Хорас Маккой
Саванът няма джобове (3)

III

Същата вечер, докато репетираха „Метеор“^[1], в почивката между две сцени той притисна Джони Лъндън в гримьорната. Само две поколения деляха Джони Лъндън от дървените колиби на едновремешното селище, което сега се бе превърнало в могъщия град Колтън, а двайсет и две етажната сграда — негова собственост — се издигаше на същото място, където някога бе стърчала дядовата му къщурка.

— Хайде бе, Джони, какво са за теб хиляда и петстотин долара? — заубеждава го Долан. — Бълха те ухапала.

— Ти не си с всичкия си. Съвсем си изкукуригал. Аз всеки момент ще фалирам, а ти…

— Неудобно ми е да те моля за помощ… за кой ли път вече, но хиляда и петстотин долара са като капка в морето за теб, а за мен са въпрос на живот и смърт.

— Какво ще правиш с толкова пари? За какво са ти?

— Искам да основа списание. Ако ми ги дадеш, ще ти подпиша документ за петдесет на сто от печалбата.

— Хм. Досещам се що за списание ще бъде това. Ами работата ти във вестника?

— Напуснах. Тази сутрин напуснах.

— Виж го ти! Не биваше да го правиш, Майк. Тъкмо взе да ставаш известен. Целият град четеше рубриката ти… Виж, идва твоят приятел Дейвид — сниши той глас.

— Колеги, моля ви, да си нямаме неприятности — заговори Дейвид, който бе влязъл в гримьорната с енергична стъпка. — Време е за последното действие, отдавна трябваше да сте зад завесата и като всички останали да чакате реда си за излизане на сцената.

— Трябваше да поговорим нещо по работа — отвърна му Долан.

— Добре, нали вече свършихте. Ако обичате, заповядайте на сцената.

— Не сме свършили — възрази Долан.

— Идваме — обади се Джони.

— Много ви благодаря — натъртено отвърна Дейвид и излезе със същата енергична стъпка.

Долан изръмжа:

— Тоя взе да забравя, че играем в любителски състав. Забравя, че никой не ни плаща за тази работа.

— Не му обръщай внимание. Какво да прави, такъв си е.

— Това, че е педи, не ме дразни. Ядосвам се на наглостта му.

— Не го прави умишлено. Нещо повече, той се възхищава от теб. Но виж какво, наистина трябва да тръгваш. Нали си звезда, от теб се очаква да даваш пример на тези самодейци.

— А парите? Ще ми ги дадеш ли?

— Ще поговорим след репетицията.

— Това има огромно значение за мен, Джони.

— ДОЛАН! — разнесе се висок глас.

— Това е Майора. Хайде… — подкани го Джони.

— Мога ли да ти кажа нещо. Долан? — извика Майора от залата.

— Разбира се. — Долан прескочи прожекторите на рампата и отиде при Майора, който седеше до Дейвид и още двамина от тия, дето много знаят, но нищо не правят.

— Даваш ли си сметка, че ни остават още само шест дни за репетиции? — попита Майора.

— Да.

— Чака ни огромна работа, без която не можем да минем. Надявам се, че ще поемеш своята част.

— Ще я поема…

— Поставям тази пиеса специално заради теб. От два сезона ме молиш да включим „Метеор“ в репертоара, така че сега най-малкото, което можеш да направиш, е да си готов за всяко вдигане на завесата, за всяко излизане на сцената. Това е въпрос на възпитание.

— Просто трябваше да поговоря с Джони Лъндън за малко…

— Това не е извинение за обидното ти поведение.

— Не съм искал да обидя никого. Съзнанието ми е обременено с много неща.

— Добре, иди си на мястото и гледай да ангажираш съзнанието си с пиесата. — Сега вече Майора се провикна към актьорите: — Хайде. Последно действие!

Репетицията свърши малко преди полунощ.

— И така, не беше добре, но не беше и зле — обобщи Майора. — Можете да играете и по-убедително. Моля, прегледайте още веднъж ролите си. Особено ти, Ейприл. До утре вечер в седем и половина. Лека нощ на всички.

— Особено ти, Ейприл — повтори й Долап, когато всички се пръснаха и започнаха да се разотиват.

— И ти не се беше вживял кой знае колко. Както се очакваше, в едната от сцените беше много добър. Едната от сцените никой не може да ти оспори. В нея си великолепен.

— Вярно е, великолепен съм. Представям се чудесно в ролята на труп. Но предпочитам да ридаеш над гърдите, а не над лицето ми, докато произнасяш сърцераздирателния си монолог. Казвал съм ти и преди, че не обичам вкуса на сълзите ти.

