Хорас Маккой
Прости се с утрешния ден (13)

III

Когато казах, че съм дошъл да се срещна с мистър Мандън, по-младата от двете блондинки ме попита как се казвам, а не дали имам уговорка или по каква работа, само как се казвам, и записа името ми в някаква папка, а до него и часа, след като погледна часовника на стената. После каза:

— Той ви очаква, мистър Мърфи. От тази врата направо.

По всичко личеше, че и тук, както в апартамента му, подредбата трябваше да създава впечатление за ексцентричност. По средата на стаята беше разположена голяма кръгла пейка от тези, които се монтират около някой стълб или колона в музей или друго обществено място, само че тази беше без стълб — по средата оставаше дупка. Към стената, която делеше стаята от преддверието, бяха долепени махагонов шкаф и етажерка встрани от него, върху нея стояха порцеланов леген и голяма порцеланова кана, украсени с цветни мотиви, а отстрани висяха хавлиени кърпи. По нашия край наричаха това приспособление тоалетна конзола — то беше задължително и нито една спалня не беше напълно обзаведена без него, а си спомням, че дядо ми го смяташе за нещо много досадно. В съседство беше изправена остъклена библиотека, пълна е всякакви боклуци и тук-там някоя юридическа книга. Отсрещната стена беше покрита с фотографии, някои с рамка, други без, но всички заедно ограждаха голяма цветна репродукция на именитата „Последна битка на Къстър“ от Анехойзер-Буш. Те заемаха цялата горна половина от стената, а долната беше закрита от дълго старовремско наклонено писалище, пред което седеше Мандън, покачен на висок стол без облегалки — стъпалата му едва стигаха да се прехвърлят през пречките.

— Тъй… — започна той, освободи краката си, извъртя се на стола и се наклони назад, така че подпря лакти на бюрото, а след това кръстоса нозе — цялата операция трябваше да изглежда рискована като номер на въже в цирка. — Последния път, когато те видях, спеше като младенец.

— Ако знаех, че ще дойдеш с тях, щях да те изчакам.

— Не ставай заядлив.

— Ти какво искаш да чуеш — пойни птички ли? Хубаво ме насади снощи. Откъде знаеше, че имам среща с друга мадама?

— Имаше ли наистина?

— Да.

Той закима енергично:

— След като изслушах фактите, приех, че това е логично умозаключение…

— Оттук нататък, ако нямаш нещо против, прави умозаключенията си в моя полза, а не против мен.

Той опъна крака и скочи от стола.

— Само се опитвах да успокоя Холидей, че нищо лошо не ти се е случило. Тя се опасяваше, че може да те е прибрала полицията. Прецених, че ще е по-безопасно, ако ти се ядоса, отколкото ако се тревожи и се страхува. Не си ли съгласен?

— Съгласен съм. — Трябваше да се съглася. В доводите му имаше толкова логика, колкото да прозвучат основателно. Но той не можеше да ме излъже. Накарай ги да се дърлят, накарай ги да се бият, накарай ги да се ревнуват, блъскай буталката, нагоре-надолу, имай търпение, постоянствай и много скоро ще се събере масло, толкова гъсто, че и с парализирана ръка ще можеш да го изгребеш… Гледаше ме и по лицето му играеше лукава усмивка. Дали се досещаше какво си мисля? Вероятно да. Биваше си го негодника, в това нямаше съмнение. — … Но аз не съм дошъл за това. Дойдох, защото стана по-късно.

— По-късно ли? — намръщи се той.

— Уебър взе три хиляди и двеста долара мои пари. Опитах се да си ги прибера от него вчера, но ти каза: по-късно. Ето, сега вече е по-късно…

— Бъди така добър и ме остави аз да движа тази работа — каза той с леко огорчение в гласа.

— Давай, движи я. Аз искам едно — парите си. Трябват ми, за да се издържаме, докато организирам нещо друго.

— Помолих те да бъдеш така добър и да ме оставиш аз да движа тази работа — повтори той, но този път в тона му се прокрадна нотка на доброжелателство. Повдигна дебелите си вежди до най-високата им възможна точка и ме изгледа с наклонена настрани глава. — Бъди така добър…

— Казах ти: давай, движи я — отвърнах и се почудих защо изведнъж стана толкова учтив.

Той изправи глава, като не преставаше да ме гледа, сви устни, измърмори нещо, за да ми покаже, че мисли, взема решение. После се обърна към бюрото, вдигна капака с една ръка, бръкна отдолу с другата и извади широк кафяв плик.

— За един млад човек в твоето положение има неща, които са по-важни от парите, макар че ти не си даваш сметка за това. Тук е едно от тях. — Той ми подаде плика.

Изглеждаше празен, по него нямаше нищо написано, никакъв знак. Какво толкова важно би могъл да съдържа, а да не ми напомня на нищо. Издърпах тънкото кламерче, което затваряше обърнатата част, отворих плика и го видях още преди да съм го извадил. Беше картонът с пръстовите ми отпечатъци, моят картон с грозните, но традиционни фотографии в профил и анфас, размерите на главата ми, разположението на белезите ми и всички други дребни физически несъвършенства, които полицейските архиви събират с любов. Това беше оригиналният картон на полицейското досие от града, където ме бяха арестували. Много бях изненадан. Как беше попаднал тук?

— Как е попаднал тук? — попитах Мандън.

— Така е, когато аз движа нещата — каза той тържествуващо.

— Ти си магьосник. Свалям ти шапка — признах и бях напълно искрен. Без този картон в полицията нямаше нищо срещу мен. Миналото ми ставаше чисто. Вече нямах минало. Е, не съвсем — съществуваше копието от този картон, потънало заедно с други пет милиона копия в картотеката на ФБР във Вашингтон, но сега не можеха да го изровят, ако не разполагат с отпечатъци от пръстите ми, а аз бях много сигурен, че вече няма да ги оставям наляво и надясно. И този картон във Вашингтон ще прибера някой ден, но това ще стане, когато порасна, когато порасна голям. — Аз все още не знам как този картон се е намерил тук. Оня град е на хиляда и петстотин километра оттук. Бързо работиш.

— Всъщност инспектор Уебър го получи още снощи. Позволих си да му кажа да забрави за трите хиляди и двеста долара, които ти спомена, и му предложих да ни снабди с този картон в замяна. За него това не представляваше проблем — само трябваше да се обади по телефона. Може да се каже обикновена колегиална услуга. Да извършим ли ритуала?

Той извади евтина тенекиена запалка от джоба си, щракна я, запали фитила, който гореше и пушеше, като че ли ще осветява строителна площадка нощем. Поднесе пламъка към мен и аз протегнах картона с отпечатъците ми над него. Дебелият картон се изви, почерня и най-сетне се запали, огънят запълзя нагоре към „ако бъда задържан, моля да се съобщи“, към „… постъпил в щатския затвор“, към „Ралф Котър“, към фотографията ми в профил, към подредените отпечатъци, към номера по класификатора „9М 3 000 12“, после обърнах долния край нагоре — улових обгореното в дланта на лявата си ръка и насочих пламъка към описанието на външния ми вид и когато беше останало само ъгълчето, стиснато между пръстите ми, стрих набързо пепелта с двете си ръце и я пуснах в месинговия плювалник. Мандън не каза нищо. Отидох до тоалетната конзола, налях вода в легена и започнах да си мия ръцете.

— Мисля, че ще трябва да забравиш за трите хиляди и двеста долара — подхвърли той.

