Хорас Маккой
Прости се с утрешния ден (22)

VII

Таксито спря до бронзовите порти и шофьорът се протегна, за да ми отвори вратата. Казах му:

— Почакай малко.

Трябваше да се върви ужасно дълго по нанагорнището към къщата.

Една врата в каменната къщичка до входа се отвори и оттам се показа пазач в униформа. Носеше пистолет.

Дойде до таксито. Попита ме:

— Мистър Мърфи?

— Точно така.

— Имате ли някакъв документ, с който да се идентифицирате, моля?

— Мис Добсън ме очаква. Това не е ли достатъчно?

— Нямате ли шофьорска книжка или нещо друго?

— Ами… — Не знаех какво да му отговоря, но после се сетих за разрешителното за пистолета и му го показах.

Той запали джобното си фенерче, разгледа разрешителното, кимна ми и се обърна с лице към каменната къщичка.

— Давай, Крис — извика той и едва сега видях, че на вратата стои още един униформен пазач, който натисна някакво копче в стената.

Този, който ме беше проверил, се качи в таксито при мен и бронзовите порти започнаха да се разтварят бавно.

— Карай направо — каза той на шофьора. — После завиваш надясно.

Преминахме плавно през парадния вход. Алеята беше широка и от двете й страни бяха насадени кипариси. Попитах:

— Всички гости на Добсънови ли проверявате?

— Които не познаваме, да. Обикновено не ги придружаваме в колата до самата къща — тази заповед е от днес.

— Нима? Защо от днес?

— Неприятности в завода. С профсъюзите. Надясно.

Завихме надясно. Сега вече се видя и къщата на височината, цялата в светлини.

— Какви неприятности?

— Не знам нищо повече, сър.

Спряхме пред самата сграда, излязох и платих на шофьора. Пазачът остана в таксито.

— Довиждане — каза ми той.

— Довиждане.

Обърнах се и погледнах към къщата. Като архитектура тя представляваше връщане към средновековието, мрачна и потискаща, навръх хълмчето, импозантна и солидна, но повече не се замислих за нея, защото си представих с какво ще се срещна вътре. С нещо много официално и сковано, в това бях сигурен. По телефона се бях опитал да я убедя да се срещнем насаме, някъде другаде, където и да е, само не тук. Но тя беше непреклонна. Баща й искал да ме види, щял да отдели време въпреки напрегнатите заседания, които бил свикал поради извънредното положение в завода. Налагало се аз да дойда тук. Е, добре, ето ме, си помислих, докато крачех под свода към входната врата. Нямаше къде да се бяга и ето — бях дошъл. Щях да проявя голямо разбиране, щях да покажа голяма признателност и да приключа с цялата история кол кого е възможно по-скоро. Това беше последната вноска по тази сметка, ей богу, последната.

Натиснах бронзовото копче на звънеца и голямата врата се разтвори. Зад нея стоеше традиционният иконом. Този беше около шейсетгодишен.

— Мистър Мърфи? — Съгласно традицията имаше английски акцент.

— Да.

— Мис Добсън ви очаква, сър.

Влязох. Салонът беше широк, в пастелни тонове, с огледала, гоблени, полилеи, а черно-белият мрамор на пода беше покрит с персийски килими. Вдясно имаше вита стълба, а срещу нея вляво се намираха няколко скупчени портрета, всеки от които се осветяваше отделно. Икономът бе затворил вратата и вече стоеше до мен, полупротегнал напред ръка.

— Не нося шапка — му казах.

— Оттук, сър — отвърна ми той невъзмутимо и тръгна към дъното на салона.

Минахме покрай приемната и изведнъж една врата в стената срещу мен се отвори и Маргарет излезе от малък асансьор. Облечена беше в пола и пуловер, а този път носеше и чорапи, и нови мокасини. Но цветът на бялото й лице не се беше променил, както и цветът на черната й коса…

— Пол! Толкова се радвам, че те виждам!

Казах си: дръж здраво юздите, недей да трепериш, след тази вечер кошмарният силует ще изчезне; ако трябва да се плати последната вноска, ще се плати, но това е краят.

— Здравей, Маргарет.

В присъствието на иконома само си стиснахме ръцете, а той се поклони леко и тръгна към дъното на салона.

— Ръшинг, кажи на татко, че мистър Мърфи е тук. Ще бъдем в бара.

— Да, мис Маргарет — отговори Ръшинг, върна се към нас и ни подмина.

— Добре направи, че дойде — ми каза Маргарет, хвана ме под ръка и ме поведе към дъното на салона. — Оценявам жеста ти… Нямаш представа колко време ми трябваше, за да те открия. — Вече беше промушила едната си ръка под лакътя ми, сега положи другата си длан върху нея и се усмихна, сякаш ме виждаше за пръв път от дълги години, от хиляда години, накрая ме завъртя, за да вляза в някаква много голяма стая, пълна с кръчмарски маси и пейки, но и с други мебели, тапицирани в червена и зелена кожа. Огромен тезгях с размери като за пивница беше изправен пред едната стена, а зад него в бяло сако и с широка усмивка стоеше младо филипинче. Лампите тук бяха приспособени бутилки от уиски и стари мелнички за кафе, пурите се съхраняваха в тенекиени кутии от бисквити, за пепелници служеха стари черпаци и месингови тенджерки с крачета. В тази стая нищо не предизвикваше мрачно настроение или лоши предчувствия. Беше уютна и весела, миришеше на хубаво и беше напълно естествено да си помисля, че принадлежи на някое друго място, на някой друг дом; че не си е стояла вкъщи, попаднала е тук по погрешка и са я задържали.

— „Къти Сарк“ със сода, Рафаел. — Това поръча Маргарет за себе си на филипинчето. — А за теб?

— Коктейл с водка.

— Водка ли? — смръщи се тя. Погледна към филипинчето. — Имаме ли водка, Рафаел?

— Да, мис.

Тя обърна поглед към мен.

— Как точно го искаш? Знам, че имаш големи изисквания по отношение на питиетата.

