Хорас Маккой
Саванът няма джобове (14)

VII

В два часа сутринта мистър и мисис Долан седяха на барчето в едно малко кафене на Крайбрежната улица до Съдебната палата, то работеше денонощно. Бяха се нахранили и чакаха дъждът да се извали.

— Е, ето ни и нас… — проговори Лилиан.

— Да, ето ни и нас — засмя се Долан. — Чела ли си го този разказ?

— Кой разказ?

— Този. „Е, ето ни и нас…“.

— Да не е мръсен?

— Не, това е художествена литература. Къс разказ. От Дороти Паркър. Поместен беше в едно списание. Разказва се за двама души, които току-що са се оженили…

— И?…

— Карай, няма значение — Долан се загледа във витрината — по стъклото се стичаха дъждовни капки. — Обичаш ли дъжда?

— Не.

— А аз съм влюбен в него. Бих искал да вали непрекъснато. Напомня ми за войната.

— Как може да ти се иска такова нещо, след като са те ранили и при това тежко.

— Нямам предвид самата война, а Франция. Напомня ми за Франция.

— За Париж ли?

— За Тур. За Блоа. За замъците…

— Е, аз пък искам да спре по-бързо. Майк, къде ще отидем сега?

— Имаш предвид за през нощта ли?

— Да…

— Не знам. Май ще е най-добре ти да се прибереш вкъщи. Сутринта ще обсъдим какво да правим…

— Какво има да се обсъжда? Нали сме женени?

— Да, но трябва да се свършат много неща. Първо трябва да ти купя халка и да върна тази, която взех от съдията. После ще се наложи да разговарям с баща ти… рано или късно…

— Той е в Сан Франциско…

— Така ли? Великолепно. Това ми дава малко време да обмисля нещата. Виж какво, много те моля, Лилиан, не казвай на никого. За известно време, а? Мнозина ще бъдат против нашия брак, така че ще имаме нужда от време, за да се подготвим.

— Но, Майк, защо да не отидем някъде тази вечер и да поговорим?

— И тук може да поговорим. Не става въпрос за това. Имам нужда от време. Трябва да обмисля…

— Преди два часа не се държеше така — упрекна го Лилиан малко нацупено.

— Не ме разбирай неправилно. Не съм от онези, които започват да се вайкат, след като всичко е свършило. Никога не съжалявам за постъпките си. Но трябва да признаеш, че всичко стана доста внезапно…

— Поне да можехме да отидем на хотел. И без това ще имам такива разправии, поне да получа нещо от дивидентите…

— Хайде, вече не вали така силно. — Долан скочи от високото столче. — Прибираш се вкъщи.

 

 

След като я остави пред вратата на дома й (без да я целуне за лека нощ), той се понесе безцелно в дъжда, опиянен както винаги от лъсналите улици, влажния дъх и съвършената безлюдност на града:

бррр
        бррр
                бррр
                        бррр
                                бррр

В главата му се въртяха колела, съзнанието му не се занимаваше с нищо конкретно, макар че той се мъчеше да направи точно това — да се съсредоточи, да се съсредоточи като преситен, презадоволен, отвратен от секс човек, който е започнал любовна връзка с прекрасно момиче и се опитва да събере мислите си, опитва се отчаяно, а не успява, разсъждава за какво ли не, но не и за това.

В крайна сметка той се отказа и се прибра вкъщи — покатери се през един от прозорците на долния етаж и в тъмното се добра до стаята на Ернст. Запали лампата. Ернст спеше дълбоко, хъркаше, давеше се и мучеше. Долан отиде при него и го събуди, за да не се измъчва.

— Какво има? — попита успокоен Ернст с характерния си акцент и замига насреща му.

— Направи ми място — каза Долан и започна да се съблича.

— Защо не идеш в леглото си? — поинтересува се Ернст без упрек в гласа.

— Заето е. От Майра!

— Пак ли?

— Да…

— Глупак си ти, Майк. Тя е привлекателна жена.

— Знам…

— Вали ли? — попита Ернст и се надигна — едва сега бе доловил барабаненето на дъжда по покрива.

— Да…

Ернст стана от леглото си и отиде до прозореца, за да погледне навън. Не носеше пижама. След малко се върна усмихнат.

— Обичам дъжда. Напомня ми за моя край…

— За Германия ли?

— Да. — Той си легна отново.

— А на мен ми напомня за Франция.

— За войната ли?

— В известен смисъл…

— Къде се намираше в същата нощ преди деветнайсет години?

