— Не е време, не е време! — заподскача момичето около баща си, затанцува някакъв сложен танц. — Попитай Елвира, по това време тя винаги разрешава да гледам филмчета.

Антон погледна към Елвира, която стоеше с гръб към него до печката. Да, бавачката обича децата му, но дали не ги глези прекалено, дали не им дава твърде много свобода?

— Вася, вече мина девет, „Лека нощ, деца“ свърши, какви филмчета ти трябват още? — каза недоволно.

— От диска. Моля те, татко! Когато се разхождахме днес с Елвира, тя ни купи два нови диска с филмчета, но каза, че докато не си науча уроците, не може да гледам. Ето, всичко съм си научила.

Елвира била казала. Какво пък, не бива да подронва авторитета на бавачката, все пак тя прекарва с децата повече време от него, родния им баща.

— Добре — съгласи се Антон, — гледай. Но само до десет часа. В десет — в леглото, и без повече приказки.

— А може ли и Стьопа да гледа с мен?

Елвира се извърна и строго погледна момичето.

— Вася, нали сме се разбрали с теб: Стьопа трябва да си ляга в девет, още е малък. И между другото, точно в девет ти трябваше да го заведеш до леглото и да му прочетеш приказка за лека нощ.

Василиса се оклюма.

— Исках, но… Той още не иска да си ляга. И аз му обещах да попитам за филмчетата, може пък вие да разрешите…

— Ние с татко ти не разрешаваме — твърдо отговори Елвира. — Сега отиваш, слагаш Степан в леглото, четеш му, докато заспи, а после гледаш филмчета точно до десет. Разбрахме ли се?

— Тогава ще остане съвсем малко време — разстроено смотолеви Василиса.

— Вася — намеси се Антон, — това не се обсъжда. Има режим, има график, всичко е разпределено по минути. Ако не си лягаш по график, значи трябва нещо да се промени, но не в графика, а в твоите постъпки. Ти защо толкова късно свърши с уроците? Трябваше да си приключила с тях отдавна. Какво прави през това време?

Момичето помълча, после неохотно тръгна към вратата.

— Добре, отивам да приспя Стьопа.

Антон с усмивка погледна след нея. После взе вилицата и дояде вечерята си. Елвира все така нещо готвеше с гръб към него.

— Елвира, вие ядохте ли? — попита той.

— Не се тревожете, вечерях с децата.

— Е, това е било отдавна! Седнете, поне пийнете чай, какво правите там?

— Искам да ви оставя за закуска просена каша с тиква, а тиквата се вари много дълго, сутринта няма да успея. Антоне, не се сърдете на Вася, тя ви подготвя подарък, затова се забави с уроците.

— Подарък ли? — учуди се Сташис. — Какъв подарък? По какъв случай?

— За Нова година.

— О, има много време дотогава…

— Нейният замисъл е сложен — засмя се Елвира и приседна до масата срещу Антон. — Днес специално ходихме в магазина, купихме материалите, после седяхме и заедно измисляхме ескизите. Само не питайте какво е това, защото изненадата ще се провали. Тъкмо аз посъветвах Вася да започне да готви подаръка предварително, защото наистина е замислила нещо сложно и не е изключено да не се получи от първия път и да трябва да го преправя. Ако искате да се карате на някого, карайте се на мен, момичето не е виновно, аз не спазих графика.

— Моля ви се, Елвира — меко се усмихна Антон, — нима мога да се карам на вас? Без вас щях да съм просто загубен. Но вашите начинания не отменят графика, нали така?

— Разбира се — кимна бавачката.

Тя отново застана до печката, а Антон допи чая и отиде до вратата на детската стая. Оттам се чуваше тихият глас на Василиса, която четеше на четиригодишния Степан „Храбрият шивач“. Всъщност Стьопа вече можеше да чете сам. Елвира се отнасяше много сериозно към работата си и изпълняваше функциите едновременно на бавачка, домашна помощничка и гувернантка, но Антон смяташе, че Василиса трябва да има определени задължения по възпитанието на брат си и щом децата нямат майка, приказката за лека нощ трябва да е работа на сестрата. Вече е десет без двайсет, Стьопа още не е заспал, това е безобразие и дори той да заспи веднага, на Васка ще й останат само петнайсетина минути за филмчетата. Може би той не биваше да въвежда казармен режим? Може би трябва да е по-мек към децата, да им дава повече свобода, повече да ги глези? Антон Сташис не знаеше отговора, но със сигурност знаеше едно: предварително съставените графици, режимът, редът са спасителната сламка, с която може да се изплува от всяко нещастие.

Той се настани на дивана в хола и взе книгата, но нещо не му се четеше… Отново си спомни празнотата, която не просто го бе обградила — бе го задушила в силната си прегръдка след погребението на майка му. Само за четири години той бе загубил всичко, което бе представлявало неговото семейство и неговия живот, и той бе останал сам в големия тристаен апартамент, който съвсем доскоро винаги беше изпълнен с гласове, смях и любов. А в онзи момент тук нямаше никого и нищо, освен самия него, който виждаше себе си самотен, дребен и безполезен, и тишината.

Антон бе опитал да се освободи от менгемето на празнотата и самотата, бе започнал постоянно да кани вкъщи състуденти, събираше шумни многолюдни компании, в които се пиеше много алкохол, имаше много пиянски секс, тъпо веселие и безсмислени приказки. Страхуваше се да остава сам в жилището, заспиваше, зашеметен от алкохола, сутрин, без да се оглежда наоколо, се измиваше, обличаше и хукваше на лекции в Университета на МВР след лекциите и упражненията оставаше в читалнята и се готвеше за семинарите и практическите занятия, а вкъщи се прибираше вече с приятели и приятелки. В такъв убийствен режим минаха около четири месеца, после Антон се опомни. Направи генерално чистене, изхвърли празните бутилки, които намираше на най-неочаквани места в апартамента, занесе на химическо чистене това, което не можеше да изпере сам, и повече никого не покани. С компаниите бе се опитвал да запълни образувалата се празнота, но внезапно разбра, че това не е пълнотата, която бе загубил и към която се бе стремил. Трябва му топъл душевен контакт, трябва му семейство, усещане за съпричастие, за братско разбирателство, а не пиянски сбирки.

Оказа се обаче, че не може да заспива без алкохол. В среднощната тишина започнаха да го преследват звуци, които не бе чувал в реалния живот: стоновете на неговия умиращ баща, ужасяващият писък на сестра му, придружил падането й от единайсетия етаж, предсмъртните хрипове на майка му. В действителност баща му не бе стенал, просто бе паднал и Антон бе чул само шума от падналото на пода тяло. Баща му беше в безсъзнание и повече не издаде нито звук. А когато се бяха случили нещастията със сестра му и майка му, Антон дори не си беше вкъщи. Но звуците го преследваха, те се раждаха някъде под тавана и настойчиво нахлуваха в ушите, в главата, пронизваха цялото му тяло.

Занизаха се безсънни нощи. Тоест това не беше точно безсъние, защото уж му се спеше, но не можеше да заспи. И тогава дойдоха книгите. Отначало книгите, които бяха вкъщи, но Антон отдавна бе изчел от край до край домашната библиотека, не твърде богата, а за купуване на книги стипендията, тържествено наричана „издръжка“, не стигаше. На помощ се притекоха съседите, които изпитваха съчувствие и изобщо добри чувства към момчето и не се намесваха, докато в жилището му ставаха непрестанни гуляи, но когато настъпи тишина, веднага подадоха ръка на Антон. Съседите бяха семейство, близко до изкуството, той — театрален критик, тя — журналистка от отдел за култура в многотиражно издание. И имаха огромна библиотека. Антон вземаше по няколко книги наведнъж и ги изгълтваше на един дъх, безредно, всички наред, само и само да има с какво да се занимава нощем и да не чува онези страшни звуци. След време започна да ходи у съседите не само за книги, но и просто така, отбиваше се след университета, сядаше в един ъгъл, вадеше учебниците и конспектите си и учеше: да остава в празните стаи на собственото си жилище все още беше потискащо за него. Веднъж му попадна книгата на Михаил Чехов „Пътят на актьора“ и Антон я прочете с неочаквано любопитство. Особено го привлече учението за атмосферата, която сама поражда определени постъпки у хората, и разсъжденията на Чехов за Куприн, когото още младият по онова време актьор видял случайно в разюздана пиянска компания. „Цялата компания правеше зловещо и тягостно впечатление. В централната фигура разпознах А. И. Куприн. Но каква разлика между него и заобикалящите го хора! Не знам какво е изживявал Куприн, какво е карало лицето му да се разкривява от болка и злоба, ала знаех, че за него това е било сериозно, дълбоко и истинско.“ Тогава Антон остана поразен от готовността на младежа да разбере и да открие разликите, а не повърхностно да смесва всички присъстващи в една безлика маса.

След това Антон дълго обмисля схващането, че не бива да се отнасяме към хората като към маски, защото в реалността живите хора са по-многостранни и по-интересни от плоската еднопланова маска. „Аз не вярвах на преките и прости психологии — пишеше М. Чехов. — … Да бъдеш човечен означава да умееш да примиряваш противоположностите… Раздразнението срещу хората, омразата към тях и непримиримата борба с тях са преди всичко резултат от невярна представа за неизменността на човешкия характер.“

Той започна да се вглежда внимателно в хората, с които общуваше, като нито за миг не забравяше какво бе писал Михаил Чехов, в частност обръщаше специално внимание не толкова на произнасяните от хората думи, колкото на израженията на техните лица, на интонациите и жестовете, така че спорел съвета ма актьора да се постарае да разбере какво именно чувства човекът и какво иска да каже, каква мисъл да сподели. Нали Чехов съветваше: „Аз… разчитам мисловното съдържание на говорещия човек и слушам не онова КОЕТО той казва, а изключително КАК го казва. Тук веднага проличава искреността или неискреността на неговото говорене. Нещо повече, става ти ясно защо той произнася едни или други думи. Каква е целта му като ги произнася, истинската цел, която често не съвпада със съдържанието на изричаните думи.“ Отначало се получаваше не твърде добре, но у Антон се пробуди изследователски интерес и той не изоставяше своите упражнения, докато най-сетне не почувства, че се е научил бързо и доста точно да долавя вътрешната мисъл на събеседника. Казваха му: „Абе той е свястно момче, по принцип може да си имаш работа с него“, а той чуваше: „С това момче нещо не е наред и ако има възможност, по-добре да си нямаш работа с него“. Казваха му: „Всичко е наред при мен, не обръщай внимание“, а той знаеше, че искат да му кажат: „Лошо, лошо, нуждая се от помощ, нуждая се от внимание“. Първата мисъл беше недоумение: защо трябва да казваш едно, когато в главата ти е съвсем друго? Вероятно Чехов е бил прав — хората наистина са сложни и многостранни.

У него се пробуди интерес към хората. Към конкретния човек. Към неговия вътрешен свят, към съдбата и преживяванията му. Антон Сташис умееше да слуша, беше търпелив и благодарен събеседник и в тази своя дарба най-сетне намери лекарството срещу самотата и усещането, че на никого не е притрябвал. Своя страх от самотата и от чувството, че на никого не е нужен, той така и не преодоля и го смяташе за слабост, именно нея компенсираше с общителност, понякога неоправдана, понякога малко натрапчива, но пък оказала се прекрасен помощник в работата на детектива. Ако времето позволяваше, Антон разговаряше с хората така, че в края на краищата те бяха готови да му разкрият най-съкровените си тайни, защото чувстваха от негова страна не фалшив, не изкуствен, а искрен и дълбок интерес. Но това дойде вече по-късно, след като завърши…

И още едно важно нещо му обясниха съседите: нормално устроеният мозък не умее да работи върху две мисли едновременно и ако го ангажираш с една мисъл, никоя друга не би се промъкнала в него.

— Ти се озова сред пълна пустота — казваше му съседката журналистка, — така че трябва да я запълваш с нещо, да се разсейваш с нещо. Състави списък на неща за вършене, включително най-дребни и незначителни, като например запарване на чай или измиване на чаша, подреди тези неща в денонощието, буквално по минути, само че в никакъв случай не записвай нищо, дръж графика в главата си и постоянно си го повтаряй, за да не забравиш нищо. Опитай, това е много хубаво упражнение, на мен навремето много ми помогна.

Антон опита. И доста бързо се увлече, защото постоянното поглеждане на часовника и мисленото повтаряне на нещата за вършене и отредените им часове и минути не му даваха възможност да си спомня и да тъгува. Не даваше и на плашещите неканени звуци и най-малка възможност да се промъкнат в главата му. Най-сетне започна да спи нощем.

Антон Сташис се ожени рано и практически набързо. Всъщност от него много се интересуваха състудентките, защото освен високия ръст, привлекателната външност и острия ум той притежаваше голям апартамент, но той с някакво шесто чувство усещаше, че тези момичета няма да му дадат сърдечната топлина и чувството за семейство, които му бяха нужни. Съвършено случайно, в един автобус той се запозна с Рита, момиче дребничко и слабичко, изглеждащо на шестнайсетина години. После се оказа, че тя е по-голяма от Антон с две години, израснала е в детски дом и също много иска да има семейство и много деца. Само след два месеца те подадоха заявление в гражданското, а след четири Антон Сташис се ожени, но не поради страст, а по-скоро заради чувството на онзи душевен уют, който толкова му липсваше. Той беше добър и верен съпруг, после стана грижовен баща и беше сигурен, че именно това е любовта. Във всеки случай Антон нито за миг не се съмняваше, че има хубаво, щастливо семейство.

След погребението на Рита той отново остана сам, но този път отговаряше за две деца, двегодишния Стьопа и шестгодишната Вася. Нямаше никакви роднини, от които би могъл да потърси помощ, камо ли пък роднини на Рита, която бе израснала в дом. През първата седмица беше абсолютно стъписан и изобщо не разбираше как ще живее по-нататък, а после дойде Елвира, съпругата на човека, който на пияна глава бе застрелял Рита. Антон дори не се колеба, предложението на Елвира да му окаже каквато и да е помощ по силите си беше наистина спасително за него. Парите на човека, който уби Рита, бяха доста и половината от тях останаха на жена му, която вече имаше възможност да работи при Сташис без заплата и дори да харчи за децата му собствени средства. Отначало това притесняваше Антон, той се опитваше да върне на Елвира всичко, което тя харчеше за Степан и Василиса, както и за продукти за самия Антон, но всеки път срещаше решителен отказ.

— Не за вас се старая — твърдо казваше Елвира. — Правя го за себе си. Нужно е на мен, разбирате ли? Опитвам се поне някак да изкупя това, което извърши тоя мизерник.

Антон разбираше. И много скоро престана да обсъжда с бавачката финансови въпроси. А с „този мизерник“ Елвира се разведе почти веднага и общото им имущество бе разделено точно поравно.

— Сега можете да бъдете сигурен, че харча за вас не негови, а свои пари. Разбирам, неприятна ви е мисълта, че съм купила нещо за вашите деца с парите на убиеца на майка им. От днес нататък няма да е така — обяви Елвира, когато сложи пред Антон копие от съдебното решение за разтрогването на брака и подялбата на имуществото.

Той не подхвана борба с любопитството си и прочете документа от съда просто за да си представи доколко заможна е неговата бавачка, да не би да се окаже, че парите й са нищо и никакви! Но работата беше съвсем друга! С една дума, разведената красавица Елвира, трийсет и три годишна, притежаваше прилично състояние, включващо, освен банковите сметки, къща на три километра от околовръстното шосе на Москва и два автомобила — джип и седан, тоест като потенциална съпруга беше една твърде изгодна партия. „Около нея ще се завъртят кандидати — тъжно си помисли тогава Антон, — тя ще поиска да се омъжи и докато не е станало късно, да роди собствени деца. Елвира ще ни напусне и какво ще правим ние с децата тогава? Не мога да ги оставям сами, няма да мога да плащам на друга бавачка, заплатата ми не стига доникъде. Катастрофа!“

Опита се да поговори за това с Елвира, но в отговор получи само укорителен поглед и кратката фраза:

— Има грехове, за чието изкупване отива цял живот, а и той понякога не е достатъчен.

Повече не се върнаха на тази тема. А единият от двата автомобила на Елвира, седанът, скоро се озова при Антон, той го използваше с пълномощно.

На екрана на телевизора някакъв анимационен герой настървено режеше с трион дебело дърво, от което висяха ярки съблазнителни плодове. Василиса седеше до Антон, подпряла рамо на баща си, и лекичко се въртеше, сякаш помагаше на измисленото създание с вити рогца да се справи със стъблото. Антон за пореден път си погледна часовника: десет без две минути. Още две — и ще трябва да прати Вася в спалнята. Притвори очи и отметна глава на облегалката на дивана. Колко е хубаво да седи така, да усеща до себе си топлото, толкова родно телце на дъщеря си и да знае, че тя е доволна и весела и Стьопа е здрав и вече сънува втория си сън в своето легло, и всичко им е наред, и утре пак ще бъде наред, те ще се събудят, ще отидат в кухнята, а там ще седи красивата и добра фея Елвира, която идва всеки ден в седем сутринта, за да сервира закуска на всички и да заведе Стьопа в градината, а Вася на училище. Колко е хубаво… Да можеше и…

Не, не мисли, не си спомняй, не съжалявай. Състави разписание. Следи времето. Занимавай се с работата си.

Продължавай напред. Живей.

* * *

Настя Каменская гневно се опитваше да изключи будилника и не разбираше защо той не престава да звъни. Наложи се да отвори очи, за да открие изненадано, че до неговото иззвъняване остават цели десет минути. Но какво толкова нахално й пречи да спи?

Оказа се, че звъни телефонът. От банята се чуваше шум на вода и тя разбра, че Алексей взема душ и затова не вдига слушалката. Трябваше да отметне одеялото и да се пресегне за телефонната слушалка на масата.

— Настя, спиш ли? — чу се гласът на Сергей Зарубин.

— А ти как мислиш! — ядосано отвърна тя. — Какво друго според теб трябва да правя в седем без десет сутринта?

— Да чакаш мен — уверено отговори Сергей. — Не, Настя, вече сериозно, може ли да се измия и да закуся у вас?

Настя седна в леглото и разтърси глава.

— Нещо май не те…

— Ами при мен скандалът продължава — изведнъж стана жален и унил гласът на Сергей. — Снощи уж започнахме да се сдобряваме, а после от дума на дума… и се наложи да затръшна вратата. Къде можех да отида? Един и половина през нощта. Спах в колата. Целият съм омачкан, миризлив и гладен. Ще спасиш ли клетото си другарче?

Сънят най-сетне окончателно отстъпи, мислите се проясниха.

— Разбира се, Серьожа, разбира се — забързано каза Настя. — Далече ли си?

— До вас. Защото знаех, че няма да отритнеш бездомника и няма да го оставиш без залък хляб. Идвам след пет минути.

Тя си наметна пеньоара и потропа на вратата на банята.

— Алексей, идват ни гости. Какво да приготвя за закуска?

От банята подаде глава мъжът й — половината лице вече избръснато, другата половина — покрита със снежнобяла пяна, в ръцете му — бръснач.

— Кой ще ни ощастливи толкова рано?

— Зарубин. Вкъщи води стогодишна война, спал е в колата.

— Сега ще се доизбръсна и ще измисля нещо, докато ти се миеш.

Сергей пристигна не след пет минути, както беше обещал, а след цели петнайсет, през това време Настя успя да вземе душ и да се измие, а Алексей приготви съвсем прилична закуска за тримата.

— Първо хапни — изкомандва Чистяков, — че всичко ще изстине. После ще се миеш. В банята съм ти оставил нов бръснач, с опаковката.

Докато закусваха, Сергей разказа, че снощи успели да намерят внука на Малашченко.

— Представяш ли си — говореше той с натъпкана уста, — този идиот се уплашил, че може да му припишат покушението срещу Богомолов, и се скрил в Ярославска област, у някакъв далечен роднина. Как може човек да е толкова глупав! Първо се проверяват именно роднините, това е от ясно по-ясно.

— Защо е решил, че подозираме него? Гузен негонен бяга или…? — попита Настя.

— Дядо му го наплашил! Отишъл при него и взел да го тормози, да не би ти да си искал да убиеш Богомолов… и така нататък. Момчето наистина няма нищо общо, проверихме алибито му, в онази нощ е бил далече от дома на Богомолов, но е много изплашен. Разбира се, първо казал на дядо си, че няма нищо общо, а после поразмислил и решил за всеки случай да се скрие някъде по-надалече. С една дума, Анастасия, тази версия отпада. И с дъщерята на Богомолов не извадихме късмет. И този вариант не играе.

— Няма абсолютно нищо ли?

— Чист е. Това момче, Боб, наистина е наркоманче и скубе пари от момичето, това правилно си го преценила. Но със сигурност няма нищо общо с покушението.

— Добре — въздъхна Настя, — две версии по-малко, олеква ни работата. Но твоя богаташ Вавилов си го бива. Никога няма да повярвам, че не е знаел за дъщерята на Богомолов и нейното приятелче. Обаче, доколкото разбирам, не ти е казал и думичка. Не ти е казал, нали?

— Каза ми — призна Зарубин. — Вчера, когато го притиснах до стената. Дори ми разказа и как Богомолов изритал този Боб по стълбите, за малко да се сбият. Вече наострих уши като хрътка и потривах доволно ръце, защото всичко сочи към Горохов, но момчетата тъкмо бяха завършили проверката и казаха: не е той. Даже ми стана мъчно.

— Домъчняло му било — сопна се Настя. — А на твоя Вавилон не му ли фрасна един, задето е крил информация? Изобщо не разбирам къде му е умът на този човек: плаща толкова пари за резултат и при това крие информация, която може да бъде важна. Или бизнесмените имат някакъв особен ум?

— Я зарежи — махна с ръка Сергей, — не си хаби нервните клетки. Идиотите с лопата да ги ринеш.

— Кой още остана? Гардеробиерката Гункина?

— Тя, милата — кимна Зарубин. — Препечените филийки свършиха ли? Няма ли още?

Подносът, само преди няколко минути пълен с топли сандвичи с кашкавал, салам и домати, незнайно защо стоеше насред масата абсолютно празен.

— Да направя още? — предложи Чистяков. — Само че ще трябва да почакаш да се изпекат, кашкавалът трябва да се разтопи.

— Нищо — великодушно кимна оперативният работник, — ще почакам. Направи.

Алексей започна да реже бял хляб, салам, кашкавал и домати, а Настя донесе от антрето чантата си, извади бележника и зачеркна от списъка двете имена. Освен Гункина в този списък оставаше Артьом Лесогоров.

— А нещо за Лесогоров? — попита тя. — Забрави ли го?

Зарубин погледна резенчетата домати и преглътна.

— Нямам време, Настя, ей богу, нямам. Вчера ни стовариха две огнестрелни убийства, тъкмо ти си беше излязла — и после цял ден съм обикалял града. И момчетата са натоварени до гуша. Не се притеснявай, ще го огледаме твоя журналист, ако не днес — след седмица, няма къде да се дене. Ей, професоре, докога ще се мотаеш там?

— Още малко — отвърна Алексей, — ще потърпиш. Така, приятели, вие тук наглеждайте фурната, а аз отивам да се обличам, време ми е за работа.

След двайсет минути Чистяков тръгна, до този момент топлите сандвичи не само се опекоха, но и се оказаха унищожени от изгладнелия детектив, тогава Настя наля по втора чашка кафе.

— Знаеш ли, Настя, тръгна си точно навреме — неочаквано заяви Сергей. — И без това ще стане невъзможно да се работи.

— Защо? — не разбра Настя. — Ръководството ли пречи?

— То ръководството винаги пречи — въздъхна той, — ама и тази реформа, дяволите я взели.

— А, за това говориш, значи…

— Ами да. Не, не смятам да обсъждам с тебе самата реформа, макар че според мен е безумна, но това не е моя работа. Друга ми е мисълта: кой и как ще разкрива престъпленията след реформирането? Нали отново ще променят всичко, ще измислят нови структури, ще им дадат нови пълномощия, а пълномощията са…

— Информация — подзе Настя. — Прав си, Серьожа, ще се изтормозите да търсите кой каква информация има и как да я получавате.

— Точно за това говоря. Защото през последните десет години не правят нищо друго, освен да ни реформират и информационните потоци се разрушиха окончателно. Защото как ни учеха нас? Всеки тип престъпление има свой алгоритъм на разкриване, тоест по същество — определен алгоритъм за събиране на информация. Като „Отче наш“ знаехме къде да тичаме и кого за какво да попитаме. А сега какво ще стане? Информационните потоци са други, следователно трябва да се разработват нови алгоритми и всички да се обучават наново. Кой ще се занимава с това?

— Никой — тъжно констатира Настя. — За сметка на това в съответствие с реформата от вас няма да искат показатели на разкриваемостта.

— Да, бе, чакай ти! Ще измислят нещо друго, за да ни секат главите.

Зарубин беше настроен песимистично и дори третата чашка кафе не подобри настроението му.

— С една дума, Каменская, иде време, когато всички ще гризнем дървото — каза той унило. — Дали да не тръгвам за работа?

Тя погледна часовника и кимна.

— Май е време. И аз вече трябва да се приготвям.

— Ами да — отново захленчи Сергей, — едни на работа, а други на театър. Някои хора умеят да се уреждат.

— Искаш ли да се сменим? — предложи Настя. — Ти върви вместо мен в театъра, а аз ще си остана вкъщи. Това, между другото, е твоя работа, която ти много ловко прехвърли на мен.

— В театъра ли? — здравата се стресна Зарубин. — А, не, ще прощаваш, приятелко. Страх ме е от тях.

Настя се засмя.

— Както винаги, ако един мъж се страхува от някого, пращай там жена. Добре, пий си кафето, аз отивам да се облека.

Излязоха от блока заедно, качиха се в колите си и всеки пое по своя път.

* * *

И отново се заредиха срещи и разговори. Настя и Антон имаха списък с всички служители в театър „Нова Москва“, от който постепенно зачеркваха имената на хората, с които бяха се срещнали и разговаряли. С всеки изминал ден усещане за безсмисленост и безнадеждност на работата, която се опитваха да свършат с Антон, все повече обземаше Настя. Клюки, разкази за някакви дребни конфликти и обиди или уверения, че никой не би посегнал на Лев Алексеевич — това беше целият резултат от тяхната монотонна и еднообразна дейност.

Настя се улови, че след вчерашния разговор със Сергей Зарубин съвсем бе престанала да реагира на телефона в ръцете на Сташис. Щом той е загубил толкова много близки хора, страхът му за децата и желанието му постоянно да бъде в течение къде са и какво става с тях са напълно обясними. В един момент дори й стана неудобно, че принуждава Антон да виси в театъра до късно вечер. Вярно, оперативната работа не предполага нормиран работен ден и ако се занимаваше с други престъпления, той едва ли би си тръгвал за вкъщи в шест часа, няма такива възможности. Но едно е, когато причината е някъде там, встрани, и съвсем друго — когато лично ти задържаш човека. Настя опита да се поправи и в шест и половина предложи на Антон да приключат за деня.

— Вие тръгвайте — каза тя, — имате деца вкъщи. А аз ще почовъркам тук сама, няма закъде да бързам.

Антон я погледна внимателно и на Настя се стори, че той се бе канил да се усмихне, но в последния момент се бе отказал.

— Вчера сте се видели със Сергей Кузмич — каза като въпрос или пък като извод Сташис.

— И тази сутрин пак — кимна Настя. — Следва ли нещо от това?

— От това следва, че явно сте били информирана за моята ситуация. Прав ли съм?

— Откъде ви хрумна това?

— Стори ми се, че сте започнали да ме съжалявате. Не е ли така?

Настя сви рамене и се извърна, но после се овладя и го погледна право в очите.

— Да, Зарубин ми разказа за вас. И какво лошо има, ако си тръгнете и прекарате времето си със своите деца? Стори ми се, че ме упреквате за нещо, Антон. Да, попитах Сергей Кузмич за вас, но това е напълно естествено, всеки човек се старае да научи повече за хората, с които контактува ежедневно. Нима вие бихте постъпили другояче?

Най-сетне Антон се усмихна.

— Точно така щях да постъпя. И искам да ви кажа, Анастасия Павловна, че аз винаги се отнасям с благодарност към съчувствието и желанието на хората да ми помогнат. Но не е нужно да ме съжалявате и щадите.

— Защо?

— Защото така се стекоха обстоятелствата в моя живот. И аз трябва да изживея този живот с всичките му обстоятелства. Всеки човек има свои обстоятелства и е невъзможно да съжаляваме и щадим всички. Дръжте се с мен, както и преди, моля. И не се тревожете за децата ми. С тях е бавачката. Между другото, Сергей Кузмич и за бавачката ли ви разказа?

Настя мълчаливо кимна.

— Тогава у вас сигурно са се зародили въпроси, те неизменно се зараждат у всички, които чуват за Елвира. Не се притеснявайте, питайте, нямам какво да крия.

Какво пък, щом сам предлага… При всяко положение е по-добре да попита, отколкото да гради безпочвени догадки, които може да се окажат и неверни.

Седяха в кабинета на Богомолов, който беше осветен само от настолната лампа, и Настя не виждаше много добре лицето на Антон Сташис. Какво ли се четеше по това лице? Готовност за откровеност? Или напрегната овладяност, преди да излъже? Дали пък да не пита нищо? Така де, какво я интересува защо Антон приема услугите на съпругата на човека, който му е отнел майката на децата му? Може да е безпринципен. А може просто да е в безизходно положение и вече да не избира средствата за решаване на проблема. Или пък тя много му харесва и той се готви да замени с нея своята загинала съпруга. Защо да задава въпроси? „Не — отговори си Настя, — искам да го разбера. Не за да го осъждам или оправдавам, а просто за да съм наясно с характера му, иначе ще ми бъде трудно да работя с него.“

— Разбирам, че сигурно хиляди пъти са ви задавали този въпрос — подзе тя отдалече.

— Искате да попитате защо съм приел помощта на Елвира и не ме ли дразни тази ситуация?

— Да, именно това исках да ви попитам.

— Не ме дразни — стана Антон от фотьойла и се разходи из кабинета. — И тук има две обстоятелства. Първото: нямах друг изход. Не искам да сметнете това за напомняне за възрастта ви, но във вашето поколение сигурно е имало много хора, които са обичали работата си и не са искали да се занимават с нищо друго. Днес тези хора са много по-малко, във всеки случай при нас, в милицията. Смятайте, че съм изкопаемо, музеен експонат. Но аз не исках да сменям работата си, а е невъзможно да съчетаеш работата в криминалната милиция с възпитанието на малки деца без външна помощ. Опитах, да не си помислите, че веднага се предадох. Пробвах се. И не успях. Не се получи. В този смисъл Елвира се оказа моето спасение. И второ: това беше нужно и продължава да бъде нужно на самата Елвира. Тя се чувства виновна за това, което извърши съпругът й. Боли я душата за моите деца, страда, измъчва се. И ми предложи помощта си от чисто сърце. Защо тогава да не приема тази помощ? Тя ми помага да отглеждам децата си, аз й помагам да си върне душевното спокойствие.

— Не сте ли мислили какво ще стане, ако тя реши да се омъжи? — предпазливо попита Настя. — Показахте ми нейната снимка, вашата Елвира е много красива жена и сигурно би имала много кандидати, още повече че както разбирам, далеч не е бедна. Какво ще правите тогава?

Антон разпери ръце и тежко въздъхна.

— Нямам представа. Всеки ден съм в очакване, че може да се случи нещо такова. Нямам пари за платена бавачка.

— На колко години е вашата Елвира?

— На трийсет и пет. Разбирам защо питате: време й е да си има собствени деца, възрастта й отива към критичната. Ако тя реши да напусне работата си при нас, ще приема това като поредното обстоятелство в моя объркан живот. Но при всяко положение аз трябва да приема живота си такъв, какъвто е, нали живот не се предлага в магазина и не мога да кажа: не ми харесва, тоя ми дойде до гуша, завийте ми някой друг, по-симпатичен, по-весел, по-лек. Ако се случи — значи ще се случи, тогава ще му мисля. Здравомислещ човек съм, Анастасия Павловна, разбирам, че трябва да изкарам така поне още десет години, докато Стьопка навърши четиринайсет, макар че четиринайсет години е лоша възраст, с момчетата трябва много да се внимава, така че по-добре Елвира да работи при мен още петнайсетина години. Аз обаче съм наясно, че това е невъзможно. Човек не може да изпитва чувство на вина цели петнайсет години. Дори тя да не мисли да се омъжва, просто ще й омръзне да работи безплатно заради чужди деца и абсолютно чужд мъж. Вярно, тя много обича децата ми, много е привързана към тях, но колко могат да траят тази любов и привързаност?

— А не сте ли мислили…

Настя се запъна, търсейки подходящи думи. Това, което искаше да попита, беше абсолютно нетактично. Но много й се искаше да попита.

— Вие и Елвира…

— А — засмя се Антон, — разбрах. Искате да попитате не съм ли мислил да се оженя за нея? Отговарям: не. Не съм мислил. Елвира е много красива и много добра, обича децата ми, но за нея аз не съм мъж, точно както за мен тя не е жена. Във всеки случай през двете години, откакто се познаваме, нито веднъж не съм я поглеждал с мъжки интерес.

— Но защо? — полюбопитства Настя. — Казахте, че тя е красива и добра. Защо не?

— Просто защото Елвира не е жена за мен. Да, тя е чудесна, достойна е във всяко отношение и между другото, прекрасна домакиня. Но не е жената за мен. На мен ми е нужна друга. Ако се оженя за Елвира, за децата това би било най-добрият изход. Но не и за мен. Естествено, за нея също. За какво съм й аз? Един сиромах милиционер с две деца, при това по-млад от нея със седем години. Има къде-къде по-добри партии. Отговорих ли на въпроса ви?

— Благодаря, Антон.

— За какво?

— За искреността ви. И ми простете, че си напъхах носа където не ми е работа, но наистина много ми се искаше да ви разбера. Значи, категорично отказвате да си тръгнете сега?

— Категорично. Вкъщи е Елвира, нямам за какво да се безпокоя. Какво имаме по план за тази вечер?

— Имаме… — прелисти бележника си Настя, — за днес сме планирали озвучителите и осветителите, които не бяха тук в понеделник и които работят по днешния спектакъл. Между другото, спектакълът всеки момент ще започне, така че след петнайсетина минути можем да започнем да ги дебнем. Знаете ли, Антон, не мога и не мога да свикна, че техническият прогрес се е добрал и до театъра. Добре си спомням театъра от моето детство и от младостта ми, тогава имаше осветителска ложа, в нея седяха специални хора и ръчно насочваха прожекторите към различни части от сцената. А сега всичко е вкарано в компютър и се управлява автоматично. Вие не можете да разберете моето удивление, вие сте дете на прогреса.

— Може и така да е — съгласи се Антон, — но и за мен беше шок, когато отидохме в будката на Ала Михайловна, осветителката, а тя седеше там и решаваше кръстословици, докато прожекторите се движеха сами. Честно казано, смаях се. И в този момент ви разбрах.

— В какъв смисъл?

— Вие от самото начало непрекъснато се съмнявахте, че ще можете да проумеете театъра, а аз не разбирах от какво се страхувате и какво толкова сложно има тук. А в онзи момент разбрах. Сякаш нещо буквално ме тресна по главата. Освен това ме убива жаргонът им, когато театралите разговарят помежду си, и думичка не разбирам.

Да, за жаргона Антон е прав, това смущаваше и Настя. Между другото, самият Антон, доколкото тя бе успяла да забележи, кой знае защо, не използва професионалния жаргон на детективите. Нито веднъж през всичките дни, през които работиха заедно, Настя не го чу да нарича изнасилените „износени“, хвърлилите се или хвърлените от високо „парашутисти“, намерените под разтопения сняг трупове „кокичета“, а малолетните престъпници — „недоносчета“. И Серьожа Зарубин беше забелязал тази негова особеност. Защо пък да не попита?

— Привърженик съм на марксистко-ленинската философия — през смях обясни оперативният работник. — Нали си спомняте: битието определя съзнанието? Използвам изразите, приети в нашата професионална среда, но само ако не засягат човека. И аз като всички наричам пистолета „ютия“ и тичам да си „взема тапията“, но никога не бих нарекъл ареста „маймунарник“, защото в него се намират хора, живи хора и към тях трябва да се отнасяме като към хора, а не като към маймуни. Нали ненапразно хората казват: както наречеш кораба, така ще заплува. Ако наричаме хората, още повече отишлите си от този свят, с пренебрежителни изрази, много скоро и отношението ни към тях ще стане пренебрежително, а това аз не мога да приема. Всеки човек е цял един свят, неповторим и уникален, дори ако този човек е извършил престъпление. Не казвам, че трябва да съжаляваме престъпниците, но ако започнем да се отнасяме към тях като към боклук, много скоро подобно отношение ще се оформи и към потърпевшите и ще престанем да им съчувстваме, а после ще започнем да гледаме по този начин и на колегите си, и на съседите, и на членовете на собственото си семейство. Само да започнеш — и вече не можеш да спреш. Знаете ли какво се случи с моята сестра?

— Знам — кимна Настя.

— За мен е нетърпима мисълта, че някой може да я е нарекъл „парашутистка“. А са я наричали, чух го. Много ме заболя. А мама оперативните работници нарекоха „обесница“ — извърна той лице към Настя и на нея й се стори, че Антон е страшно пребледнял. Впрочем в стаята беше сумрачно и тя не беше сигурна. — Знаете ли, в онзи момент едва не ги убих. Тогава вече следвах и знаех, че ще работя в разследването. И твърдо реших, че никога, при никакви условия не само няма да изрека на глас, но дори мислено няма да нарека човек с някоя гадна пренебрежителна дума. Такова едно изкопаемо съм. Е, какво, Анастасия Павловна, сега по-трудно ли ще ви бъде да работите с мен?

Настя се замисли. Какво да му отговори? Разбира се, ще й бъде по-трудно, нали винаги е трудно да общуваш с човек с ТАКИВА житейски обстоятелства. Но същевременно и по-леко, защото поне ще разбира тези обстоятелства.

— Да вървим, Антон — каза тя тихо, така и без да отговори на въпроса му, — щом не си тръгвате, време е да се хващаме за работа. Ще намерите ли пътя към осветителите?

— Ще се постарая.

* * *

Спектакълът беше започнал, всички закъснели бяха настанени по местата им, главният администратор Валерий Андреевич Семаков реши да се отбие при директора Бережной. Бережной седеше в кабинета си, прелистваше някакви книжа и поглеждаше монитора, разделен на четири части: на този монитор бяха изведени камерите, оглеждащи сцената, зрителната зала, главния и служебния вход.

— Владимир Игоревич, спектакъла ли гледате? — попита Семаков.

— Не, чакам гости, трябва да дойдат едни хора от кметството — поясни Бережной и свали очилата си за четене.

— Да гледат спектакъла ли? — уплаши се администраторът. — Защо не сте ми казали? В ложата на дирекцията съм настанил…

— Не, не ги интересува спектакълът, искаха да проверят заявката ми за ремонтните работи… Но вече минава седем, сигурно няма да дойдат. Искате ли кафе?

— Благодаря, няма да откажа. Владимир Игоревич, исках да ви попитам за новата пиеса: проясни ли се нещо? Определена ли е дата за премиерата, поне приблизително? Защото трябва да подготвям и поръчвам анонсите и програмките, брошурите, да напиша анотация за „Театрален афиш“.

— Къде ти! — горестно махна с ръка Бережной, после стана и тръгна да прави кафе. — Нищо не помръдва. Сеня се изтрепва, старае се да раздвижи работата, но пиесата е толкова сурова… Просто не мога да си представя как ще се оправят. Вярно, Сеня много се старае и откак започна сам да води репетициите, някаква надежда има. Но ако Лев Алексеевич се върне скоро и отново се заеме с „Правосъдие“, дори не мога да си представя кога ще видим края на тази епопея.

Наложи се леко да повиши глас, за да надвика шума на кафемелачката.

— И тоя автор, Лесогоров — продължи директорът. — Написал глупост, не може да я поправи бързо и качествено, иска да угоди на всички, който каквито поправки предложи — втурва се да променя, на другия ден носи нов текст и всички роли трябва да се учат наново. Е, не всички, разбира се, само каквото е поправил, но нали това спъва работата. Изобщо, пълна бъркотия.

— А не може ли някак да го… — Семаков направи изразителен жест, като че изтикваше някого от кабинета. — Да се махне изобщо, да не се мотае в краката ни. Семьон Борисович би могъл сам да пренапише пиесата, би го направил бързо и добре. Може да се поставят две имена на афиша — и всички ще са доволни.

— Ох, Валерий Андреевич — постави Бережной пред администратора изящна чашка с гореща ароматна напитка, — от вашите уста — в божиите уши. Най-розовата мечта на Сеня е да се отърве от автора. Честно ви признавам, и моята. Той пречи на всички ни тук — и на творческата част, и на дирекцията. Само обикаля, наднича, души, разпитва. Не обичам журналистите, само неприятности от тях. Но как да го изгониш? Тръгне ли си, няма да има пари. Защото в договора ни пише, че театърът получава първия транш за финансиране на самата постановка на „Правосъдие“, а втория — след премиерата — за развитието ни. И вторият транш е три пъти по-голям от първия. Представяте ли си какви спектакли ще можем да поставим с тези пари? И какви ремонти да направим? Защото не става дума за копейки, а за милиони! Ако Лесогоров си тръгне, той ще си тръгне заедно с парите, а като директор не мога да позволя това. Виж, ако се случи нещо форсмажорно, друга работа, но така…

Семаков замислено пиеше кафе и поклащаше крака си, обут в модерна обувка с остър нос.

— Ами ако направим така, че авторът да си тръгне, а парите да останат? — изведнъж попита той.

Бережной предпазливо вдигна очи и погледна изкосо администратора.

— Какво имате предвид? Знаете ли как може да се направи?

Семаков се усмихна леко и остави чашката на чинийката.

— Във всеки случай трябва да се вземат мерки, за да се пресече това негово мотаене из театъра — отговори той. — Ами че той не излиза оттук, разговаря с всички, събира клюки. Току-виж, написал гадости за нашия театър. А той непременно ще напише, знам я тази пасмина. Ние с вас искаме ли това?

Владимир Игоревич Бережной със сигурност знаеше, че не иска „това“. И театър „Нова Москва“ не го иска. Но как да се предотврати?

* * *

След срещата с осветителите Антон и Настя се разделиха, Антон тръгна да търси сценичните работници в горната галерия, където се чувстваше напълно уверено, а Настя, която се страхуваше от високото и добре си спомняше своите далеч не приятни усещания от галерията, заслиза по служебното стълбище с намерението да намери някой от артистите, с които не бе успяла да говори предишните дни. Бавно, като гледаше в краката си и стъпваше внимателно, слизаше по зле осветеното стълбище, страхуваше се да не стъпи накриво по нащърбените стъпала, когато отдолу, от площадката, където се намираше пушалнята, се чу мъжки глас:

— Напоследък имаме проблеми… Трябва много да внимаваш… Да, ще трябва помощ, и то спешно… Пак ще се обадя. Дочуване.

Тя се постара да ускори крачка, без при това да шуми, но когато стигна до пушалнята, там вече нямаше никого. Настя дръпна вратата към служебния коридор и бързо се огледа. По продължението на коридора се намираха кабинети, някои с табелки, някои без, тя вече знаеше, че това са помещенията на счетоводството, на юриста, на „Личен състав“, на завеждащата трупата, на пожарната охрана, служебните тоалетни… По коридора вървяха хора, някои — с документи в ръце, някои — със сценични костюми. Кой от тях току-що бе разговарял по телефона? Или този неизвестен мъж изобщо не беше сред тях? Може да е влязъл в един от кабинетите? Или да се е скрил зад вратата, която водеше към сцената? Или да е свърнал от този коридор към другото стълбище? А може да е бил някой зрител, който добре познава разположението на помещенията в театъра и е осведомен за вратата между фоайето и служебната част на зданието, която никога не се охранява от разпоредителите? Просто някой от зрителите, който по време на антракта е излязъл да изпуши цигара и се е обадил по своя работа, която няма никакво отношение към покушението срещу художествения ръководител Богомолов? Защо не е отишъл в пушалнята за зрители? Защото тук е по-близо. Или защото е дошъл в театъра не „от улицата“, а е бил поканен от някой служител, съблякъл се е в кабинета му и знае за тази служебна пушалня, но не и за зрителската. Може да има много причини.

Но със същия успех можеше да се окаже, че е бил човек, свързан с престъплението. Настя не позна гласа му, но това не беше чудно при големия брой хора, с които бе разговаряла през последните дни. И изобщо не беше ясно с кого разговаряше този неизвестен — с мъж или с жена.

„Вече съм стара и бавна — кореше се Настя, след като се върна в пушалнята и извади цигарите. — Не успях да го видя. Време ми е за бунището. Ако с мен беше Антон, всичко щеше да бъде различно, като куршум щеше да излети надолу.“

Развали й се настроението, дори не й се работеше вече.

* * *

Артьом Лесогоров обичаше да ходи в клуб „Киномания“ — тук постоянно се отбиваха известни артисти и режисьори и Артьом се чувстваше част от този вълшебен свят на известни хора. Затова когато Никита Колодни за пореден път го покани на чаша бира в „Киномания“, Лесогоров веднага и с удоволствие се съгласи.

— Приятелю — говореше Никита и прегръщаше Лесогоров през рамото, — написал си абсолютно гениална пиеса, но в нея има грапавини, които трябва да се поправят. Не го крия, иска ми се да ме забележат, но именно затова твоята пиеса трябва да стане още по-хубава, та в края на краищата да стане хит на сезона. За нея ще говори цяла Москва, какво ти Москва — цяла Русия ще говори за нея, от цялата страна ще идват хора, за да видят нашия спектакъл. Но за да стане така, трябва мъничко да подобриш пиесата. Съгласен ли си?

— Естествено — кимаше Лесогоров, който нямаше абсолютно нищо против пиесата му да стане хит на сезона и обект на много публикации в пресата и интернет.

— Разбери — продължи Колодни, — пиесата само ще спечели, ако се промени мотивировката на действията на Зиновиев. Погледни какво се получава: жената на Зиновиев просто не може толкова болезнено да реагира на смъртта на свекърва си, защото свекървата е на деветдесет и четири години, а жената на Зиновиев — само на трийсет. Млада жена е, практически момиче, какво са за нея деветдесет и четири години? За тази свекърва гробищата плачат. Съгласен ли си?

— Ами… — отново кимна Лесогоров — да речем.

— Не, не „да речем“, ами си е точно така — горещеше се актьорът. — Свекървата отдавна и тежко боледува, състоянието й изисква постоянно внимание, съчувствие и присъствието на Зиновиев и на младата му жена до нея, това по принцип не може да харесва на младата жена. Артьом, във всяка мотивация трябва да има логика, иначе не се получава драматургията на образа, а актьорът просто не знае какво и как да играе. Логиката трябва да бъде разбираема, достъпна за всеки зрител, само тогава зрителят започва да съпреживява и да съчувства на персонажа. Ако зрителят не разбира мотивацията на персонажа, няма емоционален отклик, а няма ли отклик — няма и успех. Казвам ти го като човек на театъра. А в твоята пиеса излиза, че заради смъртта на свекърва й тази млада съпруга е настроила срещу Зиновиев цялото им обкръжение. Това е безумие, Артьом! Не става така в живота! Цялата история е неправилна и абсолютно откъсната от живота. И самата ситуация с клиниката, сметките, парите и прехвърлянето в друга болница също е измислена, не е житейски вярна.

— Защо — възрази Лесогоров, — случват се такива неща в живота. И изобщо, Никита, в живота има всичко, дори неща, които не можеш и да си представиш.

Той слушаше Колодни с половин ухо, защото първо, всички тези приказки и аргументи Никита вече неведнъж ги бе говорил и на репетициите, и в частни разговори, и второ, защото му беше много по-интересно да наблюдава околните. Кой с кого е дошъл, кой с кого си говори, кой какво и колко пие. Колосален материал за статии! Ето, мярна се актрисата, за която напоследък под път и над път се говореше, че щяла да се омъжва за партньора си в последния филм. Кинозвездата обаче се появи в компанията на своето официално гадже, известен спортист. Артьом съжали, че не си бе взел фотоапарата. А ето и водещия на извънредно популярно телевизионно предаване — обикаля масите пиян като талпа, прегърнат с известен дизайнер, който не крие хомосексуалните си пристрастия. Интересно, това случайно ли е, или означава нещо? Господи, колко му омръзна този Колодни с неговите опити да направи собствената си роля по-удобна и изпъкваща! Но се налага да търпи заради удоволствието да бъде тук, защото клубът е закрит, не може да влезеш току-така, трябва да имаш членска карта за „Киномания“ или да те придружава щастлив притежател на такава карта. Никита Колодни имаше членска карта.

— Не мога да отигравам измислени страдания — продължаваше да му гъгне в ухото актьорът, — не ми е ясно как трябва да реагирам на тях. Слушай, Артьом, нека Зиновиев да има друг повод за депресия: фалит, попълзновения срещу фирмата му, изневери на жена му, неизлечима болест — без значение какво, но да е правдоподобно и реално, иначе и зрителят няма да разбере, и за актьорите е трудно да играят. Пък и поведението на жената на Зиновиев, и подозренията по неин адрес ще станат по-оправдани, ако например се спомене, че тя има друг. Помисли си, Артьом!

Артьом изсумтя. Да променя той същината на пиесата, как ли пък не! Лев Алексеевич Богомолов се запали тъкмо по идеята за вината на Зиновиев за смъртта на старата му майка, защото цялата ситуация с майката се е превърнала в жизнено обстоятелство за Зиновиев, в обстоятелство, с което той не е могъл да се справи. Именно тази идея се оказа близка и интересна на Богомолов, той градеше върху нея целия спектакъл. Но Лев Алексеевич идваше не на всяка репетиция, понякога вместо него репетициите провеждаше Сеня Дудник, на когото идеите на Колодни харесваха и който подкрепяше всички предложения на актьора да се внасят промени в текста на пиесата. После идваше Богомолов и забраняваше тези промени. И това е естествено, тъй като самият Дудник е доста млад, затова страданията на шейсетгодишния Зиновиев не са му ясни, така че винаги е заставал на страната на Никита. Но сега всичко е различно. Сега Семьон Борисович Дудник ще довърши пиесата, върху него лежи цялата отговорност, така че той си промени позицията. Разбира се, къде ще ходи! Артьом не е глупак, със спонсора измислиха такъв договор, при който авторът може всеки момент да скочи и да си прибере пиесата от театъра. А театърът няма да смее и да гъкне, нали паричките не са театрални, а спонсорски, така че при развалянето на договора авторът дори няма да плати неустойка. И Семьон Борисович ще се подмазва на автора и през ум няма да му мине пак да се съгласява с Колодни. Хич да не се трепе Никитка. Няма да му мине номерът.

До тяхната маса постоянно спираха мъже и жени, Артьом разпознаваше много от тях и не би имал нищо против те да поседнат при тях, искаше да завързва познанства, да си създава връзки, да разговаря за кино и шоубизнес, страшно му се искаше да бъде в центъра на събитията, да бъде частица от този привлекателен и ярък свят, но Никита само им стискаше ръцете, целуваше се с някои, разменяше по някоя и друга дума и отново се връщаше към пиесата „Правосъдие“. Лесогоров хвърли поглед към съседната маса, на която в този момент се настаняваше мрачна и явно току-що скарала се двойка: режисьор, нашумял напоследък с филма си в жанр фентъзи, и жената, с която според мълвата живеел, победителка в някакъв конкурс — дали за красота, дали за вокалисти. Да можеше да чуе за какво са се скарали…

А през това време Колодни не спираше да говори:

— Днес в драматургията е пълно с идиотски, измислени ситуации — били нещо ново, модерно. Твоята пиеса удобно ще се отличава, защото е за нашето ежедневие, хората ще я гледат с удоволствие. Абсолютно гениално си доловил, Артьом, че интересът към абстрактното и условното, към псевдомодернизма вече отминава, хората искат да четат и да гледат истории за самите себе си, и то защо? Защото животът стана нравствено тежък, сложен, хората търсят морални ориентири, маяци при трудните житейски ситуации. Така че твоята прекрасна пиеса трябва да се изчисти от всичко, което не е типично, тогава ще заблести и ще стане хит. Нали си спомняш от руската литература: типичен човек в типични обстоятелства. А твоята история за майката на Зиновиев и за реанимацията е нетипична, разваля всичко. Разбери, чувствам се неудобно в този текст, изобщо не ми е жал за твоя Зиновиев, и на зрителя няма да му дожалее. А в първо действие все повтарям, че ми е мъчно за него! Просто няма да мога да бъда достоверен, не разбирам как трябва да изиграя това.

Лесогоров отново се разсея, този път видя вечно дебатиращ по телевизията политик в компанията на силно гримирана и подозрително младичка мацка с предизвикателни дрешки. Нищо, още три-четири посещения в „Киномания“ — и неговият блог в интернет ще стане един от най-посещаваните. На всички е интересно да четат за известни хора. Особено когато за тях се пишат гадости, журналистът Лесогоров знаеше това със сигурност.

* * *

На сцената на „Нова Москва“ се играеше сложна трагична пиеса, всички главни роли в нея бяха изградени върху тежки преживявания и Театърът отначало не различи в мешавицата от емоции чуждото напрежение, което струеше не от сцената или от зрителната зала, а някъде отстрани. В първия момент Театърът дори си помисли, че се е объркал. После разбра, че не му се е сторило и че напрежението приижда откъм служебното стълбище. Сигурно някой от актьорите току-що е слязъл от сцената и е тръгнал към гримьорната си, понесъл със себе си ужаса и отчаянието, съдържащи се в ролята му.

Но нещо не беше наред, нещо не се вписваше в измислената схема. Театърът се напрегна, ослуша се по-внимателно и разбра, че кълбото от напрежение се намира не на стълбището, по което актьорите се качваха до гримьорните си, а на другото, успоредното на него. Кълбото се изкачваше все по-нагоре, движеше се бавно и предпазливо и се насочваше към служебната квартира. Пак идват гости на Артьом Лесогоров… От какво ли се страхуват толкова? Да е толкова страшен? Глупости! Театърът неведнъж бе виждал автора на пиесата, когато той се появяваше в зрителната зала или се разхождаше по сцената, или стърчеше зад кулисите — обикновен младеж, симпатичен, светлокос, ясноок, с хубава усмивка, жените харесват такива. Между другото…

Театърът откъсна вниманието си от случващото се на сцената и го насочи към чуждото напрежение. Ама разбира се, жена е! Такава била работата, значи! Жена отива на среща при Лесогоров, затова е притеснена, сигурно това е първото й посещение в служебната квартира. Интересно, как ли правят всичко там?

Ето че пулсиращото кълбо от напрежение стигна до жилището на Артьом и притихна, явно Лесогоров я е посрещнал радостно и жената е престанала да се тревожи. Виж ти, а Театърът изобщо не усеща самия Артьом. Защо ли? Може би просто го няма там? Не, не може да бъде, нали някой е отворил на гостенката. Нима младият журналист е толкова равнодушен към нея, че не изпитва никакви емоции? Случват се такива работи, Театърът знае, през живота си е наблюдавал много любовни срещи, а животът му никак не е кратък, цели деветдесет и пет години, от които осемдесет и пет се нарича Театър „Нова Москва“.