— Пет към едно. Без лимон, без маслинка, без каквото и да било.

— Рафаел, мистър Мърфи желае коктейл с водка и вермут. Пет към едно. Без лимон, без маслинка, без каквото и да било…

Това не беше необходимо. Филипинчето ме бе чуло и по погледа му личеше, че е разбрало отлично как искам да приготви питието ми. Просто тя се държеше като злобна мръсница. Помислих си — злобарка такава, но й отправих такава усмивка, каквато човек поднася на преливаща от любезност домакиня.

— Добре, мис — каза Рафаел.

— Заповядай, Пол, седни — покани ме тя. — Ще запалиш ли?

— Не, благодаря — отвърнах най-учтиво.

Тя седна върху ръба на малка масичка с горна част от мед, след като избута няколко списания, табакера и два пепелника, за да си направи място.

Аз се настаних на диван, тапициран със зелена кожа.

— Радвам се, че не си вече бесен — подхвана тя разговор. — По телефона се държеше много свирено. Сгреших ли, като отидох при Мандън?

— Не, естествено, че не. — Реших да проявя благоразположение.

— Не знаех какво да направя, нито къде да те намеря. Къде живееш всъщност?

— Не съм останал без покрив над главата си.

— Необходима ли е цялата тази мистериозност? Доктор Грийн не искаше да ми каже за Мандън, Мандън не искаше да ми каже за теб, ти не искаш да ми кажеш къде живееш…

— Все пак ме откри, нали? — казах примирително аз, за да я успокоя.

— Но какво ми костваше всичко това. Бях обезумяла. Мислех си, че може да си напуснал града.

— Това е едно от нещата, за които можеш да бъдеш съвсем сигурна. Няма да напусна града.

Появи се прислужница със сребърен поднос, върху който бяха наредени сандвичи и куп ленени салфетки като за коктейл. Поднесе сандвичите на Маргарет, тя си избра един и си взе салфетка. После ги поднесе на мен и аз също си взех сандвич и салфетка. Прислужницата остави подноса на масичката и излезе; дойде филипинчето с питиетата. Маргарет ми каза:

— Опитай го.

Отпих от коктейла си.

— Чудесен е. Браво, Рафаел.

Той се усмихна и се отдалечи.

Чу се лек шум откъм салона и в бара влезе един мъж. Беше на моя възраст, слаб, с хубав тен, с приятна външност и отведнъж забелязах, че има чертите на фамилията Добсън. Тръгна към нас усмихнат.

— Ела, Джона — покани го Маргарет. — Запознай се с Пол Мърфи. Това е брат ми Джона…

Изправих се.

— Здравейте — каза ми той и протегна сърдечно ръка.

— Приятно ми е. — Ръкувах се с него.

— Рафаел — извика той и направи знак с ръка. — Седнете, седнете — обърна се към мен и като ми махаше да седна, подхвърли: — Оставете това, в тази къща единствено прислугата има добро възпитание…

— Кога най-после ще пораснеш? — обади се Маргарет.

— Не се заяждай, мила. — В тона му се почувства лека хапливост. Той предложи подноса със сандвичите на Маргарет, която си взе още два, залепи ги един за друг и ги налапа. После го подаде към мен. Аз си взех само един, той остави подноса и също си взе само един.

Седнах и плъзнах поглед към него. Беше облечен с отличен вкус. Косата му беше късо подстригана, носеше сиво-бежово лятно сако от тънка шотландска вълна с три копчета и трикотажна риза от „Брукс Брадърс“, с кърпа около врата, сив панталон от фланела, сиво-бежови кашмирени чорапи и бели обувки от еленова кожа, марка „Пийл“, с червени каучукови подметки на грайфери — англичаните им казват тениски, а един чифт струва петдесет долара. В момента беше разперил нагоре длани, сякаш се страхуваше, да не би да се докосне до нещо; Рафаел дойде веднага от бара с една кърпа и му я държа, докато се избърше. После му донесе питието и се оттегли.

Джона вдигна чашата си, каза „наздраве“ и всички отпихме. Докато той пиеше, забелязах, че има истински илици на ръкавите на сакото му и че едно копче — точно колкото трябва — е разкопчано. Никога не бях виждал по-добре облечен тип. Познах и къде е учил. Личеше си. Винаги може да се отгатне. Попитах го:

— Принстън ли?

— Да.

Той не изглеждаше изненадан, че съм познал, но Маргарет се учуди.

— Откъде знаеш?

— Опитах се да отгатна.

— Седни де, Джона — подкани го тя.

— Ще седна, наистина ще седна — каза той, докато се настаняваше, — въпреки че вече съм закъснял. Но това е един от редките за нас случаи, мистър Мърфи…

— Пол — прекъснах го аз.

— Казвайте ми Джона — отговори ми той. Кимнах му с благодарност, той отпи от питието си и продължи: — Точно така е. Един от много редките случаи, когато сестра ми води вкъщи свой приятел и той може да говори на английски…

— Джона! — прекъсна го рязко тя.

Той се засмя и дори не я погледна.

— Или ще е йога, или ще е някой безбрад малаец, или ще е някой шарлатанин в бурнус, или… — Той я погледна. — Каква беше последната ти мания? Космическа философия ли се казваше?

— Космическо съзнание — отвърнах му аз с усмивка. Щом всички играеха на заяждане, защо да не се включа и аз. При това имах повече основания и от двамата, взети заедно.

— Така беше — припомни си той. После очите му се разшириха. — Боже мой! Не ми казвайте, че и вие…

— Не, нямам нищо общо с това. Просто го прочетох на един надпис, докато чаках Маргарет. И трябва да ви кажа, че споделям отношението ви по този въпрос.

Той кимна енергично и се обърна към Маргарет.

— Знаеш ли, този човек може да ти бъде от полза. — След това се обърна към мен: — Опитвам се да й внуша, че от тази загубена мистика накрая съвсем ще оглупее. Така става, когато една жена има прекалено много свободно време. — Отново се обърна към нея: — Защо не излезеш сред природата, защо не се заемеш с нещо здравословно? Малко слънце да те види. Ще добиеш тен. Заприличала си на призрак.

