Анди Андрюс
Проницателят се завръща (12)

Дванайсета глава

— Джоунс! — възкликна Бейкър. — Ти пък откъде изникна?

Джак не каза и дума, стана, пристъпи към стареца и го стисна в мечешка прегръдка.

— Не мога да повярвам, че си ти — каза му тихо.

Джоунс го прегърна в отговор, но после с усилие се измъкна от ръцете на значително по-едрия домакин.

— Няма да съм вече аз, ако ме смачкаш като буболечка — засмя се старецът.

Бейкър беше станал от масата, стоеше настрани и с широка усмивка наблюдаваше срещата. Джак най-сетне пусна стария си приятел и изтри сълзите от очите си.

После сложи ръце на кръста си и зае престорено сериозна поза.

— Знаеш ли колко дълго те нямаше?

Старецът повдигна белите си вежди:

— А ти?

— Знам — отвърна Джак. — Нямаше те почти двайсет и осем години.

— Хм… сякаш беше вчера. — Джоунс пристъпи към брега и махна с ръка на двамата мъже да го последват. — Освен това, не е като да ме е нямало. Навъртах се наоколо. — Джак понечи да отговори, но Джоунс го изпревари. — Това място е прекрасно, синко. Усърдно си работил… Мъдро — махна с ръка към множеството гости, повечето от които деца, и добави: — Гордея се и как използваш плодовете от труда си.

Джак отвори уста, но Джоунс пак го прекъсна. Вдигна ръце към гостуващите деца и родителите им, и каза:

— Всичко, което си постигнал, е резултат на собствените ти усилия. През всички тези години ти работеше, крепен от вярата си. Пребори се с объркването, премина през отчаянието, издигна се над изкушенията и преживя чуждите атаки. Трудеше се с песен в сърцето и с усмивка на лицето. Работеше така, дори когато не ти беше нито до песни, нито до усмивки, нито дори имаше сили да станеш от леглото и да се изправиш срещу поредния нов ден.

Джоунс сложи ръка на лакътя на Бейкър и леко го стисна. После посочи с кимване домакина и каза на младия фермер:

— Джак познава несигурността, която ти сега преживяваш. Дори е минал през катастрофи, и човека, който виждаш днес, е продукт на тези катастрофи. Той позволи да бъде претопен в огъня им и да излезе от него под нова форма. Семето на живота на Джак — което той съзнателно засади и за което усърдно и методично се грижеше — сега ражда очакваните плодове, и те са неговата справедлива награда за принципността и трудолюбието му.

Джоунс внимателно огледа огромния двор.

— Онова високо момиче в зелено… с дългата руса коса… дето люлее две дечица на люлката — посочи той с очи. — Името й е Бела. Бела Сера. Красиво име, нали? Тя не е болна. Нито пък някой от близките й. Сърцето на Бела обаче я кара да помага да страдащите… на онези, които не са имали нейното щастие в живота. И тя не е единствената с такова сърце. — Старецът се обърна към Бейкър. — Има много хора — и млади, и стари — които са били вдъхновени от Джак и Мери Чандлър. Да, сър — каза на извисилия се над него домакин. — Аз се гордея с твоя пример и от въздействието ти върху хората.

— Като стана дума за Мери Чандлър, ето я и нея — рече Джак. — Да те предупредя, Бейкър, в моменти като сегашния тя обича да командва.

Джоунс се засмя на тази забележка. Младият мъж, опитвайки да скрие усмивката си, каза:

— Какъв е сегашният момент?

Тримата мъже стояха съвсем близо до океана, а Мери Чандлър тъкмо излизаше от задната врата.

— Време за чистене. — Джак замълча и тримата загледаха жена му, която бързаше надолу по стълбите. — Красива е — продължи домакинът, гледайки съпругата си, — но когато има работа за вършене, особено домакинска, минава на извънреден режим, така че внимавайте! — Всички се засмяха и загледаха Мери, която забърза към тях.

Партито беше свършило. Оставаше още около час дневна светлина и много за чистене и прибиране. Мери Чандлър заобиколи басейна, като не изпускаше от поглед мъжа си и гостите му, единия от които се оказа стар познат. Когато разбра кой е, лицето й грейна и тя ускори крачка.