Напрежението отново се сгъсти, но сега придоби някакъв друг цвят — докато на стълбището беше тревожно, сега стана съсредоточено, сякаш жената в жилището на Лесогоров се зае с важна отговорна работа и се страхува да не допусне грешка. Ето какво било! Театърът се зарадва, задето бе съумял да се досети: ами че това е госпожица с леко поведение, която е дошла да върши работа за пари, оттук и нейната съсредоточеност, и липсата на емоции у самия стопанин на жилището. Колко просто се оказа! Никакви съмнения, това е именно проститутка, защото в този момент Театърът не може да измисли никакви други обяснения за тази емоционална картинка.

Когато след известно време почувства, че съсредоточеността се сменя с разочарование, Театърът не можа да сдържи усмивчицата си. Истината е, че не можа да разпознае със сигурност чие беше това разочарование, на Артьом Лесогоров или на неговата гостенка, но абсолютно безпогрешно долови същината на емоцията. Какво си мислехте вие, драги мои? Че като пообщуваш с жена срещу пари, ще си на седмото небе ли? Определено или самият Артьом не е бил на висота, или удоволствието клони по-долу от средното.

На Театъра му доскуча, изключи се от служебната квартира и върна вниманието си към сцената, но след доста кратко време недоволно потръпна: отново едно тревожно напрежение на служебното стълбище му пречеше да се наслаждава на спектакъла. Ама какво се тресе толкова тази жрица на любовта? Така де, да не я изядат на това стълбище? Може пък да е изгоряла крушката и тя просто да се е уплашила, страх я е да не падне? Каквото и да е, стига с тая глупачка, да си тръгва по-скоро и да не пречи със своите тревоги и опасения. И защо Артьом не я изпрати? Да я хване за ръка и да я заведе до служебния вход, та да не се страхува. И това ми било джентълмен, използва госпожицата и я изгони. О, времена, о, нрави…

Сега Театърът сърдито следеше кълбото от напрежение и чакаше то да напусне територията на сградата, но кълбото дори не мислеше да излиза, спря се на първия етаж, позабави се там и решително тръгна към вратата, през която се излизаше във фоайето, прекоси фоайето и окончателно спря в тоалетната. И нея си я биваше! Излиза, че тая въртиопашка смята да изчака антракта и после заедно със зрителите да влезе в залата и да гледа второто действие. Ах, хитруша такава! Нима високото изкуство не е чуждо на днешните проститутки?

Междувременно вълните на напрежението и тревогата все повече отслабваха и до момента, когато завърши първото действие и зрителите се разпръснаха из фоайето. Театърът окончателно забрави за жената, гостувала на Артьом Лесогоров.

* * *

В „Киномания“ те останаха до един часа, после си тръгнаха — Никита Колодни отиде на някакъв рожден ден, а Артьом се върна в театъра. Портиерката го гледаше недоволно, докато му отключваше: по телевизора на масичката й през това време даваха някакъв американски любовен филм и доколкото Лесогоров успя да забележи, с доста секс. И охранителят гледаше същия филм и просто махна на Артьом с ръка, без да откъсва очи от екрана.

Още първият поглед в стаята му бе достатъчен, за да разбере: външен човек бе влизал в жилището. Фотьойлът до бюрото бе леко отместен, книжата не бяха в реда, в който ги бе оставил Артьом. Той придърпа фотьойла, седна, включи компютъра и бързо го провери. Точно така, някой здравата бе ровил в компютъра и дори бе копирал няколко файла. И това беше станало между седем и осем часа вечерта. Виж ти. Лесогоров доволно се усмихна и влезе в интернет. Всичко върви по план, всичко става точно както го бе замислил. Сега ще си направи кафе (че как без кафе?) и ще започне да записва в блога си своите днешни наблюдения върху знаменитостите.

За втори път някой бе влизал в жилището му и се бе интересувал от записките му. Първият случай беше преди няколко дни, когато не бяха пипали компютъра, бяха преровили само книжата. Чудни хора! Нима си мислят, че Лесогоров ще съхранява най-важното тук, та да им е под ръка? Наивни и смешни хора! Артьом обаче няма да каже нищо за това на милиционерите, не е нужно да знаят. Това си е негова работа и той ще си я свърши докрай. Сам.

* * *

Антон Сташис си облече якето и надникна в стаята, където в леглото лежеше Галина.

— Тръгвам, нали? — изрече частично като въпрос, частично като информация.

— И пак, и отново — недоволно въздъхна Галина, неговата бивша съученичка. — Нали каза, че тази твоя Елвира днес нощува у вас. Защо не останеш до сутринта? Защо вечно си тръгваш?

— Децата трябва да ме видят на сутринта — твърдо отговори Антон. — Хиляда пъти сме си говорили за това с теб. Защо започваш пак?

Галина се надигна в леглото, придърпа възглавницата под гърба си, запали аплика над главата си. Дългата й тънка коса се разпиля по раменете, без грим лицето й изглеждаше безцветно и неизразително. Но Антон сякаш не забелязваше това, беше му безразлично дали е красива жената, с която се любеше веднъж седмично. Познаваше я от много години, бяха учили в един клас, Галина не търсеше съпруг, беше напълно самостоятелна в ежедневието и реализирана в професията си, правеше кариера и гледаше на Антон Сташис точно както той гледаше на нея: като на начин да организира личния си живот, без да ощетява работата и психическото си здраве. Имаш си някой, значи не си самотен, значи си нужен на някого.

— Ясно, по-приятно ти е да посрещаш утрото в компанията на своята хубавица, а не в моята — каза равнодушно. — Добре де, върви. Имам очи, разбирам, че не мога да се меря с нея. Слушай, Сташис, а какво ще правиш, когато твоята Елвира реши да се омъжи? Защото не всички са като мен, една нормална жена трябва да иска семейство и деца.

— Ще се обеся — усмихна се Антон. — Лягай си, миличка, утре трябва да ставаш рано. Ще ти звънна.

Той предпазливо, колкото можа по-тихо изщрака с бравата, затвори вратата след себе си и слезе при колата. Добре че Елвира е свободен човек и спокойно остава да нощува с децата му, когато Антон има денонощно дежурство, когато работи до късно или просто закъснява като днес. Улиците бяха празни и той стигна бързо до вкъщи. Изобщо не му се спеше и докато паркираше пред входа той се замисли какво да прави, та от времето, откъснато от съня, да има някаква полза.

В жилището беше тихо, Елвира спеше в стаята с децата и Антон се настани в хола с диктофона в ръце. Намали звука до минимум, за да не събуди никого, седна на дивана и доближи правоъгълното устройство до ухото си. Трябва да изслуша отново записите на разговорите в театъра. Може пък да му хрумне нещо?

Но нищо ново не му хрумваше, с Анастасия Павловна и Сергей Кузмич многократно бяха обсъждали всичко, което Антон бе доловил в думите на събеседниците. Ето режисьора Семьон Борисович Дудник — скоро ще навърши четирийсет, а кариерата му не помръдва, замряла е на едно ниво. Поставя малко, в други театри почти не го канят, само от време на време го канят в провинцията, и Богомолов не му възлага постановки, държи Дудник на щат и му плаща заплата. Когато Богомолов не иска да постави нещо лично, кани режисьори по договор, а за Дудник сякаш забравя, спомня си за него само когато трябва да се проведе репетиция вместо самия Лев Алексеевич. В такива случаи други режисьори назначават асистент измежду опитните и авторитетни артисти, а Богомолов, кой знае защо, не харесва тази практика, предпочита за пореден път да напомни на Дудник да си знае мястото, сиреч и без това не ставаш за нищо друго. Някои възстановителни репетиции, когато трябва да си припомнят и освежат отдавна неигран спектакъл, възлага също на Семьон Борисович. Никой не познава режисьора Дудник, на никого не е притрябвал… Виж, трупата го обича, с артистите той си е създал добри отношения и творческо взаимно разбиране. Да можеше да му дадат възможност да поставя спектакли именно с тези артисти! Би показал какво може. Защото има и идеи, и кураж, и енергия, и — което е най-важното — артистите го разбират добре, защото той умее да се държи с тях по правилния начин. Само дето Лев Алексеевич Богомолов пречи…

При предишния художествен ръководител главният администратор Семаков е бил лице, приближено до трона, съобразявали са се с него, ценели са го, искали са му съвети, актьорите са го обичали, задето ги е водил на творчески срещи, включително в други градове, осигурявал е пребиваването им там, грижел се е за тях като роден баща. А сега е нещо като момче за всичко, занимава се с подготвянето на репертоарни книжки и поздравителни картички, освен това организира продавачите на билети, които в деня на спектакъла трябва да отмятат имената на артистите в 900-те програмки. Скучно му е! Досадно му е! Пък и тази втора главна администраторка, Красавина, все му е пред очите, същата Красавина, дето сега е заела мястото на Семаков в свитата на приближените и влиза, без да чука, в кабинета на Богомолов. А той, Семаков, понякога е принуден да чака с часове в приемната. Да, той неистово мрази Богомолов и дори не може да скрие това.

Виж, административният директор Бережной… Това е съвсем друга картина, идентична в началото и противоположна като резултат. Навремето е бил директор с еднолично право да подписва финансовите документи, владял е цялата ситуация, управлявал е огромното сложно домакинство на театъра, осигурявал е непрекъснатото функциониране на този непостижим механизъм, състоящ се от три слети в едно единици: „театърът като сграда“, „театърът като производство“ и „театърът като културен институт“. Бил е стопанин, който е вземал решения и е следял за тяхното изпълнение. И ето че идва Богомолов, който се обявява за генерален директор с право на първи подпис под финансовите документи… И се оказва, че един непредсказуем, капризен и най-важното, некомпетентен художествен ръководител, узурпирал директорското кресло, е вързал ръцете на Владимир Игоревич Бережной. Бережной е понижен, отнет му е лъвският пай пълномощия, а му е оставена само цялата отговорност. И тон е готов да търпи това заради любовта си към актрисата Людмила Наймушина. Нима не са се свършили още рицарите? Изпитва ли той омраза към Богомолов? Трябва да изпитва, според логиката на мъжкия характер — трябва. Обаче той не изпитва. Не я усеща Антон Сташис нито в интонациите, нито в думите, които Бережной избира. Някой обаче спомена, че Бережной бил човек с актьорско образование. Може ли в такъв случай Антон да се доверява на това, което чува? Не е ли то игра? Не е ли актьорство? Анастасия Павловна го предупреди, че един добър актьор може да измами когото си иска. Някой казал ли е, че Бережной е лош актьор? Никой не е споменавал такова нещо.

Актрисата Людмила Наймушина се хранеше в ресторанта с голям апетит и доста ловко сама насочи разговора към Иван Звягин и неговия конфликт с Богомолов. Нито Антон, нито Каменская в момента на срещата им с Наймушина забелязаха това, и двамата си мислеха, че задават въпроси, а Наймушина отговаря на тях добросъвестно, и едва сега, когато слушаше записа за трети или четвърти път, Антон съвсем ясно разбра, че Людмила с всички сили е търсила повод по-скоро да разкаже за Звягин. Много й се е искало да разкрие страшната история за изхвърлената от гримьорната почитателка и разваления договор, повлякъл след себе си плащане на огромна неустойка. Естествено, веднага провериха информацията и какво се оказа? Да, имало е момиче в гримьорната, имало е и страховит скандал между Богомолов и Иван, но всичко останало се оказа силно преувеличено. Договорът за снимки не е бил развален и макар че Богомолов е дал команда текущият репертоар да бъде съставен без съобразяване със заявките на Звягин, всичко е минало по допирателната. Вярно, Иван е трябвало да плати някакви пари, но далеч не толкова огромни, за каквито бе говорила Наймушина. Защо тогава го направи? Ами много просто: от разговорите с другите актьори се разбра, че Звягин е имал връзка с актриса, приятелка на Наймушина. Връзката приключила с аборт и скъсване и на Людмила просто й се приискало да отмъсти на дребно за приятелката си. Пълни детинщини!

Антон изключи диктофона и го прибра в чантата си. Трябва да си легне и да се опита да заспи, утре е работен ден. Елвира ще стане в шест, значи няма никакъв смисъл да става преди шест и половина, банята ще бъде заета. В шест и трийсет ставане, в шест и петдесет и пет той ще излезе от банята, три минути, за да каже добро утро на Елвира и да обсъдят менюто за закуската, още две минути за ябълката, която Антон е свикнал да изяжда на гладно, и точно в седем ще събуди децата. Стьопка ще скочи веднага и ще хукне да се мие, той е чучулига и посреща с радост всяка настъпваща сутрин, а виж, Вася е сънливка, ще трябва дълго да я придумва, докато стане и се довлече до банята, от която тъкмо ще излезе Стьопка…

Той прекоси на пръсти коридора и се сблъска с Елвира, която излизаше от детската стая.

— Какво се е случило? — с уплашен шепот попита Антон. — Децата не спят ли?

— Всичко е наред — прошумоля едва чуто гласът на Елвира, — всички са здрави и спят. Просто чух как се прибрахте и дълго чаках да отидете в спалнята си, а вие не отивахте, и не отивахте. Та си помислих, че може би трябва да ви сложа да хапнете нещо, щом и без това не си лягате.

— Не съм гладен. Лягайте си, Елвира. Благодаря ви за загрижеността.

Тя стоеше съвсем близо, почти се допираше до него и точно както косата на Галина преди малко, и нейната беше разпусната, само че падаше на раменете й на красиви кичури, а не като безжизнен сноп, и лицето й без грим беше красиво и ярко, а не безцветно, а тялото й, прикрито с нещо тънко, копринено, излъчваше топлина и едва доловим аромат на ванилия. „Тя е много красива жена — помисли си Антон. — Но кой знае защо, никога не ми е хрумвало, че мога да споделя леглото с нея. Виж, с Галка мога да спя. С Елвира обаче — не. Интересно, защо?“

Елвира се скри зад вратата на детската стая, а Антон взе душ, изми си зъбите и си легна. Креватът беше широк, съпружески, бяха го купили с Рита и сърце не му даваше да го изхвърли и да го замени с нов, по-тесен. Хем щеше да се освободи място в стаята, хем нямаше да го боли така всеки път, когато лягаше в него. Специалисти твърдят, че стресът от загубата на близък човек трае десет години. Тази година се навършиха десет от деня, когато той загуби майка си. А стресът от загубата на Рита ще трае още осем. Още цели осем години! Господи, как ще ги преживее?

* * *

Ана Викторовна Богомолова не обичаше втората си снаха и Елена Богомолова го знаеше. Ана Викторовна изпитваше добри чувства към първата съпруга на Лев и не одобряваше развода на сина си, особено когато научи, че първи съпруг на Елена е бил Михаил Лвович Арцеулов. Тя нямаше нищо против самия Арцеулов, дори не се познаваше с него, само дето линията на живота на Елена в очите на седемдесетгодишната жена се очертаваше в определена, както й се струваше, тенденция: първият съпруг почти с двайсет години по-възрастен, вторият — също, тоест хубавичкото младо момиче от ранна възраст е свикнало да се лепи за реализирани мъже, да ги разделя със съпругите им и да се възползва от тяхното благосъстояние и репутация. Нали и Арцеулов навремето се бе развел, за да се ожени за Елена… С една дума, очертаваше се една, може да се каже, твърдо определена, и то далеч не красива схема. Ана Викторовна беше жена пряма, рязка, не си правеше труда да бъде деликатна и открито споделяше съображенията си не само със своя син, но и с втората му съпруга.

— Ти никога не си обичала Льова — строго нареждаше тя на снаха си, докато седеше до нея в болничния коридор, — мислеше само за парите и славата му, искаше да го използваш. И ето че сега същността ти излезе наяве. Сега всичко стана абсолютно очевидно.

Елена опитваше да се противопостави, но не намираше нужните думи.

— Защо говорите така? — питаше само. — Какво съм направила? С какво съм се провинила?

— Непрекъснато ти звъни телефонът — упрекваше я свекървата, — постоянно се отплесваш по някакви разговори за пари, неустойки, афиши, договори, билети. Какво е това? Какво е това, тебе питам?

— Обаждат ми се от работата — послушно обясни Елена. — Какво лошо има, че разговарям?

— Как „какво лошо“ има?! — избухна Ана Викторовна. — Мъжът ти е на смъртно легло! Поне осъзнаваш ли, че Льова умира? Трябва да мислиш само за това, а не за някакви си… Просто нямам думи!

— Ана Викторовна, непрекъснато мисля за Лев, честна дума, но нали ме търсят, не мога да забраня на хората да ми се обаждат по телефона…

Но майката на Лев Алексеевич беше непреклонна.

— А трябва! Трябва да кажеш на всички, че си покрусена, че мъжът ти умира и никой да не смее да те безпокои за глупости.

— Но хората трябва да заминават на гастроли, това трябва да се организира някак, в края на краищата те трябва да знаят ще отида ли с тях и ако няма да отида, на кого да възложат моята работа…

— Някакви си гастроли! — тросна се Ана Викторовна. — Какво са гастролите в сравнение със смъртта на Льова, пред която всичко бледнее? Твоите актьорчета ще минат и без гастроли, нищо няма да им стане, ако не заминат. Да си поседят вкъщи, ще им бъде от полза.

Последната реплика на свекърва й някак много болезнено ухапа Елена, беше някак изкуствена или каква… Не, не изкуствена, а вторична. Тя вече беше чувала някъде тази фраза за смъртта, пред която всичко бледнее. Но къде?

Съзнанието, което не искаше да се примири с мисълта за възможната смърт на Лев Алексеевич, веднага с готовност превключи на търсене и Елена си спомни: прочутият филм „Мястото на срещата не се променя“, репликата на онази Соболевская по повод на „смъртта на Ларочка, пред която всичко бледнее“. Стана й неприятно. Не стига, че продуцентската фирма, в която работи, не може да получи от нея ясен отговор на много въпроси, защото Елена не знае какво я чака утре, ами и Ана Викторовна й трови душата. Може и да е права и Елена наистина да трябва да мисли само за мъжа си, да се измъчва за него, да страда, да не мигва нощем и да плаче, да се мята в ридания, а тя говори по телефона и дори се опитва да измисли нещо, друго да си спомни, трето да посъветва. Не може така, не бива, не е човешко да мислиш за работа, когато мъжът ти умира. Но и за работата не можеше да мисли както трябва, мислите й постоянно се връщаха към Лев, чието състояние ту едва-едва се подобрява, ту сериозно се влошава и прогнозата на лекарите остава неблагоприятна. Как да му помогне? Какво да прави? Как да живее сега?

— Естествено, на теб ти е безразлично — продължи свекърва й, без да обръща никакво внимание, че по лицето на Елена се стичат сълзи, — ще погребеш Лев и пак ще се върнеш при твоя артист, разправят, че не се бил оженил, след като ти го заряза. Няма да изтървеш кьоравото ти, ще намериш за кого да се лепнеш. Ти, Лена, винаги си била користна и аз от самото начало го знаех, жалко само, че Лев не ме послуша, хем го предупреждавах, предупреждавах го! Казвах му, че не го обичаш и от брака ви нищо няма да излезе! И бях права! Ето, моля ви се: той е в кома в реанимацията, а ти вече си завъртя опашката и мислиш къде да се емнеш да се забавляваш с твоите идиотски спектакли. Сигурно и приятелче си имаш там, някой артист, ти ги обичаш, знам аз. И на тези гастроли ще въртиш любов, докато мъжът ти умира тук.

— Ана Викторовна…

Елена нямаше сили да се съпротивлява на натиска, беше изпаднала в такова отчаяние от несправедливостта на казаното от свекърва й, че не намираше думи за отговор. Пък и какво да отговори? Че всичко това не е вярно, че обича мъжа си и няма никакъв любовник? И без това Ана Викторовна няма да повярва, тя вярва само на себе си, вярва на всичко, което измисля и говори. Но в думите й има някаква истина. Истината е, че редом със смъртта на близкия човек всичко трябва да стане дребно, нищожно и незаслужаващо внимание. Сигурно трябва да изключи телефона и да не се разсейва с някакви си разговори за работа, изцяло да се потопи в мъката и болката.

След като й „пусна кръв“, свекърва й най-сетне си замина, а Елена извади от джоба си телефона с намерението да го изключи и… Не можа. Гледаше с омраза апарата, стиснат в ръката й, и самата ръка, която не искаше да се подчини на заповедта и да натисне копчето, и мислеше колко е неправилна, слаба, користна, та нали трябва да мисли само за мъжа си, а тя… Просто нямаше сили изцяло да се отдаде на мъката, в разговорите за работа намира поне някаква разтуха, някакво просветление, когато животът започва да й изглежда постарому — мирен, благополучен, спокоен, изпълнен с ежедневни задължения. Без тези малки просветления би се побъркала.

Не, няма право да се разсейва, няма право да облекчава съществуването си. Мъжът й умира и всичко трябва да бъде подчинено единствено на това. Елена въздъхна дълбоко и натисна копчето, с което изключи телефона. Край. Връзката с външния свят е прекъсната. Сега й остава само мъката, само една огромна всепоглъщаща мъка, в която тя просто няма да може да диша и много скоро ще се задуши и ще умре.

* * *

Най-сетне Котаракът Хамлет се почувства по-добре, апетитът му се върна, но ето че въпросът с храненето неочаквано се усложни.

— Ще помолим Пора или Лисичката да изтичат до селото и да ти донесат прясно пилешко — зарадвано предложи Камъкът, когато чу, че Котаракът е гладен.

— Какво приказвате? — възмути се Хамлет. — Не бива да ям сурово месо, кастриран съм.

— Ами варено? Можем да запалим огън и да го сварим или опечем — не се обезкуражи находчивият Гарван.

— Никакво не бива — отсече Котаракът. — И мляко не бива, нямам ферменти за лактозата. Вярно, на бунището ядях каквото намерех, но през цялото време се чувствах зле, повръщах и — прощавайте за подробностите — имах диария.

— Много си бил нежен, бе — неодобрително каза Гарванът. — Че с какво те е хранил твоят стопанин, та си толкова изнежен? Да не би да ти е давал стриди или може би черен хайвер?

— Ама че го измислихте, уважаеми Гарване — презрително измяука Котаракът. — Какви ти стриди? Какъв ти хайвер? Те са абсолютни алергени, аз не бива да ям нищо подобно. Татенцето ме хранеше изключително със сухи гранули. А веднъж на две седмици ми позволяваше да хапна пастетче от буркан, но после винаги се ядосваше, защото от бурканчетата изпражненията ми ставаха прекалено меки.

— И какво от това? — не разбра Камъкът. — Лошо ли е да имаш меки изпражнения?

— За татенцето беше лошо, защото моята тоалетна се измива трудно. Той обичаше изпражненията ми да са сухи и твърди — обясни Котаракът. — Изсипе ги в тоалетната чиния, изплакне съдинката — и готово.

— С какво да ви храним тогава, уважаеми Хамлет? — озадачено попита Камъкът.

Змеят припълзя по-наблизо и положи главата си на гърба на Камъка.

— Аз мога да ловя полски мишки — предложи той.

— Ти глух ли си?! — начаса избухна Гарванът. — Ясно ти се каза: месо не може. Ако недочуваш или мисленето ти е затруднено, върви да се лекуваш, няма какво да се мотаеш около прилични същества.

Змеят вдигна глава над гърба на Камъка, помисли малко, после се изправи на опашката си, източи се в цял ръст и приближи главата си до самия клон, където беше кацнал Гарванът.

— Аз, драги, все още чувам добре и не се оплаквам от главата си. Котаракът не бива да яде месо, но е необходимо да пие бульон, в него има маса полезни вещества, нужни на оздравяващия организъм. Мога да ловя мишки, а Катеричката ще вари от тях супа. Сега относно сухите гранули: ако ти, крилат детектив любител такъв, се наемеш редовно да ловиш насекоми, ще решим този въпрос.

Гарванът явно се постъписа — от много десетилетия не беше виждал главата на Змея толкова отблизо и бе успял да забрави колко студени и немигащи са очите му и колко страшен е дългият му език. Неволно отскочи, едва не падна от клона, и за всеки случай прелетя по-нагоре, на клон, който Змеят не би могъл да го стигне.

— Насекомите имат хитинова обвивка, която е много полезна за котките — продължи бавно да обяснява замисъла си Змеят. — Освен това ще помолим Катеричката да събере орехи и лешници, ще ги наситним и ще омесим топчета от орехово-насекомова смес, така ще получим сухата храна.

Той бавно се смъкна надолу и обви Камъка с няколко плътни пръстена, като намести главата си точно под очите на своя стар верен приятел.

— Трябват ми и въглехидрати — тихо изписка събралият сили Котарак. — В моите сухи гранули винаги имаше въглехидрати, татенцето задължително ми четеше на глас състава им, беше отпечатан върху пакетите с храна. Не може без въглехидрати, никак не може.

— Ще помолим Заека да изтича на полето и да донесе зеленчуци — морковчета, зеленце, картофки. Можем да задушим зеленчуците и да направим рагу.

— Няма да ям рагу, не го обичам, татенцето ми направи няколко пъти, но не го ядох — веднага отвърна Котаракът.

Гарванът понечи да развие темата, че татенцето го няма тук и той да не се лигави, ами да лапа каквото му дават и да бъде благодарен, но Змеят, изглежда, не обърна никакво внимание на неблагодарността, проявена от Хамлет, и спокойно продължи:

— Зеленчуците също могат да се изсушат и добавят в топчетата. С една дума, уважаеми Хамлет, не се тревожете, ние ще решим въпроса с храненето ви, а вашата работа е да оздравявате, да събирате сили. И между другото, много добре би било да добавяме в храната ви и сушена коприва, в нея има много витамини. И това ще организираме, тук съвсем наблизо има разкошен храсталак диви малини, а където има дива малина, там има и коприва — най-сочната и полезна коприва.

Този разговор не хареса на Гарвана. Ама как така? Той току-що дълго и подробно бе разказвал за разследването и вместо да се възхищават на неговата наблюдателност и таланта му на разказвач, да задават въпроси и да молят за разяснения, те обсъждат някакви глупости. С какво да хранят тоя грозен скитник, видите ли! Нямат ли други интереси? За какво се бе старал той! Не, тая работа трябва да се оправи, реши Гарванът и започна да припомня на глас подробностите от видяното „в другия живот“. Така гордата птица успя да прикове вниманието към себе си и отпразнува победа.

— Кой е бил в жилището на Лесогоров, докато той е седял в ресторанта с Никита? — попита Котаракът.

— Не знам — равнодушно тръсна Гарванът. — Не го видях.

— Как така не сте го видели? — смая се Хамлет. — Но какво сте правили там, уважаеми Гарване? За какво ви пратихме?

Тонът, с който Котаракът зададе своя въпрос, хареса на Гарвана още по-малко от обстоятелството, че разказът му бе прекъснат от обсъждането на котешкото хранене. Какво си позволява този проскубан дрипльо? Как смее да разговаря така с него? Кой му е дал право да задава такива чудовищни въпроси и да се съмнява в способностите и уменията на Гарвана да гледа истории?

Той събра в гърдите си повечко въздух, та гласът му да прозвучи с достойнство.

— Разбираш ли, ние си имаме определени правила да гледаме криминалета и не си ти, безроден храненик такъв, който ще се намесва в тях. В онзи момент аз наблюдавах Театъра, какво мисли и чувства той — и точно това ви разказах.

Но Котаракът не схвана колко неуместни са били претенциите му и нахално продължи:

— Ама че сте, уважаеми Гарване, не ви бива да гледате криминалета — заяви той. — Трябваше веднага да полетите и да надникнете кой се е вмъкнал в жилището на Лесогоров, така веднага щяхме да знаем. А сега ще ни мъчи неизвестност. Нима не можахте сам да се сетите? Та това е елементарно!

Такава наглост Гарванът вече не можа да понесе и буквално се задави от негодувание, но на помощ неочаквано му се притече неговият заклет враг Змеят.

— Вижте сега, уважаеми Хамлет — тихо подзе той, — ако нашият общ приятел Гарванът бе направил това, което съветвате вие, на нас нямаше да ни е интересно да слушаме историята.

— Защо? — учуди се Котаракът.

Тогава Гарванът най-сетне се съвзе.

— Защото ти си смъртен, психиката ти с друга — дрезгаво кресна той. — Никога няма да ни разбереш, дори не се опитвай.

— Защо? — отново попита Котаракът, този път неуверено.

— Вие трябва да разбирате — продължи Змеят, — че смъртните имат своя край и всичко, което правят, е ориентирано към краен резултат. На вас, смъртните, ви е много по-интересно как ще приключи нещо, а за нас, вечните, е много по-важно да следим процеса. Понятие като „край“ за нас е ефимерно, вечните нямат край и няма да имат, ние ще съществуваме винаги, затова няма закъде да бързаме, първо подробно ще научим всичко, ще го обмислим задълбочено и сериозно, без бързане, едва тогава ще стигнем до логичния край. И самият вие, уважаеми Хамлет, помислете: какво му е хубавото ние с вас веднага да научим кой е влизал в жилището на драматурга? Нали детективите не знаят и Лесогоров няма намерение да им каже нищо за това. Следователно ние с вас ще изпреварим разследването и ще изгубим всякакъв интерес към него. И ще излезе, че времето, което вече сме употребили за тази история, сме го изгубили напразно и не сме изпитали никакво удоволствие.

При цялата си неприязън, дори може да се каже омраза, към Змея Гарванът не можа да не изпита дълбоко задоволство от строгото обяснение, което ясно показа на Котарака, че е глупак и нищо не разбира от живота на Вечните. Котаракът дори не намери какво да отговори и известно време мълча, докато асимилираше явно сложната за него мисъл.

— И все пак не разбирам — раздразнено избъбри най-сетне Хамлет, — има нещо неправилно устроено при вас. Ако аз ви бях директор…

— Аха — прекъсна го Гарванът, — защо не изтърсиш и: художествен ръководител? Имаш мания за величие.

— Ще го кажа! Какви спектакли бих организирал тук при вас — цялата гора ще се събира да слуша и гледа, можем да продаваме билети и да печелим пари. Жалко само, че тук няма къде и за какво да се харчат. Как бих се разгърнал само! Нали не току-така толкова години се въртя около театъра, ами че аз съм спец по въпроса „хляб и зрелища“. Такива спектакли бих поставил при вас — „Златната маска“ ряпа да яде.

Гарванът се навъси. Не, това вече не се търпи! Отново Хамлет е в центъра на вниманието, отново вещае, а всички го слушат. Трябва спешно да се вземат мерки.

— Впрочем съвсем забравих — тихо каза той, — подполковник Зарубин каза на нашите герои, че е получил сведения за гардеробиерката Гункина и нейния брат. Братът на Гункина отново бил в затвора, със съучастници обрал магазин.

— Ами самата гардеробиерка? — попита Камъкът. — Може би тя е искала да убие Богомолов? Или дъщеря й, която загубила детето си.

— Едва ли — авторитетно заяви Гарванът, зарадван, че сега ще смае присъстващите с новата информация. — Гункина и дъщеря й са решили да отидат в манастир. И живеят там, молят се, общуват с Бог.

— В манастир ли? — ахна Хамлет. — Защо? Толкова ли им е било зле вкъщи?

— Опитват се да овладеят гнева и унинието си — с удоволствие обясни Гарванът. — Ти, котешка душо, не можеш да разбереш това. И ето какво още: изпитах колосално удоволствие, докато слушах разговора на Каменская със Зарубин. Буквално няма да ви го преразказвам, но смисълът беше, че Каменская отново попита кога ще й съберат сведения за Артьом Лесогоров, а Зарубин обясни, че е претоварен и няма време. Леле, как си крещяха! Това трябваше да се чуе. Толкова се смях, просто щях да се пръсна.

— И какво, нима се скараха? — с ужас попита миролюбивият Камък, който изобщо не понасяше конфликти нито в собствения си живот, нито в историите, които гледаха.

— Не са! Те са приятели, толкова години са работили заедно! И приятелски се разделиха. Зарубин обеща да даде сведения за Лесогоров най-много след двайсет и четири часа. Но Каменская, изглежда, не му повярва. Ами… май не пропуснах нищо съществено. Каменская и Сташис продължават да обикалят театъра и да разговарят с всички наред, после честичко се събират в кабинета на Богомолов и разменят впечатления. Изобщо, рутина. Понякога дори се чудя колко досадна е тази работа — разкриването на престъпления. Отвратителна скука! Аз неслучайно не обичам да гледам криминалета, онези за живота и за любовта са много по-интересни.

— Как така? — смая се Котаракът. — Какво приказвате, уважаеми Гарване? През живота си съм гледал безброй криминалета по телевизора и всички са толкова живи, динамични, през цялото време става нещо, някакви неочаквани обрати, гонитби, сбивания, убийства, с една дума — екшън. А вие разправяте — скука.

— Именно, там е работата, че си ги гледал по телевизора, а там всичко е лъжа, от първата до последната дума. Там всичко е измислено и изсмукано от пръстите. А ние гледаме реалния живот, как става всичко в действителност, а не както са го измислили сценаристи. Слушай и се учи, докато има от кого — с нескрито удоволствие заяви Гарванът.

* * *

След „Макбет“ Театърът винаги спеше неспокойно, пак добре, че представяха този спектакъл приблизително веднъж на два месеца. Прекалено много кръв и смърт имаше в тази пиеса! Да не говорим за омразата и другите емоции — действието, всяка роля, всяка реплика са препълнени с тях. Освен това режисьорът, който бе поставил пиесата, бе акцентирал върху войната и борбата за власт като нещо мръсно в прекия и преносния смисъл, на тази концепция беше подчинено цялото декорационно-оформителско решение на спектакъла, според което всички мъжки роли се играеха с еднакви оплескани с кал и кръв плащове, а сцената бе облечена минимално, демонстрирайки оскъдния, сиромашки бит на Средновековна Шотландия, и то в периода на войната. Никакви разкошни покои в Инвернес, никакви ярки костюми, всичко беше строго и приглушено, оформлението беше фон за силните чувства и владеещите душите на Макбет и жена му страсти. Театърът много се уморяваше в дни, когато на сцената даваха „Макбет“, и едва дочакваше зрителите да напуснат сградата, а работниците да приключат с демонтирането на декорите. Добре поне, че декорите не бяха сложни и ги демонтираха още същата вечер. Театърът сигурно не би могъл да заспи, ако на сцената бяха останали сукната, които обикновено особено силно попиват емоциите и същината на действието. Но въпреки това сънят след „Макбет“ беше повърхностен и някак накъсан, дори не беше ясно сън ли е това, или лека дрямка, а може би и бодърстване.

След като изпрати последния работник, Театърът почака дежурният пожарникар и охранителят да обиколят цялата сграда, послуша как портиерката Тамара Ивановна заключи вратата, прехвърли в паметта си най-ярките, най-сполучливи моменти от днешния спектакъл, отбеляза си необикновено острата, наситена игра на Михаил Лвович Арцеулов в ролята на Макдъф и започна да се отпуска в опит да заспи. Ала нещо му пречеше. Театърът усещаше в себе си нещо излишно, нещо неприсъщо за него. Нещо чуждо.

Той се съсредоточи и започна да се вслушва поред в различните части на сградата. Започна от служебния вход — тук всичко е както обикновено, портиерката и охранителят гледат филм по телевизията. Главният вход — тишина, гишетата на касата и на администратора са затворени и заключени. Кабинетът на главния администратор край входа на фоайето също е заключен и лампите вътре са изгасени. В гардероба е тъмно, във фоайето също, зрителната зала е празна, и сцената е празна… Не, не е съвсем празна, все пак не са отнесли някои елементи от реквизита — дали в бързината са ги забравили, дали ги е домързяло… но нищо, утре ще приберат всичко и ще го подредят по местата в реквизиторската, случва се, макар че е нарушение, дума да няма. На първия етаж в служебната част на сградата е тихо и пусто, на втория, в гримьорните — както обикновено е мръсно и разхвърляно, но утре сутринта ще дойдат чистачките и всичко ще разтребят. Няма никакви външни хора.

Усещането обаче не се разпръсваше, напротив, ставаше все по-отчетливо. Театърът премести вътрешния си поглед към служебното стълбище и започна да опипва пътя нагоре, към жилището на Лесогоров. Сигурно Артьом има гости, оттук е това усещане за нещо чуждо. Не, не са гости, във всеки случай той не намери в жилището никакви външни хора.

Театърът потрепери. В горната част на сградата усети смърт. Но веднага се успокои. Ама разбира се, в пиесата има толкова смърт, толкова трупове, затова е такова усещането. Просто е заседнало някъде, не е изчезнало заедно с декорите, актьорите и зрителите, а се е притаило най-вероятно в горната галерия, чак под решетките, оплело се е във въжетата и не може да се освободи.

Той вече почти бе задрямал, забравил тревогата, но отново се събуди и се ослуша. Не, това не е смъртта от Шекспир. Някаква друга е. Театърът започна да си спомня всички смърти, които бе виждал през живота си. Най-често бе виждал покойници в ковчези, когато умираше някой актьор или служител от театъра и във фоайето се провеждаше поклонение. Но при тези поклонения смъртта се възприемаше съвсем различно, защото самият момент на смъртта бе настъпил не тук, в сградата, тук докарваха вече мъртвото тяло, което нищо не излъчваше. Най-мощното излъчване се получава именно в момента на смъртта или при артистичното изобразяване на този момент. Вярно, на два пъти артисти бяха умирали в самия Театър, но и това беше нещо различно. И веднъж умря зрител. Театърът се опита да формулира какво именно не беше „в ред“ и разбра, че когато бяха умрели артистите и зрителят, доста бързо ги бяха откарали с линейка и усещането за смърт не бе успяло да се загнезди в сградата, да се разпространи в нея, да попие в стените, подовете и таваните. А това, което той усещаше сега, говореше за смърт, която вече се е настанила тук, наместила се е удобно и е започнала да пропълзява из целия Театър. За смърт, която е дошла не току-що, а преди поне два часа, ако не и три.

Театърът се вълнуваше, проклинаше собствената си безпомощност, мъчеха го догадки. Така и не мигна.

* * *

В петък, 19 ноември, за сутрешната репетиция на пиесата „Правосъдие“ бяха извикани само четирима артисти — играещите съдията, адвокатката, прокурора и подсъдимата, съпругата на прословутия Зиновиев: по график беше планирано да се работи върху откъса „Разпитът на подсъдимата“, така че другите актьори не бяха нужни днес. Помощник-режисьорът Александър Олегович Федотов с удоволствие направи и последната отметка в присъствения лист, след като в него се подписа Людмила Наймушина, която играеше подсъдимата. Всички бяха налице, бяха дошли навреме и след десет минути, щом стрелките на часовника покажеха единайсет, той можеше да даде звънец за началото на репетицията.

В единайсет без пет в репетиционната зала дойде Семьон Борисович Дудник със своя неизменен разтеглен на лактите дебел пуловер с голямо деколте и тъмносиньото със сиви шарки шалче. Той делово заподрежда на бюрото своите записки, а Федотов си помисли колко уверено е започнал да се чувства поредният режисьор. Ама разбира се, ако в близките два месеца Лев Алексеевич не дойде в театъра, „Правосъдие“ по право ще се смята за спектакъл, поставен от Дудник. И на афишите на „Нова Москва“ името му ще бъде написано с големи букви. Не е ли празник това! Драматургът Иля Фадеевич Малашченко вчера срещна Федотов в коридора и му каза, че Дудник поставил въпроса за свикване на Художествения съвет уж за решаване на въпроса за приемането в трупата на двама млади артисти, кандидатствали при Богомолов преди почти месец. Защо е това бързане? Ще почакат артистите, нищо няма да им стане, защо трябва да се събира Художественият съвет без художествения ръководител на театъра? Не, за Дудник тук се крие нещо по-голямо, той иска да покаже, че и без Богомолов театърът е стабилен, животът си тече, работата върви и именно той, Семьон Борисович, спокойно може да оглави тази работа. Не току-така се трепе толкова с „Правосъдие“, репетира до изнемога всеки ден, освен вторник — и актьорите е изтормозил, и самият той едва диша, а на Артьом Лесогоров окончателно е свил сармите, не поощрява безкрайните поправки, бърза ли, бърза, за да успее с постановката, преди да се върне Богомолов. Разрешава някои поправки и дори сам настоява за други, но това са абсолютно необходими неща, дори Федотов, е съгласен с тях, дори той разбира, че поправките са наложителни.

Между другото, за Лесогоров. Нещо не се вижда наоколо, макар че обикновено авторът идва на репетиции едва ли не пръв, сяда до стената, дава последния вариант на текста и слага на коленете си своята дебела тетрадка, в която стенографира. Самият Федотов понякога прибягва до помощта на Артьом, ако по време на репетицията се оплете в безкрайните забележки на режисьора и не успее да запомни всичко. Артьом винаги услужва, намира нужното място и цитира дословно кой какво е казал, кой как е възразил и за какво и как в крайна сметка е приключил спорът.

— Семьон Борисович, автора го няма — предпазливо забеляза Федотов, когато иззвъня звънецът и всички актьори се събраха в репетиционната зала. — Ще започваме ли без него?

— За какво ни е — проръмжа Дудник. — Без него ще ни е по-спокойно. Бави ни цялата работа. А така ние, дай боже, днес ще си изработим цялата сцена и повече няма да се връщаме към нея.

Репетицията започна, но само след петнайсетина минути се оказа, че не могат без Лесогоров: при предишната репетиция в текста бяха внесени някои промени и днешните реплики на персонажите трябваше да се базират на тези промени. Актьорите пък държаха в ръцете си текстове на ролите, разпечатани още прели седмица, тоест без последните промени. Обикновено такива проблеми не възникваха, Артьом работеше върху пиесата си добросъвестно и оперативно, веднага след репетициите се прибираше в жилището си и нанасяше промените не само в току-що репетираните откъси, но и в следващите сцени, ако те се повлияват от тези промени, а на другия ден донасяше поправените варианти.

Опитаха да работят по слух, Федотов гледаше нанесените предния ден поправки с молив, подсказваше и всеки актьор в движение променяше текста на ролята си, но така нищо не ставаше. Объркваха се, не можеха веднага да се сетят какво да кажат и как да изградят фразата, Федотов се нервираше, защото неподготвената репетиция беше негов пропуск, а Дудник откровено беснееше: неговата увереност, че ще успее да мине сцената за една репетиция, се топеше с всяка изминала минута.

— Александър Олегович, намерете автора — изкомандва той, — да донесе поправения вариант на днешната сцена. Десет минути почивка.

Федотов започна да звъни на Лесогоров по мобилния, но той не вдигаше. Да не би да спи? Наближава обяд, крайно време е да стане. Впрочем може да е гулял до късно през нощта в „Киномания“ и сега да си отспива. Александър Олегович излезе от репетиционната зала и се забърза към стълбището, по което можеше да се качи до служебната квартира.

* * *

Телефонът в джоба на Сташис не спираше да звъни. Това не приличаше на обажданията на дъщеря му и на бавачката, които в работно време се задоволяваха с изпращане на съобщения. Може би се е случило нещо? Звънът не беше силен, но Настя го чуваше добре и се ядосваше: той пречеше на разговора им със служителя от радиотехническата служба.

— Извинете — каза на събеседника си, — един момент. Антоне, вижте кой ви търси. Невъзможно е да се работи.

Сташис с виновен вид бръкна в джоба си, погледна дисплея на продължаващия да звъни апарат. На него бе осветен номерът на телефона и името на абоната. Антон учудено вдигна вежди.

— Бережной е. Да вдигна ли?

— Ами вдигнете — неохотно се съгласи тя. — Само не говорете дълго, сега работим.

Антон натисна копчето и само след няколко секунди физиономията му стана съсредоточена и строга.

— Извикахте ли милиция? Добре, сега ще дойдем.

Настя го погледна въпросително.

— Какво е станало? Къде ще отидем?

— В служебната квартира. Там е открит трупът на Лесогоров.

Следваха ги слисаните въпроси на радиотехника, но те вече тичаха по коридора, не отговаряха и не се обръщаха.

* * *

Цялото стълбище към служебната квартира беше пълно със служители от театъра и Настя и Антон едва успяха да си проправят път нагоре. Пред вратата на жилището стоеше с разперени ръце помощник-режисьорът Федотов и крещеше, надвиквайки глъчката:

— Вървете си, моля, вървете си, сега ще дойде милицията, аз вече се обадих и ги извиках, хайде, разотивайте се, не може да влизате тук.

Всъщност никой не се и опитваше да влезе, нещо не се намираха желаещи да погледнат с очите си мъртвото тяло, но всички искаха да се убедят, че моментално плъзналата из театъра страшна новина е истина, а не измислица, не е лоша шега, не е някакъв майтап или резултат от нечии халюцинации.

— Кой е влизал в жилището? — попита Сташис, когато успяха да стигнат до Федотов.

— Само аз. Изпрати ме Семьон Борисович — каза Федотов, сякаш се оправдаваше. — Артьом не дойде на репетицията, а на нас ни трябваше поправеният вариант, без него работата не вървеше, така че Семьон Борисович ми нареди да намеря автора. Звънях му по телефона, но не вдигаше, затова се качих тук и ето… Веднага се обадих в милицията, честна дума.

— Ама съвсем веднага ли? — недоверчиво присви очи Настя.

Федотов извърна поглед.

— Всъщност първо се обадих на директора. Обърках се. А Владимир Игоревич каза, че той ще се обади на милицията… Ще влезете ли?

Настя въпросително погледна Антон. Сега може да решава само той, като представител на властта, тя изобщо не би трябвало да присъства на местопроизшествието. Вярно, ако има късмет, ще дойде лично Николай Блинов, тогава въпросът ще може да се реши, но виж, с друг следовател определено не би могла да се разбере.

— Абсолютно сигурен ли сте, че Лесогоров е мъртъв? — попита Антон. — Може би трябва да извикаме Бърза помощ?

— Извиках — бързо отговори Александър Олегович. — Така ми каза директорът: аз ще се обадя в милицията, а ти на Бърза помощ, за да не губим време, че то докато се свържеш… Всъщност не съм проверявал, страх ме е от трупове, но главата му е разбита и на земята до него се търкаля машата за камината… И бюрото е цялото в кръв. Мислите ли, че може да е жив?

— По-добре аз да видя — решително каза Антон.

Той отмести Федотов и влезе в квартирата. Настя остана на стълбищната площадка и улови учудения поглед на помощник-режисьора.

— А вие няма ли да влезете?

Какво сега, да му обяснява, че няма право ли? Нали той, като всички в театъра, смята, че и тя работи на „Петровка“.

— Преди да дойдат експертите, колкото по-малко странични следи останат на мястото, толкова по-добре — намери добър отговор тя.

— А, да, правилно — кимна помощник-режисьорът. — А и все пак сте жена, не бива да гледате такива неща.

— Нищо — позасмя се Настя, — свикнала съм, виждала съм къде-къде по-лошо.

Провървя й, информацията за престъплението в театър „Нова Москва“ бе попаднала на правилното място и бе сварила следователя Блинов в кабинета му, където той съставяше поредния официален документ. Пристигналите лекари констатираха смъртта на Лесогоров и след като съдебномедицинският експерт огледа тялото, стана ясно: смъртта на журналиста бе настъпила преди четиринайсет-петнайсет часа, тоест снощи около девет часа вечерта. Николай Николаевич Блинов помоли да извикат в квартирата охранителя от частната фирма, който трябваше да предаде смяната точно в дванайсет на обяд, но заради извънредните събития не си беше тръгнал, а бе останал в театъра. Тук, на стълбището, пристъпваше от крак на крак и портиерката Тамара Ивановна.

— Идвал ли е снощи някой при Лесогоров? — попита ги следователят. — Може би някой е питал за него, търсил го е?

Оказа се, че никой не е идвал, не го е търсил или питал за него. И самият Артьом не бил довел никого. И изобщо, снощи не бил излизал от театъра, двамата си спомняли това абсолютно точно.

— Но вие сте застъпили на смяна в дванайсет часа вчера — не спираше да пита следователят. — Може при него да е дошъл гостенин преди това, още сутринта? Можете ли да се свържете с хората, от които вчера приехте смяната? За да ги попитам.

Той незабавно получи номерата на телефоните, възложи на Антон да им позвъни и получи напълно очаквания отговор: от вчера сутринта Артьом Лесогоров не е напускал театъра и никой не го е посещавал. Наложи се да разчитат на свидетелските показания, защото в театъра, разбира се, имаше камери за видеонаблюдение, но не и записващи.

— Е, какво ще кажеш, госпожо детектив? Мотаеш се в този театър вече втора седмица, сигурно имаш представа какво става тук.

— Тук става това, че в жилището е можел да влезе всеки от служителите плюс всеки от деветстотинте зрители — рапортува Настя. — Сградата е планирана така, че това е възможно. Този отговор едва ли ще ви зарадва.

Блинов замислено се почеса по носа.

— Мда, хубаво се наредихме… Извикай тук Сташис, ще му дам указания. Между другото, къде е твоето приятелче Зарубин? Нали наредих да дойде, защото с мен дойдоха двама оперативни работници, които нямат и представа от спецификата, не се занимават със случая Богомолов.

— Тук съм, Николай, стига си мърморил — подаде се Сергей Зарубин изпод ръката на експерта, който обработваше повърхността на вратата. — Ти сигурно си летял с включен буркан на колата, а аз като простосмъртен минах през маса задръствания. Николай, може ли да разменя две-три думи с Каменская?

Следователят направи недоволна физиономия, но Зарубин не обърна на това никакво внимание и повлече Настя към ъгъла на стаята.

— Ще ме убиеш ли? — виновно прошепна той. — Убий ме, лично ще те оправдая. Не се задейства усетът ми, случва се. Измъчвай ме колкото искаш. Само не казвай на Коля, защото ще ме разкатае.

— Я стига — огорчено махна с ръка Настя. — Ама нали те молих, молих те, десет пъти ти напомнях: събери ми данни за Лесогоров. Усещах, че именно тук нещо не е наред, той е знаел нещо, нещо важно, и са го убили, за да не го каже на никого. Говорех ти като на човек, като на професионалист, а ти… Ако ми беше дал информация навреме, щях да накарам Лесогоров да си каже и майчиното мляко. Сега остава само да гадаем.

— Виновен съм, много съм виновен. Ако искаш, заплюй ме в лицето — предложи Зарубин. — Но за утешение ще ти кажа, че твоят Лесогоров не е знаел нищо толкова особено. И са го убили далеч не заради това.

— А защо?

— Ами че това е очевидно, Каменская! Първо се опитват да отстранят Богомолов, после отстраняват Лесогоров. Тоест първо премахват режисьора на спектакъла, след него — автора на пиесата. Е? Помисли.

— Мисля — кимна Настя. — Искаш да кажеш, че някой се опитва да провали постановката на „Правосъдие“?

— Именно.

— Но защо? На кого пречи постановката на един нов спектакъл в театъра? — не разбра тя. — Да не би да имаш нова информация, с която аз не разполагам?

— Нямам нова информация, имам само старата, пък и нея съм получил от теб. Но ти прецени: две убийства с разлика по-малко от две седмици, извършени по еднакъв начин — удар с нещо тежко по главата, потърпевшите са хора, свързани с една и съща пиеса. Нима има място за съмнение?

На пръв поглед наистина нямаше място за съмнение и това, което каза Зарубин, звучеше повече от убедително. Но нали Настя бе разговаряла с Лесогоров и бе го уловила в откровена лъжа. Нима това нищо не означава? Нима тя се е лъгала в подозренията си?

— Трябва да научим с кого тук, в театъра, е бил най-близък Лесогоров — каза тя вместо отговор. — Ще попитам Федотов, той трябва да знае.

Александър Олегович стоеше на стълбището с портиерката Тамара Ивановна, двамата оживено обсъждаха нещо.

— Беше приятел с Никита Колодни — веднага отговори помощник-режисьорът, без нито за миг да се замисли. — Ходеха заедно и в „Киномания“, и на други места. Доколкото знам, Никита често е гостувал в тази квартира.

— А Колодни днес в театъра ли е? — попита Настя.

— Не сме го викали за репетиция, той не играе и във вечерния спектакъл, така че най-вероятно днес изобщо няма да идва.

— Трябва да дойде — твърдо изрече Настя. — Ще го уредите ли? Или да се обърна към Бережной?

Тя посочи с кимване директора, който на няколко метра от тях разговаряше със следователя Блинов.

— Защо веднага към Бережной? — Стори й се, че Федотов дори се обади. — Аз ще намеря Никита и ще го извикам, имам всички телефони. А за какво ви е той? Да не би да го подозираме?

— Какви ги говорите! — разсмя се Настя. — Нали самият вие казахте, че Колодни често е гостувал в жилището на Лесогоров, а ние трябва да научим дали не е изчезнало нещо и изобщо, дали след убийството всичко тук е както преди. Разбирате ли?

Федотов делово извади телефона си, а Настя се върна в квартирата, където експертът вече опаковаше обработеното оръдие на убийството — машата за камината.

— Има ли нещо? — попита тя.

— Почти нищо, във всеки случай през последната година никой не е пипал това нещо — отговори експертът. — Вероятно престъпникът е носел ръкавици, сега всички станаха много умни. А после ще видим.

При тях дойде Блинов, който бе приключил с въпросите си към директора.

— Как мислиш, кръвта силно ли е пръскала? — обърна се той към експерта.

Експертът замислено погледна бюрото с пръските кръв, постоя до офисния стол, прецени нещо.

— Вероятно не — произнесе той най-сетне своето заключение. — Машата е дълга. За да удари главата, не е било нужно убиецът да бъде твърде близо до жертвата. Но нещо може да е останало по дрехите. Може.

Блинов тежко въздъхна и извика:

— Извикайте тук Федотов.

Помощник-режисьорът изникна до тях моментално, сякаш бе очаквал следователят да го извика.

— Какъв спектакъл играхте снощи?

— „Макбет“.

Блинов се намръщи.

— Имам предвид дали в спектакъла бяха заети много актьори?

— Много, да — кимна Федотов. — Това е многолюден спектакъл. Двайсет и девет души. И то при положение че спектакълът е поставен икономично, защото при Шекспир много персонажи се явяват по веднъж-дваж за няколко минути, така че има възможност един актьор да изпълни две, дори три роли. В „Макбет“ например има трима убийци, които успешно се преобличат и после играят други персонажи. Така че се получава: деветнайсет актьори плюс десет души масовка.

— А колко общо служители от театъра работиха вечерта?

— Ами — позамисли се помощник-режисьорът — сега ще си спомня точно… Седемдесет и двама души. Може да греша с една бройка плюс или минус. По принцип това не е мой спектакъл, но ние, помощник-режисьорите, знаем такива неща много добре.

— А зрители…

— Деветстотин — подсказа Настя. — Това е капацитетът на залата. Но трябва да попитаме касиерите колко билета са били продадени всъщност и администратора колко гратиса е издал.

— При нас винаги е препълнено — гордо заяви Федотов. — Дори в касата да останат билети, те са не повече от двайсет, максимум — трийсет. И то обикновено за детските сутрешни пиеси. Вечерните ни спектакли се продават много добре.

— Добре — въздъхна Блинов, — значи, ще смятаме, че са били общо деветстотин плюс сто от театъра, приблизително. Тоест хиляда. И всеки с еднакъв успех е можел да стигне до стълбището, да се качи в жилището и да извърши убийството. Каменская, не ти ли се струва, че ти носиш само нещастия?