— При възвишенията Сен Мийел. А ти?

— При възвишенията Сен Мийел. Откъм Мон Сек.

— Колко странно. Аз бях в Еси. На утрешния ден преди деветнайсет години се сдобих с това. — Долан му показа белега от шрапнел на дясното си бедро, който напомняше контурите на Флорида. — Може би парчето дойде откъм вашата батарея…

— Може би…

Долан изгаси осветлението, върна се до леглото и потърси опипом завивките. Повдигна чаршафа и повтори:

— Направи ми място.

— Късмет имаш, че не си загинал…

— Така ли мислиш? — попита Долан и се обърна настрани.

 

 

Все още валеше, когато Долан стигна до редакцията. Там беше само Майра и четеше коректури.

— Добро утро — поздрави го тя и му се усмихна очарователно.

— Добро е и в буквалния смисъл, нали? — отвърна Долан и отиде да остави мушамата и шапката си в коридора. — От хоризонт до хоризонт са се разстлали прекрасни сиви облаци. Имам чувството, че целият дъжд на света се е събрал в тях…

— Майкъл Долан-Шели — подхвърли Майра, все още усмихната, но вече не така очарователно. — Ти да не си от тия, които се разхождат в дъжда?

— Имах този навик, преди да пуснат същия слух за Грета Гарбо. След това спрях. Не исках да изглежда, че й подражавам. Как са?

— Коректурите ли? Идеално. Поисках да странират шпалтите и отново ги изчетох. Остава само да се подвърже.

— Благодаря ти — каза Долан и седна зад бюрото си. — Успах се днес.

— От умора или Ернст не те остави да спиш?

— Откъде знаеш, че съм спал при Ернст?

— Аз също гледах дъжда. Видях те, като се прибра с колата. Покатери се през един от прозорците на долния стаж.

— Доколкото си спомням, трябваше да съм ти сърдит, но не съм.

— Нямаш причина. Нарочно си тръгнах рано тази сутрин, за да можеш да се преоблечеш, без да ти създавам неудобства с присъствието си. Майк…

— Какво? — попита Долан, без да я поглежда, вторачен в бюрото си.

— Повече няма да ти досаждам. Отсега нататък няма да идвам в стаята ти.

— Всичко е наред, Майра…

— Напротив, нищо не е наред. Държах се като глупачка. Но повярвай ми — тя стана, отиде при него и го загледа отгоре — просто исках да ти помогна.

— Да ми помогнеш ли? В какво да ми помогнеш, откъде го измисли това? — попита той, принуден най-сетне да срещне погледа й.

— Виж какво, не започвай да ръмжиш и недей да се дразниш. Не мога да понасям тези твои реакции…

— Аз пък не мога да понасям тази твоя самомнителност… това твое отвратително майчинско отношение. От къде на къде ти ще ми даваш съвети?

— Все някой трябва да го направи. Имаш нужда от това, Майк — заяви тя и приседна върху бюрото му, така че единият й крак да опира в пода. — Ти щеше да бъдеш голям човек… истински силен… ако умееше да приемаш съвети. Роден си за лидер, но си прекалено импулсивен, прибързан, инат…

— О, за бога, млъкни — извика Долан, блъсна с две ръце по бюрото, изправи се и я изгледа ядосано. — Чудя се защо още не съм ти зашлевил една плесница…

— Навярно защото си разбрал, че съм права — отвърна Майра, без да се стряска от заплахата му.

Долан стисна устни, обърна се рязко и отиде до бюрото й. Грабна коректурите и слезе на долния етаж в производственото отделение, за да ги предаде на Къли — майстора.

— Всичко е наред, Къли, печатайте.

После отиде до входната врата и застана с лице към улицата. Откъм възвишението се зададе трамвай и Долан прикова поглед в предницата му с нездрав интерес — почуди се колко ли ще е силна болката и колко ли време минава, преди да дойде краят…

— Току-що се обади Прескот от „Куриер“ — съобщи му Майра, когато той се върна в редакцията.

— Добре. Здравей, Ед. Кога дойде?

— Преди минута. Паркирах колата на улицата. Извиках ти, когато минавах край теб…

— Така ли? — изненада се Долан.

— Аха. Ти стоеше до входната врата…

— Да, да. Какво става с децата?

— Само с едното. Добре е. Беше вдигнало температура.

