Хорас Маккой
Прости се с утрешния ден (6)

VI

Стоях в кухнята, сърбах топло кафе, вслушвах се в шума на хидравличното устройство на екскаватора в долния край на улицата и разправях на Холидей какъв паникьор и страхливец е Мейсън — направо се чудех как може такъв нервен и мекушав човек да се захване с работа извън закона — когато на входната врата се почука — рязко и нетърпеливо. Холидей ме погледна стреснато, а и моето сърце прескочи един-два удара.

— Остани тук — казах на Холидей и влязох от кухнята във всекидневната. Чукането се повтори — силно, кошмарно силно. Направих още няколко стъпки към вратата и извадих пистолета от задния си джоб. Попитах:

— Кой е?

— Аз съм, Ралф… Мейсън. Отвори ми да вляза.

Беше гласът на Мейсън, без съмнение неговият глас. Озадачих се какво може да търси той тук, но прибрах пистолета в задния си джоб, отключих вратата, отворих я и в същия миг като на кино двама мъже се спуснаха към мен. Опитах се да затворя и да извадя пистолета си, но преди да направя каквото и да било, те ме блъснаха с рамене, събориха ме на земята, избутаха ме в стаята и се намъкнаха след мен. Бяха яки типове, средни на ръст, единият малко по-едър от другия, но и двамата с пистолети. От километър личеше, че са ченгета.

— Горе ръцете — ми изкомандва по-ниският.

Изправих се и вдигнах ръце. Второто ченге, по-едрият тип, мина зад мен, дръпна пистолета от задния ми джоб и едва тогава Мейсън, който очевидно беше наблюдавал всичко от коридора, влезе в стаята, но остана в дъното и се облегна на тапицираната каса на вратата.

Наругах го:

— Мръсен предател…

— Млъквай — ми заповяда по-ниският и се обърна към Мейсън: — След като си влязъл, затвори вратата. — Рийс, намери мадамата — нареди той после.

— Тук няма никаква мадама — побързах да го излъжа.

— Ти ще ми кажеш… — Той махна на Рийс да се заеме с работата си. — Знаем какви сте ги свършили. Пипнахме и оня, другия нехранимайко.

— Мръсен предател — повторих на Мейсън.

— Абе ние здравата го натиснахме. — По-ниският се опита да ме заблуди, но аз веднага го усетих.

— Знам аз кой кого е натискал.

— Млъквай — повтори ми той.

— Двуличен мръсен предател — продължих да ругая Мейсън.

— Затваряй си устата! — изкрещя ченгето.

От кухнята се чу шум като от боричкане, Холидей се разписка, изкрещя нещо неразбираемо, а после Рийс я довлече в стаята, като я държеше за рамото. Още беше боса, само по кимоно, с разярена физиономия.

— Тая е същинска дива котка — каза Рийс.

Неочаквано Холидей се отскубна от него, хвърли се срещу Мейсън и замахна към лицето му, свила пръсти както граблива птица ноктите.

— Казах аз, тая е същинска дива котка.

— Я стига… — изръмжа по-ниският към Холидей. — Дръж се прилично.

— Душичката й ще извадя — заплаши Мейсън.

Холидей отново замахна към него и този път одра бузата му — появиха се три къси червени ивици. Мейсън измъкна нож, пружината му щракна, острието блесна зловещо, той замахна, но по-ниското ченге го цапна по брадичката с цевта на пистолета си — бърз, рязък удар отдолу, нанесен не със злоба, а просто от раздразнение. Мейсън примигна и прокара ръка по лицето си, за да провери дали е потекла кръв.

— Накарай я да седне — посъветва Рийс по-ниското ченге.

— Казах аз, че тая е същинска дива котка.

А аз си мислех колко хубаво би било да завра оная ацетиленова горелка в гърлото на Мейсън и да прогоря в главата му такава дупка, че като го ритна, стъпалото ми да потъне в нея.

