Робин Йънг
Бунт (22)

19

— Тя те гледа — закачливо му прошепна Едуард, като се наведе към него.

Робърт отпи глътка тъмновиолетово вино и попита:

— О, така ли? — облегна се небрежно на стената, но погледна крадешком над подскачащите глави на танцуващите към отсрещната страна на залата. Проследил погледа му, брат му се засмя.

— Май греша.

— Гад — изруга го тихо Робърт и огледа тълпата.

Очите му търсеха червения воал, който беше там само преди минути. В залата ехтеше музика. Писъкът на гайдите и думкането на барабаните заглушаваха тропота от стъпките на мъжете и жените. Масите, доскоро отрупани с ядене и пиене, бяха дръпнати настрани, за да се отвори място за танците. Една редица жени заотстъпва назад, за да посрещне мъжете, и закри гледката на Робърт. Той погледна встрани и в същия миг мерна червения воал горе на подиума. Беше тя.

Казваше се Ева и беше дъщеря на граф Доналд от Мар, един от най-верните съюзници на дядо му. През последната година Робърт я среща няколко пъти. Баща й беше идвал в Анандейл, за да подкрепи лорда по време на изслушването. Ева не беше първата впечатлила го жена — имаше още едно-две момичета в Лохмейбън, които привлякоха вниманието му при пребиваването му там. Сред тях бе и племенницата на един от васалите на дядо му, направила го мъж в една пълна с паяжини плевня в края на гората. Обаче с Ева беше различно. Тя беше с неговото положение и като млада, образована дама беше далеч по-самоуверена от градските момичета. Робърт се страхуваше, че нямаше да му е много лесно да я впечатли.

Докато той я наблюдаваше, Ева се наведе над баща си и сложи състрадателно ръка върху широките рамене на стария граф. Копринените гънки на червения й воал, придържани от сърмен ширит, се смъкнаха върху рамото й и откриха лицето. Няколко кичура тъмноруса коса с цвят на мед се разпиляха по бузите й, зачервени от горещината и виното. Тя се усмихна, когато лордът на Анандейл се наведе и каза нещо на графа. Робърт се отблъсна решително от стената и без да обръща внимание на ухиления си брат, започна да си пробива път през тълпата. Чу се шумолене на поли и задъхан смях, когато една жена се завъртя пред него, а после отново се отдръпна, връщайки се в ръцете на чакащия я мъж. Робърт изля остатъка от виното в гърлото си, а после подаде чашата на един минаващ наблизо слуга. Тази вечер не беше оръженосец. Сега беше внук на човека, който можеше да стане крал.

Измина година, откакто тринадесетте мъже бяха коленичили пред крал Едуард в замъка Норам. Година, откакто Шотландия беше под контрола на английския крал. Изслушването беше започнало в Бъруик миналото лято с писмени молби от всеки претендент, придружени от свитъци с подробности за родословното им дърво. Съставиха съд от сто и четирима мъже, осемдесет от които бяха избрани от всеки от двамата главни претенденти — лорд Анандейл и Балиол, — а останалите — от самия Едуард. Кралят изпрати сведенията за родословното дърво на претендентите във Франция, за да бъдат проучени внимателно от учени от Сорбоната. Сега това почти беше приключило. Очакваше се всеки момент кралят да обяви решението си тази вечер и лордът на Анандейл даваше пир в Лохмейбън в знак на благодарност към големците, които го бяха подкрепили. Старият Брус, вече навършил седемдесет години, имаше основателна причина да е уверен в успеха си. Лордът, на чието потекло можеше да съперничи само това на Балиол, беше верен васал на крал Едуард, служил при него в Светите земи и в борбата на Хенри срещу Симон де Монфор. А най-важното беше, че успя да получи подкрепа на седем от тринадесетте графове на Шотландия, които според един стар закон можеха да избират краля.