— Имаш предвид да живея така, както живееш ти. Да се заема с нещо здравословно като тебе? Много те бива да приказваш. Страхотен режим имаш. От десет до дванайсет — голф — самостоятелна подготовка, от дванайсет до един — обяд, от един до пет — голф — самостоятелна подготовка, от пет до шест — тренировка с партньор, от шест до осем — аперитив, от осем нататък — още алкохол, гости…

— Продължавам да твърдя, че е здравословно и че съм на слънце. Пол сам да прецени. А този месец ще участвам в голям турнир.

— Това означава само, че ще похарчиш още пари — рече тя.

— Е, по-добре за това да ги давам, отколкото да ги пилея по разни смахнати организации. Аз поне имам някакъв шанс да си ги възвърна…

Ако думите му не бяха така хапливи, човек можеше да си помисли, че си разменят духовитости. Тя също го почувства. Започна да се върти на масичката и малко се поизчерви. На него май му стана приятно, че я е засегнал. Реших да се обадя:

— Ъъ, значи си много добър.

— Е, малко хора разполагат с толкова време за тренировки. Аз се занимавам сериозно, съвсем сериозно. Това се иска. Дал съм си още пет години и ако дотогава не успея да направя нещо, ще се откажа и ще отида да лея стомана…

— Той иска да спечели националното първенство за аматьори — обясни ми тя.

— Че кой не иска? — рекох аз. — Ще получи чудесно отличие. Ако не мога да спечеля Британското първенство, и аз бих искал да спечеля националното за аматьори…

— Не е лесна работа — каза той. — Тъкмо се оттегли Боб Джоунс и ето, появи се Лосън Литъл. Винаги на върха има някой страхотен играч. Ти играеш ли?

— Не съм играл от години. Пък и когато играех, не бях кой знае колко добър. На игрището главно носех стиковете — носил съм стиковете на Джак Хъчинсън.

— Така ли? — възкликна той. — Бил е добър, нали?

— Един от най-добрите.

— Отскоро ли си в града?

— От около седмица.

— С какво се занимаваш?

— Ами още не съм се установил. Флиртувам със застрахователното дело.

Той стрелна Маргарет с поглед.

— Не взимай прибързани решения. Има и други добри възможности…

— Всяка възможност може да стане добра, стига да се постараеш — опита се да го уязви тя. Той само се подсмихна. Тя се надигна, за да направи знак на Рафаел, че всички ще искат още по едно.

— За мен не — предупреди я Джона. — За мен не — извика той и на Рафаел. Стана и допи чашата си на крак. — Обещах да взема Марта рано. Е — обърна се към мен любезно, — аз да тръгвам, преди сценката между брат и сестра да загрубее. Трябва да се преоблека, за да отида да взема Марта… Всъщност вие няма да вечеряте тук, нали? — попита я той.

— Не.

— Така и предполагах. Защо не дойдете с нас в клуба? Сигурно ще ти е от полза да се видиш с нормални хора.

— Ти нормални хора ли наричаш твоите пияници?

— Ела да ги видиш, преди да се напият. Пък и те веднъж да те видят с човек, който говори английски и си подстригва косата… — Той ми подаде ръка. — Нямам повече време, но се радвам, че се запознахме, Пол, и сигурно ще се видим по-късно. Заповядай да обядваме заедно някой път.

— Дори ако се заема със застрахователно дело?

— Дори да се заемеш със застрахователно дело.

— Благодаря, Джона.

Той отстъпи и спря до Маргарет.

— Няма да е зле наистина да дойдете.

Той й отправи усмивка с почти хипнотично въздействие и излезе.

— Не знаех, че имаш брат.

— Няма да тръгна да се хваля точно с него.

— Изглежда много симпатичен.

— Да, симпатичен е. Малко едноизмерен, но е симпатичен.

— Не бих имал нищо против и аз да съм едноизмерен, стига да умея да се нося така добре.

Тя ме огледа, огледа дрехите ми.

— И така си добре. — Стана от масичката, заобиколи я и седна на зеленото канапе. Потърси погледа ми. — Разкажи ми за Мандън. Откога се познавате с него?

— С Мандън ли? Не много отдавна…

— Откакто си тук ли?

— Точно така.

— Той ти е адвокат, нали?

Не знаех какво й е казал — вероятно, че ми е адвокат, но след като обстоятелствата показваха, че между нас съществува някаква връзка, нямаше смисъл да се отрича.

— Да.

— Значи затова дойде при доктор Грийн онази вечер. Него си търсел, нали?

— Да.

— Знаеш ли какво се говори за него?

— Какво?

— Много, много лоши неща.

Отпих от коктейла си.

— Не знам какво имаш предвид под лоши. Лоши в какъв смисъл?

— Занимава се със сделки с престъпния свят…

— Кой ти го каза?

— Така е. Когато един адвокат започне да говори срещу друг адвокат, значи има нещо…

— Имаш предвид Голайти ли?

— Казвам ти го съвсем поверително…

— Естествено.

— Той самият бил едва ли не престъпен тип.

— Ти ме изненадваш!

— Истина е. Нямаше да ти го кажа, ако не бях сигурна, че е истина. И още нещо. Днес следобед, като отидох при него с молба да те намери, преди да си тръгна, му предложих да си платя, ей така, за да не разправя, че не съм го направила — имах само двайсет долара у себе си, но той ги взе. Представяш ли си!

Не ми беше казал за това. Десет долара от тези пари бяха мои. Виж го ти мошеника, си помислих.

— Ами сигурно ги е възприел като хонорар. Нали ги знаеш какви са адвокатите, когато става въпрос за хонорари…

— Не искам да имаш вземане-даване с него отсега нататък. Ако се наложи да уреждаш някакви юридически въпроси, отнеси се до Фред Голайти. Вече така трябва да постъпваш.

— Вече ли?

— След като ще работиш при баща ми.

— Казах ти съвсем ясно по телефона, че не искам да работя за него.

Тя се понацупи.

