Хорас Маккой
Саванът няма джобове (8)

I

Първият брой на „Космополит“ беше разнесен по вестникарските будки следващата сряда следобед и когато в четвъртък сутринта Долан заизкачва стълбите към редакцията си, срещна Еди Бишъп да слиза надолу.

— Виж го ти негодника — весело го закачи Бишъп и му подаде ръка. — Успя значи!

— Видя ли го? — попита Долан, докато се ръкуваха.

— Аз ли да не съм го видял? Всички, които работят във вестника, вече са го видели.

— Хайде, идвай с мен — поведе го Долан към редакцията. — Майра, ето го и нашия опасен комунист. Списанието нямаше да излезе, ако Майра не ми беше помагала.

— Привет, Ед — поздрави Майра, а после се обърна към Долан: — Обадиха се няколко души. На бюрото съм ти оставила списък.

— Рано-рано обиколих будките за вестници, за да проверя как се продава. Затова закъснях.

— Какво е положението? — попита Бишъп и седна.

— Добро. Макар че не разбирам много от тези работи. Струва ми се, че се продава добре. Кажи ми, Ед, само че откровено, как го преценяваш?

— Според мен е страхотно, Майк. Честно. Но много ми напомня за „Ню Йоркър“.

— Всяко списание от този тип ще ти напомня за „Ню Йоркър“. Само светските новини ще бъдат по-различни.

— Това е единственото, което не ми харесва. Светският раздел.

— Закъде сме без такава рубрика… и без снимки на дебютантките в обществото. И доста реклами поместихме, за това какво ще кажеш?

— Кой ги събра? Ти ли?

— Едно момче на име Екман. Работи при Лорънс. Томас видя ли материала за бейзболния отбор?

— Няма да се изненадам, ако се е докопал до първата книжка, излязла от печатницата. Към четири часа купих един брой за себе си и му го занесох, но той вече го беше прочел.

— Какво каза?

— Не се подразни толкова от разобличенията във връзка с бейзбола, колкото от уводната статия за това, че рекламните отдели запушват устата на вестниците. Направо побесня.

— Ами че това е самата истина — каза Долан.

— Разбира се, че е самата истина. На мен ли ще го обясняваш, Майк? Аз ли не знам, че това е самата истина? Ти да не си единственият репортер, който се е сблъсквал с такива случаи в работата си. На всички ни е идвало до главата.

— Свобода на печата — подхвърли Долан със сарказъм. — Как да не пукнеш от смях.

— Едно ще ти кажа, моето момче — започна Бишъп. — Много се боя, че искаш да разбиеш каменна стена с главата си. Ще си спечелиш врагове, така да знаеш. Отсега нататък много хора ще те гледат с ненавист. Например Томас. Знаеш ли какво се е заел да пише в следобедното издание? Съчинява редакционна статия за спортната страница, за да отговори на твоите обвинения, че в „Таймс Газет“ — скъпия ни стар вестник — съществува цензура и потискане на истината.

— Това искам от него. Точно това искам. Хванал съм го натясно, ще го разпъна на кръст и той го знае. А на всичкото отгоре — изсмя се Долан — това ще се окаже от полза за списанието. Хората ще го разграбят като топъл хляб.

— Ще го разграбят разни загубени селяндури, които няма да ти повярват…

— Ще ги накарам да ми повярват! — заяви Долан ожесточено. — Ще им посоча дати, цифри, имена. Ще им представя писмени клетвени декларации. Разкритията на злоупотребите в бейзбола са само началото. Започвам отдолу, но ще продължа с Общинската палата, оттам ще премина към кабинета на прокурора и резиденцията на губернатора…

— Ако се задържиш дотогава…

— О, дотолкова ще се задържа.

— Бас ловя, че ако се заловиш с тая работа, до шест месеца така ще запечатат редакцийката ти, че и с цял камион тротил няма да проникнеш в нея.

— Ще я запечатат само през трупа ми.

— Добре де, ще видиш. Не ме разбирай криво. Аз съм с теб. Защо, мислиш, съм дошъл да те видя?

— Защо?

— Ами… от петнайсет години се занимавам с новините от полицейските участъци и знам някои доста мръсни истории. Винаги когато поискаш да пуснеш нещо, ще го имаш. Няма да се подписвам, не мога да си го позволя, разбираш ме — заради жената и децата, но ще ти пиша материала, а пък нека да излиза анонимно.

