Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Kiss Tomorrow Goodbye, 1948 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- София Василева, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Хорас Маккой
Заглавие: Уморените коне ги убиват, нали?
Преводач: София Василева
Година на превод: 1990
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: второ (не е указано)
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
Излязла от печат: 23.06.2014
Редактор: Елка Николова
ISBN: 978-954-655-500-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7704
История
- —Добавяне
V
Мандън вдигна поглед от брачното свидетелство.
— Защо се е подписала „М. Добсън“?
— Трябваше да отговаря на онова, което бях казал на баща й.
Той сгъна свидетелството, както беше първоначално, и ми го подаде.
— Защо не ме оставиш да се занимавам с този въпрос? Аз съм ти адвокат. Защо не се съветваш с мен?
— Какво имаше да се съветвам? Нали досега това ти разправях — единственото, което исках, беше да се махна, да се отърва от нея.
— Бързането ти струва шейсет и пет хиляди долара. Шейсет и пет бона — точно толкова си загубил. Срещу този документ щях да получа сто хиляди долара. А ти си се съгласил на трийсет и пет. Господи. Трийсет и пет…
— Ако от това ще се почувстваш по-добре, мога да ти кажа, че и тези пари няма да ги взема.
— Моля?
— Казах, че и трийсет и петте бона няма да взема. Нека баща й да си обяви брака за недействителен.
— Да си го обяви просто ей така?
— Да, без пари. Няма да взема нито един цент от него.
— Стига си ме пързалял — изръмжа той.
— Не те пързалям. Казвам го съвсем сериозно. Няма да взема нито един цент, нито един, дявол да го вземе. И ще смятам, че съм имал голям късмет, ако се измъкна така евтино.
— Евтино ли? — Дебелите му вежди бавно се издигнаха нагоре и също така бавно гняв изкриви чертите на лицето му. — Глупак! Абсолютен глупак! Ти знаеш ли кой е Езра Добсън? Та той има милиони… Хората цял живот търсят случай толкова пари да им се изпречат на пътя, а на теб ти паднаха право в ръцете, пък сега не искаш да ги вземеш. Ами че това е цяло състояние!
— Я помисли още малко — казах. — Хайде, аз ще почакам. Имам време.
— Няма какво повече да мисля. Ти имаш нещо, което той иска. Трийсет и пет хиляди долара той дава само за цигари…
— И аз си помислих същото в началото — пари, паднали от небето. Но това е, като мислиш само пет минути, колкото ти отдели за разсъждения. А аз си блъсках главата цяла нощ, по целия път до това загубено градче, където хората ходят, за да се женят, и по целия път на връщане. Разсъждавах. И ти, като помислиш повече от пет минути, ще разбереш, че тия пари съвсем не са паднали от небето.
Той разпери ръце и бавно поклати глава.
— Боже мой, ти наистина не си с всичкия си. Холидей беше права. И Уебър беше прав. Ти наистина не си с всичкия си.
— Не съм с всичкия си, откакто един път ме ужилиха здравата. Добсън е прекалено голяма риба, за да се захващам с него, това е.
— Какво има да се захващаш? Ти имаш нещо за продан, той иска да го купи. За цената сте се споразумели, при това тя е смешно ниска.
— Тя се е споразумяла, не той…
— Е, добре, каква разлика има?
— Може да няма, а може и да е голяма. Не съм в състояние да поема този риск, при положение че зад гърба си имам неща, които могат десет пъти да ме закарат на електрическия стол. Спират ме и други причини, но те са толкова абстрактни, че дори аз не мога да си ги изясня все още. Размърдай мозъка си, Чероки. Към мен не са проявили несправедливост, не съм жертва на безчовечно отношение, не се боря срещу богаташа, за да възтържествува правдата, аз съм главно действащо лице в изнудване. Той го знае, той не може да не го знае.
— Казвам ти, че ще плати.
— И какво от това? Какво ще стане после? Дотук ли ще свърши всичко? Допускаш ли, че такава едра риба като него ще се остави един нищо и никакъв дрипльо да го прави на глупак? Много добре ти е известно, че това няма да стане. Ще пусне копоите си и аз отново ще трябва да бягам. Прекарал съм по-голямата част от живота си в бягане. Омръзнало ми е да спя в пресъхнали речни корита, да пия мръсна вода, да мия зъбите си с пръст, да се обличам в дрипи, да се храня с остатъци от кофите за смет и всеки път, когато видя ченге, сърцето ми да изстива от ужас. Не, драги ми господине, това няма да го бъде в никакъв случай. Отказвам се от всичко, ще си кротувам и няма да пипна и един цент от големите му пари. Захапал съм един кокал. Няма да се подведа по някакво си отражение във водата.
Той стана от бюрото си и отиде до скрина, до тоалетната конзола, за да пие вода направо от чучура на голямата кана с цветните мотиви. Сигурен бях, че ме смята за побъркан, но повече нямаше да споря с него. Той беше адвокат и търсеше едно — пари. За него това щеше да бъде фасулска работа, но моите уши щяха да гръмнат от лая на копоите…
— Ти си същинско торнадо — каза той. — Ти си циклон. Ти си пожар. Как в името на добрия дядо Господ си успял да се забъркаш в такава история? Нямаше ли в този град достатъчно мадами за теб, та се захвана точно с тази?
