Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
No Pockets in a Shroud, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1глас)

Информация

Сканиране
Еми(2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan(2020)

Издание:

Автор: Хорас Маккой

Заглавие: Уморените коне ги убиват, нали?

Преводач: София Василева

Година на превод: 1990

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: второ (не е указано)

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Излязла от печат: 23.06.2014

Редактор: Елка Николова

ISBN: 978-954-655-500-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7704

История

  1. —Добавяне

V

По пътя нямаше много движение, поне докато не прекоси пресъхналото речно корито и на километър-два след това, когато пое по старото шосе към резервоара. Това беше тясно, разбито макадамово пътче. Използваха го само неколцина фермери, които живееха из възвишенията. Фермерите и кръстоносците.

Долан шофираше много внимателно, плътно вдясно и на голяма дистанция. Не искаше точно тук да се блъсне в друга кола. Дори такава дреболия, като чукнат калник, можеше да се окаже фатална. Не искаше да се заговаря с никого, да се среща с никого. Затова яката на мушамата му беше вдигната до шапката, а шапката му беше смъкната до очите. Не че имаше вероятност и едно на хиляда някой да го разпознае от колата си, но той не биваше да поема дори и този минимален риск. Забави ход и видя, че автомобилите пред него са задръстили пътя. Движението беше както в Аройо Секо след големи състезания. Долан караше бавно и се стараеше да не отклонява вниманието си, да не мисли какво ще направи, когато стигне и където стигне. Поне това да знаеше.

Но как да не мисли за това, толкова беше тайнствено и опасно. Сърцето му биеше като лудо. Не му стигаше дъх. Вълнуваше се. Беше доволен, че зад него идеха стотици коли. Сега вече не можеше да обърне и да се откаже, дори да искаше. Не искам, помисли си той, но съм доволен, че са се наредили зад мен, защото дори и да искам, не бих могъл.

Колите напредваха все по-бавно и той вече не успяваше да се придържа плътно към дясната страна на пътя, защото започна да задминава паркирани автомобили. Изведнъж се запита (и доста се притесни, че не се е сетил по-рано за това) дали няма да му поискат карта. Вероятно това бе причината колоната да забави ход толкова много, сигурно някъде напред спираха колите и проверяваха членските карти. Колкото повече разсъждаваше, толкова повече растеше увереността му, че става точно така. Сега съжали, че не бе помолил Макгонагил за картата на Рен, но не се бе сетил. Всъщност и това надали щеше да му помогне — проверяващият сигурно щеше да познае, че той не е Сам Рен. Ами ако Макгонагил го беше измамил и ги беше предупредил за идването му? Търсете един тип на име Майк Долан. Метър и осемдесет, черна коса, кара стар спортен шевролет. Поставил си е за цел да ви изобличи. Търсете го. Спирайте всички коли. Ами ако Макгонагил го беше издал? „О, Бъд не би направил такова нещо“ — говореше разумът му. „Не! — предупреждаваше го подсъзнанието му. — Не му се предоверявай.“ — „По дяволите, той ми е приятел — настояваше разумът. — Помогнах му в изборите, помогнах на сина му да спечели стипендия за колежа, аз дадох тон на рекламната кампания, за да го лансирам в националния отбор. Пратих писма до Кристи Уолш, Грант Райе, Коръм и до кого ли не още. Бъд е честен човек. При него няма скрито-покрито.“ — „Не му се предоверявай — предупреждаваше подсъзнанието. — Паркирай колата и гледай да разбереш къде се намираш.“

„Това е добра идея“ — каза си Долан.

Докато се убеждаваше, че е време да спре, пропусна две подходящи за паркиране места — докато се убеди, ги подмина. В един миг забеляза още една пролука, сви вдясно и изгаси фаровете още преди да е изключил двигателя.

Измъкна се не през своята врата, а през другата — откъм края на шосето. Далеч напред видя светлините от колите, които биваха паркирани насред полето. Когато очите му свикнаха с тъмното (нямаше луна), забеляза, че няколко души стоят до колите си и навличат мантии. Това така го окуражи, че му се прииска да нададе вик. Значи все пак щеше да мине без членска карта. Бързо разгърна вързопчето си, облече мантията и нахлузи качулката. Остана истински изненадан, че тези две обикновени парчета плат могат да влияят на чувствата му до такава степен. Щом си ги сложи, сърцето му спря да се блъска и дишането му стана по-леко. Анонимността му осигуряваше абсолютна сигурност. Долан се усмихна доволно под качулката си. Това бе удивително. Даде си сметка, че е направил голямо откритие. Намерил бе обяснение защо някои мъже навличат мантии и обикалят с коли по нощите. Чувстват се в абсолютна сигурност.