— Струва ми се — честно призна тя. — И вие не сте първият, който забелязва това.

— Който го е забелязал пръв, е бил умен и прозорлив човек — назидателно изрече Николай Николаевич. — Разбра ли, сестро?

* * *

Актьорът Никита Колодни, когото извикаха по спешност в театъра, почти не ставаше за разговор. Снощи след „Макбет“, където играл две роли — на Доналбейн и Младия Сиуард, здравата се бе натряскал в компанията на познати актьори и режисьори, които празнували завършването на работата над поредния си телешедьовър, така че сега имаше главоболие и изобщо, демонстрираше всички признаци на тежък махмурлук. Но трябваше да го разпитат, нямаше как, затова Антон Сташис, на когото Николай Николаевич Блинов възложи да разговаря с Колодни, и Настя поканиха Никита в кабинета на художествения ръководител Богомолов.

— Не мога да повярвам — смотолеви Колодни, намръщен от главоболието, — буквално вчера Артьом беше тук, разговаряхме… Просто някакъв ужас. Кажете, а какво ще стане сега с постановката? Ще я спрат ли? А вие не бихте ли могли да съдействате да не я спират? — Колодни устреми умолителен поглед първо към Антон, после към Настя. — Разбирам, убили са Артьом и сега трябва да говорим само за това, но аз… но за мен…

Той помълча няколко секунди, после сякаш се реши и изтърси:

— Няма живот за мен, ако спрат тази пиеса! Сега за мен се решава всичко, буквално всичко!

— Какво, нима е толкова сериозно? — не повярва Сташис.

— А вие как мислехте? — вирна глава Колодни, в очите му пламтеше отчаяние. — Да вземем само снощния спектакъл, така за вас ще е по-ясно, по-нагледно. Аз имам две роли, цели две! Доналбейн и Младият Сиуард, нали така? А всъщност какво? Доналбейн, синът на крал Дънкан, се появява на сцената три пъти, при това двата от тях стои като истукан и не проговаря изобщо, а при третото излизане има три реплики. Тоест джафне три пъти — и хайде в колибката. После, вече към края на спектакъла, се появява Младият Сиуард, две излизания, първото — без думи, второто — четири реплики и кратко сражение с Макбет, в което Сиуард загива. И на това му казват: артистът Колодни е ангажиран в спектакъла. И такива спектакли са много, и във всеки имам приблизително такива роли. И това — няколко години наред. Какво ли не правих — и с художествения ръководител разговарях, молих го, питах защо не ме ангажират, и творчески заявки писах, в смисъл: моля да разгледате кандидатурата ми за еди-коя си роля. И какво? Нищо. Както излизах да стоя като дърво — така си и излизам. И не щеш ли, Лев Алексеевич ми предлага роля, централна, главна, на която се крепи целият спектакъл. От много години това за мен е първата възможност да покажа себе си, да се утвърдя в професията. Започнах да губя кураж, професионализмът ми се изпарява… Можете ли да ме разберете? Вие можете ли да разберете колко е важно за мен спектакълът да излезе на сцена?

— Можем — равнодушно отговори Сташис.

Настя погледна любопитно Антон. Нещо явно не е наред? Или е забелязал нещо? Странно е, че тази пламенна, изпълнена с чувство реч не пробуди у младия оперативен работник ни най-малък отклик. Дори на нея в този момент й бе дожаляло за артиста Колодни. Или това е проява на отношението на Антон към всичко, което му изглежда маловажно, защото той смята за важни, истински важни съвършено други неща? Впрочем, като помисли, Никита Колодни не буди истинско съчувствие и у нея. Убит е негов приятел, добър познат, убит е не някога, а буквално снощи, а Колодни мисли само как да не му отнемат главната роля. Нима всички артисти са такива?

— Въпросът за продължаването на работата върху пиесата не е в нашата компетенция — хладно отговори Настя. — Да се върнем на въпроса. За какво разговаряхте обикновено с Лесогоров?

Колодни сви рамене.

— Най-вече за пиесата. Пиесата го интересуваше най-много, не говореше за нищо друго. Съветваше се с мен как да промени нещо, какво да промени… Изобщо, разбирате.

— И толкоз? — попита Настя. — През времето на вашето познанство не разговаряхте ли за нещо друго, освен за пиесата?

— Артьом доста се интересуваше и от живота на известните хора — горчиво се усмихна Никита. — Често го канех в клуба, където се събират те, той ме помоли за това. Седеше там и си отваряше очите на четири, търсеше прочути хора и ме питаше кой е този, с кого е дошъл и така нататък. Нали е журналист, за него това е нормално. Сигурно искаше да събере материал за публикации. Питаше ме за разни клюки. Мислите ли, че може заради това да са го…

— Защо не? — отговори Антон с въпрос на въпроса. — Напълно е възможно. Да знаете случайно дали Лесогоров не е поддържал блог?

Прекрасен въпрос! Настя искрено завидя на Антон, задето това хрумна на него, а не на нея. Браво на това момче. А тя е вече стара, тя е от миналия век. Нима беше чувал някой за блогове през миналия век, когато тя се бе учила да работи и се бе усъвършенствала в професията? Всички въпроси, които в подобни случаи се задават на свидетелите, излитат от езика й вече автоматично, защото ги е задавала стотици пъти, а сред тях няма въпрос за блоговете. А Сташис има такива. Именно в това се състои разликата помежду им. Ново поколение, нови знания, нови навици.

Никита Колодни не знаеше дали Артьом Лесогоров е бил блогър.

— Не влизам в интернет, някак не ми е нужно, пък и време нямам — поясни той.

— Споменавал ли е пред вас Лесогоров за някакви свои познати? Имена, с какво се занимават?

— Не, не сме говорили за такива неща.

— А какво бихте казали за личния му живот? Жени, връзки, флиртове?

— Не съм забелязвал. Самият Артьом нищо е ми е казвал, само веднъж спомена, че в града, където живее, имал връзка, която приключила точно преди да пристигне в Москва. А тук… Не, не съм забелязвал нищо такова. Общо взето, той харесваше на много дами в нашия театър, особено на младичките, беше красив… обаятелен, весел. Да, сетих се, веднъж го видях в кафене близо до театъра с нашата Алиса. Но това беше отдавна, преди повече от месец, и то само веднъж.

— Коя е тази Алиса? — строго попита Настя.

— Звездичка — позасмя се Колодни и отново се намръщи. — Млада актриса, току-що излязла от „Щуката“, Лев Алексеевич я избрал. Красива жена.

Настя бързо прегледа списъка на трупата, защото не си спомняше никаква актриса на име Алиса, макар вече да беше разговаряла с всички артисти. Да, ето я, в списъка е.

— Да не е напуснала? Нито веднъж не сме я виждали в театъра.

— Не, на снимки е, в Минск.

— Отдавна ли?

— Не мога да кажа точно, трябва да попитате завеждащата трупата. Но от доста време, сигурно около три седмици.

Няма значение тази Алиса, едва ли е имала страстна връзка с Лесогоров, която да е станала причина за убийството. Ако е имало такава връзка, някой вече щеше да се изтърве за нея пред детективите.

— А разказвал ли ви е Артьом за свои врагове?

— Не — поклати глава Колодни. — Какви врагове може да е имал той? Весел, спокоен младеж, доброжелателен, усмихнат… Хората го обичаха…

— Един журналист винаги може да се сдобие с врагове — каза Антон. — Такава им е професията. А често ли му се обаждаха по телефона?

Никита разпери ръце.

— Аз откъде да знам?…

— Имам предвид: във ваше присъствие.

— Случвало се е… Искате да ме питате дали не съм чул нещо важно? Не, не съм чул. Обикновено му се обаждаха познати, които питаха как върви постановката на пиесата и кога ще ги покани на премиерата.

— Не е ли имало случай той изведнъж да се разстрои след някое обаждане? Или да се уплаши?

Не, не и не. Дали Колодни се чувстваше толкова зле, че се опитваше да приключи разговора колкото може по-скоро и затова нищо не разказваше, дали пък наистина не знаеше нищо съществено, което би могло да помогне на следствието, но разпитът не доведе до нищо интересно. Единственото ценно сведение, което успяха да изтръгнат от него, беше информацията за някакви особени отношения между Артьом Лесогоров и артиста Арцеулов. На въпроса с кого другиго, освен със самия Колодни е общувал журналистът Никита отговори:

— С Лев Алексеевич, естествено, после с Дудник. Е, и с мен… Ами с всички по малко, общителен… беше… С всички разговаряше, задаваше много въпроси, интересуваше се от всичко. На някои това не допадаше, нали знаете, хората смятаха, че събира клюки. Но да общува постоянно с някого… — Колодни внезапно вдигна глава и леко примижа, сякаш си спомни нещо. — Ами да, с Михаил Лвович, с Арцеулов. И аз се изненадах, когато научих. Веднъж след спектакъл се отбих при Михаил Лвович в гримьорната му, трябваше да го питам нещо, отворих, без да почукам — а там седи Артьом. И нещо разпалено обсъждат с Михаил Лвович. Толкова се учудих! Какво имаха да обсъждат? Обикновено дори две думи не разменяха, Арцеулов не задаваше никакви въпроси за ролята си на репетиции. А този път гледам — седят един до друг, почти рамо до рамо и разговарят тихо.

— Наистина ли тихо? — усъмни се Настя.

— Мислите, че си съчинявам ли? — обиди се Колодни. — Арцеулов има толкова звучен баритон, че се чува в целия коридор, когато говори в гримьорната си. А този път нито дума не стигаше до коридора, затова влязох, без да почукам — беше тихо и бях сигурен, че Михаил Лвович е сам вътре. Влязох — и двамата млъкнаха. А Артьом направи една недоволна физиономия… Но аз успях да чуя последната реплика на Арцеулов, когато отворих вратата. Той каза на Артьом: „Сто пъти съм ти казвал…“. Разбирате ли?

— Искате да кажете, че според последните думи те са разговаряли далеч не за пръв път на тази тема, така ли?

— Именно! — кой знае защо се зарадва Колодни. — А пред хора се държаха така, сякаш изобщо са само на „добър ден“. Дори в бюфета не съм ги виждал на една маса. От мен нямате много полза, нали?

Той се усмихна виновно и разроши гъстата си коса с разперени пръсти.

— Днес не ме бива за събеседник, главата ме цепи. И изобщо, настроението ми е едно… нали разбирате. Паметта може и да ме подведе. Оставете ми координатите си, ако си спомня нещо, веднага ще ви звънна, става ли? Главата ми не го побира, че Артьом го няма вече. Знаете ли, имам чувството, че сънувам, че това е просто кошмар, пиянски кошмар, ей сега ще се събудя — и ще се окаже, че всичко е както преди, ще дойда в театъра на репетиция и ще видя Артьом с неговите тетрадки…

Колодни все пак не успя да се овладее и заплака, тихо и горчиво. И в тази секунда на Настя Каменская наистина й дожаля за него.

* * *

Оказа се, че далеч не е лесно да извикат в театъра всички артисти, играещи в „Макбет“: някой бил на снимки, друг репетирал в друг театър, трети просто си имал някаква работа. Но следователят Блинов настоя: трябва да бъдат разпитани всички, за да се разбере кой кого къде е виждал по време на целия спектакъл. Може би някой е видял човек да се качва по стълбите към служебната квартира? Може би някой е забелязал необичайна нервозност или разсеяност у партньора си на сцената? А и освен артистите под подозрение попадаха и други служители от „Нова Москва“. За зрителите пък да не говорим… Но нали трябва да се започне с нещо.

След срещата в кабинета на художествения ръководител помолиха Никита Колодни да се качи в квартирата и в присъствието на следователя да погледне дали нещо не е изчезнало и няма ли някакви промени в обстановката и предметите. Излезе, че това не е лесна работа — отначало Колодни категорично отказваше да отиде на местопроизшествието, пребледняваше, заекваше и повтаряше, че няма да понесе вида на стаята, в която е било извършено убийството, после все пак се предаде. Обикаляше квартирата с треперещи крака и постоянно молеше за разрешение да отиде в кухнята и да пийне вода от чешмата. Явно махмурлукът му беше тежък.

— Не съм много наясно с вещите на Артьом — каза той най-сетне, — но ми се струва, че всичко си е на мястото. И компютърът, и тези папки — лежат си както винаги са си лежали. И тетрадката със стенограмите му.

— Колко бяха папките? — строго попита Блинов.

— Не си спомням, май три или четири. Сега, почакайте — сбърчи чело Колодни, — всеки път ми правеше впечатление, че са различни на цвят — синя, червена и черна, точно така, значи, три. И си наричах в зависимост от това как са подредени: ако червената е върху черната, довечера спектакълът ще бъде средна хубост, без вдъхновение, а ако червената е върху синята, ще стане добре. Ние, актьорите, сме суеверни хора, вярваме в поличби.

— Ами ако не червената папка е върху синята, а обратното — синята върху червената? — насмешливо попита Блинов.

— Тогава ще се скарам с помощник-режисьора — напълно сериозно отговори Колодни. — Не се подигравайте, поличбите винаги действат, многократно е проверено.

Той още малко пообиколи стаята и спря до камината, заразглежда металната стойка за аксесоарите.

— Няма я машата — слисано погледна той следователя. — Къде се е дянала? На кого може да е потрябвала? Тук винаги стоеше пълният комплект: машата, ръженът, лопатката, четката… или как се казваше, не знам. А сега машата я няма.

— Иззета е за провеждане на експертиза — хладно съобщи Николай Николаевич. — Тя е оръдието на убийството.

— О, господи! — хвана се Колодни за главата. — Някак не помислих… Да, разбира се, нали ми казаха, че Артьом с машата са го… бях забравил…

Всичките три папки — червената, синята и черната — бяха на бюрото до компютъра, най-отгоре беше тетрадката със стенограмите от репетициите. И още няколко отделни листа, изцапани с кръв — новите варианти на ролите, подготвени за днешната репетиция. На пода до бюрото — принтерът, в него бе останал разпечатаният, но така и неизваден текст на пиесата „Правосъдие“ с последните поправки. Ако разчитаха на мнението на Никита Колодни, излизаше, че от жилището на Лесогоров не бе изчезнало нищо. Но разбира се, това се отнасяше за очевидните, биещи на очи предмети. Ами ако бе изчезнала само флашка? Колко такива флашки може да има един пишещ човек? Ясно е, че не една или две. И актьорът Колодни не може да знае нищо със сигурност. Ами ако става дума за документ, който се е намирал в папката? Папката си е на мястото, но какво е имало вътре и какво е останало? Не, изглежда, идеята да извикат актьора за оглед на местопроизшествието не се оказа твърде сполучлива.

Следователят пусна Колодни и отиде при гардеробиерите, където отдавна бе изпратил експерта с ултравиолетовата лампа да проверява костюмите на участниците в снощния спектакъл за наличие на следи от кръв. Ако ги споходеше късметът и откриеха нечий костюм с такива следи, разследването би могло да се смята за приключено. Но Блинов оценяваше вероятността за такъв щастлив край като минимална. Николай Николаевич беше заклет песимист.

И не сбърка. Експертът приключи пред него огледа на последния костюм — тъмновишневата рокля на лейди Макбет, сви рамене и прибра лампата в калъфа.

— Чисто — констатира той. — Или убийството не е било извършено от артист, или пръски не са попаднали върху дрехите. И нищо чудно — ударът е бил еднократен, а при еднократен удар обикновено не се получава разпръскване на кръв и мозъчно вещество. Виж, ако престъпникът беше нанесъл няколко удара, всеки път при изваждането на оръдието от раната щяха да излитат пръски и късчета кост, но така… Вярно, имаше шанс, но малък…

Вече доста уморен, следователят свика оперативно съвещание в кабинета на Богомолов. Той зае креслото на художествения ръководител, а всички останали — Зарубин, Антон Сташис, Настя Каменская и оперативният работник от дежурната група — се настаниха на столовете покрай стената.

— Е, слушам ви — тихо каза той, подпря с длан бузата си и впери поглед в Зарубин.

— Предлагам като основна работна версия да смятаме опит за проваляне на спектакъла — бодро рапортува Сергей. — Първо Богомолов, после Лесогоров, а начинът на извършване на престъплението е същият, идентични са.

— Твоята мисъл е ясна — въздъхна Блинов. — Сташис, ти какво ще кажеш?

— Трябва да се поровим в компютъра на Лесогоров — отговори Антон. — Струва ми се, че той може здравата да е ядосал някого с материалите си. Като нищо може да е пишел статии и да ги е изпращал по електронна поща. Значи, те всички се намират на твърдия диск. Добре е също да се поинтересуваме от блога му. Колодни каза, че нашият потърпевш много е обичал да събира информация за живота на звездите. Знае ли човек за кого какво е написал?

— Добре — кимна Николай Николаевич. — Заеми се с това. А ти какво ще кажеш?

Той премести поглед към оперативния работник от района.

— Трябва да проверим любовния фронт — не много уверено каза оперативният работник.

По принцип това беше правилно и далеч не глупаво, но нали той не беше в течение на историята с Богомолов… Настя съжали, че сега компютърът на Артьом щеше да се озове изцяло на разположение на Антон Сташис. Да можеше и тя да получи достъп до него! Ако Артьом Лесогоров наистина се е наместил с хитрост в театъра, за да разкрие някаква скандална тайна, следи от информацията по този въпрос определено ще се намерят в компютъра. Но какво може тя? Ако всичко това се бе случило преди година, когато тя не само работеше, но и имаше право на тежка дума в съвещанията при началника, тогава, естествено, без нито за миг да се замисли, щеше да заяви, че поема работата с компютъра на потърпевшия, и никой нямаше да възрази: по онова време се смяташе за неприлично и не беше прието да се възразява на полковник Каменская. А сега тя е никой, външен човек. Пак добре че Блинов й разреши да присъства на съвещанието, защото можеше любезно да я изгони. Интересно, ще поиска ли и нейното мнение? И ако да, кога? Още сега, пред този оперативен работник, който не знае за безправното положение на Настя и смята, че тя е служител от „Петровка“, или после, на четири очи?

— Ами ти, защо мълчиш? — обърна се към нея следователят. — Някакви съображения?

— Две — кимна Настя. — Може ли да започвам?

— Давай — разреши Блинов. — Виж я ти, цели две… Богата работа, Каменская.

— Първото — започна тя. — Имам основания да смятам, че Лесогоров е знаел нещо нелицеприятно за ситуацията в театъра и се е опитвал да научи подробности. Напълно е възможно да са го убили именно затова. Вече ви докладвах…

— Да, да, спомням си — нетърпеливо завъртя ръка Блинов, — не се повтаряй. Вие със Сташис прекарахте тук много време, обаче полза никаква. Да не би да смяташ да продължиш безполезното си ровене в театралните дрязги?

— Смятам — предизвикателно вирна брадичка Настя. — Това ми е работата, ако си спомняте. Сега второто. Ако Зарубин е прав и двете престъпления са имали за цел проваляне на постановката на пиесата на Лесогоров, трябва незабавно да се прекрати работата върху спектакъла, иначе ще има още жертви. И аз дори приблизително си представям кои именно ще бъдат те.

— Така ли? — с интерес попита следователят. — И кои ще са те?

— Двамата актьори, изпълняващи главните роли: Никита Колодни и Михаил Арцеулов. Както и народната артистка Арбенина. Арбенина е мегазвезда, по принцип няма кой да я замени, Арцеулов също е много известен, много популярен актьор, залагали са на него. Колодни не е толкова звезден, но и той, и Арцеулов имат главни роли и ако за тези роли бъдат ангажирани други актьори, ще се изгуби много време. Никой не би го направил, вече и без това върху спектакъла се работи повече от два месеца, а ми обясниха, че това е прекалено дълго, нормалното е за толкова време на сцена да излиза вече готов спектакъл. С една дума, Николай Николаевич, трябва да направим две неща: да предупредим актьорите повече да внимават и да поискаме прекратяване на работата върху „Правосъдие“. Поне временно, докато не открием престъпника.

— Засега… временно — ядосано избъбри Блинов. — И откъде у тебе толкова оптимизъм? Ами ако изобщо не го открием? Проверихме костюмите — нищо. Значи, отново да се заровим в сто души от театъра и деветстотин зрители, които по никакъв начин не можеш да установиш и откриеш. Как при такива условия ще търсиш убиеца? Зарубин, ти успя ли да изясниш нещо?

— Нищо — мрачно призна Сергей, на когото беше възложено да разпитва служителите от театъра дали някой снощи не е видял нещо подозрително. — Но още не съм разпитал всички. Хората все още продължават да идват на работа. Явно ще трябва да стоя тук до довечера.

— Ще постоиш, нищо няма да ти стане — доброжелателно отвърна Блинов. — Между другото, как можа да ти хрумне тази глупост за провалянето на постановката?

— Ами защото всичко съвпада, просто идеално!

— А мотивът? Какъв мотив може да има тук? На кого може да попречи постановката на някаква си там пиеса? — не отстъпваше следователят. — И после, това е нерационално. Каменская популярно ми обясни, че постановката се осъществява със спонсорски пари. Ако няма пари, няма и постановка. Така ли е, Каменская?

— Така е, Николай Николаевич — съгласи се Настя.

— Е, и какво по-просто от това: премахваш спонсора — край с постановката. Защо са тези усложнения?

Ама наистина! Настя дори подскочи на мястото си.

— Точно така! — почти извика тя. — Къде-къде по-ефективно е било да се премахне спонсорът. Но спонсорът е бизнесмен, и то далеч не беден, ходи с охрана, не е толкова лесно да го премахнеш, трябва да наемеш убиец. А наемният убиец струва пари. Трябват и връзки, и възможности. Оттук и изводът: нашият престъпник не е професионалист, не ги умее тези работи, не знае откъде да подхване решаването на своята задача. Тоест той ще действа като дилетант. А това означава, че съм права: ще има нови жертви, ако не спрем работата върху спектакъла. Той няма да миряса и ще действа тъпо и еднообразно.

Блинов дълго я гледа и мълча, после смени положението на ръцете си, скръсти ги на гърдите си.

— Добре — каза най-сетне, — убеди ме.

* * *

— Вие не разбирате какво говорите — меко се усмихна административният директор Бережной. — Не можем да се откажем от спектакъла.

— Защо? — строго попита Блинов.

— Защото това са пари. Това е оборотен капитал, който ще получим след премиерата. И с тези пари ще можем да поставим още два-три нови спектакъла, и то да поканим за поставянето им известни добри режисьори и да им платим достойни хонорари. Не, не и не, при никакви условия няма да се съгласим да закрием „Правосъдие“.

— Но хората са в опасност!

— Така ви се струва на вас. И после, вашата работа се състои именно в това — да ги защитите. Така че — защитавайте ги. Лично аз съм повече от сигурен, че нито един човек повече няма да пострада.

— И защо сте толкова сигурен, ако позволите да попитам? — ядосано присви очи следователят. — Да не би защото вие, уважаеми Владимир Игоревич, прекрасно знаете кой е убиецът и сте в течение на плановете му?

И при тази остра нападка Бережной не изгуби своята безметежност. Беше очевидно, че не е толкова лесно да го извадиш от релси. „Или всъщност той е много добър актьор? — помисли си Блинов. — Каменская спомена нещо такова…“

— Не, Николай Николаевич — спокойно отговори директорът. — Не знам кой е убиецът и не съм в течение на неговите планове. Но познавам театралната среда, познавам актьорите. Престъпникът е външен човек, за мен това е съвършено очевидно, а щом е така — той не може да има никакви мотиви за проваляне на постановката. И това означава, че нашите актьори са в пълна безопасност. Убедих ли ви?

— Не ме убедихте — тросна се следователят. — Оставам на своето мнение. И щом не искате да помогнете на следствието…

— Просто не мога да го направя — все така меко го поправи Бережной. — Аз отговарям за финансирането на целия живот на нашия театър, аз съм живо заинтересован от парите, които идват от спонсора, и не смятам да ги жертвам.

— Но нали не става дума да се отказвате от парите! — не издържа Блинов и повиши глас. — Вие какво, не ме ли чувате? Става дума временно да се спре работата върху спектакъла. Веднага щом открием и обезвредим престъпника, ще можете да продължите поставянето на вашето „Правосъдие“, колкото ви душа иска!

— А мога ли да се поинтересувам за какво време говорим? За ден, за два? За седмица? За месец?

Блинов извади дебелия си органайзер и го прелисти.

— Ние не можем да живеем без план, драги Николай Николаевич, разберете, театърът е не само високо изкуство, той е и производство. А производството е невъзможно без план. За следващата година сме планирали две премиери и за тях са крайно необходими парите, които ще получим само в случай че пуснем на сцена „Правосъдие“. Лев Алексеевич вече проведе преговорите с някои актьори от други театри, които смята да покани за тези спектакли, и те също си градят определени планове, както финансови, така и организационни, нали ще трябва да си освободят време за репетиции. Художниците по костюмите, художниците декоратори, художниците по осветяването — и те си имат план за работа и макар да са на щат при нас, може да ги канят и в други театри, така че те трябва да са наясно до каква степен ще бъдат натоварени. С една дума, само ви се струва, че е проста работа да поставиш един спектакъл. Това е невероятно, неимоверно трудно и изисква строга организация и планиране на работата. Освен това изисква пари. Вие можете ли напълно отговорно да ми кажете, че след например три седмици ще можем да възобновим работата върху „Правосъдие“? Можете ли? Тогава аз незабавно ще внеса корекции в плана за следващата година и ще започна да преговарям за промените с всички заинтересовани лица. Или не можете?

— Слушайте — вече сериозно се ядоса Блинов, — вие какво, не разбирате ли, че става дума за тежко престъпление, за убийство? Това е нещо сериозно, а не някакви си там финтифлюшки. И аз като представител на държавата имам право да изисквам от вас…

— Нямате право — невъзмутимо реагира Бережной. — Ние сме автономен културен институт, от нас никой нищо няма право да изисква. Само Департаментът по културата, и то не по всички въпроси. А пък правоохранителните органи с абсолютна сигурност не ни командват. С една дума, Николай Николаевич, аз разбирам вашите трудности, но и вие разберете нашите. При цялото си желание не мога да ви помогна.

Следователят стана и направи крачка към вратата.

— Добре — изрече той заканително, — знам как да се справя с вас. Пак ще стане така, както казах.

* * *

Ала у спонсора на постановката господин Андрюшин следователят също не срещна разбиране. Срещнаха се в събота, на другия ден след откриването на трупа на Артьом Лесогоров, и Андрюшин вече знаеше, че приятелят му е загинал.

— Какво нещастие — повтаряше покрусено той. — Ах, Артьом, Артьом! Ама как така? Не мога да повярвам.

Блинов започна отдалече — с въпроси дали Лесогоров не е имал врагове, дали не е споменавал, че го заплашват, изобщо, задаваше целия комплект стандартни въпроси. Но Андрюшин не можа да каже нищо интересно. Или не пожела.

— Кажете, как стана така, че вие решихте да спонсорирате постановката на пиесата на Лесогоров? — попита Николай Николаевич.

Андрюшин тъжно се усмихна.

— Навремето около мен се получи една твърде сложна ситуация и Артьом много ми помогна — изслуша ме, повярва ми, събра материал и написа статия, която ми послужи като тласък за възбуждане на наказателно дело срещу хора, които ме притискаха. Ситуацията се разреши в моя полза, аз бях безкрайно благодарен на Артьом и между нас се създадоха много топли отношения. Преди около година или малко по-малко Артьом дойде при мен и каза, че иска да напише пиеса. Попита ме дали ще му помогна с пари, ако се стигне до поставяне, защото без пари никой няма да пожелае да постави пиеса на неизвестен автор. Уверих го, че ще помогна, без никакво съмнение. Бях му много благодарен за помощта и бях готов да отвърна на услугата с услуга. После, след известно време, той се обади и каза, че е завършил пиесата и трябва да обиколи театрите, за да я предлага, защото показал творбата си в своя любим театър, в „Нова Москва“, но там не я приели. Всъщност това е всичко. Отидохме двамата при художествения ръководител, при Лев Алексеевич, и още от прага заговорихме за пари. Както можете да се досетите, веднага приеха пиесата — усмихна се Андрюшин. — Предложих такава сума, че във всеки театър биха я взели. За Артьом не ми се свидят никакви пари. Той умееше да бъде приятел като никой друг.

Следователят си помисли, че е време да преминат към важния въпрос, и обясни на бизнесмена съображенията си относно спирането на работата върху „Правосъдие“. Докато говореше, очите на Андрюшин ставаха все по-студени, а погледът — остър.

— За мен е важно пиесата да бъде поставена — твърдо отговори той. — Искам спектакълът да се състои в памет на Артьом, на когото дължа много.

— Но може да пострадат хора — опита се да възрази Блинов.

Андрюшин си знаеше своето и следователят така и не успя да разколебае позицията му, колкото и усилия да положи.

— Спектакълът ще се състои — повтаряше бизнесменът.

— Пиесата ще бъде поставена. На всяка цена.

* * *

В петък, когато намериха трупа на Лесогоров, естествено, не продължиха репетицията, а съботната репетиция във връзка с трагичното събитие просто отмениха, така че Настя успя да разговаря с актьорите едва в неделя.

Тя отиде на репетицията още в нейното начало с намерението да помоли Дудник за няколко минути, но нищо не излезе.

— Почакайте, докато свършим — настоя режисьорът. — С вашите приказки съвсем ще ми разстроите актьорите, те и без това са тъжни. Изобщо не знам как ще работят днес.

Семьон Борисович се оказа прав — актьорите наистина още не бяха се съвзели от потреса, предизвикан от убийството на автора на пиесата, и работеха лошо, бъркаха мизансцените, забравяха текста, не разбираха какво иска от тях режисьорът. Четирийсет минути след началото Дудник бе принуден да прекрати репетицията.

— Това е невъзможно! — почти крещеше той. — Вие просто не сте в състояние да се съсредоточите върху работата! Играете безлично. Край, свършихме за днес, безполезно е да продължаваме, няма да има полза от такава работа. Александър Олегович — обърна се той към помощник-режисьора Федотов, — кажете на завеждащата трупата да прехвърлят следващата репетиция в сряда, не по-рано, нека хората се посъвземат. За сряда извикайте хората, които са в плана за утре.

Той започна да събира от бюрото записките си и изведнъж погледът му се спря на Настя, която търпеливо седеше в ъгъла.

— И не се разотивайте — изкомандва, — милицията има нещо да ви съобщи.

Актьорите замряха и с интерес впериха погледи в Настя.

— Намерихте ли убиеца? — първа зададе въпрос Арбенина. — Кажете по-бързо, кой е, хайде де, не протакайте!

Настя се окашля и стана. Сега всички гледаха само в нея, така че й стана някак криво.

— Семьон Борисович не ме е разбрал правилно. Нямам съобщение за всички, просто трябва да разговарям с някои от вас. Останалите са свободни. Моля да останат само Евгения Фьодоровна, Михаил Лвович и вие, Никита.

Из репетиционната зала се разнесе разочаровано „у-у-у“ и участниците в репетицията начело с Дудник започнаха да напускат помещението. Помощник-режисьорът Федотов, както обикновено, се помота по-дълго от всички и на Настя дори се стори, че се мотае нарочно, за да дочака тя да заговори.

Когато Федотов най-сетне излезе в коридора, Настя, като се стараеше колкото може по-предпазливо да избира думите, предупреди тримата артисти за възможната опасност. Най-непредсказуема се оказа реакцията на Арбенина: Евгения Фьодоровна се заля в звънлив смях.

— Че на кого съм притрябвала аз, самотната старица! Каква полза от мен? Освен апартамента, но аз вече съм го завещала, така че е безполезно да се мъчат.

Арцеулов укорително поклати глава.

— Евгения Фьодоровна, не бива да сте толкова лекомислена. Анастасия Павловна е права — ако някой иска да провали постановката, ще започнат именно от вас, защото няма кой да ви замени, в нашия театър няма звезди от вашия ранг. А без вас зрителите няма да дойдат на спектакъла, защото всичко останало не им е интересно, авторът на пиесата не е известен, режисьорът също. Имам предвид, ако на афиша е написано името на Дудник — веднага се поправи той. — Без вас дори няма смисъл да се поставя спектакълът.

— Мили боже! — кокетно се усмихна Арбенина. — Не ме прехвалвайте. Миша, че ще се възгордея. Не, наистина, през живота ми никой никога не ми е посягал и не ме е заплашвал, така че това дори ще бъде интересно. И веднага почвам да се страхувам, защото трябва непременно да преживея опита от този страх, после може да ми бъде много полезен за сцената.

Арцеулов веднага весело подзе:

— Нашата Евгения Фьодоровна живее според заветите на Станиславски, старае се да получи колкото може повече жизнени впечатления и да ги спести в своята вътрешна касичка, та в нужния момент да ги извади и да си спомни какво е чувствала и как е разсъждавала. Нали така, Евгения Фьодоровна?

— Миша, вие опростявате Станиславски, но като цяло не сте далеч от истината. Нямам какво да губя, а и вече достатъчно съм поживяла, вие обаче трябва да се вслушате в това, което казва Анастасия. Не разбирам какво толкова ви забавлява, работата е сериозна.

Михаил Лвович вдигна ръце и демонстративно размърда бицепсите си, които бяха изопнали тънкия трикотажен пуловер.

— Нямам от какво да се страхувам, самият аз мога да извия врата на когото щете. Между другото, три пъти седмично спортувам във фитнес зала, не е толкова лесно да се справят с мен. И после, все пак не съм народната артистка Арбенина, спокойно могат да ме заменят в спектакъла, така че нищо страшно за мен, от моето отстраняване нищо няма да се промени.

Видът на актьора наистина беше внушителен: широкоплещестият едър и мускулест Арцеулов изглеждаше страховито.

Виж. Никита Колодни, изглежда, сериозно се уплаши. Седеше на стола в самия център на помещението — блед, с отпуснати рамене, с ръце, увиснали покрай тялото му.

— Никита, а вие защо мълчите? — обърна се към него Настя. — И вие ли смятате, че се презастраховаме и не ви грози никаква опасност?

Колодни вдигна към нея съвършено болни очи.

— Знаете ли, щях да бъда щастлив, ако не можеха да ме заменят… Но пак много ме е страх. Всяка замяна, всяко въвеждане на нов човек в ролята е загуба на време и кой знае какво ще реши ръководството… За мен този спектакъл е много важен, просто няма да го преживея, ако нещо се провали. Господи, какво да правя сега?… Да ходя по улицата и всеки момент да очаквам някой да ме халоса по главата?… Или да ми сложи отрова в чая?

Гласът му трепереше, по слепоочията му се стичаха капки пот и личеше, че той истински се страхува. Впрочем, помисли си Настя, всички тези симптоми може да се окажат само последствия от махмурлук. Изглежда, актьорът Колодни редовно си позволява да „нарушава режима“ и да се напива. Какво пък, нищо чудно, пиещият актьор е нещо също толкова нормално, колкото пиещият детектив. Пък и Арбенина я бе предупредила за това.

Настя излезе първа от репетиционната зала, направи няколко крачки по коридора и спря: трябваше й Арцеулов, имаше въпрос към него. Михаил Лвович се появи в коридора буквално след нея и решително закрачи към кабинета на директора, но Настя го спря.

— Михаил Лвович, може ли да си поговорим?

Арцеулов недоумяващо вдигна вежди.

— За нещо друго ли? Мислех, че всичко ни казахте.

— Останаха ми някои въпроси към вас. Къде можем да поседнем?

Михаил Лвович се огледа, после погледна часовника си.

— Всъщност вече нямам време.

— За кратко е — обеща Настя.

— Тогава хайде направо тук. Какво искахте да ме питате? Покрай тях преплува Евгения Фьодоровна Арбенина с тесните си изопнати панталонки и вталеното памучно сако.

— Анастасия, отбийте се в моята гримьорна — и направи изразителна физиономия, сиреч — имам нещо да ви съобщя.

— Ще ви чакам.

Интересно, какво ли ще бъде?

— Добре, Евгения Фьодоровна, ще се освободя и ще дойда. Михаил Лвович, какви отношения ви свързваха с Артьом Лесогоров?

По простоватото, с едри черти, но много добре гледано лице на Арцеулов се изписа искрено недоумение. Впрочем то спокойно можеше да се окаже изиграно, нали Гриневич й каза…

— Абсолютно никакви — спокойно отговори артистът. — Виждахме се само на репетиции, е, и може би случайно в бюфета например или в коридора, или в приемната на Лев Алексеевич, с една дума, някъде из сградата на театъра. Извън подготовката на пиесата не съм общувал с автора. Защо, някой ви каза нещо ли?

Във въпроса Настя не долови и най-малко безпокойство, единствено любопитство. „Всеки що-годе професионален актьор ще омотае когото си иска…“

— Лесогоров влизал ли е във вашата гримьорна?

— Не си спомням такова нещо… — сви мощните си рамене Арцеулов. — Мисля, че не. Защо, някой ви е казал, че е влизал ли?

— Казаха ми — кимна Настя, леко усмихната.

— Кой?

— Моля Ви, Михаил Лвович — разсмя се от сърце тя, — що за въпрос? Нали разбирате, че няма как да ви кажа.

— Да, разбира се — прозвуча вече объркване в гласа му.

— Не мога да си представя кой би могъл да изтърси такова нещо. И защо? Сега с абсолютна точност си спомням, че Артьом никога не е идвал при мен.

Добре, ще си отбележим това. Колодни твърди, че е заварил Лесогоров в гримьорната на Михаил Лвович, и то насред някакъв сериозен разговор помежду им, полугласен разговор, и то явно не за пръв път. А самият Михаил Лвович отрича това. Любопитно.

След като се раздели с Арцеулов, Настя пое към „женското“ крило, към Арбенина. Евгения Фьодоровна стоеше пред отворения отдушник и пушеше, издухвайки дима през тясната пролука, от която нахлуваше студ и влага. На масата за гримиране се извисяваше пластмасова клетка за пренасяне на животни, в която кротко дремеше снежнобялата Есмералда.

— Миличка, помолих ви да се отбиете, за да ви предупредя: не обръщайте внимание на това, което ви говори Миша, тоест Михаил Лвович. Лъже.

Какъв номер, а! И откъде ли Арбенина е научила за какво току-що Настя си бе говорила с Арцеулов?

— Какво имате предвид? — предпазливо попита тя.

— Ами това, че той всекиго можел да пречука и на всекиго да извие врата. Не го слушайте, умолявам ви! Вярно, Миша е спортно момче, сили у него — бол, но… Разбирате ли, миличка, той е страхливец. Да, да — Арбенина с рязко отработено движение изхвърли фаса през пролуката, затвори прозорчето и се извърна с лице към Настя, — страхливец е. Всъщност не се изразих правилно… Разбирате ли, много актьори страдат от така наречения страх от телесен контакт. Дори не да удари, той не може без специално усилие да прегърне друг човек. Трудно му е. Минават му разни мисли — например че човекът е болен, заразен или просто немит… На някого устата мирише неприятно и не ти се иска да се доближаваш до него. Един вид невроза. Това се среща често.

— Знам — кимна Настя. — Та, значи, Михаил Лвович…

— Ами да — леко смутено се усмихна Евгения Фьодоровна. — Разберете ме правилно, казвам ви го не за да унижа Миша и да проваля репутацията му на мъжага, далеч не е това. Вие трябва да разбирате, че всъщност той не би могъл да се защити, ако, не дай си боже, се случи нещо. Беззащитен е като дете. На мухата път прави. Така че вие вземете мерки, защитете го някак.

— Вие толкова се грижите за Арцеулов, какво да правим обаче с вас? Защото и вие се нуждаете от защита.

— Я оставете това! — махна с ръка Арбенина. — Какво толкова ще ми се случи на мен? А дори да ми се случи, по-добре да се преселя в отвъдното в разцвета на славата си и в атмосфера на тайнствено престъпление, отколкото като забравена полубезумна старица, която доизживява дните си в старчески дом. Ярък пример за това е Зоя Фьодорова, и до днес хората си я спомнят, макар че от деня на убийството й минаха един бог знае колко години. Не, не се тревожете за мен, аз съм фаталистка и умея да посрещам ударите на съдбата. За Миша обаче се погрижете. А и за Никита. Миша поне има сили и мускулатура, само видът му може да стресне, но нашият Никита е съвсем дете — слабичък, строен, крехък, така че може да се окаже лесна плячка.

Настя си припомни фигурата на „крехкото момче“. Да, Колодни е сух и жилав, фигурата му не е атлетична, но доколкото можеше да се види под късите ръкави на тениската, мускулите му бяха повече от прилични. Явно доста спортуваше и далеч не беше хилав. Какво ти момче! Той е на трийсет и една години, отдавна му е време да се води мъж.

— Евгения Фьодоровна, забелязвали ли сте дали Арцеулов често е общувал с Лесогоров? Нали вие сте почти всеки ден в театъра, така че знаете всичко за всички и нито една дреболия не ви се изплъзва.

Арбенина не бързаше да отговори, пусна котката от клетката и наля в котешката паничка вода от чешмата. Котката сладко се протегна, изопна цялото си гъвкаво тяло, скочи на диванчето и се просна по гръб, като разпери задните си лапи настрани, а двете предни — кой знае защо, наляво. Евгения Фьодоровна с умиление наблюдаваше движенията на своята любимка.

— Опитният актьор не може да надиграе дете, но нито едно дете никога не може да надиграе в кадър животно — кой знае защо каза тя и на Настя й се стори, че въпросът й не хареса на Арбенина и тя не изпитва желание да отговори.

— Чувала съм за това — сдържано каза Настя. — И все пак, какво ще кажете за Артьом и Михаил Лвович? В какви отношения бяха?

Незнайно защо Арбенина въздъхна.

— Доколкото съм успяла да забележа — не бяха близки. Но Артьом беше симпатичен на Миша и той винаги се застъпваше за него на репетиции, когато артистите настояваха за едни или други поправки. На Миша всичко му харесваше, изобщо, ролята му допадаше. И Артьом много му харесваше — изтънко се усмихна тя. — Това е всичко, което мога да кажа.

Мда, не е много… Господи, колко е просто всичко! Настя едва се въздържа да не се разсмее. Арбенина бе забелязала, че авторът на пиесата, млад, красив блондин, е симпатичен на Арцеулов, и бе заподозряла особена сексуална ориентация у Михаил Лвович. А тъй като традиционната ориентация на самия Лесогоров, изглежда, не е будела съмнения у никого, според актрисата актьорът Арцеулов може да е изпитвал несподелено влечение към младия драматург. Каква глупост! И дума не може да става за това. Впрочем… Кой знае? Ами ако е било точно така? И убийството на Лесогоров няма никакво отношение към покушението срещу Богомолов, а е свързано единствено с лични любовни преживявания? Но какво пречи на Арбенина да го каже направо? Защо го усуква и говори за животни в кадър? Ааа, ясно, кирливите ризи. Как може да се хвърля дори сянка от съмнение върху любимеца на публиката Михаил Арцеулов, признатия герой любовник и храбър воин, трагичен злодей и благороден гений!

— Ще ме извините, миличка — възсухо произнесе Евгения Фьодоровна, — трябва да се преоблека и да си почина, на моята възраст дори половин репетиция като днешната изисква големи усилия.

— Разбира се, разбира се — смотолеви Настя и си тръгна.

Арбенина си спомни за своята възраст, много навреме.

Истината е, че нито една актриса, дори да е на деветдесет години, не признава, че се уморява и й е трудно. Просто искаше да сложи край на разговора.

* * *

Между дванайсет и един часа по обяд артистичният бюфет обикновено беше празен, хората от техническите служби идваха да обядват от един, така че Михаил Лвович Арцеулов пиеше чай в пълна самота, когато при него дойде Александър Олегович Федотов.

— Е, какво? — попита той с пламтящи очи.

Арцеулов остави чашата на масата и учудено погледна помощник-режисьора.

— Какво какво?

— Какво каза тя? Защо ви помоли да останете? Намерили са убиеца, така ли?

— А, за това ли питаш? — Арцеулов отхапа голямо парче кекс със стафиди и с удоволствие задъвка. — Не, никого не са намерили. Според мен те изобщо не умеят да търсят, само ходят, гледат, разговарят, а какво правят реално? Къде е резултатът? Още един труп — това е целият резултат от тяхната бурна дейност. Дилетанти! Не си ли съгласен, какво всъщност могат те? Жена и хлапак, просто е смешно.

— Но какво все пак ти каза? — настойчиво повтори въпроса си Федотов.

— Каза, че някой иска да провали постановката на „Правосъдие“ и че аз ще бъда следващата жертва.

Помощник-режисьорът се облещи, дори дъхът му секна.

— Стига, бе! Направо така ли ти го изтърси?

— Право куме в очи — напълно сериозно потвърди Михаил Лвович. — Помоли ме да бъда по-предпазлив, да внимавам много.

— А ти?

— Какво аз? От какво да ме е страх? Само да ме доближи някой, ще го смлатя само с лявата ръка. Познаваш ме, с мен шега не бива.

— Вярно, познавам те. — Очите на помощник-режисьора внезапно се свиха и той втренчено погледна артиста. — Признай си. Миша, бъди честен: ти… такова… Богомолов, нали? Прости ли му за Хубавата Елена?

Лицето на Арцеулов моментално стана мораво, каменно, страшно.

— Престани да дрънкаш глупости! — засъска той, като поглеждаше момичето зад бара. — Според теб сигурно и Лесогоров съм пречукал? За какво? И него ли заради Лена? Глупак си, Саша, и не си пиеш хапчетата. Човек ако слуша теб, от любов хората са способни на какво ли не.

— А не са ли? — невинно попита помощник-режисьорът.

— Не знам. Лично аз не съм — сякаш се поуспокои Арцеулов. — Отдавна съм простил на Лена. И изобщо, с личния ми живот всичко е наред, прекрасно го знаеш. Нямам претенции към Лев Алексеевич.

— Тия на друг ги разправяй!

— По-тихо, бе! Защо крещиш? — отново тревожно се извърна Арцеулов към момичето на бюфета, което мирно режеше салам и червена риба и правеше сандвичи.

— Да не мислиш, че не виждам колко го мразиш? — продължи Федотов вече по-тихо. — Целият се тресеш, когато сте в едно и също помещение. И не само аз, цялата трупа е наясно с пламенната ти обич към Богомолов. А хлапака си убил, за да отклониш подозренията от себе си. Хитро измислено, но старо като света. Смяташ ли, че детективите ще се подведат по твоята хитрост? Щом аз се сетих, те пък още по-малко ще се вържат.

Арцеулов бавно отмести чашата към средата на масата, за миг притвори очи, а когато ги отвори, на лицето му грееше добродушна и леко недоумяваща усмивка.

— Какви ги плещиш, Саша! — издума той съвсем кротко. — Да не си болен случайно? Изобщо чуваш ли се какво говориш? Какви ги дрънкаш? Сериозно ли мислиш, че аз съм го направил?

— Мисля — кимна Федотов. — И не само аз. Благодари се, че ченгетата все още не мислят така, но това е въпрос на дни, а може и на часове. Трупата те уважава, заслужил артист си, затова всички мълчат, но това ще е до време. Така че готви се, доктор Астров.

— Александър Олегович, ще обядвате ли? — извика на помощник-режисьора бюфетчийката. — Днес имаме червена риба, много е хубава, крехка и почти не е пресолена. Да ви сервирам ли?

Федотов скочи и хукна към вратата.

— Не, благодаря, по-късно — извика й в движение.

Михаил Лвович Арцеулов отново остана сам. Известно време поседя до масата, после вдигна глава и извика момичето.

— Рибата била хубава, казваш?

— Чудна е! Отдавна не бяхме имали такава — с готовност отвърна момичето.

— Дай тогава два сандвича. И още един чай.

Изглежда, разговорът с помощник-режисьора никак не се бе отразил на апетита на актьора Арцеулов.

* * *

Следователят Блинов милостиво разреши на Настя Каменская да се запознае с книжата на Лесогоров, иззети от квартирата в театъра, но само на място в неговия кабинет.

— Няма да ви дам да изнесете нито една страница — заяви категорично.

— А може ли да си направя копия и да ги взема вкъщи? — помоли Настя.

Следователят изразително завъртя пръст до слепоочието си.

— Ти видя ли колко са тези книжа? Кой да е ксерокс ще издъхне, докато ги копираш. Седи тук и чети, щом толкова искаш.

Не й се искаше да чете в кабинета на Блинов, но Настя реши да разчита на късмета си: просто ще прегледа книжата отгоре-отгоре, ще разбере приблизително какво съдържат, а през това време все ще й хрумне някакво решение. В края на краищата Николай Николаевич ще се усети, че и за самия него е неудобно на свободното бюро край него да седи външен човек. Постави пред себе си трите папки — червената, синята и черната, тетрадката със стенограмите и отделните листове, събрани из цялото жилище, и се зае да ги сортира. Често й се обаждаше Антон Сташис, който в съседно помещение изучаваше съдържанието на твърдия диск на компютъра на Лесогоров и на многобройните флашки, и питаше дали ги интересува един или друг файл.

— Анастасия Павловна, бях прав за блога — радостно й съобщи той по телефона. — Лесогоров щедро е споделял новините, научени по време на светски партита и по клубове. Залял е с кал всички, до които се е докопал. Снощи рових из интернет, четох, а днес намерих в неговия компютър файл със записки — явно веднага след като е научел нещо, си го е записвал, за да не го забрави, а в блога си е писал средно веднъж седмично.

— Ами тогава си записвайте всичко — въздъхна Настя.

Друг път той озадачено каза, че е намерил цял файл, посветен на Шекспировия „Хамлет“.

— Трябва ли ни?

— Нека помисля — помоли Настя.

„Хамлет“. Може ли съображенията на младия журналист по повод на тази пиеса да имат отношение към убийството? Малко вероятно. Още повече че в „Нова Москва“ такъв спектакъл не е бил поставян, така че нямаше никакви основания да смятат, че в тези бележки може да се съдържа информация за актьорите и другите служители в театъра. Но от друга страна, с какво трагедията на Шекспир може да е заинтересувала Артьом? Той не е изкуствовед, не е режисьор и дори не е актьор, за какво му е да размишлява върху пиесата? Има въпрос, а щом няма отговор на него, трябва да го търсят и да го намерят на всяка цена — това е една от основните максими на хората, които се опитват да разкриват престъпления.

— Разпечатайте ми този файл — помоли тя и отново се зарови в книжата.

Изобщо не сполучи със сортировката, всички книжа на Лесогоров представляваха разпечатки на текста на пиесата с ръкописни поправки и крайни варианти. Всъщност крайният вариант беше само един, изваденият направо от принтера. Върху всички останали пъстрееха бележки и добавки, направени или с молив, или с химикалка. И сред тези книжа не се намериха никакви странични материали. Дали изобщо са съществували, или престъпникът ги бе отнесъл?

Да преминем към тетрадката със стенограмите. Тук Настя Каменская беше безсилна, нали не владее стенография. Ами ако…

— Николай Николаевич — обърна се тя към следователя, който старателно подшиваше дебело наказателно дело и съставяше опис, — трябва да поръчаме разшифроване на стенограмите на Лесогоров.

Блинов недоволно се откъсна от заниманието си.

— Това пък защо?

— Знае ли човек… Ами ако той е стенографирал не само репетициите, но е използвал стенографията и за да записва съмнителна информация? Представете си, че в тази тетрадка е отразена не само работата върху пиесата, но и някакъв компромат? Защото това е доста остроумен начин да се скрие даден материал от чужди очи — днес съвсем малко хора владеят стенография.

— Не си измисляй — рязко я прекъсна Блинов. — Нямаме такива експерти, значи трябва да търсим стенографи и да им плащаме, а кой ще плати? Нашето министерство ли? Или лично ти, от джоба си?

— Ще намеря кой да плати разшифроването, само ми разрешете да копирам тетрадката — уверено каза Настя.

— Прави каквото щеш — внезапно се ядоса следователят, — само не ми пречи, до гуша съм затънал в работа. И имай предвид: няма да издам постановление, сама се оправяй.

Настя много се надяваше на помощта на Вавилов, човека, който плащаше работата й в театъра. И Вавилов оправда очакванията й.

— Ще заделя средства — обеща той. — Щом това е нужно за Лев Алексеевич, няма проблеми.

Всъщност Настя не беше сигурна дали това е нужно за разкриването на покушението срещу Богомолов, но за всеки случай изигра пълна увереност. Затвори телефона, взе тетрадката със стенограмите и тръгна да търси ксерокс, като се сети да вземе и последния вариант на пиесата. Просто така, от любопитство. Щом около „Правосъдие“ кипят такива страсти, трябва поне да се запознае с текста. Така, за обща култура.

Остатъка от деня прекара в търсене на стенографи, които биха се наели да свършат работата спешно, после отиде при Вавилон за парите, после отнесе тези пари и материалите на специалиста, който живееше чак до околовръстното шосе в югозападния край на Москва, тоест в противоположния на нейния дом край. Прибра се късно вечерта, бързо вечеря, като се натъпка с каквото й падне, и не спря да се чуди, че не може и не може да се засити. После извади на бюрото два прозрачни джоба: в единия беше последният вариант на пиесата, в другия — разпечатаните от Сташис бележки, свързани с „Хамлет“.

Чистяков работеше на компютъра в хола. Дойде в кухнята, за да си налее чай, и като видя жена си с книжата в ръце, веднага се разтревожи.

— Сега да не ми кажеш, че ти трябва компютърът? — хвърли се в атака той. — Дори не си мечтай, няма да те пусна, имам спешна работа…

— Льоша, днес не съм нито писател, нито търсач — успокои го тя, — днес съм читател. И после, аз си имам лаптоп, забрави ли?

— Ти, приятелко, си забравила, че завчера той се повреди и аз го занесох в института да го видят и поправят моите момчета.

По дяволите! Наистина съвсем беше забравила за това. Просто й се бе изпарило от главата.

— Видяха ли го? Какво казаха? — с надежда попита Настя. — Кога ще го поправят?

— Обещаха за днес, така че утре или вдругиден ще ти го донеса. Днес обаче ще прощаваш. Нахрани ли се? Защото съм взел тиганици с тиквички от кулинарния, вкусни са. Искаш ли?

— Вече поисках — тъжно призна тя. — Намерих ги в хладилника, поисках и ги изядох.

— Ами пилето? Специално за теб изпекох пиле — разстрои се Чистяков. — То е хубаво, когато е топло, а утре за нищо няма да става.

— Не плачи, и пилето изядох. Извинявай.

— Цялото? — не повярва Алексей.

— Колкото ми беше оставил, толкова изядох — сопна се Настя. — Цял ден съм гладувала. И изобщо, трябва да се радваш, че имам добър апетит.

— Голяма работа си! — каза той, наля си голямата тумбеста чаша с чай и отиде в хола да работи.

Настя реши да започне с бележките по „Хамлет“, защото в текста на пиесата не би намерила отговорите на въпросите си за двете тежки престъпления, там те не можеше да бъдат. Виж, в бележките — кой знае… Може би щеше да се мерне някаква аналогия с последните събития в театър „Нова Москва“.

