Хорас Маккой
Саванът няма джобове (22)

I

На другата сутрин Долан бе застанал под душа в банята на долния етаж (другата все още не можеше да се използва: мисис Ратклиф — собственицата — беше неумолима), сапунисваше се и много внимаваше да не намокри бинтовете по главата си. Изведнъж вратата се отвори рязко. Долан си помисли, че е влязъл някой от съквартирантите му, но Елбърт, който се бръснеше, изкрещя от изненада.

Долан разтвори завесата, и какво да види — на прага стоеше Рой Менефи, възбуден, с пламнало лице и пистолет в ръката.

— Излез оттам — каза той на Долан.

— Излизам. — Долан спря водата, дръпна завесата на една страна, но остана във ваната. — Какво има?

— Къде е Ейприл?

— Откъде да знам. Защо питаш мен?

— Стига си ме лъгал, Долан, и ми кажи къде е.

— Казвам ти, че не знам. Не съм я виждал от няколко дни.

— Ще те убия, лъжец, мръсник…

На Долан му стана смешно. Менефи, хрисимият Менефи стоеше насреща му с пистолет, а Елбърт го гледаше с ужас и държеше бръснача до лицето си, без да спуска надолу ръка от страх да не помръдне. Напуши го смях.

— Почакай малко, Рой — каза Долан, но продължи да стои като статуя. — Не знам къде се намира жена ти. От една седмица съм страхотно зает и не съм се виждал с нея. Дори не сме се чували по телефона. Нали така, Елбърт? Кажи, идвала ли е тук?

— Не — успя да промълви той.

— Това е самата истина, Рой…

— А къде другаде може да е прекарала нощта? Не се прибра цяла нощ.

— Не знам къде е била, но тук не е идвала. Качи се горе и провери в леглото ми. Не е преспала тук. Всички ще го потвърдят. Прибери пистолета, Рой… този път нямаш абсолютно никакво основание.

Менефи се поколеба, но свали пистолета и накрая го прибра в джоба си. Беше много напрегнат. Примигваше често-често и лицето му пламтеше. Долан разбра, че стиска устни, за да не се разплаче. Уви се с една кърпа и излезе от ваната.

— Елбърт, остави ни за малко насаме…

Елбърт кимна и излезе с бръснача в ръка.

Долан свали капака на тоалетната.

— Ела тук, Рой. Седни…

Менефи се приближи и седна, а устните му трепереха.

— Защо смяташе, че Ейприл е тук?

— Все трябва да е някъде. Очите й все в тебе бяха, за всичко е виновен този театър, знам го. Месеци наред се опитвах да я откъсна от него.

— Може би вината не е само в театъра — отговори му Долан и започна да бърше краката си в кърпата. — Може би и Ейприл има известна вина. Не искам да кажа нищо лошо за нея, но тя обича да си похойква… такава си е. Знаеш го…

— Знам, че е спала с целия град. Така е. Научих го, след като се ожених за нея.

— Е…

— Не се опитвай да я оправдаеш, Долан. И ти си спал с нея. Това също ми е известно.

— Не съм спал с нея, след като се омъжи…

— Но ходеше с нея и след като беше сгодена. Има ли разлика?

— Голяма. Виж какво, Рой, не бива да се поддаваш на гнева си. Ще си докараш беля на главата с този пистолет…

— Ще убия човека, с когото е прекарала нощта — заяви той невъзмутимо.

— И какво от това? Ще се опозориш за цял живот, а може и да те обесят. Да не би да си някакъв дрипльо, ти си човек с положение. Не си струва да извършиш такова нещо за никоя жена на света.

— Не го правя заради Ейприл. Заради друго е.

— От гордост ли?

— Може би… Е, аз да си тръгвам. Ще отида до вашия любителски театър. — Менефи се изправи. — Щом не е била с теб, била е с някой от театъра. Ще го открия — закани се той и си излезе.

Долан го изпрати с поглед, вдигна хавлията си и напъха крака в червените си пантофи. После отиде във всекидневната и от прозореца проследи как Менефи се качва в двуместния си пакард и се отдалечава с голяма скорост. Върна се до телефона и набра номера на театъра. Обадиха му се по апарата зад кулисите, но той помоли да го свържат с администрацията. Почака малко и чу гласа на Дейвид.