— Не ни лишавай от възможността да ти се отблагодарим.

— Няма за какво да ми се отблагодарявате.

Тя продължи да се цупи.

— Не са много хората, които ще откажат работа при баща ми.

— Знам.

— А в твоя случай не става въпрос за каква да е работа. Той те харесва. Направил си му силно впечатление…

— Напълно естествено.

— Той проявява личен интерес към теб. Постъпиш ли веднъж в компанията, много бързо ще те повиши.

— Виж какво, Маргарет. Знам, че го правиш от добро чувство, и съм ти благодарен, но защо не се откажеш от това? Не искам да работя в тази компания. Не искам неговата помощ. Имам си други планове…

— Но каквото и да си започнал, татко може да ти помогне. Самият факт, че той проявява личен интерес към теб, ти стига. Той е много влиятелна личност тук. В целия щат. И не само в щата…

О, да, естествено. Титанът.

— Знам…

— Защо толкова се дразниш, като ти спомена за него? И защо да не се държиш прилично с него и да го изслушаш? Защо да не се опиташ да овладееш комплексите си за няколко минути? И той има не по-малко комплекси от твоите и е много лесно да се счепкате, а сега е може би още по-опасно при това напрежение за него, което продължава цял следобед. Моля те, бъди по-внимателен…

Естествено, прииска ми се да й отговоря. След като човекът е бил под напрежение, ще бъда извънредно внимателен. Той е единственият човек на този свят, който е бил под напрежение днес следобед. Аз не съм бил под никакво напрежение. Аз съм прекарал един приятен, освежителен следобед, ял съм сандвич с фазаново месо и съм слушал записи на Кросби и Кълъмбо. Едва се сдържах да не се разсмея.

— Искам да се държиш добре с него — продължи тя. — Искам да се държиш много добре с него. Така добре, както аз знам, че можеш. Ще го направиш, нали? Моля те!

Ръшинг влезе, застана мирно до вратата и обяви:

— Мистър Добсън ви чака, мис Маргарет.

— Благодаря, Ръшинг. Вземи чашата си — обърна се тя към мен.

Ръшинг се поклони и излезе.

Ние взехме чашите си.

— И не забравяй — предупреди ме тя, — казала съм му, че си чудесен човек. Моля те, недей да се заяждаш с него.

— Аз не искам да се заяждам с него. Искам да ме оставите на мира.

— Добре де, поне го изслушай. Може да ти е приготвил някаква изненада.

Излязохме и тръгнахме по коридора. Когато минавахме покрай голямата трапезария, успях да й хвърля един поглед. Ръшинг тъкмо затваряше вратата. Аплиците по стените бяха запалени, видях още двама лакеи, които подреждаха масата. Върху нея имаше фруктиера колкото леген, украсена с най-малко една дузина свещи. Столовете бяха тапицирани с гоблени. Помислих си колко е далеч всичко това от родните планини Смоуки… а може би не е?

Маргарет почука на една голяма дъбова врата, отвори я и влязохме. Това беше библиотека — голяма стая, пълна с книги от двете страни. В дъното зад тежко бюро с внушителни размери седеше Езра Добсън. Той стана и тръгна към нас. Носеше измачкан двуреден син костюм, бяла риза и папийонка на сини и жълти фигурки.

— Е, виждам, че си го открила — каза той на Маргарет. Протегна ми ръката си. — И така, Мърфи, ето че се виждаме отново…

— Не е моя заслугата — отвърнах и стиснах ръката му небрежно.

Маргарет ме стрелна веднага с поглед, но Езра Добсън не обърна внимание на забележката.

— И при далеч по-приятни обстоятелства — продължи той. — Извинявайте, че ви накарах да ме чакате. Мидж, скъпа, предпочитам да разговарям с Мърфи насаме.

— Но, татко — капризно възрази тя, — аз не съм малка.

— Миличка — в гласа му прозвуча известна умора, — искам да поговоря с Пол.

Значи сега вече бях Пол…

— Татко.

— Мила — почти й се примоли той.

Ето, с това „мила“ си изпуснал дъщеря си, помислих си аз, затова ти се изплъзва… Тя ме изгледа печално. Не искаше да ме остави насаме с него. Тревожеше се за моите комплекси.

— Не настоявай — казах й доста рязко, за да се покажа пред него. — Направи каквото иска баща ти. Всичко е наред.

— Добре, Пол — подчини се тя. — Ще се преоблека и ще те изчакам в бара.

Точно така направи, й казах наум. Вземи си и спален чувал, за да ти е по-удобно в бара. Ще има да ме чакаш дълго време…

Тя тръгна към вратата.

— Скъпа, кажи на момчето да приготви един шейкър с питието на Пол и да го донесе.

— Добре, татко.

Тя излезе и затвори вратата.

— Умееш да се справяш с Мидж — каза ми той.

— Моля?

— Аз й казвам да излезе, а тя спори. Ти й казваш да излезе и тя излиза.

— Ами…

— Сядай, сядай. Извинявай, че те накарах да чакаш, но днес си имам неприятности. Мръсниците в моето предприятие са започнали стачка.

— Това е много лошо.

— Много е лошо, но за тях. След една седмица ще се редят на опашка за помощи. Имам на разположение един цял отдел в полицията, специално обучен да разпръсква стачниците, и националната гвардия, обучена да се справя с останалите. А също и няколко патриотични организации, за да развяват байраци, докато те се занимават с тези неща…

Гръм и мълнии. О, да, велики хане, усещам как земята трепери под нозете ти. Щом разкриеш сърцето си, о, владетелю на Поднебесната империя, дъжд започва да ридае по покривите на десет хиляди къщи. От твоята копринена шатра сред персийските равнини, о, Великолепни, със сокол на китката и обсипан със скъпоценни камъни двуостър нож на кръста, ти съзерцаваш сините палати на Самарканд, който скоро ще падне…

— Ти имаш ли опит с профсъюзите? — попита ме той.

— Не.

— На колко си години?

— На трийсет.

— Колкото Джона. Той също няма опит с профсъюзите. Запознахте ли се с него?

