Хорас Маккой
Саванът няма джобове (25)

IV

Следобед си даде почивка и отиде с колата на брега на океана. Прекара там цели часове, но нямаше спомен да е правил или да е видял нещо конкретно. Не си спомняше дали е обядвал, или не. Когато се прибра вкъщи, Бишъп и Майра го чакаха.

— Чакаме те от часове — упрекна го Майра.

— Извинявайте. Отидох да се поразходя с колата.

— Очевидно няма смисъл да ти казваме, че не би трябвало да правиш такива неща — рече Бишъп. — Затова изобщо няма да хабя думите си. Но все пак ни интересува какво ти каза Томас.

Долан им разказа. Бишъп никак не се изненада.

— Това е истинско признание. Случай без прецедент.

Майра отбеляза:

— Трябва само да се напише — това е готов материал.

— Все още не сме навредили на тиража им — каза Долан, — а според мен вече си дават сметка, че ние сме реална опасност.

Бишъп поклати глава.

— Не, те не се опасяват за тиражите… тревожат се за престижа си. Това не им дава мира. Не искат читателите им да разберат, че са били лъгани…

— Навярно си прав… А Менефи? Как е могъл да извърши такова ужасно нещо?

— Не знам как да си обясня защо е застрелял Ейприл. Знаеше си я каква е. Сам ми го каза тази сутрин…

— Ти си се виждал с него тази сутрин, така ли? — попита Майра.

— Идва тук да я търси. Носеше пистолет. Мислеше, че е прекарала нощта при мен.

— Не ни каза нищо…

— Забравих. По дяволите, трябва ли да ти казвам всичко, което става? Забравих.

— Добре, добре, забравил си.

— Как е могъл да извърши такова ужасно нещо? — повтори Долан като на себе си. — Този човек имаше всичко на този свят: положение, пари, известност — сега извършва нещо необмислено и всичко се сгромолясва. Старият Коглин сигурно съжалява, че не позволи на Ейприл да се омъжи за мен…

— Ти се благодари, че се отърва — подхвърли Бишъп. — От това нищо нямаше да излезе.

— И все пак щеше ми се да опитам…

— За бога, седни и спри да сновеш из стаята — каза Майра.

На вратата се почука.

— Влез — извика Долан.

Появиха се Елбърт и Ернст.

— Извинявай — започна Елбърт. — Не знаехме, че имаш гости…

— Влизайте, влизайте.

— Искахме да разберем дали си решил как да постъпим с къщата — продължи Елбърт.

— Коя къща? Тази ли? С какво как да постъпим?

— Трябва да се изнесем. Юлисис не ти ли каза?

— Не съм го виждал.

— Ние го видяхме — призна Майра. — Каза на нас. Забравих да ти предам. Изнасяте се…

— Защо?

— Мисис Ратклиф е продала имота и трябва да се махнем незабавно — рече Елбърт. — Още утре. Ще строят бензиностанция.

— Искали да събарят веднага — обясни Ернст.

Долан не се стресна.

— Могат да почнат от тази вечер. Аз нямам кой знае какво да изнасям.

— С Томи и Юлисис излязохме следобед да търсим друга къща — взе да разказва Елбърт. — Мисля, че открихме нещо подходящо на Сикамор стрийт… почти същото разположение както тук. Ако я харесаш, ще пренесем и твоя багаж. Да не си губиш времето за такива работи…

— Нямам желание да я видя. Щом всички сте я одобрили, ще я одобря и аз.

— Чудесно. Значи оставаш с нас?

— Разбира се, че оставам с вас.

— Чудесно. Това искахме да разберем. Ще поговорим по-късно… сутринта. Трябва да обсъдим още някои подробности…

— Добре…

Те кимнаха, излязоха и затвориха вратата.

— Подробности! — иронизира ги Майра. — Знаеш какво означава това, нали? С други думи, парите за наема. Защо не си отвориш очите и не изриташ тия паразити на улицата, където им е мястото?

— Какво й е лошото на улицата? — Долан се подразни от жилото в тона й. — И аз съм израснал там… Защо им завиждаш толкова? Те са страхотно талантливи. Може би гении.

— О, боже мой — сви устни Майра. — Пройдохи с претенции. А и това не умеят да правят. Играят си на бохеми. Не знаеш ли, че това вече не е на мода?

— Ще млъкнеш ли? — изръмжа Бишъп. — Долан, това момче Гейдж, дето го взе за рекламен агент, може да излезе добро. Днес следобед осигури две солидни поръчки.