Но бележките по трагедията я разочароваха. Артьом Лесогоров явно не бе чел нито Белински, нито Аникст, нито Луков, нито други шекспироведи и мислите му се оказаха бледи и плитки. Ама какво е това, да се чудиш просто? „Хамлет до такава степен е погълнат от идеята за отмъщение, че жертва дори Офелия, като с внезапното си равнодушие я докарва до лудост. И едва в момента на погребението на Офелия разбира какво е направил и дава воля на чувствата си, като се сбива с брат й.“ Това би могъл да го напише гимназист, но не и човек с висше образование, който професионално се занимава с журналистика. Естествено, Настя не намери никакви аналогии. Само си изгуби времето.

Добре, да прочетем пиесата. Ако е на същото ниво, можем да разберем драматурга Малашченко, такова нещо наистина едва ли има смисъл да се препоръчва за поставяне. А това е последният вариант, многократно поправен и подобрен. Какво ли е било в самото начало? Сигурно пълен ужас. И самата криминална история, разказана в пиесата, беше безжизнена, някак мъртва, сякаш изкуствено измислена с някаква невидима на пръв поглед цел. Ако идеята бе на повърхността, историята сигурно щеше да изглежда правдоподобна, но така… Впрочем защо ли се чуди, та целта е очевидна: да се спечели слава, известност или — като вариант — по какъвто и да е начин да се проникне в театъра, а за целта трябва да се измисли нещо. И ето, Лесогоров е измислил.

Не й даваше мира мисълта за явната лъжа на Артьом, когато той й обясняваше защо е избрал за постановката на пиесата „Нова Москва“. Нещо го теглело именно към този храм на изкуството и не го е интересувал никой друг театър.

Но какво го е теглело? Какво?

* * *

И отново нещата се обърнаха далеч не така, както му се искаше на Гарвана. Още щом завърши разказа си за записките на Лесогоров, свързани с „Хамлет“, общият разговор веднага се насочи към Шекспир. Камъкът и Змеят, като същества високообразовани, се замеряха с цитати, като използваха ту езика на оригинала, ту различни преводи и се фукаха със знания, почерпени от специални книги и статии. Котаракът обаче ги слушаше, презрително примижал, и на Гарвана дори се стори, че тоя дрипльо има собствено мнение, което по никакъв начин не съвпада с официалното. От една страна, разбира се, би било интересно да го послуша, може тоя калпазанин да запуши устата на Змея. Но от друга, котаракът може да се самоизтъкне, а това не бива да се допуска.

Но се наложи да се примири, защото Змеят и Камъкът, след като се умориха да се бомбардират с висока критика, се обърнаха към Котарака.

— А вие какво ще кажете, адаш? Сигурно неслучайно са ви нарекли Хамлет, татенцето ви сигурно е имало собствено отношение към тази безсмъртна трагедия и към нейния главен персонаж принц Хамлет.

Котаракът бавно се разходи покрай Камъка — от лицето до гърба и обратно. Все още се движеше бавно и силно накуцваше при това, но Катеричката настояваше той постоянно да тренира и непрекъснато да увеличава дистанцията на „пробега“.

— Ами какво да кажа за Хамлет? — подзе той най-накрая. — Трийсетгодишен нехранимайко. Отдавна му е време да управлява кралството, да решава политически въпроси или да води войни, обаче още учи в университета. Какво толкова може да учи там до трийсетата си година?

От изненада Гарванът дори забрави, че не обича Котарака.

— Ама той наистина ли е на трийсет? — попита недоверчиво. — Защото ние всички сме свикнали да смятаме, че е съвсем невръстен, практически момче. С една дума, студент.

— Да, бе, невръстен бил! — тросна се Котаракът. — Какво казва гробарят? Че Хамлет старши, татенцето на нашия принц, разбил войската на Фортинбрас преди трийсет години, точно в деня, когато се родил младият Хамлет.

— Обаче не е вярно — намеси се Гарванът, извънредно доволен, че помни цитата наизуст и най-сетне може да запуши устата на тоя инвалид всезнайко. — Първият гробар казва: „От всички дни в годината започнах аз в деня, когато покойният ни крал Хамлет надви Фортинбрас“. Хамлет го пита: „Преди колко време беше това?“. А той отговаря: „Беше в деня, когато се роди младият Хамлет, онзи, дето се побърка и го пратиха в Англия“. Там не се казва и дума, че е било преди трийсет години, ти си го измисляш, така че недей… Помня всичко дума по дума.

И горделиво огледа присъстващите. Но думите му ни най-малко не смутиха Котарака.

— Не си спомняте всичко, уважаеми Гарване. Буквално след няколко реплики същият Първи гробар казва: „Гробар съм тук от младини, вече трийсет години“. Така че принц Хамлет изобщо не е невръстен, а в онези времена хората изобщо са живеели малко, така че трийсет години означават кажи-речи стар. И ето — Котаракът направи драматична пауза и огледа поред слушателите си, — възниква въпросът: какво е учил той толкова дълго в тези университети във Витенберг?

Отвърна му мълчание, прекъснато от нетърпеливия Гарван:

— И какво е учил?

Котаракът неприятно се позасмя.

— Ами ясно какво — да пие водка и да разваля момичета, това му е било ученето. Кралица Гертруда казва точно това за синчето си: „Той е дебел и страда от задух“. И това на трийсет години?! Какъв ли начин на живот трябва да е водил, та на трийсет години да получи задух и да затлъстее! Сигурно докато е бил в университета, не е излизал от кръчмите. И приятелчетата му Розенкранц и Гилденщерн са същата пасмина. Тримката са се подвизавали. И не щеш ли, ни в клин, ни в ръкав Хамлет започва усилено да мисли за световното зло и подредбата на света.

— Позволете, уважаеми — намеси се Камъкът, — защо сте решили, че той е започнал да мисли ни в клин, ни в ръкав? Имал е причини…

— Причини е имал, но не е имал навика да мисли и не е могъл да има — гневно отвърна Котаракът. — Защото ако го е имал, е нямало да учи толкова дълго, а отдавна е щял да усвои всички науки. Такова е моето мнение. А вие, уважаеми Камъко и уважаеми Змейо, сте си натъпкали главите с шекспироведски изследвания и много искате да превърнете Хамлет в трагична фигура от вселенски мащаб.

Змеят поклати глава и хитро се усмихна.

— Значи, вие, уважаеми Хамлет, смятате, че вашият адаш в действителност изобщо не е такъв?

— Не е, разбира се — разпалено отговори Котаракът. — Че как ще е „такъв“? Той е обикновен хаймана, който изведнъж е попаднал в сложна нравствена ситуация: татенцето иска синът да отмъсти за смъртта му, а юнакът изобщо морално не е готов за това. Не е убиец и толкоз! И не му се мисли за вселенското зло и за подобряването на света, не го е грижа, не е приучен към такива размисли. А трябва да се отмъсти. Щеш, не щеш — трябва. И отмъщението трябва да бъде страшно, иначе татко му няма да го разбере. Та затова се измъчва — защото трябва да надвие собствения си характер и да направи нещо, което не му е по сърце. И между другото, за какво величие на душата му можем да разсъждаваме, щом той убива Полоний и казва: „Ще махна оттук карантиите“. Такива думи за покойник! Това според вас висок морал ли е? Това ли е духовната извисеност? Ще прощавате, ама…

Котаракът гордо вирна глава и многозначително размърда мустаци.

— А после, когато започват да търсят трупа на Полоний, Хамлет се проявява необикновено цинично, като демонстрира пълно пренебрежение към чуждия живот и неуважение към чуждата смърт. Защото Полоний изобщо не е замесен в убийството на Хамлет-старши, не е било нужно да му се отмъщава, а Хамлет нито съжалява, нито се измъчва по повод на невинно погубения баща на Офелия — нищо. Това е то неговото душевно величие. Да не говорим пък как ей така, между другото, погубва Офелия. Ясно е, че се е държал така, защото е имал цел, но знаете ли, пасажът за целта, която оправдава средствата, някак не ми е близък. Ами как постъпва той с другарите си по чашка? Просто умът човешки не го побира! Та нали те не са знаели какво пише в писмото, което са понесли за Англия, казали са им да го отнесат — носят го. А какво прави Хамлет? Нарича ги усойници, подправя писмото, пренаписва го и момчетата са екзекутирани още със стъпването на английския бряг. Защо постъпва така с тях? Та те нямат абсолютно нищо общо с отмъщението за бащата. Тоест той така, за да се намира на работа, убива всички наред. И това ми било борец за световно добро и съвършенство! А между другото, искате ли да ви поставя „Хамлет“? Защо пък не, прекрасна идея — въодушеви се Котаракът и се опита да скочи на гърба на Камъка, но силите не му стигнаха, той направи няколко опита, но всеки път не стигаше до горе, хлъзваше се надолу и се тръшваше ту по гръб, ту по корем. Остана на земята, но в позата на същество, което дава ръководни указания. — Вие, Катеричке, ще бъдете Гертруда, а вие, Зайо, ще бъдете Клавдий. Вие, Таралежко, ще изиграете ролята на Хамлет, нали сте бодлив като него.

— Ами аз? — не се стърпя Гарванът.

— А вие, уважаеми Гарване, ще бъдете Гробарят. Или ако искате — Сянката на бащата на Хамлет?

Гарванът се обиди. Гробар или някаква си там Сянка ли?

— Ами ти, Котарако глупав, кой ще бъдеш? — ядосано попита той.

— Аз съм режисьорът — тържествено възвести Котаракът.

— Ще ви тормозя, ще ви уча какво да правите, ще ви ругая, ще ви казвам, че сте тъпи, без капка мозък в главите и за нищо не ви бива, че мястото на всички ви е на улицата или по панаирите, а не в сериозния театър.

— Защо ще ни говорите такива неща? — попита наивно добрата и простодушна Катеричка. — Това е обидно. Искате да ни обидите ли, уважаеми Котарако Хамлет?

— Нищо не искам аз, искам да бъда истински режисьор, а за да бъда такъв, трябва да ругая и да крещя, та всички да се страхуват от мен и да ме уважават, ясно ли е?

Търпението на Гарвана се изчерпи. Как можа да сглупи и да разкаже за бележките по „Хамлет“? Трябва спешно да разсее мислите на компанията за постановката и изобщо за Хамлет — и за Шекспировия вариант, и за този в котешки образ. Какво ли да каже? Какво ли да попита, та Котаракът да отговори и да престане със своите режисьорски замисли? Ето един добър въпрос:

— Слушай ти, режисьор любител, а защо помощник-режисьорът Федотов нарече Арцеулов доктор Астров?

— Елементарно — презрително се ухили Котаракът. — Защото в Чеховата „Вуйчо Ваньо“ доктор Астров се казва именно Михаил Лвович. Половината театър нарича така Арцеулов, но предимно зад гърба му. Между другото, по повод на „Вуйчо Ваньо“, и в съвременната режисура не всичко е просто…

Гарванът се ужаси и затвори очи. Кога ли ще миряса този самозванец! Каквото и да му подхвърлиш — готов е с пламенните си тиради. Как да го накара да млъкне? Ето! Трябва да попита и това. Котаракът със сигурност не знае отговора и ще си затвори устата.

— Стига за режисурата — прекъсна го Гарванът, — друго ни кажи: защо Арбенина мъти водата за гоя Астров? Намеква, че бил хомосексуалист. Вярно ли е това?

След като изстреля въпроса, Гарванът тържествуващо се напери и се приготви радостно да посрещне поражението на съперника, който ще бъде принуден да признае своята некомпетентност. Защото такова нещо можеш да знаеш само в един случай: ако си светил на хората, а Гарванът беше сигурен, че Котаракът Хамлет не е светил на Арцеулов.

Котаракът се протегна и равнодушно каза:

— Нямам представа. Това не ми е интересно. Не е имало никакви разговори за тези неща, поне аз не съм чувал, хем татенцето и бабчето постоянно обсъждаха всички актьори, така че ако е имало нещо, щях да чуя. Може да са се притеснявали да говорят такива неща пред мен. Не знам. Не искам да ви излъжа.

— Да, бе, от теб ще се притесняват — избухна в смях Гарванът. — Юнната ти възраст не може да е пречка. Само в нашия свят си говорещ, а в онзи си безсловесна твар, която не разбира човешката реч. Като не знаеш отговора на въпроса, така си и кажи — не съм в течение и толкоз. А ти само го усукваш и гледащ да се измъкнеш, хлъзгава твар си ти.

— Как да не разбирам човешка реч? — веднага се обиди Хамлет. — Прекрасно разбирам всичко. Друг въпрос е, че не мога да отговоря. Пълноценен член съм на тяхното общество. И изобщо не се измъквам, честно казвам: не знам. Защо вечно се заяждате с мен, уважаеми Гарване? Отдавна съм забелязал, че имате лошо отношение към мен, не ме обичате. Защо? Какво съм ви сторил?

— Какво говорите, Хамлет — веднага се намеси миротворецът Камък, — ние всички имаме прекрасно отношение към вас, обичаме ви и ви уважаваме.

— Така ли? — Котаракът зае поза на незаслужено обиден. — Всички ми говорите на „Ви“, а само уважаемият Гарван си позволява да ми говори на „ти“ и да ме нарича с всякакви думи. Мълчах, мълчах, но това не значи, че нищо не забелязвам. Това ми е неприятно. С уважаемия Гарван не сме близки. Настоявам да се проявява уважение към мен.

— Абе кой си ти — понечи да заговори Гарванът, но тогава надигна глава Змеят:

— Приятели, хайде да не си изясняваме отношенията. Нашият уважаем Гарван се отнася към вас, скъпи Хамлет, нормално и приятелски, той просто така си говори. Не бива да му се сърдите, с всички е на „ти“ и всички нарича с разни думи. Ако сте забелязали, мен — най-много. Характер. Уверявам ви, че не го прави от лошо сърце.

Голям застъпник се извъди, по дяволите! Да не би Гарванът да е молил това позорно черво да се застъпва за него? И това доживяхме! Змеят защитава Гарвана, своя смъртен враг, а какво ли ще последва по-нататък? С тоя Котарак всичко тръгна наопаки, просто всичко! Трябва да измисли как да се отърве от него.

* * *

Вторник беше почивен ден за театъра и Евгения Фьодоровна Арбенина реши да се види с Елена Богомолова и да научи дали не е нужна помощ. Дълго се колеба да отиде ли, или да се ограничи с телефонно обаждане, но после реши, че на момичето ще му дойде добре една морална подкрепа „очи в очи“. И възникна нов въпрос: кога и къде да отиде? През деня в болницата ли, където Арбенина знаеше, че Елена стои постоянно, или вечерта вкъщи. След известни колебания, Евгения Фьодоровна избра втория вариант: след фаталните болести на петимата си съпрузи не обичаше болниците и се страхуваше от тях. „Ще се належа в тях, когато му дойде времето и ме нападнат всевъзможните болежки — мислеше си актрисата, докато излизаше с колата от своя уютен двор на шумната, претъпкана с автомобили «Тверская». — Къде ли са тръгнали всички по това време? Вече е време за лягане, а те са се помъкнали нанякъде…“

Никога не беше ходила в дома на художествения ръководител на театъра, знаеше само, че той живее на Кутузовския проспект, затова бе помолила Елена да й продиктува точния адрес. Дълго обикаля между сградите, докато най-сетне излезе на малка уличка, застроена с девететажни панелни блокове. Нима е тук? Да, номерът е верен. Евгения Фьодоровна с усилие натика колата в тясното пространство между тясната страна на блока и контейнерите за боклук и влезе във входа. В носа я блъсна миризма на котешка урина. Нима Лев Алексеевич, толкова изискан, толкова елегантен мъж, живее в тази дупка?

Апартаментът се оказа малък и неудобен, но Евгения Фьодоровна някак моментално забрави за това, щом видя почернялото изтощено лице на Елена. Седнаха да пият чай, вярно, Елена предложи вечеря, но Арбенина отказа.

— Не знам какво да правя — говореше Елена през сълзи, които постоянно се търкаляха по бузите й и които тя сякаш отдавна вече не забелязваше. — Лекарите не казват нищо определено. Лев ту е по-зле, ту по-добре, но остава в безсъзнание. Не мога да съществувам повече в такава неизвестност! Само дано да оцелее! Нека да остане с тежка инвалидност, да лежи, да е неподвижен, да е ням, само да живее! Не мога да го погреба, няма да понеса това!

Евгения Фьодоровна ласкаво взе ръката на Елена, погали сухата, леко грапава кожа. Момичето съвсем се е запуснало, помисли си тя, дори е престанало да маже с крем ръцете си, не може да мисли за нищо, освен за мъжа си.

— Лена, детето ми — каза тя проникновено, — говориш глупости. Повярвай ми, аз съм стара, живяла съм дълго и съм надживяла петима съпрузи. Не е нужно Лев Алексеевич да оцелява на всяка цена. Сега ще ти кажа нещо, а ти го обмисли. По-добре да си иде, отколкото да остане, както ти се изрази, „какъвто и да е“.

Елена спря да плаче и вдигна към Арбенина неразбиращи очи, пълни с ужас.

— Какво приказвате, Евгения Фьодоровна? Как така — по-добре да си иде? Искате да кажете, че е по-добре Лев Алексеевич да умре? Но как можете?!

— Аз мога — леко се позасмя Арбенина. — Повярвай ми, дете, имам житейски опит с парализиран съпруг, който прекара инсулт. Не бива да мамиш нито себе си, нито околните. По-добре да се простиш с човека и да го погребеш, отколкото така… Разбирам, изпитваш срам и неудобство да мислиш така, защото това не е прието. Трябва да се бориш докрай, да вярваш и да се надяваш. Знам ги всички тези лозунги. Но лозунгите са едно, а реалните възможности на медицината — съвсем друго. В огромното мнозинство от случаите медицината е безсилна да постави човека на крака, да му върне разума и говора. Безсилна е, разбираш ли? И много ли смисъл има в такова съществуване?

— Смисъл винаги има — твърдо отговори Елена. — Ако вие не го виждате, това не означава, че го няма. Човекът трябва да живее на всяка цена, това е аксиома.

Евгения Фьодоровна въздъхна и си дръпна ръката. Какво може да обясни човек на това момиче, което е живяло само трийсет години? Тя вероятно още не е погребвала никого от близките си. И не е виждала тежки болести. И се страхува от смъртта, страхува се просто панически, оттук и всичките й разсъждения, които наистина звучат много хуманно, но в действителност са продиктувани само от едно: от желанието колкото може по-дълго да избягваш смъртта — и своята, и чуждата… Това е обичайният страх, присъщ на огромното мнозинство хора. Нормално е. Но, боже мой, ако те само знаеха колко е неправилно това! Смъртта е нещо нормално в живота, обичайно ежедневно явление, с което човек може и трябва да свикне и да престане да се страхува от него. Без смърт няма живот, а без живот няма смърт, животът и смъртта са свързани помежду си като сиамски близнаци. Щом не те е с грах да живееш, не бива да се боиш и от смъртта — тя е неизменен и неизбежен спътник на всеки живот. Разбира се, на трийсет години такива думи звучат нелепо и неразбираемо, но за Евгения Фьодоровна, която за седемдесет и шест години бе погребала много скъпи хора, близки и просто познати, това е очевидно и не изисква обяснения.

— Ти само си представи — бавно каза тя, — че Лев Алексеевич остане жив и запази разума си, но болестта му отнеме всичко останало. Ще лежи вкъщи безпомощен, неподвижен, безмълвен, ще лежи и ще чака да отидеш при него и ще разбира, че ти, младо красиво момиче, стоиш край леглото му и изнасяш подлогите под него, вместо да работиш и да живееш живота си. Мислиш ли, че ще му хареса? Лена, дете мое, само сега ти се струва, че си готова на всичко и предано ще се грижиш за мъжа си, каквото и да ти струва това. Така е само сега, повярвай ми. Лев Алексеевич е млад, много млад, още няма петдесет и сърцето му е здраво. Ако оцелее, ще живее още много, много дълго. Твоята жертвоготовност, която си готова да демонстрираш сега, ще разцъфти през първите три месеца, после ще започнеш да се уморяваш. А после, един прекрасен ден изведнъж ще осъзнаеш, че така ще бъде винаги. Винаги, разбираш ли? Година, втора, пет години, десет, двайсет, трийсет… Готова ли си трийсет години да се грижиш за съпруг на легло? Да не ходиш на работа, да не виждаш белия свят, да не се срещаш с приятели, да не каниш никого на гости, да не ходиш никъде, освен до магазина и до аптеката, да броиш копейките, защото няма да работиш и няма да имаш приходи, за Лев Алексеевич да не говорим. Представяш ли си поне приблизително какъв живот си пожелаваш? И на Лев Алексеевич, който ще вижда и осъзнава всичко това, ще се измъчва, ще страда и ще мечтае за по-бърза смърт?

Елена потиснато мълчеше. Арбенина стана, отиде в кухнята и отново включи чайника. Върна се в стаята с врялата вода и наля на себе си и на Елена горещ чай, сложи захар на Елена, а на себе си добави няколко капки мляко.

— Това, което казвате, е нехуманно — най-сетне издума Елена и отново се разплака. — Аз не мога и няма да мисля така. Всеки човек има право да живее толкова, колкото му е отредила съдбата, и нито ден по-малко.

— Лъжеш — внезапно стана твърд и неприятен гласът на Арбенина. — Лъжеш себе си и мен. Недей. В действителност не мислиш така. Това, което казваш, е правилно по същество и аз не бих се наела да споря, но тези мисли не са твои. Ти не мислиш така — повтори тя малко по-силно.

— Но…

— В действителност ти мислиш само колко не искаш да загубиш съпруга си и да го погребеш. Страх те е от това. И се криеш зад думите, които си чула от други хора, и ми говориш колко мечтаеш да посветиш целия си останал живот на грижи за безмълвен паралитик. Това е лъжа, страхлива лъжа. Ти изобщо не искаш това. Ти просто не искаш загубата.

Елена вдигна глава и сълзите, които преди това капеха от бузите й направо на масата, потекоха по врата й, под черната тениска.

— Да — каза тя предизвикателно, — не искам да загубя съпруга си. Това лошо ли е? Осъдително ли е? Не ви разбирам, Евгения Фьодоровна.

— Сега ще ти обясня — меко изрече актрисата. — Да се страхуваш и да не искаш загубата е нормално. Но не е нужно да се опитваш да измамиш себе си и да замениш едната огромна болка с друга, още по-голяма. Много съм губила, дете, и ще ти кажа, че болката от загубата не минава никога. Илюзия, мит е, че тя минава с времето. Не минава. Да, притъпява се, отслабва, увяхва с течение на времето, но остава с човека чак до края му. Ала най-острият, най-болезненият момент, моментът, когато губиш и се прощаваш, е бързотечен. Струва ти се, че не можеш да дишаш, не можеш да живееш, не виждаш и не чуваш нищо наоколо — и ето, минава ден, втори, трети, седмица, месец — и ти с почуда откриваш, че си жива, дишаш, виждаш, чуваш. И дори ходиш на работа и решаваш някакви въпроси. И телевизия гледаш. Всичко може да се преживее, повярвай ми. Защото чуждата смърт и загубата не са нещо особено, те са присъщи на всеки човешки живот. Именно така трябва да гледаме на това. Болезнено, страшно, непоносимо — но с времето се съвземаш. Ако обаче смяташ трийсет години да се грижиш за съпруга си и да живееш от незнайно какви доходи — тогава картината е съвсем друга. В нея болката е постоянна, еднаква, неотслабваща, напротив, усилваща се с годините, защото ти наистина свикваш с нея, но и трудностите се трупат. Ти вероятно разчиташ, че ще ти помага майката на Лев Алексеевич, но нали и тя вече е доста възрастна. Година, две — може, ами после? Сигурно сте спестили някакви пари и ти ще можеш да живееш с тях, но те ще свършат — и после какво? Ти си още много млада и здравето ти е прекрасно, но ще минат десет, петнайсет години, ще се появят проблеми и ще ги става все по-трудно да се грижиш за съпруга си. И ти неволно ще започнеш да проклинаш и собствения си живот, и живота на твоя обожаван съпруг, който все не свършва и не те оставя най-сетне да задишаш с пълни гърди. Това ли искаш?

Елена упорито завъртя глава.

— И все пак никога няма да се съглася Лев да… да умре — тя изговори с усилие последната дума. — Не ме е страх от трудностите.

— Господи, каква си ми глупавичка. — Арбенина отиде при Елена и я прегърна през раменете. — Та нима става дума с какво ти ще се съгласиш и с какво — не? Става дума да бъдеш готова за всичко, и то не само морално, но и във всякакъв друг смисъл. Явно не си готова да губиш и сега си мислиш: нека настъпят каквито и да било последствия, каквито и да било трудности, само не и тази загуба. А аз се опитвам да ти обясня, че загубата е най-малката от злините, които може да се случат. Да, човек има право да живее толкова, колкото му е отредила съдбата, няма две мнения по този въпрос. Но не бива да се страхуваш да загубиш, защото всички други варианти може да се окажат още по-тежки, още по-непоносими, разбираш ли? Не бива да се самозалъгваш и да смяташ, че най-важното е да не загубиш мъжа си, а с всичко останало може да се свикне, да се преодолее и то определено ще бъде по-добро от загубата. Не с всичко може да се свикне. И няма да е по-добро. Всъщност исках да ти обясня само това.

В очите на Елена се четеше смут, тя се опитваше да осъзнае това, което й обясняваха.

— И… и какво да правя? — слисано попита тя.

— Това вече е добър въпрос — засмя се Арбенина. — Явно оздравяваш. Значи, така, скъпа моя: щом си готова на всичко, на първо място, вместо да седиш денонощно пред реанимацията, трябва да работиш, и то колкото повече, толкова по-добре, защото какъвто и да е изходът, ще са ти нужни много пари. Те трябва да се спечелят. Точно преди да се случи нещастието Лев Алексеевич каза, че скоро трябва да тръгнеш на гастроли, ето, времето за тях дойде, а ти си тук. Защо?

— Но как… нали Лев… и Ана Викторовна… — замънка Елена.

— Именно, Лев и Ана Викторовна — ядосано отвърна актрисата. — Ана Викторовна прекрасно може да остане тук да контролира ситуацията, ежедневно да разговаря с лекарите и да те информира. А ти трябва да работиш, да работиш и да работиш! Като товарен кон, така че да забравиш всичките си страхове и съмнения. Знам, че сега ще ми кажеш: невъзможно и неправилно е да мисля за работата си, когато съпругът ми е на смъртно легло. Нали така?

Елена мълчаливо кимна и ниско наведе глава.

— Аз пък ще ти кажа, че е и възможно, и правилно. Защото в твоята работа не си само ти, там са задействани огромен брой хора, чиято работа и съответно доходи пряко зависят от това, което вършиш ти, Елена Богомолова. Нещастие се е случило на теб, тревожиш се ти, на смъртно легло е твоят съпруг, ами те? Те нямат абсолютно нищо общо с това, техният живот е нещо съвсем отделно, а с твоето поведение си поставила целия колектив в зависимост от твоята ситуация. Трупата е заминала на гастроли без теб, така ли?

— Да. Аз всичко организирах, доколкото можах…

— Именно — доколкото си могла — презрително се сопна Арбенина. — А трябва да организираш както трябва, както е нормално, а не доколкото си могла, тоест криво-ляво. Кога са следващите гастроли?

— Сега трупата е в Иркутск, там имат пет спектакъла, после трябва да заминат направо оттам за Новосибирск, после за Красноярск, после за Томск, оттам — за Кемерово. Голям тур из Сибир.

— Тогава си купувай билет и отлитай за Иркутск, включвай се в работата — посъветва я Евгения Фьодоровна. — Каквото ще става — ще става, а хората, твоите колеги, не бива да страдат. Те трябва да живеят, да работят, да издържат семействата си. Какво общо има тук Лев Алексеевич? Какво общо има твоята лична драма? Случи ли се някаква промяна, в същия момент можеш да излетиш за Москва. Не си нужна тук сега, разбери го! Трябва да спечелиш пари, за да се подготвиш за бъдещето. Това е необходимо на първо място за Лев Алексеевич, така че заради него се постарай. Представяш ли си колко пари ще ти трябват, ако той се прибере вкъщи инвалид? Ами ако, не дай си боже, почине? Поне имаш ли представа колко струват днес погребенията?

Елена, която уж се беше успокоила, отново се разплака.

— Не мога да мисля за това…

— А трябва. Трябва да мислиш. Трябва и да се подготвяш. Смърт, морга, ковчег, венци, погребение, гробове — това са все елементи от живота ни, от които никой още не е успял да се скрие и притаи. Всички минават през това. И ти ще минеш, рано или късно.

Арбенина се прибираше късно през нощта. Беше много уморена от разговора с Елена, но същевременно беше доволна: струваше й се, че е съумяла да разтърси горкото момиче и да го насочи по конструктивен път. През последните две денонощия, след разговора с Каменская, Евгения Фьодоровна много мисли за възможността самата тя внезапно да умре. Не може да се каже, че мислите й бяха приятни и весели, тя изглеждаше бодра само пред колегите си, а всъщност страхът се бе вселил в нея още от първия миг, когато й казаха, че може да има още жертви. Опитваше се да си представи как някой се прокрадва изотзад и я удря с нещо тежко по главата и… Какво? Ще умре ли? Или като Богомолов ще изпадне в кома и ще се озове в реанимацията, ще лежи там денонощие след денонощие, седмица след седмица, месец след месец с неясен край, отслабваща, със сонди и трахеостомна канюла, включена в апарати? Не, не и не. По-добре веднага да умре. Дори да оцелее след такава травма, предишния живот вече няма да го има, а в такъв случай по-добре да го няма изобщо. Евгения Фьодоровна Арбенина, народната артистка на Русия, не искаше друг живот.

* * *

Този вторник се оказа слънчев, не приличаше на есенен, макар да беше студено. Ирина Савенич имаше планирана изява пред почиващите в станцията, ръководен от съпруга й Коротков, и тя не без усилие успя да измъкне извън града и Настя, и Чистяков. Разбира се, Настя не беше забравила обещанието си да отиде, което бе дала преди две седмици, но в последния момент нещо я домързя, дощя й се да се поизлежава вкъщи на дивана, да поспи, да побезделничи, или в краен случай — да поработи. Чистяков обаче прояви завидна твърдост.

— Първо, обещала си и само това е достатъчен аргумент — заяви той. — Второ, бледа си, изтощена, трябва да подишаш чист въздух. И трето, дай на онова момче възможност да си поеме дъх. Та аз помня как беше всичко, когато работеше на „Петровка“.

— Е, и как беше? — присви очи Настя и придърпа одеялото чак до носа си.

— Ами през цялото време хленчеше, че било невъзможно да вършиш няколко неща едновременно, защото мозъкът ти не успявал да се пренасочва от един масив информация към друг. Така ли беше?

— Добре де, така беше — неохотно се съгласи тя. — И какво от това?

— Ами твоето момче също работи на „Петровка“ и освен вашата обща театрална епопея сигурно има още купчина други случаи, а ти не го оставяш да отдъхне, мъкнеш го със себе си из театъра всеки ден, от сутрин до вечер. Имай малко съвест, приятелко.

— Не е всеки ден — възмути се тя. — Миналия вторник не съм го закачала. И днес го пуснах. И между другото, и вчера не се видяхме. Бях сама в театъра.

Тук поизлъга и уплашено замижа. Интересно, Льоша ще обърне ли внимание на нейната невинна лъжа?

— А кой вчера ти звъня на всеки десет минути и те пита трябва или не трябва? Защото ти си киснала в театъра, мързела на такава, а той е висял пред компютъра на вашия потърпевш и е търсил нещо интересно. Какво ме гледаш като подгонен заек? Нали ти ми го каза вчера. И за компютъра, и как ти се е обаждал. Излъга ли ме?

— Не, истината ти казах.

— Той приключи ли с компютъра?

— Каза, че е приключил.

— Ами нека се занимава със своите си работи, остави момчето на мира поне ден, и без теб си има достатъчно ръководители. Обади се на Серьожа Зарубин и му кажи… Не — сети се Алексей, — аз ще му се обадя, защото ти ще изтърсиш някоя глупост.

Той бързо грабна телефона и намери в бележника номера на Сергей.

— Сергей, съобщавам ти, че Настя днес цял ден ще липсва, можеш да спиш спокойно, откарвам я извън града — заяви той. — И на твоето момче предай, че днес няма да получава ръководни указания. Какво? А това какво общо има? Извинявай, друже, тя не се е наемала да работи по трупа на Лесогоров, пратили са я само за Богомолов, или как се казваше там… Ах, така, значи? Тогава слушай какво ще ти кажа: жена ми е жена на възраст, не може да работи като стоманена машина, трябва й почивка. Така ли? А защо я пенсионирахте на петдесет години, щом смяташ, че струва колкото трима млади? Не си я пенсионирал ти, така ли? А мен какво ме засяга, пенсионирала я е системата, а ти си неин пълномощен представител. С една дума, подполковник, жена ми днес я няма за тебе и няма да я има до утре. Разбра ли? Прегръдки.

Настя се измуши изпод одеялото и напипа с крака пантофите.

— Леле, колко си бил злобен — каза ядосано. — Да ме наричаш жена на възраст! Как ти се обърна езикът?

— Лесно — с усмивка отговори Алексей. — Цапнат съм в устата. Хайде мий се, приготвяй се, ще закусим и тръгваме. Много ми се хапват шишчетата на Юрка.

Дълго се измъкваха от Москва през сутрешните задръствания, но пък после, оттатък околовръстното, пътят чак до почивната станция се оказа свободен. Настя седеше до мъжа си на предната седалка и зяпаше настрани. Нямаше на какво особено да се любува, дърветата вече бяха окапали, а сняг още не беше навалял, така че пейзажът беше гол и някак нещастен, но тя въпреки това гледаше, като същевременно прехвърляше в ума си всичко, което бе успяла да научи през последните дни. Настя Каменская не умееше да спира, докато не приключи с дадена работа.

Не беше виждала Юра Коротков от няколко месеца, макар че редовно разговаряше с него по телефона, така че се изненада, като видя как се е закръглил и издул в талията.

— Всичко ми се лепи — разсмя се Коротков. — Но пък какъв цвят на лицето, а? Никога през живота си не бях прекарвал толкова време на чист въздух. А тук трябва постоянно да тичам от сграда в сграда. А и на територията на комплекса постоянно нещо се строи, ремонтира се, та се налага да наблюдавам и контролирам.

Месото вече беше мариновано и Ирина, която бе пристигнала още предната вечер, шеташе около скарата, раздухваше жаравата.

— Ами Дашка къде е? — попита Юрий. — Нали щеше да идва?

— Идва — успокои го Настя. — В Москва има ужасни задръствания, сигурно не може да се измъкне, ние по Ленинградското едва пълзяхме.

Когато пристигнаха Дашка и децата, Коротков моментално заведе малката й дъщеря в детската група, а големият, Саня, остана с тях. Шишчетата станаха чудни, бавната разходка достави на Настя огромно удоволствие и тя вече забрави как само преди няколко часа не искаше да идва и смяташе да замени тази радост с тъпо лежане на дивана. Все пак браво на Чистяков!

— Ирина — обърна се тя към жената на Коротков, — през последните дни много общувах с актьори и обърнах внимание, че ти никак не приличаш на тях.

— И с какво се различавам? — учуди се Ирина. — С килограмите си ли?

— Я престани — разсмя се Настя. — Според мен ти просто имаш комплекси. Разбираш ли, аз им задавам въпроси, а те ми говорят за съвсем други неща. Увличат се, отплесват се, мисълта им ги отнася някъде надалече… Вместо отговор на въпросите си получавам повести за самите тях. При всички ли е така, чудя се? Или просто аз извадих такъв късмет? Та ти изобщо не си такава, познавам те от много години.

— Разбираш ли, Настюша, аз не съм критерий — замислено отговори Ирина Савенич. — Възпитавали са ме две жени, които не приличаха на никого, уникални и неповторими жени. И макар че аз зле се поддавах на възпитание, някои резултати все пак са налице. Имала съм голям късмет, че те присъстваха в живота ми. Впрочем едната от тях все още е жива и още ме възпитава, ако успее — хитро се усмихна тя. — Но поради нейната и моята заетост ни остава малко време за това. А по принцип ние, актьорите, наистина сме много емоционални и обичаме да говорим. Обикновено — за себе си. Между другото, именно затова толкова ни харесват творческите вечери. Стоиш на сцената сам, никакви партньори, които могат да привлекат вниманието към себе си, и отговаряш на въпроси, разказваш за себе си. Мечта!

— И друго исках да те попитам: вярно ли е, че артистите са хора зависими и това ги тормози?

Ирина замислено помълча, счупи едно клонче от храста, покрай който минаваха, и го захапа.

— Вярно е — отговори най-сетне. — Знаеш ли кое е най-страшното в нашата професия? Когато телефонът мълчи. Например снимал си се във филм, казват ти, че е било сполучливо, хвалят те, всичко е наред и ти се струва, че утре ще започне нов живот за теб, че ще започнат да те дърпат отвсякъде, да те канят, да те снимат… Телефонът обаче мълчи. Един месец мълчи, два, три… Никой никъде не те вика и дори не те канят за проби. И ти не разбираш колко ще продължи това и ще те потърсят ли някога отново. Когато работиш в театър, е едно и човек може да преживее някак такова мълчание, макар да е тежко, защото… абе изобщо е тежко. Но когато не си в трупа, е просто ужас. Най-важното тогава е да умееш да чакаш, да вярваш и да се надяваш. Актьор, който не умее да чака и да се надява, не може дълги години да бъде актьор, той или ще се пропие, или ще се дрогира, или ще зареже професията.

— Тоест, за да бъдеш артист, трябва, от една страна, да бъдеш темпераментен и емоционален, а от друга — търпелив и упорит? — уточни Настя.

— Абсолютно вярно. Много точно го формулира.

— Но това е невъзможно! Търпението и упорството, умението да чакаш и да вярваш, е несъвместимо с бурния темперамент и емоционалността, та те са неща от различни опери — учуди се Настя.

— И това е вярно — засмя се Ирина. — Ето защо много хора искат да станат актьори, но само единици наистина стават. Когато казвам „стават“, имам предвид, че човекът не само получава актьорско образование, но и се запазва психически здрав дълги години и при това активно работи в професията. Защо, мислиш, актьорите пият толкова много? Ами защото няма нерви, които издържат такъв живот. Но всъщност артистите са различни, както и всички хора. Не бива да ги мерим с един аршин.

— Ами режисьорите?

— Режисьорите ли? — повтори въпроса Ирина. — Имаш предвид дали всички са като Лев Алексеевич Богомолов ли? Отговарям: далеч не всички са такива. И не всички крещят и ругаят, сред режисьорите има много спокойни и уравновесени хора. Та ти самата ме учеше навремето, че всички хора са различни. Е, и ние сме много различни. Никога не съм си имала работа с твоя Богомолов, нали той не снима филми, а аз не играя в театър, но съм чувала, разбира се. И да си наясно — той е нежно цвете в сравнение с някои дейци. Не знам как е в театрите, но за снимачната площадка мога да кажа отговорно: има режисьори, кои го разплакват всички, а има и други — които се отнасят към групата си с внимание и уважение, особено към актьорите, обичат ни и се съобразяват с нас.

— Имам още един въпрос. Чувала ли си нещо за Михаил Лвович Арцеулов?

— За Арцеулов ли? А, да, веднъж играхме заедно във филм, той имаше главна роля, а аз — второстепенна. Какво искаш да знаеш за него?

— Интересува ме сексуалният му живот — поясни Настя.

— Като на всички — сви рамене Ирина. — Михаил Лвович е истински мъж, девизът му е: нито една пропусната фуста.

— Тоест не е гей?

— Ама моля ти се! — избухна в смях Ирина. — Всеки, само не и той. Два пъти е бил женен и сега живее с… Господи, как се казваше… Знаех я, определено!

— Добре де, не си блъскай главата — махна с ръка Настя. — Ако ми потрябва, ще науча.

— А на теб как ти хрумна, че Арцеулов е гей? Така ти се стори или някой ти каза?

— Арбенина ми намекна.

— Арбенина?! — изразително забели очи Ирина. — Настя, та ти си умен, здравомислещ човек, бива ли да вярваш какво ти говори актриса като Арбенина?

— Защо? — напрегна се Настя. — Нещо не е в ред с нея ли? Знаеш ли нещо за нея?

— И за нея, и за всяка друга актриса на нейната възраст и с нейното положение. Сама помисли: във филми вече отдавна не я снимат, останал й е само театърът, но в театъра ролите за възрастни актриси са много малко. Разбира се, дават й да играе всичко, което може, но нали това „може“ е съвсем мъничко. Тя е самотна, няма нито съпруг, нито деца. Вярно, чувала съм, че имала любовник, но толкова вехт, че бил по-скоро приятел. Какво да прави? Просто й е скучно, разбери това, скучно й е! И не щеш ли, случка: престъпление.

— Дори две.

— Още по-интересно! Идват детективи, истински, от милицията, задават въпроси и най-важното — слушат. Как да не се поблазни! Настя, не съм аз, която ще ти дава акъл, ти си знаеш работата по-добре от много хора, но когато се занимаваш с театър и артисти, постоянно трябва да имаш предвид: на тях им трябва внимание. На всяка цена. Те дори могат да излъжат, само и само да пробудят интерес към себе си и да накарат хората да ги слушат. Не, скъпа, дори не помисляй такива неща за Арцеулов. А каквото ти е намекнала Арбенина — забрави го.

Докато се разхождаха по чистите, обградени с храсти алеи, Настя зададе на Ирина още много въпроси за актьорите, режисьорите и театралния живот, но отговорите не хвърлиха и лъч светлина върху извършените престъпления.

Привечер слънцето се скри и застудя, така че Коротков поднесе вечерята на своите гости в малката банкетна зала. В осем часа вечерта започна творческата вечер на Ирина Савенич, Настя и Алексей седяха на първия ред заедно с Коротков, Даша и нейните деца. Настя наблюдаваше Ирина и постоянно си спомняше нейните думи: ти си сама на сцената, няма партньори, никой не привлича вниманието, отговаряш на въпроси за себе си. Мечта!

* * *

Целия следващ ден Настя и Антон отново прекараха в театъра и отново безрезултатно. Никой не бил видял човек да се качва по стълбището към служебната квартира по време на спектакъла. Привечер й се обадиха по телефона и й съобщиха, че разшифровката на стенограмите е готова.

— Да ви я разпечатам ли? — попита жената на телефона.

— Не е нужно, аз ще си я разпечатам, ако потрябва. До колко часа ще е удобно да мина и да я взема?

— Не си лягам до дванайсет.

За тази вечер Настя и Антон бяха планирали да наблюдават по време на спектакъла придвижванията в района на прохода от фоайето към неохраняемата врата за стълбище то, водещо към квартирата. Кой обикновено е тук вечер, кой къде ходи, появяват ли се тук зрители и така нататък. Настя не успя да тръгне преди десет и се озова в югозападната част на Москва едва в единайсет и двайсет. Взе диска с материала и си тръгна за вкъщи, като чувстваше, че заспива. „Няма да чета днес — реши тя. — Толкова ми се спи, че няма да има полза от това четене, ще пропусна най-важното, ако изобщо го има там… По-вероятно е в тези стенограми да няма нищо. Ще го прочета утре, още сутринта, щом стана, ще го прочета, и без това с Антон се разбрахме да започнем следобед, имал някаква работа…“

Вкъщи тя веднага извади диска от чантата, сложи го до компютъра и влезе в банята. Толкова беше уморена, че дори не й се ядеше.

— Настя — надникна в банята Алексей, — какъв е този диск на бюрото? Да го прибера ли някъде, или да го изхвърля?

— Аз го донесох — отговори тя, без да отваря очи, защото по лицето й се стичаха горещи струи.

— И какво има на него?

— Стенограми от репетиции.

— Това пък какво е? — учуди се Чистяков.

— Ами седи човекът на репетиция и записва дословно кой какво е направил и кой какво е казал.

— И за какво е нужно това?

— Знам ли. Нашият потърпевш обичаше да го прави. Затова искам да почета, може да има нещо интересно.

— А може ли и аз да почета? — помоли той. — Защото никога не съм присъствал на репетиция в театър, а ми е страшно любопитно как става това.

— Чети — разреши Настя и обилно поля гъбата с гел за душ, — и без това днес вече няма да работя, страшно ми се спи. Ще чета утре сутринта. Льоша — сети се тя, — ако намериш там нещо, което не се отнася за репетицията, отбележи мястото, става ли?

— Ти ще си лягаш, така ли? Тогава ще почета в кухнята, на твоя ноутбук, за да не ти преча в стаята.

— Поправиха ли го? — зарадва се Настя. — Донесъл си го! Благодаря ти, слънчице!

Тя се доизкъпа, изми си зъбите и се тръшна да спи. Имаше чувството, че е минало много време, едва ли не половината нощ, когато се събуди, отначало дори без да разбере какво я бе събудило. Някакви странни звуци… Зад стената се кикотеше Чистяков. Високо, сладко, в упоение, подвиквайки и грухтейки, както се бе смял само в далечната си младост.

Изхлузи се от дивана, загърната в одеялото и се затътри към кухнята.

— Льоша, какво ти става? — попита укорително.

Той дълго не можа да се успокои, сочеше с пръст екрана на компютъра, вдишваше дълбоко и отново избухваше в смях. Най-сетне успя да надвие задушаващия го кикот.

— Събудих ли те? Извинявай, Настя, но това надхвърля силите ми. Да ти почета ли? Или ще дойдеш и сама ще прочетеш?

Тя седна на стола и подви крака, като подбра и одеялото, за да не се влачи по пода, отпи чай от чашата на мъжа си.

— Чети ми — поиска, — само че изразително. Щом тъй и тъй се събудих, поне да изпитам някакво удоволствие.

— Добре, слушай. Авторът: „Не го казвате правилно, не е «доказателна» база, а «доказателствена». В моя текст пише: «доказателствена база». А вие сте чули «доказателна» от медиите и го повтаряте, това е неправилно, неграмотно е“. Колодни: „Но така е по-удобно за произнасяне, вашата доказателствена база ми спъва езика. Малко ли неграмотност срещаме в ежедневието — и нищо, никой не е умрял. Аз например неотдавна видях обява на витрината на един магазин: КОЖИНА ГОЛАНТЕРИЯ, ОКСИСУАРИ. И никой не я сваля, всички четат и си умират от смях. Не, наистина, Артьом, нека да бъде «доказателна» база, така се произнася по-лесно“.

Чистяков отново се разсмя. Отначало Настя прихна, после не издържа и се запревива от смях заедно с мъжа си. КОЖИНА ГОЛАНТЕРИЯ все някак се преживяваше, но ОКСИСУАРИ… наистина висока топка.

* * *

Видът на книжния рафт режеше окото, нещо не беше в ред… Ама разбира се, бронзовата статуетка, изобразяваща ангел с крила и лице, скрито под маска, не беше на мястото си. Тя трябваше да се намира точно пред трети том от събраните съчинения на Ромен Ролан, именно пред трети, в който беше началото на романа „Жан-Кристоф“. Ангелът обаче стоеше много по-далече. Вера въздъхна и премести статуетката на мястото й. Беше получила тази бронзова фигурка като наследство от баба си, а всичко, което беше свързано с баба й, за нея беше свято. И това място Вера бе определила не току-така, а именно защото баба й обожаваше „Жан-Кристоф“ и постоянно го препрочиташе. Вера също обичаше тази книга, но тъй като за пръв я прочете като малка, именно обичта й към първия том беше особена — нали в тази част на романа Жан-Кристоф беше още дете и юноша, така че всички негови преживявания бяха ясни и близки на Вера. В следващите томове той вече беше зрял човек и това не й беше толкова интересно. За сметка на това първият том на романа буквално се бе разръфал от четене. Така че след смъртта на обожаваната й баба статуетката зае своето днешно място точно до любимата й книга. Вероятно Никита бе търсил нещо на рафта и бе преместил ангела, не го бе върнал на мястото му — той не разбира колко е важно това за Вера. Знае, нали много пъти му е обяснявала, но не придава голямо значение, смята всичко това за най-обикновено мило чудачество. Впрочем би било справедливо да се каже, че по принцип Никита се отнася много сериозно към странните капризи на жена си. Но само когато е трезвен. Пийне ли си, нищо не го интересува, включително трепетната обич на Вера към баба й и нейното желание да пази свято паметта за нея.

А Никита напоследък честичко си пийваше. Почти всеки ден.

Вера огледа стаята, потърси дали и нещо друго не е в ред и разбира се, го откри. Докато тя е била на работа, Никита се е прибрал от театъра след репетицията и е останал известно време вкъщи. Пийнал. Дали такъв си е дошъл, или се е отпуснал вкъщи? Тя въздъхна. Сега мъжа й го няма и не се знае кога ще се прибере. Но фактът, че е започнал да пие още през деня говореше, че до вечерта картината едва ли ще стане по-радостна.

Тя разтреби, приготви вечерята и седна на дивана с книга в ръка. Книгата не й харесваше, беше й скучна, а и езикът беше някак засукан — докато си пробиеш път през гъстите храсталаци на прилагателните, в чудо се виждаш от опитите да не изгубиш подлога и сказуемото. Но трябва да чете, това й е работата. А после и да пише рецензия. Писането не е проблем, има леко перо, остро езиче, но да прочете книгата докрай…

В бравата изскърца ключът, тропна се вратата. Дойде си Никита. Вера с удоволствие остави книгата и излезе в антрето. Мъжът й се събличаше — блед, с тресящи се ръце. Очите му трескаво блестят, устните са здраво стиснати.

— Какво ти е, Никита? — ласкаво попита тя. — Какво се е случило?

— Налей ми да пийна — поиска той вместо отговор и влезе в стаята.

Вървеше бос, само по чорапи, и Вера послушно го последва с пантофите в ръка.

— Обуй се, подът е студен. Никита, мисля, че ти стига за днес, достатъчно си пил. Хайде по-добре да вечеряме, направила съм… И хиляди пъти съм ти казвала да не шофираш в такова състояние. Да не искаш да овдовея?

Тя не повишаваше тон и продължаваше да говори ласкаво. Вера изобщо не беше от онези жени, които умеят да повишават глас и да го правят стоманен, можеше само да моли и да плаче.

Никита се тръшна на дивана и захлупи с ръце лицето си.

— Вдовица ли? Ами ти и така може да останеш вдовица всеки момент, как не го разбираш? И стига с тая вечеря… Каква вечеря? Забрави ли? Може да ме убият. Да ме убият! Мен! Разбираш ли! — истерично изкрещя Колодни. — Всеки ден, всеки час, всяка минута. Няма да понеса това, Вера! Вече нямам сили!

Тя приседна до мъжа си, прегърна го, започна да го гали по гърба.

— Недей така, мили, недей. Всичко ще се оправи, нищо лошо няма да ти се случи. Трябва да вярваш в това — и всичко ще бъде наред. Не бива да мислиш за лошото, не бива да го призоваваш, трябва да мислиш само за хубавото — тихо нареждаше тя в такт с движенията на ръката си.

Никита се изтръгна, скочи и се защура из стаята.

— Как не разбираш?! Не мога повече! Нямам нерви да преживея това! Първо Богомолов, после Артьом, а сега ми заявяват, че може да бъда следващата жертва. Налей ми да пийна, нали те помолих!

— Стига ти — плахо каза Вера. — Никита, по-добре пийни чай…

— Знам по-добре кога ми стига!

Отвори вратичката на барчето, извади бутилка уиски и отпи направо от нея.

— Всичко отива по дяволите — и постановката, и моята роля… Тъкмо се появи някаква надежда и ето… Вера, страх ме е — гласът му падна до шепот. — На никого не признавам, но на теб ще кажа истината: страхувам се до смърт. Дори не съм предполагал, че човек може толкова да се страхува, колкото аз сега. Знаеш ли, много роли съм изиграл в живота си, и страх съм играл, но едва сега разбрах какво е това: смъртен ужас.

Отиде при жена си, която седеше на дивана, рязко я вдигна и притисна до себе си, после внезапно я пусна и рухна пред нея на колене, силно обхванал бедрата й. Вера се опита да го вдигне, но Никита беше много по-силен от крехката дребничка жена.

— Не ме напускай, Верка — шепнеше той, сврял лице в корема й. — Ще умра, ако ме напуснеш. Ти си единственото, в което още вярвам, на което се надявам. Нали няма да ме предадеш?

Устните на Вера затрепкаха, тя почти се разплака.

— Какви ги говориш, Никита… Как мога да те напусна, та аз те обичам. Защо говориш така?

— Защото съм неудачник… Ако не успея с тази роля, значи изобщо не ми е писано да стана актьор… Нямам късмет и толкоз! За какво ти е такъв съпруг? Ще ме напуснеш, знам. Толкова години се мъчих да те спечеля, толкова сили положих… И това ще отиде на вятъра. Неудачник, проклет неудачник!

Той пусна бедрата й и се свлече на пода като парцалена кукла.

— Никита, никога няма да те напусна! Мили мой, любими, недей така… Само не пий толкова много… моля ти се…

Тя все пак се разрида, скрила лицето си в ръцете. Колодни тромаво, като се подпираше на пода и се олюляваше, стана, постави разплаканата жена на дивана, взе бутилката от масата и отпи още две глътки.

— Не мога да не пия — изхриптя той. — Нервите ми не издържат. Иначе съм добре… Хайде, не плачи, мила? Не мога да гледам как плачеш… — умолително заговори Никита. — Успокой се, Вера, не ми късай сърцето.

— Ти постоянно пиеш — хлипаше Вера. — Напоследък изобщо не ми обръщаш внимание, сякаш ме няма, сякаш съм се изпарила. Идваш си пиян, заспиваш, събуждаш се и хукваш, а се прибираш пак пиян. Никита, кога ще свърши това?

— Голяма работа, пийнал си малко човекът! Защо го превръщаш в проблем? Искаш да се отървеш от мен ли? Ами моля, мен всеки момент ще ме убият — ето ти свободата! Нямаш търпение ли?

Последните две глътки от бутилката се оказаха фатални, Никита Колодни озверяваше просто пред очите й, губеше човешкия си облик и произнасяше обидни и несправедливи думи. Вера се разплака още по-горчиво, тя много добре познаваше мъжа си и разбираше: ще трябва да изслуша какво ли не, преди той да се укроти и заспи.

Но колко го обича! И не може да надвие това чувство. Обича го и толкоз.

* * *

Настя съжаляваше, че при разговора й с Арцеулов след репетицията не присъстваше Антон Сташис, и реши да не повтаря тази грешка.

— Ще го поразпитам за ролята — каза на Антон, докато отиваха към гримьорната на Арцеулов — и още веднъж ще го попитам за Лесогоров, а вие погледайте, моля. Получава се едно несъответствие между думите на Колодни и показанията на Арцеулов. Има нещо тъмно в тази работа.

В отговор на молбата да се видят и поговорят Михаил Лвович бе обещал да дойде в театъра не четирийсет и пет минути, а час и половина преди спектакъла.

— Няма да имам друго време — каза той. — Цял ден съм зает. Ще стигне ли половин час за вашите въпроси?

— Трябва да стигне — отговори Настя, а наум си каза: „Е, това ще зависи“.

С Михаил Лвович се сблъскаха в коридора на „мъжкото“ крило — той отиваше към своята гримьорна с разгърнато палто и чаша чай в ръката.

— Е — окачи той палтото в гардероба и важно се разположи на диванчето, като посочи на гостите двата стола пред масите за гримиране, — задавайте въпросите си.