— Пихме по едно питие.

— Това не е никак трудно, поне що се отнася до Джона… — изсмя се рязко той.

Остави чашата си на сребърния поднос върху бюрото и си наля още уиски от кристална гарафа.

— Извинете, мога ли да я погледна?

— Разбира се — отвърна ми той.

Гарафата беше от прозрачен кристал, тежка, с петнайсетсантиметрова запушалка и когато я завъртях в ръката си, канелюрите и по-плитките резки пречупиха светлината и тя заблестя като купчина диаманти. Една от най-красивите вещи, които бях виждал някога.

— Това е една от най-красивите вещи, които съм виждал някога — казах и я върнах върху подноса.

— Наистина ли? Не всеки ще я забележи.

— Великолепна е. Прилича ми на направа от Стайгел.

Той ме изгледа със зяпнала уста и питието му увисна във въздуха, преди да стигне до нея.

— Откъде знаеш? Досега никой не е познавал. Имаш ли нещо общо със стъкларската промишленост?

— Не. Някога имахме подобна вкъщи. На нея също личеше такъв дълбок белег от понтила… О, не, за бога, нашата съвсем не беше такава — сепнах се изведнъж. — Нашето беше шишенце за оцет. В къщата на баба ми го слагаха на масата в подносче с останалите подправки. Един ден го изпуснах и го счупих…

— … и се намери затворен в бараката за дърва.

— Така щеше да стане, ако не беше баба.

Той се засмя, като че ли тази представа беше предизвикала у него приятна носталгия.

— Ами каква им е работата на бабите — да си защитават внуците. Аз моята не я помня. Късметлия си — помниш баба си…

Отместих поглед от гарафата и от безбройните отражения, които пронизваха паметта ми.

— Ще се погрижа да ти я изпратят. Искам да ти я подаря.

— Не! — извиках и когато той изведнъж обърна глава към мен, за да ме погледне с явна изненада, си дадох сметка, че съм проговорил неволно. Съжалих, че бях забелязал гарафата, съжалих, че го споменах, съжалих, че я бях взел в ръцете си. Не се бях усетил. Заради тази кукла беше, тази проклета кукла с бялото лице и черната коса, тя бе нахлула отново в моето убежище и бе извадила на бял свят и други фетиши. На това трябваше да се сложи край. Не ми беше нужна проклетата гарафа. Съжалих, че изобщо съм я забелязал. Трябваше да се махна оттук на всяка цена. — Благодаря. Не мога да я взема.

На вратата се почука само веднъж, след което тя се отвори без покана от Езра Добсън и в стаята влезе Ръшинг с чаша и съд за коктейл върху нов сребърен поднос.

— Остави го тук — рече Езра Добсън.

Ръшинг постави подноса на бюрото и разбърка коктейла със стъклена лъжичка, а в това време Езра Добсън ме изучаваше внимателно, после Ръшинг ми наля и аз се пресегнах за питието си. Той прибра полупразната ми чаша и излезе.

Вдигнах пълната си чаша към Езра Добсън, той също вдигна чашата си към мен, отпихме и той продължи:

— Не беше никак лесно да те открием…

— С удоволствие щях да ви помогна, стига да знаех, че ме търсите. Мислех, че всичко с приключено.

— Аз също. Почти не се надявах вече, че Мидж някога ще намери мъж, който да я заинтересува.

— Уверявам ви, че не съм направил нищо, за да я насърча.

Той отпи от питието си и отправи към мен бащински поглед.

— Дори да се беше опитал, надали щеше да измислиш по-добър начин от това — да покажеш пълното си пренебрежение към парите. До този момент, честно казано, не мислех, че тя е много увлечена по теб.

— И двамата не сте ме разбрали — процедих тихичко. — Аз не показвам пренебрежение към парите изобщо. Показвам пренебрежение към вашите пари.

— Добра тактика — кимна той. — Много добра…

Ама че мръсник…

— Това е очевидната тактика по отношение на дъщерята на човек с вашето богатство. — Глътнах още малко от коктейла си и се изправих. — За нещастие, изглежда, не мога да ви убедя, че не притежавате нищо, което да желая — дъщеря, пари, служба. Имам много работа, мистър Добсън. Затова, ако ме извините…

Оставих чашата си на подноса, кимнах за довиждане и се обърнах, за да напусна стаята.

— Недей да припираш толкова. Имам не по-малко работа от теб.

— Сигурно имате повече. А вие сте и много по-важен. Когато вие накарате някого да ви чака, той се чувства поласкан. Когато аз накарам някого да ме чака, той изпада в гняв. И в този момент мене ме чакат.

— Обясни, че си бил при мен.

Що за надменност, що за царствено високомерие доказваше този мръсник.

— И мислите ли, че това ще уреди въпроса?

— Сигурен съм. Виж какво, Мърфи, накарах те да дойдеш тук, защото исках да поговоря с теб за Мидж. Не искам да ти се налагам, но бих желал да ме изслушаш. Това са единствените ми свободни минути един господ знае докога… пък и сега нямам много време. Чакам хора, които вече са тръгнали насам. Затънал съм до гуша заради тази стачка — голяма стачка… — Той си доля, постави чашата си върху голям кафяв търговски тефтер и седна. Опря длани върху солидните облегалки на креслото си и се отпусна бавно, като че ли полага тежък товар и ръцете му поеха цялата тежест на тялото. Сега вече бе изоставил ролята на Завоевателя. Бе изключил гърма и мълнията, двуострият нож със скъпоценните камъни и соколът бяха прибрани. Вече беше само един изморен възрастен човек… — И освен това имам дъщеря, която държа да спася. Мислех си, че не аз ще нося отговорността за нея и досега, мислех си, че някой от десетките мъже, които познава, ще я поеме. Но те искат да поемат отговорността единствено за парите, а не и за жената. Това ги прави раболепни. А с Мидж не можеш да се държиш така. В мига, в който ти се наложи, си свършен. Тя трябва да си намери мъж, когото да уважава…

— Млада е, не е късно.