Тръгна покрай шосето напред към светлините…

На едно широко място в равното, където нямаше растителност, се бяха насъбрали много черни мантии — неколкостотин силуета, едва различими в нощния мрак. Това беше старото военно летище, отдавна изоставената писта. Запазен бе само един голям хангар и през пролуките и пукнатините му се процеждаше светлина. Долан се запъти бавно натам.

Вратите му бяха отворени и той видя, че вътре стоят прави неколкостотин фигури в мантии. Покрай едната стена се издигаше грубо скован подиум, а върху него бяха поставени десетина-петнайсет стола, каквито нареждат в погребалните бюра.

Долан подмина вратата и излезе от другата страна. Тук в стройни редици встрани от хангара бяха паркирани трийсет-четиресет автомобила — все скъпи коли: открити, закрити, двуместни. Явно не принадлежаха на случайни хора. Той мина бавно покрай тях и в края на хангара, където шосето излизаше на старата писта, му се мярнаха двама мъже също в мантии — явно бяха застанали в ролята на регулировчици, за да не допуснат редовите членове в този специален паркинг. Долан се замисли колко ирония се крие в подобно дискриминиране вътре в една организация, след като нейният пръв и основен принцип гласи „равенство“. Извади молив и сгънато на две тефтерче и се зае да записва под мантията си номерата на скъпите коли. Не виждаше какво прави, но нищо не спъваше движенията му и той внимаваше само за едно — да не сбърка.

Някъде зад него гръмна сирена и тълпата мигом се понесе към предната част на хангара. Долан погледна ръчния си часовник. Той тръгна заедно с другите, въодушевен, че е успял да запише номерата. Сега щеше да е много лесно да се открият поне някои от кръстоносците.

Хангарът бе препълнен с хора, а облечените в мантии фигури продължаваха да прииждат през големите порти. Долан се тикаше към средата на множеството, така че трибуната се оказа почти насреща му. Сега оттам гледаха надолу седем души, а още един се изкачваше по стълбичката. Осем. Носеха същите мантии и качулки като стотиците мъже, застанали на по-ниското, но отпред на техните качулки имаше други отличителни знаци, малки бели символи, привилегия на високите чинове. Приличаха на букви от гръцката азбука, но бяха толкова дребни, а Долан — толкова далеч, че не можеше да ги различи.

Главатарите на трибуната взеха да си шушукат, а подир няколко минути се разнесе второ пронизително изсвирване откъм края на тълпата. Единият от водачите махна с ръка — портите заскърцаха, заскриптяха и се затвориха. Гълчавата от стотиците разговори затихна начаса. Същият главатар, който бе дал знака, пристъпи напред, застана с лице към тълпата под него и протегна ръка по подобие на хитлеристки поздрав. Настъпи мъртва тишина. Ръката му послужи като диригентска палка — вдигна я, после я свали рязко надолу и сведе глава.

О, за тебе, моя страна,

запяха кръстоносците,

о, земя на свободата,

за тебе пея аз.

Любя твоите горди хълми,

твоите канари, поляни.

От планинските върхари кънти свободата.[1]

Песента се разнесе екзалтирано, после секна.

Всички погледи се приковаха в мъжете на трибуната. Сега друг пристъпи напред, вдигна ръка в хитлеристки поздрав, сведе рязко глава и застина в тази поза. Долан се усети, че всички около него гледат надолу, и той направи същото, но без да се престарава, за да вижда какво става на трибуната — главатарите също бяха свели глави.

— О, господи. Отче небесен… — Явно този беше нещо като техен проповедник или капелан. — Благослови всички, които са се събрали тук тази нощ; дарувай и този път с мъдростта си новите кръстоносци, взели името на средновековните пилигрими, които пресякоха Червеното море, за да се преборят с черните неверници — осквернители на твоите храмове; дай ни сила и смелост, за да вдъхваме страх в душите на твоите врагове. Амин.

Проповедникът им, капеланът, вдигна рязко глава и отстъпи назад. Всички си поеха шумно дъх. Под качулката си Долан се подсмихна, защото си зададе въпроса колко ли от тях са разбрали, че този техен проповедник или капелан бе сварил да направи две фактически грешки. В това време първият от водачите им, който очевидно стоеше над останалите, пристъпи още по-напред, застана мирно и изчака всички да притихнат. Накрая вдигна ръка и се провикна:

— Свободно!

Командата отекна в ламаринените стени на хангара.

