Хорас Маккой
Саванът няма джобове (6)

VI

Долан остана да работи до късно следобед, за да планира новото си списание — да измисли заглавия на различните рубрики, да напише нещо като програмен материал, който да бъде почти еднакъв по стил със „За какво се говори в града“ на „Ню Йоркър“, но мисълта за Майра Барновски непрекъснато изникваше в съзнанието му и той не успя да прояви изобретателност, макар че се постара; току се сещаше за тия нейни червени, червени устни и допускаше някоя грешка, хвърляше се отново на пишещата машина, но после изругаваше, защото не можеше да понася нечист ръкопис, така че за една поправка изваждаше листа и започваше отначало; най-сетне късно следобед се отказа, реши да се върне на другата сутрин и да продължи работата си на отпочинала глава — щеше да се прибере вкъщи, за да дремне, защото двамата с Ейприл, разсъблечени под лъчите на луната, бяха прекарали една страхотна нощ на брега на рекичката и той не си беше доспал.

— И това ще мине — успокои се той на път към колата си. Имаше предвид Майра. — До утре вече ще съм свикнал с тази жена и ще мога да се захвана за работа.

Той се прибра вкъщи — в големия триетажен дом, където съжителстваше с четиримата млади художници, бъдещия писател и германеца — пилот от войната, качи се на горния етаж и поспа един час. Един спокоен час, през който не сънува абсолютно нищо. Когато се събуди, беше тъмно. Запали осветлението и влезе в банята, но излезе бързо и се развика:

— Хей, Юлисис, Юлисис! Какви са тия работи!

— Да, сър, мистър Майк — обади се Юлисис и тръгна да се качва по задното стълбище. Това беше негърът, майордом на къщата.

— Какво, по дяволите, ще кажеш за това? — попита Долан и посочи тоалетната чиния — отгоре беше подпряна малка картина в рамка с надпис на опаката страна: „Повреда“.

— Мистър Елбърт го постави тук — обясни Юлисис. — Стара работа било.

— Не ме интересува платното. Имам предвид тоалетната. Защо, по дяволите, не е поправена? Защо не си се обадил на мисис Ратклиф?

— Обадих се, мистър Майк. Каза, че нямала нищо против всички ние да живеем тук и като хора на изкуството да не плащаме наем, но нямала намерение да поправя каквото и да било по канализацията, преди да й издължим поне част от парите.

— Ама че работа. Ще сляза долу. Свали ми всичко необходимо за бръснене, ако обичаш.

— Да, сър, мистър Майк, а може ли да ми дадеш една от твоите вратовръзки за довечера?

— Не мога да ти откажа, Юлисис. След като не ти плащаме полагащите се двайсет долара на месец, най-малкото, което можем да направим, е да ти позволим да носиш вратовръзките ни. Жалко, че си такъв дребничък и не можеш да носиш дрехите ни.

— Няма нищо, мистър Майк. Мистър Елбърт ми даде един от костюмите си, а мистър Уолтър ми позволи да взема колата му…

— Резервоарът му пак ли се е изпразнил?

— Да, сър. Обещах му да налея двайсет литра.

— Юлисис, той се възползва от славата ти на голям любовник. Вързал си нещо за довечера, нали?

— Да, сър — ухили се Юлисис и извади принадлежностите му за бръснене от шкафчето над мивката.

— Вземи си, която връзка ти харесва, Казанова. И ми донеси чисти чорапи, моля ти се. Ще се изкъпя в банята на долния етаж. — Долан излезе и тръгна по стълбите.

— Юлисис горе ли е? — попита Томи Торнтън — единият от художниците — когато Долан минаваше през всекидневната.

— Да, ще слезе след малко.

— Това е то, негърска работа. Наблъскал чиниите в мивката и ги оставил така.

— Има среща.

— Той кога няма среща? По цял ден ломоти по телефона с ония негови мулатки и нищо не пипва. Вече ми е дошло до гуша да го гледам.