— Прибирай ножа и изчезвай. — По-ниският реши да се отърве от Мейсън. — Хайде, изпарявай се.

Мейсън прибра острието на ножа, избърса лице с ръкава на сакото си, обърна се, отвори вратата и излезе. По-ниският се пресегна и блъсна вратата още веднъж, за да е сигурен, че се е затворила, и после се върна при мен.

— И аз не го обичам много-много, но едно му признавам — широка душа е. Знаеш ли какво е направил, преди да дойде тук? Взел е всичките две хиляди и седемстотин долара, които си му дал, и ги е прибавил към събраното…

— Май че той не знае за старицата — каза Рийс.

— Не знаеш ли? Не си ли разбрал за старицата? — попита ме по-ниският. — Болна е от туберкулоза.

— Каква старица?

— Тази, чийто мъж си претрепал във фургона, който разнася мляко — каза той е кротък тон. — Болна е от туберкулоза. Ще я изпратим в Аризона…

— Искаш да кажеш, че Мейсън ще я изпрати — обади се Рийс.

— Е, той не поема сам всичките разноски — каза другото ченге. — И ние ще добавим по нещичко. За колко време ще стигнат неговите две хиляди и седемстотин долара? Тя ще има нужда от лекари, от медицински сестри вероятно в продължение на години, а къде ще живее и какво ще яде? Необходими са не по-малко от шест-седем бона.

Мъглата, обхванала повърхността на съзнанието ми, се разкъса и въпросите за това откъде може да са научили подробностите и защо вече събират подписка за старата жена — вдовица едва от един час, намериха отговор: беше изнудване — сръчно и изпипано, работа на професионалисти. Стомахът ми се сгърчи в кървав спазъм, защото ченге, което те изнудва, веднага ще ти тегли куршума, след като веднъж докопа парите. Убит при опит да бъде задържан, така пише в докладите им — номерът е винаги един и същ и не се променя, защото е абсолютно съвършен, няма грешка.

— Май трябва да тръгваме към управлението — каза по-ниското ченге. — Трябва ли да им сложим белезници според теб, а, Рийс?

— Мен ако питаш, не се налага. Той е чист…

— И аз съм чиста — заяви Холидей, изправи се рязко и разтвори с две ръце кимоното, за да покаже, че отдолу няма нищо. Седемте града на Сибола му подействаха като удар в лицето, той изсумтя тихичко, почти като дете, прикова поглед, застана като хипнотизиран и съвсем се забрави…

— Вече можеш да си свалиш ръцете. — Благоволи да ми разреши по-ниското ченге и прибра пистолета в кобура отзад на хълбока си, като разигра цяла церемония — подържа го в дланта си, погледна го, после погледна мен, сви устни, сякаш преценяваше риска, и накрая го пъхна в кобура.

Отпуснах ръце.

Рийс най-сетне се съвзе и каза на Холидей:

— Щом ще тръгваме към управлението, да ти помогна да се облечеш, а?

— Щом трябва. — Тя пусна краищата на кимоното, но го остави разтворено, с незавързан, увиснал колан, мина покрай мен и ми смигна лукаво, а тъпият шопар се изниза подир нея.

— И аз трябва да се облека — подхвърлих на другото ченге. Не че ревнувах, ами просто исках да си взема сакото. Беше метнато в единия край на леглото. Всичките пари бяха в джобовете му. Това ми трябваше — парите. Не исках да ги намери този питекантропус еректус. Не че ревнувах.

— … Един по един, един по един — дочух, че ми отговаря по-ниското ченге.

— Съжалявам за старицата — произнесох гласно, а си мислех: Щом види сакото, ще го опипа, за да провери дали няма пистолет; ще намери парите и това съвсем ще ги улесни; ще си ги вземат, нас ще ни приберат, а после мога да ги обвинявам до посиняване, кой ще ми повярва…

— Болна е от туберкулоза.

