Анди Андрюс
Проницателят се завръща (19)

Деветнайсета глава

Обикновено се будя рано, доста преди съмнало, но в понеделник сутринта, когато мобилният ми иззвъня, още спях. Почти винаги оставям телефона на стол в другия край на стаята, но сега не бях съвсем сигурен дали е точно там. В полусън не можех да преценя откога звъни и дали въобще съм склонен да се обадя. Обърнах се на другата страна и зачаках звънът да спре. Когато това стана, си погледнах часовника. Беше почти осем и половина.

Телефонът отново зазвъня. Защо още бях в леглото? Насилих се да дойда в съзнание. Мислите ми още блуждаеха, но скоро се концентрираха върху онова, което се случи вчера вечерта. Не можах да излетя от Атланта, наех кола, карах шест часа до Ориндж Бийч и заспах към пет тази сутрин.

Бях сам. Явно Поли беше закарала момчетата на училище и ме беше оставила да се наспя. Мина ми през ум, че ако си бях изключил телефона, щях още да спя. Вече звънеше за трети път. Най-сетне, слава богу, спря… и веднага започна пак.

Изритах одеялото малко по-настървено от обикновено и се хвърлих към апарата. Не познах изписания на дисплея номер и се обадих с кисел тон.

— Господин Андрюс? — попита женски глас.

Съжалявам. Няма да стане, помислих.

— Извинете, кой се обажда?

— Асистентка съм на Джак Бейли. С господин Андрюс ли разговарям?

Асистентката на Джак Бейли? За какво може да става дума?

— Аз съм — отговорих.

Жената междувременно явно беше дала слушалката на Джак, защото веднага чух неговия глас:

— Анди?

— Да, Джак… Как си?

— Екстра, ама на нашите приятели им трябва малко помощ. Дано нямаш нищо против, че взех номера ти от Санди Стимпсън.

Странно. Бях се виждал с Джак два-три пъти и го познавах слабо.

— Няма проблем — рекох. — Какво е станало? Кои наши приятели и от каква помощ имат нужда?

Когато той ми обясни накратко положението, навлякох първите дрехи, които ми попаднаха, написах бележка на Поли и изхвърчах от къщи.

 

 

След по-малко от час седях на един изхвърлен от океана дънер и чаках. Бях сигурен, че съм на точното място на срещата ни, но къде беше Джак?

В далечния край на плажа се бяха скупчили трима души. Бяха твърде далеч, за да ги разпозная ясно, но бях почти сто процента сигурен, че са двамата Ларсънови и Кристи Хейнс.

Чух глас зад гърба си, станах и видях Джак Бейли да приближава, говорейки по мобилния си телефон. Приключи разговора, точно когато стигна до мен, усмихна ми се и протегна ръка.

— Извинявай, че те накарах да чакаш.

Стиснахме си ръцете.

— Няма проблем. — Видях как погледът му се премести към тримата надолу по плажа. — Нищо особено не става, доколкото виждам — рекох и той кимна.

— Къщата ми е ей там — посочи. — Седем-осем парцела по-нататък… Ако предпочиташ, можем да тръгнем към нас. Ще ги наблюдаваме от кея ми.

— Не, тук е добре — казах. — Благодаря ти все пак. Може би по-късно.

— Както решиш.

— Та, Джак, сериозно ми кажи сега… — Заслоних очи с ръка и се вгледах внимателно в трите фигури, които вече полека вървяха към нас. — Те наистина ли смятат, че може да му се е случило нещо лошо?

Той се ухили.

— Помниш ли първия път, когато Джоунс ти изчезна?

— Разбира се, той непрекъснато изчезва — разперих ръце аз. — До ден-днешен не го знам къде е, в града ли е въобще, или не.

Джак се усмихна и кимна.

— Трябва да ги успокоим, когато дойдат. — Махна към къщата си и продължи. — Сигурен ли си, че не искаш и ние да вървим полека към къщи?