— Кръстоносци — започна той, — тази вечер нашата могъща организация свиква своята седма среща. Ден след ден ние се възправяме срещу явленията, които си поставихме за цел да изкореним, и ден след ден ние постигаме нови резултати. Ден след ден нашите редици набъбват с нови чистокръвни американци, които идват при нас, защото им е омръзнало безсилието на закона и защото в нашето всекидневие съществуват неща, над които законът и съдилищата нямат контрол. Америка за американците!

— АМЕРИКА ЗА АМЕРИКАНЦИТЕ! — ревна тълпата.

Водачът й вдигна още веднъж ръка в хитлеристки поздрав.

Друг от предводителите на трибуната му подаде лист хартия и той го разгъна пред себе си.

— Кръстоносци, това е официалното ни известие номер седем. С настоящото се въвежда незабавен бойкот на пивоварната Зелъруайн. Причини: Когато членове на комитета за избирането на Ото Хенри за сенатор са се отнесли до мистър Зелъруайн за парична помощ и подкрепа в организирането на неговите хиляда работници, той не само отказал, но и заплашил членовете на комитета с физическа разправа. Макар и да е натурализиран американец, мистър Зелъруайн е роден в друга страна и затова няма нищо чудно, че представите му за добро обществено ръководство са по природа подривни. Също така поради напълно основателни причини трябва да бъдат бойкотирани следните търговски предприятия: Мидуей Маркет на Ендикот Булевард 1215, ресторант „Мосманс“ на Шеста улица 415, галантерийният магазин на Грейсън на Съдърн авеню…

Той замълча, защото сега пък един друг от предводителите се приближи до него и му пошепна нещо.

— Както ме уведомиха, трима наши членове работят при Грейсън. Искам от тях да представят пред комитета подробен доклад за естеството на работата си, за доходите си, за състава на семействата си и с какви спестявания разполагат за непредвидени обстоятелства. Комитетът ще се опита да им намери работа в магазини, чиито собственици имат положително отношение към делото ни. Списъкът на магазините и предприятията, които трябва да бъдат бойкотирани, ще ви бъде представен в края на събранието ни. Искам всички вие да запомните фирмите и адресите им и при никакви обстоятелства да не допускате никакви делови контакти с тях под страх от наказание. Тримата служители на Грейсън могат да продължат работата си при него до второ нареждане на комитета.

— А сега… — изджавка той и посочи с глава, — Ейбрахам Уошингтън!

В подножието на трибуната отново се понесе вълна — чуваше се как някой си тътри тежко краката, а после започна и да стене. Подир малко двама кръстоносци се заизкачваха по стълбичката, повлекли нагоре някакъв негър, на вид около петдесетгодишен. Домъкнаха го на подиума, пуснаха го и отстъпиха. Негърът погледна към стотиците фигури в мантии пред себе си и започна сам да се окайва. Изобщо не се разбираше какво говори.

Главатарят се обърна към него:

— Ейбрахам Уошингтън! Нееднократно са те чували да критикуваш на всеослушание системата за подпомагане на бедните в окръга. Ти дезорганизираш…

— Недей така бе, началство. Не съм го правил нарочно. Началство, честен кръст, не съм го правил нарочно. Само дето…

— Подбуждал си негърското население във вашия район, подстрекавал си го към протестни действия. Кръстоносците виждат всичко, знаят всичко. Ти носиш имената на двама велики безсмъртни американци и ние ще ти покажем, че трябва да ги зачиташ…

— Началство, началство…

— Черните трябва да си знаят мястото. Сега ще ти дадем един урок, макар и да не е най-тежкият, но ако не си затваряш устата, следващия път ще те обесим на ей тези трегери. Катран и перушина!

— Пада му се! — ревнаха кръстоносците и запляскаха с ръце.

Други двама кръстоносци тръгнаха по стълбичката, а след тях вървеше още един. Носеха обикновен казан, но бяха проврели дебели парчета плат под дръжките му, за да не си изгорят ръцете. Дъното на казана беше почерняло. Третият държеше чувал и баданарка. Стигнаха до средата на подиума и спряха.

— Съблечете го — нареди водещият.

Ейбрахам Уошингтън, негърът, не оказа съпротива. Само мяташе глава и стенеше.

„Ей сега да можех да ги гръмна тия мръсници — помисли си Долан и докосна пистолета си. — Шестима щях да подбера…“

Кръстоносците, които донесоха катрана и перушината, разсъблякоха негъра — оставиха само обувките и чорапите му. Долан видя как потръпват и се свиват мускулите под черната му кожа.

