Хорас Маккой
Прости се с утрешния ден (5)

V

Автобусът беше пълен с хора, които отиваха на работа. Пуснах монета в апарата за билети и се придвижих назад, стиснал обеда си в кафява хартиена кесия, за да се вижда, че и аз съм тръгнал на работа. Забелязах, че все още пишеха за нас на първа страница, но едрите заглавия бяха посветени на нещастието с военновъздушните сили. Дирижабълът „Акрон“ бил свален от буря край брега на Барнегат, Ню Джърси, и седемдесет и трима души загинали, включително и командирът на авиацията, контраадмирал У. А. Мофет. Всички четяха и говореха само за това. Обедът в кафявата кесия изобщо не ми беше необходим.

Слязох на един ъгъл заедно с още седем-осем души и гледах да вървя в средата на групичката им по улицата, която водеше към сервиза, сякаш ходех там от години.

Джинкс беше в канцеларията при Мейсън и двамата ме чакаха.

— Едно ти признавам — подхвана Мейсън. — Не ти трябва много време, за да се наканиш.

— Не ми е приятно Холидей да остава задължена — му отговорих. Обърнах се към Джинкс. — Взел ли си всичко?

— При мен всичко е наред, но изглежда, че Мейсън не е готов.

Погледнах към Мейсън. На лицето му беше изписана многозначителна усмивка и той демонстративно поглеждаше въображаемата си брада.

— Обръснах ги миналата седмица — рече той.

— Не те разбрах.

— Бакенбардите. Ти за кого ме вземаш — да не съм Дядо Коледа? Десет процента и веднага ти намирам кола. Да не си въобразявате, че тия работи падат от небето?

— Така ли ти каза Джинкс — десет процента? — засмях се аз. — Не ме е разбрал…

— Няма какво да не съм те разбрал — обади се Джинкс. — Каза десет процента.

— Казах двайсет и пет процента, Джинкс — смигнах му така, че Мейсън да ме види и да си помисли, че ме е изненадал. — Казах една четвърт за Мейсън за това, че ще използваме колата…

— Това е друго нещо. Я кажи сега какво не му харесваш на цвета на зефира?

— Аз и зефира не харесвам — отговорих и хвърлих пакета с обяда в кошчето за смет. — Много бие на очи. Искам черен форд лимузина с двигател „Мърмори“. Като тези на ченгетата…

— Хайде, хайде, не ти ли стига, че ще се повозиш на зефир!

— И на зефира ще се повозя още веднъж, колкото за тази работа. Но само за тази работа. А ти гледай да намериш черен форд лимузина с двигател „Мърмори“. И осем или девет комплекта регистрационни номера от други щати…

— Боже мой — възкликна той и поклати глава. — Не се гледа на какъв хал е, ами приказва на едро.

Не му обърнах внимание, а попитах Джинкс:

— Какво става с пистолетите?

Той посочи Мейсън:

— У него са.

— Не си искал револвер.

— Вече знаеш какво искам. Дай ги. — Той ме изгледа подозрително, после отвори най-горното чекмедже на бюрото си и извади два автоматични колта, трийсет и осемкалиброви, от синкавосива стомана и слонова кост по дръжките. Взех ги, подържах ги в ръце, огледах ги. Размахах ги нагоре-надолу, за да преценя тежестта им, после оставих единия, освободих пружината на пълнителя на другия, извадих с нокътя на палеца си патроните и ги събрах един по един в шепата си. Исках да проверя колко е стегната пружината. Върнах обратно патроните, сложих пълнителя, после проверих и другия пистолет. Пак ги огледах и двата. Нямаха грешка, точни и безупречни в съвършенството си като окръжност.

— Господи, какъв театър разиграваш? — каза Мейсън с подчертан сарказъм.

Ритнах го с всичка сила по куция крак. Той изсумтя и се преви на две, а когато се изправи, лицето му беше сгърчено от болка.

— Друг път да не ми говориш така — предупредих го аз.

— Господи, Ралф — извика Джинкс, — какво, по дяволите…

— Разбра ли? Друг път да не ми говориш така — повторих на Мейсън.

— Изчезвай — отвърна ми Мейсън. — Изчезвай. Махай се оттук.

Само го изгледах.

— Колко ще ми искаш за тези пистолети?

— Махай се — изпъшка той. — Изчезвай. Оставяй пистолетите и изчезвай.

— Колко? — попитах отново.

Той ме изгледа сърдито. Накрая каза:

— Двеста долара за двата.