В момента списъкът й със задължения беше безкраен и тя не се посвени да делегира част от тях и на Бейкър. Той беше напълно готов да помага и се зарадва на възможността да прекара още малко време със стареца.

На самия Джоунс не бе възложена никаква задача. Мери Чандлър го отведе набързо на предната веранда и заяви, че този път го иска само за себе си. През следващите няколко часа всеки път, когато Джак погледнеше към верандата, виждаше стария си приятел, увлечен в разговор със съпругата му.

 

 

Джоунс отпиваше от студения чай и внимателно наблюдаваше елегантната си събеседничка. Тя седеше срещу него, с гръб към океана, за да може гостът да се наслаждава на залеза. Точно сега гледката не вълнуваше Джоунс, така че остана неоценена по достойнство, независимо от безспорното си очарование. В момента старецът седеше заедно с тази жена с конкретна цел, която нямаше нищо общо с това дали вижда, или не, красотата на залива.

Темата, която Джоунс беше засегнал преди малко, не остави следа от досегашния приятен разговор. Мери Чандлър Бейли вече не се усмихваше, гледайки госта си в очите. Вече не беше любезната домакиня. Беше обърнала поглед надолу и встрани, избягвайки сякаш и въпросите на стареца, и самия него.

Преди години Джоунс беше прекарвал времето си преимуществено с Джак и беше срещал Мери Чандлър само няколко пъти. Невероятно, но почти три десетилетия по-късно, той явно познаваше жената толкова добре, колкото познаваше и съпруга й. Коментираше близки за нея места и хора, и тя беше запленена, наслаждавайки се на всяка дума на стареца. До момента, в който той не засегна единствената тема, която не желаеше да обсъжда.

Мери беше израснала в семейство от средната класа, като единствено дете на родители, които я обожаваха. Баща й от малка я учеше да стреля, да язди и да лови риба. Тя го обичаше много, но човека с когото можеше да сподели всичко, беше майка й. Мери остана много близка с нея и през годините в гимназията, както и в колежа. Дори когато двамата с Джак се ожениха, тя се радваше на компанията на майка си и охотно търсеше съветите й.

Когато се родиха децата обаче, между двете жени повя хлад. Мери така и не можеше да си обясни защо се промени отношението й, но враждебността към майка й беше видима. Само не ми обяснявай пак как ти би го направила, мислеше тя, докато я гледаше. Задължителното уважение към по-възрастните — и особено към родителите — обаче беше в основата на възпитанието й, затова тя винаги премълчаваше и не изразяваше открито раздразнението си.

Мълчанието обаче само задълбочи с времето пропастта между двете жени. Мери все така не казваше нищо, защото не можеше да разбере причината за чувствата си и искаше да избегне открития спор. Майка й също мълчеше, защото обичаше силно дъщеря си и се боеше, че всеки явен разговор за случващото се само ще влоши положението.

И така, в продължение на години двете позволяваха на една отровна неизвестност да изгори мостовете между майка и дъщеря, които се обичаха много. Връзката им никога не стана нетърпима; просто вече не беше същата като преди. А сега Мери често си припомняше, че вече е твърде късно за каквото и да било. Разговорите с майка й бяха приключили напълно. Никога вече нямаше да има възможност да се изяснят помежду си.

— Мери Чандлър — попита Джоунс, — как, мислиш, е майка ти?

— Изобщо не е добре — сви устни Мери. Тя откъсна очи от госта, на чието присъствие искрено се радваше само преди миг и несъзнателно скръсти ръце на гърдите си и кръстоса крака.

— Не искам да се натрапвам — продължи Джоунс, — но наистина бих искал да знам. Как е тя според теб?

Мери погледна стареца над очилата си.

— Джоунс — каза с изведнъж изтънял глас, — почти трийсет години слушам Джак да говори за теб. Ако съм научила нещо през това време, то е, че ти искаш именно да се натрапваш. Не искам да те обидя. От всички хора, намесвали се в живота ни през годините, на теб съм най-благодарна. Но сега недей. Дори ти не можеш вече да дадеш на майка ми нова гледна точка за каквото и да било. Така че, моля те… моля те… Не искам да говоря за това. Окей? — Тя въздъхна дълбоко, взря се надолу към кея и видя там Джак, после пак се обърна към стареца. — Благодаря ти — каза тя.