— Благодаря ти, Ед, но аз съм приключил с анонимните писания. Всяко нещо, което излиза при мен, ще носи подпис, макар и да е опасно. Но ще ти кажа какво да направиш. От време на време можеш да ми даваш информация. Засега не разполагам с никакви средства, но все някога ще ти платя…

— Здравей, Долан — обади се провлечено някой от прага.

— О, здравейте, мистър Томас. Заповядайте — покани го Долан.

— Здрасти, Томи… — смънка Бишъп.

— Ти за кого работиш — за него или за мен? — попита Томас, който най-сетне го забеляза.

— Как — за теб, Томи. Само минавах.

— Тогава заминавай. Май хич не ти пука какво става в управлението на полицията?

— Добре. — Бишъп стана и хвърли убийствен поглед към Томас. — Ще се видим, Майк…

— Довиждане, Еди — каза Майра, без да спира да пише на машината.

— Със здраве, Майра…

— Седнете, мистър Томас — покани го Долан.

— Прав разсъждавам по-добре — отвърна троснато Томас. — Какво си наумил с тези нападки срещу мен?

— Не са срещу вас. Отправени са към всички вестници.

— Но целият град знае, че си работил в „Таймс Газет“, и всички ще решат, че си имал предвид нас.

— Е, това вече е пресилено разграничаване…

— Материалът за скандала с бейзболния отбор се разпространява и по двете информационни агенции. Ти стана причина да се разнесе страхотна воня. Вероятно ще ти се обади Ландис.

— Надявам се. Това беше целта ми.

— Както и да е. Мен ме интересува преди всичко „Таймс Газет“. Няма да ти позволя да ни нападаш със злостни редакционни статии.

— Това, от което всъщност се страхуваш, е да не разкрия какво представлявате. Не само ти, но и другите три вестника.

— Ще ти почерня живота, ако не престанеш. Предупреждавам те.

— Ами че това е само началото, уверявам ви. Веднъж потръгне ли, само стойте да видите какво ще стане. — Долан извади от вътрешния си джоб лист хартия. — Това са бележките ми от изминалите няколко дни за материалите, които предстои да напиша — материали, които вестниците трябваше да поместят преди месеци. — Той започна да чете по списъка: — Доктор Карлайл. Познаваш го, изтъкнат майстор на абортите, който е уморил вече две момичета, но все още му се позволява да се вихри на едро, защото брат му върти на пръста си Колтънската община. Карсън. Инспекторът по транспорта, който получава комисиона за всеки камион, закупен от общината. Рикарчели. Човекът, който държи игрален дом в най-големия хотел в града. Нестър. Полицейският комисар, който допреди шест години работеше по чуждите ферми, а сега кара не каква да е кола, а „Дойзенбърг“. Ето ти най-обща представа за това, което се вижда на повърхността. Един господ знае на какво ще попадна, като задълбая.

— Дотук няма нищо ново — отбеляза Томас. — Всеки град в страната трябва да се примирява с подобни неща. Това е част от общоприетата система. Трябва да си абсолютно побъркан, за да решиш да се ровиш в тях.

— Да се ровя ли? Аз се каня да ги разпердушиня. Ще дам възможност на уважаемото предварително жури^[1] да свърши малко работа.

— Ще стигнеш до самоубийство, друго няма да направиш. Продължавай, щом като искаш, но запомни едно: не пускай повече злостни статии срещу „Таймс Газет“, защото лично аз ще се разправям с теб. — Томас излезе. Токовете на обувките му изтрополиха силно по пода.

 

 

— Ей, че общителен човек — отбеляза Майра и спря да пише. — Надявам се, че не е успял да те стресне.

— Уплашен съм до смърт — ухили се Долан.

— Видя ли списъка на хората, които те търсиха? Обаждали се за нещо важно — така твърдяха две от жените: мис Коглин и мисис Марсдън. Обади се и някой си мистър Куксън. Каза, че било спешно…

— Това е Майора. Режисьорът на театъра.

Телефонът иззвъня.

— Ало… — вдигна слушалката Майра. — Да, номерът ни е Бийчуд 4556… От Чикаго ли? Кой се обажда?… Добре, свържете ни…

— Кой е? — попита Долан намръщено, докато поемаше слушалката.

— Имал нещо общо с бейзбола. Ако съм чула добре, името му е Ландис.