— Дадено. — Знаех, че е прекалено много, но не исках да споря с него. — Хайде — обърнах се към Джинкс, — да тръгваме…

— В брой — продължи Мейсън.

— Ще имам пари в брой до един час. Тогава ще се разплатим за всичко. Включително и за форда лимузина с двигател „Мъркюри“. — Направо се усещаше как щракат колелцата в главата му. — Стига си се притеснявал. Ще се върна. Знаеш го…

Той седна на стола, хвана ударения си крак и го прегърна, сякаш държеше бебе. По физиономията му личеше, че още го боли. Кимнах на Джинкс и двамата излязохме от канцеларията му, отидохме отзад на паркинга и се качихме на зефира.

— Господи, Ралф — каза Джинкс, като излизахме с колата към улицата, — не биваше да го правиш. Та той е куц…

— Още една причина да внимава какви ми ги приказва.

Направихме завой към улицата и се включихме в потока на движение.

— Да, но той много ни помага…

— Ако той не ни помагаше, друг щеше да се намери. Единственото, от което имаме нужда, е пари. Боже мой, та погледни Карпис, Дилинджър. Пирпойнт и останалите. Ако събереш акъла на всичките заедно, няма да ти стигне, за да завършиш и началното училище. Как, по дяволите, си мислиш, че се справят? С пари, ето как. Трябва им тип като Мейсън — купуват го. Трябва им ченге или шериф — купуват го. Отговорът е един — пари…

Пътувахме към центъра сред потока от коли.

— И все пак няма защо да се хвърлят пари на вятъра. Ти имаше един трийсет и осемкалибров револвер. Защо ти беше втори пистолет? — попита Джинкс.

— Не ща револвер, казах ти. Не ги обичам. Затова поисках автоматични пистолети. Мейсън откъде ги е взел? Чисто нови са…

— Той всичко може да ти намери, всякакво оръжие. Пистолети, пушки, автомати, газови маски за сълзлив газ…

— Как? Да се занимаваш с такива работи е по-опасно, отколкото да си играеш с динамит.

— Не и в неговия случай. Зет му отговаря за полицейската охрана на стоманолеярния завод. В завода има цели складове, пълни с такива играчки. Както във всички големи заводи наоколо.

— Хич не е лошо.

— Особено пък за нашия дребосък. — Джинкс зави към паркинга зад големия магазин за хранителни стоки „Номер едно“ и попита: — Накъде?

— Накъдето искаш. — Часовникът на арматурното табло на зефира показваше девет и пет. — Ти ли свери часовника?

— Точно в осем и половина — отговори той и спря лимузината на едно от очертаните места за паркиране. От двете ни страни имаше доста други коли. — Трябва да се появи всеки миг, ако си направил сметката правилно.

— Освен ако машината за миене на бутилки не се е развалила отново.

— Какво?

— Шегувам се — отвърнах му аз. — Взе ли лепенки?

— Да. — Той извади от джоба си две ролки и ми ги показа. Беше лейкопласт, бял, широк пет сантиметра. — Ами превръзките?

— Взел съм всичко. Също и маските. — Откопчах сакото си и го разгърнах, за да види маските, захванати с безопасна игла за ризата ми. Бяха смешни маски, каквито носят децата на празника Хелоуин. Откопчах едната и му я подадох. На бузите имаше мацната черна боя, а под носа — дълги щръкнали мустаци. Другата, тази за мен, изобразяваше физиономия на мома — алени бузи, начернени мигли, голяма уста. Джинкс взе своята, без да каже нищо, и я скри под сакото си.

— Холидей ги е купила от някаква сергия — казах аз.

— Май доста е накупила. Страхотна идея, а?

— Ами да…

— Ще побъркаме ченгетата с тия маски. Няколко хубави удара и поемаме на запад.

Той ме смушка и аз се огледах. Фургонът на млекаря се приближаваше към бетонния парапет, който ограждаше задния вход на магазина, встрани от рампата за разтоварване.

— Този ли е? — попита Джинкс.

— Този е.

Джинкс се наведе напред, за да погледне през мен към млекаря. Джо беше, той самият. Вече беше излязъл от фургона и пълнеше дървената каса с бутилки мляко.

— Сигурен ли си, че ще можеш да се справиш с него сам? — попита Джинкс.

— Сигурен съм.

Някакъв младеж в сива престилка като на общ работник от магазина излезе от задната врата с голям панер и отиде до фургона.

