Хорас Маккой
Саванът няма джобове (23)

II

Долан влезе в кабинета, но секретарката му каза, че Томас е в заседателната зала на втория етаж. Поръчал, ако Долан се появи, да отиде направо там. Долан се върна в помещението, където се списваше местната хроника, и се спря пред старата пощенска кутия, обзет от лека носталгия. Ушите му гърмяха от страхотен шум, той се обърна — всичко си беше както преди, телетипът си тракаше, пишещите машини чаткаха, хората сновяха и се промушваха между бюрата — след малко си даде сметка, че шумът не се е променил, но сега му се струва оглушителен само защото е отсъствал вече седмици…

Леката носталгия, която бе почувствал преди миг, изчезна, той постоя с надеждата, че ще го споходи отново, с надеждата, че тя ще дойде като могъщ съкрушителен прилив на скъп спомен, който ще погълне сърцето и душата му, ще залее ушите му и ще възбуди у него желанието да работи пак на същото място. Много пъти бе чувал максимата, че „който е бил веднъж репортер, остава репортер за цял живот“, и други изтъркани фрази за „миризмата на мастило“, „тръпката, когато списваш новината“ и още подобни, но сега проумя — това са празни приказки. Остана разочарован от откритието си. Тази максима беше едно от първите неща, които бе научил, а сега излизаше, че и тя е глупост. Няколко от репортерите го гледаха, а също и двама от старците иззад преградата на машинописното отделение, но никой не го заговори и не показа, че го е забелязал дори само с кимване или помахване.

Долан излезе от редакцията, тръгна надолу по стълбите към заседателната зала и в душата си усещаше, че прекосява мост и никога вече няма да мине по същия път… вървеше към библиотеката и си мислеше

добре
зле
добре
зле
добре
зле добре зле добре зле добре зле добре зле добре зле добре зле добре зле добрезледобрезледобрезледобрезледобрезледобрезле

но всъщност не можа да реши кое е вярното.

Отвори вратата на заседателната зала и влезе. Шестимата мъже, които седяха около масата, млъкнаха и обърнаха погледи към него. Долан познаваше и шестимата: Томас — на председателското място, Мастънбом — собственика на „Индекс“, утринния вестник с най-голям тираж, Хаветри — собственика на „Куриер“, Ридъл — икономическия директор на „Стар“ — следобедния вестник с най-малък тираж, Сандридж — отговорния му редактор, и Бариджър — завеждащ местната хроника на „Таймс Газет“.

— Заповядай, Долан — покани го Томас и му посочи място до себе си — тапициран с кожа стол. — Радваме се, че дойде. Познаваш се с господата, нали?

— Да. Добър ден — кимна към тях Долан.

— Седни. Какво ти има на главата?

— Нищо… пострадах малко…

— Много неприятно. Седни — повтори Томас и се обърна към останалите. — Аз ли да съобщя на Долан защо сме се събрали?

Чуха се две изсумтявания.

— Долан — започна Томас, — тази среща е нещо необичайно, ние нямаме такава практика. Всички вестници са изпратили тук свой представител в защита на обща цел. Държа да знаеш, че ние сме решени да отстояваме правата си. С това искам да кажа, че няма да позволим да се подлага на риск тиражът ни. Поканихме те тук, за да ти направим едно предложение…

Долан го изчака да продължи, без да каже нищо.

— Споразумяхме се да ти дадем по две хиляди и петстотин долара — общо десет хиляди — и да ти намерим редакторско място, в който вестник пожелаеш, в който град пожелаеш, стига този град да е на не по-малко от хиляда и петстотин километра от Колтън, при условие че се откажеш от списанието си и подпишеш документ, че няма да основеш ново в нашия град.

— Защо ми правите това предложение? — попита Долан.

— Ще бъдем откровени с теб. Има много теми, които ти можеш да засягаш в твоето списание, а ние във вестниците, поради безкрайни ограничения, дори не можем да споменем, камо ли да ги разнищим. Тези теми са интересни като четиво, защото имат разрушителна сила… Ето ти конкретния пример със самоубийството на доктор Хари Карлайл…

— Това самоубийство ли беше?

— Разбира се!

— Не знаех. Трябваше да гадая по това, което прочетох във вестниците. В никой от тях не се казваше, че е самоубийство. Пишеше, че е намерен мъртъв, а до него имало пистолет.

— Не се заяждай, Долан. Не сме се събрали да спорим как и какво трябва да се пише във вестниците и в какъв стил. Фактът си е факт — „Космополит“ е причината за смъртта на Карлайл, а това непременно ще направи впечатление на една категория читатели — навярно умствено недоразвити — и те ще го сметнат за много смело списание.

— Господа — усмихнато заговори Долан на цялата група, — давате ли си сметка, че по този начин се признавате за победени? Не разбирате ли — вие признавате, че ако някой вестник или списание от нашия град едва-едва мине покрай истината, ще има успех!

— Това няма връзка с въпроса, който обсъждаме — отговори Томас. — Ние ти направихме много великодушно предложение. Разбира се, ако искаш да своеволничиш, има и други начини да се справим с положението…

— Навярно трябва да приема последните ти думи в такъв смисъл: ако не взема парите и не замина за Ню Йорк, ще ме сполети същото, което се случи на Уитълси. Той основа тук илюстрован вестник, закрепи го три месеца… а после го принудиха да напусне по бързата процедура. Това ли искаше да ми кажеш?

— Не се дръж като глупак — раздразнено му отвърна Томас. — Десет хиляди долара и служба, където пожелаеш. Ще си изплатиш всичките дългове, пък и ще ти останат за харчлък…

— Аз си имам достатъчно. Нещо повече, пуснал съм съобщение в следобедното издание на „Куриер“ точно в такъв смисъл…

— Значи отказваш?

— Да… но не съжалявам, че дойдох. Вие надали ще го признаете, но за мен това е голяма победа…

— Добре, нарадвай й се, защото сигурно ще е последна… — пророкува Томас.

От другата страна на масата се обади Мастънбом:

— Може би ще можем да увеличим малко вноските си…

— Откажете се, мистър Мастънбом — прекъсна го Томас. — Много добре го познавам. Няма смисъл…

Всички го загледаха втренчено и в крайна сметка Долан разбра, че те нямат повече какво да му кажат, че — солидни и важни — са се събрали само за да го стреснат с внушителния си общ фронт.

— Сбогом, господа. — Той стана и си излезе.

Отиде до дъното на коридора и зачака асансьора.

Иззад мрежата на асансьорната шахта се видя как някой бяга надолу по стълбите. Беше Басет, един от редакторите. Той сви тичешком покрай ъгъла и се спусна по коридора към заседателната зала. Томас и другите шефове на вестници го пресрещнаха насред път и той размени с тях няколко думи в кратък, но оживен разговор. Томас и Бариджър побягнаха нагоре, прескачайки по две стъпала. Басет се хвърли в асансьора, с който и Долан слизаше надолу. Беше много възбуден.

— Какво е станало? — попита го Долан.

— Трябва да предам на отдел „Разпространение“, че ще се наложи да търсят хора за разнасяне на допълнителния тираж…

— По какъв повод?

— Страхотно убийство в Уестън Парк. Рой Менефи току-що е застрелял жена си и някакъв…

Асансьорът спря на приземния етаж. Басет изхвърча навън и се втурна през вратата на отдел „Разпространение“.

— Какво ти е на главата, мистър Майк — попита Едуард, възрастният негър, който от години обслужваше асансьора.

Отговор не получи. Той поклати озадачено глава и проследи с поглед Долан, който излезе през парадния вход и тръгна по улицата…