— Обажда се Майк Долан, Дейв… Да, добре… Получи ли го?… Благодаря ти за заема. Оставих чека на Арлийн, исках да ти се издължа, докато все още имам пари. Виж какво, Дейв, Рой Менефи току-що излезе оттук, гледаше на кръв. Тръгнал е да търси Ейприл и носи пистолет. Подкара към вас и ако питаш мен, трябва да предупредиш всички да си мълчат за електротехника, а на него му кажи да се маха… Не знам, снощи не се е прибирала. Менефи е способен на всичко… Добре. Да, да, ще се видим тия дни…

Едва затвори телефона и Елбърт дотича при него. Пяната беше засъхнала по лицето му.

— Размина ти се на косъм, а?

— Аха…

— Този път наистина се изплаших. Боже мой, да не знае човек кога някой откачен тип ще дойде да го изпрати на оня свят…

Долан тръгна към стълбището, без да отговори. Главата го заболя отново.

— Едва те познах с тая превръзка — посрещна го бодро Майра, когато влезе в канцеларията на печатницата. — Какво ти каза лекарят?

— Зараства. Ще мине след ден-два.

— Здрасти, Долан — поздрави го и Грисъм.

— Здрасти…

Майра му подаде някакъв списък.

— Виж, вече девет души се обадиха за годишен абонамент. По своя инициатива.

— Казвах ти, че материалът за Карлайл ще свърши добра реклама — подхвърли Грисъм.

— Обади се също и Томас, търси те два пъти по телефона. Каза да отидеш при него по обяд. За някакво важно съвещание или нещо подобно…

— Що за съвещание?

— Не ми обясни. Само ми повтори, че било наложително и ти да си там. Щяло да бъде от голяма полза за теб.

— Нямам време за губене — намръщи се Долан. — Какво, по дяволите, иска той?

— Нищо няма да ти стане, ако отидеш да разбереш…

— Може и да отида.

Долан седна до телефона и набра номера на Съдебната палата. Поиска да го свържат с кабинета на шерифа и накрая успя да открие Макгонагил. Каза му, че е много важно да се видят незабавно. Макгонагил предложи да се срещнат вечерта, тъй като не било разумно Долан да се появява там.

— Не можеш ли да отскочиш дотук за малко? — попита го Долан. — Нямаше да те занимавам с това, Бъд… но случаят не търпи отлагане. Ще ти отнема само пет минути…

Макгонагил се съгласи.

— Редакцията е на Шесто авеню, до последната спирка. В печатницата на Грисъм… Благодаря ти, Бъд.

Долан остави слушалката на мястото й и се изправи.

— Това за абонаментите е чудесно, Майра — подхвърли й той. — Здрасти, Ед… как е хлапето днес?

— Благодаря, по-добре…

— Браво. Аз ще отскоча да изпия едно кафе. Ще се върна, преди да е дошъл Макгонагил…

Той отиде до близката дрогерия. Стана му приятно, като забеляза на рафта десетина броя „Космополит“. Седна на бара и си поръча кафе. Изпи го бавно и се върна в канцеларията. Майра му съобщи, че абонаментите са се увеличили с още два…

След десет минути се появи Макгонагил. Грисъм го посрещна на входа и му показа къде да се качи, а сам той отиде при Майра. Двамата останаха да си говорят.

— Извинявай за безпокойството, Бъд — започна Долан, когато Макгонагил влезе при тях.

— Няма нищо, Майк — отвърна Макгонагил, но с доста кисел тон. — Какво правиш, Ед…

— Добре съм, Бъд. Сядай.

— Снощи се натъкнах на нещо и си помислих, че ти можеш да ми помогнеш — продължи Долан. — Мога да разчитам единствено на теб и на инспектор Емет, на никой друг в този град. Все пак първо исках да поговоря с теб.

— Добре, добре. За какво става въпрос?

— Чувал ли си за кръстоносците?

— Не… не съм. Какви кръстоносци?

— Чувал си, чувал си, Бъд — тихо му каза Долан. — Както присви очи и вирна нос, веднага се издаде. Кои са те?

— Стига бе, Майк. Само за това ли ме извика?

— Само за това. Според мен никак не е малко. А ти какво мислиш?

— Не знам. Никога не съм чувал за кръстоносците…

— Те са също като лигата „Епуърт“ на методистката църква, само че малко се различават — подхвърли Бишъп със сарказъм.

— Бъд — надвеси се Долан над него, — хайде не се прави на ударен. Много добре ги знаеш. Няма начин да не си узнал…

— А ти кога узна за тях?

— Снощи. Всъщност тази сутрин.

— Е, щом си го научил тази сутрин, не допускаш ли, че е възможно и аз да не съм разбрал досега?