— За какво?

Веждите на Мери се повдигнаха с лека изненада.

— Задето не говориш за майка ми.

— А, да — отговори Джоунс благо. — Е, Мери Чандлър, как е майка ти?

— Изобщо… не е… добре — процеди Мери. — Защо го правиш? Какъв е смисълът? Какво искаш да ти кажа? Физически е още жива, но всъщност…

Джоунс видя как по страните на жената потекоха сълзи и каза:

— Няма нищо. Аз съм ти приятел. Приятел съм и на майка ти.

Мери Чандлър рязко вдигна глава:

— Какво? — попита невярващо. — Познаваш майка ми?

— Разбира се — сви рамене Джоунс. — Аз съм стар. Ходил съм в Мисисипи сума ти пъти. Познавам доста хора там.

— И майка ми?

— Да. И майка ти познавам — отвърна. — И, право да ти кажа, знам добре как е. Просто исках да разбера дали ти знаеш.

— Ами ето, отговорих ти.

— Така е, отговори ми — каза Джоунс. — Мога ли обаче да попитам защо си толкова гневна от настоящата ситуация в живота й?

Мери зяпна.

— Ти виждал ли си я напоследък?

— Да.

— Тогава няма нужда да ми задаваш този въпрос. Майка ми е мъртва, само дето още не е умряла. Мозъкът й е напълно изключил заради алцхаймера. През последните години нещата вървят от зле на по-зле. Тя вече дори не говори. Само спи, яде и ходи до тоалетната. Това е.

Мери Чандлър замълча, но Джоунс също не каза нищо. Той чакаше, знаейки, че не е свършила.

— Това, което търпи днес майка ми, е жестоко и незаслужено наказание — продължи домакинята. — Няма причина да е още жива. Подобно съществуване не може да има цел. А докторите продължават да ми казват, че е още силна и здрава физически. Защо? Това не е редно. Не бива да се случва. Бог ни е забравил.

— Защо мислиш така? — попита старецът.

— Защото, ако не ни беше забравил, щеше да позволи на майка ми да умре… Да почине спокойно. Както казах, тя вече не е полезна никому, а без цел, онова, което тя в момента преживява, е безсмислено, ненужно и — както вече казах — жестоко.

Джоунс се приведе напред.

— Любопитно ми е — попита, — наистина ли не можеш да се сетиш дори за една причина, поради която майка ти продължава да живее на тази земя?

Непоколебимо и без да крие растящото си раздразнение, Мери Чандлър изстреля:

— Няма такава причина.

Джоунс се отпусна назад с въздишка.

— Още един обезкуражен продавач на обувки. Разбирам. Е — той се плесна по бедрата, — с доста такива съм се занимавал през годините. Няма проблем. Да се захващаме.

Тя се намръщи.

— С какво да се захващаме? И как ме нарече? Продавач на обувки? Това пък какво значи?

Джоунс отвърна с усмивка:

— Трябва да стигнем до място, където ще имаш необходимата гледна точка към нещата. А те нарекох „обезкуражен продавач на обувки“. Това си е една моя шега. Така наричам онези хора, които основават заключенията си върху една-едничка гледна точка, при това погрешната. Трагичното е, че подобно положение обикновено ги лишава от полезен ход. В твоя случай обаче положението е не само трагично, но и представлява ирония на съдбата.

Мери Чандлър не помръдна. Не се и усмихна.

— С риск вече да те обидя — изрече тя ясно, — защо просто не ми обясниш шегата с продавача на обувки?

— Ами, добре — отвърна Джоунс. — Преди сто години, две компании за производство на обувки пратили свои търговски представители в Африка. Служителите пътували на един и същи кораб и пристигнали едновременно. Двайсет и четири часа по-късно, единият от тях изпратил телеграма до началниците си с известието, че опитът за разширяване на компанията им на африканска територия ще бъде катастрофа с космически мащаби. „Не произвеждайте допълнителни количества!“, пишел търговецът. „Тук никой не носи обувки!“ В същото време съобщението на другия търговец било: „Пратете още търговци. И нека фабриката започне да работи денонощно. Ударихме джакпота! Тук никой не носи обувки!“.