— Този път ще се постарая да го запомня, Майкъл — отвърна весело Ейприл.

— Гледай да не го забравиш на премиерата, защото ще те проваля — заплаши я той сериозно. — Аз ли ще те отведа в бащиния ти дом тази вечер? Искам да кажа, аз ли ще те отведа до отбивката, където можеш да слезеш от колата, без да ме види баща ти?

— Нали ти ме доведе?

— Да, но се срещнахме в дрогерията. Както и да е, не знаех дали годеникът ти със синята кръв няма да дойде да те вземе. Всъщност той приключи ли вече деловото си пътуване? Виж го ти, отрано започва да те оставя самичка. Прав е, дресировката е сигурна работа.

— Къде ще ходим тази вечер? — попита Джони, който току-що се бе присъединил към тях.

— Вкъщи — отвърна Долан. — Ейприл я боли глава.

— Така ли? — невинно се изненада Ейприл.

— Не те ли боли? — смигна й Долан зад гърба на Джони.

— Да…

— Това никак не е хубаво — обърна се Джони към нея. — Да ти се случи такова нещо точно когато са ти дали свободна вечер.

— Ще ме почакаш ли малко? — помоли я Долан. — Искам да поговоря с Джони.

— Добре…

Двамата се отдалечиха към кулисите.

— Джони, какво ще ми отговориш за парите?

— Твоето приятелче идва — забеляза Джони.

— Извинявайте — прекъсна ги Дейвид. — Мога ли да ти кажа две думи, Майк?

— Разбира се, кажи му — измъкна се Джони.

— Ъъъ… Майк, разбрах, че търсиш пари — подхвана Дейвид. — Разбрах, че ти трябват хиляда и петстотин долара.

— Ехей — изненада се Долан. — Значи Джони само дето по радиото не го е съобщил, така ли?

— Каза само на мен. Все още ли ти трябват?

— Да, но…

— В такъв случай смятай, че си намерил. Сутринта ще ги имаш.

— Благодаря ти, Дейвид, но ме караш да се чувствам неудобно…

— Защо?

— Ние с теб не сме чак такива приятели.

— Вината е само твоя. Аз не съм лош човек, макар че някои са на друго мнение.

— Сигурно е така. Знаеш ли за какво ми трябват парите?

— Джони ми каза.

— Ще получиш половината от моята печалба.

— Не е необходимо.

— Но… виж, предпочитам да е така. Искам да имаш насреща нещо като договор. Разбира се, списанието може да се провали, но все пак съществува някакъв шанс това да не се случи.

— Ще поема същия риск, който поемаш и ти. Мини сутринта през театъра, за да ти дам чек. А може би предпочиташ сумата в брой?

— Няма значение. — Долан не можеше да преодолее изненадата си. — Виж какво, нищо на тоя свят не съм искал така, както тези пари. И все пак мисля, че е редно да знаеш с каква слава се ползвам…

— Допускаш ли, че не ми е известно? Има ли някой в града, на когото да не дължиш пари? А сигурно няма да събереш и десет долара от всичките си приятели, взети заедно. Надали е останал магазин в града, който да ти отпусне кредит и за пет цента. И още нещо ще ти кажа. Джони не ме е молил да ти дам парите назаем. Сподели само, че си поискал от него. Беше му много смешно, че го смяташ за толкова глупав и си въобразяваш, че ще ти услужи.

— Откъде знаеш толкова работи за мен?

— Кой не ги знае? Затова срещаш толкова трудности, когато започваш любовни романи из Уестън Парк. Богатите бащи на прекрасните тамошни дебютантки в обществото категорично им забраняват да излизат с теб. Това беше ли ти известно?

— За двама знаех…

— Ти си едновременно прочут и прословут. Ти си enfant terrible^[2]. Имаш мания да се навираш между шамарите. Непрекъснато се бунтуваш срещу нещо. И това е така, защото си амбициозен, защото искаш да надраснеш средата си.

— Я чакай малко — продума Долан слисан.

— Така е — продължи Дейвид спокойно. — А досега си успявал да изплуваш, благодарение на това че имаш индивидуалност. Колоритен тип си. Ловиш окото. Имаш тяло като на гръцки бог. Отговори ми на един въпрос: защо си започнал да играеш в нашия театър?

— Не знам…

— Аз ще ти кажа. Защото оттук има какво да вземеш. Усетил си го инстинктивно.

— Майк! — извика му Ейприл.