— Кажете — започна Настя и отвори бележника си, в който подробно бе записвала извадки от стенограмите на репетициите, — на вас удобно ли ви е да играете ролята на Зиновиев? Не ви ли смущава мотивацията на героя?

— Какво трябва да ме смущава в нея? — разкърши Арцеулов мощните си рамене. — Нормална е мотивацията, като на много хора. Вярно, малко е странна, но покажете ми пиеса, в която мотивацията на героя да е разбираема за абсолютно всеки? Пиесите се пишат тъкмо затова — за да покажат необичайни преживявания, нестандартни ситуации. Вземете например Чеховия вуйчо Ваньо. Защо например преди година се е развалил характерът на Войницки? Двайсет и пет години търпял, търпял и после изведнъж — хоп! — преди година търпението му се изчерпало. Двайсет и пет години всичко е било наред и изведнъж той започва да се бунтува. Защо ли? Много актьори смятат, че това е станало заради появяването на Елена Андреевна, но нали Елена Андреевна живее в имението само от три месеца, а Мария Василиевна казва: „Извинявай, Жан, но през последната година ти толкова се промени, че изобщо не мога да те позная“. И при него не е ясно каква е мотивацията му и нищо — пиесата се играе вече сто години и никой не казва, че била неразбираема. Ще ви кажа нещо повече: никой дори не обръща внимание на тази неяснота. И аз мога да ви приведа стотина подобни примери.

— Но ето че Никита Колодни през цялото време се оплаква, че му било неудобно да играе, езикът му се препъвал в текста, не разбирал как да отиграва репликите на вашия герой.

Арцеулов внимателно погледна първо Антон, после Настя и се позасмя:

— Вие обаче сте доста добре осведомени. Струва ми се, че присъствахте само на една репетиция?

— На две и половина — уточни Антон.

— А, така ли… е, нищо. Изобщо не разбирам от какво е недоволен Никита. Какви са тия реплики в моята роля, които са трудни за отиграване? Естествено, разбирам Никита, това му е първата сериозна роля в нашия театър и на него му се иска да я изпипа до блясък, за да го забележат, да се заговори за него, да има добри отзиви в пресата. Всъщност мисля, че опитите му да промени моя текст са просто опити да направи собствената си роля по-ярка, по-изпъкнала. Разбирате ли, момчето е решило да придърпа чергата към себе си, но това е нещо обичайно при нас, актьорите, всеки се грижи не за съдбата на спектакъла като цяло, а само да покаже единствено себе си. Според мен всичко в моя герой е свързано и логично, той е обичал майка си, опитвал се е да направи всичко по силите си, но не е могъл да направи само едно: окончателно да се раздели с бизнеса, защото бизнесът е неговият живот, неговото бъдеще, а неговата умираща майка и без това няма бъдеще. Вярно, тежък избор, спор няма, но именно с това е интересна моята роля, а Никитка иска да провали всичко това. Но аз не му се сърдя. Просто той е още млад и неопитен, простено му е. Макар да признавам, че доста нерви се хабят на репетиции заради неговите изказвания. Но и вие вероятно сте забелязали това.

— Забелязахме — кимна Настя. — Забелязахме също, че вие обикновено сте се застъпвали за автора на пиесата и сте се старали да го защитите от нападките и претенциите на Колодни. Сигурно сте си създали приятелски отношения с Артьом Лесогоров?

Арцеулов се намръщи и изправи гръб на диванчето, плътно събра колената си.

— Нали ви казах вече: извън репетиционната зала не съм имал никакви особени отношения с Артьом. А се застъпвах за него просто защото не мога да понасям работата да се затормозява, обичам постоянното движение напред, така че спектакълът с всяка репетиция да укрепва, да стъпва на краката си. А заради Никита постоянно спирахме и затъвахме в тресавището на безплодните обсъждания. Режисьорът приемаше някои предложения на Никита, няма спор, но като цяло… Прави се на много важен, това ще ви кажа. Може би неслучайно Лев Алексеевич не го обича и не му дава да играе. Отговорих ли на въпроса ви?

— И все пак нека се върнем към Лесогоров — упорито каза Настя. — Вие създадохте ли си някакво мнение за него като човек, като личност?

— Нямам никакво мнение — рязко отговори Михаил Лвович. — Авторът на пиесата не ми беше интересен. И всичко в пиесата ме задоволяваше. Какво съм имал да деля с Артьом? Седи на репетицията — ами да си седи, щом режисьорът няма нищо против.

— Ходили ли сте в жилището му?

— Не — забави малко отговора си актьорът, — нито веднъж. За какво ми е да ходя там? Тоест, разбира се, влизал съм в самото жилище, и неведнъж, но това беше, когато при нас работеше върху постановка режисьорът от Прибалтика, Риминас, с него бяхме станали добри приятели… И когато идваше Витя Басманни от Петербург. Играеше при нас в един спектакъл и обикновено нощуваше в служебното жилище. Но този спектакъл го свалиха миналата година и Витя вече не идва. А на гости у Лесогоров не съм ходил.

— Той разказвал ли е нещо за себе си? — напираше с въпросите си Настя, сякаш без да чува отговорите на Михаил Лвович.

— Не, да ви вземат мътните! — взе да кипва Арцеулов. — Вие изобщо разбирате ли какво ви говоря? Слушате ли ме, или…

— Извинете, Михаил Лвович — невинно се усмихна Настя, — но имам един списък с въпроси, съставен от следователя, така че съм длъжна да ги задам, подчинявам се. Не ми се сърдете.

Актьорът моментално омекна и отвърна на нейната невинна усмивка със своя — лъчезарна и добродушна, сиреч ние с вас като хора зависими ще се разберем. Тя още известно време го поизмъчва с въпросите си, но не успя да научи нищо принципно ново.

— Е, какво ще кажете, Антоне? — попита тя, когато отново се озоваха в кабинета на Богомолов. — Какви са резултатите от вашите наблюдения?

— Никакви — разпери ръце Антон. — Не забелязах Арцеулов да говори нещо, което не мисли. Като човек интелигентен се опита да смекчи едно-друго, но като цяло…

— Какво се опита да смекчи? — взискателно попита Настя.

— Отношението си към Колодни. Каза, че Никита бил млад, неопитен и му било простено. А всъщност Колодни го дразни, направо го вбесява с опитите си да дърпа, както обичат да се изразяват, чергата към себе си. Но нищо повече. Когато говорехте за Лесогоров, не лъжеше, наистина не са общували като по-близки. Лесогоров не му е бил интересен.

— Защо?

— Вероятно защото е прекалено млад, за да другарува с Михаил Лвович, нали Арцеулов е много по-възрастен.

— Не, исках да попитам: защо сметнахте, че Лесогоров не му е бил интересен?

— Ами всичките му мимики и жестове издаваха пренебрежение, когато той говореше за Артьом — поясни Антон. — Във всеки случай на мен така ми се стори. Разбирате ли, доста често хората смятат по-младите от тях за глупави, безинтересни, смятат, че те за нищо не стават. Арцеулов явно мисли така. И към Никита Колодни отношението му е същото.

— Ясно — проточи Настя. — И какво ще правим с показанията на Колодни, който твърди, че сварил Лесогоров в гримьорната на Михаил Лвович, нещо повече — че чул как Михаил Лвович казал на Артьом: „Сто пъти съм ти казвал…“? Къде ще денем това?

— Анастасия Павловна, може би е добре да обърнете внимание на това, което вие самата вчера ми казахте за Арбенина? — предпазливо предложи Сташис. — Явно тук имаме аналогична ситуация.

— Искате да кажете, че Колодни си го е измислил — така, за по-интересно? За да обърнем внимание на думите му, да започнем да тормозим Арцеулов, да се обърнем още веднъж към самия Никита… Така ли? Смятате, че му е скучно и търси внимание?

— Защо не? Вярно, за разлика от Арбенина той е млад човек, но професионалният му живот е бедничък. Защо да не се позабавлява?

Настя потиснато въздъхна. Интересно, каква ли част от информацията, получена в театъра, им е дадена с такива мотиви? Ако се вярва на Ирина Савенич и Гриша Гриневич, тази част е ужасно голяма! Изглежда, Серьожа Зарубин е бил прав да се страхува и да не иска да работи в театъра, сигурно добре е знаел с какво ще се сблъска. Затова е пратил Настя да му бере грижите. Браво на него!

* * *

— Интересни неща стават във вашия театър, уважаеми Хамлет — каза Змеят, когато Гарванът завърши поредния си отчет за хода на разследването. — А какво беше това за „Вуйчо Ваньо“? Михаил Лвович е казал нещо интересно, по-рано някак не бях се замислял какво ли се е случило с Войницки преди година. Прав е, дори не съм обръщал внимание на тази фраза на Мария Василиевна, смятах, че цялата работа е в съпругата на професора. Вие май имахте някакви съображения?

— Ама какво общо има тук „Вуйчо Ваньо“? — вбеси се Гарванът. — Какво отношение има Чехов към нашата история?

Честно казано, и на него щеше да му бъде интересно да чуе нещо за „Вуйчо Ваньо“, защото бе гледал тази пиеса в много театри по целия свят, дори бе успял да влезе в едно кино в Лондон и да види английската екранизация на Чехов — филма, озаглавен „Август“, поставен от Антъни Хопкинс. Гарванът нежно обичаше гази пиеса, дори сам не разбираше защо тя толкова му харесва. Но няма да стои на клона като глупак и да слуша Котарака, я! Само това липсваше.

— Е, поговорете си тук, щом искате — каза той колкото можа по-равнодушно, — а аз ще вървя да си почина, нещо се уморих.

— Няма ли да останеш? — разочаровано попита Камъкът.

— Имай малко милост — сърдито изграчи Гарванът. — Докато летя и ви събирам истории, вие тука си лежите и спите колкото искате, а аз? Макар че съм Вечен, не съм железен. Край, целувки и си отлитам.

Това беше една дребна, но напълно простима според Гарвана лъжа. Нямаше никакво намерение да отлита надалече. Излетя високо нагоре, но се отдалечи буквално няколко дървета настрани, кацна на земята и с ноктестите си крачета отиде в храстите, от които всичко прекрасно се чуваше. Почти нищо не се виждаше, но това не беше голяма загуба.

— Моето татенце мечтаеше да изиграе вуйчо Ваньо — подзе тирадата си Котаракът — и много ми говореше как виждал тази роля. Защото какво е Войницки? Мамино синче, което е живяло четирийсет и седем години до полата на майка си и най-вероятно не е знаело що е любов към жена. От тези четирийсет и седем години двайсет и пет е посветил, пак под ръководството на майчето си, Мария Василиевна, на служене на професор Серебряков. Нощем е правел преводи за него, четял е неговите научни трудове, знаел ги е наизуст. Как се нарича това? Нарича се кумирство. А какво е кумирството? Правилно, то е признаване на собствената слабост и непълноценност в сравнение с обекта на фанатичното обожание. Че нали той е толкова страхотен, умен, най-най на света, а аз редом с него съм недостоен червей, моето място в живота е да му бъда слуга, да му мия краката и да пия водата. Именно така Иван Петрович Войницки е изживял повече от половината си живот, с осъзнаване на собствената си непълноценност. После се е случило нещо, не е ясно какво, Арцеулов правилно го е казал. Никой не знае каква муха го е ухапала преди година, защо се е разярил и си е развалил характера. Може да го е споходила кризата на средната възраст, може и друго да е било. И его, живее вече почти година със своя лош характер, когато, не щеш ли, в имението се появява самият професор Серебряков с младата си съпруга Елена Андреевна, живеят там цели три месеца. И Войницки се влюбва в Елена. А какво да прави с тази любов? Той никога през живота си не е ухажвал жени, не е говорил красиви думи, не е флиртувал, не е намигал. Не ги умее тези неща. Затова е толкова непохватен с Елена, може да се каже, пълен простак. Говори й право в очите, че в нейните жили тече кръв на русалка и разни такива, а тя изобщо не знае как да реагира. Как е прието в обществото? Май се получава глупаво, Войницки изобщо не е светски човек и не ухажва като бонвиваните, с които тя е свикнала. Представете си какво би станало, ако в отговор на неговите искрени и несръчни признания Елена кажеше: „Негодник такъв, стига с вашите закачки“. Тъпо! Идиотизъм! И тя не умее да реагира по друг начин, защото по онова време жените не са умеели да бъдат прями и искрени в романтичните отношения, това се е смятало за неприлично, не са ги учели на това. Та така си стои тя и не знае какво да отговаря на тези излияния на Войницки. И казва: „Когато ми говорите за своята любов, някак затъпявам и не знам какво да кажа“. Не току-така в пиесата наричат Войницки шут. Той до такава степен е несръчен и нелеп в своя нов облик на влюбен бунтар, че не може и да бъде възприеман по друг начин, само като шут. Вуйчо Ваньо е откровено слаб човек, който не вярва в своята ценност и достойнство, но докато в това не е била намесена жена, всичко е било нормално, а сега той не може да се примири, че е недостоен, непълноценен, че умее само да пише сметки, да продава олио и да изпълнява указанията на племенницата си, която явно повече разбира от стопанство и се справя по-добре. И когато той казва на Серебряков всичко, което мисли за него, и дори стреля, макар да не го улучва, това не е проява на силата на Войницки, а чисто и просто плах бунт на един роб. Който, както и всички подобни прояви, завършва с пълен крах. Не се осмелява дори да се самоубие. Примирява се, покорно дава на Соня откраднатия от Астров морфин, моли Серебряков за прошка, той също му прощава и послушно сяда заедно с племенницата си отново да пише сметките за олиото. Ето така моето татенце виждаше Иван Петрович Войницки и искаше да го изиграе. Ала не можа.

Трепналият глас на Котарака подсказа, че Хамлет се е просълзил. И Гарванът едва се сдържаше да не заподсмърча с клюн. Твърде проникновена картина нарисува тоя гаден Котарак! Да ти домъчнее за вуйчо Ваньо… Незнайно защо Гарванът съжали и себе си. Сигурно в това, което каза Котаракът, долови нещо от отговора на въпроса защо толкова обича тази пиеса. Но само долови. Гарванът така и не можа да си даде ясно обяснение за това.

* * *

— Разбираш ли, Лесогоров се е опитвал да създаде криминале за сцена, а това е много сложно — замислено разсъждаваше Настя, седнала с мъжа си на дивана пред включения без звук телевизор. — Малко хора са успявали.

— Какво, толкова ли е лошо?

— Кошмарно е — призна тя. — Ето слушай, ще ти преразкажа… Впрочем почакай, и без това смятах днес да препрочета пиесата по-внимателно, защото съм я преглеждала само по диагонал, хайде да ти почета, искаш ли?

— Искам! — радостно се съгласи Чистяков. — Само ще си донеса нещо за хапване.

След няколко минути той се настани по-удобно, сложи на коленете си чиния с бисквити, а на пода — чаша чай, и се приготви да слуша.

В пиесата „Правосъдие“ бе представено едно съдебно заседание. Слуша се дело срещу някоя си Марина Зиновиева, обвинена в умишлено убийство на съпруга й, бизнесмена Зиновиев, който има строителен бизнес. С помощта на въртящ се кръг всяко изказване на прокурора, адвокатката и свидетелите се илюстрира със съответна сцена.

Според версията на обвинението строителят Зиновиев е изпаднал в тежка ситуация във връзка с болестта на старата си майка. Той я е настанил в частна клиника, плащал е много пари, но състоянието на майка му се влошава, прехвърлят я в реанимацията, а това струва още по-скъпо. Майката е била в сопорозно състояние и лекарите не са знаели колко ще продължи това и не са се наемали да прогнозират, казвали са само, че може да трае от няколко дни до много месеци. Парите на Зиновиев свършват и той взема решение да прехвърли майка си в обикновена болница по местоживеене, където биха я лекували безплатно. Това налага изключването й от животоподдържащите апарати и докато я превозват с линейката, жената умира, защото в Москва има много задръствания и пътуването отнема много време. Съпругата на Зиновиев Марина смята, че постъпката на мъжа й е безчовечна, упреква го в жестокост и безсърдечие, не може да му прости това, което е направил, и го отравя, като се възползва от обстоятелството, че след смъртта на майка си той изпада в депресия, пропива се и постоянно носи със себе си малка манерка с уиски. Изсипва в манерката таблетки силно лекарство, а после, имитирайки самоубийството на съпруга, написва на домашния му компютър прощално писмо. За това убийство се е подготвяла предварително, разработила е няколко варианта на писмото и всичките тези варианти се намират на флашка, която Марина не е унищожила. Флашката е намерена на нейното бюро и се превръща в основна улика за обвинението.

Според версията на защитата Зиновиев наистина се е самоубил. Марина много е обичала съпруга си и се е страхувала, че ще го загуби, много е ценяла брака и отношенията им, затова не може да го е убила. Като потвърждение на доводите на защитата са представени свидетели, които говорят за пламенната любов на Марина към мъжа й.

На свой ред обвинението вика свидетели, които разказват колко е негодувала Марина, как е наричала мъжа си чудовище и убиец, как с крайно негативен тон е разказвала за постъпката му на всички познати, при това е добавяла, че не може да си представи как ще продължи да живее с този звяр. Един от разпитаните свидетели е някой си Юрий, героят, игран от Никита Колодни. Юрий се е видял със Зиновиев малко преди убийството, буквално няколко часа преди него, и дава показания, че Зиновиев е бил в нормално настроение и никак не е приличал на човек, който се готви да посегне на живота си.

Юрий и Зиновиев, тоест Колодни и Арцеулов, имат три големи съвместни сцени. Първата ни показва как са изглеждали събитията от гледна точка на Юрий, който дава показания в съда. Оказва се, че Марина Зиновиева е причинила автомобилна катастрофа, при която тежко е пострадала любимата жена на Юрий. Юрий би искал да получи материална компенсация за средствата, похарчени за лечението. Официално инспекцията по транспорта е признала еднаква вина, затова компенсация не му се полага, но в действителност виновна е била съпругата на Зиновиев, която е шофирала в нетрезво състояние и после е дала голям подкуп за фалшифицирането на медицинското заключение. Юрий вече е посещавал Марина, опитвал се е да поговори с нея, но тя му е отказала, и то грубо и оскърбително. Ето защо той решава да поговори със самия Зиновиев. Отива и разговарят. Зиновиев изразява готовност да плати.

Втората сцена показва събитията според версията на адвокатката на Марина. Зиновиев се е самоубил поради депресия, предизвикана от ситуацията с болестта и смъртта на майка му. Когато при него е дошъл Юрий, Зиновиев е споделил с неочаквания гост своите преживявания, разказал е всичко подробно и честно, но Юрий е реагирал на този разказ с такъв ужас и отвращение от стореното, че само е затвърдил у Зиновиев мисълта да посегне на живота си.

И накрая — третата сцена: Марина Зиновиева е призната за виновна, издадена е присъдата, Юрий излиза от съдебната зала, произнася тържествуващ монолог и на зрителя показват какво се е случило в действителност. Юрий наистина е ходил при Зиновиев, говорил е за компенсация, а Зиновиев му е разказал за смъртта на майка си. Юрий е реагирал цинично и жестоко и като се е възползвал от момента, е сипал в манерката таблетките, написал е на компютъра прощалното писмо и го е запазил във флашка, която да подхвърли на Марина Зиновиева. По този начин е искал тя да бъде осъдена, за да й отмъсти.

— Мда — разочаровано проточи Чистяков, след като Настя дочете пиесата до края, — не е „Мишеловката“, определено.

— Нито пък „Свидетел на обвинението“ — съгласи се Настя и грижливо прибра листовете в прозрачния джоб.

Алексей се намръщи в недоумение и я погледна, сякаш не я бе разбрал.

— „Свидетел на обвинението“ ли? Това пък какво общо има?

— Е, как, Льоша, и това е от Агата Кристи, както „Мишеловката“ — учуди се Настя.

— Но аз имах предвид съвсем друга „Мишеловка“ — поясни той. — Имах предвид „Хамлет“.

— „Хамлет“ ли?! Льоша, ти си гений! — радостно извика Настя и на един дъх допи останалия изстинал чай от чашата на Льоша.

Това било, значи… Ето какво се е криело зад слабо убедителните обяснения на Лесогоров, че му харесвал режисьорският подход на Богомолов и че от дете обожавал Арбенина. Неслучайно, значи, тя долови някаква лъжа, неслучайно положи усилия, за да се убеди, че Артьом лъже. Била е права, на него му е бил крайно необходим именно този театър, защото в него… Не, не скандална ситуация, не конфликт — тук Настя бе сбъркала. В театър „Нова Москва“ има нещо. Или някой. И всичко това е било замислено изключително с цел този „някой“ да бъде провокиран, каквото се е опитвал да направи принц Хамлет с помощта на пиесата „Мишеловка“. Лесогоров е разбирал, че това, което е предприел, много прилича на Шекспировия сюжет, нито за миг не го е забравял, „Хамлет“ не му е излизал от главата, мислите му постоянно са го връщали към пиесата… И постепенно в главата му са изниквали и са се оформяли някакви съображения, някакви идеи, свързани с трагедията на Шекспир, но без никакво отношение към реалните събития в театъра. Това са били просто съображения и Артьом ги е записвал.

Колко жалко, че тя не се сети да копира за себе си първоначалния вариант на пиесата! Защото в последния вече много неща са поправени и променени, а тя трябваше да види как е изглеждал материалът, с чиято помощ младият журналист Лесогоров е смятал да поднесе своята „Велика провокация“. Добре де, утре още сутринта може да отиде при следователя Блинов, да намери сред книжата първоначалния вариант и да го прочете, а сега има смисъл да се задълбочи в стенограмите — нали по тези текстове също може да си създаде доста пълна представа как е изглеждала пиесата „Правосъдие“ в самото начало.

Настя пусна мъжа си да си ляга и седна в кухнята с купчинката разшифровани текстове. Когато ги преглеждаше първия път, тя бе търсила нещо без връзка с репетициите и не бе намерила. А сега четеше текстовете по съвсем друг начин. И съвсем неочаквано й направиха впечатление изключително точните юридически формулировки — тежки, тромави, спънати, но приети в официалната правосъдна система. В хода на репетициите те се бяха преобразували в обикновени, разговорни, но неправилни. Например фразата: „Изготвила с помощта на персонален компютър предсмъртна бележка от името на Зиновиев“, се бе превърнала в думите: „Написала на компютър прощално писмо“. И друго: „На съдебното заседание подсъдимата Зиновиева не се призна за виновна в предявеното й обвинение“, след поправката съществено бе съкратена и сега звучеше така: „Отрече всичко“. Вярно, смисълът е ясен, но такива думи не могат да се срещнат в нито една присъда. И още: „По този начин Зиновиева, действайки по горепосочения начин при горепосочените обстоятелства, е извършила умишлено убийство на съпруга си Зиновиев и е инсценирала неговото самоубийство“. Нанесената от автора под натиска на актьорите поправка е превърнала тази дълга фраза в кратко резюме: „Ето така го е убила“.

Настя намери доста такива примери. Откъде ли Лесогоров е научил тези точни формулировки? Обикновено писателите, пък и журналистите, не ги използват, пишат по-простичко, за да звучат разбираемо, а често и просто не знаят тези правилни, твърдо възприети юридически формулировки. Значи, Лесогоров е имал консултант, някой професионален юрист. И Настя непременно трябва да го намери.

Замисли се. Какви други варианти има? Например автор на пиесата, истинският автор може да не е бил Артьом, а съвсем друг човек, някой с юридическо образование, може би следовател, съдия или служител от прокуратурата. А Лесогоров по някакъв начин е присвоил произведението и го е представял за свое. Напълно е възможно, историята познава такива случаи. Между другото, това напълно обяснява защо той с такава лекота и охотно се е съгласявал на всевъзможни преработки на текста. Какво толкова? Не му е било жал, нали текстът не е негова рожба.

Или пък обяснението е такова: Лесогоров е използвал материали от реално наказателно дело и е преписал всички формулировки от истински юридически документи. Тогава Настя трябва непременно да научи кое е това дело, защото като нищо може да се окаже, че престъпникът е един от свързаните с нейния случай хора.

Трябва да проверява, всичко трябва да проверява. И не да чете първоначалния текст на пиесата, както бе планирала за следващата сутрин, а да отиде в Подмосковието, в град Шиловск, където е живял и работил Артьом Лесогоров.

* * *

Тя замина рано сутринта и към единайсет часа пристигна в Шиловск. Не беше трудно да намери редакцията на местния вестник, само че се оказа доста сложно да проникне при някого от ръководството. Впрочем, след като изслуша небрежните обяснения на тема: „Той е зает, на съвещание е, има оперативка, замина“, Настя реши да действа по-простичко и тръгна да търси врата, на която да пише нещо като „Криминална хроника“. Доста бързо намери тази врата, а зад нея — нежно целуваща се млада двойка. Деликатно се окашля, но май нейното присъствие не смути особено двойката. Момчето и момичето се отдръпнаха леко, но не промениха позата си, така си и останаха прегърнати.

— Серьожа обаче го няма — веднага заяви момичето, — замина и днес няма да се върне.

— Не търся Серьожа — усмихна се Настя. — Трябва да поговоря с някого за Артьом Лесогоров. Може ли с вас?

Лицето на момичето моментално, като по поръчка, стана мрачно и печално, момчето също се опита да изиграе скръб, но не толкова успешно.

— Ох, Артьом… — момичето дори сякаш изхлипа. — Такова нещастие… Цялата редакция бяхме на погребението. Колко лошо… А вие от милицията ли сте?

В тази стая едва ли ще поискат да проверят удостоверението й, значи може да поизлъже.

— Занимавам се с разследването на неговата гибел. Кажете, Лесогоров отдавна ли работеше при вас?

— Как да ви кажа… — сви рамене момчето. — И да, и не. Тоест във вестника — отдавна, а в нашата редакция — отскоро. И изобщо, той отдавна не работи тук на място, беше си взел творчески отпуск.

— Творчески отпуск ли?

— Ами да. Отишъл при главния, казал, че иска да напише художествено произведение, и поискал една година. Естествено, главният не му дал отпуск, това не е прието при нас, казал направо напускай и прави каквото щеш, но ако намислиш да се върнеш, ще се радваме веднага да те вземем обратно. И така решили въпроса.

— А да знаете случайно защо Лесогоров така изведнъж се е захванал да пише художествено произведение? — попита Настя.

— Ами той изобщо си беше такъв разпилян — оживи се момичето и се освободи от прегръдката на любимия си, премести се на другото бюро. — Отначало се специализираше повече в политиката — разни депутати, избори, скандали, черен пиар и разни такива. А после изведнъж започна да пише криминални очерци, и то такива ярки, интересни! Целият град се нахвърляше да ги чете. Ние бяхме сигурни, че ще продължава в тази насока, а той реши да вземе творчески отпуск.

Изведнъж започнал да пише криминални очерци. Какво значи „изведнъж“? Попаднал му е източник на информация? Или е намерил осведомен консултант? Настя буквално засипа с въпроси момчето и момичето от криминалната редакция, но те не бяха чували за никакъв консултант. Или изобщо не бе имало такъв, или Артьом старателно бе крил от колегите си своите контакти.

Тя помоли да й подберат материали на Лесогоров на криминални теми, момичето потърси в компютъра и след няколко минути връчи на Настя флашка с пет очерка. Настя понечи да помоли да й ги разпечатат, но кой знае защо, й стана неудобно и реши, че не е нужно да моли. Има си ноутбук, това й е напълно достатъчно.

Можеше да чете и в колата, но когато се опита да си води бележки, се оказа, че на колене все пак й е ужасно неудобно. Трябваше да потърси някое кафене. Пъпчив младичък сервитьор й донесе кафе и три пирожки със зеле и както й се стори, одобрително погледна скъпия компютър, който Настя вече бе поставила и включила пред себе си. Пирожките се оказаха вчерашни и не особено вкусни, но й беше все едно. Важното бяха очерците и съдържащите се в тях факти. От единия тя научи за делото срещу бизнесмена Андрюшин, спонсора на постановката „Правосъдие“, всички останали материали й бяха непознати.

След като приключи с това, Настя плати, прибра компютъра в специалната чанта, качи се в колата и тръгна към Шиловското отделение на милицията, където заместник-началник на криминалния отдел беше неин стар познат на име Тимонин.

— Каменская, къде те е отвял вятърът! — посрещна я Тимонин и стана от бюрото. — Още сутринта се обади, каза, че ще дойдеш, аз чакам, чакам като някой глупак, не излизам за обяд, а ти се мотаеш някъде. Дай да те прегърна, пенсионерке!

Той я стисна в мечешките си прегръдки и я млясна по двете бузи.

— Дошла си при нас да печелиш пари ли? — бърбореше той, докато я настаняваше до дългата маса с полирана, но здравата надраскана повърхност. — Чух, чух, че сега припечелваш при Владик Стасов. Как е той, добре ли плаща?

Е, ясно. Тимонин наистина е добро момче, но прекрасно знае правилата: частните детективи трябва да плащат за информация. И то не само на своите агенти, но и на онези, които дават информацията, били те портиери или служители на милицията.

— Нормално плаща — усмихна се Настя. — Но ние с тебе няма да направим финансов алианс.

— Че защо? — огорчи се Тимонин.

— Ами защото съм дошла във връзка със случая Лесогоров. Схващаш ли?

— У-у-у — разочаровано проточи той. — Че какво ще търсите при нас? Нали при вас са го пречукали, в столицата, той е живял в Москва през последните няколко месеца, там трябва да търсите. При нас какво? Ние сме глуха провинция.

— Недей да скромничиш. С една дума, ето какво: изпратиха ме просто защото не достигат хора, може да се каже — на обществени начала. Просто опипвам почвата и събирам първоначална информация. Следващия път ще дойда с едно момче от „Петровка“, всичко ще бъде официално, както си му е редът.

Тимонин се разсмя и разхлаби възела на вратовръзката си.

— Ти ми кажи: ще дойдеш ли да обядваме заедно? Защото в три часа имам съвещание, трябва да успея да хапна преди това. Да вървим, по пътя ще ми кажеш каква информация ти трябва.

— По-добре тук — разбърза се Настя. — Не е голяма работа. Ето виж — извади тя от чантата си направените на ръка записки, — има пет криминални очерка, написани от Артьом Лесогоров. Ето тук са кратко изложените факти, за да не четеш целите материали, знам, че нямаш време. Трябва да знам какви са били тези криминални случаи.

Тимонин протегна ръка, взе листовете и бързо ги прегледа.

— Не разбрах въпроса — каза той. — Какво значи: какви са били случаите? Обикновени, криминални. Кажи по-конкретно какво те интересува?

— Първо: трябва да знам дали това са реални случаи, или журналистически измислици. И второ: ако са реални, кой ги е водил, кой е работил по тях.

— В смисъл на разследване ли? — уточни Тимонин.

— И в смисъл на следствие. Единият случай, имам предвид Андрюшин, определено е реален. А останалите?

Тимонин още няколко минути преглежда записките, вече по-внимателно.

— Спомням си ето този случай, а, и този… А този не си го спомням. Или съм го забравил, или е било преди да ме преместят тук.

— Или е плод на фантазия — предположи Настя. — При всяко положение трябва ми информация по тези дела. Ще ми помогнеш ли?

— Имам ли избор, пенсионерке моя — весело въздъхна Тимонин. — Още веднъж те питам: идваш ли да обядваме?

— Не, ще тръгвам, досега бях в едно заведение, нахраних се с пирожки.

— Тогава аз ще бягам, извинявай, но нямам никакво време. Остави си телефончето, ще ти звънна, когато науча нещо.

Излязоха заедно от кабинета и слязоха на първия етаж. Тимонин свърна към стола, а Настя излезе на улицата. Хрумна й скандалната мисъл да се отдаде на безделие и просто да се разходи из града, да позяпа къщите, хората, магазините и заведенията, но ръмеше студен дъжд, а тя нямаше чадър… Наложи се да се качи в колата и да се върне в Москва.

По пътя Настя усети, че ужасно я боли гърбът и болката се мести към крака. Беше си мислила да прекара втората половина на деня в театъра, да помага на Антон Сташис и да изпълнява възложената й задача, но ако искаше да запази работоспособността си за близките дни, трябваше да се прибере, да легне на пода и да пъхне под кръста си гуменото килимче апликатор, набучкано с игли. Обикновено това й помагаше, ако процесът не беше запуснат, а излови обострянето още в началото. Тя звънна първо на Стасов, после на Зарубин и накрая на Сташис, убеди се, че животът не спира без нея, върви си нормално, и пое право към къщи.

Да лежи на апликатора беше болезнено, но само през първите три минути, после се появяваше приятна топлина, по гърба й плъпваха електрически тръпки и само след двайсет минути Настя обикновено заспиваше. Така стана и този път. През съня тя чу как се прибра мъжът й, който щом я видя да лежи на пода, веднага разбра всичко, внимателно притвори вратата и отиде в кухнята. Настя искаше да се събуди и да си поговори с него, но сънят беше толкова сладък…

Събуди се от звъна на мобилния телефон — обаждаше се Тимонин.

— Всички дела са истински — съобщи той — и всички са водени от следователя Тихомиров. Това достатъчно ли ти е?

— Напълно — зарадва се Настя. Значи, един и същ следовател. Ето го, значи, източника на информация, от който Лесогоров е черпел материали за своите очерци. — А как мога да се видя с този Тихомиров? Още утре, а?

— Няма да стане — много сериозно отговори Тимонин. — Анатолий Петрович почина.

— Какво?! — ахна Настя. — Кога?

— Ами доста отдавна, през пролетта на девета година.

— Един момент — помоли тя и тромаво се надигна от пода.

Сложи телефона на бюрото и с пъшкане измъкна от чантата си флашката с материалите на Лесогоров, постави я в компютъра. Чул шума, от кухнята надникна Чистяков.

— Да ти помогна с нещо? Защо си скочила?

— Благодаря, слънчице, ще се справя — отговори тя и защрака с мишката.

— Ей, какво правиш там, изчезна ли? Ехооо, Каменская! — долиташе от слушалката.

Тя стисна телефона между бузата и рамото си и каза:

— Тук съм, почакай една минутка, става ли? Трябва да проверя нещо.

— Ами проверявай си, а после ми се обади.

— Не, вече съм готова…

Точно така, всички очерци на Артьом Лесогоров бяха публикувани през май и юни тази, десета година, тоест повече от година след смъртта на следователя Тихомиров. Значи следователят не беше консултирал журналиста и не му беше помагал по никакъв начин, но все пак материалите по делата, които бе водил, по някакъв начин бяха попаднали в ръцете на Артьом.

— Можеш ли да ми намериш координатите на вдовицата на Тихомиров или на неговите деца? Останал ли е някой негов роднина във вашия град?

— Вдовицата, Надежда Ароновна, познавам я. А на теб за какво ти е?

— Трябва ми. Тимонин, направи ми тази услуга.

Чу се как Тимонин шумоли със страници, явно прелистваше някакъв справочник или бележник.

— Добре, запиши си адреса. Но имай предвид, ще черпиш.

— Готово — усмихна се Настя.

Значи, утре сутринта ще трябва отново да пътува до Шиловск. Или да изпрати Антон? След днешната епопея с гърба не би трябвало отново да седи неподвижно в колата по пътя нататък и още толкова по обратния. Но утре е събота, а Антон има деца… Вярно, той казваше, че не е нужно да го съжалява и щади, но все пак е неудобно, тя прекрасно може да се справи сама, нали за срещата с Надежда Ароновна не й е нужен официален статут. Засега не й е нужен. А после ще видим.

* * *

Надежда Ароновна Тихомирова посрещна Настя приветливо, явно Тимонин все пак й се беше обадил.

— Такова нещастие с Артьом — говореше тя, докато водеше Настя към малкия, но много уютен хол. — Просто не ми го побира главата: младо талантливо момче — и изведнъж такава страшна смърт! А вие защо решихте да разговаряте с мен? Смятате, че знам нещо за Артьомка ли?

За Артьомка. Ето това вече е интересно. На никого не би минало през ума при издирването на свидетели, знаещи нещо за Артьом Лесогоров, да разговаря с вдовицата на починал преди година и половина следовател. Може да се каже, че Настя бе извадила невероятен късмет. Чиста случайност.

— Вие добре ли го познавахте? — попита тя.

— Артьомка ли? Той ми беше ученик — с усмивка обясни Надежда Ароновна. — Разбирате ли, цял живот съм била учителка, Артьом учеше при мен.

— И с покойния ви съпруг ли се познаваше?

— С Толя ли? — искрено се учуди Тихомирова. — Не, доколкото знам, никога не са се срещали. До миналата година Артьом дори не беше идвал вкъщи.

— А какво се случи миналата година?

Надежда Ароновна въздъхна и премести поглед към портрета на мъжа си, който беше окачен на стената. Не твърде красиво лице, дълбоки мимически бръчки, в очите — упорство и неотстъпчивост. Вероятно Анатолий Петрович бе имал труден характер.

Анатолий Петрович Тихомиров започнал да се готви за пенсиониране предварително, две, дори три години преди да стигне нужната възраст. Искал след това да се заеме с писане на мемоари и започнал най-подробно да си записва вкъщи своите впечатления и хода на разследването по най-интересните дела, особено по тези, които така и останали неразкрити. След неговата скоропостижна смърт Надежда Ароновна дори забравила за тези записки, а после, след няколко месеца, си спомнила и решила да направи известни усилия, за да доведе докрай замисленото от мъжа й. Самата тя не притежавала литературен талант, но пък винаги поддържала отношения със своите завършили ученици, сред които бил и Артьом Лесогоров, който станал журналист. Именно към него се обърнала Тихомирова с предложение да направи литературна обработка на записките на мъжа й. Артьом имал талантливо, леко перо и в училище получавал само отлични оценки за съчиненията си. Надежда Ароновна предала на Лесогоров всички материали на мъжа си, та той да ги превърне в книга, която да бъде публикувана под двете имена — на Тихомиров и на Лесогоров. Артьом с готовност се заел с работата, книга обаче все не се получавала, макар че журналистът използвал предадените му материали за няколкото очерка, публикувани в местния вестник, а единият, най-скандалният, за бизнесмена Андрюшин, дори бил препечатан в централната преса.

— Сега, когато Артьомка вече го няма, книга определено няма да бъде написана — тъжно каза Надежда Ароновна. — А аз толкова се надявах поне нещичко да остане за спомен от Анатолий Петрович. Жалко, че стана така.

— Но нали можете да предадете материалите на друг човек, да направите втори опит — предложи Настя.

— Но как да намеря материалите? Дадох всичко на Артьом, не се сетих да ги копирам. Когато си имаш работа с млад човек, и през ум не ти минава, че и той е смъртен и с него може да се случи какво ли не… — разстроено каза Тихомирова. — Слушайте, нали вие се занимавате с разследването, обещайте ми, ако записките на Толя се намерят, да ми ги върнат. Обещавате ли?

Настя поклати глава.

— Това не е в моята компетенция, за съжаление. Ако се окаже, че записките са веществени доказателства, съдът ще решава съдбата им, а не аз. А ако се окаже, че нямат отношение към убийството на Артьом, разбира се, ще ви ги върнат. Но при условие че изобщо ги намерят.

— Колко жалко — повтаряше Надежда Ароновна, докато изпращаше Настя, — колко жалко, че стана така. Толкова исках да остане нещо от Анатолий Петрович.

От колата Настя се обади на Зарубин и го помоли да й продиктува официалния адрес на Лесогоров в Шиловск.

— Искам да видя какво става в жилището му, дали там живее някой и изобщо, има ли нещо интересно — обясни тя на Сергей.

— Забрави — веднага реагира Зарубин. — Няма да ходиш там сама.

Настя се сепна и замълча. Серьожа беше прав, посещение в жилището на потърпевш може да се осъществява само с определени пълномощия. Защото ще вземе да отиде сама, някой ще забележи, а когато отидат за официален обиск или изземане, там вече няма да има нищо. Още не може да се пренастрои и да не забравя, че е никой. Но нали някъде там са материалите на следователя Тихомиров, къде другаде, ако не в дома на журналиста, щом не ги откриха в жилището при театъра.

— Но аз трябва да вляза там, Серьожа — жално захленчи тя.

— Ще влезеш утре заедно със Сташис. Ако смяташ, че трябва да се направи изземане или обиск, обади се веднага на Блинов и го предупреди да подготви документите, защото утре няма да го намериш.

— Утре е неделя… А днес и без това съм тук. Хайде де, Серьожа, измисли нещо!

— Вече казах — не — твърдо отсече Зарубин. — Ако своеволничиш, ще те наклепам на Блинов. Анастасия, не ме тормози с глупости.

Тя понечи да му каже и за многострадалния си гръб, който просто няма да понесе още едно пътуване толкова надалече, но се спря. Не бива да се оплаква. Щом искаш да работиш — работи, ако ще боледуваш — боледувай, едното и другото са несъвместими, не бива да товариш с проблема си трети лица, този проблем си е твой и само твой, оправяй се с него самостоятелно.

* * *

Пътуването в неделя сутрин извън града се оказа много по-приятно, отколкото в делничен и дори в съботен ден — пътищата бяха абсолютно свободни и колата летеше напред почти без да спира. Пътуваха с колата на Настя, но тя помоли Антон Сташис да шофира, а през това време свали облегалката на предната седалка, извини се на спътника си и зае хоризонтално положение. Така се чувстваше много по-добре.

— Анастасия Павловна, спомняте ли си, обещахте да ми обясните защо не е нужно да се уча от вас — неочаквано каза Антон.

Естествено, тя беше забравила. Но след думите му си спомни и се усмихна.

— Наистина ли искате да чуете отговора?

— Наистина. Иначе нямаше да ви напомня.

— Разбирате ли, Антоне, ако започнете да се учите от мен, това може да навреди на кариерата ви. Нали искате да направите кариера?

Въпросът беше риторичен, Настя беше сигурна, че знае отговора, и остана страшно изненадана, когато чу Антон да казва:

— Не съм сигурен. Досега не бях мислил за това.

— В момента не сте сигурен. Скоро ще започнете да мислите и ще разберете, че искате да правите кариера. Та ето какво, Антоне. В нашата система кариера правят хората, които умеят да разкриват престъпления по горещите следи. Началниците ценят именно тези хора, защото от началниците винаги искат бърз резултат и който подчинен може да осигури този бърз резултат, той е по-добрият, той е и по-перспективният. Но за да го можеш, трябва да имаш бърза реакция и мълниеносна здрава хватка, тоест определена дарба, която аз, честно ви признавам, нямам и никога не съм имала. За сметка на това умея да работя с големи масиви информация, която вече е събрана, тоест не по горещите следи, а тогава, когато всичко, което е можело, е вече изстинало и никъде няма да избяга. Аз, Антоне, съм ужасно мудна, но пък страшно упорита. За работата с масиви информация е нужен чугунен задник, е, аз го имам. А вие го нямате и не е нужно да го имате, защото сте мъж, отглеждате деца, трябва да се изкачвате по служебната стълба, да получавате голяма заплата и да ги издържате. Аз, Антоне, имам съвсем друг характер и съвсем друг манталитет, така че не е нужно да се учите от мен, по този начин няма да направите кариера. По-добре се учете от Сергей Кузмич.

— Уча се — кимна Сташис. — Правилно сте забелязали, той има и прекрасна реакция, и здрава хватка. Но аз бих искал да умея да правя това, което умеете вие.

— Недейте, не си губете времето. Днес такива умения не се търсят много, аз съм от миналия век, изработвала съм уменията си, когато още нямаше компютри. Вие сигурно дори не можете да си представите, че имаше времена без компютри и мобилни телефони, за интернет пък да не говорим. А аз живеех, учех се и работех именно в онези времена.

— Да, замалко да забравя — сети се Сташис, — вчера Николай Николаевич ми каза, че вече са разпитали съжителката на Лесогоров. Онова момиче, с което той е живеел в Шиловск, преди да замине за Москва.

Настя недоволно се намръщи.

— А защо аз научавам това едва сега?

— Не е разказала нищо интересно. А през последните два дни вие работехте по собствен график, не контактувахте с нас.

— И все пак, какво е разказало момичето?

— Отношенията им практически напълно се разпаднали именно около момента на заминаването на Лесогоров. Живеели заедно в неговия апартамент в Шиловск, тя нямала свой, била някъде от района на Тула. Когато Лесогоров решил да тръгне за Москва, й казал да си търси ново жилище, а докато намери, може да живее в неговото, и без това апартаментът скоро нямало да му трябва. Така че тя изобщо не е в течение на московските му работи.

— Не е в течение на московските му работи, значи — тихо повтори Настя. — Ами на шиловските? Може да е в течение на работите на Лесогоров в Шиловск?

— Не са я питали за това. Нали нашата основна версия е свързана с Москва.

— Нашата основна версия сега, Антоне, е свързана с Шиловск — строго каза Настя. — И тя ще си остане основна, докато не я разнищим докрай и не разберем, че за пореден път нищо няма да излезе и от нея. Ето това е моето оптимистично решение на въпроса.

Той се разсмя, разсмя се и Настя.

Доста се лутаха, докато намерят улицата, на която бе живял Артьом Лесогоров. По-точно, улицата намериха лесно, но блок и вход на нея нямаше. Както често се случва, оказа се, че блокът се намира на съвсем друго място, но се води именно на тази улица.

Отвори им симпатично младо момиче със свободна тениска, с три номера по-голяма от нужното, и дънкови гащета. Целият апартамент беше разхвърлян, подът беше задръстен от кашони, на масата в центъра на стаята бяха натрупани дрехи.

— Опитвам се да си събера багажа — виновно се усмихна момичето на име Вика. — Мислех, че ще поживея тук, докато Артьом е в Москва, нали замина за дълго време, така че разчитах, че имам още няколко месеца. А сега трябва да напусна, роднини на Артьом се обадиха от Волгоград, интересуват се от апартамента.

— Няма да ви откъснем задълго от работата ви — каза с усмивка Антон. — Кажете ни, Вика, след като замина за Москва. Артьом идвал ли е тук? Оставал ли е в този апартамент?

— Да, разбира се — кимна Вика. — Не много често, примерно веднъж на две седмици.

— И защо идваше? Какво правеше, с какво се занимаваше тук?

— С някакви книжа — четеше, пишеше… — сви рамене Вика. — Нищо особено. Вече почти не разговаряхме с него. Бяхме се отчуждили. Здравей — здравей, довиждане, ще тръгвам.

— Бихме искали да видим тези книжа — помоли Настя.

— Заповядайте, гледайте ги, не съм пипала нищо по бюрото му.

Вика посочи бюрото, поставено в съседната миниатюрна стаичка. Настя и Антон започнаха да изучават съдържанието на папките и джобовете. Почти веднага намериха записките на Анатолий Петрович Тихомиров. Дори папката беше различна — старомодна, мукавена, с памучни вързалки, такива папки хората използваха преди двайсетина години.

— Може ли да вземем това? — попита Вика Антон.

— Разбира се — равнодушно отговори момичето.

— Дали да не оформим изземането? — шепнешком попита Настя, когато Вика се отдръпна и продължи да подрежда дрехите в кашон. — Че знае ли човек.

— Няма нужда — махна с ръка Антон, — ще минем без това. Ако се наложи да изземем компютъра, тогава вече ще го направим с постановление, а това…

Когато се качиха в колата, Настя веднага вдигна облегалката. Няма да може да полежи по обратния път, ще трябва да чете записките на следователя. Всъщност „ще трябва“ са неправилни думи. Тя ще чете. Иска да ги прочете и да се убеди, че версията й е вярна. Или невярна.

Веднага откри интересуващите я страници от записките на Тихомиров, бяха най-отгоре в дебелата папка. Случаят с бизнесмена Леоничев. Историята със заболяването и смъртта на майка му. Неговото самоубийство. Негодуванието на жена му и нейните разговори с приятели и познати. Всичко беше като в пиесата „Правосъдие“.

И не съвсем като в пиесата, защото записките се оказаха недовършени. Последното, което беше записано по случая с Леоничев, беше фразата: Много интересно си поговорих с М. А. Торлакян. Излиза, че всички нишки водят към „Нова Москва“. И дата.

И нищо повече. Това беше написано в горната третина на страницата, другите две трети от листа бяха останали празни.

Настя помисли малко, извади телефона и набра номера на Надежда Ароновна.

— Извинете, бихте ли ми казали на коя дата почина Анатолий Петрович? — попита тя.

Чу отговора, отново погледна датата под последната бележка. Точно така, Анатолий Петрович Тихомиров бе починал на другия ден, след като бе записал информацията за М. А. Торлакян. И кой знае защо, тази информация го бе довела до мисълта за театър „Нова Москва“. Защо ли? Какво толкова бе научил? Ходил ли е в театъра, успял ли е, или само се е канел?

* * *

— Защо не вземеш да се поизмиеш — презрително каза Гарванът на Котарака Хамлет, — изглеждаш ужасяващо.

— Болен съм — капризно отговори Хамлет, — не бива да се мия, може да настина, организмът ми е отслабнал.

— Нашият пернат приятел е прав — намеси се Змеят, — вече събрахте достатъчно сили, за да се измиете в ручея. Сигурен съм, че след това много ще ви олекне.

Котаракът се поопъва още известно време, после неохотно се запъти към ручея. Змеят запълзя след него, та, както се изрази, да проконтролира процеса, пък и за всеки случай — да не би на Хамлет да му прилошее.

— Пълзи, пълзи, кожено черво такова — промърмори след него Гарванът, — пази своя питомец, че, не дай си боже, на главата му може да падне сухо листенце. Направо може да получи мозъчно сътресение!

— Не злобей така — с усмивка каза Камъкът. — Котаракът наистина е още слаб.

— Да държи речи пред вас не е слаб — ядно отвърна Гарванът, — за това има сили, нали. Ама да се измие… Ех! — безнадеждно махна с крило той. — Какво ли си приказвам с тебе? И ти, и тоя зелен червей сте се поддали на чуждото влияние, слушате го зяпнали, а той се радва.

— Не разбирам какво лошо има да послушаме същество, което знае неща, неизвестни за нас — разсъдително каза Камъкът. — Ти просто ревнуваш.

Гарванът понечи да се обиди до дъното на душата си, но реши засега да почака. Има време. Сега ще се върне Хамлет, тогава ще видим кой кого.

Хамлет, придружен от Змея, доста се забави, но пък Гарванът възтържествува: след измиването тоя скитник изглеждаше още по-зле, отколкото просто мръсен. Мократа му козина стърчеше на всички страни като слепнали топки с непознат цвят, личеше само, че беше светъл. Дори май бял. Вярно, след къпането в ручея очите на Хамлет, измити от засъхналата гной, се бяха разтворили широко и се оказа, че едното е зелено, а другото — портокалово. Изрод и това си е!

— Добре ще е да извикаме Вятъра — озадачено каза Камъкът, като разглеждаше измития Котарак, — да ви поизсуши, защото наистина може да настинете.

Нямаше как, наложи се да отлети за Вятъра, че наистина можеше да го обвинят във всички възможни грехове, ако нещо с Котарака тръгне на зле. Оказа се, че Вятърът е наблизо, почиваше си на склона на хълма след поредното дълго пътешествие.

— Откъде идваш? — поинтересува се Гарванът с тайната надежда, че Вятърът е дошъл някъде откъм Арктика, попил е студ и влага и от сушенето няма да има никаква полза за Котарака.

Но за съжаление, отговорът на Вятъра го разочарова.

— От Африка, забавлявах се на ралито „Париж — Дакар“.

Наложи се да го покани в компанията. Вятърът веднага се задейства, завъртя се около Котарака и създаде край него вихър от горещ сух въздух.

— Слушай, театроведе, защо очите ти са различни? — попита Гарванът колкото можа по-небрежно. — Едното да не е изкуствено?

— Това е особеност на породата ми — скромно сведе поглед Котаракът. — В нашия род имаме чинчили и мейнски опашати.

Гарванът недоверчиво присви очи. Какви са пък тези мейнски, че и опашати? Да не би да съществуват и безопашати?

— Какво, какво? Какви ги дрънкаш за опашатите? — попита той с неприятен тон.

— Така се казва породата: мейнска опашата котка — търпеливо обясни Хамлет. — Защото съществуват и късоопашати и напълно безопашати.

— Стига, бе! — не повярва Гарванът. — Мотаеш ни. Какви са тия късоопашати? Всички котки имат опашки, това е аксиома.

— Да, ама не, не всички — разпали се Котаракът. — Късоопашатите имат вместо опашка една малка издатинка, а безопашатите изобщо нямат опашка — нито ей тонинко, нито едно сантиметърче.

— Ти обаче имаш — замислено отбеляза Гарванът. — Неправилен ли си нещо?

— Ами нали това обяснявам: че моята разновидност се казва „опашата“, защото ние имаме опашки, как не разбирате, уважаеми Гарване. Или пак ми се подигравате?

Най-сетне схвана! Гарванът се усмихна доволно. Какво пък, щеше да е много смешно гоя тип да се окаже без опашка, тогава вече Гарванът щеше да се развихри.

— Готово! — възвести Вятърът и отлетя по-нагоре, защото от неговите манипулации Камъкът и Змеят вече се обливаха в пот. — Приемете работата.

Пред тях на поляната седеше неописуемо красив снежнобял котарак с гъста козина.

— Охо! — ахна Камъкът. — Ами че вие сте били истински красавец, скъпи Хамлет! Дори не можех да си представя, че сте такъв.

Не, това определено не хареса на Гарвана. Само това му липсваше! Къде се дянаха сплъстените косми? Имаше ги, той ясно ги бе видял.

— Аз не ви казах — с кротка усмивка призна Змеят, — но когато тръгнахме да се мием, по пътя извиках две врабчета и ги помолих да изкълват всички сплъстени топчета. Нали се получи красиво?

— Нищо особено — промърмори Гарванът.

„Ох, почакайте вие — мислеше си той свадливо, — ще видите вие една красота. Звезди посред бял ден ви чакат.“

И като цяло се оказа, че не е далеч от истината. Още щом отново се почувства породист, красив и почти здрав, Котаракът Хамлет забрави къде се намира и на кого дължи оздравяването си.

— Вие тук живеете някак плебейски — заяви недоволно, когато за пореден път му донесоха на широк лист от репей топчета, направени от насекоми, изсушена тревица и наситнени зеленчуци. — Татенцето, макар да беше беден, ме хранеше от порцеланова чинийка.

— Ами именно защото е бил беден — веднага се намеси Гарванът, — е приспособил за тебе чинийка от сервиза си, не е имал пари за специална паничка. Всички прилични котки, между другото, ядат от метални паници.

— Е, и все пак — упорстваше Котаракът. — Когато бях малък и още не бяха ме дали на татенцето, спомням си, лежахме с майчето в копринена кошничка, идваха гости, гледаха ни, свиреше красива музика, миришеше на парфюм. А тук при вас какво? Само си приказвате и нищо не се случва. А пък когато боледувах, ме носеха при специален лекар и той ме лекуваше в специална стая.

Тогава вече Гарванът не можа да скрие възмущението си:

— Ами че тук около теб се въртят четирима доктори, само дето не ти духат в задника! Змеят лови каквото може, аз ти търся насекоми. Катеричката готви, събира билки, прави ти отвари, компреси. Камъкът работи като грейка, а ти искаш още и още, ненаситна твар такава! За някаква красота претендираш, за изтънчени удоволствия! Като не ти харесва при нас — прав ги път, за нас ще е по-лесно!

