Анди Андрюс
Стани проницател (18) (24 урока за малките неща, от които е съставена голямата картина)

18. Виктор Франкъл и Едмънд Хилари

Най-известната книга на Виктор Франкъл е „Човекът в търсене на смисъл“. Беше сред първите, които прочетох, когато бях бездомник и преминавах през най-ужасния етап от съществуването си. Животът на Виктор Франкъл е пример за подражание.

В книгата си той казва:

„Човешкото може да оцелява дори сред физическия и духовен примитивизъм, сред най-чудовищните и безумни условия в концентрационния лагер.

Чувствителните хора, свикнали да водят активен интелектуален живот и обикновено с по-крехко здраве, навярно са изпитвали големи страдания, но душевните им щети са били по-малки. Те са бягали от ужасната действителност в свой свят, където са били свободни. Само така може да се обясни парадоксът, че някои слаби и деликатни лагерници понасяха по-леко кошмарните условия, отколкото онези с по-солидно телосложение.

За да поясня тезата си, ще опиша свое преживяване. Ще ти разкажа какво се случи в една от ранните утрини, през които ни караха под строй на работната площадка. Даваха команда: «Ходом марш, леви, 2, 3, 4, леви, 2, 3, 4, първият кръгом, ляво, ляво, ляво, шапки долу».

В мрака се препъвахме по каменистия път, извеждащ от лагера, хората от конвоя ни крещяха и ни удряха с прикладите на пушките си. Всеки лагерник с разранени стъпала се подпираше на съседа си. Почти никой не продумваше. Човекът до мен, който беше вдигнал яката си, за да се предпази от студа, неочаквано ми прошепна: «Само ако ни видеха жените ни! Дано им е по-добре в техните лагери и дано не знаят какво ни се случва». Думите му ме накараха да се замисля за съпругата си. Продължихме да се тътрим по заледения път, взаимно се подкрепяхме и си помагахме да продължим напред, без да продумаме, но и двамата знаехме, че всеки мисли за жена си. Сегиз-тогиз поглеждах небето — звездите вече избледняваха, иззад гъстите тъмни облаци плахо се процеждаше розовата светлина на зората. Но аз все така мислех за жена си, струваше ми се, че я чувам да ми отговаря и че ми се усмихва окуражаващо. Истински или не, образът й беше много по-лъчезарен от слънцето, показало се на хоризонта. Хрумна ми спираща дъха мисъл.

За пръв път в живота си прозрях истината, възпята от толкова много поети и обявена за върховна мъдрост от толкова много мислители — че любовта е най-върховната цел, към която се стремим. Прозрях най-голямата тайна, разкривана чрез поезията, мислите и вярванията. Човечеството ще се спаси чрез любовта и в любовта. Вече знам, че човек, който е загубил всичко, ще е щастлив, ако мисли за любимата си; в мигове на пълно отчаяние, когато не ти остава друго, освен да понесеш с достойнство страданията, можеш да постигнеш удовлетворение като си мислиш с обич за любимата жена.

Задавах й въпроси и тя ми отговаряше. После ме питаше и аз отговарях.

«Стой!» Вече бяхме на работната площадка. Втурнахме се в тъмната барака, надявайки се да получим що-годе свестен инструмент. Връчиха на всеки от нас лопата или кирка. «По-живо, свине такива!» Скоро се озовахме на вчерашните си места в изкопа. От ударите на кирките в замръзналата земя хвърчаха искри, хората работеха мълчаливо, сетивата им бяха притъпени. Умът ми се беше вкопчил в жена ми, макар да не знаех дали още е жива. Знаех само онова, което вече бях прозрял: обичта е чувство, което обхваща нещо повече от физическото присъствие на любимия човек.