— И аз мисля така. — Доизмих ръцете си, взех кърпа от закачалката, а Мандън дойде при мен, отвори шкафа и извади отвътре едно нощно гърне с капак, украсено със същите цветни мотиви като част от комплекта, но събори на земята руло тоалетна хартия, което се търкулна и се разви, а пък аз гледах това нощно гърне и тоалетната хартия и, боже мой, изведнъж си спомних, че дядо ми наричаше досадни не шкафовете и тоалетните конзоли. Бях сгрешил. Това, което не можеше да приеме, беше нощното гърне; наричаше го дяволско изтезание и казваше, че предпочита да излезе навън и да заголи задник в пряспа сняг, отколкото да клекне над такова нещо. И никога не го използваше. Сега си спомних всичко това… Сега Мандън слагаше капака, за да прибере гърнето в шкафа. Взе от земята рулото тоалетна хартия, откъсна онази част, която се беше развила, и в парчето избърса легена, ще речеш, че подсушаваше салатиера. Процедурата изискваше внимание и той я извърши с изключителна прецизност. Постави каната в легена, както си беше преди, взе кърпата от мен и я окачи на мястото й. Попита ме:

— Е, как се чувстваш сега?

— Чудесно. Чувствам се чудесно.

— Би трябвало да е така. Не всеки може да се ползва от привилегията да се прероди. Отсега нататък няма за какво да се тревожиш, стига да ме оставиш аз да движа нещата.

— Чероки, всеобземащото презрение, което блика от моята крехка плът, се отнася до целия свят, с изключение на теб. Поздравявам те като човек, който се е показал достоен да сподели моя неистов гений. Отсега нататък с уважение и преданост ще ти позволя да движиш нещата.

— Естествено, на теб ти е ясно — усмихна се той, — че всички тези приказки са куп плява.

— Естествено… — отвърнах му аз.

 

 

Общинската палата се намираше в старата част на града, на три пресечки от кантората на Мандън, но го разбрах едва когато тръгнахме да обядваме. Из тези улички се намираха шумни заложни къщи, оказионни магазини, игрални домове, съмнителни посреднически кантори, пивници, открити сергии за сандвичи, нощни приюти, бензиностанции и тесни мръсни паркинги, грозни мръсни здания, пълни с грозни мръсни хора, каквито обикновено се срещат в районите около общинските сгради във всички населени места, особено когато и затворът се намира на същото място. Но тази Общинска палата не беше нито грозна, нито мръсна. Ослепително бяла, симетрична и величествена, разположена в квадрата, образуван от четири улички, тя се издигаше на трийсет етажа над мизерията и низостта на обкръжението си, внушителна и неопетнена, мълния в небето, символ на могъщество, по-могъщо от това на господ бог Йехова, създател на мира сего, в който се разнасяше напевен хленч из отворените порти на една близка смърдяща църквица.

— Неспокоен ли си? — попита Мандън.

— Неспокоен ли? Защо да съм неспокоен?

— Я се огледай…

Огледах се и открих, че навлизаме в оживена пешеходна зона — наоколо вървяха униформени полицаи, помощник-шерифи в сиво-кафяви униформи, служители из разните канцеларии само по ризи, но с различни по големина и форма значки; всички носеха на кръста си пистолети и ги поклащаха демонстративно, представляваха олицетворение на дързост и сред тях само тук-там се мяркаше по някой обикновен гражданин за разнообразие. За това ми беше подхвърлил Мандън преди малко. А защо трябваше да съм неспокоен според тоя дребосък? Засмях се:

— Защо трябва да съм неспокоен? Току-що се родих за втори път. Забрави ли?

— Може би неспокоен не беше най-точната дума. Рефлексите на човека се приспособяват към определени неща — като появата на полицаи например. Там, където отиваме, ще има доста ченгета.

— Когато се преродих, получих и нов комплект рефлекси. Последица от това, че те оставих да движиш нещата.

— Можеш да ме пързаляш, но само по малко.

— Изобщо не те пързалям.

Спряхме на светофара. Той ме изгледа недоверчиво, изсмя се и в същия миг светна зелено.

Като пресичахме, той ме хвана за рамото. Повечето от ченгетата се бяха събрали на улицата точно пред общината, стояха на малки групички, влизаха и излизаха от една закусвалня и едно кафене, които се намираха непосредствено едно до друго. Мандън познаваше много от тях и те също го познаваха, но от осем-девет души, които го заговориха, нито един не го нарече Мандън или Кийт, и само веднъж се чу обръщение Чероки. Останалите му викаха Шайс. Полюбопитствах:

— Какво е това Шайс?

— Прякор — рече той, но за мен това не беше достатъчно и го изгледах. Явно изразът на лицето ми беше достатъчно красноречив, защото той добави: — Съкратено от Шайстър — адвокат мошеник. — Усмихна се вяло, очевидно само за да покаже, че те не са имали предвид нищо обидно и дори не са проявили неуважение. Но това ми беше станало ясно от тона им.

— Много ченгета познаваш.

— Ами въртя се из тоя район от толкова години. Спомням си времето, когато на мястото на общината се намираха конюшни и обори. Боже, това е било деветстотин и втора, деветстотин и трета. — Той поклати глава, сякаш не можеше да повярва, че е било толкова отдавна, и все още с ръка на рамото ми ме поведе покрай група ченгета към една закусвалня. Заведението не беше добре осветено, а ние влязохме направо от слънчевата улица, така че в началото не можех да видя нищо, но чух преплитащи се гласове и ми замириса на храна, на прясна апетитна храна и това ухание беше прекрасно…

Закусвалнята беше претъпкана — вече можех да я разгледам — представляваше тясно дълго помещение и като надникнах над главите на хората към дъното й, стори ми се, че няма край. В левия ъгъл беше касата и до нея — щанд за разни дреболии, сместени колкото е възможно по-натясно, а пред стената отдясно тезгяхът заемаше половината разстояние от витрината до дъното. Закусвалнята беше на самообслужване — взимаш си чиния от купчината в единия край на тезгяха (Не, не взимай, само ще ти пречи — предупреди ме Мандън!) и се нареждаш на опашката, минаваш покрай осем души с престилки и шапки като на готвачи от кафяви хартиени кесии, които режат печено, осолено или пушено говеждо, езици, наденици, туршия с копър, самуни ръжен хляб, приемат иззад тезгяха поръчките, изпълняват ги повече или по-малко точно (но май никой не се дразнеше от това) и накрая ти подават нещо, ти се отделяш от опашката, спираш пред нисък извит бюфет за напитки, където също се самообслужваш и ето те готов да се нахраниш, стига да намериш къде да седнеш; около масите бяха наредени в два реда хора и ченгета — чакаха, смееха се, говореха, викаха, тупаха се един друг по раменете. Ще речеш, че са дошли специално като на събрание. Почти всички тук също познаваха Мандън и го наричаха Шайс.

Най-накрая той намери едно свободно местенце до стената между две маси, промъкна се натам заднешком, а аз подир него, като всеки държеше сандвича в едната ръка и бутилка бира в другата.

— Сега разбирам защо ме предупреди да не взимам чиния.

— Това е положението. Има смисъл да си вземеш чиния само ако дойдеш много рано… или пък много късно.

— А защо трябва да идваш изобщо?

— Моля?

— Питам: защо трябва да идваш изобщо? Не е необходимо да правиш впечатление на такива като мен с това колко много ченгета познаваш.

Той ме стрелна с поглед.

— Ако това те притеснява, да си вървим.

— Никак дори. Сандвичът ти хубав ли е?

— Бива го. А твоят?

— Бива го. Ако съумея да не гледам как се хранят тия лапачи, може и да си го изям…

Нещо ме докосна по тила и аз извърнах глава. До мен беше застанал белокос мъж по риза, с черни сатенени ръкавели, който ми намигаше и ми правеше знаци да мълча. Опитваше се зад гърба ми да стигне Мандън с ръка и в същото време продължаваше да дояжда последните парчета от храната си, жвакаше с отворена уста, така че се виждаше как езикът му омесва от сдъвканото една лигава топка. Мислено си казах: да го запомня, да го запомня и да го отбележа в съзнанието си със звездичка, за да не го забравя, защото някой ден ще подмамя тази мърша, този кучи син, този дървеняк, ще го подмамя в някое закътано местенце, където никой нямаше да чуе изстрела… Значката на ризата му не беше сребърна като на останалите в закусвалнята, а златна, от което разбрах, че не е обикновено ченге. Наведох се малко напред, за да може свободно да размаха ръка, той перна Мандън по темето и бързо прибра ръката си, като се приведе зад мен, за да се скрие. Мандън се обърна, помисли си, че аз съм го пернал, но му смигнах и му дадох да разбере, че е онзи зад гърба ми. Той наведе глава, присви очи и след малко явно разбра кой си прави майтап с него. Взе да души наоколо и каза:

— Мирише ми на надзирател.