Той отпи и поклати бавно глава, облегна се назад и продължи да държи чашата си с две ръце.

— Аз не мога да чакам. Не мога да поема този риск. Тя вече не е много добре психически. Това трябва да ти е известно.

— Кое да ми е известно?

— Ти си се срещал с нея всяка вечер в продължение на две седмици. Знаеш за какво става въпрос. За манията й да се занимава с факири, особняци, нови форми на религиозната мисъл и откровение и всички останали подобни глупости. Това ще й опропасти живота, ако вече не го е опропастило. Продължи ли да живее така, ще стигне до лудницата. Мислиш ли, че ще го допусна? Аз не съм в състояние да я откъсна от тези работи, психиатрите не успяват, защото тя не желае да им съдейства… но според мен ти би могъл. Мисля, че ти би могъл да й вдъхнеш живец…

Боже господи, си помислих, боже господи… Все пак успях да попитам:

— Предлагате да предадете Маргарет в моите ръце, така ли?

— Да. Точно така.

— Не мислите ли, че и тя може да поиска думата по този въпрос?

— Тя каза каквото имаше за казване. И затова си тук сега…

— Но вие не знаете нищо за мен. Аз съм един напълно непознат човек за вас. Може вече да съм женен. Може да съм крадец. Може да съм измамник. Може да съм престъпник. Може да съм убиец…

— Когато един удавник посегне към някое плаващо дърво, той не се замисля дали няма да му се забият тресчици в ръката. Не ме интересува нито кой си, нито какъв си бил. Това мога да го проверя и по-късно. И освен това не се интересувам особено какви са чувствата ти към Мидж. Интересува ме единствено какви са нейните чувства към теб…

— Поласкан съм. Но не мисля, че мога да ви помогна.

Той отпи.

— Не обичам да си придавам важности, Мърфи, но нека ти кажа, че семейна връзка с мен може да създаде известни предимства за един човек с амбиции.

— Убеден съм, че е така…

— В такъв случай трябва също да знаеш, че аз мога не само да помагам, но и да преча…

— И в това съм убеден. — Опитах се да не дам израз на обзелия ме гняв нито с мимиката си, нито с гласа си, но беше безпредметно. Този мръсник… — По дяволите, с какво право се вмъквате в личната ми съдба? От вас искам само едно — да ме оставите на мира!

— Ти се ожени веднъж за нея.

— Бяхме пияни. Дори не знаех коя е.

— Е, сега знаеш…

— Не притежавате нищо, което да ме интересува. Оставете ме на мира.

Той запремята чашата в дланта си, без да се усеща, че го прави.

— Докъде точно стига пренебрежението ти към моите пари? Стига ли до един милион долара?

Подпрях ръце на гърба на креслото и го изгледах с невярващи очи. Бях го чул, но не можех да повярвам.

— Един милион долара като начало — каза той. — На минутата. Един милион долара. Никакви условия, никакви сметки, никакви въпроси. Искам само да ми дадеш мъжката си дума, че ще направиш всичко, което е по силите ти, за да върнеш Маргарет към нормален, здрав психически и физически живот. И ако успееш…

Това не беше реално. Това не можеше да бъде реално. Това беше гласно четене на новооткрит ръкопис на комична опера от Гилбърт и Съливан.

— Един милион долара в брой… — повтори той.

Чувствах се като зашеметен. Един милион долара!

Какво не бих могъл да направя с един милион долара и неговото влияние… но трябваше да взема и Маргарет, Маргарет — символа, моста към миналото, Маргарет, която непрекъснато щеше да разпалва онези спомени, щях да се връщам все по-назад и по-назад, докато, докато…

— Не — отвърнах. — Много ви благодаря, но моят отговор е „не“. А сега трябва да ви пожелая лека нощ…

Кимнах му най-възпитано и го изчаках да отговори или да каже „лека нощ“, но той продължи да ме гледа мълчешком, така че се обърнах и тръгнах към вратата.

— Преди да си тръгнеш — проговори ми той, — мисля, че трябва да видиш това…

Спрях и се обърнах. Той изваждаше нещо от чекмеджето на бюрото си. Помислих, че е чек, но после видях, че е някакъв документ. Върнах се. Той ми го подаде.

Беше молбата за анулиране на брака, която бях подписал.

— Когато разбрах какви са чувствата на Мидж към теб, реших, че е по-добре да не й давам ход. Така че, както виждаш, още си женен.

Бърз порив на студен нощен вятър премина през лицето ми, лъхна ме уханието на Huele de noche, отново видях разветите завеси над леко притворените прозорци в онази стара гостна и изпуснах молбата, облегнах се на бюрото, за да не падна, със смътното усещане, че той ме гледа, и с доста по-ясното съзнание, че показвам пред него фатална слабост, но не бях в състояние да я скрия…

— Премисли още веднъж — говореше ми той. — Съобщи ми решението си утре.

Цветните отражения от гарафата ме бомбардираха, връщаха ме назад… краката ми започнаха да се местят като чужди.

По коридора откъм входната врата идваха трима души. Когато се приближиха, видях, че Ръшинг придружава двама мъже в сини униформи — после забелязах, че униформите са полицейски, и едва тогава познах мъжете в тях. Бяха Уебър и Рийс.

Дръпнах се встрани от вратата на библиотеката, за да им отстъпя място да влязат. Единственият признак, че Уебър ме е познал, беше присвиването на очите му, но Рийс много се изненада. Не реагирах на появата им, както не бях реагирал и на униформите им, макар че не ги бях виждал в униформа по-рано.

— Мистър Джона би искал да ви види, сър — предаде ми Ръшинг. — Ако обичате, изчакайте един миг…

Той почука на вратата на библиотеката, отвори я и каза на Езра Добсън:

— Наредихте веднага щом дойдат от полицията, сър…

— Покани ги да влязат — чу се гласът на Езра Добсън.

Все още, без да откъсват поглед от мен, Уебър и Рийс влязоха в библиотеката и дочух гласа на Езра Добсън: „Здрасти, Чарли“, после Ръшинг затвори тежката врата и ме подкани: „Оттук, сър“.