— Нека говори, докато не са го прекъснали. Надали ще разполагаме с телефон още дълго — рече Долан и тръгна към банята.

— Заповядай. — Уолтър го бе забелязал, докато си бършеше ръцете, и го покани.

— Банята на горния етаж е все още неизползваема — обясни му Долан. — Ратклиф не искала да я поправи, докато не платим наема.

— Юлисис ми каза.

— Не мога да се сърдя на бабето. Дотук се държа много добре.

— Може би утре ще успея да направя нещо по този въпрос. Мисля, че са продали една моя работа.

— Дано да е така, Уолтър. Прибереш ли парите за две картини, ще се превърнеш в нов човек. Остави всичко тук, Юлисис.

— Добре, сър. — Юлисис остави чорапите и принадлежностите за бръснене на един стол. — Искаш ли още нещо?

— Това е всичко…

— Лека нощ — пожела Юлисис, отстъпвайки.

— Тоя негър много си разбира от работата — отбеляза Уолтър.

— Повече от това няма накъде. В огъня ще влезе за всеки един от нас. Освен за Томи. Томи е сноб. Всъщност бива ли го като художник?

— Щеше да е добър, ако рисуваше. Но той не ще да рисува.

— Мисли си, че е гений, затова. Иска да си седи на задника, а славата да дойде и да положи глава в скута му — разфилософства се Долан, докато се събличаше.

— Ти пък се радваш на успех сред твоите мадами — подхвърли Уолтър. — Сутринта те чух да се прибираш по същото време, когато идва и млекарят.

— Така беше — потвърди Долан. — Но днес следобед се видях с най-интересната жена, която съм срещал някога…

— Къде ли бях чувал подобно изказване? — изсмя се Уолтър.

— Казвам го сериозно. Мургава, с матова кожа, черни коси, черни очи и най-червените устни, които си виждал. От онзи тип — жестоки жени. Прилича на садистка.

— Звучи загадъчно.

— Наистина е загадъчно. — Долан насапуниса лицето си. — Винаги съм си падал по тайнствените истории. Лошото е, че превръщам всичко в драма. Всичко, което се случва с мен, непременно трябва да е особено.

— Може и да си гений. Няма ли да е забавно, ако всички тук се окажем гении?

— Според мен вече сме на път. Банята тече и нямаме пари за наема. Обикновено това е една от необходимите предпоставки.

— Майк — показа глава през вратата Томи, — една дама иска да те види.

— Дама ли? — обърна се Долан. — Коя?

— Казвала се Марсдън…

— Мери Маргарет ли?

— Майка й.

— Нямам време за разговори с нея — намръщи се Долан. — Трябва да се обръсна, да се изкъпя и да отида на репетиция.

— И аз така й казах, но според нея „не“ изобщо не било отговор.

— Добре — съгласи се Долан с нежелание, остави четката си за бръснене и избърса пяната от лицето си.

— Мислех, че си скъсал с Мери Маргарет — отбеляза Уолтър.

— Скъсал съм. Не съм я виждал от две седмици. Като изключим онова преди няколко дни.

— Хубав пример за недоизказаност — „онова“. Нали се тръшна пред външната врата в три часа посред нощ, започна да крещи и да те вика по име.

— Пияна беше — заобяснява Долан, докато обличаше ризата си.

— Такава врява вдигна, че се чуваше чак до Уестън Парк. Какво им правиш на тия момичета бе, Майк?

— Знам ли? По-скоро на мен са ми направили някаква магия. Щом някоя жена ме хареса, значи е нимфоманка. Е, приятелю, бъди наблизо в случай на нужда — предупреди Долан и тръгна да излиза от банята.

— Майк, имаш ли да ми дадеш една петарка?

— Бих искал да ти услужа, Уолтър, но всичките ми пари са по-малко от това.

— Нищо. Нямаше да ти искам, но си помислих, че си получил заплата, преди да напуснеш.