Надзирателят се изправи, показа се иззад гърба ми и се изсмя, сякаш това бе най-забавното нещо, което някога е чувал.

— Хей, Чероки, къде се губиш? — подаде му той ръка. Мандън захапа сандвича, за да освободи едната си ръка и да се здрависа. — Как я караш напоследък? — продължи надзирателят. — Да не би твоите хора да не харесват вече хотела ми?

Мандън освободи устата си от сандвича.

— Как си, Бу? Запознай се с моя помощник, Пол Мърфи. Бу Бедфорд, главен надзирател на затвора отсреща…

— Приятно ми е да се запозная с вас, мистър Бедфорд — казах, а в същото време си мислех: Здравей и прав ти път…

— В какво му помагаш?

— Ще се захване с правото — обясни веднага Мандън.

— Ще се захвана с правото — потвърдих аз.

— С баща му сме стари приятели — добави Мандън, — изпрати го при мен, за да набере практически опит.

— Е, момче, ти наистина си попаднал на подходящ човек. — Той сложи ръка на рамото ми. — Обади ми се някой път и ще ти разкрия спатиите на стария дявол. — Мислех си: Първо се научи да дъвчеш със затворена уста, прасе такова. — А пък ти, Мандън, недей да се плашиш толкова. Няма да те сложа при ония с петгодишните присъди, макар че там ти е мястото…

— Ще ти цъфна, когато най-малко ме очакваш, Бу — обеща Мандън.

— Направи го и доведи Пол със себе си. Ще му покажа какво представлява затворът отвътре…

Той ме потупа по рамото и излезе. Мандън го изпрати с поглед.

— Заради контактите, ето затова идвам тук — рече той тихичко. — Полезно е за работата. Това беше главният надзирател. Важна клечка е. Виждаш ли оня човек на средната маса? С лененото сако? Този с черните рогови рамки на очилата…

Ставаше въпрос за леко олисял мъж по риза, седнал с още трима цивилни. Всички превъзхождаха с нещичко останалите в помещението, макар че не беше необходимо да си кой знае какво, за да ги превъзхождаш.

— Виждам го — казах.

— Това е съдията Бърдсонг. Много добър мой приятел. Запознахме се тук… — Той ми подаде празната си бирена бутилка и се промъкна към масата им. Наведе се, съдията го забеляза, усмихна се широко и му каза нещо, което не успях да доловя. При целия този шум би трябвало да вися над главите им, за да го чуя. Мандън познаваше и другите двама от компанията и се здрависа с тях, но по ръкостискането с третия разбрах, че сега се виждат за пръв път. Никой не стана и не му предложи да седне, никой не потърси с поглед келнер, за да му донесе стол. Те просто си седяха, приказваха, дъвчеха, пиеха, докато приказваха, дъвчеха и пиеха, а въображението ми виждаше във всички уста противната топка, която бях забелязал преди това в устата на надзирателя на затвора — свини, същинска измет и заради тях не можех да си изям сандвича. Полуизвърнат към стената, се опитах да не гледам към тях и си представих колко хубаво би било да заредя малко тротил по стените и по пода на тая закусвалня и да го възпламеня някой ден по обед, какво благодеяние би било това за обществото…

— Какво става с твоя сандвич? — попита Мандън, който бе застанал до мен.

— Аа! Нищо. — Не го бях видял да се връща. — Абсолютно нищо. Просто не съм гладен.

Той ме изгледа изпитателно.

— Не се притеснявай. Давай, изяж си го.

— По дяволите, казах ти вече. Не съм гладен.

— Искаш ли да си тръгваме?

— Да.

— Хайде тогава…

Оставих сандвича и двете бутилки върху една маса наблизо точно под носа на няколко изненадани ченгета и го последвах към изхода, но не се сдържах и блъснах силно две от тия копелета, макар и да се извиних, сякаш съм го направил, без да искам. Мандън плати сметката, излязохме на слънчевата улица и тръгнахме към кръстовището. Тълпите от ченгета бяха оредели, част от тях бяха потънали из разни заведения, за да си тъпчат муцуните.

— Господи… — погледнах през рамо към закусвалнята, която току-що бяхме напуснали. — Никога не бях виждал такова нещо. Никога сред хората. Нито в ареста, нито сред черноработниците по пътищата, нито дори в затвора. Не съм виждал такова нещо от детските си години. От детските си години, когато живеех далеч оттук, в планината.

— Е, това са ченгетата. Обичат да вдигат много шум, за да се разтоварят. Няма друго време през деня, когато да могат да се отпуснат.

— Мен шумът не ме дразнеше.

— Ами кое тогава?

— Навремето нашите правеха шунка и затова отглеждахме прасета. Виждал ли си хиляда прасета да ядат едновременно?

Той не отговори, обърнах се и видях, че ме гледа намусено, а дебелите му вежди се бяха свъсили.

— Значи това било, това било то — бавно продума той, престана да ме гледа така недоверчиво и като че ли започна нещо да разбира. Казах му:

— Много съм те изпреварил, Чероки. Не се и опитвай да ми правиш психоанализа. Мога да се справя по-добре от теб в тая област…

На кръстовището спряхме.

— Извинявай, че те подложих на такова изпитание — отговори ми той. — Но трябваше да разбера…

— Да разбереш ли? Какво да разбереш?

— Просто исках да разбера дали си хапльо с голяма уста или си човек, на когото му стиска да доведе нещата докрай.

— Как можеше да прецениш по това, което стана в закусвалнята?

— Чрез натрупване на свежи и ярки реакции. Ще се справиш, Пол…

— Това е добре. Сега вече само единият от нас таи съмнения — отговорих студено.

Той ми се усмихна невъзмутимо.

— Що се отнася до мен, ще се наложи да приемеш, че не съм страхливец и може да се разчита на думата ми.

— Така ли?

— Опасявам се, че е така — рече той приятелски. Кимна към Общинската палата от другата страна на улицата и ме попита:

— Да отидем ли да видим какво е положението?

— Защо не?

Във фоайето Мандън спря пред сергията за разни дреболии на ъгъла срещу асансьора. Продавачът беше в далечния й край — връщаше пари на някаква жена, но щом се обърна и забеляза Мандън, възкликна: „Чероки!“ — и тръгна към него, за да се здрависа. Беше много мургав, с отрязана до рамото дясна ръка. „Чероки!“ — повтори той и се протегна над ментовите бонбони, цигарите и списанията.

— Здрасти, Оги — отговори Мандън и топло му стисна ръката.

— Къде се губиш? — каза Оги с лек акцент. — Извън града ли беше?

— Тук си бях. Много съм зает, Оги. Ти как си? Семейството ти добре ли е?

— Аз добре. Семейство добре. Работа — той се ухили — и тя добре. А ти добре ли?

— Добре съм. — Мандън посочи към мен. — Запознай се с помощника ми. Пол Мърфи…

Оги протегна ръката си и аз я поех.

— Здрасти, Оги.

— Тъй, тъй — закима той. — Значи работа върви много, добре, на Чероки му трябва помощник. Много години, много прави той всичко сам.

— Вече не, Оги, вече не — каза Мандън и лениво помръдна пръсти, за да му посочи нещо на задната полица.

— Знам, знам… — Оги свали кръгла картонена кутия, каквато вече бях виждал в жилището на Мандън, и вдигна капака. Мандън се пресегна, за да си вземе няколко тънки пури, а Оги обясни: — Тези най обича… — На Мандън му стана приятно, засмя се, пъхна една шепа пури във вътрешния си джоб и даде на Оги еднодоларова банкнота, като с жест отклони рестото. На тръгване му каза:

— Пак ще се видим, Оги…

— Дано скоро — отговори Оги и се обърна към мен: — Драго ми, че се запознали.