Всичко това, неговите думи към мен, неговите думи към Езра Добсън, думите на Езра Добсън, движението, униформите се наслагваха пред погледа и слуха ми като барелеф; чувах, виждах и разбирах, но рефлексите ми бяха все още затормозени — изкачих стълбите подир високия, надут иконом, последвах го по коридора с толкова усилие на волята, колкото влага едно конче от детска въртележка, за да не изостава от предното, и накрая стигнахме до една врата, която той отвори, за да вляза.

— Ръшинг? — попита гласът на Джона.

— Да, сър.

— Мистър Мърфи дойде ли?

— Да, сър.

— Пол… ела насам…

Съжалявам, че избягах от стопанството на затвора, помислих си аз. Онова също беше изтезание, но изтезание от друг вид, по-леко, можеше да се изтърпи. Докато бях в стопанството на затвора, поне спомените от някогашния ми живот бяха приятни, не както сега. Никога ли нямаше да бъде изкупено това коварно минало?

— Пол!

Не трябва да допусна той да ме види в това състояние. Трябва да дойда на себе си. Отидох пред отворения прозорец в другия край на стаята, опрях нос на мрежата и вдишах дълбоко тежкия нощен въздух. Беше свеж и чист и не носеше дъх на смърт, а само ухаеше на листа:

— Да?

Огледах се и разбрах, че съм попаднал във всекидневната му, пълна с книги, фотографии, десетки сребърни и златни купи и други трофеи — виждах ги реални, а не разкривени. Вдишах още веднъж нощния въздух и се отдръпнах от прозореца. Започнах да чувствам краката си, макар и не съвсем като свои.

— Ела насам… — извика ми той.

— Възхищавам се на трофеите ти.

— О! Е, чувствай се като у дома си…

Боже мой, мина ми през ума, сега, когато можех да освободя съзнанието си от всички фантасмагории, сега, когато действително можех да използвам разума си, що за идиотщина беше това — да съм принуден да взема дъщерята на това чудовище? Сигурно ми се е счуло. Отраженията от тази проклета гарафа бяха върнали паметта ми назад и докато спомените ми се рееха над Пролома, той беше подметнал нещо за един милион долара, но мисловните ми процеси бяха така объркани в онзи миг от виденията, които не исках да виждам, борех се така отчаяно да не видя онова, което щеше да ме погълне и унищожи, че не можех да си възстановя точните му думи…

— Ела насам при мен — каза ми Джона.

Стоеше на прага по гащета и кашмирени чорапи в лимонов цвят.

— Да, да, разбира се…

Той протегна врат напред, за да ме види по-хубаво.

— Добре ли си?

— Разбира се, добре съм.

— Защо трепериш тогава? Искаш ли едно питие?

— Не, благодаря.

— Родни — извика той. — Донеси бензедрин.

Отведе ме до спалнята си — огромна стая с камина и легло с необичайни размери, а Родни се появи откъм банята с шишенце таблетки и чаша вода.

— Вземи две — рече Джона. — Ще се дооблека сам, Родни.

Родни се поклони и излезе.

— Тези хапчета ще те оправят — каза Джона.

Глътнах две таблетки бензедрин с половината вода, той взе шишенцето и чашата и се засмя.

— Седни.

Седнах на тапицираното с брокат кресло.

— Страхотен шок, а? — подхвърли ми той. Отново се засмя. — Един милион долара в брой.

Пак чувах същите думи. Само от споменаването им онези отразени светлини отново пламнаха и заиграха в главата ми. Проклетата гарафа. Попитах го:

— Значи правилно съм чул?

— Да.

— Ти знаеше ли за това?

— Дали съм знаел ли? Аз го предложих…

Той влезе в тоалетната си стая и донесе синя трикотажна риза от „Брукс Брадърс“ и чифт черни обувки. Пусна обувките на килима и намъкна ризата през главата си.

— Ти ли си го предложил?

— Милдред настояваше за половин милион, а аз за един.

— Милдред ли?

— Маргарет. Мидж. Името й всъщност е Милдред. Тя си го смени. Заради нумерологията. Една от ранните фази на мистичния й живот.

— Това не го знаех.

— Нашето семейство винаги ще има с какво да те изненада. Той седна на леглото и извади калъпите от обувките си. Бяха марка „Пийл“ с дупчици отпред на върховете. — Но сигурно не е необходимо да ти го казвам.

— Не мога да го проумея — казах. — Не мога да го проумея.

— Защо? Какво е за него един милион? Та той има сто милиона, че и повече, а тя му е най-скъпа на сърцето. — Той остави обувките си незавързани и черните връзки от китова кожа увиснаха, погледна към мен и със сериозен тон заяви: — Това се отнася и до мен, макар че понякога се джафкаме. На нея трябва да й се помогне, и то веднага. Може би ти ще успееш да го направиш. Поне се надявам.

Поклатих глава.

— Никога не съм чувал нищо по-безумно. Що за хора сте вие? Не знаете нищичко за мен и въпреки това ми предлагате един милион долара, за да се погрижа за нея. Как да го разбирам? Подобни неща просто не се случват…

— Е, оказа се, че може да се случат. Мидж те иска. По дяволите… опитали сме всичко друго. — Той завърза обувките си, взе от леглото син панталон от фланела и го обу. — Колкото и да е странно, имам чувството, че вие двамата ще се разберете. Но когато обсъждахме въпроса днес следобед, аз естествено приказвах наслуки. Дори не те бях виждал. Но сега, след като се запознахме, мисля, че тя сигурно е права. Ти не можа да поговориш дълго със Стария, нали?

— И това ми стигна. После дойдоха едни полицейски шефове.

— Да. Заради стачката. Е, той ще ти обясни. Тя не знае, че от теб се иска да я откъснеш от тези истории. Трябва да приложиш хитрост — да я отведеш някъде на пътешествие. Но тя не бива да знае…

— Цялата тази история е шантава. Идиотска.