Робърт наближи подиума, като продължаваше да гледа Ева, когато чу, че някой го вика. Обърна се и видя майка си. Гарваново черната коса на лейди Марджори, изпъстрена тук-там със сребърни нишки, се подаваше изпод воала от синя коприна, който беше в тон с роклята й. Изправена и красива, на Робърт тя му приличаше на кралица. Едва когато я приближи, забеляза сенките около очите й и опънатата върху скулите кожа. Давайки си сметка, че дядо му не е единственият, на когото бе дотегнало това изслушване, той се почувства засрамен, че се беше сещал малко за нея през тези месеци. Погледна баща си горе на подиума. Графът държеше чаша в ръка. Лицето му — в сянка поради трепкащата светлина на факлите — беше намръщено и мрачно. Робърт се съмняваше, че с този човек е лесно да се живее.

— Сине — каза графинята и огледа със задоволство високата фигура на Робърт, облечен в черно трико и закопчана туника, — толкова си красив.

Някой се изкиска, Робърт се обърна и видя една от сестрите си да наднича зад полите на графинята. Беше най-малката, Матилда. Като продължаваше да се смее, тя изтича към мястото, където останалите му сестри седяха заедно с гувернантката си. Не можеше да повярва колко много са се променили, откакто ги видя за последен път. Мери беше буйно седемгодишно дете, което очевидно непрекъснато правеше пакости — както Едуард. Деветгодишната къдрокоса Кристин беше сериозна и разумна, а Изабел беше горда млада жена. Искаше му се и другите му братя да могат да присъстват на пира тази вечер, но Нийл и Томас бяха на обучение в Антрим, следвайки неговите стъпки, а Александър щеше да става свещеник. Говореше се, че ще замине за Кеймбридж, за да учи богословие.

— Още не съм те виждала да танцуваш — продължи графинята и сложи ръка на сгорещената му буза.

— Рано е — отвърна Робърт, като продължаваше да не сваля очи от подиума.

Лейди Марджори го погледна заговорнически.

— Покани я — прошепна тя, преди да се смеси с тълпата.

Почувствал се неловко от проницателността на майка си, Робърт изкачи стъпалата на подиума, извисявайки се над главите на присъстващите. Отиде при масата с разпръснати по нея остатъци от угощението, мина покрай замисления си баща и се отправи към дядо си и граф Мар. Там беше и графът на Атъл, сър Джон със съпругата си — по-голямата дъщеря на граф Доналд, облечена в червено като сестра си. Робърт приближи мъжете, като се стараеше да не обръща внимание на червеното, което заплашваше да запълни целия му кръгозор. Отвори уста с надеждата от нея да излезе нещо що-годе прилично, но дядо му го изпревари.

— А, Робърт, тъкмо говорехме за теб — каза той.

Лицето на лорда беше на петна, а по ноздрите му се виждаше мрежа от мънички червени вени.

— Така е — обади се Джон от Атъл — Дядо ти ни разказваше за подвизите ти по време на днешния лов. — Енергичният млад граф се наведе, усмихвайки се към Робърт, и един кичур от косата му падна над окото. — Чувам, че ти си нанесъл фаталния удар. Съжалявам, че пропуснах.

— Елен с шестнадесет разклонения на рогата — каза лорд Анандейл, облегна се с доволна въздишка и вдигна бокала си. — Най-добрият и последен за сезона.

Робърт не можеше да се сдържи повече. Очите му погледнаха бързо червеното петно, което изпълваше периферното му зрение. Срещна погледа на Ева. Тя също се усмихваше, но беше по-сдържана, усмивката й беше по-изпитателна, отколкото на мъжете, като че ли все още го преценяваше и тепърва предстоеше да бъде впечатлена. Очите й бяха малко по-бледосини от неговите. Цветът на пролетно небе, реши той.

— Ева…

Тя се обърна. Една от по-малките й сестри, слабо момиче, чиято коса беше по-скоро кестенява, отколкото тъмноруса, изкачи колебливо стъпалата.