Кимнах му и последвах Мандън.

— Мислиш ли, че е разумно да ме представяш като свой помощник?

— Какво лошо има в това? Мога да наемам, когото си искам. Хората все пак трябва да знаят нещо за теб. А това ни дава възможност да се срещаме, когато си поискаме. Оттук… — кимна ми той.

Той се отби към голяма врата от матово стъкло с надпис МЪЖЕ, извади връзка ключове, намери необходимия и я отключи. В това се криеше очарователна ирония: Общинската палата беше отворена за обществеността, но не и тоалетните. Трябваше да имаш ключ, за да влезеш в някоя от тях.

Тръгнах подир него и го последвах през празния коридор към самата тоалетна. Беше излъскана, чиста, с шест кабинки, шест блестящи писоара и цял ред умивалници, в които водата се пускаше с крак, а над тях бяха поставени куп ленени кърпи — същинска операционна. Вратите на всички кабинки бяха отворени, а пред един от писоарите стоеше човек по риза с гръб към нас. Мандън се запъти нататък и след миг другият сви рамене, потръпна и се извърна на другата страна, за да вдигне ципа на панталона си. Пренебрегна хубавите, блестящи от чистота умивалници и купа ленени кърпи и излезе навън.

Мандън се обърна бързо към мен и каза:

— Дай ми пистолета!

— Гледай си работата.

— Докато стояхме пред сергията, те видях как го прехвърляш от задния джоб в джоба на сакото си. Глупак, дай ми го, чуваш ли!

Свих рамене, извадих пистолета от джоба на сакото си и му го подадох. Той отиде бързо до купа кърпи на полицата над умивалниците и пъхна пистолета между тях, някъде по средата.

— Какво правиш, дявол да го вземе? — Тръгнах да прибера обратно пистолета си. Той ме хвана за рамото — явно беше ядосан. Не ми се щеше да го удрям, затова го блъснах назад, но преди да стигна до купчината кърпи, чух, че се отваря вратата към коридора. Хвърлих се към една от кабинките и докато затварях вратата, видях, че Мандън се връща към писоарите. Придържах вратата затворена с ръка, но не я оставях да се заключи и гледах през процепа от страната на пантите: човекът влезе в тоалетната и отиде до един от писоарите. Пуснах сифона и го заизчаквах да свърши с надеждата, че той също ще излезе направо и ще пренебрегне умивалниците и кърпите, защото не исках да рискувам да открие пистолета. Знаех си, че късметът ми ще бъде такъв — човекът щеше да има затвърдени навици за лична хигиена, така се и оказа. Когато най-сетне се обърна и тръгна към умивалниците, излязох и застанах до него. Беше набит човек, цивилен. Огледа лицето си в огледалото с почти научен интерес, като бърчеше кожата си в различни посоки, после изследва в подробности очите си и когато приключи с това, извади гребенче от задния си джоб и започна да се реши. Побързай бе, копеле, подканих го наум, но трябва да призная, че изпитвах известно възхищение пред неговата самоувереност. Създаваше впечатление на човек, който не усеща присъствието на другия до него. Как може един мъж да влезе в тоалетна и изобщо да не усеща, че има и други хора, да бъде неподатлив към въздействието на близостта им, напълно спокоен, безметежен, това не мога да го разбера, но този човек се държеше точно така. Не можех да се размотавам повече и започнах да мия ръцете си, след мен и той се зае със същото. Свърших и взех да бърша бавно ръцете си с една кърпа. Той насапуниса ръцете си, разтърка ги няколко пъти, почисти ноктите на всичките си пръсти с ноктите на другата ръка, после отново насапуниса ръцете си и ги изплакна.

Когато ги изтръска, за да не капе много вода от тях, аз се пресегнах и му подадох кърпа най-любезно.

— Благодаря… — рече той.

Усмихнах му се.

Той избърса грижливо ръце, пусна кърпата в белия метален съд с капак и излезе.

Зарових ръце под купа кърпи, извадих пистолета и в това време Мандън се приближи до мен.

— Дяволите да те вземат! — изруга той и протегна ръка за пистолета. Дадох му го, той го пусна в джоба си и ме изгледа сърдито. Попита ме възбудено: — Този ли използва, когато избягахте от стопанството?

— Не.

— Убил ли си някого с него?

— Не…

— Не ме лъжи за такива работи!

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Убил ли си?

— Не!

— Добре тогава. Ще го задържа временно. Не искам да разнасям пистолет, с който е извършено убийство. Не си в някое затънтено провинциално градче. Тук има лаборатория по балистика.

— Майната й на лабораторията по балистика.

Той ме изгледа сърдито и излезе в коридора.

Спря от външната страна на стъклената врата с надпис МЪЖЕ и каза тихо:

— Дотук с бабаитските истории. Ще ти осигуря разрешително да носиш това желязо и тогава няма да представлява никаква опасност.

— Ще бъде ново усещане за мен.

Той ме огледа съвсем неприкрито.

— Знаеш ли какво каза за теб Холидей снощи?

— Мога да си представя…

— Каза, че не си с всичкия си. И започвам да й вярвам. Да помъкнеш пистолет на такова място…

— Забравяш една подробност, Чероки. Когато излизах, не знаех къде отивам.

— А ако знаеше?

— Пак щях да го взема.

— Така си и мислех — отговори той и тръгна напред.

По целия коридор, където вървяхме, бяха разположени канцелариите на разните отдели на полицията: администрация, транспортна полиция, дивизионна моторизирана команда, личен състав, отдел „Кражби“, отдел „Убийства“. Близо до тази врата Мандън забави ход.

— Пак ли ще ме изпитваш? — попитах.

— Не. Защо? Разтрепериха ли ти се коленете?

— Докато инспектор Уебър е на тази служба — никога.

Без да спира, той отвори вратата и влязохме вътре.

Канцеларията беше малка, но светла и проветрена, а от тавана висеше толкова грамаден месингов полилей, че краищата му почти опираха стените. Беше съвсем неподходящ за това помещение — сигурно е бил предназначен за някоя голяма зала. Вътре имаше двама служители, единият цивилен, другият в униформа, седнали на две срещуположни бюра, а две други бюра бяха свободни за момента. Зад преградата за посетители беше застанал един шкембелия с нашивки на старши полицай.

— Боже мой! Чероки Мандън! — възкликна той.

— Здрасти, Трък… — рече Мандън, отиде до преградата и му стисна ръка. — Мислех, че вече си зарязал униформата и си се прехвърлил на по-блага служба.

— И на мене ми се ще. Всеки месец подавам молба да ме преместят на детективско място и в края на всеки месец се оказвам пак тук. Смятат, че ние, старата служба, не ги усещаме новите техники.

— Няма по-добра техника от парче гумен маркуч — заяви Мандън.

— Аха. Какво те носи насам в тази горещина?

— Просто минавах оттук. Уебър в кабинета си ли е?

— Отиде да обядва. Мога ли да ти услужа с нещо?

— Не е спешно. Пак ще намина.

Старши полицаят се облегна на преградата. Изглеждаше разочарован, че Мандън не му се доверява.

— Искам да ти представя Пол Мърфи — подхвърли Мандън. — Работи при мен. Запознай се със старши полицая Сатърфийлд…

Поех лапата на старши полицая и я стиснах, а той ми хвърли един поглед. После каза на Мандън:

— Мислиш да се пенсионираш ли?

Реших да се включа в разговора:

— Приятно ми е, старши Сатърфийлд.

— Никак не е зле да се познаваш със старшията. На практика той движи нещата… — заобяснява ми Мандън.

— Де да беше така — мрачно каза полицаят. — Къде се беше изгубил?

— Ами, знаеш…

— Всичките ти клиенти са станали почтени граждани, така ли?

— Май че е така. — Той се обърна към вратата. — Ще намина по-късно, Трък.

— Добре. Радвам се, че се запознахме, Пол…

— Благодаря, старши — отговорих и излязох с Мандън.