— Имах да получавам заплата само за един ден. Казах на касиера да купи на Брандън чифт нови обувки с тези пари.

— Брандън? Кой Брандън?

— Нима не познаваш Брандън? Ръководи Обществения фонд за подпомагане на благотворителните организации. И така, ако започна да викам, тичай веднага — предупреди го Долан от вратата. — Къде се намира тя? — попита той Томи.

— На горния етаж. Желая ти успех, Казанова.

— Бъркаш ме с Юлисис — каза Майк и тръгна нагоре.

 

 

Когато Долан се яви пред мисис Марсдън, тя седеше на канапето, без да се обляга, и изучаваше с поглед фетишите от Африканския златен бряг^[1], подредени върху полицата на камината.

— Здравейте, мисис Марсдън.

— Добър вечер, мистър Долан — поздрави мисис Марсдън сдържано. — Искам да поговоря с вас за Мери Маргарет.

— Какво… за Мери Маргарет? — попита Долан и седна на канапето.

— Накарах я да замине оттук и дойдох при вас, за да ви помоля да не отговаряте на никакви нейни писма.

На Долан му олекна.

— О, да, няма да отговарям. Дори не знаех, че е заминала.

— Миналата седмица. Реших, че в крайна сметка така е най-добре. Откакто почина мистър Марсдън, единствено аз нося отговорност за Мери Маргарет, така че в крайна сметка реших да я изпратя при сестра си в Мексико Сити. Толкова е млада и невинна, нали знаете…

— Да, знам. Е, мисис Марсдън, можехте да си спестите идването дотук. Обещавам ви, че няма да отговарям на никакви нейни писма. Защо мислите, че би могла да ми пише след всичко, което се случи?

— Не подценявайте интелигентността ми. Знам, че дъщеря ми беше привързана към вас…

— Вече не е. Вие се справихте с това чувство. Бих искал да ви задам един въпрос, мисис Марсдън. Какво имате против мен?

— Първо, мистър Долан, не обичам мъже, които взимат пари от млади момичета…

— Кое ви кара да смятате, че съм взимал пари от нея?

— Видях отрязъците в чековата й книжка. На стойност неколкостотин долара.

— Така е. Мислех, че не ви е известно. Но аз й върнах сто долара. Ще й изплатя и останалите веднага щом получа пари.

— Браво, браво. — Мисис Марсдън се понаведе към него и поклати глава. — Ах, тези млади момичета! Насъбрахте си цял букет, нали?

— Досега не ми беше минавала подобна мисъл — отвърна той и погледна към часовника си. — Е, мисис Марсдън…

— Нищо чудно, че им се завъртат главите — продължи мисис Марсдън, без да обръща внимание на намека. — Тази бохемска къща с тези стари мебели и стари картини.

— Да. Е… — Долан се изправи.

— И с тези изкусителни книги. — Тя взе от малката масичка едно томче и му го показа. — Попрелистих тази книга, докато ви чаках. Вие ли сте я написали?

— Не. — Долан не успя да възпре червенината, която плъзна по лицето му. — Не зная как е попаднала тук.

— А какви илюстрации! От години не ми е попадало еротично четиво.

— Не зная как е попаднала тук. Обикновено я държа в библиотеката в моята стая.

— Къде е вашата стая? — попита мисис Марсдън, изправи се и вдигна книгата.

— Ето там — посочи Долан. — Моята стая е там.

Мисис Марсдън тръгна нататък.

— Ще я върна обратно със собствените си ръце. Опасно е да се оставят така подобни книги.

— Извинявайте, но трябва да изляза веднага, мисис Марсдън. — Долан я последва в стаята си. — Вече съм закъснял за репетиция. — Той посегна към ключа за осветлението.

— Недей да палиш — прошепна мисис Марсдън и Долан почувства топлия й дъх в ухото си. — Недей…

„Дяволите да ме вземат“ — каза си Долан.