— Разбрах! Трябва да отиде в Аризона. — Мъчех се да си спомня дали Холидей беше изритала чаршафите така, че да покрие сакото.

— … страхотно място е това Аризона. Особено ако не си болен от туберкулоза. И на мен ми се ходи там някой ден. Но засега никакво пътуване. Оттук всеки ден-два или три автобуса тръгват за Аризона.

— Знам — отговорих. Рийс може и да не забележи сакото, ако поне част от него е скрита под чаршафа. Някакво си сако е последното нещо на света, което би трябвало да го интересува в такъв момент. Но аз трябва да избързам, трябва да взема сакото пръв. Намери ли той парите, приберат ли ни след това, загубени сме, нищо не може да спаси вратовете ни от въжето. Ако успея да взема сакото пръв и им платя да ни оставят, те пак може да ни убият, но все има някакъв шанс тези приказки за автобуси към Аризона да не са измама, а пък дори да не е така, много повече неща могат да се случат в тази стая, където само две ченгета имат пистолети, отколкото в предварителен затвор със стоманени решетки, или в специален затвор за осъдени на смърт, но пак със стоманени решетки, където сто ченгета ще държат сто пистолета…

— Имате ли нещо против и аз да внеса известна сума за старицата?

— Не е нужно. Ще минем и без теб…

— Но аз имам желание. Знам какво е да боледуваш от туберкулоза. И майка ми страдаше навремето. Така или иначе, ще трябва да предам парите. По-добре да ги вземе старата жена, вместо да ги връщам на супермаркета. Тя има много по-голяма нужда…

— За това спор няма. Ами добре, да речем, че ще стане. Колко имаш предвид?

— Мога да събера хиляда и четиристотин…

Това го изненада. Той вдигна глава — дясната страна на устата му беше увиснала надолу.

— Нахалството ти си го бива! Взел си шест бона, нали? Хиляда и четиристотин долара…

— Толкова останаха. Мейсън взе две хиляди и седемстотин, другият също получи два бона. Ето ги четири и отгоре дотук. Останаха хиляда и четиристотин. Това е първата работа, с която се захванахме тука; минавахме само на път за Аризона. Боже мой, та ще се стискам ли аз за неколкостотин долара? Разбирам какъв шанс ни давате и съм ви признателен. Но това е всичко, което имаме — хиляда и четиристотин долара.

— Добре де, добре. Къде са парите?

— В другата стая, в джоба на сакото ми.

— А къде ти е сакото?

— На края на леглото. Може да е скрито под чаршафа. Ще го донеса.

Той направи няколко стъпки към вратата на спалнята и през цялото време не откъсваше поглед от мен.

— Хей, Рийс, Рийс… — Намери сакото на нашия човек. На края на леглото е…

Очите му не ме изпускаха, изразът на лицето му беше празен; след малко сакото ми полетя през вратата, приземи се в краката му и пистолетът издрънча на пода. Той погледна сърдито към спалнята, взе сакото, извади пистолета и го сложи в собствения си джоб. После намери парите, хвърли сакото ми на пода и го срита към кушетката.

Обадих се:

— Ще ни потрябва една стотачка, та да стигнем до Аризона.

Все едно че нищо не бях казал. Сложи парите в другия си джоб и пак погледна през вратата на спалнята.

— Хей, Рийс, доведи мадамата тука…

Това ме изплаши. Кървавият спазъм отново сви стомаха ми. Ако имаха намерение да ни оставят на мира, защо трябваше да водят Холидей тук? Щеше да ни арестува, мръсникът, ето това щеше да направи. Е, добре, жалък негоднико, обещах си наум, ще проглуша света за тези пари, пък ако ще никой да не ме слуша, пък ако ще да ме обработваш…

Рийс и Холидей излязоха от спалнята. Тя беше облечена в жакет и пола от туид, а в ръка носеше шапка и едната си обувка.

— Имате ли нещо против да се дооблека?