— Приятен човек, от старите — ми каза Мандън в коридора. — В полицията е от четиресет години. Бил е от ония ченгета с велосипедите едно време… — Върнахме се по същия коридор към изхода. Оги ни махна, когато минавахме край неговата сергия, ние също му махнахме… Тръгнахме по широкото стълбище към улицата, но изведнъж Мандън ме смушка и спря. Инспектор Уебър и Рийс се изкачваха към нас. Ние се отдръпнахме до каменните перила, за да ги изчакаме.

— Чарли… Оливър… — извика Мандън, но не много високо.

Те спряха. Рийс погледна крадешком към инспектора, който не гледаше Мандън, а мен. Очите му бяха присвити сърдито.

— Да се видим за малко, а, Чарли? — попита Мандън.

— Добре.

Усмихнах се и си казах, че точно сега е моментът да взема нещата в свои ръце. Не бях забравил какво се случи в квартирата първия път, когато се срещнах с него, онзи кървав спазъм в стомаха ми, страха, че ще ме убие, никога нямаше да го забравя, нито пък на него щях да му позволя да забрави. Отсега нататък аз щях да давам заповедите.

— В твоя кабинет — казах аз.

Стисна зъби, долната му устна щръкна войнствено, но тръгна, господи, без да каже дума, тръгна нагоре по стълбите. Рийс не се отделяше от него, а Мандън и аз ги следвахме, като Мандън ми правеше знаци с очи да карам по-полека, пък аз се правех, че не го виждам; подминахме канцеларията на отдел „Убийства“ и инспекторът спря пред една обикновена остъклена врата. Отключи я и отстъпи настрани, за да влезем първи ние с Мандън. Казах му:

— Благодаря, инспекторе.

Това беше личният му кабинет. Имаше малко бюро с чекмеджета от двете страни, четири стола и излъскана от употреба скамейка. На пода беше проснат килим, а на стената висяха четири шарени календара от тия, полупорнографските, каквито можеш да видиш по някои гаражи. Инспекторът свали сакото си и го пусна на един стол, нито го сгъна, нито го опъна на закачалка, сложи шапката си върху него и отиде да седне зад бюрото си. Взе някакви документи и им хвърли един поглед, поел ролята на голям началник. Пусна листовете и натисна копчето на секретарската уредба.

— Моля, господин инспекторе. — Познах гласа на старши полицая Сатърфийлд.

— Имаш ли нещо да ми предадеш?

— Съпругата ви се обади. Идва Чероки Мандън. Каза, че ще намине пак. Това е…

„Какво?“ — изненадах се наум. Толкова ли няма един началник на полицията, който да ги свие за неразкритото убийство на стария млекар. Толкова ли няма един вестник, който да разтръби за нова вълна от престъпления? Толкова ли няма една важна клечка, която да се развика, че трябва да се изчисти престъпността от градовете? Това не е възможно.

Инспекторът изключи секретарската уредба, Рийс се придвижи до бюрото му и застана до него. Едва тогава Великият мъж благоволи да ме погледне. Заговорих му:

— До този момент нямах възможност да ти благодаря за плика, който си предал на Чероки тази сутрин. Много съм признателен за…

— Няма защо — рязко каза той.

— Как е ръката ти? — попитах. — Надявам се, че си се погрижил да не се инфектира. По иглите на фонографите се събират толкова много боклуци…

— Нищо й няма на ръката ми. Какво си намислил?

Кимнах на Мандън да му каже.

— Искам разрешително за носене на оръжие на името Пол Мърфи.

— Кой е Пол Мърфи?

— Той — отговори Мандън и посочи с глава към мен. — Мислех, че ще е от полза, ако му променим името.

— Много услужлив си станал — каза Уебър. — Но знаеш, че нямам право да издавам разрешителни за носене на оръжие…

— Само началникът на полицията има право — обади се Рийс.

— Надявахме се, че инспекторът ще поговори с началника на полицията, за да ни услужи. — Мандън не се отказваше лесно.

— На името Пол Мърфи — добавих аз.

— Добре… Ще поговоря с него. — Инспекторът отвори средното чекмедже на бюрото си и извади напечатан формуляр. — Попълни тази молба, изпрати ми я и ще видя какво мога да направя.

— Тъй и тъй съм дошъл, защо да не почакам тук?

Той погледна към Рийс, който започна да разнищва клечката за зъби с резците си. Тоя номер беше великолепен. Поех бланката за молба, приближих стола си и се настаних пред бюрото. Взех перодръжката от поставката и попълних бланката, като използвах името Пол Мърфи, а за адрес написах хотел „Монтисело“, затова пък описанието на отличителните ми белези беше много точно. Стигнах до последната точка с три празни реда отдолу и спрях.

— Какво да посоча срещу въпроса: Причини за подаването на молба за разрешително?

— Посочи какви са причините да подадеш молба, това трябва да се напише — отговори ми Рийс.

— Аз точно това питам. Може да има какви ли не причини. Изберете една, която да напиша. — Никой не проговори. — Какво ще кажете за „Постоянно нося големи суми пари у себе си“?

— Ще свърши работа — каза Мандън.

— Да… — обади се Уебър.

Попълних и това, подписах молбата и му я подадох.

— Трябваше да напиша: „Постоянно нося много големи суми пари у себе си“. Но в крайна сметка това се подразбира, нали?

— Кога мислиш, че ще започнеш да носиш у себе си много големи суми пари? — попита Уебър.

— Скоро. Ще те предупредя по-отрано. Не ми ли каза, че мога да те изчакам да поговориш с началника?

Той направи гримаса и отвори отново средното чекмедже, извади кочан с дълги бланки и общински печат — не от онези големите печати, които стоят по бюрата, а малък, какъвто можеш да носиш в джоба си. Откъсна едно от разрешителните, седна и започна да преписва от молбата. Подпечата разрешителното и ми го подаде.

Видях, че е било предварително подписано от началника на полицията С. Е. Толгейт.

— Поблагодари на началника от мое име — казах, сгънах разрешителното и го сложих в джоба си. — Извини ме, че отнех от ценното му време…

През цялото време Мандън бе стоял като в небрано лозе и щом приключихме, веднага тръгна да си ходи.

— Ще поддържам връзка с теб, Чарли.

— Почакай малко, Чероки — каза Уебър, Мандън се обърна. Уебър ме попита: — Имаш ли нещо против да го почакаш отвън?

— Ни най-малко.

Рийс се размърда, за да ме изпрати, застана до вратата и задъвка разцепената клечка за зъби.

— Виждам, че все още предпочиташ клечките пред макаричката за почистване на зъби.

Той ме изгледа сърдито, но не каза нищо. Излязох в коридора и се разтъпках до големия прозорец в дъното. Постоях там и погледах как полицейските коли заминават и се връщат на рампата, погледах движението долу на улицата, а после Мандън ме извика. Отидох при него и тръгнахме да излизаме. Когато наближихме вратата с надпис МЪЖЕ, му направих знак с глава и казах:

— Да влезем…

Мандън отключи и отидохме до вътрешното помещение.

Беше празно. Попитах:

— Какво иска?

— Нищо…

— Кажи.

— Беше за нещо съвсем друго…

Раздразних се.

— Прекалихте с толкова двулични приказки за един ден. Първо той, сега ти. Какво ти каза?

— Каза, че си луд да идваш тук…

— Аз не съм дошъл тук сам. Ти ме доведе. Призна ли му го?

— Каза ми, че съм луд да се занимавам с тази работа, а също така ме предупреди да те държа здраво, за да не се забъркаш в нещо, което засяга федералните власти, някоя банка или нещо подобно, защото тогава ще довлекат правителствените агенти…

— Естествено, това е направо смешно. Няма да повтаряме грешките на другите.

— Доколкото зависи от мен. Той настоява, щом намислим нещо, да му съобщим на минутата, още преди да сме предприели каквато и да е стъпка. Това е всичко.

— Достатъчно е. Сега ми дай пистолета.

Той ми го върна, сложих го в джоба си и излязохме.