— Няма нищо идиотско в един милион долара…

— Аз съм като зашеметен.

— Има още нещо, което е много по-важно. Ти създаваш у Маргарет физическо равновесие, каквото тя не е изпитвала с никой друг мъж.

Изгледах го.

— Трябва ли да обяснявам по-картинно? — попита ме той.

— Не. Но това откъде го знаеш?

— Тя го каза. Каза го на Стария. Той не е знаел как да ти го поднесе. Сега разбра ли какво е това нещо, което ти имаш и ние искаме да получим от теб?

Да. Сега разбрах. Станах.

— Предполагам, че ще мога да получа нещо за пиене.

— Според мен имаш нужда. От същото ли?

— Този път чисто.

Той се ухили.

— Заповядай в кабинета ми.

Тръгнах подир него и влязох в банята. Беше почти толкова голяма, колкото и спалнята. Лампи за ултравиолетово и инфрачервено осветление висяха над маса за масаж, облицована с плочки, а в една ниша срещу стъклената кабинка на душа се намираше барчето с напитки. Той взе бутилка джин „Хаус ъф Лордс“ и понечи да ми налее една доза.

— Джин не — казах аз.

— Мислех, че пиеш коктейл…

— Коктейл пия, но с водка.

— Водка! Ей богу, тук се изложих. — Той остави бутилката. — Ще трябва да позвъня на бара…

— И така е добре. Ще пия джин…

— Ще поръчам водка. Ще отнеме само минутка.

— Не. И джин може. — Е…

— Наистина.

Той наля джин в мярката, наля вода от сребърна кана в една чаша и ми ги подаде.

Гаврътнах и двете.

— Водка, а? Това май добре ти дойде.

Джинът премина през вътрешностите ми като жив въглен.

— Много странно нещо — рекох. — Досега никой не ме е питал какво мисля за Маргарет. Или това няма значение?

— Ти какво мислиш?

— Сигурно не…

— Още едно?

— Не, благодаря.

— Тогава ще се дооблека.

Той се върна в тоалетната си стая. Отидох с него. От дълга закачалка с много вратовръзки, марка „Шарве“ и „Сулка“, избра плетена вратовръзка с лимонов цвят, завърза я на голям, стегнат двоен възел и закопча яката си. Вратата на шкафа му за обувки стоеше отворена и се виждаха не по-малко от петдесет чифта обувки, наредени върху полици от пода до тавана, а на отделни рафтове с вградена стълбичка се намираха боти, високи ботуши, ниски ботуши — всичките от качествена английска кожа, всичките намазани с вакса, но не излъскани. На тоалетката му беше отворена бижутиера, пълна със златни копчета за яка и щипки за закрепване на банкноти, а в друга държеше половин дузина златни часовници, джобни и ръчни.

— Имаш страхотен гардероб — казах му аз.

— Рай за молците, така му викам.

Свали от една закачалка синьо сако от фланела и го облече; едва сега видях, че на панталона му липсват гайките за колан, но пък има капачета на задните джобове. Той закопча сакото си и от чекмеджето за носни кърпи извади една от най-тънък лен с монограм Д. Д. от най-обикновени печатни букви, едната синя, другата жълта, разгъна кърпата, заби показалец, за да я хване по средата, размаха я, събра я в дланта на другата си ръка и я напъха в горното си джобче. После отвори голяма златна кутия с принадлежности за пушене, подплатена с мораво кадифе, и избра една от седем или осем златни запалки, щракна я, за да види дали пали — палеше, — взе също и златна табакера, кажи-речи, колкото дипломатическо куфарче. Отвори я. Побираше шейсет цигари и беше пълна.

— Много пуша — заобяснява той почти с неудобство.

— Виждам.

Никога в живота си не бях виждал нещо, което да може да се мери е неговия гардероб. Не бях и сънувал подобно изобилие. Тук беше насъбрано най-доброто от съответния вид, онова, което е nec plus ultra^[1], и всичко му подхождаше идеално. Той, разбира се, знаеше, че го наблюдавам и не мога да откъсна очи, сигурно е разбрал колко съм се прехласнал, но не се фукаше, не се държеше неестествено, а съвсем нормално, дори с известно стеснение, но и това беше напълно в реда на нещата…

Извиних му се:

— Зазяпах се несъзнателно.

— Няма нищо…

— Много са хубави, всичките.

Стана му приятно. Попита ме:

— Държиш ли на хубавите дрехи?

— Да. Но никога не съм имал възможност да си позволя нещо от такава класа.

— Е, сега вече можеш. Разполагаш с един милион долара.

Един милион долара… Превъзбуден, разгонвах спомените и се питах: ще мога ли? Ще мога ли? Ще мога ли да се измъкна от този капан? Поднасят ми всичко, за което винаги съм мечтал, а сега то е специално създадено за мен и се предлага на мен и само на мен, никога не би могло да бъде предложено на другиго, това вече ще е прекалено нереалистично, предложено е на мен — целият този свят — защото оста, на която се крепи, е символ на моята вина и божеството — изкусител ме предизвиква да го приема, а това ще бъде най-краткият път към унищожението ми. Но защо да бъде така? Мит и памет отстъпват пред разсъдъка…

— Знаеш ли — продължи той, — едва сега забелязвам, че сме почти еднакви на ръст. Ако косата ми беше малко по-тъмна, щяхме да си приличаме като близнаци…

— И на мен ми направи впечатление.

— Утре, ако искаш, ще те заведа при Пигът. Пристигнал е.

— Пигът ли?

— Представителят на „Пийл“ от Лондон.

— О! Имаш предвид фирмата за обувки…

— Да. Той идва тук един-два пъти в годината.

— Ще ми се да дойда.

— Добре тогава. Нека да видим дали Мидж се е приготвила. Ще излезем заедно.

— Къде ще ходим?

— В клуба. Мидж каза, че иска да дойде. За нея ще е полезно. А и ти можеш да се запознаеш с някои от приятелите ми. Той свъси вежди: — Бил си свободен тази вечер, поне така ми каза тя…

— Свободен съм. Свободен като птичка…