Хорас Маккой
Саванът няма джобове (15)

VIII

Долап изяде един сандвич, изпи чаша мляко в дрогерията близо до Уестън Парк и отиде до телефона, за да се обади отново в дома на Лилиан. Икономът му съобщи, че и мисис Фрайд, и мис Фрайд още не са се прибрали. Долан попита кога ще се върнат. Икономът каза, че не знаел. А дали му с известно къде може човек да се свърже по телефона с мис Фрайд? Не, не знаел, но сенаторът се връщал със следобедния самолет и с него било възможно да се разговаря около седем часа. Долан затръшна слушалката, излезе и се качи в колата си. Постоя вътре няколко минути, но кръвта му кипеше и той реши да отиде до дома на Лилиан.

Паркира автомобила на известно разстояние от къщата, продължи пеша по улицата и изкачи многобройните стъпала до представителния покрит вход. Позвъни и след малко се появи негър в бяло сако, който предпазливо отвори вратата само наполовина.

— Тук ли е мис Лилиан?

— Не, сър — твърдо отрече негърът.

Долан препречи с крак вратата, блъсна я и влезе в богатото преддверие. Негърът не се опита да го спре.

— Лилиан! — извика Долан към стълбите. — Лилиан!

Отговор нямаше.

— Тя не е тук, сър.

— Къде отиде?

— Не каза. Излезе рано сутринта с майка си…

— Предаде ли й, че съм се обаждал?

— Предадох на майка й. Мисис Фрайд ми поръча…

Долан кимна, излезе и се върна при колата си. Заговори сам на себе си:

— Добре поне, че още вали…

Цели два часа обикаля града с колата, след това се прибра, остави я в гаража и тръгна към стаята си. Юлисис беше в общата всекидневна и обираше водата от первазите, където беше протекло от дъжда.

— Някой да ме е търсил?

— Да, сър: мис Ейприл и някой си мистър Томас. Той каза, че било важно.

— Други? Мис Лилиан не е ли звъняла?

— Не, сър…

Долан влезе в стаята си, свали мушамата и шапката си и ги метна на бюрото. Запали цигара и седна на ръба на леглото. След малко влезе Юлисис.

— Чете ли вестниците, мистър Майк?

— Онова за мен ли?

— Да, сър. Пише, че си се оженил…

— Да, Юлисис. Рано тази сутрин.

— Мис Лилиан е идвала тук, нали, мистър Майк?

— Не, не е идвала. Руса. Едра. Хубава.

— И на мен така ми се стори. Има снимка във вестника. Много е хубава. Ще се изнесеш ли, мистър Майк?

— Не знам… седни, Юлисис.

Юлисис седна, след като просна мокрия парцал върху металното кошче за смет.

— Питам, защото, както е тръгнало, май че ще трябва всички да се изнесем, та може и да е за добро, дето си се оженил. Оня човек идва тук днес следобед…

— Кой човек?

— Абе оня, предприемач ли беше? Посредникът на мисис Ратклиф. Каза, че само да се разберат с някаква компания, щели да съборят къщата и на нейно място да вдигнат бензиностанция.

— Нищо чудно, време беше да ни изхвърлят. Не можеше да я караме вечно така, без да плащаме наем…

— Какво толкоз, съборетината едвам се крепи. Кой ще ти плаща наем за такова нещо.

— Затова и мисис Ратклиф ни остави толкова време на юнашко доверие. За другите това ще е тежък удар.

— Така си е. От всичките заедно и два долара не можеш събра. Хубаво, че ги храниш, инак отдавна да са измрели от глад.

— Човек не знае кое е по-добро, Юлисис. Ти беше ли си тук през целия ден?

— Да, сър…

— И си сигурен, че мис Лилиан не се е обаждала, така ли?

— Да, сър. Само тия двамата, дето вече ти казах за тях: мис Ейприл и тоя човек от „Таймс Газет“.

— Забърках се в голяма каша, Юлисис…

— Мене ако питаш, мистър Майк, ти си винаги забъркан в някоя каша — ухили се Юлисис.

— Момичето си го бива.

— Значи техните, а?

— Да. Нищо чудно баща й да грабне пушката…

— Ти ми кажи как изглежда, че да не го пускам, ако дойде.

— Това не ме тревожи кой знае колко, но не мога да разбера защо съм такъв глупак с жените. Защо, а, Юлисис?

— Не знам, сър. Ама ако знаех, що разправии щях да си спестя…

— Виж какво, Юлисис, ще се опитам да поспя малко. Ако се обади мис Лилиан, събуди ме…

— Добре, сър. — Юлисис стана и прибра парцала от кошчето за смет. — Какво да направя за теб, да ти приготвя пореща вана или нещо друго?