Върнахме се в кантората на Мандън по същия път, по който бяхме дошли — покрай същите мръсни, грозни сгради, а там ни чакаше Хайнес — цветнокожият красавец. Седеше на един стол в приемната на канцеларията от външната страна на преградата, която делеше посетителите от служителите, и беше разгърнал вестник на спортната страница, но не стана ясно дали чете, или само я гледа. Беше облечен спретнато, във всеки случай много по-добре от хората, които виждах напоследък, а на коленете му беше положена шапка. Мандън го видя като влизахме, но никой от двамата не показа с нищо, че се познават. Едната блондинка — по-младата — отсъстваше, но другата стана и подаде на Мандън едно листче.

— Няма нищо друго, мистър Мандън.

Той се спря, погледна листчето и вдигна дебелите си вежди. Попита:

— Кога се обади?

— Скоро след като излязохте. Малко преди дванайсет…

— Каза ли да ми предадете нещо?

— Каза само името си, сър.

— Опитайте се да се свържете с него по телефона.

Той й подаде листчето и влезе в кабинета си. Нещо го бе разтревожило. Не го показваше нито с вида си, нито с държането си, но аз разбрах, че нещо го е разтревожило. Усетих го. Почувствах го. Попитах:

— Какво се е случило?

— Нищо.

— Уебър ли се е обаждал?

— Не.

Разнесе се телефонен звън. Той отиде до дългото наклонено писалище и вдигна слушалката на голям старомоден апарат.

— Здрасти, Роумър… — каза той. Послуша за миг, после рече: — Няма смисъл да си прави човек труда. — Пак послуша и отново проговори: — Не, не съм забравил. Ти ще ходиш ли днес? — Замълча, сетне каза: — Добре, тогава ще се видим. Тъй. На бара ли? Да. — Пак послуша и рече: — Не, няма да е необходимо. Момчето е тук. То ще ме закара. — Затвори слушалката, вдигна капака на писалището си и извади дебела чекова книжка, от която откъсна два непопълнени чека. Сгъна ги и ги сложи в портфейла си. Попита ме: — Искаш ли да отидем на състезанията?

— По какво? — поисках да знам, но все още се чудех защо се бе разтревожил.

— На конните състезания.

— Казвали са ми, че не е кой знае колко интересно, когато нямаш пари.

— Ще ти дам за няколко залагания…

— Благодаря ти, но няма нужда. Ще ми се да поразуча къде мога да направя един малък удар.

Изведнъж веждите му се спуснаха надолу, той се вторачи в мен, сериозно замислен, сетне се усмихна, лицето му светна и тревогата му се стопи. Съвсем ясно можеше да се проследи как се успокоява. Представа си нямах каква беше причината за тревогата му, но и аз се почувствах по-добре. Дойде до мен и сложи ръка на рамото ми.

— До утре няма да правиш никакъв удар. Щом станеш, идваш веднага тук.

— Нямам пари — казах. — За тази вечер ще ми трябва някой и друг долар. Ще си набележа малко магазинче с един продавач. Ще внимавам…

— Ти ли ще внимаваш! — саркастично възкликна той. — Боже мой, при положение че сме организирали нещата толкова добре, почти съвършено, ти си готов да изложиш всичко на риск за няколко пикливи долара! Какво ще правиш тази вечер, че са ти притрябвали пари?

— Не е твоя работа. Ти гледай Холидей да не те хване на телефона втори път. Ще й кажа, че съм с теб…

— Значи такава била работата. Снощи не ти ли стигна?

— Никога няма да ми стигне.

— Добре, няма да отговарям на телефонните обаждания, при условие че ти няма да се захващаш с нищо.

— Така да е. Ти само недей да говориш с Холидей, друго не искам.

Той извади портфейла от джоба си и ми даде всичките банкноти.

— Ето ти четиресет долара. Трябва да ти стигнат до утре. А утре нещата ще стоят по-различно.

Взех четиресетте долага и попитах:

— Как по-различно?

— Чакай и ще видиш. Ела рано сутринта. — Потупа ме по гърба. Беше доволен. Видях, че се усмихва. Свих рамене и излязох, след като прибрах четиресетте долара в джоба си.

Още бях гладен, но вече картината на плюскащите прасета беше избледняла в съзнанието ми, та влязох в една закусвалня и си взех сандвич и чаша мляко. После реших да свърша онова, което цял ден се канех да направя, но не ми се бе открила възможност: да разбера кой е Езра Добсън. Не можех да забравя страхопочитанието и благоговението, което бяха показали двете ченгета с мотоциклетите предната вечер, щом разбраха, че Маргарет Добсън е дъщеря на Езра Добсън.

От указателя на ведомствените телефони в кабинката се спрях на вестника с най-едър шрифт, набрах номератора и поисках да ме свържат с редактора, който отговаря за местните новини.

— Препираме се с един приятел, ама вие сигурно ще можете да разрешите спора ни. Бихте ли ми казали, ако обичате, какъв е Езра Добсън?

— Заемал е много длъжности — отговори човекът, с когото ме свързаха. — Бил е кмет, губернатор, сенатор, но най-добре е да проверите в справочника „Кой, кой е“.

— Аз тия длъжности ги знам — казах с надеждата, че изненадата ми не може да се усети по телефона. — Питам какъв е в момента…

— Ами председател е на „Уатко Стийл“. За това ли питахте?

Не знаех за какво съм питал, но това ми стигаше.

— Благодаря ви.

Окачих слушалката и останах загледан в шайбата. Боже мой! Нищо чудно, че тези ченгета с мотоциклетите… Отворих указателя на „Уатко Стийл“. Половината страница беше запълнена с номерата на разните стоманолеярски цехове и административни сгради. Отворих на името Езра Добсън. Имаше два телефона, но мен ме интересуваше само този, който беше отбелязан с малко д, което означаваше домашен. Адресът беше Уилоу Крийк Драйв 4100.

Излязох, махнах на едно такси и скочих вътре.

— Знаеш ли къде се намира Уилоу Крийк Драйв?

— Естествено… — отвърна шофьорът и ме изгледа в огледалцето. — Там ли искате да отидете?

— Да. Ще ми се да се повозя, да видя някои от тия хубави къщи, за които говорят хората. Споменаха ми за Уилоу Крийк Драйв. Има ли хубави къщи там?

— Там всички къщи са хубави. Особено в северната част. За там ли сте?

— Да. Просто да се повозя.

Шофьорът беше прав, всички къщи бяха хубави в този район. Издигнати на полегати хълмчета покрай широки, чисти улици, зад стени и метални огради, различни по стил, но с богаташки вид, с поддържани зелени морави, ярки цветя и грижливо подкастрени дървета. От днешна гледна точка това беше съответствието на едно средновековно херцогство. Уилоу Крийк Драйв 4100 — перлата на това владение — се въздигаше над всичко. Тази сива сграда в стил ренесанс с много, много стаи беше построена от дялан камък на най-високия хълм в околността и беше оградена от всички страни с триметрова стена също от дялан камък — толкова дебела, че можеше да устои на цяла армия. Близо до единия ъгъл на оградата беше входът, но големите му бронзови врати бяха затворени. Встрани от него от вътрешната страна на стената се виждаше и малка къщичка от дялан камък, предназначена за частния пазач.

— Тая къща е страхотна — казах на шофьора. — Кой живее тук?

— Не знам, но ми се ще да ми паднат парите, които дават само за поддържането й.

— И аз викам същото. — Помислих си: Обзалагам се, че мога да те изненадам. Обзалагам се, че ще изскочиш през предното стъкло, ако ти кажа, че тази вечер имам среща с куклата, която живее тук. И тогава се сетих за четиресетте долара. Каква работа могат да ти свършат четиресет долара при подобна среща? Колко шампанско и черен хайвер можеш да купиш с четиресет долара? — Да тръгваме, ако си рекъл…

— Нагледахте ли се?

— Видях каквото исках. Сега съм готов да се върна при простите хора.

— Там, откъдето ви взех ли?

— В центъра. Сервизът на Мейсън…

— Къде се намира?