Не знаех дали жена ми е жива и нямаше как да разбера — лагерниците нямаха право да изпращат и да получават писма — но внезапно това престана да ме вълнува. Не изпитвах необходимост да узная съдбата й. Нищо не можеше да намали обичта ми и силата на мислите ми, да заличи образа на любимата ми. Дори да знаех, че жена ми е мъртва, това нямаше да ми попречи да съзерцавам лицето й и мисленият ми разговор с нея щеше да е удовлетворителен, щеше да е като печат на сърцето ми. Любовта е силна колкото смъртта.“

Както споменах преди малко, за първи път разлистих „Човекът в търсене на смисъл“ преди около трийсет години, малко след смъртта на родителите ми. Докато ти чета думите на автора, ми се струва, че това се е случило вчера. Помня как след първото прочитане на книгата на Виктор Франкъл си казах: „Щом този човек е издържал ужаса и е постигнал много в живота си, значи има надежда и за мен. Ще преодолея трудностите“. Съветвам те да четеш биографиите на хора като Виктор Франкъл. Бъди сигурен, че душевната ти нагласа и гледната ти точка ще се променят в положителна посока. Ако често мислиш за хора, от чийто живот се възхищаваш, постепенно и твоят живот ще тръгне в желаната от теб посока.

Още един велик човек, за когото си струва да прочетеш, е Едмънд Хилари. Познаваш го като сър Хилари, но преди да стане първият алпинист, изкачил Еверест, той бил просто Едмънд Хилари, който се занимавал с пчеларство. Израснал в градче южно от Окланд в Нова Зеландия и наглед бил съвсем обикновен, но в гърдите на неизвестния пчелар биело сърце, жадуващо за необикновени приключения, за величие. Възпламенявали го стремежът да изследва, да изпробва силите си сред пустошта, да се подлага на изпитания. Този стремеж бил пътеводната му звезда, мотивирал го, изпълвал го с трепет, въодушевявал го.

Любопитно е интервюто, което дава на 16 ноември 1991 за Американската академия на науките. Интервюиращият го моли да опише младия Едмънд, който четял много, и го пита за какво мечтаел тогава. Хилари отговаря: „Мечтаех най-вече за приключения. Не бях единак, но нямах много приятели и често се разхождах сам. Обичах да вървя пеш и докато крачех по пътищата и по пътеките около родното ми градче, умът ми витаеше на хиляди километри, представях си как разсичам с меча си злодеите, спасявам красиви девойки и в мечтите си извършвам още куп храбри дела.

Вървях с часове, измислях си какви ли не подвизи, обаче не предполагах, че стремежите ми ще се осъществят. Бях здравомислещ младеж, но обичах да мечтая. Бях и страстен читател, макар отначало да предпочитах само книги за пътешествия и за романтични приключения. Завърших прогимназия в родното си градче, обаче като гимназист ми се налагаше да пътувам с влак около два часа до училището в големия град и още два часа — обратно. Всеки ден си взимах книга от библиотеката и я прочитах по пътя. Правете сметка колко романи съм прочел през тези години. Повечето бяха приключенски и предполагам, че заради тях имаше периоди, през които мечтаех за авантюри. На този етап не предприемах нищо, само четях и мечтаех“. Тук е мястото да кажа, че цялото интервю е качено на сайта на Академията. Озаглавено е „От пчелар до велик изследовател“.

Целта, към която се е стремял Едмънд Хилари, е била като почва, която е трябвало да се обработи преди голямото постижение. Толкова много прочетени книги, толкова мечти, толкова размишления. Величието не се постига внезапно, първо се засяват семената, почвата се наторява. Или пък, ако палиш огън — първо трябва да раздухаш пламъка, да се потрудиш, преди да се настаниш удобно и да се сгрееш. Може би в определен момент от живота ти е имало огън в брака ти, в работата ти или в нещо друго, но постепенно е започнал да стихва или пък ти чувстваш, че е угаснал. Време е отново да го запалиш или да хвърлиш още съчки, та той да се разгори силно и буйно. Където и да се намираш сега, как можеш да поддържаш този огън по нови и вълнуващи начини?

Ето няколко стъпки за разпалване на огъня на мотивацията ти. Първо: Набележи какво искаш от живота, от работата си или от нещо друго; важно е да знаеш какво искаш, за да го постигнеш. Второ: Реши какво искаш да дадеш, за да получиш. Време, пари, работа, обещания? Трето: Набележи препятствията по пътя си. Дали съществуват само в ума ти, или са реални, с време ли са свързани, или с пари? Четвърто: Реши какво ще направиш, за да прескочиш тези препятствия, затруднения, изпитания. Как ще ги преодолееш? Пето: Състави си план и действай. Шесто: Наблюдавай дали постигаш желаните резултати. Ако не успяваш, добави още точки в плана и работи, докато започнеш да го осъществяваш. Тогава се запитай как да извършваш повече действия, водещи до желаните резултати, и по-малко от онези, пречещи на постигането на целите. Опитваме се да стесним периметъра, докато намерим точния път към посоката, в която искаме да тръгне животът ни.

На въпроса: „Мечтаели сте за приключения, но питахте ли се какъв искате да станете?“ в същото интервю Едмънд Хилари отговаря: „Страхотен въпрос! Идея си нямах. Разговарял съм с мнозина, които се ужасяват, защото децата им не знаят каква професия да изберат и към какво се стремят. Ако бях тяхно дете, щяха да се ужасят и от мен, защото макар очевидно да имах цел в живота, непрекъснато сменях посоката и се наложи да стесня периметъра — или малко наляво, или малко надясно — да не говорим, че много пъти не бях сигурен какво искам. Всъщност знаех, но не и как да го постигна. Животът ми се развиваше в крачка, така да се каже“.

Напълно го разбирам. Той казва още, че не е бил от онези, които още в ранна възраст си набелязват цел и упорито вървят към осъществяването й. „Знаех само, че искам да работя нещо, свързано с приключения. Имах смътно усещане какво ще е то, най-важното беше да е вълнуващо и рисковано.“

Запитан дали в юношеството си е имал кумири, които са му били пример за подражание, Хилари отговаря: „Пак ме хванахте на тясно, защото през този период, когато не знаех какво искам, ми хрумваха разни идеи — исках да съм лектор или писател — но всичко, което правех, не беше подчинено на тези амбиции, от друга страна, сега си давам сметка, че всъщност съм имал цел и Бог ме е подготвял чрез трудности и изпитания подсъзнателно да се стремя към нея. Питате ме дали съм имал кумири. Да, имах кумир, чиито дела ме впечатляваха, и това беше прочутият изследовател Шакълтън. Възхищавах се от него заради решимостта и лидерските му качества, заради способността му при честото изпадане в трудни ситуации да вдъхнови хората си и да ги изведе в безопасност. Бих казал, че за мен той беше повече от кумир. Сега си давам сметка, че когато самият аз на два пъти се озовавах на Северния полюс, се опитвах да следвам примера на Шакълтън, а не на други велики пътешественици. Шакълтън е бил готов да вземе решение и да го промени, ако се наложи. Много известни изследователи при никакви обстоятелства не са се отклонявали от предварителния си план и упорито са го следвали, което понякога е било катастрофално. Шакълтън не е постъпвал така, аз — също. Голямата ми цел оставаше същата, но имаше много начини за постигането й и ако някой предложеше разумна идея, бях готов да я приема“.

Мисли за живота си, за целта си като за експедиция. Мнозина водачи на експедиции не са склонни да приемат чужди идеи, защото смятат, че така изневеряват на принципите си. Когато сме заедно, всеки от нас има по-голяма стойност, отколкото сам за себе си. Задно сме по-силни, отколкото поотделно. Ето защо подканям хората да ме потърсят във фейсбук на andyandrews.com, да коментират мои или чужди статуси и да споделят свои идеи. Така обогатявам познанията си, взаимно ги обогатяваме. Бъди готов да промениш плана си, ако обстоятелствата го налагат, да поемеш в друга посока, да използваш друг метод.