Метаданни
Данни
- Серия
- Проницателят (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Noticer Returns, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Златка Паскалева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2020 г.)
Издание:
Автор: Анди Андрюс
Заглавие: Проницателят се завръща
Преводач: Златка Паскалева
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: SKYPRINT
Година на издаване: 2014
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указано)
Излязла от печат: 24.03.2014
ISBN: 978.954-390-105-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12368
История
- —Добавяне
Втора глава
Крайбрежието на Мексиканския залив, щата Алабама
Ноември, трийсет и две години по-рано
Беше студена вечер и бях навлякъл всички дрехи, които притежавах, в това число и едно подплатено дънково яке, намерено в боклука. Наближаваше полунощ, връщах се от едно маратонско чистене на риба в ресторанта на Джийни на кръстопътя на магистрала 59 и Крайбрежния булевард. Бях се отправил към кея на Гълф Стейт Парк, изтощен и премръзнал, и нямах търпение да се напъхам под заслона на кея и да заспя.
По навик не вървях по главната улица, а покрай брега, откъм фасадите на жилищата и бизнес сградите, обърнати към океана. Правех го, за да избегна всякакво излишно внимание, което хората проявяваха към хлапе, скитащо само по улиците на малък крайбрежен град посред нощ. Тъкмо се влачех уморено пред заведението „Розовото пони“, когато Джоунс се присъедини към мен.
Не се изненадах особено. Вече бях свикнал с чудноватия начин, по който той обикновено се появяваше. Тази вечер старецът просто изравни ход с мен и закрачихме рамо до рамо. Носеше дънки и тениска, както винаги.
— Не замръзваш ли? — попитах.
— Имам си мисли, които ме топлят — отвърна Джоунс, после отбеляза: — Леле, майко! Как миришеш на риба!
Продължавах да се тътря по пясъка с наведена глава и ръце, напъхани дълбоко в джобовете.
— Ами пробвай и ти да прекараш цял ден, затънал до лактите в тон и половина риба, да те видим на какво ще замиришеш — отвърнах.
Джоунс замълча. Реших, че е усетил лошото ми настроение и сега ще си мери думите. Тежкото ми положение, макар и не безнадеждно, се отразяваше отрицателно на емоционалното ми състояние. Обстоятелствата около мен бяха явни дори за онези, които само бегло ме познаваха. Джоунс отлично знаеше, че опасността да изпадна в бяс, да избухна в плач или да нараня човека насреща с приказките си, е напълно реална. Някои от тези смахнати демонстрации на начина, по който се чувствах, се случваха често напоследък, понякога дори на обществени места. Не исках да се държа така, но нямах сили да се контролирам. Какво да направя?, мислех си. Това съм аз. Така се чувствам. Просто съм си такъв…
Стрелнах с очи стареца и продължих да крача. Явно му беше станало навик да ми се явява най-често, когато бях уморен, потиснат или ядосан. Тъкмо миех нечия яхта или пък чистех риба, вдигах очи и — ето ти го на̀, изправен на десетина-петнайсет метра от мен, стои и ме наблюдава. Когато го хванех, че ме гледа така, той ми се усмихваше, а аз нямах нищо против компанията му. В края на краищата, старецът беше единственият човек, който в някакъв смисъл се интересуваше от мен — бездомния младеж, дето спеше на плажа.
Джоунс можеше да ме разсмива и нерядко го правеше; по-често обаче ме караше да се замислям. Не задължително за нещо определено… Просто ме караше да мисля по начини, които не бях допускал, че са възможни. Беше майстор на това да обръща някоя ситуация или дълбоко вкоренен възглед с главата надолу, или пък да го завърта на сто и осемдесет градуса така, че на секундата всичко ти ставаше кристално ясно и се изпълваше със смисъл.
Не го поглеждах, но чувах как финият пясък скърца под стъпките му. Старецът беше тих, просто предлагаше компанията си на един самотен млад човек, и мен непрекъснато ме гризеше съвестта за това как се държах с него понякога. Някой път избухвах, а после съжалявах за острите думи, с които си изкарвах яда. В моменти на ясна мисъл се чудех дали задушаващото раздразнение, което изпитвах, не е всъщност гняв срещу самия мен. Със сигурност обаче ми беше трудно да мисля по начина, по който мислеше Джоунс.