— Браво. Как мислиш, дали и мен ще ме забъркат в онази история? Имам предвид дали ще трябва да се явя пред съда.

— Това ще е отвратително…

Почука се отново.

— Влез — каза Долан.

Вратата се отвори. Беше Юлисис, но не влезе. Долан отиде при него във всекидневната и затвори вратата след себе си.

— Долу пред къщата има един човек, седи в колата си, искал да те види.

— Какъв човек? Кой е той?

— Рече ми само, че се казвал Бъд, а ти ще разбереш за какво е дошъл…

— Аха… разбрах. Веднага слизам.

Долан тръгна надолу. Чу как зад него вратата се отваря.

— Майк! — извика Бишъп. — Къде отиваш?

Долан се върна.

— Слизам долу да се видя за малко с Бъд Макгонагил. Имаш ли нещо против?

— Откъде знаеш, че е той?

— Чуй какво ще ти кажа. Много те моля да поседиш тук с Майра и да ме оставите за малко сам.

Той излезе от къщата. Бъд Макгонагил седеше на тъмно в служебна кола.

— Не исках да се качвам горе — обясни му той, — отсега нататък трябва да сме много внимателни. Разбрах къде ще се съберат кръстоносците тази вечер…

— Тази вечер ли?

— Да, имат нещо по-специално. Нали знаеш къде е старото летище? Там, до резервоара?

— Знам. От другата страна на пресъхналото корито…

— Така. Събират се там в полунощ. Заповядай. — Той му подаде увит във вестник пакет. — Ще ти потрябва…

— Какво е това?

— Униформата им. Няма да успееш да припариш, ако не я облечеш.

— Откъде я намери? Нали ми каза, че не си член?

— Не съм. Тази е на Сам Рен. Днес следобед го командировах да закара двама осъдени в затвора. После отворих служебното му шкафче с шперц и измъкнах униформата му. Върни ми я рано утре сутринта, ще я сложа на мястото й и той нищо няма да разбере.

— Благодаря ти, Бъд. — Долан взе пакета. — Много ти благодаря. Ще я пазя и ще ти я върна сутринта.

— Не се занимавай с това. Ще мина оттук да я прибера, като отивам на работа. Дотолкова мога да рискувам…

— Благодаря, Бъд. Страшен си.

— Хайде, хайде. — Макгонагил запали двигателя. — Само внимавай да не я скъсаш. И още нещо, Майк… вземи си пистолета. Мисля, че с униформата ще минеш незабелязан, но по-добре го вземи…

— Благодаря ти, Бъд…

След като Макгонагил се отдалечи с колата, Долан се качи в стаята си с пакета. Бишъп полюбопитства:

— Какво е това?

— Нов костюм — отвърна Долан и започна да го разгъва.

— Откога Макгонагил се е захванал с шев и кройки? — подметна Майра.

— Да благодарим, че се е захванал. — Долан вече бе разтворил пакета. Извади отвътре черна мантия и черна качулка.

— Само това оставаше! — възкликна Бишъп.

Майра попита:

— Какво е това?

Долан разгърна мантията. Беше много дълга и много широка, с нея можеха да се обгърнат двама души. Отпред имаше бяла старинна буква „К“, пронизана от червена стрела. Качулката представляваше парче черен плат с един тегел и дупки за очите, носа и устата. На челото имаше по-малка старинна буква „К“.

— Сега разбра ли? — попита Долан.

— Значи това е униформата на кръстоносците. Какво ще правиш с нея?

— Ще я облека. Отивам на тяхното сборище тази вечер.

— Глупак, загубен глупак — отново не се сдържа Майра.

— Погледнете този евтин плат — показа им Долан мантията. — Давате ли си сметка, че някой е забогатял от продажбата му?

— Значи все пак Макгонагил е знаел нещо? — подхвърли Бишъп.

— На наша страна е. Помага ми…

— Помага ти да си намериш белята…

Бишъп и Майра се спогледаха. Инстинктът им подсказа какво мисли другият: няма смисъл да го разубеждават да не ходи на сборището, той си е Мик Твърдоглавия и щом си науми нещо, ще го направи, пък каквото ще да става… а и Долан знаеше какво си мислят в момента.

— Няма смисъл. Не си хабете думите напразно. Казах ви, че ще преследвам тези негодници, твърдо съм го решил. Тръгвам…

— В такъв случай — отговори му Бишъп — на нас ни остава единствено да се надяваме, че ще се измъкнеш жив…

— Май наистина е така — съгласи се Долан.