— Здрасти, Джо… — каза той.

— Здрасти, Малкия…

Малкия се покатери на фургона и започна да пълни панера с пакети масло, сирене, картони яйца, като в същото време приказваше с Джо за някакъв отбор по хокей на лед или нещо такова. Не чувах добре какво си приказват. Скоро напълни панера и се прибра в магазина. Джо го последва, повлякъл касата с бутилки мляко, вързана с въже през дръжката.

— Ясно ли е всичко? — попитах Джинкс.

— Цяла нощ съм го преговарял. Следвам те до супермаркета на Хартфорд. Обръщам колата и я паркирам отвън. Влизам и чакам пред хладилника, докато всичко се изясни.

— Точно така. — Отворих вратата и излязох.

— Стискам ти палци — рече той.

— Остави тая работа за друг път.

Той запали двигателя и излезе на заден ход, за да обърне колата към улицата. Тръгнах нехайно към фургона. Някаква дебела повлекана се показа от задната врата на магазина — ядеше бонбони и мъкнеше натъпкана до скъсване торба с продукти. Когато подмина, скочих във фургона и се свих зад предната седалка. Извадих пистолетите от джобовете на сакото си и ги оставих на пода. После свалих шапката и сакото си, свих ги и ги сложих в ъгъла под седалката. Прибрах единия пистолет в левия си заден джоб, а втория задържах в дясната си ръка и тогава видях, че Джо се появява откъм магазина и влачи празната дървена каса. Дойде до фургона, вдигна касата и я метна над предната седалка, тя прелетя над главата ми и падна в задната част. Джо влезе вътре и тъкмо се канеше да се прехвърли над седалката, когато ме забеляза.

— Ела тук — му казах.

Лицето ми беше на половин метър от неговото. Той се уплаши. Отвори уста — бях сигурен, че ще се развика; силно замахнах с пистолета и ударът на цевта попадна точно над ухото му. Чу се звук като от смачкан пъпеш, бликна кръв. Той политна напред, подхванах го с лявата ръка, прехвърлих го през седалката отзад, за да не се вижда, но преди всичко гледах да не изцапам бялата куртка с кръв и да му я съблека по-бързо. В задната част на тясната камионетка се получи голяма бъркотия. Опитах се да му сваля куртката, а от рафтовете изпопадаха бутилки мляко, пакети масло и сирене, вдигна се такъв шум, че всеки миг очаквах някой да надникне, за да разбере какво става. Най-сетне успях да я съблека, ударих го още веднъж по главата, този път отгоре, и имах всички основания да смятам, че още дълго време няма да помръдне. Преоблякох се в неговата куртка, сложих си неговото кепе, което ме стягаше малко, седнах зад волана на фургона и го подкарах към улицата. С крайчеца на окото си видях, че Джинкс минава зад мен.

На ъгъла завих и подкарах към „Хартфордс“, спрях на самия край на алеята за колите, така че между тротоара и фургона да остане място за Джинкс да паркира и зефирът в никакъв случай да не се окаже заклещен от други коли, когато дойде време да изчезваме. Изключих двигателя и останах да наблюдавам Джинкс, който зави към мен и на заден ход вкара колата на мястото, което му бях оставил. После излезе и отиде до служебния вход на супермаркета. Промъкнах се в задната част на фургона и започнах да пълня дървената каса с бутилки мляко. Кръвта на Джо течеше като от заклан шопар. Да не повярваш, че един старец има толкова кръв. Стичаше се по малко улейче в средата на металния под, та взех едно стограмово пакетче масло, за да й препреча пътя. Прехвърлих се над тялото на Джо, после прескочих седалката и влязох в магазина, повлякъл касата след себе си. Никой не ми обърна внимание. Отворих вратата на хладилника и занареждах вътре бутилките, а Джинкс дойде при мен и отвори другата врата, като че ли беше купувач.

— Отпред всичко е наред — каза той.

— Давай тогава.

Затворих вратата на хладилника, избутах празната каса настрани, към рафтовете с тестени закуски, и тръгнах нагоре по стълбата към канцеларията. Хвърлих поглед наляво. В залата имаше десетина клиенти — отвисоко магазинът изглеждаше като цветно рекламно изображение на стандартния американски супермаркет. Най-горе стълбището образуваше тясна площадка, там направих знак на Джинкс, наведохме се и надянахме маските. После отворих вратата на канцеларията, извадих пистолета и влязох вътре. Хартфорд седеше зад бюрото до вратата и редеше купчинки от чекове, монети и банкноти, а зад съседното бюро седеше жена с гръб към мен.