Котаракът обидено се нацупи и му обърна гръб.

— Гарване, Гарване — започна да успокоява приятеля си Камъкът, — недей така, защо го правиш? Уважаемият Хамлет е свикнал с друг начин на живот, в това няма нищо лошо, за нищо не е виновен. Не се карайте, приятели. Хайде по-добре да се върнем към Шекспировия „Хамлет“, нещо съм го позабравил. Каква беше историята с „Мишеловката“?

Разбира се, Камъкът нищо не беше забравил и Гарванът прекрасно разбираше това. Обикновен дипломатически ход, за да отърси Гарвана от негативните емоции и да даде възможност на Котарака да почувства, че е нужен и значим. Ах, старият глупак! Защо ли трепери толкова над тоя Котарак?

Знатният театрал Хамлет веднага забрави обидите и се захвана да обяснява:

— В „Хамлет“ по едно време идват пътуващи актьори и Хамлет ги моли да изиграят за целия кралски двор пиесата „Мишеловката“, в която ще бъде представено убийството на баща му с всички подробности, известни само на непосредствените участници в произшествието, тоест на убиеца Клавдий и неговата жертва. Хамлет-младши иска да види как ще реагира Клавдий на постановката му, дали няма да се издаде. При това Хамлет е написал лично част от текста, за да го доближи до реалната история.

— Излиза, че Лесогоров нарочно е написал пиесата и я е донесъл в театъра, за да сплаши някого? Ти как мислиш, Гарване?

Естествено, сега Камъкът се обръща към Гарвана, за да му даде думата и по този начин да неутрализира назряващия конфликт. Виж го ти миротвореца! Гарванът искаше гордо да премълчи в отговор, но естествено, не можа.

— Или да сплаши, или да провокира — каза тежката си дума той. — Такова е моето мнение.

Но на Камъка това му се видя недостатъчно и той продължи да се прави на слабоумен.

— Но защо?

Слава богу, това представление омръзна и на Змея и той реши да сложи край.

— Е, това да решават детективите, затуй им плащат, а нашата работа е да гледаме и да изпитваме удоволствие. Скъпи Гарване, достатъчно ли си почина, за да отлетиш да погледаш още? Защото ние изгаряме от нетърпение.

„Скъпи Гарване“… Гледай ти! Дочака добра дума от тая мършава връв. И то пак заради Котарака.

* * *

Настя и Антон отново прекараха целия понеделник в театъра в опити да изяснят дали през април 2009 година тук е идвал следователят Тихомиров и ако е идвал, с кого се е срещал и какво е питал. Всички въпроси оставаха без отговори, никой не можа да си спомни нищо подобно. От една страна, вече беше минала година и половина, много неща можеше да са забравени, но от друга, посещението на един следовател в театър не е обичайно събитие, би трябвало да се запомни.

— И тъй, имаме три варианта — унило констатира Настя. — Първият е: Тихомиров не е стигнал до „Нова Москва“. Вторият: бил е тук, но незнайно защо са забравили за него. И третият: бил е тук, не са забравили за него, но не ни казват по някаква причина.

— Аз бих уточнил — възрази Антон. — Тихомиров е бил тук и е разговарял с един конкретен човек, не се е обръщал към никого другиго. Именно затова никой не си го спомня.

— Освен този конкретен човек — подзе Настя, — който ни лъже.

— Или когото не сме намерили. Защото днес не цялата трупа и не всички служители са в театъра. И това означава, че с вас стигнахме до мястото, от което преди време започнахме: трябва отново методично да разпитваме всички, без изключение, служители, включително онези, които са работили тук през пролетта на девета година, но сега не работят в театъра.

Настя се хвана за главата. Боже мили! Не, няма да издържи това за втори път.

— Остава ни Богомолов, когото не можем да попитаме, но Тихомиров може да е идвал именно при него — с плаха надежда каза тя. — Трябва да поговорим с Елена Богомолова, може мъжът й да й е казал за това посещение.

Антон с готовност извади телефона си.

— Да звъня ли?

— Звънете.

Но надеждата угасна още преди да се разгори. Елена Богомолова твърдо заяви, че мъжът й никога не й е говорил за някакъв следовател Тихомиров.

— Отново сме в задънена улица — каза Настя. — Или Богомолов наистина не се е срещал с Тихомиров, или е скрил това от жена си. И ако го е скрил, трябва да е имал много солидни причини. Добре, Антоне, с питане нищо няма да постигнем, пак през цялото време ще подозираме, че ни лъжат. Ще опитаме по друг начин. Идете при Блинов и вземете от него искане за достъп до архива на Шиловския съд, ще прочетем делото за Леоничев.

* * *

И отново дълго пътуване до Шиловск, което във вторник отне два пъти повече време, отколкото през почивните дни. Гърбът на Настя я болеше, но тя гълташе обезболяващи хапчета и мъжествено търпеше. Докато с Антон пътуваха за родния град на Артьом Лесогоров, звънна Сергей Зарубин и съобщи, че М. А. Торлакян е починала през лятото на 2009 година, три месеца след Анатолий Петрович Тихомиров, а преди това е работила като портиер в един блок в Шиловск.

— Ще си запишеш ли адреса?

— Ще го запомня — отговори Настя.

Вярно, вече не е младо момиче, но все е в състояние да запомни един адрес. Адресите се оказаха два, единият на местоживеенето на Маргарита Андреевна, другият — на който тя бе работила. Но за Настя Каменская не беше непосилна задача да запомни и двата адреса.

В Шиловск се разделиха, Антон получи от архива делото за убийството на Леоничев и остави Настя да го проучва, а той тръгна да събира информация за покойната Маргарита Андреевна Торлакян.

От записките на Анатолий Петрович Тихомиров личеше, че той е имал определени съмнения във вината на Светлана Леоничева, която била осъдена от Шиловския съд на осем години лишаване от свобода. Същите съмнения Настя видя и в материалите на наказателното дело в частта, която бе водена от внезапно починалия следовател. След смъртта на Тихомиров делото е било предадено на следователя Яцук, който е повел следствието по най-очевидния път, без да се замисля много-много и без да заостря вниманието си върху детайлите. Уликите са налице, показания на свидетели има, какво повече е нужно? Очевидно не му се е искало да рови надълбоко, стремял се е да приключи делото колкото може по-скоро и да го предаде в съда. И напълно е преуспял в това.

След като делото е поел Яцук, не се появява вече никакво споменаване на театъра. Но откъде се е взело то в записките на Тихомиров? А и никаква портиерка Торлакян не е била призовавана като свидетел или разпитвана. Като погледна в делото адреса на местопрестъплението, тоест жилището на съпрузите Леоничеви, Настя мислено си отбеляза, че той напълно съвпада с адреса на местоработата на портиерката Маргарита Андреевна Торлакян. Тоест беше съвършено очевидно, че Анатолий Петрович Тихомиров се е опитвал да изясни кой е идвал у Леоничеви напоследък, преди смъртта на потърпевшия.

Като цяло фабулата изглеждаше горе-долу същата като в пиесата „Правосъдие“: някой си Леоничев, жител на град Шиловск и собственик на скромен строителен бизнес, дълго плащал пребиваването на старата си майка в частна клиника, дори вземал пари назаем, за да не ги тегли от бизнеса си. Сметките за клиниката, която се намирала в Москва, били огромни, но той плащал, докато можел. После възможностите му секнали, кризата през 2008 година ударила преди всичко строителния бизнес, Леоничев едва си върнал дълговете и започнал малко по малко да изтегля средства вече от бизнеса, но в един прекрасен момент се изправил пред дилемата: или да продължава да черпи пари от себе си и да постави своя бизнес на ръба на катастрофата, или да премести майка си в общинската болница в Шиловск, тоест да престане да плаща. Майката била много възрастна, на 94 години, в почти коматозно състояние и лежала в реанимацията, включена на животоподдържащи апарати. Превозването й в друга клиника би изисквало временно изключване от апаратите, лекарите, както обикновено, не давали точни прогнози, казвали, че тя може да понесе преместването, но може и да не го понесе. Леоничев рискувал, но пътят по парализираната от задръствания Москва отнел прекалено много време и майката починала в линейката. По времето, когато Леоничев вземал своето трудно решение, жена му Светлана била в отпуск, който прекарвала в чужбина. Когато се върнала, научила, че свекърва й е вече погребана. Светлана била крайно недоволна, че не са й съобщили навреме и не са й дали възможност да присъства на погребението заедно с мъжа си. Това според следствието станало първата капка, паднала в чашата. След известно време Светлана случайно среща в Москва завеждащия на отделението по реанимация в частната клиника, където дълги месеци лежала свекърва й, и научава от него, че Леоничев сам е взел решението за изключване на майка му от апаратите и за нейното преместване от московската клиника в Шиловската болница. А мъжът й не й бил казал нищо за това! Казал й само, че майка му починала в болницата. Светлана се нахвърлила на мъжа си, нарекла го чудовище, звяр, крещяла, ридала. По дяволите бизнеса, по дяволите парите, само майка му да беше останала жива, макар и почти в кома, в безсъзнание, в реанимацията. Светлана щедро споделяла негодуванието си с околните и много скоро всички приятеля и познати вече знаели, че тя се страхува от мъжа си, смята го за убиец, негодник и боклук, недостоен да живее на тази земя.

А самият Леоничев през това време започнал да злоупотребява с алкохол и постоянно носел със себе си малка манерка, в която наливал ту коняк, ту уиски, ту водка — според настроението. Носел я и час по час си пийвал. Манерката била посребрена, много красива, нечий подарък. Но най-ценното в нея била „правилната“ извивка, благодарение на която тя необикновено удобно се побирала в джобове. Леоничев дори вкъщи пиел само от нея, носел я из цялото жилище.

Според версията на обвинението Светлана Леоничева, която не простила на мъжа си убийството на майка му, към която била силно привързана, сипала в тази чудесна манерчица силен препарат, от който Леоничев починал. Светлана се готвела за извършването на престъплението предварително, вече знаела, че ще остави в домашния компютър на мъжа си предсмъртно писмо, в което Леоничев уж се признава за виновен за смъртта на майка си, и подготвяла текста на това писмо. Нахвърляла няколко варианта, единия, който й се сторил най-сполучлив, избрала като окончателен, а след като отровила мъжа си, прехвърлила текста му от флашката в компютъра на Леоничев, който се намирал в дома им. И никой нямало да я заподозре, ако тя не проявила малка небрежност: не изхвърлила онази флашка, на която се намирали всички варианти на предсмъртното писмо, а я запазила, и следствените органи я намерили.

На съдебното заседание Светлана Леоничева отричала вината си, но я осъдили, защото имало и улики, и показания на свидетели колко била намразила тя мъжа си и как не можела да му прости постъпката.

Само че в делото не се споменаваше нищо за пътнотранспортно произшествие с участието на Светлана Леоничева и за някакъв свидетел, който да е идвал при Леоничев няколко часа преди убийството, за да иска материална компенсация за лечението на жената, пострадала в това пътнотранспортно произшествие. Какво беше това, измислица на Артьом Лесогоров ли? Или е имало пътнотранспортно произшествие и всичко е било както в пиесата, а съдът не е открил истината? Трябва спешно да се обади на Сергей Зарубин, та той да изясни по линията на пътната полиция кой от служителите в театъра е участвал в подобна ситуация и следователно може да е имал мотив за убийството на Леоничев.

Така-а-а, сега да видим с какво ни е зарадвала защитата на съдебното заседание. Адвокатът на име Борис Аркадиевич Мец много се е старал да оправдае Светлана Леоничева и е намерил свидетели, които са казали колко тя е обичала мъжа си и колко скъпи са й били този брак и техните нежни и близки отношения с мъжа й. Мец е предприел и опит да докаже алибито на Светлана, но не е успял.

„Какво пък, ще се срещнем с този адвокат“, реши Настя и затвори папката с делото.

* * *

Борис Аркадиевич Мец дълго не можа да схване за какво са й на пристигналата от Москва Анастасия Павловна Каменская подробности от безславно изгубеното миналата година дело.

— Получили сте някаква възможност да докажете невинността на моята подзащитна ли? — попита той.

— Не — призна Настя. — Не става дума за това.

— А за какво тогава? И изобщо, кой ви е наел?

Настя не рискува да излъже адвоката, като се представи за пълноправен служител на криминалната милиция — нали той е достатъчно умен, за да й провери удостоверението, така че се наложи да му каже истината.

— Наеха ме да помагам при разследването на покушение срещу един жител на Москва. Но имам основания да смятам, че в делото на Светлана Леоничева се съдържа важна за мен информация. Моля ви, помогнете ми.

Борис Аркадиевич бързаше, имаше много работа и уговорени срещи. Когато Настя разговаря с него по телефона, той с усилие отдели малко време между пет и шест часа вечерта, като каза, че пак между пет и шест, освен да разговаря с натрапчивата московчанка трябва да хапне нещо и да стигне от сградата на съда до следствения изолатор. Омекна едва когато Настя предложи да го почерпи с кафе в бара на най-скъпия ресторант в града.

— Аз ще си платя — каза той насмешливо, — но вашият порив издава сериозността на намеренията ви. Явно наистина сте в крайна нужда.

В ресторанта той пристигна в пет и четвърт — слаб, строен, не много висок и почти напълно плешив, с голям нос и изразителни тъмни очи. Бързо направи поръчка, бързо задаваше въпросите си и по всичко личеше, че този човек не е свикнал да си губи времето. Когато разбра, че няма да се отърве толкова лесно от Настя, бързо и ясно разказа за делото на Леоничева.

Светлана Леоничева не признала нищо нито пред следствието, нито пред съда, но адвокатът Мец не й повярвал: уликите били налице — и флашката с вариантите на предсмъртното писмо, намерена на бюрото в офиса й, и свидетелските показания, че Светлана била страшно възмутена от постъпката на мъжа си спрямо майка му. Тактиката, избрана от защитника, била да се постарае да докаже на съда, че Светлана много е обичала мъжа си и не е искала да го загуби. Борис Аркадиевич попитал своята подзащитна кой може да даде показания в нейна полза и тя казала, че има една жена, която по принцип би могла да го направи, само че тя най-вероятно ще откаже да даде показания в полза на Светлана. Адвокатът настоявал — това бил единственият реален шанс да се поставят под съмнение показанията на свидетелите на обвинението, така че Светлана му дала координатите на своята бивша съученичка Дьомина.

— Само че преди да отидете при нея, моля, прескочете до дома ми, там сега се намира синът на мъжа ми от първия му брак, обяснете му, че ви е нужно да вземете нещо за мен. В хола има рафт с книги, там на една полица има не книги, а разни дреболии — фигурки, сувенири. Та на тази полица, дълбоко зад фигурките, има една кутия, а в нея — висулка на кожено шнурче. Дайте на Дьомина тази висулка и й кажете, че се разкайвам и я моля да ми прости, тогава тя може да се съгласи да даде нужните показания.

Борис Аркадиевич изпълнил всичко, за което го помолила Светлана, отишъл в дома й, издържал един твърде неприятен разговор със сина на потърпевшия, който посрещнал адвоката на нож и се разкрещял, че той се опитва да спаси от правосъдието убийцата на родния му баща, но се добрал до полицата със сувенирите. Кутията обаче се оказала празна. В нея нямало никаква висулка на кожено шнурче.

Въпреки това Мец намерил съученичката на Светлана и отишъл в дома й. Дьомина останала ужасена, когато чула, че Леоничев е загинал, а когато Борис Аркадиевич казал, че Светлана го помолила да й предаде висулката, се разплакала и няколко пъти попитала:

— Значи, така каза — че се разкайва? Каза, че ме моли за прошка, така ли? Искала е да ми даде пентакъла?

Тогава Борис Аркадиевич чул за пръв път думата „пентакъл“, но се сетил, че явно именно така се нарича висулката, около която се била разиграла цяла история.

— Разбира се, ще дойда в съда, непременно ще дойда — уверила го Дьомина, — ще кажа всичко, което трябва. Горката Света!

И наистина отишла, изказала се много емоционално. Подсъдимата Леоничева плакала, докато слушала нейните показания, и някои жени в залата също не могли да сдържат сълзите си. За съжаление обаче това не направило впечатление на съда, съдията повярвал на свидетелите, представени от обвинението, които твърдели, че напоследък Светлана се изказвала за мъжа си много негативно, мразела го, страхувала се от него, възмущавала се от постъпката му и го наричала чудовище и убиец.

— Ще ми дадете ли координатите на Дьомина? — помоли Настя.

— Разбира се, ще ви ги дам. Но естествено, не са у мен, обадете ми се довечера, по-късно, когато ще си бъда вкъщи, ще погледна в миналогодишния ежедневник.

— Благодаря. А каква е тази странна ситуация — Светлана Леоничева ви моли да вземете предмет от дома й, а този предмет го няма там? Не опитахте ли да разберете?

— Кога да разузнавам и разбирам! — махна с ръка Борис Аркадиевич. — Но естествено, попитах Светлана, нали трябваше да знае, че не съм изпълнил поръчението й. Казах й го веднага след като посетих апартамента, дори преди да отида при Дьомина, мислех, че тя може да промени поръчението или да ми даде други аргументи, които биха ми помогнали да придумам Дьомина.

— И как реагира Светлана?

— Беше извънредно смаяна и изказа предположение, че може да го е взел някой роднина, защото направили помен за мъжа й, после пристигнал синът му и може би той е довел някого вкъщи. Все пак от момента на арестуването на Светлана до откриването на липсата беше минало много време. А кутията не беше кой знае колко скрита, просто беше пъхната дълбоко в края на рафта. Нямаше дори ключе, всеки може да я е отворил и да е прибрал съдържанието.

— Светлана не ви ли каза нещо за стойността на висулката? Може да е била скъпа, бижу? Може да е била старинна?

— Доколкото разбрах, нищо особено — сви рамене Мец. — Впрочем не разпитвах много по въпроса. Напълно е възможно да е било скъпо старинно бижу. Просто би било странно толкова скъпа вещ да се пази толкова небрежно, практически пред погледите на всички, затова си направих извод, че висулката е била нещо евтино. Може и да съм се заблуждавал. Но сега това вече няма никакво значение.

— Така е — съгласи се Настя.

Можеше да се връща в Москва. Интересно, как ли е потръгнало на Антон, който трябваше да събере информация за Маргарита Андреевна Торлакян? И защо ли мълчи Серьожа Зарубин, който обеща да провери за онова пътнотранспортно произшествие? Настя замислено се взираше в телефона и се чудеше на кого да се обади първо — на Сташис или на Зарубин. Докато размишляваше, мобилният сам се пробуди и иззвъня с всички сили. На дисплея светна името Зарубин.

— Настя, нямам нищо за теб — радостно рапортува Сергей. — Не са регистрирани никакви сериозни пътнотранспортни произшествия с участие на служители от театъра.

— Ама абсолютно никакви? — не повярва Настя.

— Нали ти казвам: сериозни няма. Дребни — колкото щеш, но с пострадал човек не намерихме.

— Може да сте търсили лошо? — предпазливо предположи Настя.

— Слушай, вземи, че мирясай, а? — помоли я Сергей.

Наложи се да миряса. Обади се на Сташис.

— Антоне, как е при вас? Къде сте?

— В Соени.

— А къде е това Соени? — учуди се тя.

— На петнайсет километра от Шиловск.

* * *

Целият вторник, докато Настя четеше делото в съда, и цялата сряда Антон Сташис снова из Шиловск да търси роднини, приятели и познати на Маргарита Андреевна Торлакян, която починала през лятото на 2009 година. Търсеше тези хора с една-единствена цел: да ги попита дали тя не им е казвала, че при нея е идвал следовател, какви въпроси е задавал и какво е отговаряла тя. Антон успя да намери доста хора, които можеше да попита за това, но получаваше горе-долу еднакви отговори. Първо, вече беше минало много време, година и половина, как да си спомнят какво им е разказвала Маргарита Андреевна, ако изобщо им е разказвала, защото покойната не била от бъбривите.

— Строга жена беше, сдържана — характеризираха я познатите. — Не обичаше клюките.

И второ, всички тях вече ги бяха питали за същото. Да, да, дошъл един младеж, показал журналистическото си удостоверение и също питал за какво е разговаряла Маргарита Андреевна със следователя. Но никой нищо не знаел по въпроса. Маргарита Андреевна не живеела в блока, където работела като портиер, а в съвсем друг и в този друг блок никой не се интересувал кой при кого бил идвал. Те и Леоничев не познавали, така че Маргарита Андреевна не е имало на кого да говори за неговите посетители.

Антон непременно питаше всички съседи на Торлакян влизали ли са в жилището на Маргарита Андреевна. Този въпрос беше абсолютно безсмислен, но личният опит на Антон му говореше, че от него често изскачат много любопитни и нужни показания.

Така стана и този път. Една от съседките си спомни, че веднъж е ходила у покойната Торлакян.

— Знаете ли — възхитено плесна с ръце съседката, — тя имаше страшно много стайни растения. Просто не апартамент, а същински дендрариум. Дори й завидях. И всичките толкова добре гледани, лъщят, явно много жизнени.

— Нима Маргарита Андреевна никога не е напускала града? — предпазливо попита Антон, за да не подплаши късмета.

— Защо мислите така?

— Ами как да пътува, когато трябва непрекъснато да се грижи за цветята? — поясни той.

— Точно така! — грейна съседката. — Спомних си! И аз веднъж попитах Маргарита за същото, когато я видях с голям пътен сак. Отиваше към гарата. Учудих се, че нали, какво ще стане с цветята, лято, горещо, трябва да се поливат, да се напръскват.

— И какво каза тя?

— Каза, че в такива случаи оставя ключовете на Мадина.

— Мадина? Коя е тя? Ваша съседка?

— Не — разсмя се жената, — Мадина е чистачка в супермаркета до нашия блок, всички тук я познават. Тя има голямо семейство в Таджикистан, трябва да печели много пари, затова се хваща на всякаква работа. Ходи у много съседи да чисти или да им гледа децата, изобщо — на кого каквото трябва. Никога не отказва работа и е много честно момиче, а никога нищичко не е изчезвало, за пари пък да не говорим. И не взема скъпо.

Антон лесно намери Мадина — тя миеше пода, като се движеше чевръсто между претъпканите със стоки рафтове в супермаркета.

— Маргарита Андреевна имаше приятелка в Соени — охотно обясни тя, — приятелката й има къща там. На петнайсетина километра от Шиловск е, може с мотрисата, може и с автобуса.

— Маргарита Андреевна често ли ходеше при нея?

— Горе-долу веднъж месечно. Нали работеше денонощие през три, така че имаше почивни дни. Отработи си денонощието и заминава за три дни за Соени, а на мен оставяше ключовете, да се грижа за цветята.

— Какво друго знаете за тази приятелка? Маргарита Андреевна разказвала ли ви е за нея?

— О, нищо интересно, казваше само, че й е най-близкият човек и че не й е останал никой на този свят, освен тази приятелка. А, и друго: работела в аптека. Помощник-аптекарка.

Нещо смути Мадина и тя извърна поглед.

— В аптека ли? Откъде знаете?

— Мама боледува, та веднъж казах това на Маргарита Андреевна, а тя ми рече: ако ти трябва някакво лекарство за майка ти, кажи ми, ще ти донеса от Соени, моята приятелка е там помощник-аптекарка. В Соени цените са по-ниски, отколкото при нас, в града, за Москва пък да не говорим. И с пет рубли да е, ама все ще платя по-малко. А за мен пет рубли са пари.

Слава богу, намери се все пак близка приятелка на Маргарита Андреевна, защото останалите всичките бяха просто познати, с които Торлакян не бе споделяла нищо важно.

Любов Яковлевна, снажна красива дама на около седемдесет години с висока прическа, разказа, че веднъж Маргарита й се обадила и я поканила в театър „Нова Москва“ на хубав спектакъл с известни артисти.

— Страшно се учудих — откъде ли е намерила билети, а Риточка ми отговори, че й ги подарили. Представяте ли си? Някакъв човек влязъл в блока, търсел някого, та я поздравил за празника, подал й билетите и казал: „Подарък за Осми март. Непременно елате в нашия театър, спектакълът е много хубав, в него играят известни артисти. Ако гледате телевизия, със сигурност ги познавате. Заповядайте, ще изпитате удоволствие. Нали мога да вляза?“. Е, как е могла Риточка след такива думи да не го пусне? Беше строга портиерка, винаги питаше кого търсят, чакат ли ги, обаждаше се в апартамента, питаше може ли да пусне човека. Тогава обаче не се сетила, объркала се, зарадвала се, потърсила си очилата, започнала да разглежда билетите, а онзи човек вече чакал асансьора. Успяла само да го попита: „А вие артист ли сте?“. А той й казал: „А, не, просто така…“. Тогава вратата на асансьора се отворила и той заминал нагоре.

— А когато този човек излизал. Маргарита Андреевна не го ли заговорила? — попита Антон.

Любов Яковлевна поклати глава.

— Виж, това не знам, не ми каза.

— Кога е било това, не си ли спомняте по-точно?

— Ами нали ви казвам, дал й билетите като подарък за Осми март. Значи, по това време е било. Може на седми, може на девети или на десети.

Значи, в началото на март. А Леоничев бил убит през април, тоест този човек не е бил убиецът, но все пак е странно, какво е било това познанство на Леоничев в „Нова Москва“? Или човекът е бил познат на жена му Светлана? Още по-странно се получава — ако в театъра наистина с имало познати на семейство Леоничеви, те са щели да разпознаят историята, която Лесогоров е донесъл в театъра във вид на пиеса. А по всичко личи, че никой не е познал историята. Или поне никой не е казал, че му напомня реална случка. Значи в театъра все пак наистина има човек, който крие познанството си с Леоничев. Или този човек вече го няма в театъра? Минали са година и половина, всичко може да се е случило…

— По време на спектакъла Маргарита Андреевна не позна ли онзи гостенин на сцената сред артистите? — попита Сташис.

— Не — усмихна се Любов Яковлевна, — Риточка специално гледаше, надяваше се, че той тогава просто е проявил скромност, а всъщност ще се окаже известен артист, който я е поканил на своя спектакъл. Но сред изпълнителите не го намери.

Не го е намерила. Или не го е разпознала както е бил гримиран. Или наистина той не е артист.

— А как се казваше спектакълът?

— „Дванайсет разгневени мъже“.

— Почакайте, ами във фоайето на театъра са окачени снимки на всички артисти от трупата, на режисьорите, художниците, вие не ги ли погледнахте? Маргарита Андреевна не се ли опита да намери онзи гостенин на тези снимки?

— Не, ние малко закъсняхме, все пак дойдохме отдалече, така че от гардероба веднага се затичахме към залата, а в антракта отидохме в бюфета, нали аз бях дошла направо от работа, не бях успяла да хапна, бях много гладна.

— А после, след спектакъла? — не отстъпваше Антон.

— А след спектакъла веднага отидохме в гардероба да чакаме на опашка за палтата си.

И тук несполука. Но все пак…

— Маргарита Андреевна не ви ли описа външността му? Млад ли е бил, или възрастен? Симпатичен или не много? Внушителен, представителен? Какъв е бил?

— Не — със съжаление каза Любов Яковлевна. — Рита не ми каза. Някак не стана дума. Пък и аз не я попитах.

— Маргарита Андреевна каза ли ви, че я е търсил един следовател?

— Да, разбира се. Той е питал именно за това — кой е посещавал това жилище, та тя му разказала за билетите.

И този разказ, кой знае защо, много е заинтересувал следователя Тихомиров. Той е направил извод, че една нишка води към театър „Нова Москва“. Защо ли? Въз основа на какво е направил такъв извод? Усет? Интуиция? Или е имал и някаква друга информация, която не е намерила място в записките на следователя?

След като се сбогува с Любов Яковлевна, Антон Сташис се качи в колата, извади мобилния телефон, включи се в интернет, отиде на сайта на театър „Нова Москва“, прегледа репертоара и намери списъка на изпълнителите в спектакъла „Дванайсет разгневени мъже“. Дванайсет артисти.

Двама от тях — Иван Звягин и Михаил Арцеулов.

* * *

— Ще трябва да ме вземеш със себе си — настойчиво убеждаваше Настя Сергей Зарубин.

— Не си ми притрябвала — вяло се опъваше подполковникът. — Аз да не съм малък случайно? Няма да се справя без тебе ли?

— Първо, наистина си малък — злобарски констатира Настя, — и второ, аз съм чела делото и съм наясно с материала, а ти не си го чел.

— Но нали всичко ми разказа — резонно възрази Зарубин.

— Определено не си запомнил всичко — парира го тя. — С една дума, отиваме при Дьомина заедно. После ще ми бъдеш благодарен. Надявам се, че си бил достатъчно умен да не й се обаждаш и да не си уговаряш среща?

— Обиждаш, а — с наполовина въпросителен, наполовина утвърдителен тон заяви той. — Добре, да вървим заедно. Среща след час на адреса.

Никой не отвори след позвъняването на вратата, наложи се да седнат на перваза между стълбищните площадки и да чакат. Вероника Дьомина дойде едва след час и половина — по торбите личеше, че е пазарувала.

— Мен ли търсите? — учудено и без никаква уплаха попита тя, когато видя Настя и Сергей да идват към нейната врата, докато тя отключваше.

— Ние сме от милицията — представи се Зарубин. — Във връзка със Светлана Леоничева.

— Защо, какво става със Света? — още повече се учуди Дьомина. — Нали тя трябва да е в затвора. Или са я пуснали?

— Може ли да влезем? — попита Настя вместо отговор.

Първото, което им направи силно впечатление, беше огромният брой снимки на Никита Колодни: любителски, професионални портрети, кадри от филми.

— Вие сте почитателка на Колодни? — зададе въпрос Настя. Зарубин мълчеше, защото не беше ходил в театъра и нито веднъж не бе виждал Никита Колодни.

Дьомина погледна Настя с недоумение и изтънко се усмихна.

— Може и така да се каже. Аз съм съпругата на Никита.

Гледай ти! Май този път улучиха десетката.

— Но нали фамилното ви име е Дьомина — уточни вече посъвзелият се Зарубин. — Не сте го сменили, така ли?

— Защо? Колодная съм, веднага щом се оженихме си смених паспорта.

— А кога се оженихте?

— През септември миналата година.

Процесът срещу Леоничева е бил през август, тогава Вероника още е била Дьомина, именно под това фамилно име фигурира в материалите по делото.

— Та, какво ви интересува, не ви разбрах? — попита Дьомина-Колодная, леко присвила своите тънки, изящно очертани вежди. — Какви въпроси имате към мен?

Когато чу, че гостите се интересуват от историята със съда и висулката пентакъл, Вероника тежко въздъхна и изведнъж се разплака. Оказа се, че е от онези редки жени, които не погрозняват от сълзите. Вероника остана все същата нежна красавица. Плачът дори не й попречи да говори.

… Никой в техния клас не разбирал какво е намерила умната и красива отличничка Вероника Дьомина в Светлана, която наистина била много симпатична, но я карала с тройки, хулиганствала, по поведение вечно имала „незадоволителен“. Често хващали Света с цигара в тоалетната, по-късно я гонели от час ту заради прекалено яркия грим, ту заради предизвикателно късите поли или високите токчета. В училище Света била „челният отряд на зрелостта“ и още в осми клас разказвала на Вероника не само за момчетата — в онези години вече било трудно да впечатлиш някого с момчета, но и за големите мъже, с които „ходела“. Вероника пък била момиче екзалтирано и впечатлително и буквално била омагьосана от Светлана, ходела по петите й, надничала в очите й и за всичко я слушала.

Момичетата пораснали, завършили училище, но си останали приятелки. Вероника влязла в университета да учи филология, а Светлана абсолютно неочаквано за всички — в художествената академия, специалност дизайн, защото тази професия, кой знае защо, я привличала. Около Вероника винаги се въртели много достойни младежи, от кавалери не можела да се отърве, докато Света, въпреки своята освободеност и ярка външност, някак укротила личния си живот. Тоест, естествено, имала почитатели, но все такива, дето по-добре да ги нямаш, за разлика от тези на Вероника.

И изведнъж на хоризонта на Светлана се появил Дмитрий Леоничев, петдесетгодишен собственик на, макар и не огромен, но все пак бизнес — красив, елегантен, преуспял. И според разбиранията на Светлана — ужасно богат. И между другото, неотдавна разведен. За нея, двайсетгодишното момиче от бедно семейство, Дмитрий бил божество, принц на бял кон, когото тя не бивало да пропусне за нищо на света.

Именно тогава добрата и жалостива Вероника й дала пентакъла. Същия онзи пентакъл на Кралицата на висшата съдба, който някога й подарила баба й с обяснението, че той носи щастие в личния живот и осигурява стабилен брак, изграден върху чувства, и й поръчала да го пази като зеницата на окото си. Без пентакъла нямало да я споходи никакво съпружеско щастие. И Вероника свято вярвала в това. Но толкова й се искало на нейната любима приятелка най-сетне да й провърви!

И й провървяло. Дмитрий Леоничев се оженил за Светлана, изчакал тя да получи професия, помогнал й да създаде своя, макар и мъничка, фирма по дизайн, изпратил я да учи в чужбина, а впоследствие включвал жена си в оформянето на сградите, които строял. С една дума, получил се стабилен приятелски семеен съюз.

А в живота на Вероника скоро се появил актьорът Никита Колодни, влюбил се до уши в нея. Отначало дълго се срещали, после заживели заедно, а после… После Никита поставил въпроса за сватба, брак и деца. Много искал да се ожени за Вероника и много искал деца. Вероника също обичала Никита и всичко можело да бъде наред, просто прекрасно, ако не бил пентакълът. Същият онзи пентакъл на Кралицата на висшата съдба, който тя дала на Светлана и без който не може да има щастие в семейния живот.

След дълго прекъсване Вероника се обадила на Светлана и я помолила да й върне висулката. Била абсолютно сигурна, че няма да получи отказ и какво било изумлението й, когато Светлана просто й се присмяла.

— Я престани да вярваш в разни глупости — весело казала тя. — Живееш си с твоя актьор, ами живей си и се радвай, не ме занимавай с тези неща. Пентакълът беше подарък, а подаръци не се връщат. Няма да ти дам висулката, как можеш да си искаш подаръка обратно!

Вероника се опитала да убеди приятелката си, но в отговор чула краткото:

— Гледай си работата.

Вероника за известно време се примирила. В края на краищата с Никита се обичат и живеят заедно, какво значение има една висулка? Но Никита Колодни бил на друго мнение и кавгите, предизвикани от нежеланието на Вероника да сключат брак, все повече зачестявали.

— Щом не искаш, не се омъжвай за мен, но ми роди дете — молел Никита.

— Деца може да има само при брак — твърдо отговаряла Вероника. — Иначе няма да е правилно.

— Добре, да се оженим тогава. Нали и ти искаш да имаме деца?

— Искам — признавала Вероника. — Но за това ни е нужен брак, а за брака е нужен пентакълът, в противен случай бракът няма да бъде стабилен и скоро ще се провали.

Никита положил много сили, за да убеди своята любима да изхвърли от главата си глупостите за пентакъла и неговата уж магическа сила, но напразно: Вероника не се поддавала на никакви придумки и твърдо отстоявала позицията си. Никита предлагал да купят друг пентакъл, същия като онзи, можело да се поръча в интернет магазин срещу нищо и никакви пари, имало и руско, и чуждо производство, и пиринчени, и сребърни, и всякакви, с шнурове и без шнурове.

— Не — повтаряла Вероника, — не е същото. Аз получих своя пентакъл от баба, а тя — от своята майка, на която го подарил нейният дядо, прочутият пътешественик. Той донесъл пентакъла от далечна страна, където го бил направил истински маг, направил го според всички правила, спазвайки всички обреди, свързани с положението на планетите и звездите, именно затова той има такава сила. А висулките, дето ги продават онлайн, са евтина имитация.

В края на краищата, след поредната кавга с Никита, Вероника решила да си поговори със Светлана лично, а не по телефона. Светлана си била вкъщи, Вероника знаела това със сигурност, защото пред входа била колата на приятелката й, а прозорците на жилището били широко отворени. Вера натиснала копчето на видеодомофона, но никой не й отворил. Тя го натиснала още няколко пъти, но резултатът бил същият. „Тя ме вижда и не иска да говори с мен — разбрала Вероника. — Какво пък, ще опитам да се промъкна.“

Звъннала на портиерката, която се оказала ужасно злобна и придирчива, не я пускала, обадила се по телефона на Светлана и я попитала може ли да пусне гостенката. Светлана очевидно не позволила да я пусне. Тогава Вероника дръпнала слушалката от ръцете на сърдитата портиерка и разплакана започнала да умолява Света да я приеме. Плачът подействал, Светлана, макар и с явна неохота, се съгласила да се срещнат и да си поговорят. Пуснали Вероника.

Но въпреки това нямало полза от този разговор. Светлана станала още по-категорична и цинична, а отказът й — още по-груб и просташки.

— Няма да ти го дам — заявила тя със студена усмивка. — Сега пентакълът е мой. И престани да ми досаждаш с твоите глупости. Щом отношенията ти с Никита са сериозни, омъжи се за него, раждай деца и прави всичко, каквото искаш. И изобщо, Вероника, стига вече! Ти винаги си била и отличничка, и красавица, и си имала всичко най-добро, дори с родителите си имаш късмет, и винаги си била облечена като картинка, и накити имаше още като дете, а аз какво? Какво имах аз? Баща алкохолик и майка чистачка! Сама постигнах всичко, изтрепвах се и сега няма да отстъпя пред никого. Имам добър съпруг, имам стабилен брак, заможна съм и съм си стъпила здраво на краката, а ти искаш да ми вземеш пентакъла, та да се лиша от всичко това? Няма да стане! Както се казва, на талантите трябва да се помага, бездарните сами ще се оправят. Така че оправяй се сама, а мен не ме закачай.

— Значи все пак вярваш в силата на пентакъла? — попитала Вероника. — Значи разбираш, че всичко това не е глупост?

— Вярвам или не вярвам — има ли значение? Няма да ти го дам и толкоз. Нужен ми е на мен. Поне за себеутвърждаване. До гуша си ми дошла със своето превъзходство, писна ми вечно ти да имаш най-доброто, разбра ли? Нека най-сетне аз да имам нещо, което ти нямаш и което ти е крайно необходимо.

Думите на Светлана били глупави и някак детински, в тях нямало нито логика, нито разум, нито ясна последователна позиция, така че Вероника не успяла да постигне каквото и да било. Още известно време тя плакала и я придумвала, но накрая напуснала жилището на Леоничеви с празни ръце.

Вкъщи преразказала с подробности на Никита своя разговор с бившата си приятелка.

— Вероятно трябва аз да си поговоря с нея — решил Колодни. — Не се разстройвай, аз ще реша проблема.

— Само че имай предвид — ако попаднеш на дежурство на тая церберка, тя няма да те пусне — предупредила го Вера.

— Мен ли? — позасмял се Никита. — Само да опита.

Той купил билети от касата и заминал за Шиловск. Не звъннал на домофона, знаел, че Светлана няма да отвори и на него, както не отворила на Вероника. Оказало се, че неговата предвидливост не била напразна, във входа наистина била дежурна строгата Маргарита Андреевна, но фокусът с билетите „по случай празника“ подействал безотказно. Никита се качил с асансьора, позвънил на вратата, а когато го попитали „Кой е?“, нахално отговорил, че е съсед и е дошъл да помоли за сол. Отворили му.

Ала всичките тези хитрости и усилия се оказали безполезни, Светлана страшно се възмутила, че не я оставят на мира, не спирала да говори цинични и груби думи, които се свеждали до едно: няма да даде пентакъла, той е нужен на нея, защото тя цени брака си и за нищо на света няма да рискува. И изобщо, сега за нея това било станало принципен въпрос.

И тогава Никита Колодни решил да си поговори със съпруга на Светлана, Дмитрий Леоничев. Да си поговорят по мъжки, да го помоли да повлияе на жена си, да я придума. Все пак двама мъже винаги ще се разберат. Или поне Никита много се надявал на това. За целта обаче трябвало да издебне момент, когато Дмитрий е сам вкъщи. Никита не искал да проведе разговора в офиса на Леоничев, да говориш за някакъв магически пентакъл в служебна обстановка е смешно, атмосферата не предразполага, Леоничев щял да бъде зает и постоянно да се разсейва по работата си, а и наоколо постоянно щели да се въртят странични хора. Никита избрал момент, когато няколко дни наред нямал нито репетиции, нито спектакли, и всяка сутрин ходел в Шиловск. Най-сетне успял да завари Леоничев сам вкъщи.

Никита се върнал в Москва с пентакъла. Дмитрий се оказал разумен, спокоен мъж, вярно, бил пийнал, но напълно вменяем. Той изслушал Колодни, дал му висулката и обещал, че ще реши всички проблеми със Светлана. В края на краищата, казал на сбогуване Дмитрий, Света, макар и свадлива, не е глупава жена, сигурно ще разбере, че мъжът й е постъпил правилно, и няма да се опъва за глупости.

— Кога беше това? — попита Настя. — Припомнете си колкото може по-точно.

— През април миналата година. Някъде в средата на април, по-точно не си спомням.

В средата на април. Приблизително по времето, когато загинал Дмитрий Леоничев. Очевидно той така и не е успял да каже на жена си, че е дал пентакъла, не се е наканил, явно е отлагал, чакал е благоприятен момент, когато Светлана ще е в подходящо настроение. Но не е дочакал. Ако се вярва на материалите по делата, в този период Леоничев вече много е пиел, така че може и съвсем да е забравил за нечакания гостенин и дадената му висулка. Както и да е било, Светлана Леоничева не е знаела, че вече не притежава пентакъла, когато е изпратила адвоката си при Вероника Дьомина.

* * *

Гарванът летеше над върховете на дърветата и предвкусваше какъв фурор ще предизвика разказът му за страстната любов на актьора Никита Колодни и Вероника и за тайнствения пентакъл. Обикновено при едно летене той гледаше големи късове от историята, но сега не можа да се стърпи и веднага се върна, за да сподели новините. Какво беше обаче отчаянието му, когато стигна до поляната и завари ужасяваща според него картина: около Камъка са се събрали Катеричката с нейните катеричета. Зайците, цялото семейство Таралсжчста, и Змеят се търкаля тук, разлял си е пръстените като у дома си, а Котаракът Хамлет се разхожда напред-назад, вирнал е опашката си вертикално и вещае. И всички слушат зяпнали неговите театрални приказки.

— Татенцето постоянно ме вземаше в театъра — и на репетиции, и на спектакли, в театъра ме обичаха и ме глезеха. Особено ми харесваше едно място, казва се „бюфет“. Сега разбирам как е уредено всичко там, но когато бях съвсем малък, бюфетът ми изглеждаше като едно специално заведение, в което седеше една специална лелка — тя вадеше от едно специално шкафче кренвирши или саламче.

— Ама вие може ли да ги ядете? — учуди се Камъкът. — Нали казахте, че месо ви е забранено?

— Е, това беше, преди да ме повредят. А и после, когато пораснах, можеше да хапвам варено, макар и по малко. По принцип ми е забранено, но е толкова вкусно, че може — обясни сложно Котаракът. — Когато бях още дете обаче, така и не можах да разбера защо татенцето не си вземе вкъщи такава специална лелка, която ще вади от хладилника кренвирши и саламче. Ами че това е много удобно, може да не ходиш до магазина, вкуснотиите са си винаги вкъщи. И представяте ли си, реших, че такива лелки са малко и не стигат за всички. Боже, боже, какво сладко дете бях! — разсмя се Котаракът, много доволен от себе си.

— Нима майчето ви не ви е обяснявала какво нещо е човешкият живот? — попита Камъкът. — Да не би да ви е дала на татенцето абсолютно неподготвен?

— Кой да пита майчето? — горестно въздъхна Котаракът. — Може и да е искала още да ме поглези и повъзпитава, но баба решила, че е време да ме дадат — и ме дала. Като цяло аз съм обиден на баба, трябва да ви призная. Другите котета от моето котило ги дали в богати къщи, а мен — на бедното татенце, дето си попийваше. Сега тези други котки ги разкарват из чужбините, пускат ги да се разхождат из дворовете на вилите, а аз, освен тясното апартаментче и театъра не съм виждал нищо от живота. Не, не искам да кажа нищо лошо за татенцето, той ме обичаше и аз го обичах, и се вълнувах за него, жалех го, тъгувах заедно с него, задето не му дават роли, а по време на спектаклите седях зад кулисите, гледах татенцето и се вълнувах да не би да забрави текста си, защото си пийваше, а това се отразява на паметта. Но… съдбата ми можеше да бъде много по-ярка и значима.

Змеят си събра пръстените, изопна се и се изправи в целия си внушителен ръст.

— Вие просто не разбирате колко ви е провървяло, уважаеми Хамлет — загърмя гласът му. Гарванът дори подскочи от изненада — не беше очаквал заклетият му враг да има толкова силен и сърдит глас. — В една богата къща нищо нямаше да видите, щяхте да се излежавате в копринената си кошничка и щяха да ви смятат за вещ, с която могат да се хвалят пред гостите, но с която могат за нищо да не се съобразяват. А татенцето ви е направил свой приятел, дори роднина, вие сте били негов роднина, негово близко същество, той ви е разказвал за Хамлет, за вуйчо Ваньо, носел ви е в театъра, вие сте гледали репетиции, спектакли, слушали сте разговори между умни хора и сте имали възможност да се развивате интелектуално и духовно. За всичко това вие, скъпи Хамлет, трябва да сте благодарен на съдбата и на първо място — на баба си. Искам да ви кажа, че съм разочарован. Не съм очаквал от вас такава прогнила житейска позиция.

След като произнесе гневната си тирада. Змеят меко се отпусна и се омота около Камъка, като извърна овалната си глава от Котарака, сякаш за да изрази презрението си. Гарванът остана много доволен! Пада му се на това бездомно парвеню, заслужаваше си го. Какво пък, сега е време и той да се изкаже.

Застана пред присъстващите и най-подробно докладва историята на Никита Колодни, Вероника и съпрузите Леоничеви.

— Ах, каква любов, каква любов — трагично въздишаше Камъкът. — Само помислете!

— И аз имах любов — веднага се намеси Котаракът с поредната си тирада, — и то, между другото, нещастна. Чичо ми имаше женско котенце…

— Чичо ви? — попита Змеят. — Това какво е, някакво ново действащо лице ли? Мисля, че не сме споменавали някакви чичовци.

— Чичо казвам на чичо Иларион, наш съсед от блока, живееше над нас. И имаше женско котенце на име Нефертити, за близките — просто Нифа. Ал, колко я обичах! Колко страдах! — Котаракът картинно изви опашка и застана в позата на смазания от мъка Ромео. — Боже мой, колко красива беше! „Сфинкс“ се наричат.

— Това пък какво явление е? — попита Камъкът. — От онези като в Египет ли? Ама те са каменни. Не бях чувал за такива котки.

Камъкът може и да не беше чувал, но пък Гарванът ги беше виждал с очите си.

— Тази котка е плешива — злорадо заяви той.

— Господи! — ахна Камъкът. — Да не би да е болна?

— И сбръчкана — радостно добави Гарванът.

— О, значи е и стара? — не повярва на ушите си Камъкът.

— И цялата се тресе — продължи Гарванът описанието на далечната любима на Котарака Хамлет.

— Може би страда от епилепсия? — предположи Катеричката.

— Освен това е гореща, сякаш има висока температура — с дълбоко удовлетворение завърши Гарванът.

Котаракът се обиди окончателно, врътна опашка и се скри зад най-близкия храст.

— Лошо се получи — огорчено проточи Камъкът. — Излезе, сякаш му се подиграхме. Той изпитва истински чувства, а ние… Сигурно трябва да му се извиним.

— Ново двайсет! — изграчи Гарванът. — От къде на къде ще му се извиняваме? Как ли пък не. Аз ви казах истината, неговата Нефертити е точно такава — грозна, плешива и сбръчкана, а никой не бива да се обижда от истината.

— Тя е грозна според теб, а за онези, които я обичат, е най-красивата котка на света — укорително каза Камъкът.

— И изобщо, за красотата няма еталони. Доколкото разбирам, на теб и нашият Хамлет не ти харесва, а според мен е много симпатичен.

— Той е красив, а не симпатичен — ехидно просъска Змеят. — От писан по-писан красавец. А на когото не му харесва, да не му се любува. Ти, Гарване, вземи да прескочиш до там, да провериш как е Нифа, може пък Хамлет да се разчувства и да ни прости.

Храстът се размърда, първо се показаха дългите мустаци, после — половината Котарак.

— Там няма нищо за гледане — горестно промълви той.

— Както обича да казва баба: не и в този живот. На Нифа й донесоха за любов съвсем друго котараче, от правилна порода.

— А вашата порода да не би да е неправилна? — смая се Камъкът. — Та вие сте такъв хубавец, очите си да не откъснеш.

— Аз съм мелез от мейнска и чинчила, не ставам за Нифа — изхлипа Котаракът. — Чичо й разрешава да се събира само с плешиви като нея.

От разноцветните му очи бликнаха сълзи.

— Как се развиват нещата? — попита Змеят, за да намали емоционалното напрежение на момента. — Или не си ни донесъл нищо, освен любовната история?

Не бил донесъл ли! Гарванът просто не им разказа всичко, но напоследък беше станал предвидлив, с тоя идиотски Котарак трябва да се внимава. Винаги трябва да имаш в резерв неразказан момент, а още по-добре два, за да натриваш носа на Хамлет, който започва да се дуе само леко да разхлабиш хватката си.

Оказва се, че в четвъртък, втори декември, е било оформено разрешението за детайлизация на телефонните обаждания на Никита Колодни.

— Защо? — не разбра Камъкът. — Та нали той не е убивал никого.

— Но е мълчал — възрази Гарванът. — Не може да не е разпознал в пиесата на Лесогоров семейство Леоничеви, но кой знае защо, си е премълчал. И това е подозрително. Ето защо детективите са решили да видят с кого е разговарял той през последния месец.

— И какво са научили? — поинтересува се Змеят.

— Ами свързвал се е с разни хора, включително с някоя си Олга Попова от Шиловск.

— Тя пък коя е? — учудено попита Камъкът.

— Е, това не знам — многозначително изрече Гарванът. — Затова ще трябва пак да ида и да видя.

Змеят явно бе изпитал желание да се заяжда.

— А защо още не си видял?

— Бързах да дойда при вас, глупаци такива — тросна се Гарванът. — Исках по-скоро да ви разкажа за пентакъла. Вие обаче не цените усилията ми, не ме уважавате, не виждам никаква благодарност от ваша страна, само придиряте и упреквате. Ще видите вие, като престана да летя дотам, за да гледам.

— О, не! — уплашено изписка Котаракът Хамлет. — Само не това! Умолявам ви, уважаеми Гарване, не изоставяйте историята, изгледайте я докрай и ни я разкажете. Не знам за другите, но аз ще се пръсна от любопитство, ако не науча как е свършило всичко.

— А на теб изобщо ти е време да се прибираш — сопна се Гарванът. — Седиш си тука, вириш опашка и командваш. Аз се старая не заради теб, а заради Камъка.

— Как така да се прибирам? — слиса се Котаракът. — Къде да се прибера? Сега нямам дом, там живеят чужди хора. Къде да отида?

— Ами в театъра — моментално намери отговор Гарванът.

— Там всички те познават, всички те обичат, нали това каза.

— Ами да! — Котаракът чак приседна на задни лапи. — Как не се сетих сам! Трябваше веднага да отида в театъра, още щом закараха татенцето в болницата. Какъв идиот съм само, какъв идиот!

— Нищо — взе да утешава Котарака Змеят, — но от друга страна, сте паднали в дупката и се запознахте с нас. Нали слушате тази толкова интересна история, иначе нищо нямаше да научите.

— Как така нямаше да науча? — възмути се Котаракът.

— Сега щях да бъда в театъра, в самия център на събитията, може би щях да знам дори повече от вас.

Гарванът вече не можеше да изтърпи подобна наглост.

— Първо — понапери се той, — щеше да видиш само какво става в самия театър, а аз гледам навсякъде и в това се състои принципната разлика между мен и теб. И второ, ако не ти харесва как разказвам, върви си в театъра и стой там, лови мишки. Нямаш работа на нашата поляна на Вечните, не си достойна компания за нас.

Камъкът обаче неочаквано възрази.

— Не бива да изпращаме Котарака обратно, това е нарушение — строго каза той и помръдна вежди. — Щом е попаднал тук, значи е изчезнал от там, нали така?

— Добре де — кимна с лъскавата си черна глава Гарванът.

— И какво от това?

— Ами щом Хамлет липсва в онази реалност, значи вече го няма там. Тоест реалността съществува вече без него и ние нищо не можем да променим. Нямаме право.

— Абе ти просто си признай, че си се влюбил в тоя твой Котарак — заврещя Гарванът, сякаш Хамлет го нямаше тук — и не искаш да се разделиш с него. Ти си предател! Ти предаде нашето вечно приятелство, нашите вечни принципи!

Камъкът засрамено замълча. В думите на Гарвана имаше известна истина, той наистина много се бе привързал към Котарака Хамлет. Но и правилата за отношенията с „онази“ реалност бяха непоклатими, така че трябваше да се съобразява с тях.

През това време Гарванът слезе от клона, кацна на темето на Камъка и се наведе досами ухото му.

— Само си представи — зашепна той, като се стараеше да не го чуе Котаракът, — Хамлет рано или късно ще умре, защото е смъртен. И ти ще трябва да го погребваш. А така ще го изпратим по живо, по здраво и никога няма да научим какво ще стане с него. И ще можем винаги да мислим, че е жив и с него всичко е наред. Страхотно, нали?

Трудно беше да се спори с това. Но все пак би било сериозно нарушение…

— А ти какво мислиш, Змейо? — обърна се Камъкът към приятеля си и кимна към Хамлет, кой го кротуваше встрани и с трепет чакаше как ще бъде решена съдбата му.

— Мисля — бавно засъска Змеят, — че можем да върнем уважаемия Хамлет. В края на краищата, когато е паднал в пространствено-времевата дупка, той е бил в безсъзнание, беше тежко болен, тоест не беше в активна фаза на съществуването си. И остана в тази фаза твърде дълго, въпреки че ние го лекувахме с всички сили. Ами ако не го бяхме лекували?

— Щеше да пукне — услужливо се намеси Гарванът.

— Щеше да лежи болен и нямаше да е активен още по-дълго — изказа предположение Камъкът. — Разбирам какво искаш да кажеш.

— Аз пък не! — жално измяука Котаракът.

— Змеят иска да ни каже, че тъй като ти и без това не би могъл да направиш нещо, значи не би могъл да промениш реалността с присъствието си. Какво значение има къде щеше да лежиш неподвижно — там, край бензиностанцията, или тук? При всяко положение никой нямаше да те прибере вкъщи — беше ужасно грозен и мръсен, такива никой не ги взема — започна да обяснява Гарванът. — И не би могъл да хванеш нито една мишка. Тоест на онази реалност изобщо не й пука дали си бил в нея, или не си бил — полза от тебе никаква. А щом не й пука, спокойно можем да те върнем, сякаш си полежал, полежал — и си оздравял. По този въпрос съм напълно солидарен със Змея.

— Но аз не искам — плачливо заяви Хамлет. — Рано ми е да се прибирам, искам да дослушам историята.