— Не може да ми цъфваш от нищото с готовите си отговори — бях му казал само няколко вечери по-рано. А после бях допълнил подигравателно с най-гадния си глас: — Държиш се така, сякаш отговорът се крие зад ъгъла и когато го намериш — бам! — проблемът ти е решен, все едно с магическа пръчка! — Помня, че за да го закопая с финалната си реплика, бях пристъпил крачка към него. След това завърших с презрение: — Животът не е толкова прост, колкото го изкарваш.
Джоунс сви рамене, а после, с почти незабележима усмивчица, отговори:
— На мен все пак ми се струва, че когато намериш отговора, проблемът наистина е решен. Може да си уплашен, раздразнен или обезкуражен, а може и трите едновременно, но когато откриеш отговора, животът ти се променя завинаги. Така че, всъщност, синко… нещата не са чак толкова сложни.
В онзи момент ми се беше приискало да закрещя.
Наближихме „Холидей Ин“ и видяхме високите вълни на прилива, които се разбиваха в основите на курортния комплекс. Само високата стена защитаваше елегантния плаж на хотела от силата на океана; това беше единственият участък от маршрута, който не можехме да изминем по пясъка. Налагаше ми се да преодолявам тази пречка редовно и знаех, че за да избегне газенето из прибоя, човек трябва да мине през зоната на басейните. Заедно в мрака, съвсем сами, аз и Джоунс изкачихме стъпалата до площадката, която трябваше да прекосим, лъкатушейки сред наредените около басейна шезлонги, за да излезем от комплекса от противоположната му страна, където отново имаше стълби до плажа.
Въпреки че нощем районът се охраняваше, аз пресичах от там. Дамата, която поемаше нощните смени на рецепцията, беше афроамериканка на средна възраст, на име Бевърли. С нея бяхме приятели. Наричах я „мисис Бевърли“ и от време на време й носех прясна риба като част от негласното ни споразумение; тя пък си затваряше очите, когато аз използвах едно или друго от удобствата на „Холидей Ин“. Въпреки това все пак внимавах. Не исках някой да си има неприятности с управителя на хотела. Най-малко аз.
Приклекнах и се запромъквах покрай шезлонгите. Когато стигнах някъде към средата, точно до дълбоката част на басейна, спрях и се обърнах да кажа на Джоунс да постъпи като мен. Заля ме раздразнение, когато видях, че той не се привежда и не бърза. Старецът си крачеше спокойно, изправил рамене, с ръце в джобовете, а кожените му сандали шушнеха по посипания с пясък бетон. Тъй като се бях приучил да не привличам върху себе си чуждо внимание, в комбинация със съпътстващите го обикновено проблеми, аз се стремях да пазя пълна тишина, но стъпките на Джоунс отекваха, сякаш влачеше желязна тръба през чакъл.
Още по-ядосан му изсъсках да побърза, да се наведе и да стъпва тихо. Преди да продължим по прекия маршрут обаче, Джоунс без никаква причина ми се усмихна и посегна към мен с жест, който подсказваше, че иска да сложи ръка на рамото ми, но вместо това… силно ме блъсна право в студения, неотопляван през нощта басейн.
Вече бях под водата преди въобще да осъзная какво се беше случило. Години по-късно продължавах да нося в съзнанието си чудноватия образ на стареца точно в онзи момент. Изпод водата го виждах наведен над басейна, с развята от студения вятър бяла коса. Изскочих отгоре и поех рязко въздух, а Джоунс продължаваше да се усмихва. Не се смееше (в онзи момент бих го убил за това), а се усмихваше така, сякаш изпитваше силно любопитство, радостно очакване или пък беше очарован от това, което вижда.
Доплувах до стената на басейна и се хванах за ръба пред краката му. От пламъка на злобата или каквото там се беше загнездило в мен тази вечер, не беше останала и следа. Изтрих си очите с ръка, погледнах стареца и попитах:
— Това пък защо го направи? — а той протегна ръка, за да ми помогне да изляза.