Хартфорд вдигна поглед, когато чу вратата да се отваря. Понечи да каже нещо, но видя пистолета в ръката ми и Джинкс зад мен, и устата му се затвори.

— Сложи си ръцете на тила — му казах.

Той се поизправи, както беше седнал, и вдигна ръце на тила си. В този момент се обърна жената, като завъртя цялото си тяло, и видях, че на бюрото й има секретарска телефонна уредба.

— Излез оттам и легни на пода — наредих й аз.

Тя се надигна бавно и застана до бюрото си, а на лицето й се изписа колебание. Не изглеждаше ни най-малко уплашена.

— Лягай — повторих и чух зад себе си звука от отвиване на лепенка. Тя също го чу — по лицето й пробягна двоумение, но аз вдигнах пистолета и тя седна на пода. Извадих две дамски превръзки от джоба си и ги подадох на Джинкс.

— Лягай долу — заповяда й той и я бутна на земята. Прегъна на две превръзките, натъпка ги в устата й и здраво я пристегна с лепенките.

Хартфорд обърна глава, за да го погледа как се справя, а после се изви към мен:

— Много си ми хубавичка, моме.

Наредих му:

— Лягай до нея.

Той стана от стола и легна на пода до жената, а Джинкс се зае да го обработва. След като запуши устата му с превръзки и лепенки, Джинкс го хвана за глезените и ги стегна с лепенки за китките.

— Е, сега ти си ми хубавичък — подиграх му се аз, сложих пистолета в джоба си и обрах всичките банкноти и чекове, които се виждаха наоколо, напъхах ги под ризата си, а монетите дори и не погледнах. После двамата с Джинкс излязохме, свалихме маските и тръгнахме по стълбите. В залата търговията си вървеше както обикновено…

Слязохме долу и напуснахме супермаркета. Взех си сгънатото сако и шапката от фургона на млекаря и щом влязох в зефира, Джинкс отпусна съединителя и колата потегли.

— По дяволите, ти си знаел какво приказваш — рече Джинкс тихо. — Сигурно сме свили едно двайсет бона…

— Едва ли. Но като за начало не е зле.

 

 

Бяха шест хиляди сто четиресет и два долара и очите на Мейсън щяха да изхвръкнат.

— Боже господи — възкликна той, — обрали сте зеленчуковата борса!

— Какво ти пука? — го попитах.

— Какво ми пука ли? — Той се обърна към Джинкс с помръкнало лице. — Поне ти не биваше да го правиш, глупак неден.

— Няма какво толкова да викаш — отговори му Джинкс тихо. — Не беше зеленчуковата борса.

Мейсън го изгледа сърдито, все още недоумяващ, после изведнъж се пресегна и взе няколко чека, които бях наредил на купчинка до банкнотите. Разгледа ги — бяха само два-три и устните му затрепериха сърдито.

— „Хартфордс“! „Хартфордс“! — извика той. — Все е същото. Дори по-лошо. На същата улица. Защо не ми казахте къде отивате?

— Много съжалявам, драги. Най-искрено. Твоето безпокойство много ме наскърбява. С удоволствие щях да ти кажа какво съм си наумил, само дето и през ум не ми мина, че това може да ти влиза в работата, дяволите да те вземат.

Тънкият вой на сирена откъм улицата стигна до ушите ни и Мейсън подскочи, сякаш му бяха пъхнали нагорещена медна жица в задника.

— Глупак неден! — повтори той на Джинкс. — Да оберете магазин в нашия район.

Звукът на сирената, който ставаше все по-висок и по-пронизителен, изпълни канцеларията с кратката си заплаха, докато полицейската кола профуча край сервиза. През отворената врата видях Нелс да притичва към улицата.

— Няма защо да се косиш, Мейсън. — Взех една шепа банкноти. — Една четвърт от шест хиляди сто четиресет и два долара е хиляда петстотин трийсет и пет долара. Двеста за пистолетите — стават хиляда седемстотин трийсет и пет. С хилядарката, която ти дължи Холидей, стават точно две хиляди седемстотин трийсет и пет.

— Един момент — обади се Джинкс. — Ами моят дял?

— Ще стигнем и дотам.