— Добре — великодушно се съгласи Гарванът, — тъй да бъде, поживей с нас, докато изгледаме всичко докрай, а после ще си вървиш.

— Но аз не знам как… Не умея… — слиса се Котаракът.

— Аз ще ти помогна — обеща Гарванът. — И до мястото ще те заведа, няма да се изгубиш. Или ще помолим Змея, и той знае мястото.

Змеят кимна в знак на съгласие и започна да се навива, което означаваше стремеж към спокойствие, към освобождаване от спорове и конфликти.

* * *

Антон Сташис тръгна за Шиловск да търси Олга Попова сам, Настя каза, че гърбът й просто няма да издържи още едно пътуване.

Доколкото успя да изясни. Попова живееше сама и работеше като системен администратор в някаква фирма. Антон реши да я навести вечерта и не сбърка — Олга си беше вкъщи. Отвори по пеньоар, изпод който се виждаха голи, не твърде стройни крака.

— Слушам ви — каза спокойно, като гледаше Сташис с ясни очи.

— Аз съм от криминалната милиция, казвам се Сташис — представи се Антон и извади удостоверението.

Олга се притесни и започна да загръща пеньоара, който и без това беше здраво пристегнат с коланче.

— Ама какво се е случило? Ох, не, почакайте, влезте, влезте в хола, трябва да се преоблека.

— Няма нужда да се преобличате, не се безпокойте — опита да я спре Антон, но момичето вече беше изчезнало зад една врата.

Тя се скри в друга стая и се появи след известно време напълно облечена, по дънки и блузка. Разпуснатата преди коса, сега бе прибрана на тила и пристегната на сложен възел. Дори очите й, доколкото Антон успя да забележи, бяха станали по-ярки и изразителни, явно беше подновила грима си.

— Вече мога да разговарям с вас — усмихна се Олга. — Какво ви интересува?

— Интересува ме Никита Колодни. Познавате ли се с него?

Устните на Олга едва забележимо помръднаха.

— Познавам се. Но не сме близки. Какво се е случило? Той проблеми ли има? Неприятности?

— С него всичко е наред, не се тревожете. Ние се занимаваме с покушението срещу художествения ръководител…

— А, да, Богомолов — прекъсна го Олга. — Никита ми каза какво нещастие се е случило с него. Но не разбирам какво отношение…

— Олга, повярвайте ми, нямаше да пътувам толкова надалече, за да ви видя, ако не беше важно — меко каза Антон. — Моля ви, отговорете на въпросите ми и колкото по-бързо го направите, толкова по-бързо ще си тръгна и ще ви оставя на мира. Та, значи, в какви отношения бяхте с Колодни?

— Нали ви казах: не бяхме близки.

— Може ли по-конкретно?

— Аз съм му почитателка, ходя на неговите спектакли. Тъй като се познаваме, той понякога ми се обажда по телефона.

— Срещате ли се с него?

— А вие искате ли чай? — отговори тя на въпроса с въпрос и се разсмя.

— Не, благодаря — отказа Антон. — Та, значи — срещате ли се с Никита Колодни?

— А аз ще пийна един чай. Разбирате ли, току-що се прибрах от работа, не успях да вечерям, много съм гладна. Почакайте една минутка.

Олга се скри в кухнята, но Антон я последва, застана на вратата и мълчаливо се загледа как момичето налива вода в един чайник, а в друг насипва чая.

— Олга, вие не отговорихте на въпроса ми — каза настойчиво, внимателно наблюдавайки ръцете й, които пърхаха над чашата, чинийката и захарницата.

— Искате да знаете дали не се срещаме с Никита в романтичен, тъй да се каже, смисъл? — най-сетне заговори тя. — Трябва да ви разочаровам. Няма да крия, аз бих искала отношенията ни да са по-близки, но Никита е женен и много обича жена си. Не мога да разчитам на нищо от негова страна. Ето защо отношенията ни се състоят само в разговори.

— И за какво разговаряте?

— За театър, за спектаклите, за неговите роли, за различни пиеси.

— Тоест вие сте театралка? — уточни Антон.

— Ами… — смутено се усмихна Олга. — Всъщност не кой знае каква. Просто ми харесва Никита и се старая да му бъда интересна.

— Кажете, Олга, разказвал ли ви е Колодни за пиесата, която репетира в момента?

Тя подхвана подноса с чашата с горещия чай, захарницата и каничката с мляко и тръгна към хола. Антон трябваше да се отдръпне, за да й даде път. Олга седна на дивана, сложи в чашата захар, наля мляко, бавно разбърка с лъжичката и погледна Антон въпросително:

— Няма ли да се съблазните? Хайде да налея и на вас, докато е горещ — предложи тя. — Моят чай е много хубав.

Но той отново отказа. Не му се искаше да прекъсва наблюдението си над Олга, над движенията на нейните гъсти тъмнорижави вежди, на нейните пухкави устни, покрити с яркорозово червило.

— Та какво казахте за пиесата? — напомни й той.

— Никита ми говореше за нея, но не с подробности. Разбрах само, че пиесата не му харесва, но е щастлив, че са му дали една от двете главни роли, толкова дълго бил чакал това. Щом ме питате за Никита, сигурно вече знаете, че дълго не са му давали да играе, затова за него този спектакъл е важен. Той много иска пиесата да стане по-хубава и спектакълът да не бъде спрян след три-четири представления, а да се върти няколко сезона. Всъщност това е всичко, което знам.

— А какво точно не му харесва в пиесата, каза ли ви?

— Никита каза, че била съвсем сурова и изобщо не била интересна, в характерите нямало нищо привлекателно, липсвала драматургия на образите.

— Разкажете, моля, кога и как се запознахте с него?

Олга отпи от чашата, намръщи се и добави още малко мляко.

— Горещ е — каза тя, виновно усмихната. — С Никита се запознахме преди две години. Бях на театър, видях го и се влюбих в него. Смешно, нали? Голямо момиче, разумно, самостоятелно, с висше образование, а се влюбих като първа глупачка. След спектакъла изтичах до павилиона, купих цветя и го изчаках пред служебния вход, страхувах се да не го изпусна, че вече си е отишъл, докато съм тичала за цветята. Но не го изпуснах. Той излезе, подарих му цветята, започнах да мънкам нещо за таланта му, а той ме хвана под ръка, усмихна се приветливо и ме покани да пием кафе в близкото заведение. Представяте ли си колко щастлива бях? Никита взе телефонния ми номер и каза, че когато дават един спектакъл, в който той има малка, но много ярка роля, непременно ще ми се обади и ще ме покани.

— Обади ли се?

— Господи, разбира се, че не! — разсмя се Олга леко и кой знае защо, радостно. — Мина време, той не се обади, макар че онзи спектакъл беше игран на сцена вече няколко пъти — специално следях афишите и разбрах, че ми е говорил празни приказки. Беше толкова мил в заведението, затова ми се беше сторило… Нали разбирате. После обаче разбрах, че изобщо не го интересувам. Мина повече от година и аз отново отидох на театър и отново го видях, и отново купих цветя и го изчаках пред служебния вход. Толкова се зарадва, като ме видя! Аз дори не го очаквах, честна дума. Никита каза, че е загубил телефона ми, и дълго се извинява, че се получило така и не ми се е обадил. Пак отидохме да пием кафе, аз казах няколко думи за спектакъла и за играта на артистите, а Никита каза, че имам удивителен усет за театралното изкуство и моето мнение може да се окаже полезно за него. Оттогава ми се обажда — кога по-често, кога по-рядко, дълго разговаряме. С това нашите отношения се изчерпват. Уви — добави Олга с усмивка.

— А вие бихте искали някакво продължение, така ли? — попита Антон. — Извинете, че се бъркам, можете да не ми отговаряте.

— Не, защо, ще ви отговоря. Да, бих искала по-близки отношения, защото Никита много ми харесва и като мъж, и като личност. Но тъй като знам, че това е невъзможно, дори не си мечтая. А сега ми обяснете, ако обичате, защо ме разпитвате за всичко това и какво отношение имат разговорите ми с Никита към покушението срещу Богомолов.

— Олга, ние вършим маса рутинна работа, събираме информация отвсякъде, откъдето е възможно, а после за делото е нужна само една капка от целия океан от сведения. Но ние никога не знаем коя именно капка ще се окаже нужна, затова ги събираме всичките и безпомощно се мятаме из вълните. Добре ли го обясних?

Тя рязко се изправи и много сериозно погледна Антон.

— Добре го обяснихте, така, че нищо да не стане ясно. Но явно няма да дочакам друг отговор. Да вървим, ще ви изпратя.

* * *

Антон излезе от Шиловск, отклони към канавката, изключи двигателя и извади диктофона. Гласът на Олга Попова изпълни купето на колата. Антон слушаше със затворени очи и си спомняше това, което бе видял. Момиче с късо пухкаво пеньоарче. Разпусната дълга и чуплива коса, възкриви крака, но с хубави, сухи и тънки прасци, а виж, колената — ъгловати, някак твърде едри. Ето че тя се скрива в стаята и се появява с… оръфани дънки и изумруденозелена блузка с рюшове. Такава блузка се облича само под строг черен костюм, а не към модерни бледосини дънки. Косата — прибрана на кокче със светлосиня евтина пластмасова шнола. На устните — яркорозово червило, а очите… очите — гримирани с тънки стрелички, на клепачите — сенки… какъв цвят бяха? Да, правилно, светлокафяви. Антон си представи ръката на Олга, хванала чашата, и се усмихна: грижливо направен маникюр, явно пресен, с люляков лак. Странно момиче. Защо се преоблече, среса и гримира? Искаше да я хареса младия мъж от милицията ли? Напълно е възможно, но ако беше така, нямаше да пие чая си сама. По никакъв начин. Ако наистина е била толкова гладна, щеше да търпи. Защото е искала да я харесат. Или щеше да прояви настойчивост и да накара гостенина да изпие поне една чашка. Не, не е искала да се хареса на Антон. Какво тогава? За какво беше този цирк с преобличането и гримирането? Зелена блузка, синя шнола, кафяви сенки, розово червило и люляков лак. Пълен ужас! А пък жилището прави напълно нормално впечатление, обзаведено е с вкус, без грозотии. Или някой друг е обзавеждал жилището на Олга Попова? А нейният личен вкус се е проявил именно във вида, в който тя застана пред Антон? Нима такова момиче е могло с каквото й да е да привлече Никита Колодни, който е забелязал у нея тънък усет към театралното изкуство? Не се връзва едното с другото, никак не се връзва.

Антон изслуша записа докрай и го пусна отначало. Ето, първите въпроси… ето, Олга помръдва устни… тук тръгна към кухнята, Антон я последва… запарва чая… поставя съдовете на подноса… пие чай сама в присъствието на външен човек…

Ето, това е. Тя не просто не е искала да му хареса, на нея изобщо й е било все едно какво впечатление ще направи. Било й е дори безразлично как изглежда. Обличала се е с първата попаднала й под ръка дреха, и косата си е прибрала с първата попаднала й шнола, и червилото е извадила от чантичката, без да обърне внимание на цвета му, и очите си е гримирала по същия начин. Трябвало й е време, а за да оправдае дългото си отсъствие, затова е сменила дрехите, прическата и се е гримирала абсолютно механично, защото през това време трескаво е обмисляла ситуацията, за която не е била подготвена.

… — Та, значи, в какви отношения бяхте с Колодни?

— Нали ви казах: не бяхме близки.

И тук тя не лъже, Антон отчетливо чувства това, добре си спомня погледа на Олга и движенията на лицевите й мускули, когато тя произнасяше тези думи. Отношенията им не били близки. Какво има да крие тогава? От какво се притеснява?

Той изключи диктофона и се обади на Зарубин.

— Трябва да получим детайлизация на телефонните разговори на Колодни за две години — каза той, когато Сергей вдигна слушалката. — Един месец се оказа малко.

— За две години? Ти да не откачи, малкият? — почти кресна подполковникът. — Поне имаш ли представа какъв масив е това? И кой ще се рови из него?

— Струва ми се, че знаете кой — предпазливо отбеляза Сташис.

— Струвало му се — промърмори Зарубин. — И какво трябва да кажа на Блинов?

— Вие сте началник, по-добре знаете. Но ние имаме искане за номера на Колодни, можем да не вземаме второ, просто ще отидем и ще помолим да ни дадат информацията по неговата симкарта. Искате ли аз да отида утре сутринта?

— Добре, ще отидеш, ще я вземеш и ще я занесеш нали знаеш на кого — заключи Сергей. — Това беше, дочуване.

* * *

В очите й смъдеше, ситните букви и цифри се сливаха в монотонни сиви редове. Настя разтърси глава и замижа, за да си починат очите й. Кой е казал, че да прегледаш телефонните обаждания на един човек за две години е лесна работа? Да го убиеш такъв. И защо по искането на следователя не е можело да получат електронната база данни? Тогава работата щеше да се свърши лесно и бързо.

Тя открехна вратата от кухнята към коридора и на пръсти се промъкна в стаята, от която долиташе равномерно дишане: на дивана спеше Чистяков, а на разгънатия фотьойл-креват — Серьожа Зарубин.

— Ще трябва да ме пуснеш да пренощувам — бе заявил той снощи. — Сега Сташис ще ти донесе детайлизацията на обажданията на Колодни за две години и аз не мога да допусна да изучаваш доказателство в отсъствието на процесуално лице.

— Ти не си процесуално лице — веднага го парира Настя, — процесуално лице е следователят, а ти си просто оперативен работник. Макар и с пълномощия, не споря. По-добре си признай, че няма къде да нощуваш, пак си се сджавкал с твоята.

— Добре де, признавам — промърмори Сергей. — Няма ли да ме прибереш?

— Че какво да те правя — засмя се Настя, — идвай.

Сергей пристигна, когато пред нея на кухненската маса вече бяха струпани разпечатките.

— Не разчитай на кралска вечеря — предупреди го Настя, — масата в кухнята е заета, ще ядеш в хола, с чиния на коленете. И то, в случай че Чистяков ти даде нещо за ядене. А мен не ме закачай, заета съм.

Чистяков, разбира се, прояви гостоприемство и нахрани уморения детектив, но както го бе предупредила Настя — „на коляно“, защото масата в хола отдавна и непоклатимо бе заета с компютъра и книжата на Льоша.

Вече минава два, мъжете отдавна спят, а Настя още седи и проверява себе си, страх я е да не е пропуснала нещо. Така де, какво се получава с тези телефонни разговори? Странно нещо се получава.

Телефонната връзка между Колодни и Попова е започнала преди година и половина, през април две хиляди и девета година. И са започнали в деня, когато е загинал Дмитрий Леоничев. Буквално в същия ден. Половин година преди това Колодни нито веднъж не е търсил Попова по телефона. Но това нищо не означава — напълно е възможно Попова по-рано да е имала друг номер и двамата да са общували активно, а Настя прави проверка само на номера, който Олга използва сега.

Тя си отбеляза в бележника: да се провери дали Попова не е сменяла номера си. Ще каже това на Антон утре сутринта.

И тъй, денят, когато е бил убит Дмитрий Леоничев. Отначало търсене от телефона на Колодни към телефона на Попова, не е отговорила. След два часа и петдесет минути Олга е набрала Никита, след още час и половина я е набрал той. Двата разговора са траяли по десетина минути.

На другия ден Олга пак е набрала Никита и е разговаряла с него четиринайсет минути.

Два дни по-късно Никита Колодни е потърсил Попова, разговорът е продължил девет минути.

И още няколко обаждания в течение на седмицата след смъртта на Леоничев. Разговорите между Никита и Олга са ставали все по-кратки, последният — само две минути и половина.

И край. След тази седмица обажданията престават и няма нови цели шестнайсет месеца. Тоест нито едно обаждане от април 2009 година до септември 2010. И това беше най-трудният момент в днешната работа на Настя, защото тя непрекъснато се страхуваше, че е пропуснала ред в дългата много страници разпечатка и не е забелязала някое обаждане. Тя няколко пъти ту наред, ту произволно прегледа листовете за тези шестнайсет месеца, за да бъде напълно сигурна, и спря едва когато разбра, че и без това вече нищо не разбира и не вижда.

Излизаше, че контактите между Колодни и Попова са се възобновили през септември… Настя прелисти своя работен бележник. Да, два дни след като в театъра се е провело първото четене на пиесата „Правосъдие“ и е било обявено разпределението на ролите. Какво пък, това е в пълно съгласие с обясненията на Попова, че Никита обсъждал с нея работата си в театъра. Дали са му нова роля, голяма, главна, сега има за какво да си поговори с момичето, което според собствения му израз има „необикновен усет към театралното изкуство“. Само че продължителността на разговорите е съвсем малка и това не предполага подробни обсъждания с Олга на текста на пиесата, на проблемите около работата върху ролята, по-скоро прилича на уговорка: кога и къде ще се видим.

Излиза, че Олга е излъгала. Описът на обажданията не съвпада с нейната версия нито по съдържание, за което говори продължителността на разговорите, нито по време — нали Попова твърди, че с Никита започнали да се чуват редовно преди малко повече от година. Определението „малко повече от година“ може, макар и с уговорки, да се приеме за „година и половина“, когато е отбелязан техният първи разговор, но за каква редовност може да се говори, след като цели шестнайсет месеца те изобщо не са разговаряли? Олга не е споменала нищо за тази пауза. Всъщност тя почти не е рискувала, когато е представяла своята версия на познанството си с Колодни, защото е разбирала, че никой няма да се хване да проверява обажданията за две години — твърде трудоемко е. Ще проверят детайлизацията за последния месец, максимум за два, а през последните два месеца при тях всичко е наред — от септември телефонните им разговори са станали редовни, макар и кратки.

Настя отиде до мивката, пусна водата и си изми очите. Поолекна й. Събра купчината книжа, погледна я с отвращение и се зарови в собствените си бележки. Беше й се мярнала някаква мисъл… Но къде да я търси сега? Мисълта се беше появила, когато записваше на своето листче данните за първите телефонни разговори между Колодни и Попова… А, да, спомни си! Повикването от телефона на Колодни към Олгиния, на което тя не е отговорила, най-първото повикване в историята на тяхното общуване. Това ужасно прилича на ситуация при познанство, когато хората си разменят телефонните номера. Има един прост и широко използван начин, по който действат хората, които не обичат да диктуват номера си или да записват чужди номера на случайни листчета: вземаш телефона на събеседника си и набираш своя номер, на дисплея излиза номерът на търсещия те абонат и на теб ти остава само да го вкараш в телефонния указател, а в телефона на твоя събеседник остава набраният от теб номер — твоят собствен. Но това странно обаждане се е състояло далеч не късно вечерта, както би трябвало да бъде, ако Колодни и Попова са се срещнали след спектакъл. Може да е било почивен ден и в театъра да е имало утринен спектакъл? Вярно, малко е странно момиче на такава възраст да ходи на утринни спектакли, но какво ли не се случва в този живот… Може Олга да е отишла специално за да види любимия си артист.

Тя извади ноутбука, отиде на сайта на театър „Нова Москва“, но както и бе предполагала, репертоарът за миналата година не бе запазен там. Добре де, утре сутринта ще може да звънне на директора на театъра Бережной. А сега не е зле да поспи мъничко.

Кой знае защо, утрото настъпи твърде бързо… Във всеки случай Настя Каменская не можа да се наспи. В просъница бе чула как Алексей и Серьожа Зарубин тихичко се препираха кой пръв да влезе в банята, а кой през това време да приготвя закуската. Естествено, победи Чистяков, защото на неговата тренирана от математиката логика не можеше да противостои дори Настя, камо ли Зарубин. Тя с наслада протягаше крака и се загръщаше с одеялото с надеждата мъжете да вземат душ и да се бръснат по-дълго, но все пак настъпи моментът, когато трябваше да стане.

Тъй като непланираното вечерно посещение на Зарубин бе наложило приготвяне на допълнителна порция вечеря, продукти, от които би могло да се направи вкусна и засищаща закуска, почти не бяха останали и на масата имаше само чиния с купчинка глазирани кашкавалени резанки. Нямаше дори хляб.

— Защо се пазаряхте над главата ми, щом и без това е нямало от какво да се направи закуска? — учуди се Настя, след като огледа сервираната по всички правила, но бедна откъм храна кухненска маса.

— Ами красивото подреждане? — възрази Алексей. — Ами майсторското варене на кафето? Хубавите съдове, салфетките и ароматът на истинско кафе — ето всичко, което е нужно, за да може човек да усети атмосферата на пълноценна закуска, щом и без това няма никаква лапачка. И после, кашкавалът е достатъчно засищащ.

Той хапна набързо и хукна за работа, а Настя започна да излага пред Сергей резултатите от нощните си бдения.

— Значи Попова е лъгала за всичко — констатира оперативният работник. — И разбира се, вече е съобщила на приятелчето си Колодни, че са я търсили от милицията и са я разпитвали за историята на тяхното познанство. Така че той сега очаква да зададем същите въпроси и на него. Но каква полза от това? Той е подготвен и ще потвърди дума по дума всичко, което е казала Олга.

— Не всичко е толкова мрачно — усмихна се Настя. — Имам едно съображение, само че ще трябва да почакаме докъм единайсет часа, когато директорът на театъра дойде на работа.

Зарубин си погледна часовника.

— До единайсет? Ти луда ли си! Аз трябва да вървя в службата. И не мога да чакам толкова, мъчи ме информационен сърбеж. Кажи ми какво си измислила, а в замяна аз ще измисля как да го научим преди единайсет.

— Обещаваш ли да измислиш? — присви очи Настя.

— Да не мръдна оттук! — закле се Сергей.

— Трябва да науча кой дневен спектакъл са давали в „Нова Москва“ в деня на убийството на Леоничев. И дали в него е играл Колодни. Ще можеш ли?

— Фасулска работа! — разсмя се Зарубин. — Сега ще почакаме да стане девет и ще се обадим в счетоводството на театъра. Счетоводството със сигурност работи от девет, не като ръководството, което идва по-късно.

— Мислиш ли, че в счетоводството имат такива сведения? — усъмни се Настя.

— В счетоводството, Настя, винаги има всичко, бъди сигурна — твърдо обеща той. — Изобщо, счетоводството на коя да е организация е информационна съкровищница, ти ли не го знаеш. Там има всичко и дори повече. Трябва само да умееш да поискаш, за да ти свалят от рафтчето нужната папчица и да отворят в компютъра нужното файлче.

— А ти ги умееш тия работи, така ли? — недоверчиво попита тя.

— Наложи ли се да отида там, естествено, ще ми откажат — самокритично призна Зарубин, — много съм неугледен и телесно неубедителен. А по телефона гласът ми много си го бива, нито една жена не може да ми откаже.

Изчакаха да стане девет и се обадиха в театъра. Зарубин не бе преувеличил — наистина умееше да прелъстява жени по телефона и само след десет минути се разбра, че в деня на смъртта на Дмитрий Леоничев в театъра е бил представен спектакъл, в който Никита Колодни не е играл. Денят бил делничен, затова имало само вечерен спектакъл, никакъв утринен.

— Излиза, че това обаждане, на което Попова не е отговорила, не означава запознаване и размяна на телефонни номера — каза Настя. — Или те изобщо не са се запознали в този ден. Попова е казала, че са си разменили телефонните номера в деня, когато тя отишла в театъра, видяла на сцената Колодни и го изчакала с цветя пред служебния вход. Не се връзва.

— Правилно — кимна Сергей, — не се връзва. А какво се получава?

— Че те са се запознали не в този ден, а в друг. А обаждането, на което тя не е отговорила, е станало просто защото Никита е опитал да се свърже с Олга, но не е успял от първия път. А после са се свързали и са разговаряли, дори два пъти.

— И какво?

— И нищо — въздъхна Настя. — Освен ако предположим, че Олга е излъгала и за запознаването им. Може да са се запознали наистина в този ден, но не във връзка с театъра.

— А във връзка с какво? — не разбра Сергей. — Какво, искаш да кажеш, че…

— Именно това искам да кажа. А сега ти и Блинов трябва да планирате разговори с Попова и с Колодни, поотделно, но едновременно. Нека всеки от тях да разкаже своята версия за запознаването, а вие ще видите как тя се съгласува с историята на техните телефонни разговори. Нищо, че Колодни е вече предупреден, нали те не знаят, че имаш детайлизацията, която опровергава всичко, разказано от нея. И няма да научат. Дори през ум няма да им мине. Детайлизация за две години! Само глупачка като мен можеше да се захване с такава работа.

* * *

На Антон Сташис бе възложено да събере сведения за Олга Попова и преди всичко да изясни дали преди около година и половина тя не е сменяла телефонния си номер. Оказа се, че номерът й е корпоративен и тя го използва от деня, когато е постъпила на работа във фирмата си, тоест повече от три години. Виж, местожителството си е променяла — в жилището, където я бе навестил Антон, Олга се е преместила преди около година или малко по-рано, като преди това е продала много по-просторното жилище, в което е живеела с родителите си.

И Антон отново замина за Шиловск. За два дни успя да издири много хора, от чиито разкази си състави що-годе ясна картина за Олга.

Баща й работел на строежа на един от обектите, изграждани от фирмата на Дмитрий Леоничев. Работникът Попов обичал да си пийва и често ходел на работа в нетрезво състояние, но в деня, когато с него се случило нещастието, бил трезвен. И за падането му от високо бил виновен човекът, който отговарял за техниката по безопасност, тоест представител на фирмата на Леоничев. Ако съдът признаел вината на строителната организация, Леоничев трябвало да плати много пари на вдовицата на Попов. Ала бил включен целия административен ресурс и работата била извъртяна така, че виновен се оказал самият работник, още повече че се намерили доста свидетели, потвърдили неговото пристрастие към алкохола. Вдовицата и дъщерята на Попов се озовали в бедствено положение, защото доходите на дъщерята били твърде скромни, а съпругата доста боледувала и не можела да работи. Семейството съществувало само чрез заплатата на съпруга, а сега главата на семейството го нямало и те получили минимална компенсация.

Тогава вдовицата на работника Попов отишла при Дмитрий Леоничев и помолила за материална помощ. Леоничев отказал. Попова се разболяла сериозно, за лечението й отишли много пари, Олга се принудила да взема заеми, за да излекува майка си. Майката оздравяла и отново се обърнала за помощ към Леоничев, но той отново й отказал. А заемите трябвало да се връщат. И тогава било решено майката да отиде да живее на село при някаква далечна роднина, а Олга да продаде апартамента, да си купи по-скромен и с разликата да върне борчовете. Така и станало, преди година Олга Попова се преместила.

Всичко това беше много интересно, но нямаше отношение нито към Никита Колодни, нито към Лев Алексеевич Богомолов. Можеше обаче да има пряко отношение към ситуацията, в която се запознали Олга Попова и артистът от театър „Нова Москва“. Абсолютно невероятна изглеждаше историята със запознаването на почитателката с любимия й артист, как изведнъж и двамата са се оказали по един или друг начин свързани със семейството на Дмитрий Леоничев, който живеел в Шиловск, в Подмосковието. Вярно, случват се какви ли не съвпадения, това детективите го знаят прекрасно! Но ако това не е било чисто стечение на обстоятелствата, се натрапва изводът, че Попова и Колодни са се запознали изобщо без връзка с театъра. А ги е свързало семейство Леоничеви. Например двамата са отишли при Леоничев едновременно и именно там са се запознали.

Да речем, че е станало така. Защо е нужно да го крият? Какво лошо има в това? За какво е нужна цялата тази сложна, тромава и лесно проверяема лъжа за театъра?

Каменская отново се върна към материалите от наказателното дело за убийството на Дмитрий Леоничев, по-точно не към самите материали, които се намираха в Шиловск, а към своите подробни записки. Антон работеше по собствен график, а Настя седеше вкъщи, четеше записките и търсеше поне някаква връзка. Поне нещичко, което да позволи на мисълта да се хване за несъответствие, неправдоподобност, разминаване и да измъкне онова, което толкова грижливо се крие и не позволява да го обясниш. Първия път Настя прочете материалите поред, от началото до края, и нищо не намери. Тогава реши да приложи стария проверен метод: да състави график. Това винаги помагаше да се улови последователността на постъпилата информация и по този начин да се разбере логиката на хората, водили разследването. Жалко, че нямаше под ръка записките на Тихомиров, но тях ги бе взел Блинов като веществено доказателство по делото за смъртта на Лесогоров.

Графикът се разрастваше и изведнъж Настя обърна внимание на една странност: в наказателното дело се бе появил протокол от обиск на офиса на Светлана Леоничева. Интересно, защо ли? От къде на къде следствието е решило да извърши обиск на работното място на съпругата на потърпевшия? Заподозрели са я в убийство? Настя прелисти записките: не, събирането на сведения за отношението на Светлана към съпруга й е започнало по-късно, вече след обиска, а до този момент в делото нито веднъж не се е мяркал дори намек, че тя е изпитвала неприязън към Дмитрий и се е канела да го убие. Тогава какво е подтикнало следствието към този обиск?

Тя грабна телефона и се обади на следователя Блинов.

— И какво искаш от мен, Каменская? — недоволно попита той. — Да питам защо са провели обиск преди година и половина? След което ще ми кажеш кой е халосал по главата Богомолов и Лесогоров? Знаех си, че от тебе трябва да чакам само проблеми.

— Но това никак не е сложно — взе да го придумва Настя. — Има два пътя: или вдигате телефонната слушалка и се обаждате в Шиловск на следователя Яцук, или отваряте папката със записките на Тихомиров и прочитате всичко написано по делото на Леоничев. Виждате ли, дори можете да изберете.

— Твоят Яцук, дяволите го взели, вече не работи в следствието, след реформата е станал прокурор, повече време ще загубя, ако се хвана да търся телефона му. Добре, ще прегледам записките на следователя. Но не сега.

— Сега!

— Хич не ме моли. След пет минути имам очна ставка, ще ходя и на следствен експеримент. Чак довечера, към девет, не по-рано.

— А може ли аз да дойда и да ги прегледам? — помоли тя. — Ще поседя тихичко, няма да ви преча.

— По време на очната ли ще ми седиш тука, а? — ядоса се Блинов. — Само ти ми липсваш. Довечера в девет. Разбра ли, сестро?

— Разбрах, татенце — въздъхна Настя.

Часът беше едва три следобед, как да чака цели шест часа? В края на краищата, налице са Антон Сташис и Сергей Зарубин, и те са заинтересовани да разкрият двете престъпления не по-малко от нея, Настя Каменская. Всъщност налице е и Тимонин, който лесно може да научи къде работи сега следователят Яцук и как човек може да се свърже с него.

За щастие Тимонин се оказа не толкова несговорчив и зает, колкото следователя Блинов, във всеки случай намери телефона на Яцук за пет минути. Сега беше ред на Зарубин, защото никой не е длъжен да дава сведения на частния детектив Каменская. Сергей се свърза с бившия следовател и го попита за делото на Леоничев.

— Защо сте взели решение да проведете обиск в офиса на Светлана Леоничева?

— Това е било направено още когато делото водеше Тихомиров — отговори Яцук, — тоест преди мен, така че не мога да ви кажа защо. Но май е имало някакво телефонно обаждане.

— Обаждане ли? От кого?

— Анонимно. Обадили се и казали нещо като: „Потърсете доказателства в офиса на Светлана Леоничева“. Отишли, потърсили и намерили флашка с текстове на предсмъртното писмо на Леоничев. Но повтарям, това е било преди мен, още по времето на Тихомиров.

Значи, пак ще се наложи да чака до вечерта, когато Николай Николаевич Блинов благоволи да погледне записките на следователя. Може там да има някакви подробности. Но и отсега е ясно, че не всичко е толкова просто в делото на Леоничев. Анонимно обаждане. Обиск. Намиране на флашката с текстовете. Търсене на доказателства, че Светлана е мразела мъжа си и се е страхувала от него. Съд. Присъда. Затвор. Гладко и бързо.

Настя довърши съставянето на графика и го огледа като цяло. Ами че това дело е пропуск след пропуск! Например силният препарат, с който Светлана Леоничева отровила мъжа си. Откъде го е взела? Кой й е написал рецепта? Откъде го е купила? В какво количество? Това май не е заинтересувало нито следствието, нито съда. Кой се е обадил за флашката в офиса? Анонимният, изглежда, е бил в течение на идеята на Светлана да отрови мъжа си и да подправи предсмъртно писмо, в противен случай откъде е научил за флашката. Защо не са били направени никакви усилия той да бъде установен? Или е имало усилия, но те не са довели до нищо, затова в делото няма нито един процесуален документ по въпроса, всичко е останало в листчетата на оперативните работници. При това този анонимен човек като нищо може да е бил съучастник или дори организатор на убийството на Леоничев, който просто е използвал Светлана за своите цели чрез убеждаване, сплашване, измама или по някакъв друг начин, а после я е предал, а той е останал в сянка. И Светлана по някакви причини не го е издала. Може би страстна любов? Или тайна, от чието разгласяване Светлана Леоничева се е страхувала повече, отколкото от затвора?

Въпросите се трупаха ли, трупаха и Настя дори не забеляза как е минало времето. Сепна се едва в девет и половина и веднага се втурна да звъни на Блинов. Николай Николаевич бе удържал на думата си и бе прегледал записките на Тихомиров.

— Имало е анонимно обаждане по телефона — съобщи той това, което Настя и без това вече знаеше.

— На кого са се обадили? На следователя Тихомиров ли?

— Не, Тихомиров пише, че го извикал началникът, крещял му, че никой нищо не прави, а съзнателни граждани вършат работата на следствието. И наредил да се извърши обиск в офиса на Леоничева, защото получил данни за това. Тихомиров се опитал да възрази, защото до този момент нямал нищо срещу Леоничева, искал да разбере откъде са се появили тези „данни“, но не чул нищо, освен думите за анонимното обаждане.

— А какво друго има в записките? Нещо не е ли смутило Тихомиров? — попита тя.

— Не ме прави на глупак — недоволно се сопна Блинов. — И Тихомиров е бил смутен от някои неща, и аз, когато прочетох материалите по-внимателно. Изобщо, въпроси повече, отколкото отговори. Но е очевидно едно: покойният Тихомиров не е повярвал твърде много във виновността на Светлана Леоничева, имал е съмнения, гризели са го. И докато оперативните работници издирвали свидетели, които в един глас говорели колко тя е мразела мъжа си, Тихомиров копаел в друга посока. Само че не е успял да изрови нищо. Жалко за човека.

След разговора с Блинов Настя помисли няколко минути и се обади на Зарубин.

— Къде си?

— Мотая се из града, краката хранят детектива, нали знаеш — отговори Сергей.

— Слушай, извикай ме при теб, на „Петровка“ — помоли тя.

— Откачи ли? Наближава десет. Каква ти „Петровка“? И изобщо, какво се е случило?

— Серьожа, трябва да седнем и да помислим как и с какво да притиснем Колодни. Трябва да се съберем тримата — ти, Антон и аз.

— Ами тогава да дойда у вас и да извикам Антон — с готовност отвърна Зарубин. — Хем и ще пренощувам при теб, и без това ще трябва да се съвещаваме до среднощ.

— Серьожа, така няма да стане. Трябва всички материали по делото да са ни под ръка, абсолютно всички, до последното листче, просто така, по спомен, нищо няма да измислим.

— Не, отказвам да заседавам в службата — решително каза той. — Хайде да направим така: аз викам Антон, да дойде при теб, а аз ще прескоча до службата, ще взема от сейфа всички документи и ще дойда. Хайде де, Каменская, бъди човек, ако си ида вкъщи, край с мен, не мога повече.

— Добре, дявол да те вземе — предаде се Настя. — Само че ще се получи неудобно с Антон, той сигурно вече е освободил бавачката, как ще остави децата сами?

— Ами той не ни и трябва, все ще се посъвещаваме и без него — весело реши Сергей. — Какво, да тръгвам ли?

— Нямаме вечеря! — извика накрая Настя, но беше късно: Сергей беше затворил.

Пристигна след час и нещо, понесъл в едната ръка торбичка с папките и документите, а в другата — пазарска чанта с продукти.

— Не съм ви някакъв храненик — гордо съобщи той, когато престъпи прага на Настината гарсониера. — Днес аз ще ви нахраня с Чистяков.

Гощавката беше типично ергенска и се състоеше от купени от кулинарията салати и студени мезета, както и от огромно количество пирожки с различни пълнежи. Настя и мъжът й се опитаха да откажат вечерята.

— Ами ние вече вечеряхме — казаха те, докато гледаха как Сергей шета из кухнята. — Не сме гладни.

— Нищо, вие не яжте, само опитайте — бъбреше той и нареждаше на масата прозрачните кутийки с храна. — И после, съвещанието ни ще трае дълго, току-виж сте огладнели.

Чистяков огледа критично това кулинарно безумие, измърмори нещо под носа си и отиде в хола, а Настя, макар че беше сита, веднага захапа хрупкава прясна пирожка с извара. Сергей се нахвърли на храната, бързо се засити, изми чиниите, прибра останалото в хладилника, избърса масата и извади на нея документите.

— Е — обяви тържествено, — съвещанието започва. Казвай, Настя. Сигурен съм, че вече си намислила нещо, докато си ме чакала.

— Серьожа, доколко добросъвестно беше направен обходът по апартаментите в блока, където бе извършено покушението срещу Богомолов? — попита тя.

— Знам ли. Правили са го момчета от района, нас ни включиха чак след два дни. Както са го направили, така, нито аз, нито Антон сме се връщали към него.

— Вероятно нямаш и снимки от местопрестъплението — унило предположи Настя.

— Сега ще видим какво имам тук — затърси Зарубин из папките. — Мисля, че ми дадоха снимки, ако не греша. Ето, имам. Какво ти трябва?

Той сложи пред Настя дебелия плик със снимки, направени на мястото, където е било извършено покушението срещу Лев Алексеевич Богомолов. Настя подреди снимките на масата.

— Дай да погледнем панорамните, може там да видим близките блокове, от чиито прозорци се вижда добре местопроизшествието, или денонощни магазини, а нали в тях има и продавачи, и охранители. Ами ако някой е видял нещо, а момчетата са пропуснали да го разпитат?

Снимките бяха много, явно фотографът доста се бе постарал — дали му е било скучно, дали пък наистина е бил добросъвестен… Настя обърна внимание на попаднала в кадър витрина на магазин. Зад стъклото се виждаха наргилета, кожени чанти, възглавнички и други подобни красоти.

На витрината се кипреше името „Източен фенер“, а на вратата до нея като бяло петно се открояваше обикновен лист формат А4 с написан на ръка текст.

— Погледни това магазинче — посочи Настя с пръст снимката, — точно до входа е, там, където е било извършено нападението. Ами ако е денонощно?

Зарубин присви очи, докато разглеждаше изображението.

— Пална, има един закон, казва се законът на подлостта. Виждаш ли листа на вратата?

— Е, виждам го.

— Бас ловя, на него пише, че магазинът е затворен и няма да работи.

— Ама сигурен ли си, че точно това пише? — огорчи се Настя. — А?

Отначало Сергей доближи снимката до очите си, после я отдалечи на разстоянието на протегнатата си ръка.

— Не знам, не виждам — призна той. — Много е ситно, не се разбира.

Настя си сложи очилата и също се опита да прочете надписа, но не успя.

— Льоша! — извика тя. — Имаме ли лупа?

— Въшки ли ще търсиш? — долетя гласът на Чистяков от хола. — Погледни в антрето, в горното чекмедже на шкафа, там трябва да е.

Лупата наистина се оказа точно там. Сега можеха да прочетат надписа на вратата на „Източен фенер“.

ВИНАГИ НА РАЗПОЛУЖЕНИЕ КОЖИНА ГОЛАНТЕРИЯ, ОКСИСУАРИ

Я виж ти!

— Серьожа — бавно вдигна глава тя, — а ти лично ходил ли си на мястото? Виждал ли си този магазин?

— Ходил съм. И магазина съм виждал. Само че на вратата нямаше такава обява, определено нямаше, защото аз винаги чета всички обяви. Ако листът е бил там, щях да запомня тези „оксисуари“.

— Значи в момента на покушението срещу Богомолов обявата още е висяла, а след два дни, когато сте оглеждали мястото, вече е била свалена. Сигурно е висяла кратко време — замислено каза Настя. — И през този кратък период нашето малко приятелче Никита Колодни е успяло да го види и прочете. И толкова се е впечатлило, че го е запомнило и дори го разказа на една репетиция. Ах, този Никита! И при какви обстоятелства може да е видял тази обява, щом според думите му никога не е ходил в дома на Богомолов?

— Не, Каменская, тук малко прекали — поклати глава Сергей. — Нали ти самата беше казала, че Богомолов никога никого не е канил вкъщи, и именно това са ти казвали всички в театъра. А питала ли си конкретно Колодни дали е ходил у художествения ръководител? Така, направо питала ли си го?

— Не.

— Ето, виждаш ли. А след нещастието служителите от театъра спокойно може да са ходили при жената на пострадалия, да помогнат или да изразят съчувствие. Може и Колодни да е ходил, нали не е посещавал Богомолов в болницата, ти ми го каза.

— Може, може — бавно повтори Настя думите на Зарубин.

— На другия ден след покушението, в неделя, е направен оглед на мястото, снимали са и обявата е била още там. А в понеделник си отишъл ти. И обявата вече не е била там.

— Аз отидох следобед — упорито възрази Сергей. — А Колодни може да е посетил Елена или в неделя, или сутринта в понеделник, докато листът е висял на витрината.

Настя решително тръсна глава.

— Добре, защо да гадаем, трябва да отидем и да видим лично.

Тя включи компютъра и с учудване откри, че неграмотните собственици на магазина са били достатъчно умни да си направят сайт, от който тя научи, че работното време е от 8:30.

— Кой ще отиде? — попита тя, страховито пронизвайки с поглед Сергей. — Не разчитай на мен, аз ще спя.

— Имаме си младо поколение — веднага се сети Зарубин.

— Ще пратим Антоха.

* * *

Пет минути преди магазинът да отвори Антон Сташис вече стоеше пред вратата на „Източен фенер“. Вече имаше човек вътре, обикаляше помещението, а две минути преди 8:30 покрай Антон префуча и нахълта през вратата мургаво чернокосо момиче, съвсем младичко, източен тип. Вероятно продавачката. Точно в осем и половина Антон побутна вратата, но тя се оказа заключена отвътре. Потропа и след известно време му отвори мъж, чиято националност Антон не можа да определи на око — или пакистанец, или наистина индус. Мъжът говореше доста грамотно, но с много силен акцент, толкова силен, че някои думи трудно се разпознаваха.

— Обява? — учуди се той. — Каква?

— За кожена галантерия и аксесоари от Индия — поясни Антон.

— Ах, тази ли! — усмихна се мъжът, светнаха снежнобелите му зъби, които на фона на кафявото лице изглеждаха още по-ярки. — Ние написахме, а след два дена дойде една стара жена и много крещя. Ние свалихме.

— А какво крещя? — полюбопитства Сташис.

— Трудно каже… — притесни се мъжът.

Тогава от вътрешното помещение изскочи чернокосото момиче, което очевидно се оказа, макар и от Изтока, но от бившия съветски, а не от полуостров Индустан. Във всеки случай тя бе разбрала прекрасно речта на „старата жена“ и я преразказа дословно, и то без какъвто и да било акцент.

— Крещя, че Москва се напълнила с черни, които не спазват реда и развалят езика — съобщи продавачката. — Настоя да препишем обявата без грешки. Наричаше ни какви ли не.

— И вие какво, преписахте ли я?

— Ами! — махна с ръка момичето. — Просто я свалихме. После ще поръчаме, да я направят красиво, да е истинска. Наскоро отворихме, затова много неща са временни, просто още не сме успели.

— А случайно да запазихте тази обява? — за всеки случай попита Антон. — Изхвърлихте ли я?

— Търкаля се някъде — огледа се момичето. — Май я пъхнах в някакъв празен кашон, сега ще погледна.

Тя се скри зад изрисуваната с дракони завеска и след минута се върна със сгънат на две лист, на който се кипреше въпросната чудесна обява за „оксисуарите“.

— Можете ли да си спомните точно кога я окачихте и кога я свалихте?

Момичето и мъжът се спогледаха.

— Точно ли? — позамисли се мъжът. — Спомням, че я свалихме в понеделник. Тъкмо бяхме отворили — и веднага се появи тази стара жена. Силно крещя. Помислих си, че седмицата ще е лоша, щом започва със скандал.

— Защо си спомняте, че е било именно понеделник?

Въпросът се оказа формулиран твърде сложно за чужденеца.

— Спомням — последва кратък отговор.

— Да, да, точно в понеделник — намеси се източната красавица. — Той се вайкаше, че седмицата започва лошо, със скандал, имали такава поличба. Всеки понеделник ми изяжда душата.

— А кой точно понеделник?

— По празниците. Ноемврийските.

— Значи на осми ноември?

— Ами да.

— А кога я окачихте?

— Два дни преди това. Нали ви казвам, не вися дълго тази обява.

— Трябва да знам по-точно — помоли Антон.

Момичето се замисли и изведнъж грейна.

— Спомних си! Когато окачвахме обявата, още не бяхме сигурни ще работим ли през почивните дни, или не. Аз казах, че на това затънтено място няма да има купувачи, така че можем да не работим в неделя, а той — кимна тя към собственика — каза, че при тях трудолюбието е най-важното качество и както започнем, така и ще ни тръгне, и не бива да ни мързи, и в никакъв случай да не мислим, че няма да има купувачи, трябва с всички сили да мислим, че ще има, и то много. Някаква такава тяхна си философия. С една дума, за малко да се скараме. А аз за следващия ден се бях разбрала с приятеля ми…

— Но какво общо има тук приятелят ви? — не разбра оперативният работник.

— Ами как, нали казвам, че утрешният ден беше неделя и аз бях сигурна, че няма да работим. Значи, окачихме обявата в събота.

Вече на излизане от магазина Антон все пак не се сдържа и попита:

— Кажете, а кой написа обявата?

Момичето сведе очи.

— Аз. Е, и какво?

— Нищо — усмихна се той. — Благодаря за помощта. Довиждане.

Той се качи в колата и се обади на Каменская.

— Имам една идея — каза Настя. — Но сама няма да мога да я осъществя. Трябвате ми вие и Зарубин. Хайде да се видим с вас още сега, а аз ще се обадя и на Сергей Кузмич.

* * *

Настя с доста усилия намери място за паркиране край блока, където живееха Вероника и Никита Колодни. Пристигна тук веднага след разговора с Антон, обади се на домашния телефон на Вероника, убеди се, че тя си е вкъщи, каза, че е сбъркала номера, и затвори. Дано Вероника не се накани да излезе, преди да дойде Антон. По принцип Настя би могла и сама да поговори със съпругата на Никита, но й се искаше до нея да бъде Сташис с неговия изучаващ поглед. Сега, след толкова дни близко общуване с актьори, Настя Каменская започна да се съмнява в собствените си способности да разпознава човешките емоции, постоянно й се струваше, че събеседникът играе, преструва се, мами. Разиграва спектакли. Дори изобщо да не е артист.

Когато се показа колата на Антон, Настя тревожно се заоглежда за място, където той би могъл да паркира. В обозримото пространство нямаше място. Нито едно. И изведнъж точно под носа на Антон някакъв шевролет започна да излиза от невероятно удобно място точно пред входа, където живееха семейство Колодни. Какъв страхотен късмет! Защо ли тя, Настя Каменская, вечно е принудена да се промушва и почти да се залепва за някого с риск да одере вратите, а на някои мястото за паркиране им се поднася на тепсия!

Преди да се качат до апартамента, те постояха няколко минути на улицата под ръмящия дъжд.

— Каква е Вероника по професия? — попита Настя.

— По образование е филолог, по професия — редактор. Но сега работи за някаква английска литературна агенция, пише синопсиси и рецензии за произведения от руски автори.

— Тоест не е актриса? — за всеки случай уточни тя.

— Нищо общо — увери я Антон. — А вие защо се съмнявате?

— Чудя се дали ще ни излъже, или не — призна Настя. — Някак свикнах с мисълта, че напоследък постоянно ме водят за носа. Затова ще ви помоля да направите следното: аз ще седна до Вероника и ще следя текста, а вие седнете отсреща и следете реакциите й. Щом забележите нещо — сигнализирайте ми, а аз ще видя кое място в пиесата чете. Вярно, всичко това може и да не е от полза, Вероника може да се окаже чист и открит човек и всички нейни реакции може да са искрени и разбираеми. Но представете си, че и тя е като всички, с които вече си имахме работа? Че умее да се преструва, да крие истинските си чувства, да се владее и тем подобни. Разбрахме ли се?

Настя беше замислила да даде на Вероника Колодная да прочете пиесата „Правосъдие“. Кой знае защо, й се струваше, че това трябва да донесе определени резултати. Освен това Настя беше стопроцентово сигурна, че съпругата на Никита Колодни не знае съдържанието на тази пиеса.

И се оказа права. Вероника наистина не беше чела пиесата и не знаеше нейното съдържание.

— А защо е нужно да я чета пред вас? — учуди се младата жена. — Оставете ми я, ще я прочета после. Сега имам много работа и никакво време.

— Вероника, сега ще седнете и ще прочетете пиесата, а ние ще почакаме, докато свършите, и после ще поговорим — твърдо отсече Сташис. — Ако откажете, ще трябва да ви викаме с призовка при следователя и тогава ще четете в неговия кабинет. Но пак в наше присъствие.

Вероника сви рамене.

— Ами добре, щом настоявате…

Тя седна до масата, сложи пред себе си донесената от Настя папка и зачете. Настя седна до нея, Сташис — отсреща. Отначало нямаше никаква реакция и Настя дори започна да се съмнява в успеха на начинанието си. Но после Вероника започна да се мръщи и да нервничи. Настя улови погледа на Антон и погледна текста: беше сцената на показанията в съда, които дава приятелката на подсъдимата Зиновиева.

— Нещо не е в ред ли? — колкото можа по-равнодушно попита Настя. — Нещо не ви харесва в пиесата?

— Не, не — отвърна Вероника някак твърде припряно, — всичко е наред. Просто имаше печатна грешка.

Настя още веднъж погледна текста, прегледа цялата страница. Нямаше никаква печатна грешка, всички думи бяха написани без грешки, и запетаите си бяха на местата. Ненапразно дойдоха.

Вероника четеше бързо, проличаваше си навикът й да чете постоянно големи произведения, когато човек чете не за удоволствие, а като работа. Тя нервничеше все повече, а когато стигна до финалния монолог на Юрий, в който той разказва как е извършил убийството, скочи и хвърли пиесата в средата на масата.

— Не може да бъде! Не вярвам! Изобщо какво е това? Искате да кажете, че мъжът ми е убиец ли?

Настя докосна ръката й и я върна на мястото й.

— Не вярвате, че Никита може да убие някого. Това е разбираемо. А в какво бихте могли да повярвате? Какво би могъл да направи? — бързо и тихо попита тя.

Вероника отново скочи и направи няколко крачки, сега стоеше до прозореца, извърнала лице към Настя и Антон. Очите й бяха пълни с ужас и отчаяние.

— Той е откраднал. Да, това е лошо, срамно е, но нали само е откраднал, не е убил никого!

— Какво е откраднал? От кого? — попита Антон.

— Откраднал е пентакъла от Леоничев. Но този пентакъл беше мой, аз имах право…

Настя направи знак на Антон — водете разговора, вие задавайте въпросите, а аз ще помълча.

— Кога е извършил кражбата? При какви обстоятелства?

— През април миналата година.

— На коя дата?

— Не помня, някъде в средата на месеца. Никита отиде при Леоничев да си поговорят и да го помоли да въздейства на Света, да я убеди да ми върне пентакъла. Когато се върна, той каза, че Дмитрий го послушал и лично му дал пентакъла. Тогава повярвах на Никита, нямах основания да не му повярвам.

— А после какво стана?

— Дойде адвокатът на Света, Борис Аркадиевич. Каза, че арестували Света по подозрение, че е убила мъжа си. Дотогава дори не знаех, че Дмитрий е бил убит… Та така, адвокатът каза, че на Света може да помогнат моите свидетелски показания и тя много ме моли да не отказвам. Освен това помолила да ми върнат пентакъла. Но той вече отдавна беше у мен! Тогава разбрах: Света не знае, че съм си го върнала. Заподозрях, че нещо не е в ред, а вечерта, когато Никита се прибра, го попитах направо.

— И той?…

— Призна, че е откраднал пентакъла. Издебнал момент, когато Дмитрий излязъл от стаята, и го задигнал. Той знаеше къде е пентакълът, и аз знаех къде е, защото, когато отидох у Света, тя го извади и ми го показа, нарочно ме дразнеше. Света беше злобна…

И Вероника се разплака — тихо и някак безнадеждно.

— Но защо не сте казали на адвоката, че пентакълът е у вас?

— Защото започнах да подозирам, че тази работа не е чиста, и се страхувах да не навредя на Никита с признанието си. Тогава много се уплаших, защото адвокатът спомена датата на смъртта на Леоничев, и тя беше в средата на април, уплаших се да не би да е същият ден, разбирате ли? Помислих си: ами ако Никита е бил у Леоничев точно в деня, когато са го убили? И сега непременно ще повлекат Никита по следователи, по съдилища. Ще пострада репутацията му, тогава изобщо няма да го канят никъде — нито за филми, нито за каквото и да било… Повярвайте, дори не допусках мисълта, а и сега не я допускам, че Никита може да има нещо общо със смъртта на Леоничев. Просто е съвпадение, че той е откраднал пентакъла, а Дмитрий е бил убит.

Вярна съпруга. Любяща съпруга. Съпруга, която има пълно доверие на мъжа си. Хубаво ли е това, или лошо?

— Вероника, може ли да погледнем този пентакъл? — тихо помоли Настя.

Вероника мълчаливо разкопча горното копче на блузката си и извади висулката, окачена на черно копринено шнурче. Кръгъл медальон, по краищата — кабалистични знаци, в центъра — чаша, над нея — знакът на Венера.

— И какво означава всичко това? — попита Антон. — Съдържа ли се в това някакъв смисъл?

Вероника въздъхна.

— Чашата е свързана с боята Чаши в картите Таро — поясни тя така, сякаш от само себе си се разбираше, че оперативните работници са наясно с боите на Таро. — Това е стихията на Водата, тя символизира явленията, които имат чувствена основа. Над чашата се издига знакът на Венера, а Венера е покровителка на чувствата. Това е амулетът на любовта и на сватбата, той помага сполучливо да сключиш законен брак и да запазиш съпружеската любов и вярност.

Какво пък, всеки сам избира в какво да вярва и в какво — не. Можеш да вярваш в силата на магическия амулет и да не вярваш, че мъжът ти е убиец.

Настя и Антон излязоха от жилището на Вероника и тръгнаха към колите си.

— Сега накъде?

— Към театъра, и то колкото може по-бързо — отговори Настя. — Само че първо ще се обадим на Сергей Кузмич.

— Ами нали вие сте го изпратили в Шиловск — учуди се Антон.

— Нищо, той и от Шиловск ще ни помогне, ако иска — загадъчно се позасмя Настя.

Набра номера на Зарубин. Сергей дълго не вдигаше и тя вече започваше да се нервира, когато той най-сетне вдигна.

— Серьожа, отиваме в театъра, ще ловим Колодни веднага след репетицията.

— Защо, получи ли се? — недоверчиво попита той.