— Защо ти е да се обличаш? — попита по-ниското ченге. — Никъде няма да ходите…

— Няма ли да ги отведем в управлението? — попита Рийс.

— Така е по-добре…

— Ами тогава да й помогна да се съблече…

По-ниският го изгледа нравоучително и каза на Холидей:

— Застани ей там, до него.

Холидей се поколеба и Рийс й направи знак с пистолета, който все още държеше в ръка:

— Нали чу какво ти говорят. Застани там…

Помислих си: Това е — в крайна сметка няма да ни арестуват, ще ни убият тук. Холидей дойде до мен и аз се отдръпнах съвсем мъничко назад, така че тя да остане между мен и пистолета, очите ми не се откъсваха от ръката на Рийс. Фокусирах погледа си в показалеца му, извит около спусъка, извърнах се на една страна, наклоних глава в обратната посока, така че целта му да стане колкото е възможно по-малка, и се приготвих щом изстреля първия куршум, да се хвърля към по-ниския…

— Слушайте ме сега — казваше в този миг по-ниският, — напускате града с различни автобуси. Повтарям: с различни автобуси. И да не сте се върнали…

— Не се тревожете. С различни автобуси — обади се Холидей като ехо. — Не се тревожете. Няма да се върнем…

— Хайде… — рече ниският на Рийс и тръгна да излиза.

Не можех да повярвам, но беше така — Рийс последва по-ниското ченге към вратата на коридора.

— Моля ви, господине — чух гласа си, — може ли да ми върнете пистолетите?

Спряха се и двамата, по-ниското ченге погледна Рийс, а той сви рамене. По-ниският извади моя пистолет от джоба си, издърпа пълнителя и изхвърли патрона от цевта. После метна пистолета върху кушетката, Рийс му подаде другия и той повтори процедурата. После двамата излязоха, без да кажат нищо, и затвориха вратата след себе си.

Още не можех да повярвам; бяха си отишли, но усещането за страх още витаеше из стаята като бетонен облак. Сякаш в лош сън си избягал от великан с десет ръце — свил си се зад някой ъгъл и си се отървал, но знаеш, че всеки миг той ще се пресегне над някоя от къщите и ще те сграбчи. Стоях така и изведнъж чух собственото си дишане, вдигнах глава към Холидей и видях, че ме наблюдава. Седнах, но нямах сили да прибера краката си и цялата им тежест се събираше в петите. Казах:

— И за един милион долара не бих искал това да се повтори, та дори за десет милиона.

— Можеше да бъде и по-зле.

— Не можеше.

— Не беше чак толкова зле…

— Да, не беше, но само за такива, които нямат ум в главата си. Теб, ако питат, не беше толкова зле. За теб беше много приятно да се показваш пред онази свиня. Щом можеш да се покажеш пред някого, ти си прекарваш много приятно…

— Ревнуваш, това е всичко…

— Глупости.

— За нищо друго ли не можеш да мислиш? За теб няма ли значение, че се отървахме така невероятно, няма ли значение, че ще се измъкнем от този град спокойно и безнаказано — изглежда, теб такива неща не те интересуват. Единственото, което те занимава, е, че съм се показала пред онова ченге. Защо не признаеш, че имахме голям късмет и всичко ни се размина?

— Аз мисля за всичко. — Най-сетне успях да прегъна краката си. Изправих се, взех сакото си от пода и пистолетите от кушетката и влязох в спалнята. Облякох сакото, изпод купа дамско бельо в чекмеджето на скрина извадих два пълнителя от запасите, сложих по един във всеки пистолет и вкарах по един патрон във всяка цев, за да са готови за стрелба. Пуснах ги в джобовете си, сложих шапката си и тръгнах да излизам. Холидей стоеше на вратата и ме гледаше.

— Къде отиваш?

— Ще се върна до един час.