— Не, но ще ти кажа какво можеш да направиш за себе си. Ако видиш на вратата изискан беловлас господин с картечница в ръце, надай вик и си плюй на петите…

 

 

Когато Долан се събуди, най-напред осъзна, че вън продължава да вали и стомахът му е пълен, че нещо топло и приятно е спряло точно зад пъпа му; след малко си даде сметка, че лампата е запалена, че в стаята има някой и че току-що са го разтърсили, за да го събудят. Отвори очи и видя Бишъп, надвесен над него, а когато Бишъп го видя да отваря очи, седна на леглото.

— Майк, събуди ли се?

— Буден съм. Какво е станало?

— Аз, за списанието…

— Какво за списанието? — попита Долан, повдигна се и подпря гръб на стената, вече напълно разсънен.

— Карлайл обра всички броеве от вестникарските будки…

— Карлайл ли?

— Джак Карлайл. Предполагам, че е той. Не е останал нито един брой по павилионите из града…

— Как стана? Какво точно се случи? — заразпитва свъсен Долан и спусна краката си на пода.

— От това, което успях да разбера, в центъра на града е било истинско нападение, много добре разчетено по време. Няколко минути след разнасянето на тиража пред всички будки застанали по двама-трима мъжаги, награбили куповете списания, хвърлили ги в някаква кола и изчезнали.

— Явно наемни бабаити.

— Няколко от продавачите се развикали и се опитали да се противопоставят, но побойниците ги предупредили да си мълчат, защото инак лошо им се пише. По всичко личи почеркът на Карлайл. Иска да е сигурен, че разкритията за брат му няма да видят бял свят…

— Той няма право! — извика Долап. — Боже мой, та това става в Съединените американски щати!

— Ти като че ли не си чувал онзи виц за негъра, дето го хвърлили в затвора. Нямали право… но го затворили.

— Така… Значи са останали единствено броевете, които разпращаме по пощата, и онези по кварталните дрогерии…

— Неговият летящ отряд сигурно вече се е справил и с дрогериите. Минава девет. Никак няма да се изненадам, ако Карлайл е разровил цялата поща, за да измъкне и списанията за абонатите…

— Много се надявам да го е направил… много се надявам. Безкрайно ще съм доволен, ако се е опитал да разиграе някое държавно учреждение…

— Абе тия хора са по-други, не им пука кого разиграват… Пък теб, дяволите да те вземат — от два часа звъня по телефона, за да те накарам да станеш от леглото, а ми отговарят, че те нямало…

— Аха — рече Долан, седна, запали цигара и прекара нокътя на палеца си между предните зъби. — Значи… трябва да изкараме още един тираж, и това е. Мръсник с мръсник. За какъв се мисли, да не е Хитлер или Мусолини…

— Точно такъв е, само мащабът е по-малък. Нещо повече, у нас е пълно с такива.

Долан изпуши настървено запалената си цигара, прекара още няколко пъти нокът между зъбите си, после стана рязко и излезе във всекидневната, за да говори по телефона. В указателя намери домашния номер на Лорънс и го набра. Отговориха му, че мистър Лорънс ще прекара вечерта извън къщи и ще се прибере едва към полунощ. Долан се върна в стаята си.

— Лорънс е отишъл на кино или кой го знае къде. Ако можех да се свържа с него, щеше да извика печатарите веднага да започнем работа. Боже мой, точно тази вечер ли намери да излезе…

— И сутринта не е късно. Ако той се съгласи…

— Какво искаш да кажеш — ако той се съгласи?

— Той е от тези, които бързо се предават, не си ли го разбрал? Зададе ли се неприятност, ще побърза да се скрие в дупката си, а това, което стана, спокойно може да се нарече неприятност. Една дума да му каже Карлайл, и Лорънс ще се свие като настъпено коте.

— Ще го накараме!

— Ако не иска, няма начин. Печатницата си е негова. Мене ако питаш, стигнали сме до задънена улица.

— Така ли мислиш?

— Да. Не ме разбирай погрешно. Не ме е страх. Но все пак трябва да погледнеш истината в очите. Карлайл все още не се е заел сериозно с нас, иначе не би се задоволил само с отмъкването на тиража…

— Малко ли ти се струва?

— За него е нищо. С това той само те предупреждава. Не смятай, че всичко е приключило. Още ще има, нищо чудно да е посещение от самия Хитлер. Ако той отиде при Лорънс и му каже да си кротува, лесно можеш да си представиш какво ще стане…

Телефонът иззвъня. Долан се стресна.