— Благодаря ти, но не, добре ми е тук — отвърнах, все едно се намирахме в някой от луксозните апартаменти на грандхотела. Сякаш за да докажа колко ми е приятно, седнах отново на дънера. След миг Джак последва примера ми. Загледахме отново триото в далечината. Приближаваха бавно. — Кой от тях мисли, че Джоунс може да се е удавил?

— Кристи — отвърна Джак. — Двете със Сийли позвънили на 911 от дома на един от съседите ми. Хос Мак, нали го знаеш… — Кимнах, за да покажа, че познавам известния щатски шериф. — Ами — продължи Джак, — аз веднага се обадих на Хос. Слава богу, хванах го, преди да е пуснал флотилията да претърсва залива.

Двамата се засмяхме.

— Божичко — рекох. — Нали знаеш, че ако бяха почнали да издирват трупа му, старецът със сигурност щеше да се появи. Няма да може да се въздържи.

Джак ме улови за лакътя.

— Сигурно щеше да доплува до някоя от лодките, да се престори на удавен и когато го извадят и обърнат по гръб, да отвори очи и да им каже: „Какво правите момчета?“. — Двамата направо се превивахме от смях. Не се познавахме добре, но приятелството ни с Джоунс сякаш създаваше някаква особена връзка между нас. Мисля, че в онзи момент и двамата се забавлявахме заедно повече, отколкото в чиято и да било друга компания.

— Скоро ще дойдат — каза Джак, гледайки как приятелите ни все повече приближават. — Само почакай да ги видиш. Все едно са били на война.

Сбърчих чело.

— Как така?

— О… извинявай. Забравих, че ти не знаеш — обърна се и махна с ръка назад към горите. — Посред нощ старецът ги е превел през тия пущинаци. Дошли откъм старото гробище и минали през оная гора в най-голямата тъмница — замълча, сякаш да улови мисъл, която пърхаше някъде близо до съзнанието му, но не му даваше да я достигне. — Минавал съм по същия маршрут денем и така се бях объркал, че мислех, че никога няма да се измъкна. Целите са изподрани.

Не разбрах.

— Защо са вървели през нощта из гората?

Джак ме погледна със странно изражение.

— Заради юбилея — рече.

Съвсем се обърках. Не виждах смисъл.

— Джак, ти някога виждал ли си юбилей? — Той поклати отрицателно глава. — Не, нали? — рекох. — Аз също не съм, нито пък жена ми, нито някой от приятелите ни. Ти не си виждал, при положение че живееш на единственото място, където се случват! Как тогава тия тримата идват тук посред нощ и случайно се натъкват на юбилей? — Хвърлих поглед наоколо. — Сигурно са намерили отнякъде малко камбала. Да миришат на риба. Ето там по пясъка има скариди, може да са ги донесли в кофа и да са ги пръснали наоколо. Не разбирам. Как е възможно човек случайно да попадне на юбилей? Какви са шансовете за това?

Замълчах, а Джак ме изгледа с присвити очи.

— Те не са попаднали на юбилея случайно.

— Какво?

— Джоунс ги е пратил да влязат във водата, разпръснал ги е на десетина метра един от друг…

— О, я стига! — изпуфтях аз. Дълбоко в мен се промъкна раздразнение. — Разпръснал ги? И после какво?

— Те това ми разказаха — спокойно отвърна Джак. — Очевидно старецът им е рекъл да влязат във водата, те го послушали и пет минути по-късно юбилеят започнал.

Джак бръкна в задния си джоб и извади от там голям кафяв плик. Измъкна от него сгънати листа хартия, а очите му блестяха като тези на Джоунс. Усмихнах се, защото човек не среща често подобно изражение на лицето на възрастен. Но аз го разпознах: изражението на шестокласник, когото някой току-що е нарекъл „лъжец“. Съответно, хлапето на секундата се втурва да събере всички съученици от училищния двор, за да докаже, че думите, за които го обвиняват, не са лъжа, а истина.

Джак вдигна листовете пред очите ми и ги приплъзна между палеца и показалеца си. Те се разпериха като карти за игра. След това ги скри зад гърба си и отново заговори, привидно сменил темата:

— Носели си чувалчета за лук — рече и отвори широко очи да подчертае думите си. — Нямали са кофа, Анди. Когато старецът ги пратил във водата, всеки от тях бил снабден с чувалче за лук и името му, написано отгоре. Както и с фенер, харпун и мрежа. Влезли във водата преди началото на юбилея. Били са подготвени.