Джоунс наклони глава настрани, чакайки да види дали е схванала посланието му.

— Твърдиш, че в ситуацията с майка ми има нещо, което не виждам — предпазливо допусна тя. — Кажи ми кое е, моля те.

— Осъзнаваш ли реалността на явлението, наречено „ефект на пеперудата“? — попита старецът.

Мери Чандлър се смръщи за миг.

— Да — рече. — Мисля, че да. Смята се, че всяко действие на човека е подобно на замах на крилцата на пеперуда или на разширяващите се кръгове в езеро, в което е хвърлен камък. Всичко, което някой прави, засяга живота на друг, неговото действие пък засяга живота на трети и така нататък. Първоначалното действие може да окаже влияние върху поколения напред, нали така?

— Да — кимна Джоунс. — Точно така. — После присви очи и каза: — Смятам, че ти си възхитителен човек. Безценна съпруга, майка, наставница и приятелка. За да постигнеш всичко това, прилагаш ли — или може би е по-добре да те попитам прилагала ли си — на практика нещо от всичко онова, на което те е научила майка ти?

— Що за въпрос е това? — отвърна тя. — Разбира се! Използвам всичко, което тя ме е научила. Всеки ден. Прилагам уроците, които майка ми е преподала за живота, и ги предавам на всички след мен. Правя го всеки ден!

— Кога реши, че си научила достатъчно от нея?

Мери се втренчи в стареца.

— Не съм сигурна, че те разбирам.

— Ще го кажа другояче — отвърна Джоунс. — Кога реши, че животът на майка ти е безсмислен и избра съзнателно да се лишиш от уроците, които тя все още има да ти преподаде?

— Джоунс — отговори тя, — позволи ми да повторя: майка ми не разбира нищо от онова, което става край нея. Нищо, ясно ли ти е? Вече не разбира нищо!

— Да — рече Джоунс. — Започва да ми се струва, че тази характеристика се предава от майка на дъщеря във вашия род. — Тъй като забележката премина незабелязана покрай ушите на Мери, старецът продължи: — Ще ти го обясня така: както вече казах, ти си изключителна жена. Заедно с Джак сте постигнали забележителни неща. Помогнали сте на много хора. Към ден-днешен, пеперуденият ефект от вашите действия върху живота на другите е многопластов, дългосрочен и продължава и в момента. Но има още много за вършене. Наистина много… Виждаш ли, мила, пред всеки мъж и всяка жена на света лежи бъдеще. Решенията ни днес — тази седмица, този месец, тази година — остават валидни завинаги. Веднъж взети, техният ефект вече никога не може да бъде изличен. Бих казал по-скоро, че решенията ни за това как да мислим и какво да правим, са вселенска константа. Всяка мисъл, всяко действие е избор, и дори и в момента техните резултати продължават да се разместват един спрямо друг, и да се прекомбинират, за да формират същността на твоята личност. Следователно простата логика сочи, че като обръщаме специално внимание на решенията, които вземаме оттук нататък, можем да си създадем бъдеще, което сами сме избрали, а не такова, което просто ни е „сполетяло“. Собствено ти, си едно във висока степен реализирало се човешко същество. При все това, ако желаеш да увеличиш доброто си влияние, ако искаш по-големи финансови възможности, за да можеш да даваш и да помагаш повече, ако искрено желаеш да създадеш ураган от възможности за другите чрез маха на своите пеперудени крилца, ти трябва първо сама да се превърнеш в личност, на която всичко това е по силите.