— Забрави това, дето си го намислил! — каза тя твърдо и ми препречи пътя. — Ако се захванеш сега с Мейсън, спукана ни е работата. Не се занимавай с него…

— Изобщо не съм си помислял за него.

— А за какво мислеше? Виж какво — бързо подхвана тя, — Джинкс разполага с пари. Ако са го хванали, да се оправя сам.

— И за Джинкс не съм мислил. Нямаме пукната пара. Трябват ни пари, за да се махнем.

— Не. Много е рисковано. Все пак ми останаха малко пари, достатъчно са. Достатъчно, за да напуснем града.

— Колко имаш?

— Към двайсетина долара.

— Докъде ще стигнем с тях?

— Стигат…

— Махни се от пътя ми.

Тя ме хвана с две ръце и ме разтърси.

— Ти луд ли си? Трябва да се махнем оттук. Всеки миг могат да ни обвинят в убийство. Не бива непрекъснато да разчитаме на късмета си…

— Стига си ме дърпала…

Тя спря да ме дърпа, но продължи да ме стиска за раменете.

— Ще се справят с нас за една минута… — каза тя тихо с пресипнало гърло и в крайчеца на устата й се показа слюнка.

Казах й:

— Ти не си онази мадама с автомата, която видях вчера. Трябва да е била някоя друга. Била е друга мадама…

— Някой трябва да те вразуми, аматьор такъв, хапльо.

Фраснах й един в стомаха, тя се удари в касата на вратата. Политна, падна и заблъска по пода с юмруци, разхълца се, разциври се.

Наведох се над нея и казах:

— Млъкни и си отваряй ушите. Млъкни, чуваш ли! Слушай какво ти говоря.

След малко спря да блъска по пода и вече щеше да вдигне глава, но преди да ме погледне, на вратата се потропа. Така се стреснах, че за миг останах като парализиран. Холидей се бе понадигнала, бе подвила крака под себе си и от нея се разнасяше дъх на страх, остър и възбуждащ като мириса на канела. Изправих се внимателно и отидох до вратата, като извадих единия пистолет от джоба си. Отново се почука и едва сега осъзнах, че всъщност беше леко барабанене с пръсти, нетърпеливо, но не властно и това наистина малко ме поуспокои; съобразих, че онези негодници не биха се върнали така кротко, не биха потропвали по вратата с един пръст, а звукът беше точно такъв… и отворих, като се прикрих веднага, за да не рискувам — този път да не се проявя като хапльо; пистолетът ми беше готов, пръстът ми бе обхванал спусъка с такова напрежение, че от цевта можеше да изригне огън дори от силата на пулса ми.

Беше Джинкс. Блъснах вратата с рамо. Забелязах, че е кисел, а очите му святкаха сърдито.

— Мейсън ни е натопил, мръсникът му с мръсник, Мейсън беше.

— Да те вземат дяволите, Джинкс, знаем кой ни е натопил — каза Холидей с разтреперан глас и тръгна към него. — Ако имаш да си разчистваш сметки с Мейсън, оправяй си ги сам и не се опитвай да въвличаш и Ралф в тази работа. Едвам се отървахме и няма да ти позволя да провалиш всичко.

— Кой се опитва да проваля нещо? — кипна той. — За бога, дошъл съм тука, за да ви направя услуга, а ти още от вратата си готова да ме изядеш с парцалите. Дошъл съм, за да ви предупредя за ченгетата, а ти се нахвърляш върху мен.

— Изпаднала е в истерия — осведомих го аз и се обърнах към нея: — Остави го на мира.

— Някой ден отново ще поема подобен риск, за да ти направя друг вид услуга — каза й той, а на мен обясни: — Бях от другата страна на улицата, където са старите коли за продан. Видях го да излиза. Сбъркан, сакат мръсник. Ако имах пистолет, щях да го застрелям, както седеше в полицейската кола…

— Ако искаш да се разправяш с Мейсън, сам си разчиствай сметките. — Холидей се намеси отново. — Не се опитвай да въвличаш и Ралф. Ние трябва да се махнем оттук, трябва бързо да се махнем. И то без теб. Ти няма да дойдеш с нас. Заминавай в друга посока, чуваш ли…

Джинкс я изгледа за миг, после намръщен се обърна към мен. Попита ме:

— Какво й става?