Минути след това бях във фоайето на „Холидей Ин“, увит в десетина чисти хавлии, които ми дадоха от пералнята на хотела, и държах чаша кафе. С Джоунс седяхме на пода, свити в антрето — нито вътре, нито вън — към изхода, който водеше от фоайето към тенис кортовете. Не беше много удобно, но поне не духаше вятър, а аз бях сравнително уверен, че никой няма намерение да ни изгони.
След като обидено помълчах — отношение, което, да призная, нямаше никакъв ефект върху Джоунс — го изгледах косо и попитах:
— Човече, не разбирам. Защо постъпи така?
Старецът се загледа в тавана, въздъхна доволно и скръсти удобно ръце на гърдите си.
— Тъй — рече, стрелна ме с очи и пак загледа тавана. — Синко, днес се намираш в разгара на най-тежката война, която ще ти се наложи да водиш през целия си живот. Объркващо е, но в момента ти се бориш за онова, в което един ден ще се превърнеш. В главата ти бушуват сили, които няма как да разбереш чак до деня, в който, след много години, ще можеш да се обърнеш назад и да погледнеш от разстояние цялостната картина. Виждаш ли, много хора ще ти казват, че дребните неща нямат значение. — Старецът пак ме погледна за кратко, отклони очи и продължи: — Добре ще направиш, ако изобщо не обръщаш внимание на тези думи, синко. Дребните неща имат значение. Понякога те имат най-голямо значение. Всички се съсредоточават върху големите неща, но изглежда никой не схваща, че те всъщност са съставени от множество по-дребни. Когато пренебрегваш дребните неща, те често се превръщат в големи, с които е значително по-трудно да се справиш.
— „Не се ядосвай за дреболии“ — произнесе с пренебрежение Джоунс след малко. — Това е заблуда, която може да разруши живота ти. — Той ме загледа сериозно и аз също го погледнах право в очите. — Изборите, които правиш, думите, които изричаш, всяко действие, което предприемаш, е необратимо. Животът се пише с неизличимо мастило, момче. Събуди се. Всяка минута, която прекарваш тук, на земята, ти оставяш мънички щрихи по голямото платно. А чрез тях създаваш голямата картина, в която животът ти неизбежно ще се превърне — тази картина може да е шедьовър, но може и да е безобразна цапаница.
Джоунс се попремести в тясното пространство, за да се настани удобно и да може да ме гледа в очите, а после продължи:
— Та, да се върнем на въпроса ти… — Старецът леко наклони глава. — Изведнъж ми хрумна, че аз няма винаги да съм до теб, за да ти помагам и да ти подсказвам как да мислиш. Затова реших, че тук и сега трябва да осъзнаеш един много важен факт за съществуването си. Всеки божи ден, от днес до края на живота ти, все някой ще те бута в басейна. И най-добре ще направиш, ако още днес решиш как ще реагираш на това.
Джоунс примижа и се приведе към мен:
— Дали ще изплуваш от водата, хлипайки като момиченце? Може би ще плачеш и ще се жалваш? Дали ще излезеш на повърхността вбесен и яростен, заплашвайки всички наред? Дали ще се сбиеш, или ще нараниш някого? Или ще изплуваш от водата с усмивка? А после ще започнеш да мислиш какво можеш да научиш… На кого можеш да помогнеш? Дали ще се държиш като щастлив, макар да се чувстваш несигурен?
Той ме погледа още миг-два, после наведе глава и заговори със сериозен тон:
— Време е да решиш, синко — рече. — Всеки факт и резултат — и добър, и лош — до който ще достигаш в живота си, зависи от това какво ще избереш. Във всеки един от бъдещите дни, по един или друг начин, искаш или не, ще бъдеш бутан в басейна. Време е да решиш как ще действаш тогава.
С тези думи Джоунс се изправи и си тръгна.
Бях изтощен, безумно уморен и знаех, че и аз скоро трябва да си вървя. Преди обаче да се изправя отново срещу студената нощ, се унесох, починах си малко, оставих съзнанието ми да се рее над образа и думите на Джоунс. Отново се замислих защо ли той никога не носи връхна дреха. Замислих се къде ли ще спи тази вечер и колко странен ми се струва по принцип. Замислих се за собствения си живот. Замислих се върху стряскащите думи на стареца. И се зачудих какво, за бога, да правя.