— Обади се, моля ти се. Мен ме няма…

Бишъп вдигна слушалката. Долан чу как го извинява, а след минута Бишъп се върна и го подкачи:

— Започна много да се издигаш. Търсеше те видният бивш сенатор Марк Фрайд.

— Господи! Забравих, че съм се оженил…

— Никак не е лошо да се забравя. Твоят тъст иска да му се обадиш. Нямало значение колко късно ще се прибереш. Видях, че в следобедните вестници са ти посветили доста място…

— Не съм ги чел. Хей, Ед, хубаво се подредихме, а?

— Принуден съм да призная, че е така. Майк, ти си сладур. Най-изобретателният човек, когото съм срещал. Представа си нямаш какво ще правим сега, нали?

— Сещам се за едно нещо — ще се обадим на Бъд Макгонагил. Първата ми работа утре сутринта ще бъде да ти осигуря удостоверение за помощник-шериф и ще се хванем да изкараме нов тираж на списанието, пък ако се наложи, ще стоим на пост до машините. Дори ще докарам доброволческата милиция да пази будките…

— Чудесно. Удостоверението ще ми дойде добре, защото и без това ми се иска да застрелям един-двама негодници от нашия град. А ти не разчитай нито на доброволческата милиция, нито на градските, нито на общинските ченгета. Карлайл командва парада навсякъде. Ако успеем да изкараме броя, ще го направим със собствени сили. Моето лично мнение е, че имаме шанс колкото кучето на нивата…

— Може пък да убедя Лорънс да не се отмята. Досега съм успявал…

— Но досега не е имало опасност да хвърлят бомба в канцеларията му. А сега има. Помни ми думата, това мекотело ще се предаде, само Карлайл да му каже една дума. Единственият начин да излезем от това положение е да светим маслото на Карлайл…

— Сигурно има и друг…

— Много добре, опитай се да го откриеш.

— Това и ще направя. Е, аз излизам.

— Къде отиваш?

— Ами… ще се повозя малко. — Долан грабна мушамата и шапката си и тръгна към вратата.

— Хей, я си вземи и това — посочи му Бишъп пистолета.

Долан се замисли за миг.

— Май ще е по-добре да го взема. — Той се върна и го сложи в джоба си.

— Внимавай къде си навираш носа — предупреди го Бишъп и стана от мястото си. — Ще ми се да дойда с теб, ако си съгласен…

— Хайде, хайде. Нищо няма да ми се случи — каза Долан, изключи осветлението, излезе и облече мушамата си.

Слязоха по стълбите, без да си говорят. Колата на Бишъп беше паркирана до тротоара и под светлината на лампата от ъгъла на улицата Долан разпозна Майра, седнала вътре. За миг беше готов да се поддаде на изкушението да продължи покрай къщата и да извади колата си от гаража, без да й се обади, но после реши, че няма смисъл да създава нови поводи за търкания.

— Защо не ми каза, че тя е останала долу? — каза той на Бишъп и тръгна към колата му.

— Здрасти, Майра…

— Здрасти, Майк…

— Защо не се качи догоре?

— Ед успя да вреди само себе си — усмихна му се Майра. — Този, черничкият, ти е много верен пазач… Къде си тръгнал в този дъжд?

— Ще се поразходя малко с колата…

— Майк — обърна се към него Майра с най-сериозен тон, — нали няма да направиш някоя глупост?

— Само ще се поразходя…

— Къде ще ходи той, а, Ед? — Майра се извърна към Бишъп, който бе влязъл в колата и бе заел мястото си зад волана.

— Откъде да знам?

— Майк, нали няма да си търсиш белята? Да ходиш при Карлайл или нещо такова?

— Няма…

— Може ли да дойда с теб?

Долан не успя да се въздържи:

— Мислех, че вече си се отказала да се занимаваш с мен.

— Сега не е време да се държиш като дете — сряза го Майра. — Идвам с теб.

Тя хвана дръжката, но Долан подпря вратата с две ръце и не я пусна да излезе.

— Не, няма да дойдеш. Стига толкова — и без туй си навлякох един куп неприятности заради теб. Никога нямаше да се оженя за Лилиан, ако ти не ме беше…

— Знам. Изкара си яда за собствена сметка.

— Изпрати я, Ед. Ще се видим утре сутринта… рано. Към осем.

Той заобиколи къщата и изкара колата си от гаража. Докато излизаше бавно на заден ход, на алеята се появи Уолтър — беше минал през стаята на Юлисис.

— Един човек на име Томас поръча да му се обадиш на домашния телефон. Било много важно.

— Не се и съмнявам… — отговори Долан и продължи по пътя си.