— В центъра. Близо до зеленчуковата борса. Ще ти покажа.

Отпуснах се назад и запалих цигара, обзет от ентусиазъм и нетърпение.

Мейсън стоеше в задната част на сервиза и говореше с един от техниците. Движението на тялото и на сянката ми, когато минах през входа, огрян от яркото слънце, наруши равновесието между осветените и тъмните места и привлече вниманието му — той погледна към мен, но видя само силует на човек и по реакцията му разбрах, че не ме е познал. Влязох в канцеларията, седнах върху бюрото му и след малко го чух да идва с характерната си поклащаща се походка. Позна ме, преди да влезе, затова остана отвън! Премигна от страх, преглътна и адамовата му ябълка заподскача нагоре-надолу. Хвърли бърз поглед през рамо към дъното на сервиза и ми мина през ума, че ще се развика. Извадих трийсет и осемкалибровия автоматичен пистолет от задния си джоб и го насочих в стомаха му.

— Влизай — казах.

— Виж какво, Ралф… — заекна той.

— Влизай.

Той влезе, очичките му примигваха.

— Виж какво, Ралф… Нека да ти обясня.

— Стига си треперил. Нищо няма да ти направя. — Прибрах пистолета в джоба си. — Виждаш ли? Нищо няма да ти направя…

Той поотвори уста, чу се въздишка и очите му престанаха да примигват.

— Знам какво си мислиш, Ралф. Опитвах се да се свържа с теб по телефона. Питай Холидей, Ралф…

— Бъркаш ме с някого другиго. Аз не се казвам Ралф. Името ми е Пол Мърфи. Я погледни това… — Подадох му полицейското разрешително да нося пистолет. — Пол Мърфи — това съм аз.

Той погледна разрешителното, но все още по лицето му беше изписано съмнение. Попита ме:

— Истинско ли е?

— Разбира се. Мастилото още не е изсъхнало. От приятеля ми Чарли Уебър, инспектора от „Убийства“. Знаеш го.

Не каза нищо. Издърпах разрешителното от ръката му и го прибрах в джоба си.

— Добре постъпи. Вик, като ме свърза с инспектора. Между нас има много общи неща и чувствам, че ще станем отлични приятели. Естествено, ти не си знаел това, но след като всичко се подреди…

— Доволен съм, че стана така, Ралф. Наистина. — Вече изглеждаше къде по-спокоен. — Много любезно е от твоя страна да дойдеш дотук, за да ми го кажеш…

— Пол — прекъснах го аз.

— Пол. Извинявай за оня номер, дето ти го погодих, но като те натиснат, какво друго ти остава, освен…

— Знам, Вик. Забрави за това. В крайна сметка всичко се оправи. Аз не гоня гарез. Мир?

— Разбира се.

Подадохме си ръце. Той се засмя, явно се развесели.

— Да отидем да го полеем някъде наблизо?

— За мене е малко рано, Вик. Бил съм на сух режим прекалено дълго. Но ще ти кажа какво можеш да направиш за мен…

— Каквото поискаш, Ралф. Зефира ли искаш?

— Пол.

— Исках да кажа Пол…

— Останал съм без пари до утре. Не знам дали…

— Колко искаш?

— Ами два стотака. До утре. Имаме нещо предвид за тогава…

— О, разбира се, разбира се — рече той хрисимо, макар и да не му беше много приятно, и извади куп банкноти. Отброи четирите, които бяха най-отгоре, и ми ги подаде.

— Благодаря, Вик. Тия пари тъкмо ще ни стигнат, за да си купим едно друго от бакалницата…

— На твое разположение съм, Пол. Мислиш ли, че зефирът ще ти потрябва утре?

— Не знам отсега — отвърнах и прибрах четирите банкноти от по петдесет долара в джоба си. — Не зная как ще се развият нещата. Възможно е. Ще ти се обадя.

— Аз ще приготвя колата за всеки случай.

— Добре. Вик, нямаш представа колко съм ти задължен за заема.

— Е! — скромно ми отвърна той и ме прегърна през рамото. — Изобщо недей да се притесняваш. При мен винаги имаш сигурен кредит.

— Благодаря… — рекох и тръгнах към вратата, а той все още не ме пускаше.

— Ако ти доскучае да стоиш в оная квартира довечера, обади ми се. Ще остана тук до късно. Може да ти намеря нещо, за да се поразнообразиш.

Довечера няма да ми доскучае, драги, довечера няма да стоя в оная квартира, това ми се прииска да му отговоря. Точно тази вечер няма да ми доскучае.

— Добре, ще гледам да ти се обадя. — Измъкнах се изпод ръката му и тръгнах към улицата.

 

 

Щом отворих вратата на квартирата, Холидей стана от кушетката и тръгна към мен с ръце на кръста, а лицето й беше почервеняло от гняв, явно насъбран от доста време.

— Значи се прибра най-сетне!

— По-спокойно.

Тя сграбчи раменете ми, стисна подплънките на сакото ми и направо завря лицето си в моето.

— Защо идваш? Нямаше ли къде другаде да отидеш?

— Моля ти се… За един ден толкова мелодрама ми стига.

— Аз да седя в тая загубена квартира цял ден…

— Моля ти се. Капнал съм.

— Охо, той бил капнал. А от какво си капнал? Защото си се въргалял в леглото с оная мръсница целия следобед, от това ли?

— Моля ти се. Горещо ми е, вир-вода съм и нямам никакво желание да се разправям. — Опитах се да смъкна ръцете й от раменете си, но тя ме държеше здраво. Стискаше зъби, а очите й се бяха разширили от бяс. — Не съм бил с никаква мръсница. Излязохме с Мандън. Ти си единствената мръсница, с която съм се виждал днес. Честна дума.

Тя изсумтя и без предупреждение замахна да ми издере лицето. Хванах я за китката, издърпах и другата й ръка от рамото си и я ударих по лицето. Но тя продължи да налита на бой. Разфуча се, заплю ме и вдигна нагоре двете си ръце, за да ме докопа за врата, но аз я цапнах по слепоочието и я смъкнах на земята. Наведох се, вдигнах роклята й и я задърпах с две ръце, докато накрая успях да откъсна едно парче. Тя лежеше по гръб и ме гледаше — не беше изгубила съзнание — гледаше ме със злоба в очите. С парчето от роклята избърсах слюнките й от лицето си, хвърлих парцала по нея, влязох в спалнята и затворих вратата.

Никак не ми се занимаваше с такива неща, дявол да го вземе, но опитите да ме издере трябваше да престанат, а това беше единственият начин да я отуча, единственият. Тая мадама си е дивачка, абсолютно първобитна, как иначе можеш да я научиш на нещо, ако не й зашиеш такъв плесник, че да се просне. Абе тя си намери майстора… Разделих парите, оставих върху скрина трийсетината долара, които бяха останали от парите на Мандън, но четирите банкноти по петдесет от Мейсън нагънах и напъхах в джобчето за часовник на панталона си. Извадих пистолета и щях да го сложа върху скрина, когато си помислих: Не, ще бъде крайно неразумно от моя страна да я изкушавам по този начин, ако отново я хванат бесовете и види пистолет подръка, но после се сетих, че такива разсъждения са глупави, защото не можех непрекъснато да крия пистолета си от нея; щом й се прииска да има пистолет на всяка цена, тя ще си намери, така че промених решението си и оставих пистолета върху скрина до парите — на видно място. Съблякох се, отидох в банята и започнах да пълня ваната. Разбълниках водата и се потопих. Трябваше да се изкъпя и да се лъсна за Маргарет Добсън, дъщеря на Езра Добсън, живеещ на Уилоу Крийк Драйв номер 4100, бивш кмет, бивш губернатор, бивш сенатор, председател на управителния съвет на „Уатко Стийл“, от чието име дребните хорица се попикаваха, а може би и едрите риби, но дребните хорица със сигурност напълваха гащите.