Джак ми направи знак да го последвам до местенце, обрасло с ниска, измачкана трева.

— Дотук влязоха пикапите, които изнесоха чувалчетата с улова им. Тия скариди, ей там на пясъка, изпаднаха през дупчиците на оплетката — продължаваше да се взира в мен с наглия поглед на шестокласника, доказал правотата си.

— Виж, просто… Малко е прекалено, не мислиш ли? Дори за нас двамата с теб. А ние си го познаваме какъв е… Просто е смайващо и в същото време типично за Джоунс — продължавах да се мъча да осмисля доказателствата пред очите си.

— Нали познаваш Карсън Кимбъро, търговеца на риба? — попита Джак.

Кимнах.

— Много добре даже. Готин човек. В интерес на истината, Карсън и Синди са ни съседи.

— Е, аз точно на Карсън се обадих сутринта. Той прати хладилен камион и един тип с кантар и чекова книжка. Натовариха всичките четиринайсет чувалчета.

— Продал си целия им улов? — ахнах аз.

— Да — засмя се Джак. — Ти какво смяташе, че щях да правя с него? Да си го почистим и да си го приберем във фризера? Че то имаше повече от 270 килограма скариди и над 400 килограма камбала.

Вече бях тотално удивен, но съзнанието ми постепенно приемаше това, което бе станало.

— Да-а — проточи Джак, като видя реакцията ми. — Така си беше. Никога през живота си не съм виждал толкова риба и скариди на едно място! Ето… виж.

Измъкна иззад гърба си трите листа хартия и ми ги подаде. Оказа се, че са чекове.

— Чувалчетата имаха имена върху тях — обясни. — Накарах човека на Карсън да претегли улова на всеки поотделно и да пише чековете на съответното име. Виж… Попълнени са само първите имена, но ще ги осребрява местната банка, така че не е проблем, а ако се наложи, Карсън ще допише и фамилиите.

Бях окончателно изумен.

— Колко получихте за всичко?

— Казах на Карсън да даде най-добрата цена съобразно пазара, разбира се — рече Джак. — Камбалата беше нечистена, така че той плати по 5 долара на кило, а скаридите бяха огромни. За тях даде по 12,50. Реших, че сделката си струва…

— Ще припаднат — рекох. — Направил си едно добро дело, Джак. И тримата имат нужда от парите. — Отново прегледах чековете, прибрах ги обратно в плика и му ги върнах. Бях почнал да пресмятам печалбата на ум, още когато Джак ми каза количеството и единичната цена — просто за да придобия обща представа — но осъзнах същинските суми едва когато ги видях надлежно написани на листовете в ръката си.

Чекът на Кристи беше за 1824,50 долара. Този на Бейкър — за 2512,50, докато жена му Сийли беше изкарала 1505 долара. Сигурен бях, че и тримата страшно ще се зарадват.

Мислите ми се насочиха отново към Джоунс. За пореден път бях смаян от това как се развиваха нещата всеки път, когато той започнеше да споделя алтернативната си гледна точка.

— Знаеш ли, Джак, старецът веднъж ми каза, че мъдростта не може да бъде унищожена. Каза така: „Мъдростта може да бъде накарана да замълчи, може да бъде пренебрегвана, но не и унищожена. Мъдростта само расте“, рече, „докато я търсиш и я приемаш в собствения си живот; ако обаче искаш да видиш как разцъфтява истински… ако искаш да видиш как връзва плод… трябва да посееш семенцето й в живота на някого другиго“.

Джак помисли, после бавно кимна.

— Още една асоциация със семенцето — отбеляза. — Веднъж, много отдавна, го чух да казва, че сее семена щедро и често, но от тях израстват само онези, които падат на плодовита почва, за която са полагани грижи. — Възрастният мъж вдигна глава и се обърна към мен. — Има толкова неща, които бих желал да знам за него. Къде ходи? Защо не остава при нас? — Погледна ме в очите и попита предпазливо: — А къде ли е сега?

