Ейс Аткинс
Робърт Паркър: Хазарт (37)

37

Президентският апартамент разполагаше с впечатляваща холна част, обзаведена с удобни плюшени столове и голям златистозелен диван. Вградената в стената лавица беше запълнена с книги с кожени корици и изображения в рамки на различни растителни видове. Масичката за кафе беше отрупана с позлатени фигурки, а насреща й имаше масивна, очевидно работеща камина. Край остъклената стена с прекрасна гледка към градската градина имаше малък роял, върху който се виждаха купища съболезнователни картички, букети и кошници с плодове. Никой не говореше. Рейчъл Уайнбърг и Бланчард седяха един срещу друг. Рейчъл пушеше цигара. Кой би си позволил да й направи забележка, че е забранено?

Седнах на един стол. Рейчъл беше облечена с поредния си кадифен екип за бягане, а Бланчард с тъмнозелен панталон и бяла риза без вратовръзка. Седеше леко приведен на един от плюшените столове, със скръстени ръце, забил поглед в килима. В спалнята дежуреше униформен полицай с чаша кафе в ръце.

— Какво каза Харви? — попита Рейчъл. Гласът й беше дрезгав, сякаш не го беше използвала от часове.

— Каза, че много съжалява — отвърнах.

— Дрън-дрън.

— Съмняваш се в неговата искреност ли?

— Той е ненормален — отвърна Рейчъл. — Не ме разбирай погрешно. Много, много интелигентен човек, но му липсва нещо. Сякаш се е родил без живец.

— Значи това е причината да не ме приеме като забавен събеседник.

Бланчард вдигна глава, погледна изпитателно с извити вежди, после отново заби очи в пода.

— Какво да ти поръчам, Спенсър? — попита Рейчъл.

Поклатих глава.

— Имаш ли нещо против да ми разкажеш нещо повече за отвличането на дъщеря ви? Знам, че се е случило преди няколко години, но може би има връзка.

Бланчард поклати глава и погледна домакинята. Тя му кимна. Без грим изглеждаше много по-стара и болезнено бледа.

— Няма нищо общо — рече той. — Нещата са съвсем различни.

— Бизнес конкуренция?

— Не, по-скоро лош късмет. Няколко пандизчии, които бяха получили вдъхновение зад решетките.

— Говориш така, сякаш вече не представляват заплаха — отбелязах аз.

Бланчард и Рейчъл отново се спогледаха. Рейчъл направи гримаса и изпусна облаче незаинтересован дим.

— Бяха извадени от играта — кратко обясни Бланчард.

Вдигнах вежди, после кимнах.

— Харви Роуз сподели, че напоследък получавал доста заплахи — рекох. — При вас как е?

— И ние получихме няколко — неохотно призна Бланчард. — Но нищо сериозно.

— Сигурен ли си?

— Да.

— По какъв начин дойдоха?

— Анонимни обаждания — рече той. — Заплашителни имейли. Стигнахме до извода, че ги изпращат разни местни тъпаци. Ако бяха сериозни, отдавна щях да работя по тях заедно с ченгетата.

— Роуз обаче ги приема сериозно.

— Защото го карат да се чувства важен — отвърна Рейчъл, захвърли угасналата си цигара и запали нова. Цигарите й бяха много тънки и много дълги. Палеше ги с елегантна златна запалка. — Рик цял живот е получавал заплахи. А този, който го е убил, е обикновен страхливец. Той беше израснал във Фили и знаеше как да се оправя сам.

Кимнах.

— Напрегнати ли бяха отношенията му с Роуз? — попитах. — Не мислеше ли, че накрая Роуз ще спечели?

Рейчъл поклати глава. Колите фучаха покрай градската градина в посока към Чарлс стрийт. Бялата светлина на фаровете в наша посока контрастираше приятно с червените стоп светлини на онези, които се отдалечаваха.

— Защото е контролирал „Уандърленд“?

Тя кимна.

— Харви Роуз каза, че притежава други имоти в Източен Бостън.

— Но не и на брега — отвърна Рейчъл. — Ако ти е казал обратното, значи те е излъгал. Брегът беше идея на Рик.

Разнесе се шум от отваряне и затваряне на врата. Ченгето напусна спалнята и влезе в хола. Беше чернокож, нисък и широкоплещест. На прага се появи дребен мъж с униформата на хотела, който тикаше пред себе си количка с вечеря. Забелязах паста и бъркани яйца, плюс купа с плодове и коктейлни скариди. До тях се извисяваха бутилка „Джони Уокър“ син етикет и кана с кафе. Бланчард продължаваше да гледа в краката си. В един момент се изправи и пристъпи към панорамния прозорец с изглед към парка. Никой не обърна внимание на храната. Келнерът напълни една чаша с кафе, а в други две пусна по няколко бучки лед. После запали няколко свещи, постави един карамфил в малка ваза и си тръгна. Ченгето го съпроводи до вратата.

— Вие двамата яжте — обади се Рейчъл. — Изобщо не знам кой е поръчал вечеря.

— Ти — рече с бледа усмивка Бланчард. — Каза, че си гладна.

— Тъй ли? — изгледа го тя. — Вече не съм. Ти гладен ли си, Спенсър?

Бях, но се почувствах длъжен да кажа обратното.

— Ще ми налееш ли едно питие? — попита тя и смачка цигарата си.

Сипах два пръста скоч върху натрошения лед, прибавих малко сода и й подадох чашата.