— Нали ти казах. Изпаднала е в истерия.

— Трябва да се махнем от града — пак се обади тя. — Казаха ни да се махнем от града.

— Джинкс, можеш ли да повярваш, че това е същата мадама, която познавахме вчера…

— Няма начин…

— Гледаш ли? — обърнах се към Холидей. — Успокой се за малко, ако обичаш. Не се притеснявай. Поемам нещата в свои ръце. Остави ме да се справя.

— Ти добре се справи дотук. Хапльо такъв.

— Моля ти се…

— Тоя сбъркан сакат мръсник изобщо не ме предупреди, че идват тайните ченгета. Най-спокойно ги остави да дойдат и да ме спипат. Вдигам глава и ето ги — пред мене.

— Много добре знам какво ти е. И нас ни оскубаха.

— Мен не са ме оскубали. Тогава не знаех, че са дошли да ме изнудват. Ония две ченгета не ги познавам и мислех, че са дошли да ме окошарят. Не знаех, че е изнудване. Нямаше да се ядосам толкова заради едно изнудване. То…

Прекъснах го.

— Чакай малко. Какво искаш да кажеш… не те били оскубали? Значи ли, че не си им платил?

— Не разбрах, че е изнудване. Мислех, че ще ме арестуват.

Холидей вдигна поглед към мен, а аз сведох очи към нея. И двамата си мислехме за едно и също — щом не е платил на ченгетата, значи парите са още у него.

Попитах го:

— Ами тогава как се отърва?

— Те изобщо не ме хванаха. Работя си в магазина, те идват откъм служебния вход и питат къде е Джинкс Рейнър. Казвам им, че е отпред, те отиват към предната страна, а аз свивам в задната уличка. Мислех, че ще ме арестуват. Не разбрах, че е изнудване, докато не видях Рийс и инспекторът да излизат оттук без вас. Тогава загрях.

— Инспектор ли? Тоя, по-ниският, инспектор ли е?

— Да. Инспектор Уебър.

Тъй, тъй — си помислих. Приготви си голямата кошница, инспекторе. Приготви си най-голямата кошница.

— Значи парите са все още у теб? — попита Холидей.

— Естествено. У мен са. Два бона. Ей ги. — Той потупа десния джоб на панталона си.

— Това е чудесно — възкликна Холидей и аз разбрах, че според нея сега можем да напуснем града и че няма да е необходимо да предприемаме друг обир.

— Това е чудесно — казах аз, като си мислех за нещо съвсем различно.

— По-скоро бих дал половината пари на тия типове, за да остана тук, отколкото да задържа всичките и да се махна. Тъкмо ми беше потръгнало в този град.

Ти изобщо не знаеш колко ти е потръгнало в този град, това ми се прииска да му кажа.

— Защо да не ти потръгне и на друго място — обади се Холидей. — Можем да се срещнем някъде. Денвър. Далас. Канзас Сити.

— Виж я ти нея — иска да се среща с тебе. Отново си й станал симпатичен.

— Млъкни най-сетне, хапльо такъв, аматьор.

— Може и да не съм такъв хапльо и аматьор, какъвто ме смяташ. Току-виж, съм те изненадал — отвърнах на Холидей. — Може да не се наложи да напускаш града — подхвърлих на Джинкс. — Има възможност да те уредя.

— Гледай кой е седнал да говори за уреждане.

— Моля те.