Долан седна, набра номера на „Куриер“ и помоли да го свържат с Прескот. От отдела за местна информация му казаха да се обади в стаята на журналистите в Съдебната палата. Долан затвори и набра стаята на журналистите.

— Търся Алън Прескот. Здравей, обажда се Майк Долан… Да… Чакай малко, Алън, това не бива да го публикуваш!… Да… Но не още… Не знам… Може би другата седмица, може би другия месец, може би никога. Затова, разбра ли?… Той ли? Добре, кажи на тоя негодник, че ще му го върна… О, разбира се, разбира се, разбира се, разбира се, разбира се, разбира се, публикувайте каквото си щете, дявол да го вземе… — каза Долан и тръшна слушалката.

Майра и Бишъп го гледаха. Бишъп попита:

— Какво има?

— Нищо… нищо не е станало.

— Кажи де, чух какво говориш, не съм глух. Какво иска Прескот? Какво е това, което е научил, а ти не искаш да излезе във вестника?

— Нищо. Нищо.

— Добре, щом искаш да се държиш така — твоя работа. Но мислех, че сме приятели. Грешката е моя.

Долан не отговори. Седеше, вперил поглед в тях, но не ги виждаше, тъй като очите му блуждаеха.

— Аз мога да ти кажа — обади се Майра. — Нашият откачен нещастник снощи се е оженил.

— Се е?…

— Оженил. — Майра се обърна към Долан: — И хич не ми прави тази слисана физиономия. Лилиан ми се обади сутринта по телефона и ми разказа всичко. Едва се бе сдържала до това време, но вече го е разтръбила навсякъде. При това добре украсено. Известно ми е, че сте взели халки от съдията… а също и това, че си я завел направо вкъщи…

— Да пукна, ако съм очаквал такова нещо! — извика Бишъп и седна. — Но защо Лилиан… свършиха ли се жените!

— Защо пък не? — попита Майра. — Хубава е, има обществено положение, баща й е председател на една от най-големите банки по цялото тихоокеанско крайбрежие, а не бива да се забравя, че е бил и сенатор. Точно това искаше нашият откачен нещастник. Не е важно дали тя е долнопробни малка мръсница и неминуемо ще си покаже рогцата…

Долан я изгледа кръвнишки, изправи се тежко от бюрото си и тръгна към нея със свити юмруци. Бишъп го хвана и успя да го задържи.

— Успокой се… седни, Майк…

Разтреперан до последното мускулче на тялото си, Долан замръзна неподвижно в хватката на Бишъп, очите му не се откъсваха от Майра, а от омраза лицето му посивя като пепел.

— Това е истината — продължи Майра в същия язвителен тон. — Тя е една страхлива малка мръсница. Беше лапнала по тебе, но не й стигаше да преспи веднъж и да миряса. Не, тя трябваше да се омъжи за тебе. А пък ти трябваше да преспиш с нея снощи, защото днес тя сигурно ще тръгне да търси начин как да се измъкне. Майка й ще я натисне, приятелите й… да не говорим за вестниците, при това на първа страница… О, господи, какъв си ми жалък, отчаян нещастник…

Тя млъкна, обърна се, излезе бързо от стаята и се спусна към тоалетната.

— Седни, Майк — подкани го Бишъп, след като го пусна. — Седни…

Долан се върна до бюрото си и седна.

— Може би положението не е така безнадеждно, както изглежда — подхвана Бишъп и си запали цигара. — Сигурно може да се направи нещо.

— Майра ревнува… ще умре от ревност.

— Това не знам, но за някои неща е права. По-права не може и да бъде. Просто не мога да разбера как те премятат тези уличници. Кълна ти се, Майк, не мога. Тази Лилиан ти беше хвърлила око още от мига, в който се появи тук. Никак няма да се изненадам, ако се окаже, че тя сама ти е предложила да дойде да работи при теб…

— Не ви ли е минавало през ума и на двама ви, че може да съм влюбен в нея, а? — попита Долан, вече по-спокоен.

— Дрън-дрън. Да ме прощаваш за този език, ама не. Знаеш, че родата й ще побеснее. На запад от Скалистите планини не е останал човек, който да не знае, че старата Фрайд е побъркана на тема потекло. Не си ли спомняш оня анекдот за нея, който се разказваше из всичките редакции в града — че не сядала на кресло, ако на него няма герб. Боже господи, та миналата година тя помъкна Лилиан из цяла Европа, за да й търси мъж с титла. Няма ли да проумееш, че си смърт за татковците от Уестън Парк? Каква реакция очакваш от баща й?