— Според него — отвърнах, — е някъде наблизо.

— Убеден съм, че е така — рече Джак.

— И аз — отговорих. — Всъщност, разчитам на това.

После се обърнахме да поздравим Бейкър, Сийли и Кристи, които най-сетне бяха пристигнали. Предвид преживяното, не ми се сториха чак толкова уморени. Бейкър особено — той буквално преливаше от радост. Джак също го забеляза и ме стрелна с очи, сякаш питайки „Какво става с този човек?“.

Заприказвахме се и настроението на Бейкър ми ставаше все по-любопитно. Сийли и Кристи също изглеждаха донякъде объркани от поведението му. Той ни най-малко не се държеше като уморен човек. Точно обратното. Беше в нещо като еуфория и аз се чудех как да тълкувам това.

Джак им раздаде чековете и гледката при това събитие беше рядко удоволствие. Кристи заплака от радост. Тримата ни разказаха отново случилото се през тази нощ, точно преди зазоряване, поправяха се един друг, смееха се и се забавляваха с отделни моменти, които сега си спомняха внезапно, но щяха да останат запечатани в паметта им завинаги.

— Вярвайте ми — рече Джак. — Може и десет години да минат, преди да видите Джоунс отново. Най-неочаквано един следобед ще се качите в колата и ще го заварите да подремва на задната седалка. Кога ще се върне ли? Къде ще изникне? Никой не знае? Но бъдете сигурни в едно — ще го видите отново.

Беше дошъл моментът да си стиснем ръцете и да си кажем довиждане. Тъкмо се канехме да го сторим, когато Бейкър се намеси.

— О, да! — рече с широка усмивка. — Джоунс е съвсем добре. С него всичко е наред. Не е за вярване и аз съм толкова радостен. Никога преди не съм бил така… Е, просто съм щастлив, че Джоунс е толкова добре. Даже страхотно.

После се разсмя.

Беше странно, почти налудничаво изказване. Докато Бейкър се смееше, с Джак отново се спогледахме. Кристи беше зяпнала от изненада, а Сийли не сваляше очи от съпруга си. Изглеждаше така, сякаш й се иска да го попита дали не е пушил нещо. Явно беше, че тя е също толкова озадачена от поведението на мъжа си, колкото и всички ние.

Настроението на Бейкър беше някак отвъдно, екстазно, по-възторжено отколкото предполагаше дори настоящият щастлив момент.

Аз така и не разбрах на какво се дължеше то.

 

 

Беше се случило, беше отминало и, макар да не беше продължило повече от две минути, то си оставаше несъмнен факт. На Бейкър така и не му беше хрумнало да го снима с телефона си, но впоследствие помисли и реши, че дори и да беше подсигурил доказателство, бездруго той беше единственият човек на света, за когото случката изобщо би означавала нещо.

Когато същата сутрин се върна с Джак Бейли обратно при пълните със скариди и камбала чувалчета, Бейкър установи, че Сийли и Кристи ги няма. Намерението му беше да се погрижи веднага за улова, а Джак му беше предложил помощта си. Вместо това обаче се наложи да потърсят изчезналите жени.

Джак остана да се оправя с камбалата и скаридите, а Бейкър тръгна да търси съпругата си и Кристи. Намери ги точно след пет минути и с изненада узна, че са решили да звъннат на 911 от дома на някакъв непознат, който се намираше само на стотина метра от брега. Двете бяха сигурни, че Джоунс не е изчезнал току-така, а му се е случило нещо.

Отначало Бейкър изобщо не беше съгласен с жените, но колкото повече ги слушаше, толкова по-убедителни му се виждаха доводите им, че със стареца може да е станало някакво нещастие. После обаче се обади на Джак по мобилния и той го успокои. Каза му, че дори е отзовал изпратения спасителен отряд.