Главатарят отново вдигна ръка. Единият от кръстоносците потопи четката в катрана и започна да маже негъра, а той мяташе глава и стенеше, но не извика. След като го намаза, другите двама пъхнаха ръце в чувала, започнаха да вадят шепи перушина и да ги хвърлят по негъра. Перата полетяха като дъжд… Накрая черното тяло започна да се изгубва, изчезна симетрията на човешката фигура и негърът все повече заприличваше на някаква гротескна птица. Сам главатарят нанесе le coup de grâce[2]. Потопи баданарката в катрана, прекара я през лицето му, взе две шепи перушина, запрати я по главата му и нареди:

— Отведете го.

Първите двама кръстоносци накараха Ейбрахам Уошингтън да се обърне и го помъкнаха надолу по стълбите, другите прибраха казана и баданарката и тръгнаха след тях. Кръстоносците, събрани в хангара, нададоха викове и отново заръкопляскаха, но скоро се умириха и настъпи тишина.

Главатарят излезе напред и поздрави:

— Америка за американците!

— АМЕРИКА ЗА АМЕРИКАНЦИТЕ! — ревнаха и те в отговор.

Долан мълчеше, стиснал здраво устни.

— Арнолд Смит! — извика главатарят.

Арнолд Смит се изкачи по стълбите, следван от трима кръстоносци — пазачи. Изглеждаше към четиресетгодишен, доста скромно облечен, хубав мъж. Гледаше смръщено.

Главатарят му нареди:

— Застани с лице към кръстоносците.

Арнолд Смит се обърна към множеството. Долан разгледа внимателно лицето му. Нямаше и следа от вълнение, виждаше се една мрачна смръщена маска.

— Три пъти вече ти се отправя предупреждение от комисията по нравствеността — започна главатарят. — Станал си прословут.

Арнолд Смит заговори спокойно към събраните кръстоносци:

— Хора, в това няма нищо вярно…

— Млък! — изджавка главатарят.

— Не зная какво се каните да ми направите — обърна се Арнолд Смит към него, все още спокоен, — но държа да ви обясня какво точно стана. Хора, признавам си, наистина вкарах в беля едно момиче. Платих каквото трябваше, за да се оправи положението. И много от вас са правили същото. Само че момичето се оказа сестра на…

Пазачите го сграбчиха и му затвориха устата с плесници. Арнолд Смит не се опита да се освободи. Този път пазачите не го пускаха.

Главатарят заговори отново:

— Този човек представлява опасност за всяко момиче в района на Бей Шор. Три пъти е бил предупреждаван да се поправи и да не закача жените. Той не обърна внимание на предупрежденията. Нашата организация, кръстоносци, е подготвена да се справи точно с такива случаи. Законът е безсилен пред този човек с цялата му разюзданост. Ние трябва да му дадем урок.

— Пада му се!

Главатарят направи знак с ръка. Двама от водачите им бързо излязоха напред. Единият държеше малка черна чанта. Отвори я, извади шишенце и маска за етер. Други двама пък изнесоха напред малка масичка. Пазачите задърпаха Арнолд Смит към масичката. В един миг той разбра какво се готви, отхвърли ги от себе си със страхотна сила, освободи се и застина ужасен. Поколеба се, огледа се и скочи от подиума сред тълпата.

Пред Долан настана страхотен хаос.

— Запазете спокойствие — разпери ръце главатарят и се опита да внесе ред. — Той няма къде да отиде. Върнете го тук.

Няколко души надвиха Арнолд Смит и го понесоха по стълбата. Повалиха го върху масичката, без да го пускат, а главатарят му нахлузи маската и започна да излива върху нея етер… След една-две минути Арнолд Смит престана да се съпротивлява. Редовите кръстоносци се оттеглиха назад и слязоха по местата си сред тълпата.

Главатарят обяви:

— Сега ще видите какво се случва на хората, които застрашават нравствеността в нашия град. Наказанието е строго, да. Но е абсолютно необходимо, за да опазим домовете си, за да опазим нашите сестри…

Той кимна към човека с чантата и всички водачи от подиума се събраха около масичката, така че я закриха от погледите на множеството. Иззад телата пред себе си Долан виждаше как се движат ръцете на този човек… а на няколко пъти зърна как се отразява в скалпела светлината от лампата на тавана…

Долан не си говореше наум, не мислеше за нищо. Мозъкът му беше студена маса от отделни клетки. Съзнаваше, че ще е нелепо да се намеси. Направо самоубийство. Започна да се придвижва към вратата, местеше се по малко, по малко, за да не привлече вниманието върху себе си. Но никой не го забеляза. Всички бяха премного заети с това, което ставаше на подиума.

Бележки

[1] „Америка“ от Самюел Франсис Смит (1808–1895). — Б.пр.

[2] Последен удар, удар за довършване на жертвата (фр.). — Б.пр.