— Идвам! — отговори веднага Долан. — Виж какво, Дейвид, това, което ми каза, ми направи голямо впечатление…

— Може да ти е направило впечатление, но няма да му обърнеш внимание — усмихна се Дейвид. — Върви при Ейприл. Сутринта мини през театъра, за да си вземеш парите.

— Благодаря ти — протегна ръка Долан. — Много ти благодаря.

— Ще ме намериш тук по всяко време след десет часа…

— Благодаря ти. Много ти благодаря…

— Почувствах се като ментърджия, когато приех той да ми даде парите — сподели Долан в колата, когато отвеждаше Ейприл към Уестън Парк.

— Не виждам защо. Това е най-обикновен заем.

— Все пак ми е неудобно. Никога не ми е бил симпатичен. Неприятно ми е да съм му задължен.

— Защото е педи ли? Какво да прави, нещастник. Не в това е причината. Не знам как да ти го обясня. Сигурно е от изненадата, когато ми ги предложи. Той е последният човек на света, от когото бих поискал.

— Разправят, че бил много богат. Семейството му е от Роуд Айланд^[3]. Защо не поиска парите от мен?

— И без това съм ти длъжник.

— Е, все пак май аз съм единствената, която получава нещо в замяна — засмя се Ейприл.

— Май че и сега това искаш — засмя се и Долан. — Ако не ми беше дала парите за вноската на колата, кредитната компания щеше да ми я прибере. Искаш ли да хапнем по един сандвич? — изви той глава към „Хот Слот“ — павилиончето, където сервираха, без да слизаш от колата, мястото за срещи на хлапетиите в малките часове.

— Защо не — съгласи се Ейприл.

Долан изключи двигателя и попита:

— С всички възможни добавки ли?

— С всички, освен ако…

— Два хамбургера и две коли — поръча Долан на сервитьорката.

— С всички добавки ли?

— По-добре не — засмя се Долап. — Спестете лука и в двата.

— Знаеш ли — заговори Ейприл, когато сервитьорката се отдалечи, — понякога се питам защо не се ожених за теб.

— Господ ми е свидетел, че положих всички усилия, но баща ти имаше други планове. Мислех, че ще получи кръвоизлив, когато ме повика в кабинета си, за да ми чете конско. Той ли ти избра Менефи?

— Защо се заяждаш? Рой е много приятен.

— А освен това има хубава работа, от добро семейство е и е председател на хайлайфния клуб „Ааър“. А когато следвал в Йейл, благодарение на високия си успех станал член на почетното общество „Фи Бета Капа“. Всичко това го знам. Но кой го избра?

— Запознах се с него, когато учех в Ню Йорк.

— Ъъъ… между нас да си остане, бива ли го колкото мен?

— Какво искаш да кажеш?

— Ха сега де. Знаеш какво искам да кажа.

— Майк, ти си един ужасен негодник. Между нас да си остане — не.

— Звучи насърчително. И така, след две седмици ти ще се омъжиш, Менефи ще прегръща красивото ти тяло, а аз ще си стоя вкъщи и ще го наричам с всички мръсни думи, които успея да измисля.

— Започваш да театралничиш.

— Нищо подобно. Говоря сериозно. Щеше ми се ние двамата с теб да се бяхме разбрали някак си. Не съм влюбен в теб, Ейприл, но честна дума, мисля, че си страхотна. Жалко, че съм роден по на юг, отколкото трябва.

— Стига, Майк, това нямаше никакво значение.

— Така ли мислиш? Аз съм голтак. Баща ми е продавач в галантериен магазин. Кой, по дяволите, съм аз, че да искам богатата Ейприл Коглин? Когато баща ти ми изтърси това изречение, за малко не му забих един.

— Драматизираш нещата. Не ми е приятно, когато се държиш така. Виж — Джес и Лита!

— Къде са?

— Точно до нас… Здравейте — провикна се Ейприл.

— Как си, Лин? Как си, Алфред? — подкачи ги Лита за сценичните им изяви. Слезе от колата, а след нея и Джес. — Познавате се с мис Фонтане и мистър Лънт, нали, мистър Алън?

— Здрасти — поздрави Джес.

— Здрасти, мой човек — отвърна му Долан.

— Как вървят репетициите? — попита Лита.

— Добре — отговори й Ейприл.

— Само да беше видяла Ейприл как плаче.

— Хей, Майк. — Джес направи знак на Долан да излезе от автомобила.

— Извинявай за малко. — Долан се измъкна изпод волана и отиде при Джес, който бе застанал до задницата на своята кола. Джес заговори почти шепнешком и много сериозно.

— Майк, заседанието се проведе тази вечер…

— Тази вечер ли? — изненада се Долан. — Мислех, че е утре…

— Не, тази вечер беше — бавно рече Джес.