— Много си бил важен. Маестро. Той знаел всичко по въпроса как да се оправяш с ченгетата. Да. Само да го беше видял как се оправя с тях. — Истеричната криза бе започнала да преминава. От друга страна, Холидей започваше да се настървява наново. Беше уверена, че ще успее да се облажи с част от двете хилядарки на Джинкс, и вече се чувстваше по-добре. — Има вероятност не той, а аз да те уредя. Накарай го да ти разкаже как успя да уреди себе си. Големият специалист. Охо, ами че той така се изплаши…

— Добре, изплаших се. Признавам. Много се изплаших. Но сега не ме е страх… Уверявам те, не ме е страх.

— Да беше го видял преди пет минути.

— Много неща могат да се случат за пет минути. И много се случиха. Сега имам идея, добра идея.

— Чувал ли си някога толкова много глупости? — попита тя Джинкс.

— Естествено е, че не можеш да ме разбереш. Това е голямата трагедия на висшия интелект — неспособността да преведе мислите си на достатъчно ниско равнище, за да го разбират слабоумните.

— Защо, за бога, не престанеш да важничиш? Защо не приемеш истината за себе си? Ти си просто един хапльо…

— Да, хапльо, но с известни различия — казах ясно, бавно и спокойно, — които включват членство в почетното общество „Фи Бета Капа“, университетска диплома и колекция от психози, за които доктор Ломброзо би дал лявата си ръка, както и снобска страст към светски дреболии като вратовръзки „Шарве“, ризи „Брукс Брадърс“ и обувки „Пийл“… — Помислих си: Глупаци, вие сте само машини за преработване на храната, но аз няма да се занимавам с вас още дълго, няма да се занимавам с вас по-дълго, отколкото е абсолютно необходимо, и в този миг внезапно като взрив, който разпиля мислите ми на морави късове, се появи образът на Холидей, гола в леглото, във ваната, под душа, на земята, в колата, навън, и от него пулсираше сласт, дошла направо от пещерите, пъпът ми потръпна, сякаш ми се подиграваше, и ми стана ясно, че си мисля за глупости, истински глупости, защото за това поне тя винаги щеше да е абсолютно необходима…

— Стига си се обяснявал, хайде да се махаме оттук — говореше тя в този момент и вече тръгваше към спалнята.

Джинкс ме наблюдаваше намръщен. Казах му:

— Ако я слушаш нея, аз не мога сам и обувките да си завържа. Сигурен ли си, че тоя е инспектор?

— Да, сигурен съм.

— Рискува много с такова едно изнудване. Инспектор е, може би е възможно да се спогодим за работа. Има вероятност да те уредя. Не е зле да поостанем тук известно време. Може и да ни се размине. Такъв вариант устройва ли те?

— Разбира се. Много ще е хубаво…

— Добре, какво губим?

Холидей излезе от спалнята с шапка на главата, преметнала манто през ръката си и с голяма дамска чанта.

— Сега остава да решим накъде потегляме, за да изпратя куфарите си — каза тя.

— Остави аз да й кажа — предложих на Джинкс и веднага й отговорих: — Ние вече решихме накъде потегляме.

— Накъде?

— Наникъде.

Тя погледна към Джинкс, сякаш си мислеше, че се шегувам, но когато отново обърна очи към мен, се увери, че няма шега. Подадох единия пистолет на Джинкс.

— Оставаме тук — заявих. — И този път не искам никакви спорове.

— Аз няма да споря… — рече Холидей натъртено. — Повече няма да се разправям с теб. Ти си побъркан и ще гледам да се намеря колкото е възможно по-далеч от теб. — Тя погледна към Джинкс. — Ще ми дадеш ли сто долара?

— Разбира се. — Той пристъпи към мен. — Виж какво, Ралф, не можем ли да останем заедно? Защо трябва да се делим?

— Тя се дели, не аз, а тя се дели. Дай й сто долара и нека да се дели. Дай й ги и нека да се изнася оттук. Да се върне в Чикаго. Там ще й е добре. В Чикаго тя има много влиятелни приятели. В Чикаго тя няма никакви врагове…

— О, господи… — изпъшка тя.