— Ще стигнеш, ама много късно…

— Господи! — извика Мейсън. — Трябва ли да стоим тук с всичките тези пари на открито и да спорим? Всеки миг може да нахълта някой. Нека да отидем отзад, където зареждам акумулаторите…

— Стига си се косил — му казах. — Ако влезе някой, толкова по-зле за него…

Очите му пламтяха, а устните му бяха побелели.

— Тогава бързо си ги поделете, пръждосвайте се оттук и повече не искам да ви виждам. Ти си побъркан, дяволите да те вземат, побъркан си и не искам да имам нищо общо с теб. Ако знаех с какво се захващам…

— Мен не ме засяга дали Холидей дължи хиляда долара — прекъсна го Джинкс. — Отдели неговите хиляда седемстотин трийсет и пет, а останалото да си разделим. Излиза четири хиляди четиристотин и седем долара. Взимам две хиляди…

Хвърлих парите на бюрото и го изгледах.

— Раздели ги.

— Готово… — рече той, отиде до бюрото и започна да брои банкнотите.

Нелс влезе в канцеларията, но спря стъписан и се вторачи в парите.

— Това ли е станало в „Хартфордс“?

— Това е едно от нещата, които станаха — отговорих му аз. — Може би по-важно е, че ще намерят труп във фургона на млекаря зад супермаркета. Трупът е на шофьора на фургона. Наложи се да го ударя няколко пъти. Беше стар човек. Сигурно съм го убил.

Мейсън не каза нищо — от притеснение вече не можеше да реагира, само хапеше горната си устна. Но Нелс също се обезпокои и погледна към зефира през вратата на канцеларията.

— Няма защо да се стряскаш — му казах. — Всичко е наред.

— Значи сега имаме и убийство — промълви бавно Мейсън.

— Много е вероятно — потвърдих предположението му.

Джинкс се обърна с по един куп банкноти във всяка ръка.

— Ето, оправяй старите си дългове.

Отброих хиляда долара и ги подадох на Мейсън, но той не прояви желание да ги поеме. Казах му:

— Хайде, твои са.

— След час тук ще почернее от ченгета — продума той, съвсем излязъл от релси, направо да го съжалиш. — Ще обърнат всичко с главата надолу.

Вдигнах парите почти до брадичката му.

— Останалите са на бюрото ти. Взимай ги…

Най-сетне ги взе.

— Има още две незначителни подробности, за които трябва да се погрижиш. Върху задната седалка на зефира ще намериш куртката на млекаря, шапката му и две маски. Най-добре е да ги изгориш. Ако бях на твое място, щях да се отърва и от тия чекове…

— Боже господи — простена той.

Кимнах на Джинкс и двамата с него излязохме, поспряхме се за миг на тротоара и хвърлихме поглед към растящото безредие пред „Хартфордс“. От всички посоки се стичаха хора, иззад ъгъла се разнесе воят на още една сирена, която все още беше на няколко пресечки оттук, но скоро стигна до нас — оказа се линейка.

— Наистина ли мислиш, че си убил оня човек? — попита ме Джинкс.

— Сигурно — отвърнах. — Черепът на един дядка не е кой знае колко здрав.

 

 

Когато се върнах в квартирата, Холидей още не беше станала. Лежеше, но не спеше. Просната бе по гръб, с ръце под главата, и щом приближих вратата на спалнята, се понадигна, изви се и отметна чаршафа, за да се видят гърдите й, а когато отидох още по-близо, забелязах, че току-що се е гримирала. Усмихваше се, мълчеше и ме подмамваше с премрежения си поглед.

— Браво, точно така — трябва да изглеждаш съблазнителна — рекох. — Току-що платих хиляда долара за теб.

— Значи нямам нищо за връщане, а?

— На някои хора. — Разкопчах ризата си и извадих банкнотите, които бях скрил от Джинкс и Мейсън. Бяха към двайсет долара, не повече.

— Само това ли ти остана?

— Ти подиграваш ли се? — Извадих останалите пари от джоба си и й ги показах. — Аз се трепя като вол с едничката мисъл, че когато един мъж се върне капнал от умора, вкъщи ще го чака поне нещо топло.

Тя се засмя, изрита чаршафа и извърна голото си тяло към мен.

— Ето ти нещо топло.

Надявам се, че един ден ще мога да гледам подобна картина, без да чувам прекрасна музика, това си помислих, докато тъпчех парите обратно в джобовете на панталона си.

— Причуло ти се е — отвърнах й аз, свалих сакото си и се мушнах в леглото с дрехите. — Не съм казвал, че съм капнал от умора.