Бланчард продължаваше да зяпа през прозореца. От съседната стая долетя гласът на ченгето, което говореше по мобилния си телефон.

— Мили боже! — прошепна Рейчъл. — Бяхме женени цели четирийсет години!

— Някой успя ли да разбере какво го е накарало да излезе посред нощ?

— Полицията твърди, че никой не е звънял в стаята.

— А на мобилния?

— Мобилният изчезна заедно с тялото му — поясни Рейчъл и дръпна една солидна глътка. Ледът в чашата тихо издрънча. Гърлото й правеше ритмични движения. — Ти разбра ли, че го откриха?

Кимнах.

— Той беше добър човек, Спенсър. Не идеален, но много добър.

— Това говори много отвърнах аз.

— Знаеш ли, че съм се женила два пъти за тоя хубостник? — попита тя. — Запознахме се в колежа. Оженихме се още хлапета, а двайсет години по-късно се разведохме. След две години пак се оженихме, след като приключи флиртът му с някаква келнерка. Сватбеният ми подарък беше един от кадилаците на Франк Синатра. Абсолютно шантав, но въпреки това прекрасен жест.

Разплака се. Аз запазих мълчание. Тя се изправи и отиде в банята. Оттам долетяха звуците на гаргара, последвани от пускането на вода в тоалетната. Върна се обратно и изглеждаше така, сякаш нищо не се е случило. Само зъбите й бяха стиснати и клепачите й леко потрепваха.

— Ченгетата твърдят, че го нямало на записите на хотелските охранителни камери. Как е възможно?

Бланчард обърна гръб на прозорците, отиде да си налее чаша кафе и седна при нас.

— Нещо за Джема? — попита той и замислено потърка наболата си брада.

— Нищо.

— Попита ли Роуз?

— Каза, че доста време не са се виждали.

— Може би наистина е така, а може би не — бавно промълви Бланчард.

— Рик споменавал ли е за проблеми с местната организирана престъпност? — попитах аз.

— С мафията ли? — усмихна се Бланчард и поклати глава. — Той казваше, че повечето италианци са мъртви или в затвора.

— Може би да, а може би не — използвах собствените му думи аз. — Чух, че тези, които са останали, дълбоко ненавиждали идеята ви за строителство на казина в региона.

— Дори да е така, никога не са дошли да ни го кажат в очите — поклати глава Бланчард.

— От кого потърси подкрепа Рик, след като се появихте в Бостън?

Бланчард отново погледна към Рейчъл, която седеше на дивана с подвити крака и надигаше чашата. След като преглътна поредната доза, тя размаха показалец в знак, че Бланчард може да продължи.

— По-голямата част от земята сме закупили чрез анонимни посредници — започна той. — Свързващият елемент в тези сделки беше прословутата жилищна сграда. Проблемът е там, че в нея все още живеят хора. Възрастни и трудни за убеждаване. Околните парцели, включително проклетата писта за кучешки надбягвания, бяха празни. По тази сделка работим от пет години насам.

— Значи всичките му срещи са били свързани със земята.

— Повечето от тях — поправи ме Бланчард и отпи глътка кафе. — И с политиците, разбира се. Знаеш как става. Трябва да се намажат нечии лапи.

— А между тези лапи имаше ли такива, които се нуждаеха от повече намазване в сравнение с останалите?

— Не мога да говоря по този въпрос — отвърна с каменно лице Бланчард. — Рик държеше да го запази в тайна.

Погледнах към Рейчъл Уайнбърг. Тя отпи нова глътка уиски и отмести очи.

— Ако ще ви помагам, трябва да знам всичко за бизнеса на Рик — отсякох решително аз. — Не само това, което е отразено в документацията на фирмата. Нито пък вашето лично мнение какво трябва да знам и какво не.

— Играта ще загрубее — поклати глава Рейчъл. — Рик не би желал да се стига дотам.

— Играта достатъчно е загрубяла, госпожо Уайнбърг.

— Поели сме определени задължения, Спенсър — въздъхна тя. — По-скоро обещания.

— Много хора не знаят, че фамилията ми е „Дискретен“ — поясних аз.

— Тези въпроси Рик ги решаваше лично — въздъхна тя. — Държеше на това. Аз дори не съм запозната с детайлите.

Погледнах Бланчард, който отпиваше нова глътка от чашата си.

— Предлагаме злато, да печелим приятели, а не врагове — добави Рейчъл.

— Нищо не може да устои пред златото.

— Какво? — вдигна глава да ме погледне Бланчард.

— Нищо, просто разсъждавам на глас.

— Поверителното трябва да си остане поверително — рече Рейчъл. — Нищо не се е променило. Бизнесът върви напред. За нас остава просто да изпълним желанията на Рик.

— Искам да знам на кого сте дали подкуп.

И двамата замълчаха.

— Знам, че всичко това е отвратително и грозно, госпожо Уайнбърг. Ако се беше случило с мен, положително нямаше да имам сили да стана от леглото. Вие ме помолихте за помощ и аз се опитвам да ви я окажа. Но ако се отнасяте с мен като с платен служител, няма как да получа отговорите, които търсите.

— Достатъчно, Спенсър — изръмжа Бланчард и се изправи.

Погледнах го въпросително и той ми посочи вратата.

Свих рамене. Всякакви молби по въпроса биха подронили професионалния ми авторитет. Казах „довиждане“, минах покрай униформеното ченге и напуснах апартамента.