— Е, щом клатиш така глава, няма защо да питам какво сте решили. Стегни се, Джес, стари приятелю. — В думите на Долан прозвуча сарказъм. — Не се вживявай много.

— Съжалявам, Майк…

— Няма нищо. Не ми се случва за пръв път. — Долан заговори, като че ли се обръща само към себе си. — Значи в изискания клуб „Астър“ не искат да ми видят очите!

— Трябва да ти кажа, Майк, че аз гласувах за теб. Но само един глас против е достатъчен…

— Няма нищо, Джес. Изобщо не биваше да правя опит да вляза, глупаво постъпих.

Лита се бе качила в колата и подаде глава.

— Джес, ела да поръчаш…

— Все пак благодаря ти, Джес — приключи разговора Долан.

— Ейприл ми каза, че си напуснал вестника — подхвърли Лита на Долан, когато той се върна на мястото си зад волана.

— Така е.

— Означава ли това, че вече няма да коментираш по радиото срещите по борба?

— По всяка вероятност.

— Много жалко, стоях си вкъщи само заради твоето предаване.

— Пардон. — Сервитьорката със сандвичите мина точно пред Лита.

 

 

— Какво ти пука дали ще те приемат, или няма да те приемат в този загубен клуб „Астър“? — попита Ейприл, когато минаваха под голямата каменна арка на Уестън Парк, входа към Обетованата земя. — Повечето от членовете са сноби, които дължат своя успех на бащините си постове.

— Това ми е известно. И все пак…

— Не мисли повече за това. — Ейприл хвана дясната му ръка, сложи я между коленете си и я притисна. — Не мисли повече за това.

— Добре — охотно се съгласи Долан и погали крака й, — сега вече се чувствам чудесно. Просто не знам какво ще правя, когато се омъжиш.

Ейприл се засмя доволно:

— Забравяш, че съм нимфоманка.

 

 

Лежаха един до друг на брега на малка река върху старото карирано одеяло, което Долан винаги държеше в колата. Бяха разсъблечени, отпуснати, слушаха бълбукането на водата и приглушените от десеткилометровото разстояние звуци на градското движение, мълчаха и гледаха нагоре към звездите.

— Майк.

— Какво?

— За какво си мислиш?

— За нищо…

— Не може за нищо…

— Добре, ама няма да ми се смееш.

— Няма.

— Мислех си за Езра Паунд.

— Кой е той?

— Поет. Поет, който слуша как се лее водата, а после се опитва да превърне плискането й в думи.

— Оо…

Отново се умълчаха. Ейприл вдигна глава, целуна го по гърдите и замърка блажено.

— Майк…

— Какво?

— Обичаш ли ме?

— Не знам, но знам, че страшно ми харесваш.

— Добре де, не обичаш ли да се любиш с мен?

— Да…

— Не ни остават още много срещи.

— Знам.

— Какво ще стане с нас?

— Нищо няма да стане…

— Искам да кажа в бъдеще. След много години.

— Е, ти ще се омъжиш за този прекрасен човек, който е завършил Харвард, ще се устроите, ще си имаш деца. А после, когато твоите двама прекрасни синове пораснат, ще избухне война и твоите двама прекрасни синове ще загинат, отровени от бойните газове или затрупани от бомбите на врага. А аз ще лежа, както и сега на някое бойно поле в чужбина, но коремът ми ще е разкъсан от шрапнел и лешоядите ще ме ръфат.

— В действителност нали не вярваш на такива неща?

— Напротив. Точно това се готви. Една сюрия долни глупаци са ни повлекли нататък и ще ни хвърлят с главата надолу. Всичко започна от Мусолини, после се появи и Хитлер. Мусолини каза на англичаните да си гледат работата и те преглътнаха хапа. Обществото на народите си прави пас. А пък японците дебнат иззад ъгъла с ония техните боздугани…

— Аз не мисля, че ще влезем във война. Хората не го искат.

— Няма да го искат, докато се включим. Щом засвирят химна и развеят байрака, всички изпадат в истерия.

Тя се пресегна, за да хване ръката му, и главата й се приближи още малко към неговата, така че той долови мириса на балсама й за коса. Долан се подпря на единия си лакът и я погледна отгоре. Тялото й представляваше дълга бяла извивка върху червеното каре на тъмносин фон. Ейприл простена от пламнало наново желание. Той се наведе и я прегърна.

— Майк, ако се наложи да отидеш на фронта, има едно нещо, което никога не бива да ти се случва. Боже мой, само това не…