— Напълно. Слушай, трябва да направим така, че жена му да не може да се свърже с него по телефона. Ще можеш ли?

— Хубави задачки ми поставяш обаче! — подвикна Зарубин. — Да не може да се свърже… А къде е неговият телефон? В джоба му ли?

— Видях, че не го оставя в гримьорната, носи го в джоба си, но изключва звука, защото по време на репетиция е забранено да се ползват телефони.

— Лошо — въздъхна подполковникът. — Ако го оставяше в гримьорната, щеше да е по-лесно, щях да изпратя някое пъргаво момче, начаса щеше да му повреди телефончето. А така… Добре, ще се постарая. Нали не си забравила, че аз се мотая тук и чакам твоя сигнал?

— Не съм забравила — усмихна се Настя. — Чакай.

* * *

След като Каменская и Антон си тръгнаха, Вероника Колодная известно време остана зашеметена, напълно лишена от воля за каквото и да било действие. Кръстосваше стаята и се опитваше да осъзнае случилото се. Ако се вярва на написаното в пиесата, излиза, че Никита, нейният Никита, нейният любим, единствен, ненагледен Никита е хладнокръвен, жесток убиец. Не може да бъде! Не може! Не може да се окаже убиец човек, способен на такава предана, такава нежна и пламенна любов. Вероника нито за миг не се бе съмнявала, че Никита наистина я обича. Той толкова години се опитва да я спечели, толкова години чака тя да се съгласи да се омъжи за него, търпя капризите, отказите, сълзите й, примиряваше се, че тя не искаше да се омъжи без пентакъла. Сам пожела да отиде и да поговори със Света, а когато нищо не излезе, реши да се срещне с мъжа й. Той направи толкова много в името на любовта си, толкова се стара тя да се чувства добре! Нима такъв човек може да убие? Не, не и не! Да открадне може, но не и да убие.

Но защо тогава в пиесата е написано, че убиецът е Юрий, в когото самата Вероника толкова явно разпознава своя Никита? Никакъв Юрий не е Никита, нищо общо, нито капчица! И не е имало никакво пътнотранспортно произшествие, никакво лечение, никакви разговори за компенсация. Не, Юрий не е Никита, дори не може да мисли за това. Но пък от друга страна всичко останало в пиесата е истина, дори нейните собствени свидетелски показания пред съда са цитирани почти дословно, казаното от Света също е предадено много близо до истинското, думите на прокурора, пледоариите на адвоката, показанията на другите свидетели — също. Ако всичко това е истина, а то е истина, защото Вероника прекрасно си спомня всичко, значи и за Юрий е така… Или не значи?

Тя дълго не можа да подреди мислите си, те се оплитаха, пресекваха, струпваха се една върху друга и не искаха да се подредят в ясна логична последователност. Трябва да поговори с Никита. Ето, това ще бъде правилно. Трябва просто да си поговори, да му разкаже…

Какво да му разкаже? За пиесата, която той репетира вече два месеца и я знае наизуст? Едва сега Вероника изведнъж осъзна, че през цялото това време Никита нито веднъж не й бе разказвал съдържанието на пиесата и не й бе показвал текста на ролята си, както бе правил винаги досега. Да, беше й говорил много колко голяма е ролята и колко важна е тя за него, че пиесата е сурова и изисква големи преработки, че авторът на пиесата на име Артьом присъства на всяка репетиция и се вслушва в забележките и поправките, които правят актьорите и режисьорът, беше й говорил за покушението срещу Лев Алексеевич, бе тъгувал, когато убили Артьом, не бе крил страха си, когато му съобщили, че той може да стане следващата жертва. Да, така е. Само дето не бяха обсъждали самата пиеса и ролята на Юрий в нея.

Не бяха. Това говори ли нещо, или не? Никита не може да не е разпознал в пиесата ситуацията от живота на Светлана и Дмитрий Леоничеви, но не обели и дума, че авторът е научил подробности за приятелката на Вероника. Защо ли? Може би е смятал, че това не е интересно за нея и че Веро ника иска колкото може по-бързо да забрави злата и жестока Света и няма да пожелае той да й говори за нея? Или се е страхувал да не би да разтревожи и уплаши жена си? Трябва непременно да попита самия Никита — и за пиесата, и за Леоничев. Трябва да го попита. И той самият да каже какво е станало всъщност, така ще се разбере, че няма нищо страшно, просто съвпадение. И развинтената фантазия на автора на „Правосъдие“.

Вероника грабна телефона и набра номера на мъжа си. Трябва да му каже веднага след репетицията да се прибере вкъщи, тя не можеше да чака до вечерта, когато той ще се прибере уморен и както обикновено напоследък, пийнал.

„Абонатът е временно блокиран“ — съобщи й неприятният механичен глас.

Какво означава това? Сигурно просто са свършили парите в телефона на Никита, той никога не следи това и не вкарва пари в картата, затова често го блокират. Но днес това е толкова неуместно! Трябва да намери мъжа си на всяка цена, да го намери и да го убеди да се прибере вкъщи. Не довечера, не след „Киномания“ или след някое гости у приятели, а веднага. Незабавно!

Тя отново набра номера. За всеки случай. „Абонатът е временно блокиран.“

Но как да се свърже с Никита? Вероника прелисти бележника и намери номера на приемната на Богомолов. Там е онази хубавичка и глупавичка Ева, вярно, не е много умна, но е изпълнителна, нищо не забравя. Вероника се постара колкото може по-убедително да разясни на Ева необходимостта спешно да намери Никита и да го помоли веднага след репетицията да се обади на жена си. Непременно и веднага.

— Добре — безгрижно пропя в слушалката Ева, — ще го направя, не се безпокойте. По време на репетицията е строго забранено да се влиза в репетиционната зала, но след репетицията ще намеря Никита.

— Може да не успеете — настойчиво каза Вероника. — След репетицията той веднага ще се облече и ще си тръгне, няма да го сварите.

— Добре — сговорчиво повтори момичето, — в един часа ще отида пред репетиционната зала и ще го чакам. Не се тревожете, всичко ще бъде наред.

Вероника се поуспокои. До един часа оставаха двайсет и пет минути. След четирийсет минути репетицията ще свърши, след още пет минути ще се обади Никита, ще мине още един час, докато той стигне до вкъщи, а после Вероника ще му зададе всички въпроси, ще получи ясни, прости и удобни отговори и отново всичко ще бъде наред.

* * *

В театъра те веднага отидоха пред репетиционната зала, дори не се съблякоха в кабинета на Богомолов, както правеха обикновено — страхуваха се да не пропуснат края на репетицията. Пред залата пристъпваше от крак на крак красавицата Ева и нетърпеливо поглеждаше часовника си.

— Чакате ли някого? — попита я Антон.

— Колодни. Обади се жена му, телефонът на Никита бил блокиран, а трябвало спешно да се свърже с него, та ме помоли да го хвана след репетицията — охотно обясни момичето.

Явно й беше скучно да стои просто така и с удоволствие би побъбрила с гостите.

— Ева, вие вървете, ние ще предадем на Колодни — строго каза Сташис. — Вървете, вървете, ние имаме наша работа тук, ще ни пречите.

Ева се ококори, дългите боядисани ресници угрижено се замятаха нагоре-надолу.

— Какво е станало? Дошли сте да арестувате някого ли?

— Ама моля ви се — засмя се Настя. — Че кого можем да арестуваме във вашия театър? Освен бюфетчийката за застояли продукти, но това не е по нашата част. Трябва да си поприказваме с един човек, така че и без това ще чакаме тук. Не е задължително вие да слушате нашите служебни разговори. Нали разбирате?

Ева въздъхна с облекчение и се сбогува с тях. Не беше любопитна, във всеки случай не прояви нахалство, не помоли за разрешение да остане, вероятно защото на бюрото й лежеше ново, още непрочетено лъскаво списание, което, естествено, е много по-интересно от някакви си служебни разговори на някакви си детективи от някаква си „Петровка“.

Вратата на репетиционната зала се отвори, заизлизаха актьорите. Антон надникна вътре и видя, че Никита Колодни разгорещено спореше за нещо с помощник-режисьора Федотов. Улови погледа на актьора и му направи знак да излезе. Настя веднага се отдръпна настрани, набра номера на Зарубин и тихо каза: „Започваме“. След това позвъняване Сергей трябваше да влезе в офиса, където работеше Олга Попова, да я намери и да започне своята част от разговора.

— Никита, елате с нас, ако обичате — каза Сташис.

Колодни се намръщи, погледна си часовника.

— Къде? Не мога сега, зает съм. Хайде някой друг път?

Той се обърна и направи опит да мине покрай Антон, но Антон здраво го хвана за ръката.

— Ако нямате време да дойдете с нас, можем да разговаряме в кабинета на Лев Алексеевич — твърдо изрече оперативният работник. — Няма да отнеме много време, буквално няколко въпроса.

— Ами добре — недоволно отвърна Никита. — Само че по-бързичко.

В кабинета на Богомолов Колодни веднага седна на стола пред допълнителната масичка, преметна крак връз крак и извади телефона от джоба си.

— Трябва да се обадя на жена си — обяви той със свадлив тон, който трябваше да покаже колко неуместни са сега каквито и да било разговори с представителите на закона.

— Разбира се, разбира се — кимна Антон.

— Сигурно са свършили парите — смутено промърмори Никита, някак моментално забравил за намерението си да бъде високомерен и надут. — Ще се обадя от стационарния.

— После ще се обадите — прозвуча вече железобетон в гласа на Сташис. — Разговорът ни ще бъде кратък. И така…

* * *

— Не се получава, Олга Александровна — поклати глава Зарубин. — Не се връзва. Хайде да опитаме още веднъж. Какви са, казвате, отношенията ви с Никита Колодни?

Олга се навъси, помисли малко, после внезапно се усмихна и картинно махна с ръка.

— Да става каквото ще, признавам. Да, имаме връзка. Но вие трябва да ме разберете, Сергей Кузмич, Никита има такава жена…

— Каква „такава“? Скандалджийка ли? — престори се на наивен Зарубин. — Страх ви е, че ще довтаса да ви издраска личицето и да ви оскубе?

— Не, не ме разбирате… Тя е много нервна. Нежна. Трепетна. Ако научи, че Никита й изневерява, няма да го преживее. Така че Никита не може в никакъв случай да допусне тя да научи за връзката ни. Прав сте за телефонните обаждания, наистина само си уговаряхме срещи, а всички останали разговори водехме очи в очи.

Ето на, това вече е нещо. Но далеч не е всичко. Защото засега Сергей бе насочил вниманието на Олга Попова само към продължителността на телефонните разговори. И тя веднага даде обяснение. Тепърва обаче щяха да си поговорят и за датите, за периодите на активно общуване и за дългото мълчание — това също ще изисква обосноваване. Ще видим какво ще каже тя за тях. И най-важното — какво ще каже за всичко това Никита Колодни, когото колегите в същия този момент разпитват в театъра.

* * *

— Кога и при какви обстоятелства се запознахте с Олга Попова? Кога ви даде тя телефонния си номер? Къде го записахте? Защо изобщо го взехте? Имахте ли намерение да започвате любовна връзка с нея? Кой се обади пръв — вие на нея или тя на вас? За какво разговаряхте? Колко често се срещахте? Къде се срещахте? Кога? За какво?

Въпросите с равен скучен тон задаваше Настя, старателно си записваше всеки отговор в бележника. Това, разбира се, изобщо не беше необходимо, защото както обикновено работеше диктофонът, но й се искаше да създаде у Колодни усещане за нещо обичайно и рутинно. Сиреч, ние задаваме най-прости въпроси и дори не обръщаме внимание, че вие нервничите и се плашите, аз например просто не виждам това, защото пиша, наведена над бюрото. Антон пък внимателно наблюдаваше актьора и ясно виждаше как той стъписано се чуди, трескаво търси отговори на въпросите, за които не е бил готов, мънка нещо объркано. Разбира се, той вече е знаел, че те са потърсили Олга и са я питали за отношенията й с Колодни, и е смятал, че и него ще питат за същото. Именно за тези въпроси се е подготвил, смятал е да отговаря буквално същото, което и Попова. Обаче го питаха за съвсем друго:

— Защо в отношенията ви се е появила пауза, продължила шестнайсет месеца? Скарахте ли се? А как се сдобрихте? Кой се обади пръв? И какво каза? И какво чу в отговор?

Никита се опитваше да фантазира, но все повече се оплиташе в измислиците си. И изведнъж Настя със съвършено друг тон каза:

— Вашата съпруга Вероника днес прочете първоначалния вариант на пиесата „Правосъдие“.

Колодни примря, но все пак намери в себе си сили, по-скоро по инерция, за да попита:

— И какво?

— И нищо — сви рамене Настя. — Тя всичко разбра.

— Какво „всичко“? — едва успя да помръдне устни той.

— Това, което сте се опитали да скриете от нея. А и от всички други.

— Какво именно е разбрала? — настойчиво и вече малко по-уверено повтори Колодни.

— Ами — леко се усмихна Настя, — до днес Вероника е смятала, че вие само сте откраднали пентакъла. От днес мисли другояче.

— Как другояче?

— Мисли, че сте убиец.

— Аз?! — закрещя вече с пълен глас Колодни. — Аз — убиец?! Не!!! Не съм аз!

— Кой тогава? — спокойно попита Сташис.

Колодни отпусна рамене, сякаш някой внезапно изпусна въздуха от него.

— Тя, всичко направи тя — замънка той.

— Коя е „тя“? Леоничева ли?

— Оля. Олга Попова.

Антон хвърли въпросителен поглед на Настя, тя завъртя глава, после кимна, което трябваше да означава: тук повече не притискаме, имаме признание, това е достатъчно, питаме за Богомолов, докато той не се е съвзел.

— Следващият въпрос — с равен тон проговори Антон.

— Къде видяхте надписа: КОЖИНА ГОЛАНТЕРИЯ И ОКСИСУАРИ?

Никита трепна и впери в него неразбиращ поглед. Преходът от смъртта на Леоничев към някакъв странен надпис беше рязък и необясним. Той много добре помнеше къде беше видял този надпис, но откъде… Как са научили?

— Запознахме се със стенограмите на вашите репетиции — с все същия скучен, някак безцветен глас каза Настя. — Вие сте цитирали този надпис като пример за неграмотност, която, напълно съм съгласна с вас, за съжаление, се е превърнала в наше ежедневие. Та къде видяхте надписа?

— А какво отношение има… Каква е връзката?

— Отговаряйте на въпроса.

— Не си спомням.

— Хайде припомнете си.

— Ами не знам… Не мога да си спомня. Сигурно някой ми е казал, а аз съм го запомнил.

— На репетицията сте казали, че сте видели надписа с очите си.

— Е, поизлъгал съм, на кого не се случва. За по-убедително.

— Спомнете си кой ви каза за този надпис.

Настя и Антон се вкопчиха в ОКСИСУАРИТЕ, сякаш в момента в живота им нямаше нищо по-важно от тях. Колодни не се съпротивлява дълго. Известно време старателно се преструваше на недоумяващ, невинно заподозрян човек, който искрено не разбира защо му задават едни или други въпроси и изобщо в какво може да обвиняват него, едно толкова прекрасно и честно момче. Сякаш беше забравил за признанието си относно Олга Попова и изцяло се бе съсредоточил върху това — къде и кога бе видял този проклет надпис. Но много скоро силите на Никита се изчерпиха. Като гледаше Антон, който наблюдаваше актьора, Настя ясно улови момента, когато можеше да престанат да си играят игрички и бе дошло време да преминат към по-твърдите варианти.

— Господин Колодни, сега ще ви кажа нещо, което ще ви се стори банално. Но все пак ме изслушайте. Готов ли сте? Та ето какво. Няма идеални престъпления, винаги остават следи. Проблемът е само в образците за сравнение. На бухалката, с която сте ударили Богомолов, са останали следи от дрехите, едни такива, знаете ли, мъ-ъ-ънички микрочастици, микровлакънца от плат. Не сте носили бухалката в протегната ръка, нали? Тя е докосвала вашите панталони, якето ви. И експертите са открили тези частици, въпреки че много остроумно сте пъхнали бухалката в контейнер за боклук. Вярно, там е пълно с мръсотия, но отделянето на нужните частици е въпрос на търпение и умение, а нашите експерти ги имат в изобилие. За да научим до чии именно дрехи се е допирала бухалката, трябва да проверим дрехите на цялото население на страната ни, което, както сам разбирате, е невъзможно. Така беше, докато нямахме заподозрян. Но сега го имаме и този заподозрян сте вие. И нищо не може да ни попречи веднага да отидем в дома ви и да изземем всички ваши дрехи, сред които, сигурна съм, ще се намери и онази, с която сте били облечен в нощта на покушението срещу Богомолов. Освен това алибито, вашето алиби, което никой не е проверявал, защото не сме ви подозирали. Сега обаче ще го проверим. Разбирате ли как ще свърши всичко? Ами вашият сценичен костюм, с който вие, играейки в „Макбет“, сте се качили в жилището на Лесогоров и сте го ударили с машата от камината по главата? Сигурен ли сте, че на костюма не са останали следи от кръвта? Със сигурност ли си спомняте, че кръв не е пръснала върху вас, че дори и най-малка капчица не е попаднала върху костюма? Защото ако е попаднала, аз ще науча това още до довечера.

С крайчеца на окото си Настя виждаше как Антон Сташис едва сдържа усмивката си, защото тя блъфираше толкова нагло и напористо, че сама се чудеше на себе си. Половината от това, което говореше, беше лъжа и Настя изобщо не беше сигурна във всемогъществото на експертите криминалисти, но какво значение имаше това?

* * *

— Не, отказвам да слушам по-нататък — заяви Камъкът, когато разказът стигна до микрочастиците. — Време е да преминем към финалния етап, защото така няма да се оправим до свършека на света.

— И аз смятам така — изсъска Змеят. — Започне ли стадият на активните разпити, веднага се пръква такава мешавица от постъпваща информация, че практически е невъзможно да се възстанови ходът на събитията.

— Ами добре — с видимо облекчение каза Гарванът. — Защото тъкмо си блъсках главата как да ви преразкажа какво казва Попова и какво отговаря Колодни и кой за какво ги пита. Ще подремна малко и ще полетя към две хиляди и девета да видя какво е станало всъщност. А да подреждам пъзели от информация — не, ще прощавате, не съм създаден за такива работи.

— Позволете да попитам, уважаеми Гарване, а защо веднага не полетяхте нататък, за да видите какво е станало всъщност? — учудено попита Котаракът. — Та това е много по-просто и ефективно. Защото аз пък си мислех, че умеете да летите само до едно място, а излиза, че можете до различни…

— Нали вече ти обясних, тъпа главо, че за гледане на криминалета ние си имаме правила, разбираш ли? Проверени и утвърдени от вековете правила: ние следим работата на детективите и в познанията си ги следваме. Когато обаче се смята, че детективите вече са научили всичко, само тогава и аз мога да си позволя да науча всичко и да получа цялостната картина. И изобщо…

— По-тихо, по-тихо — успокои Камъкът приятеля си, който в яда си бе започнал да повишава глас, — не се възмущавай, за пръв път ние обяснихме на Хамлет нашите правила, когато той още беше много болен и съзнанието му беше помътено. Просто е забравил. Нали, уважаеми Хамлет?

Котаракът гордо премълча, като се престори, че спешно трябва да оближе някакво валмо на задната си лапа.

— Ти пък не го защитавай — сопна се Гарванът. — Не спекулирай с болестта му, той отдавна е здрав, може да мъкне камъни. Изобщо, вие както искате, но аз отивам да спя.

Гарванът изчезна. Котаракът Хамлет тръгна да се разхожда в очакване на продължението на историята, а Камъкът и Змеят останаха сами.

— Нашият Хамлет наистина напълно е оздравял — радостно каза Камъкът, загледан подир отдалечаващия се Котарак. — Ненапразно се трепахме за него, ненапразно организирахме лечението му.

— Мда — замислено прошумоля Змеят. — Аз пък знаеш ли какво си помислих? Че Шекспировият „Хамлет“ е пиеса за безсмислеността на отмъщението.

— Така ли? — учуди се Камъкът. — Аз пък винаги съм си мислил, че Шекспир е писал за невъзможността единичното добро да победи всеобщото зло.

— Да, ама не! Защото принц Хамлет не е никакъв носител на единично добро и нашият уважаем Котарак ни го обясни прекрасно. Знаеш ли, в неговите разсъждения, при цялото им привидно малоумие, има рационално зърно. Защото виж какво се получава: Хамлет просто се е поддал на провокацията. Явил се е някакъв дух, и то се е явил незнайно откъде, от рая ли, от ада ли, а пък ако е бил от ада, пратил го е сатаната и разни други зли сили. Явил се е и настоява: отмъсти. И Хамлет не се е постарал да разбере — кой е тоя призрак, кой го е пратил, ами ако дяволът изкушава човека? А според мен точно това е станало, призракът е бил пратеник на дявола и се е явил именно за да изкушава. Нали знаеш. Камъче, добри постъпки се вършат много по-трудно от лошите и да простиш, е много по-трудно, отколкото да отмъстиш. Да отмъстиш, е лесно — даваш воля на яда си и отмъщаваш ли, отмъщаваш. Много е съблазнително. И Хамлет се е поддал. И какво накрая? Маса невинни хора си отиват, включително цялото семейство на Офелия и собствената му майка. Ето това е трагизмът! Виж, ако принцът, въпреки заклинанията на призрака, беше намерил в себе си душевни сили да прости на всички, тогава бихме могли да говорим за величието на духа му. А така не се е получило никакво особено величие. Така че ние с теб имахме само полза от нашия неканен гост Котарака, погледнахме старите истини с нови очи. Съгласен ли си?

— Съгласен съм — отговори Камъкът. — Ще ми е мъчно, ако го отпратим. Би могъл да живее тук с нас, току-виж, събрали сме от него разни неочаквани мисли. Ти не биваше да подкрепяш Гарвана, не е хубаво да отпращаме Котарака да си върви.

— Не ме упреквай — позасмя се Змеят. — Аз съм същество свободно, днес съм с вас, а утре ще поема към далечни краища. Ти обаче ще лежиш тук и за теб е жизненоважно да сте в добри отношения с Гарвана. Не бива да го ядосваш. Не обича той Котарака, това и слепият го вижда, търпи го само заради тебе. Нека Хамлет си отиде в своята реалност, така ще ви е по-спокойно с Гарвана.

— Значи ти ще ни напуснеш, когато догледаме историята? — тъжно попита Камъкът.

— Налага се. Инак нашият крилат приятел ще ми изкълве очите. Но непременно ще се върна — обеща Змеят. — Още няма и да ти е домъчняло.

* * *

Когато беше на 46 години, Дмитрий Леоничев се разведе с първата си жена, а когато навърши 50, срещна двайсетгодишната Светлана. Светлана беше привлекателна, жизнерадостна, енергична, активна и много сексуална, а за Дмитрий нямаше абсолютно никакво значение, че умът на момичето явно беше доста плитък. Още повече че той някак си и не забеляза отведнъж липсата на ум, защото Света притежаваше истински професионална хватка, която не заменя интелекта, но много често околните я бъркат с него. Светлана мечтаеше да стане дизайнер и старателно учеше. Леоничев се влюби до смърт, започна да я ухажва, ожени се и изпрати младата си съпруга да учи в чужбина. После й даде пари, за да създаде собствена фирма. Бизнесът на Света потръгна добре — тя беше не само привлекателна външно, но и талантлива в работата си, умееше да внушава на клиентите нови идеи и да ги въплъщава елегантно, умееше да рекламира и продава, на драго сърце й възлагаха поръчки. А самият Леоничев беше видна фигура в град Шиловск, освен това неговата строителна фирма тясно си сътрудничеше с дизайнерската на съпругата му, авторитетът на Дмитрий Юриевич помагаше на Светлана да й възлагат общински поръчки. С една дума, фирмата на Светлана процъфтяваше. Леоничев обожаваше младата си съпруга, не жалеше парите, глезеше я с подаръци и какви ли не екскурзии до далечни интересни и красиви места.

Виж, отношението на Светлана към съпруга й беше сложно. Вярно, обичаше го както умееше и тази любов имаше здравата основа на благодарността й, задето Дмитрий се бе появил като прекрасен принц и я бе взел от трудния безпросветен живот в нов — успешен и радостен. Светлана прекрасно разбираше на кого дължи всичко, което има. И ужасно се страхуваше, че може да изгуби всичко това. И през ум не й минаваше, че самата тя има стойност в професията си и че може и е напълно в състояние да стои здраво на краката си и без помощта на своя съпруг. В живота й някак се бе получило, че преди срещата с Дмитрий тя не бе имала нищо, а с него се бе появило всичко, затова Светлана разсъждаваше строго в руслото на латинската поговорка „след това значи поради това“. Дали тя наистина можеше да удържи заетите позиции без подкрепата на Леоничев бе друг въпрос, но важното в случая бе, че Светлана беше абсолютно убедена, че няма да може. И от това следваше абсолютно еднозначен извод: на всяка цена трябва да задържи съпруга си.

Виж, въпросът за цената и средствата се решаваше просто — именно поради плиткия ум и небогатия жизнен опит. Някога, много отдавна, още като дете. Света бе чула как майка й каза на някого за впиянчения си съпруг:

— Абе къде ще се дява, и без това е до уши виновен пред мен.

Фразата се запечата в ума й, залегна в недрата на съзнанието й и пусна корени, намести се уютно и зачака часа си, за да разцъфти. И ето че часът настъпи. За да удържи до себе си Дмитрий, трябваше той да изпитва чувство на вина. Така реши Светлана. И се захвана за работа. Отначало не успяваше да намери повод, защото нямаше в какво да упрекне мъжа си: и пари дава, и от внимание не я лишава, и сексуално е повече от надарен, и в работата й помага с всички сили. Но постепенно поводи започнаха да се появяват. Това не казал както трябва, нататък не погледнал както е редно, онова не свършил хубаво… Бяха все дреболии, но Света доста бързо съобрази, че от дреболията може да се раздуха цяла история, ако бъдат привлечени външни сили, например приятели и познати, пред които може да се оплаче от лошия съпруг и които непременно ще му раздрънкат, че са „в течение и споделят мнението й“. Това действаше добре, защото Дмитрий беше зависим от мнението на околните, не можеше да понася хората да мислят лоши неща за него. Светлана интуитивно бе доловила тази негова слабост и я експлоатираше най-активно. Само че й трябваше друг истински голям повод, такъв, който окончателно да сломи морално мъжа й, за да бъде сигурна, че той никога няма да я напусне.

И ето че поводът изникна сам: почина майката на Леоничев. Свекървата на Светлана беше много възрастна жена и както често става със старците, едно напълно лечимо заболяване изведнъж повлече цяла лавина от тежки усложнения. Естествено, Дмитрий настани майка си в хубава частна клиника в Москва и без да пести парите, плащаше за всичко, включително за скъпи лекарства и болногледачка в стаята. Стигна се до реанимация, това струваше още по-скъпо, но той плащаше редовно. Състоянието на майка му все повече се влошаваше, включваха я на системи, тя изпадна в безсъзнание.

Но в един момент свободните пари се свършиха. За да не тегли средства от бизнеса, Дмитрий взе голяма сума назаем, смяташе да я връща, когато може, но избухна кризата, която удари преди всичко именно строителния бизнес. За да върне заема, се наложи да вземе друг, с още по-заробващи условия, и Дмитрий разбра, че така няма да изкара дълго. Сметките от болницата валяха всяка седмица и бяха страховити. За да ги плаща, Леоничев би трябвало да залага сгради, съоръжения и механизми. Тоест, по-просто казано, да се раздели с бизнеса си, защото кризата все повече се задълбочаваше и нямаше никакви шансове по-нататък да спаси заложеното имущество. Той се напрегна, продаде всичко, което още можеше да продаде, без да увреди основната работа, и изплати дълговете. После дойде решението да прехвърли майка си в общинската болница по местожителство, в Шиловск, защото вече не беше в състояние да плаща за частната. Майка му можеше да лежи в полукоматозно състояние още месеци, а лекарите казваха, че понякога подобни ситуации продължават и не свършват с години. Колко още средства щяха да са нужни? Никой не знаеше това.

Прехвърлянето в друга болница предполагаше изключване от апаратите и Леоничев разбираше, че това е опасно, но не виждаше никакъв друг изход. Добре, ще продаде бизнеса и парите ще стигнат, за да плаща още известно време, дори дълго, но какво ще стане, ако майка му не оздравее? А че тя ще оздравее и ще излезе от болницата дори не ставаше дума, лекарите говореха само за оцеляване на една лежащо болна, която няма възможност да се обслужва сама и не се ориентира в реалността. Та какво ще стане, когато и тези пари свършат? Отново ще се стигне до безплатната медицина. Само че дотогава Дмитрий ще остане без пукната пара и без работата, която е обичал и на която е посветил дълги години. И тогава пак няма с нищо да може да помогне на майка си.

Би било лъжа да се каже, че Леоничев взе решението си лесно. Той се измъчва, тормози, не спеше, не ядеше. И все пак се реши. Наложи се да преместят майка му от Москва до далечното Подмосковие през деня, кой знае защо, никой не се сети да го направят през нощта, когато има по-малко коли и пътят нямаше да отнеме толкова много време. През деня пътуването отне повече от четири часа дори с колата на Бърза помощ. Изключена от системите, старата жена не понесе това пътуване и почина.

През това време Светлана я нямаше, почиваше на Малдивите, Леоничев я беше пратил там за цял месец. Не й съобщи за смъртта на майка си. Защо да го прави? Нека любимото момиче си почине, нека събере сили, той прекрасно ще се справи с погребението и без нея. Дмитрий съобщи тъжната новина на жена си едва на летището, когато я посрещна. Премълча и за своето нееднозначно и толкова трудно решение, каза само, че майка му починала. На Светлана дори през ум не й мина къде и при какви обстоятелства е починала свекърва й. Естествено, в болницата. Къде другаде?

Тя потъгува с мъжа си, а това, че той започна да попийва, си обясни с напълно естествени причини: все пак човекът е погребал майка си. Дори не й хрумна, че Дмитрий може да се обвинява за нещо. Според нея той бе направил всичко по силите си и изобщо беше направил много повече от други.

Ала веднъж в Москва, съвсем случайно, Светлана срещна лекаря, когото добре познаваше от посещенията си при свекървата. Първият шок от това, което чу, доста бързо премина и се смени с увереност: ето го повода да направи Дмитрий „до уши виновен“, повода, който ще й позволи да го върже за себе си от здраво по-здраво. И Светлана се захвана за работа.

Започна със скандали, обвинения и упреци, после се зае с общественото мнение. Светлана не пестеше краските, когато описваше на общи познати какво чудовище е Дмитрий, какъв безсъвестен и безжалостен убиец е, как се страхува от него, защото убилият веднъж може да убие отново. Тя никога нямало да се примири със стореното от него, никога нямало да му прости смъртта на майка му. Нещо повече, той започнал да пие, от ден на ден все повече, и в опиянението си бил страшен, тя ли не знаела. Ами ако вземе, че я убие? Ставал абсолютно непоносим, агресивен, злобен. И как ли Светлана, горката невинна овчица, търпи всичко? Ами че това е много опасно — да живее край такъв човек.

А Дмитрий страдаше, и то не само от чувството на вина заради смъртта на майка си, но и защото жена му не го разбираше. Благодарение на усилията на Светлана той бе подложен на остра критика и от страна на обкръжението си, но най-много бе наранен от реакцията на жена си и от това, че тя не осъзнава колко му е тежко всъщност. Не можеше да й каже истината за причините за това свое толкова тежко взето решение, защото не искаше да й признае паричните си затруднения. За него това беше унизително, нали до младичката си съпруга винаги бе играл ролята на добрия вълшебник, за когото няма нищо невъзможно, и Дмитрий Леоничев не можеше да се раздели с тази си роля. На Светлана и през ум не й минаваше, че мъжът й чисто и просто няма пари, смяташе, че са му се досвидели. И поради доста младата си възраст, естествено, не можеше да разбере колко е трудно на шейсет години доброволно да се разделиш с работата на живота си, разбирайки, че нова вече не можеш да започнеш — силите ти не са същите. С една дума, Леоничев признаваше пред себе си, че в очите на жена си наистина изглежда като чудовище, и не можеше да поправи това впечатление, и пиеше все повече.

Сега вече той не се разделяше с малката манерка, в която наливаше алкохол и постоянно я надигаше, започваше още от сутринта. Животът ставаше все по-непоносим, спасяваше го само работата.

В онзи ден, последния ден от живота си, Дмитрий Леоничев си беше вкъщи и работеше върху поредния договор, подготвен от неговия юрист, договор, който категорично не му харесваше. Неотдавна бе сменил юриста, бе уволнил предишния, а на негово място по препоръка от познати бе взел съвсем младо момче, което още нищо не разбираше от строителен бизнес. Трябваше много да внимава как работи.

Дмитрий седеше пред компютъра, четеше договора, нанасяше поправки и допълнения, ядосваше се, надигаше манерката и не разпиляваше вниманието си за нищо. Чуваше как пее звънецът на домофона, но не ставаше от бюрото: не очакваше никого и нямаше намерение да отваря. С телефона постъпваше по същия начин — както често повтаряше на жена си:

— Вкъщи имам право сам да решавам какво да правя и какво да не правя. Имам право да избирам с кого да разговарям и с кого не. И ако не искам да вдигам телефона, никой не може да ме задължи. Ако не искам да отварям на никого, няма да отварям.

Дмитрий Леоничев работеше и пиеше, без да обръща внимание нито на домофона, нито на звънящия телефон.

* * *

Когато майката на Леоничев лежеше в реанимацията, на един негов строеж стана нещастен случай: работник на име Попов падна от деветия етаж и почина на място. Имаше нарушение на техниката по безопасност от страна на техническия ръководител и по принцип фирмата на Леоничев трябваше да плати на семейството на загиналия солидна компенсация, но Попов обичаше да пие и Дмитрий Юриевич успя, използвайки връзките си, да избегне плащането, като постигна признание за вината на самия пострадал. След известно време вдовицата на Попов отиде при Леоничев и го помоли да й окаже материална помощ.

— Та вие прекрасно знаете, че мъжът ми не е бил виновен — каза тя. — Виновен е бил вашият технически ръководител, когото вие защитавате. Аз съм много болна, трябват ми пари за лечение, а единственият човек, който ни издържаше, почина.

По принцип Дмитрий не беше лош и алчен човек и ако Попова беше дошла година по-рано, дори половин година, естествено, щеше да й даде пари. Но в този момент изцяло бе потънал в проблемите около плащането на лечението на майка му и стоеше пред своя тежък, мъчителен избор, който не можеше и не можеше да направи. Затова отговори грубо, без да подбира изразите:

— Какво сега, умрял — умрял, всички умират. И моята майка умира. Никой не живее вечно. А както е пиел, вашият мъж щеше да изкара максимум три години и пак щеше да умре. Той си е виновен.

След посещението при Леоничев вдовицата Попова отново се поболя. И след около два месеца, когато се посъвзе, още веднъж отиде при Леоничев и още веднъж получи отказ. След това с тази работа се зае дъщеря й Олга, която не бе простила на Дмитрий Юриевич нито съдебното решение, нито отказа му за материална помощ, нито оскърблението по отношение на майка й. По това време Леоничев вече бе погребал своята майка.

Олга започна да събира сведения за Леоничев и неговия начин на живот и много скоро научи това, което вече половината град знаеше: той пие постоянно. Дълго го наблюдава и видя с очите си сребърната манерка. Леоничев е в депресия и спокойно може да го отрови, като инсценира самоубийство.

Не успя да осъществи замисъла си веднага, не е толкова лесна работа да отидеш и да убиеш. Да решиш, е едно, а виж, да го направиш… Олга дълго събира сили. Най-сетне се зае с осъществяването на замисъла си и избра ден, в който Леоничев беше сам вкъщи. Впрочем такива дни напоследък се случвала все по-често. Олга отиде, позвъни на домофона, но никой не й отвори. Може би все пак Дмитрий Юриевич бе излязъл? Тя набра домашния му телефон, но никой не вдигна. Не, той непременно трябваше да си е вкъщи, нали тя видя как Светлана излезе с колата си и как Дмитрий Юриевич стоеше на балкона и гледаше след нея. След това Олга се отдалечи за съвсем кратко време, само за няколко минути прескочи до магазина, за да купи и изпие бутилка вода: беше нервна, постоянно ожадняваше. И магазинът беше съвсем наблизо, отстрани на блока, където живееха Леоничеви. Колата на Леоничев си беше на мястото… Разбира се, тя позвъни на домофона не веднага след като Светлана замина, дълго седя в градинката срещу блока и събира мислите си, но при това не откъсваше очи от входа и беше готова да се закълне: Дмитрий Юриевич не бе излизал.

Отново позвъни на домофона, а когато и този път не й отговориха, седна на пейката пред входа и зачака. Беше объркана, в нейния грижливо подготвен план изобщо не се вписваше обикновеното нежелание на домакина да отвори и да приеме непознат човек. Това не бе предвидила. Олга не знаеше какво да прави, но се надяваше, че все някакво решение ще се намери.

И то се намери. Вратата на входа се отвори и излезе Леоничев, по анцуг и домашни пантофи. Олга разбра, че той вече си е пийнал и дори не обръща внимание с какво е обут. Дмитрий Юриевич тръгна към магазина и много скоро се върна с торбичка продукти. Не много продукти. Олга стана и тръгна към него.

— Дмитрий Юриевич, при вас идвам. Може ли да вляза? Трябва да си поговорим.

— За какво? — равнодушно попита Леоничев.

— Много е важно, честна дума. Няма да ви отнема много време. Моля ви, много ви моля.

Явно на лицето й бяха изписани такава молба и такова отчаяние, че Леоничев се предаде. Влязоха заедно във входа и се качиха в апартамента. Там Дмитрий Юриевич небрежно захвърли торбичката с продуктите на пода, влезе в хола, където до включения компютър стоеше същата онази манерка, и я взе в ръцете си. Олга мислеше, че ще поговорят тук, но Леоничев седна в другата стая, по-голямата, и й предложи да седне във фотьойла до ниската масичка. А той седна в отсрещния фотьойл и веднага надигна манерката.

— Е, слушам ви. Само че по-накратко, имам много работа.

Както и беше планирала, Олга се представи и заговори за материалната помощ. За себе си бе решила, че ако Леоничев се съгласи да плати, няма да го убие. Да си живее. В края на краищата тя може да пожертва отмъщението, ако има с какво да лекува майка си. Той обаче нямаше намерение да плати. Това, което Олга бе принудена да изслуша, беше още по-лошо, още по-грубо от думите, които той навремето бе казал на майка й.

— Разбирам — кимаше Олга, — дума да няма, вие сте прав. Повярвайте ми, аз за нищо на света нямаше да дойда, ако не беше мама… Тя много настояваше да дойда при вас и да ви помоля, а аз й казах буквално същото, което сега ми казвате вие. Не ми се сърдете.

Но той и не мислеше да се сърди.

— Може ли малко вода? — помоли тя.

Леоничев стана и отиде в кухнята за вода. Това време бе напълно достатъчно на Олга Попова да изсипе в манерката донесените хапчета. Сега оставаше само да изчака Леоничев да изпие достатъчно количество от отровения алкохол.

— Искате ли да ви приготвя нещо за ядене? — предложи тя, след като изпи на един дъх водата от високата чаша. — Видях, че сте напазарували. Сигурно сте гладен. Вие си работете, работете, няма да ви попреча. Просто ми е много неудобно, че ви обезпокоих, и искам някак да компенсирам…

Леоничев се съгласи. Изобщо, много неща му бяха станали безразлични напоследък, освен работата. Щом това момиче няма да му попречи, нека приготви нещо за ядене, все ще е някаква полза, след като я пусна да влезе.

Олга взе от антрето торбичката с продуктите и отиде в кухнята. Ряза нещо, пече нещо, почти не разбираше какво прави, само се ослушваше за звуците, долитащи откъм стаята и пресмяташе дали скоро… Страхуваше се да влезе и да види, постоянно си измисляше нещо ново за правене в кухнята: ей това може да се измие, ей това още малко да се позадуши. Най-сетне разбра, че откъм стаята не се чуват вече никакви звуци. Тя плахо надникна в стаята и видя, че Леоничев беше полуизлегнат на дивана, със затворени очи. Олга дори не можа да разбере дали диша, или не, не посмя да се доближи, достраша я, уплаши се просто до ужас, изведнъж разбра какво бе сторила… Но трябваше да довърши стореното. Отиде при работещия компютър, отвори нов файл и набра текста, който за всеки случай бе измисляла, докато беше в кухнята. Нали беше видяла, че Леоничев работеше, така че реши да използва това. Написа текста на предсмъртното му писмо, в което Дмитрий Юриевич признава, че „повече не може да живее с чувството на вина“, че „никой не го разбира“, че „всичко му е дошло до гуша“, че се е уморил. Писмото беше кратко, но Олга имаше чувството, че това е най-дългият и сложен текст, който някога е набирала.

Изхвърча от жилището, като си грабна чантичката и не затръшна вратата след себе си. Трябваше по-бързо да слезе надолу, по-скоро да излезе навън, да се отдалечи от мястото, където се бе случило такова нещо. Излезе, хвърли поглед към кабинката на портиерката. Днес дежуреше възрастен мъж, който в захлас гледаше футбол по телевизията, обърнал гръб на стълбището, и на нищо не реагираше. Не забеляза Олга.

Навън тя мигом прекоси улицата към градинката, в която бе прекарала доста часове, наблюдавайки блока на Леоничев. Седна на една пейка, извади цигарите от чантичката си, запали. По лицето й се стичаха сълзи, които тя не забелязваше.

— Лошо ли ви е? — чу непознат глас. — Случило ли ви се е нещо?

Тя вдигна очи и видя симпатично, изпълнено със съчувствие лице на млад мъж.

— Убих човек — изтръгна се от гърдите й.

* * *

Никита Колодни не просто обичаше Вероника Дьомина. Той беше омагьосан от нея. Не можеше да диша, да говори, да спи, не можеше да живее без нея. Ако някой попиташе Никита какво толкова необикновено има в това момиче — красиво, крехко, нежно, вярно, умничко и образовано, но все пак доста обикновено, каквито има със стотици и хиляди, той не би могъл да отговори. Опитваше се да се бори със себе си, опитваше се да напусне Вероника, да не й се обажда по телефона, да не я вижда, опитваше се да ухажва други жени и да се сближава с тях, но нищо не излизаше. Без Вероника не можеше да съществува.

— Да не би да ти е направила магия? — предположи една приятелка, актриса, след като за пореден път изслуша стенанията на Колодни колко бил зле, задето Вероника не искала да се омъжи за него. — Иди при врачка, за всяка магия си има обратна такава.

И Никита ходеше по врачки, мразеше се и все пак ходеше, молеше ги да направят така, че тя да се съгласи да му стане жена. Всъщност вече знаеше, че цялата работа е в прословутия пентакъл, по който Вероника просто се бе побъркала, но се надяваше, че ще може някак да минат без него. Врачките не помогнаха с магиите си, Никита все повече се фанатизираше, а Вероника упорстваше: без пентакъла няма да има брак. А този пентакъл тя навремето го дала на Света Леоничева и трябвало на всяка цена да си го върне. Светлана обаче отказвала да върне висулката, която притежавала магическа сила.

Той отиде да си поговори със Светлана Леоничева и си излезе от нея обзет от ужас: ако тя е казала на нежната, фина Вероника същото, което каза току-що на него, какво унижение, каква обида е понесла неговата ненагледна! В този миг той беше готов да разкъса Светлана. Ако можеше, би я убил.

И Никита реши да поговори със съпруга на Светлана, с когото се познаваше и който винаги му бе правил впечатление на човек разсъдителен, спокоен и доброжелателен. Трябваше да разговаря с Леоничев в дома му и непременно в отсъствието на жена му. Няколкото дена постоянни наблюдения донесоха плодовете си: Светлана не беше вкъщи, никой не отговори на домофона, явно Леоничев не беше вкъщи и той просто трябваше да събере търпение и да дочака той да се прибере. Да се промъква в жилището, избягвайки портиерката, този път дори не му мина през ума, нали именно Светлана можеше да не поиска да говори с него и да не му отвори, щом види на монитора лицето на Колодни, но виж, Дмитрий беше човек нормален, непременно щеше да отвори, ако си беше вкъщи.

Никита седеше в колата и наблюдаваше входа, изчакваше да се прибере Дмитрий Юриевич Леоничев. Видя момиче, седнало на скамейката, и си помисли, че сигурно и тя чака някого. Когато от входа излезе Леоничев, Никита много се учуди: гледай ти, бил си вкъщи, а не отвори. Може би Светлана го беше предупредила за нахалната си приятелка и нейния годеник, бе настроила мъжа си срещу тях и сега той също щеше да избягва разговор?

Докато Никита обмисляше тези неочаквани съображения, Леоничев изчезна. Никита се разстрои, но после се сети, че Дмитрий явно беше по домашни дрехи, значи бе отишъл някъде наблизо и скоро щеше да се върне. Така и стана, Леоничев се появи след десетина минути с пазарска торба в ръцете. Когато стигна до входа, Никита реши да слезе от колата и да го спре, но тогава от скамейката се надигна момичето, същото, което седеше тук отдавна. Тя поговори за нещо с Леоничев и двамата влязоха във входа. Никита реши да изчака момичето да си тръгне, кой знае в какви отношения беше то с Леоничев, беше напълно възможно тъкмо сега посещението на Колодни да се окаже крайно неуместно. А Никита не искаше неуместни ситуации, той искаше Дмитрий да е благоразположен към разговора и към събеседника си, трябваше му резултат. Защото Никита Колодни нямаше намерение да се прибира в Москва без пентакъла.

Той чакаше спокойно и търпеливо и най-сетне онова момиче се показа на вратата. Изскочи на улицата като попарена, притича, без да се оглежда, и едва не я удари кола, после седна на пейка в градинката и запали цигара. И се разплака. Никита веднага слезе от колата и отиде при нея.

— Лошо ли ви е? — попита съчувствено. — Случило ли ви се е нещо?

Момичето го погледна с безумни очи, то сякаш изобщо не се ориентираше в околната действителност.

— Убих човек — изтърси изведнъж.

И се разрида на рамото на Никита. А после, като оплиташе думите и се задавяше, разказа какво е направила.

Решението дойде мигновено и неочаквано. Никита не бе очаквал от себе си такова хладнокръвие и съобразителност. Омразата към Светлана Леоничева, която бе посмяла да обиди неговата любима, отново лумна у него и се разгоря още по-силно.

— Видя ли те някой? — попита той момичето. — Там, във входа, има портиерка, тя видя ли те?

— Днес дежури мъж, гледа мач и пуска всички, не поглежда и не пита — отговори тя.

— И когато ти влезе с Дмитрий ли не те видя?

— Дори не се извърна.

— Ами вратата? Ти затръшна ли я?

— Ами… не помня. Май не.

— Как се казваш?

— Олга.

— Виж какво, Олга. Сега ще се качим в моята кола, ще отидем оттатък кръстовището, ти ще поседиш, а аз ще отида в апартамента и ще видя какво може да се направи.

— А какво… какво може да се направи? — попита Олга с треперещ глас.

— Ами може Дмитрий още да е жив, тогава ще извикам Бърза помощ — излъга Никита, за да я успокои.

Всъщност вече беше взел решението. Ако Леоничев е жив, трябва да унищожи писмото и наистина да извика лекар. Защото ако оцелее, Дмитрий непременно ще си спомни, че не е писал никакво писмо, и тогава ще се разбере, че това е било покушение, инсценирано като самоубийство. А така, без писмо, ще мислят, че човекът, както е бил пиян, е нагълтал нещо по погрешка, а че не помни за хапчетата — това говори само, че отдавна и много пие. И всичко ще бъде скрито-покрито. Но ако Леоничев все пак е умрял, има шанс работите да се извъртят така, че тая кучка Светлана да види звезди посред бял ден. На собствен гръб ще изпита що е унижение и оскърбление. Добре би било вратата на жилището да е отворена, но е въпрос на късмет. Трябва да опита.

Колодни остави Олга в колата си, паркирана на една пресечка от блока на Леоничеви, върна се и натисна копчето на портиерката. Вратата на входа веднага се отвори, дежурният наистина седеше с гръб към влизащите, вперил поглед в телевизора, и запалено следеше играта на „националите“. Апартаментът на Леоничеви не беше заключен и Никита влезе безпрепятствено. Нямаше смелост да се доближи до лежащия на дивана мъж, долу му се струваше, че ще влезе и веднага ще провери дали Дмитрий е жив, ще опипа пулса му, ще доближи огледалце до устните му, но сега не намираше сили за това. „Ами нека — тъпо си мислеше Никита, — и да не е умрял, ще умре след половин час, след час, след два. Докато Светка се прибере, така или иначе ще умре, защото Олга му е сипала препарат, който в съчетание с алкохола причинява смърт, ако лекарите не се намесят навреме.“

Той бързо обиколи жилището и намери още едно бюро с компютър. „Това е компютърът на Светка“ — сети се Никита и затърси в чекмеджетата някаква по-ярка флашка. Намери доста бързо — изящна, плоска, украсена с разноцветни камъни, май Сваровски. Пъхна находката в джоба си и отиде при книжните рафтове. Добре си спомняше, Вероника му бе казала откъде Светлана извадила пентакъла, та за пореден път да подразни бившата си приятелка, да й причини болка. Ето я кутията. Никита извади висулката и за секунда замря: какво прави? Кани се да заличи следите от чуждото престъпление и същевременно да извърши още едно, свое. Полудял ли е? Сигурно трябва да спре, докато не е станало твърде късно, да остави флашката и висулката на местата им и да извика Бърза помощ? Пред очите му изникна лицето на Вероника — толкова любимо, лице, без което той няма да може да живее спокойно, което сънува всяка нощ. Вероника няма да бъде с него, докато не получи този проклет пентакъл, дяволите го взели. Откачила е по идеята си, точно както той е луд по нея. Обидата, нанесена й от Светлана, гризе отвътре Вероника и не я оставя да живее с високо вдигната глава. Не, трябва да довърши започнатото и тогава Вероника ще се омъжи за него и ще забрави за оскърбленията, нанесени й от бившата близка приятелка. Ще започне друг живот, нов, ярък и същевременно спокоен, изпълнен с любов и близост. И те най-сетне ще имат деца, които Никита толкова отдавна иска…

Внимателно притвори входната врата, докато бравата изщрака. Слезе по стълбите бавно, като едва се сдържаше да не затича, мина покрай портиера, който сега следеше не футболните схватки, а велосипедно състезание, явно беше голям почитател на спорта. Излезе навън и почти без да вижда нищо наоколо, стигна до колата.

— Сама ли живееш? — попита Олга.

— С мама. Защо?

— Сега майка ти вкъщи ли е?

— В болницата е. Защо питаш?

— Да вървим у вас, трябва ни компютър. Показвай пътя — изкомандва Никита.

Тя нищо не попита, само му посочваше накъде да завие и накъде да кара. У Попови веднага седнаха пред компютъра, Никита постави в него откраднатата флашка и двамата започнаха да съчиняват варианти на предсмъртното писмо. Най-трудното беше да възстановят по памет писмото, което бе написала Олга в жилището на Леоничев. Никита се проклинаше, задето не се бе сетил там, на място, да копира това писмо на флашката. Но нямаше връщане назад, трябваше да си го припомнят. Слава богу, писмото беше доста кратко и Олга все пак успя да го възстанови напълно.

— Защо правим това?

— Ще подхвърлим флашката на Светлана, милицията ще я намери и ще открие не само окончателния вариант, но и други, предишни варианти на предсмъртното писмо. Така ще стане ясно, че Света от доста време се е готвела да убие мъжа си. Разбра ли? За теб изобщо никой няма да се сети.

— За мен и без това никой няма да се сети — отвърна вече посъвзелата се Олга. — За какво е всичко това?

— Искам Светка да влезе в затвора — кратко и просто обясни Колодни. — Прекалено много болка причини на мен и на моето момиче, прекалено много ни изтормози. Нека си плати сега.

— А милицията как ще научи, че трябва да търси флашката?

— Ние ще й помогнем. Само че и ти на свой ред ще трябва да ми помогнеш.

Но Олга внезапно се заинати.

— Защо трябва да ти помагам? Мен нищо не ме заплашва, никой не ме видя, никой не знае, че съм била у Леоничев.

Никита я погледна много сериозно и бавно изрече:

— Аз знам. Знам всичко. Сега ти зависиш от мен. Ще трябва да ми помогнеш. И то още сега, докато Светка още нищо не е научила. Ще отидеш в офиса й, под някакъв предлог ще влезеш в кабинета й и ще оставиш флашката на бюрото. Пъхни я някъде, под някакви книжа. Или в някоя кутия, та Светка да не я види. А аз след ден-два ще организирам едно обаждане на милицията.

— И как ще вляза в кабинета й? Какво ще кажа?

— Измисли и ти нещо, де! — ядосано възкликна Никита. — Защо само аз трябва да мисля за всичко? Кажи, че възнамеряваш да обзавеждаш жилището си и искаш да видиш портфолиото на фирмата и лично да се запознаеш с управителката, за да вземеш решение. Да не си малка? На всичко ли трябва да те уча?

Очите на Олга неприятно припламнаха и той разбра, че е прекалил. Веднага заговори меко, ласкаво, умолително. В края на краищата се разбраха за всичко.

— Да си разменим телефоните — каза той. — Дръж моя мобилен, звънни от твоя. И от нищо не се бой. Действай по моя план и всичко ще бъде наред. Никой няма да ни заподозре.

Той закара Олга до улицата, където се намираше дизайнерската фирма на Светлана Леоничева, и остана да я чака в колата. Светлана беше заета и не можа да приеме Олга веднага, момичето много се вълнуваше и излезе от приемната на външното стълбище, за да запали цигара и да се обади на Никита. Виждаше колата му, виждаше самия Никита вътре в купето, но за всеки случай реши да не отива при него. Така и разговаряха, като се гледаха от разстояние петнайсетина метра. Най-вече говореше Колодни: успокояваше я, придумваше я, утешаваше я, докато на стълбището излезе секретарката и покани Олга в кабинета на собственичката на фирмата.

Когато Олга се върна, Никита вече окончателно се успокои. Изглежда, всичко вървеше гладко, без проблеми. Той откара момичето до дома му и след десетина минути за всеки случай му звънна отново. Просто за да се убеди, че Олга не се е притеснила и подплашила още повече и не смята да върши глупости. По телефона нейният глас звучеше уморено, беше измъчен, но равен.

Оставаше една дреболия: анонимното обаждане по телефона, че Светлана Леоничева е убила мъжа си и доказателствата за нейното престъпление се намират на флашката с разноцветни камъчета, която е на бюрото й.

Обади се след два дни, както бе намислил предварително. Защо точно след два — не би могъл да обясни. Но преди това връчи пентакъла на Вероника и й каза, че Дмитрий Леоничев сам му го дал. Настъпи един от най-светлите и радостни дни в живота му. Защото беше щастлива неговата любима. И в този ден тя се съгласи да му стане съпруга и да му роди деца.

Той още няколко пъти разговаря с Олга по телефона, а после, около седмица след убийството, целият град научи, че Светлана Леоничева е арестувана по подозрение, че е убила мъжа си. