Анди Андрюс
Стани проницател (24) (24 урока за малките неща, от които е съставена голямата картина)

24. Рик Хойт

Докато след една моя лекция чаках таксито за летището, видях наблизо някакъв човек, бутащ инвалидна количка, на която седеше младеж с изсъхнали крайници. Познах ги. Бях чел в „Спортс Илюстрейтид“ (споменах, че навремето четях само илюстровани спортни издания) статията на Рик Райли за тези двамата. Бащата се казваше Дик Хойт.

Провери в Гугъл какво е направил Дик Хойт заедно със сина си Рик, прикован към инвалидна количка. Участвали са в осемдесет и пет маратона, изминали са четирийсет и два километра и двеста метра цели осемдесет пъти. Участвали са и в осем триатлона: в един и същ ден Дик тича 42 километра, като тегли количката със сина си, влачи на буксир надуваема лодка с него три километра и половина докато плува, накрая изминава с велосипед почти 180 километра, като вози сина си на специална седалка, монтирана на кормилото — цели осем пъти!

Дик участва в ски бягане и тегли сина си на шейна, катери се по планини, като носи Рик на гърба си, веднъж заедно с него прекосява с велосипед Съединените щати. Като чета за него, се чувствам неловко, задето понякога ми тежи да водя синовете си на боулинг. Но какво е направил Рик за баща си? Нищо особено, само му спасил живота. Преди четиридесет и три години, когато Рик се родил, живеели в Уинчестър, Масачузетс. При раждането детето било почти задушено от пъпната връв и получило церебрална парализа. Лекарите казали на родителите, че то завинаги ще остане „зеленчук“ и им препоръчали да го оставят в специализирано болнично заведение. Обаче Дик и Джуди Хойт не се съгласили, защото забелязали, че Рик ги следи с поглед. Когато малкият навършил единайсет, те го завели в катедрата по инженерни науки към университета Тафтс и попитали може ли някой да помогне на момчето им да общува с тях. Макар лекарите да били казали, че мозъчните увреждания на момчето са фатални, след като инженерите приспособили за него компютър, чийто курсор можел да движи с главата си, Рик най-после можел да общува. Баща му често повтаря, че въпреки твърденията на специалистите той виждал как реагира синът му, когато му разкажел някоя смешка. Знаеш ли какво било първото, което Рик набрал на клавиатурата? „Давайте, Бруинс!“ Оказало се, че харесвал футболния отбор на Калифорнийския университет. Невероятно, нали?

Когато от гимназията организирали благотворителен маратон в полза на ученик, парализиран при автомобилна катастрофа, Рик написал на малкия си компютър: „Татко, искам да участвам“. А Дик отговорил: „Да бе! Как ще стане според теб?“. През живота си не бил пробягал дори километър, камо ли осем, а тук се очаквало да бута сина си в инвалидната количка. После осъзнал, че той е инвалидът. Започнал да тренира усилено и след няколко седмици вече бил във форма, но през този ден, когато решили да направят нещо необичайно, животът на Рик се променил. Той написал: „Татко, когато тичах с теб, имах чувството, че не съм инвалид“. Това изречение променило живота на баща му.

Дик бил обсебен от мисълта да дарява на сина си това чувство колкото е възможно по-често. През 1979 вече бил в толкова добра форма, че се решил да бяга в Бостънския маратон. Организаторите му отказали, защото не бил нито индивидуален състезател, нито човек с увреждания. Въпреки забраната, няколко години подред Рик и Дик се включвали неофициално в бягането, докато през 1983 получили дългоочакваното разрешение. Преди това участвали в квалификации за Бостънския маратон и постигнали много добро време.

Не след дълго някой подхвърлил на Дик идеята за триатлон. Само дето той не можел да плува и от шестгодишен не бил карал велосипед. Как щял да бута и да тегли количката с петдесет и пет килограмовия си син? Въпреки това се опитал. Оттогава двамата са участвали в множество триатлони, включително четири „Айрън ман“ — петнайсетчасово състезание — на Хаваите. Повтарям, невероятно е. Гледах интервю с двайсет и пет годишен участник в „Айрън ман“, който каза: „След като ме изпревари старец, който плуваше, теглейки по-млад човек в гумена лодка, вече не се мислех за голяма работа“. Въпреки това понякога питат Дик: „Защо не се пробваш сам?“. „Как не!“ — сопва се той. Състезава се заради неописуемата радост да гледа усмивката на Рик, докато заедно бягат, плуват и карат велосипед.