— И аз това се чудя. От доста време се чудя.
— Е, добре, отивай и се оправяй, за да не мислиш повече за тази история, и да се хващаме на работа — изръмжа той. После изведнъж ме попита: — Какво ти става? Какво си се разтреперил?
— Аз да треперя?
Наистина треперех. Не се бях усетил, но целият се тресях. Той ми подхвърли:
— Боже мой, ти май се страхуваш от Стария, а?
Стария ли?
Как можех да му обясня, как да му го представя с познати за него думи…
Голямата приемна в кантората на „Голайти и Гаскел“ беше снабдена със специална секретарска уредба. Чиновничката съобщи на някого, че съм дошъл, една врата от дебело стъкло се отвори, появи се благопристойна на вид около четиресет и пет годишна жена и ме поведе по тесния непристъпен коридор към кабинета на мистър Голайти…
Кабинетът приличаше повече на библиотека, отколкото на кантора. Мистър Голайти беше висок и слаб, носеше ленена риза с висока права якичка и имаше много антисептичен вид.
— Заповядайте, мистър Мърфи — покани ме той бодро. — Мистър Добсън и дъщеря му ще дойдат всеки момент. Пушите ли?
Той посегна към кристалната табакера на бюрото, отвори я и ми я поднесе.
— Благодаря — казах и си взех цигара.
Вдигна кристална запалка, щракна няколко пъти, но фитилът й не се палеше от искрата, той се позасмя нервно, остави я и извади от джоба си златна запалка „Дънхил“, с която запали цигарата ми. В този момент вътрешната врата се отвори и влязоха Езра Добсън и Маргарет.
Езра Добсън изглеждаше много строг. Беше облечен в сив костюм със синя папийонка. Маргарет носеше костюмче, явно шито по поръчка, и ниски обувки с дупчици. Той не каза нищо. Тя ме поздрави с: „Добро утро, Пол“.
— Добро утро — отговорих стегнато и си заповтарях, че всичко ще свърши за миг, ковчегът отново ще се затвори и най-сетне ще бъда свободен.
— Ще запалите ли? — попита ги мистър Голайти.
Никой от двамата не си взе цигара. Мистър Голайти остави кристалната табакера на мястото й и се обърна към мен.
— Доколкото разбрах, мистър Мърфи, вие сте изразили желание да поправите това злощастно положение.
— Да.
— И сте се съгласили да подпишете молба за обявяване на този брак за недействителен.
— Да.
— И сте готов да се закълнете, че ъ-ъ-ъ — покашля се той, — че вие и мис Добсън не сте живели заедно като мъж и жена?
Вдигнах очи към нея. Гледаше право към мен и не се опитваше да избегне погледа ми.
— Да.
Той кимна и натисна едно копче. Отвори се друга вътрешна врата и влезе благопристойната чиновничка, стиснала нещо в ръката си.
— Подпишете тук, ако обичате — продължи той работата си с мен. Побутна някакъв лист, оставен на бюрото, и ми подаде писалка. — Ето тук… — показа ми на кой ред. Подписах. Благопристойната чиновничка постави на писалището му онова, което бе държала, и сега видях, че е печат за нотариална заверка. — А сега вие, Маргарет… — подкани я той.
Маргарет дойде до бюрото, подписа се и той подаде листа на чиновничката, която се дръпна в единия край на писалището, за да не пречи, подпечата документа с гумения щемпел и също го подписа. Мистър Голайти взе един чек от бюрото си и ми го подаде.
— Мисля, че сте се споразумели за такава сума — каза той.
Беше личен чек от Езра Добсън за 35000 долара. Разгънах го. Вляво от перфорацията беше написано:
ВИД НА РАЗХОДИТЕ | ПО СМЕТКА | СУМА |
Обявяване на брака на Маргарет Добсън за недействителен | 401 | 35000 долара |
Откъснете тази част, преди да депозирате чека. |
Мистър Голайти ми връчи чисто напечатан документ в светлосиня папка.
— Това е документът за отказ, с който заявявате, че сега и в бъдеще не предявявате и няма да предявите никакви претенции към собствеността на Езра и Маргарет Добсън. Искате ли да ви го прочета?
— Не.
— Преди да подпишете, имате законното право да се запознаете със съдържанието на този документ.
Преместих поглед от мистър Голайти към Езра Добсън. Лицето му беше помръкнало от изпитанието. Погледнах към Маргарет. Лицето й не издаваше вълнение.
— Ще го подпиша.
Подписах го. Попитах:
— Това ли е всичко, което трябваше да уредим?
— Да… — отвърна мистър Голайти.
Поставих чека на бюрото и се обърнах към Езра Добсън.
— Не искам тези пари, мистър Добсън. Съжалявам не по-малко от вас и не по-малко от Маргарет. Беше неразумно и детинско от страна и на двама ни. За себе си мога да ви кажа, че много съжалявам, и съм сигурен, че Маргарет изпитва същите чувства. Моите почитания, сър, сбогом. Маргарет.
Извадих брачното свидетелство от джоба си, сложих го върху чека и си тръгнах.