— Не. Снощи се запознах с един човек на име Троубридж. Жена му ме увери, че ти е разказала всичко за кръстоносците. Лично на теб.

— Троубридж ли? Не си спомням такова име.

— А би трябвало. Жената на същия онзи човек, когото са бесили и е останал парализиран…

— И все пак не се сещам — поклати глава Макгонагил. — Може да съм се срещнал с нея, но не я помня. Нали знаеш, с хора работя, толкова народ се изрежда…

— Не ме прави на глупак, Бъд. Знам, че знаеш кои са кръстоносците… пък и ти си съвсем наясно, че аз знам. Какво те притеснява толкова, че не искаш да ми кажеш?

— Заблуждаваш се, Майк. Нищо не ме притеснява. Щях да ти кажа, ако знаех…

— Ще ми кажеш, изобщо не си въобразявай, че ще те оставя…

— Я стига, Майк. — Макгонагил се навъси и стана. — Прекаляваш. Не си лош човек и си ми симпатичен, но няма да ти позволя да ме разиграваш…

— Наистина ще започна да те разигравам, ако не ми кажеш. Няма да ме стреснеш нито със свирепия си поглед, нито с резките по пистолета си. Пред мен не можеш да се правиш на много важен. Познавам доста хора, които само чакат да те стиснат за гърлото. Ако не ми кажеш, ще ги пусна по дирите ти и тогава да му мислиш. Сериозно ти го казвам.

Макгонагил огледа галерията, надвеси се над перилата, помълча известно време, после каза:

— Да слезем долу.

— Това вече е друго — отбеляза Долан и тръгна пръв.

Щом слязоха, Долан го поведе покрай тоалетната към задната врата.

— Не мога да ти кажа кой знае колко, защото и аз самият не съм съвсем наясно — започна Макгонагил. — Между нас да си остане, надявам се, че ще успееш да направиш нещо. Още месец и ще завземат страната. По-опасни са от ку-клукс-клан.

— Нима е възможно да са по-опасни? Ти член ли си?

— Глупости. Кой ще ме покани?

— Знаеш ли някой, който да е?

— Почти съм сигурен за Сам Рен. Единият от заместниците ми. Мисля, че и Креншо е техен човек. Дори мисля, че е някакъв главатар.

— Марвин Креншо ли?

— Да…

— Ха, та той е заместник-председател на колтънския клон на Националната банка. Големец. Председател на Търговската камара…

— И все пак Марвин Креншо е един от главатарите им. Трябва да ти е ясно едно — нищо от това, което ти казвам, не е информация от първа ръка. Каквото съм чул оттук-оттам…

— Ясно. Не се притеснявай, този път по изключение няма да действам необмислено. А каквото и да се случи, ще внимавам и няма да те забъркам.

— Трябва много да внимаваш. Всичко друго е детска игра в сравнение с тази работа. Затова и аз не съм се занимавал с оплакванията. Не мога да си го позволя…

— И още нещо, Бъд… Ако го изпълниш, никога вече няма да искам услуги от теб. Моля те да разбереш от Рен кога и къде ще се състои следващото им голямо събиране…

— Не мога да го направя, Майк. Това е тайна организация, няма шега. Може да събудя подозрения у Сам…

— Ти си знаеш работата. Имаш достатъчно опит и ще се справиш. В крайна сметка нали си му началник.

— Това не се знае. Напоследък е станал толкова противен. Разпорежда се с всички…

— Значи не се отнася с уважение към теб. Сигурно иска да заеме мястото ти.

— Иска…

— Ето ти още една причина да ми помогнеш. Разбери кога и къде ще се съберат и ще ги смачкам. Обещавам ти.

— Добре. Ще се постарая. Но за бога…

— Ще те пазя, Бъд. Благодаря ти, че дойде.

Макгонагил му кимна и си тръгна. Долан се качи в галерията.

— Защо трябваше да увърта толкова? — попита го Бишъп.

— Според мен и той не знае много…

— Ами, не знае. И той е един от тях…

— Не вярвам. Обеща да помогне колкото може…

— Така ли? Страхливец е той. Много е наперен, когато трябва да стреля по хората, но го е шубе, щом се стигне до нещо такова. Толкова го е шубе, че и собственото си семейство няма да защити…

— Отивам при Томас — прекъсна го Долан и тръгна надолу по стълбите.

— Искаш ли да обядваш после с нас? — попита го Майра.

— Не знам колко ще се забавя. Отивам при Томас…