Тази година Дик ще навърши шейсет и четири, Рик ще е на четиридесет и три и това ще е двайсет и четвъртото им участие в Бостънски маратон. Рик пише: „Безспорно моят татко е бащата на века“. Подкрепям го с две ръце. И бащата извлече полза, защото преди две години по време на състезание получи лек инфаркт и беше установено, че 95% от артериите му са запушени. Лекарите му казали, че ако не бил в толкова добра форма, вероятно е щял да почине преди петнайсет години. Излиза, че на практика Дик и Рик взаимно са спасили живота си.

Сега Рик живее отделно, получава медицински грижи в дома си, но работи в Бостън. Дик, който беше военен, се пенсионира и живее в Масачузетс. Двамата винаги намират начини да са заедно и изнасят беседи в цялата страна. Запознах се с тях, когато и аз бях на лекторска обиколка и се оказа, че лекциите ни са в различни зали на един и същ хотел. Бях толкова развълнуван от срещата, че коленичих до количката на Рик и му казах, че е кумир не само за мен, а и за много други хора. Казах на сина и на бащата, че ще разкажа на синовете си за техния подвиг и колко се възхищавам от тях. Знаеш ли, Рик мечтае да подари на баща си нещо, което не се купува. Мечтае някой ден с баща му да си разменят ролите и той да бута инвалидната количка. Той продължава да работи за благотворителни организации и върши изследователска дейност. Тази мечта подсилва ентусиазма му и води до отлични резултати в работата му.

Разбира се, възможностите пред теб са безкрайни. Мисълта ми е, че като те погледна, като погледна себе си и си помисля пред какви изпитания се изправяме ежедневно, разбирам, че нямаме причина да се оплакваме. Имаме безброй възможности. Може би ще станеш важна клечка, можеш да станеш каквото си пожелаеш, да имаш много пари, но никога не забравяй, че всеки ден посяваме семена, които един ден ще дадат плод в живота ти, в живота на твоите деца и в живота на бъдещите поколения. Какви семена ще засееш и какво ще пожънеш? Сигурно в живота ти е имало някой като Джоунс, появил се тъкмо когато ти е бил необходим, за да ти помогне да промениш гледната си точка. Как можеш да се превърнеш в Джоунс за другиго? Как можеш да станеш проницател по свой специфичен начин и да помагаш на другите да си изградят правилен мироглед? Толкова много хора разчитат да се превърнеш в техен маяк, който разсейва мрака в най-непрогледната им нощ, който носи светлина на онези, разкъсвани от угризения, страх или от съмнения. По-лесно е, отколкото предполагаш, бъди любезен, усмихни се, кажи няколко окуражаващи думи на непознат или още по-добре — на познат, на когото досега не си дръзвал да предложиш помощ. Давам си сметка, че изглежда странно и наистина е така, защото е различно, но и ти си различен, ти не приличаш на другите, роден си с необикновената дарба да лекуваш хора в беда, да обнадеждаваш онези, които са загубили всичко или никога не са имали пукната пара, и да даряваш обич на всички, копнеещи да бъдат обичани. Бъди Джоунс в живота на другите хора.

Прекрачи отвъд своята зона на комфорт и стани влиятелна личност. Влиятелна личност в семейството, в обществото, в своя щат или държава, в свят, изпитващ силна необходимост от хора като теб, които не само говорят как ще повлияят на живота на другите, но и го правят. Гордея се с теб! Гордея се с теб, задето отдели толкова много време на този мисловен процес. Гордея се с решителността ти относно бъдещето ти и живота на онези, на които ще помогнеш. Правиш заявка за величие. Моята гледна точка за теб и за света ти е следната: радвам се, че заедно изминахме дългия път. Ще променим този свят! Само че още не знам по какъв начин ще го направим — не е ли прекрасно, че това също е избор? Всичко е в ръцете ни, затова да не губим време, да променим света.