Мери Чандлър слушаше напрегнато. Джоунс всеки момент щеше да завърши изложението си и истината в последните му думи щеше да я шокира. Дълго сред тази среща щеше да се чуди как изобщо беше допуснала да изгуби толкова време и енергия поради онова, което впоследствие започна да нарича „моето заслепение“. „Никога нямаше да осъзная колко много пропускам“, често разказваше тя после. „Бях сляпа като къртица, сновях насам-натам всеки божи ден, без дори да подозирам, че не виждам неща, които са точно под носа ми.“

— Смайващо е — рече най-сетне Джоунс, — че самите умения, които трябва да усъвършенстваш в себе си, за да изпълниш мисията си, ти ги внушава в момента твоята майка. Уж внимаваш, а не разбираш това. Например, за да изиграеш пълноценно ролята, за която си родена на земята, трябва да се научиш на голямо търпение и да го демонстрираш винаги — пред непознати и сред близки. Трябва да придобиеш усещане за обща благодарност и ефективно да демонстрираш колко високо цениш другите хора, заради мисиите, които те изпълняват в своя живот. Да се научиш да прощаваш, дори когато не ти отвръщат със същото и да приемаш прошката, когато ти я дават. Да проумееш, че понякога тази прошка не се изрича с думи, а се показва с действие или се излъчва от самия дух на другия човек. Майка ти те учи на всичко това и в момента. Днес тя бива използвана за велика цел, която в бъдеще ще докосне десетки хиляди чужди животи чрез силата на живота на дъщеря й, чрез теб. Ти все още си малкото й момиченце и тя все още те обича повече от всичко на света. Нейните мисли вече не текат по начина, по който текат твоите. Но душата й — духът, който преди си виждала в нея — е все още същият, тя все още е твоята майка.

Мери Чандлър вече плачеше. Джоунс стана и взе ръката й в своите.

— Мери Си? — повика я той и тя стресната вдигна глава. — Помниш колко често тя те наричаше така, когато беше още малка? Помниш ли как те разсмиваше това? Преди години, когато с теб и Джак си говорехме, ти спомена една песничка, която майка ти ти е пеела всяка вечер, когато те е слагала да спиш. Помниш ли я?

Вярно, но с треперлив глас, Джоус запя. Със сълзи, които вече свободно течаха по страните й, Мери улови ръката на стареца в своите, притисна чело в рамото му и гласът му я заля цяла със спомените от детството.

Тихо, мило. Очи затвори.

„Лека нощ“ тихо кажи.

Край на тревоги и работа днес.

Сънища сладки сънувай нощес.

Джоунс повдигна рамо, дръпна се леко и я накара да вдигне глава. Когато тя го погледна в очите, той стисна ръката й и попита:

— Помниш ли я до края? — Мери кимна. — Пей с мен — рече Джоунс, — а утре иди и прегърни майка си… И й изпей песента.

Още веднъж старецът подхвана познатата мелодия и Мери, все така със сълзи на очи, запя с него. Този момент беляза началото на един велик урок за нея, на едно различно търсене и осъзнаване. И така, в живота на Мери Чандлър се появи нова цел, нови, напълно неочаквани посока и маршрут, за чието съществуване тя никога не беше допускала.

Тихо, мило. Очи затвори.

„Лека нощ“ вече кажи.

Слънцето гасне; спокойно легни.

Не бой се от нищо; самичко не си.

Тя здраво държеше ръцете на стареца и той й помогна да се изправи. Стисна дланите му още веднъж, пусна го и каза:

— Благодаря ти. Не знам защо досега не съм разбирала това.

Джоунс се усмихна и сви рамене.

— Е — рече кротко, — сега го разбираш. — После сви рамене отново. — Класически пример, често срещано положение. Сляп бях, но прогледнах. Смяната на гледната точка променя всичко. — После махна с ръка към дивана, на чието крайче седеше преди малко. — Има достатъчно място да си полегнеш. Защо не си починеш? Сигурен съм, че Джак ще те събуди скоро.

И тогава Мери Чандлър наистина се почувства уморена. Толкова изтощена, колкото не е била през целия си живот. Още когато Джоунс предложи да си почине, тя бавно се отпусна и легна, без да има сили дори да си качи краката на дивана. По-късно не можеше да си спомни дори дали се е сбогувала със стареца. В главата й беше само песента на майка й. Джоунс положи длан на челото й пак и запя тихо. А когато после Джак я събуди и я повика да се прибере, старецът си беше отишъл.