— Най-малкото, което можеш да направиш, е да послушаш какво имам да ти кажа. Най-малкото.

— О, господи… — повтори тя и остави мантото и чантата си.

Рано същия следобед работниците от една фирма за музикални инструменти и апаратура ни доставиха портативна уредба за запис, малък фонограф, десетина трийсетсантиметрови ацетатни плочи, няколко допълнителни игли за запис и микрофон с петнайсет метра кабел. Джинкс им плати и освен това купи от единия комплект употребявани инструменти. Едва след като си тръгнаха, Холидей излезе от спалнята, защото я бях накарал да постои там и да не им се мярка пред очите.

— Това е страхотен риск. Страхотен — заяви тя.

— Не разбирам как можеш да кажеш подобно нещо. Имаш нагледен пример отпреди малко за поведението на едно ченге, когато открие лесни пари. След като нищо не се е променило за четири или пет поколения, какво те кара да смяташ, че ще се промени за четири-пет часа?

— И все пак…

— Ако обичаш, махни се от главата ми с това ужасно съмнение, което се стича от тебе и капе по килима. Идеята ми харесва. В нея няма нищо сложно или претенциозно. Отличава се с простотата на мисленето на аматьорите и хапльовците. Иди, моля те, да си легнеш. Дремни си, почини си.

— Как си го представяш, че ще ги върнеш тук, за да направиш записа? Трябва да дойдат тук, за да направиш записа, нали? Как ще ги накараш?

— Останалите хиляда и осемстотин долара на Джинкс ще прошумолят много, много тихичко. — Тя се нацупи от недоумение. Запитах се: Такава ли ще бъде винаги съдбата ми — вечно да ги надвишавам с една глава, вечно да обяснявам дума по дума какво искам да кажа? — Звукът, който хиляда и осемстотин долара издават, щом потъркаш банкнотите една в друга, е много тих. Почти не се чува до другия край на стаята… но едно ченге може да го долови от километри разстояние. Този звук се разпространява с такава дължина на вълната, към която са настроени само ушите на ченгетата.

Тя поклати глава с недоверие, премести поглед от мен към Джинкс, който вече беше изкарал фонографа от кашона и разопаковаше лостовете за запис и възпроизвеждане, без да ни обръща внимание. Повторих й:

— Иди, моля те, да си легнеш. Дремни си, почини си. — После попитах Джинкс: — Такъв фонограф ли искаше?

— Да. Тези са най-добрите. — Отвори задния капак и извади микрофона. — Трябва да му намеря място. — Седна на кушетката, взе в скута си малкото радио от страничната масичка и го заразглежда. Обърна микрофона настрани и го прилепи към гърба на радиото, съпоставяйки размерите им. — Тук ще го монтирам. Ще извадя говорителя и ще сложа микрофона на неговото място. — Той проследи с поглед кабела на радиото и се надвеси над облегалката на кушетката, за да види къде е контактът. — Мисля, че така въпросът може да се реши.

— И аз мислех за същото. Точно зад тази стена има вграден шкаф за дрехи. Можеш да скриеш апарата в дрешника. Можеш да направиш дупка в первазчето на пода зад кушетката. Няма да се вижда. Ще остане зад кушетката. Съвсем ще се скрие.

— Виж какво… — подхвана Джинкс, — не се опитвай да мислиш вместо мен. Мисли вместо нея, но не се опитвай да мислиш вместо мен.

Веднъж да свършим с тази история, веднъж да се подсигурим, ще ти покажа аз кой ще мисли — това ми мина през ума, но изрекох:

— Само исках да ти помогна.

— Е, това е единственото нещо, за което нямам нужда от помощ. Иди да полегнеш. Дремни си някъде.

Той се изправи, отиде в спалнята, запали лампата и се вмъкна в дрешника. Върна се след минута.

— Добре е. Върши работа.

Погледнах към Холидей.

— Нали го чу какво казва. Я гледай по-весело…