— Да, Изабел?

— Ще танцуваш ли с мен?

След като стисна леко рамото на баща си, Ева слезе грациозно по стъпалата на подиума, хванала сестра си за ръка. Хвърли бърз поглед назад към Робърт, преди да изчезне в тълпата, оставяйки мъничка червена следа в очите му.

Графът на Атъл се изправи и пое ръката на хубавата си съпруга.

— Мисля да се присъединим към тях — каза широко усмихнат Джон. — Внимавай, Робърт. Скоро всички най-хубави дъщери ще бъдат заети.

Младият мъж намигна на графа на Мар и на лорд Анандейл, а те се засмяха особено, което накара Робърт да заподозре, че бяха говорили не само за ловните му подвизи. Той беше на осемнадесет, без съмнение въпросът за женитбата му вероятно занимаваше умовете и на двамата, особено при дадените обстоятелства. Скоро трябваше да му бъде избрана подходяща съпруга от виден род и с прилична зестра. Ако вече не му я бяха избрали, помисли си той, забелязал многозначителните усмивки на мъжете. За да промени темата, Робърт се загледа в сухото палмово листо, забодено за плаща на дядо му.

— Мислиш ли, че крал Едуард ще откликне на призива на папата за кръстоносен поход?

Когато забеляза колко сериозни станаха лицата на двамата, на Робърт му се прииска да беше измислил някой по-приятен повод за разговор. Изминаха шест месеца, откакто до тях беше стигнала новината за падането на Акра, последната крепост на кръстоносците в Светите земи. Носеха се слухове за мъже и жени, скачали направо в морето, за да се спасяват от ятаганите на сарацините, за хаос и пожари, за реки от кръв по улиците и за претъпкани кораби с дрипави бежанци, добрали се до пристанищата на християнския свят. Оттогава папата призоваваше за нов кръстоносен поход, но нищо не беше направено.

— Може би когато нашият трон бъде зает, всички ще откликнем на този призив — отвърна тихо дядо му и пресуши чашата си.

Граф Доналд кимна.

— Имаме нужда от свежа кръв за свещената война. — Той се наведе към Робърт. — Ако кръстът бъде поет от млад и силен лорд, другите ще го последват.

Откъм другия край на масата някой изсъска. Те се обърнаха и видяха граф Карик да ги гледа сърдито с кървясали очи.

— Силен лорд! — Той се изправи, олюлявайки се, а столът зад него изскърца. Посочи рязко с ръката, която продължаваше да държи чашата, към Робърт. Виното се разля по масата. — Ако това е надеждата ви за Светите земи, Бог да ни е на помощ!

Говореше завалено, но достатъчно ясно думите му да отекнат като камбанен звън в ушите на Робърт.

— Достатъчно — изръмжа лордът на Анандейл.

— Говоря истината. Той не е участвал във война. Знае само как да убива зверове, а не и хора. Свежа кръв? — Графът направи гримаса. — Във вените на всичките ни синове тече рядка кръв. Рядка като разводнено вино. Как можем да направим кръстоносци от такива слабаци? — Графът продължи да нарежда думи, пълни с жлъч, но Робърт не остана да го слуша.

Обърна се и слезе по стъпалата, смесвайки се с тълпата. Без да обръща внимание на протестите на хората, които грубо разблъскваше, той се отправи към вратите и излезе навън в нощта, оставяйки музиката и гласовете да заглъхнат зад него, погълнати от мрака. Мина през двора покрай параклиса, кухните, конюшните и кучкарниците. Силуетите на постройките се очертаваха на бледата светлина на полумесеца. Пред него, оттатък покривите, се виждаха тъмните очертания на възвишението, изградено от пръст, чиито стръмни стени бяха замазани с глина. Върху него, подобно на някакъв дебел показалец, сочещ към далечните звезди, се издигаше кръгла кула. Вместо да изкачи стената, за да стигне до кулата, където бяха неговите покои и тези на дядо му, Робърт се отправи към оградата на замъка. Почти беше стигнал до портата, когато чу името си. Обърна се и видя, че Ева бърза към него. На лунната светлина червеният й воал изглеждаше черен.

