Хорас Маккой
Прости се с утрешния ден (18)

III

Малко преди осем вече бях в сервиза на Мейсън.

— Провери ли за автомобиловоза?

— Свързах се, но не го дават под наем само за един ден. Можеш да го задържиш и един ден, но ще трябва да платиш наема за три.

— Ами шофьорът? Ще трябва ли да наемем и шофьора?

— Без шофьор.

— Това е чудесно. Господи, чудесно е.

Той ме изгледа с много сериозен вид.

— Искате да задигнете нещо ли?

— Ти за какъв ме мислиш — аз с такива глупости ли ще се занимавам? Кога можем да го вземем?

— Не съм ги питал кога. Питах ги дали изобщо можем да го вземем.

— Боже мой. Вик, нали ти казах, че е важно.

— Изобщо не си ми казвал кога. Попита ме мога ли…

— Добре. Сега можеш ли да се обадиш отново? Ще го наема от днес. Още сега.

Той взе слушалката и набра някакъв номер.

— Ало. Може ли да ме свържете с Рафърти? — Почака половин минута и отново заговори: — Рафърти, пак се обажда Вик Мейсън. За автомобиловоза. Кога можеш да ми го дадеш? — Послуша за миг, после попита:

— Тази сутрин ли? Много добре. Докарай го тук. — Отново послуша и рече: — Да, разбрах за цената. Седемдесет и пет за три дни, три дни минимум. — Каза „дочуване“ и затвори.

— Това ме устройва — обадих се веднага.

— Ще ми кажеш ли за какво става въпрос?

— Първо трябва да се уточнят някои подробности и тогава ще ти кажа.

— И от мен можеш да наемеш някои неща, знаеш го, нали?

— Знам го. Искам да наема зефира. Тук ли е?

— А къде искаш да е? Да измъква някого от стопанството на затвора ли?

Засмях се. Казах му:

— Приготви ми го.

Той излезе.

Намерих в указателя домашния телефонен номер на Мандън — ВА 1–9055, и го набрах. Иззвъня няколко пъти, преди да се обади дрезгав глас.

— Ало! Чероки?

— Кой е?

— Пол се обажда.

— Пол… Пол… — несигурно повтори той.

— Същият, когото зарязахте снощи. Същият, който плати сметката…

— Аха, познавачът. Ти къде се изгуби?

— Това е дълга и омайваща история. Сега слушай. Чероки. Започваме. Всичко е обсъдено, но трябва да действаме бързо. Искам да се срещнем в кабинета на Уебър в девет и половина.

— Чакай малко — прекъсна ме той. — Не знам Уебър по кое време ходи на работа. Може да не е там в девет и половина…

— Твоята задача е да уредиш да бъде там.

— Да, добре — съгласи се той с нежелание. — Ще направя каквото мога.

Проверих какъв е номераторът на жилищния блок „Маракийш“ — УЕ 4–6247, набрах го и поисках да ме свържат с апартамент 114. Обади се Джинкс.

— Как си, синко?

— Откъде, по дяволите, се обаждаш?

— От центъра. Холидей там ли е?

— Спи.

 

 

— Остави я да спи. Чакай ме пред блока след петнайсет минути.

— Какво става?

— Ще ти обясня като дойда. И да се пооблечеш. Опитай се да излезеш, без да будиш Холидей — добавих, преди да сложа слушалката на мястото й.

Влязох в самия сервиз. Мейсън беше застанал до зефира.

— Колата е наред — рече той и ме изгледа. — Снощи ти пожъна голям успех. Две от момчетата много те харесаха.

— Много са млади за мен.

— Млади да са, че да ги научиш, това е моят девиз.

Недей да му се ядосваш сега, си казах. Не забравяй, че и той е бунтар. От една порода сте, психиката ви е една и съща. Сега това ти е ясно. Отговорих му само:

— Ще се видим тия дни.

Бях тръгнал да заобиколя зефира, за да се кача, когато от съседната кола излезе някакъв човек и тръгна към Мейсън:

— Само това беше, Вик. Запушила се захранващата тръба.

Познах единия от полицаите на Езра Добсън, едното от ченгетата, които ме бяха сгащили в онази спалня.

Той се вторачи в мен. Изтръпнах, макар и не много силно. Мейсън забеляза, че сме се втренчили един в друг.

— Пол, ръкувай се с моя зет — Тео Зъмбро. Запознай се с Пол Мърфи, Тео… — представи ни той един на друг.

— Приятно ми е — рече Зъмбро.

— На мен също. — Стиснахме си ръцете.

— И да му кажеш „мерси“. Че ако не беше той, сега нямаше да си тука.

Започнах да включвам за какво говори. Зетят, Зъмбро беше дал автомата, който послужи на Холидей в стопанството на затвора.

— Това е Ралф Котър — обясни му Мейсън.

— Аха! — изненада се Зъмбро.

Запитах се защо, по дяволите, продължавам да треперя. Пред мен стоеше просто поредното продажно ченге. Зъмбро се опитваше да направи връзка между затворническото стопанство, онази спалня, Маргарет Добсън и мен, но не успяваше. Опита се да завърже разговор:

— Е… значи вече си тук, а?

— Появявам се там, където най-малко ме очакват. Ще се видим пак.

Качих се в зефира, запалих и тръгнах на заден ход. Когато се приближих до изхода, смених скоростите и им махнах.

Те също ми махнаха. Зъмбро не сваляше поглед от мен.

Почудих се: докъде, по дяволите, ще доведе това.

 

 

Джинкс ме чакаше пред жилищния блок, пременен в най-хубавите си дрехи.

Прехвърлих се на другата седалка.

— Ти карай.

— Какво става? — попита ме той, докато се настаняваше зад волана.

— Започваме. Приключихме с подготовката. — Затворих вратата и той подкара бавно зефира. — Успя ли да се измъкнеш, без да те усети Холидей?

— Да.

— Това е добре. Още една разправия с нея, и ще ми сложат усмирителна риза. Снощи разбрах какво не й е наред.

— Какво е то?

— Бяла е влюбена в спортен журналист.

— Какво общо имат двете неща?

— Една мадама никога не може да превъзмогне любовта си към спортен журналист. Не може да се освободи от спомена. Остава й белег за цял живот. Карай към Общинската палата, ако обичаш.

— Към Общинската палата ли?

— Към кабинета на Уебър. Към неприкосновената килия на самия Далай Лама.

— Значи най-сетне си измислил нещо?

— Познаваш ме, Джинкс.

— Какво си измислил?

— Ще научиш след малко. Ще ти подскажа едно нещо, за което можеш да помислиш и ти. Опитай се да се сетиш за някое място тук наблизо, където да скрием буика за шест-седем часа, така че да няма риск някой да го види, да няма абсолютно никакъв риск някой да го види.