Бях се излегнал във ваната, когато Холидей дойде при мен. Беше само по копринени гащички, с чорапи и обувки и носеше в ръка разкъсаната си рокля. Застана на вратата и ме изгледа почти спокойно. Най-свирепият пристъп на урагана беше отминал, сигурно вече беше достигнал бреговете на Северна Каролина и в очите й нямаше злоба. Надвеси се над мен, пусна роклята във ваната и каза:

— Ето ти, старче.

— Следващия път, когато се изплюеш в лицето ми, ще ти откъсна ръката, та да можеш и нея да я пуснеш във ваната. Не го казвам просто така. Това плюене не ми харесва. Сега каквото било — било, простил съм ти. Забрави за тази рокля. Ще ти купим още десетина. Още двайсетина. Колкото искаш.

Тя отстъпи назад и затвори вратата след себе си, без да каже нищо. Изстисках роклята, сложих я върху полицата на ваната зад гърба ми и си довърших къпането. Увих се с хавлиена кърпа и отидох в спалнята.

Тя се беше изправила пред скрина и гледаше парите и пистолета. Трябваше само да вземе пистолета в ръка, за да стане неин, но не изпитвах страх, защото, напук на всичките ми опасения, тя го гледаше, сякаш е акварел. Попитах я:

— Къде е Джинкс?

— Излезе.

— Къде?

— Не каза…

— И ти трябваше да направиш същото — да излезеш.

— Все трябва да остане някой нормален. Това какво е?

— На какво ти прилича? Пистолет.

— Нямам предвид пистолета, а парите. Откъде дойдоха?

Приготвих се да й кажа, че по времето, когато според нея съм се въргалял в леглото с някаква друга мадама, аз съм се трепал за нея, за да спечеля колкото за насъщния и така да я подкарам, че тя да се почувства виновна, задето ме е обвинявала неоснователно, но после реших — да върви по дяволите.

— Взех назаем от Мандън. До утре ще ни стигнат.

— Защо до утре? Какво ще стане утре?

— Не знам точно. Намислил е нещо, нещо голямо. — Отметнах чаршафа и одеялото и се опънах на леглото. — Има няколко възможности. Тази вечер ще се спрем на една от тях.

— С кого?

— С Мандън…

— Къде?

— Не знам. Нали досега това ти говоря.

— Той нищо ли не ти подхвърли?

— Каза да обмислим нещата, и толкова. Повече не знам.

— Да обмислите нещата! Че това нищо не означава.

— Да, но той каза така. Да обмислим нещата.

— Кога ще дойде да те вземе?

Въпросите й не свършваха. Е, в края на краищата цял следобед бе седяла тук да си гризе ноктите и да си въобразява какво ли не, затова сега трябваше да зададе всичките си въпроси. Беше напълно естествено и тъй като исках довечера да се разделя с нея мирно и тихо, а това щеше да е невъзможно, ако един от двама ни избухне отново, роших да се държа малко по-мило, всъщност доста по-мило. Казах й:

— Ела да седнеш при мен.

Тя се приближи и приседна на ръба на леглото.

— Той няма да дойде да ме вземе. Аз ще отида да се срещна с него…

Стрелна ме с поглед и усетих как подозрителността нахлува в очите й, а в същото време видях на слепоочието й подутина колкото яйце, на мястото, където я бях ударил. За малко да се изправя, да огледам отока, да я целуна, да й се извиня, да я накарам да полегне, да донеса мокра кърпа, за да й сложа компрес, но после се усетих, че това би било преиграване, че подозрителността на тази мадама не може да се приспи чрез покаяние.

— Виж какво, Холидей, това е делови въпрос — казах с нормален тон. Точно така трябваше да се държа, открито и вежливо. — Ще изляза да се видя с Мандън по работа. Трябва да се сдобием с някакви пари. Ти имаш нужда от дрехи, аз имам нужда от дрехи, трябва да намерим по-голямо жилище. Ако ми имаш доверие и проявиш малко търпение, няма и да разбереш как ще си заживеем царски. Няма начин да не стане. Работата е опечена. Дилинджър, Нелсън, Ъндърхил, Флойд и Баркър ще изглеждат като прощъпалничета в сравнение с нас. Досега в световната история никога не е имало такъв план…

Погледът й се отмести от мен, тя стана и се запъти бавно към всекидневната. О, господи, си помислих, няма да успея да се отърва от нея, без да се караме. Говоря й напълно приемливи неща, а тя…

— Цял следобед съм разсъждавала — обърна се тя. — Разправяш ми какъв страхотен план сте намислили. Не си ли си задавал въпроса колко лесно стана всичко?

— Лесно ли? Не те разбирам.

— Беше прекалено лесно. Всичко. По дяволите. Всичко беше прекалено лесно.

Разсмях се вътрешно и се почувствах по-добре. Значи за това се беше загрижила, а не че има друга жена, съмняваше се дали планът ни е добър. Станах от леглото и отидох при нея. Сега всичко ставаше по-просто, по-просто бе, защото тя грешеше, аз бях сигурен в това и можех да го докажа — веднъж завинаги. Вчера може би се бях поизсилил малко, но не и днес. Днес вече знаех нещата с факти, бях ги научил от лични наблюдения и опит, вече не се съмнявах и във фактите, които подкрепяха безпогрешността на инстинктите ми.

— Какво според теб е било прекалено лесно?

— Всичко. Начинът, по който се случи. Не разбираш ли?

— Не, не разбирам. Тръгваш от грешна предпоставка, това те обърква. Нищо не се е случило просто ей така. Случи се, защото ние го предизвикахме. И се потихме като хамали, за да го предизвикаме. — Тя поклати глава не за да спори, а защото първоначалното съмнение не я беше напуснало. Как можех да й обясня, че това не е непредвидена случайност, не е съвпадение, а проява на целенасочената воля и използването на някои златни възможности на тази целенасочена воля. — Боже мой, знаеш го много добре. Знаеш какъв риск поехме, за да се случи всичко това…

— Цял следобед стоях тук и разсъждавах. Цял следобед…

— Ако ще се занимаваш с това всеки път, щом си обърна гърба, ако ще продължаваш да стоиш така и да се притесняваш, ще стигнеш до лудницата. Опасното беше дотук. Опасното беше, когато ченгетата ни изнудваха и когато им пусках въдицата, за да се върнат и да чуят записа. Сега вече няма страшно. Разбери го. Няма защо да седиш тук като в клетка. Не се страхувай. Излез, иди някъде. Знаеш ли къде бях днес? В полицейското управление. Да, да, в полицейското управление, право в кабинета на инспектор Уебър. Отидохме двамата с Мандън. А какво ще кажеш за Мандън? Той глупак ли е? Тръгна ли с нас, или не? Ето ти отговора. Той си знае интереса. Може ли и през ум да ти мине, че той би се захванал с тази работа, ако беше опасно? За нищо на света. Има какво да загуби, и то немалко. Преди да се присъедини към нас, той провери всички варианти, всички…

— Този мръсник ли? Ще ни предаде и няма да му мигне окото…

Права беше, разбира се, но в този момент тя не мислеше за неговата етичност. Мислеше за първия път, когато го видя, когато му бе показала тялото си по женски — кокетно и със стръв, а той я беше пренебрегнал, не беше проявил никакъв интерес към издатините, вдлъбнатините и извивките му… Това я беше жегнало, щеше да я пари винаги и дори да го превърнеше някой ден в роб на сексуалните си желания, то пак щеше да я преследва.

— Ох, стига вече, естествено, че ще ни предаде и няма да му мигне окото, но само ако има полза от това. Лоялността е въпрос на удобство и изгода и докато му подсигуряваме тези две неща, той ще е на наша страна. Той ни е полезен, ние сме му полезни, следователно този град е в ръцете ни. Повярвай, че е така.

Тя престана да поклаща глава, но по съмнението, което личеше на лицето й, ми стана ясно, че не се е почувствала по-уверена от моите приказки. Не знаех какво още да добавя. Тя стоеше изправена…

Да, ето я, стои изправена…

Отидох при нея, прегърнах я, тя отвори уста и между зъбите й рязко просвири вдишваният въздух.