След това Бейкър се върна при Сийли и Кристи, послуша ги още известно време, и отново се притесни. Уловът беше откаран и нямаше причина младият мъж да не се присъедини към жените и заедно да потърсят стареца. Колкото по-дълго кръстосваха плажа, толкова по-силно вътрешно противоречие чувстваше Бейкър. Да, историите с Джоунс предполагаха внезапното му изчезване като част от класическия му алгоритъм на поведение, което старецът е демонстрирал и с други хора. Но Бейкър не искаше да рискува. Джоунс му беше помогнал. Младият мъж беше един от последните, видели стареца и се чувстваше в някакъв смисъл отговорен.

Вървяха на север, чак до края на залива и след час и половина без следа от стареца, жените бяха заявили, че са жадни. Кристи не беше от свенливите и каза, че просто ще почука на нечия врата и ще помоли за малко вода.

Докато двете със Сийли вървяха към верандата на една къща, където стоеше непозната жена, Бейкър слезе до поредния кей и направи няколко крачки по него. Не беше отишъл кой знае колко напред, когато спря и погледна в посоката, от която бяха дошли. Беше стъпил стабилно, широко разкрачен върху дъските. Подпря се на перилата и направи няколко упражнения, за да разтегне уморените си мускули. Беше схванат и всичко го болеше след снощното приключение.

Хвърли поглед през рамо и видя Сийли и Кристи все още на чуждата веранда. Непознатата я нямаше и той реши, че е отишла да им донесе вода. Когато се обърна отново към океана, за да продължи с разтягането, младият мъж подскочи от изненада. На перилото пред него, само на сантиметри от дясната му ръка, беше кацнала птичка.

Бейкър се засмя нервно и пак погледна към къщата. Усети леко облекчение, че жените не бяха разбрали колко се беше стреснал. Бейкър задиша дълбоко, за да се поуспокои и поклати глава, донякъде сконфузен от поведението си, което би подхождало повече, ако беше видял до крака си крокодил. Но птичката все пак беше кацнала съвсем близо до ръката му, а и не беше литнала дори и след рязката му реакция.

Бейкър се обърна към нея.

— Добре, птичке — рече, — време е вече да си ходиш — махна с ръка срещу й, каза й „Марш. Марш! Къш!“. Птичето наклони глава и подскокна няколко пъти. Бейкър сложи ръце на кръста си и се смръщи.

Беше риболовствал из залива почти през целия си живот и знаеше, че е обичайно някоя уморена птичка да кацне на перилото на кея или на палубата на лодката, за да си почине. Но тази изобщо не му се виждаше уморена. Изведнъж му хрумна, че на кейовете птиците по принцип не кацат толкова близо до хората. Ако лодката е единственото място за отдих, те се държаха другояче — често позволяваха дори да ги вземеш в ръка и да ги подържиш на дланта си. Кеят обаче беше много по-безопасна алтернатива за почивка, защото е пряко свързан със сушата.

Птичката литна и кацна на отсрещното перило, като изпърха буквално пред лицето на Бейкър, сякаш й беше застанал на пътя и й пречеше. Той инстинктивно се наведе и отстъпи крачка, напълно сащисан, като се чудеше дали вече да не се махне от кея.

После създанието започна да чурулика — поток от звуци, потраквания, чирикане и писукане — и именно в този момент Бейкър установи, че това всъщност е скорец. Разбира се, сърцето му се сви — нали тъкмо скорци го бяха опропастили, но изведнъж със смайване установи, че някогашната му омраза към целия им вид се беше стопила и се беше превърнала в някаква чудата благодарност.

Двамата със Сийли, момичетата… всички вече бяха по-щастливи сега, в апартамента, с новите планове за бъдещето. По-щастливи от когато и да било в предишната им голяма къща. Самият той беше разбрал, че лодките, риболовът и готвенето на вкусни обеди на открито в походен ресторант го привличат много по-силно от фермерството. Не беше виждал Сийли толкова развълнувана от години. Идеята за градинарския бизнес вече се беше доказала като страхотна: за самата Сийли, за семейния им бюджет и за брака им.

Птичката се приведе напред от перилото към Бейкър и изписка остро, сякаш разказваше собствената си история лично на него. Типичен скорец, помисли Бейкър. Беше тъмна на цвят с метален блясък, нашарена с куп петънца. На предобедното слънце катраненочерните й лъскави перца сякаш бяха полирани и хвърляха зелени отблясъци.