— Напускаш ли пиршеството?

— Имах нужда да подишам чист въздух.

Тъй като не искаше да остане нито миг повече в залата на замъка дори и за нея, Робърт продължи да крачи към оградата.

Ева го настигна, а полите й зашумоляха по скованата от студа земя. Беше късна есен и голите дървета се очертаваха на фона на небето. Стражите при оградата поздравиха Робърт, когато приближи. Един от тях отвори портата и погледна с любопитство Ева.

— Внимавай къде стъпваш, господарю Робърт! — провикна се закачливо той. — Долу край езерото е мокро.

Робърт тръгна по пътеката между дърветата, която водеше към езерото Кърк. И двамата мълчаха. Робърт беше изпаднал в някакво странно състояние. Гневът още не го беше напуснал, но постепенно започваше да отстъпва пред напрегнато очакване. След малко дърветата свършиха и пред тях се откри оградена отвсякъде с тръстики малка водна площ, която проблясваше на лунната светлина. Замъкът на дядо му, дом на клана вече повече от век, беше построен по стратегически съображения близо до вода, но за разлика от крепостта на неговите прадеди, която се намираше наблизо в Анан, защитният насип и вътрешният двор на замъка бяха на безопасно разстояние от брега на езерото, защото фамилията Брус вече беше платила дан за проклятието на Малахия.

Робърт спря, загледан във водата.

До него Ева трепереше в студения въздух, хванала раменете си с ръце.

Робърт знаеше какво трябва да направи, знаеше дори какво тя иска той да направи, но продължаваше да вижда изкривеното от гримаса лице на баща си и да чува отровните му думи. След малко почувства нещо да докосва ръката му. Бяха пръстите на Ева. Вмъкваха се между неговите. Някъде в гората се чу крясък на бухал. Сърцето на Робърт започна да бие по-бързо, а дъхът му взе да излиза на облаци от устата. Образът на баща му започна да избледнява, изместен от усещането, което предизвикваше ръката на Ева в неговата ръка. Той чувстваше пулса й, бърз като неговия. Обърна се към нея, за да прогони окончателно измъчващите го мисли, и потърси устните й със своите. Отначало тя сякаш се вцепени, явно изненадана от нетърпението му, но после се отпусна и се притисна плътно в него. Устните й имаха вкус на вино.

Чул далечно бумтене, Робърт предположи, че е от кръвта, която пулсираше в главата му, но когато звукът стана по-силен, разбра, че е тропот на копита. Може би от три или четири коня. Отдръпна се от Ева.

— Да не би да идват още гости? — прошепна тя. Мокрите й устни лъснаха на лунната светлина.

Видът им го накара неволно да потръпне и когато заговори, гласът му беше дрезгав от обзелото го напрежение:

— Не. — Той се прокашля. — Всички са тук. — Робърт се поколеба. Искаше да остане тук навън с нея, но този тропот на копита отвличаше вниманието му. Беше късно за пътуване. — Ела. — Той я хвана за ръката и я поведе обратно към дърветата, оставяйки зад гърбовете им смълчаното, спокойно езеро.

Когато приближиха оградата, Робърт си даде сметка, че вече не чува гайдите. След като мина през портата, чу откъм залата да се говори на висок глас. Ускори крачка, а Ева почти се затича до него, хванала роклята със свободната си ръка. В двора имаше коне и миришеше на пресен конски тор. Робърт се отправи към залата, чиито врати бяха широко отворени. Видя скупчили се там хора. От тълпата изскочи Едуард. Забеляза Робърт и тръгна към него. Робърт никога не беше виждал по-малкия си брат толкова сериозен.

— Какво има?

— Съобщиха, че Джон Балиол ще бъде крал.