Идеята да бъде благодарен дори и за най-тежките преживявания се въртеше из главата на Бейкър вече от седмица. Беше сигурен, че ако не бяха скорците, нямаше да срещне Джоунс.

Сийли се беше чудила дали при други обстоятелства Бейкър би бил толкова открит към човек като Джоунс — с други думи, беше попитала тя, би ли останал с него, би ли го слушал, ако точно в онзи момент не се беше оказал в такова ужасно положение? Сигурно не, беше си отговорил сам Бейкър, а това само даваше допълнителни точки на скорците.

Подмина птичката и седна на перилата. Скорецът не спираше да чурулика. В този момент Бейкър се замисли за Джоунс и усети как очите му се наливат със сълзи. Почувства се отново объркан. Гневен ли беше? Не, никак даже. А и Джоунс не беше пострадал, нали? Нито пък си беше отишъл завинаги. А беше ли възможно да е извадил жестокия късмет най-сетне да срещне човек като стареца — единственият в живота му, който го беше наричал „синко“ — само за да го изгуби отново? Спомни си думите на Джоунс:_ Ще бъда наблизо. Винаги съм наблизо._

Скорецът зачирика и заподсвирква още по-високо. Жълтата му човка рязко се открояваше на тъмния фон на водата в залива. Бейкър вдигна очи към къщата и установи, че Сийли и Кристи явно са влезли вътре, защото на верандата нямаше жива душа. Погледна отново птичката. Тя изглеждаше така възбудена, че му стана смешно.

— Какво? — попита на шега неканения си гост и поклати глава във весело учудване. Скръсти ръце на гърдите си и пак вдигна очи към къщата. Прииска му се Сийли да излезе, за да види смешната птичка.

Тогава скорецът млъкна. В един миг от него се лееха звуци, в следващия — пълна тишина. Стана толкова рязко, че младият мъж помисли, че нещо му се е случило. С едно-единствено припляскване на крилцата, птичето подхвръкна и кацна на лявото коляно на Бейкър.

Той замръзна, неспособен да помръдне, за миг неподвижен остана и скорецът. После изписка веднъж, нададе тих гърлен звук и бавно разпери криле. От вътрешната страна перцата му бяха катраненочерни, но под едното имаше блестящо бяло петънце! Бейкър гледаше като хипнотизиран; отнякъде подухна вятър, поривът изсвистя по дължината на кея. Скорецът се отпусна на ветреца, перцата му се разрошиха за момент. После бавно и полека сгъна и нагласи крилцата си, внимателно погледна човека в очите, отръска се и отлетя.

Бейкър се изправи и заслони очи с длан, за да проследи движението на птичката, видя я как се извива и се носи по въздушните течения, как заобикаля препятствията, въображаеми и истински. Полетът й така прилича на собствения ми живот, помисли младият мъж. Сам той толкова пъти беше завивал и заобикалял. Някои от завоите водеха към добро, други — не.

В живота си Бейкър беше изпитвал гняв, страх, скръб, любов, копнеж, омраза, радост, загуба и още хиляди други чувства. Познаваше надеждата, познаваше и терзанията на тревогата. Но никога досега не беше познавал пълния покой на абсолютната увереност.

Чувството го заля, но в съзнанието и сърцето му не остана и капка съмнение, че животът има смисъл. Бейкър имаше цел и тя беше отвъд него, отвъд днешния ден и отвъд утрешния… Сякаш му беше дадено да зърне за миг пълната истина за нещата.

Тогава през съзнанието му се понесе мелодия… Какво?, помисли младият мъж. Коя е тази стара песен? Стихът дойде при него за миг и той го изпя на глас:

Врабчетата от поглед не изпуска Бог

и знам, че винаги ме пази…

Усмихна се и вдигна очи към небето.

— Не само врабчетата — промълви тихо. — Той пази и другите птички.

Това беше прозрение, което никога не забрави. За Бейкър Ларсън истината беше и завинаги остана блестящо бяло петно под крилцето на един скорец.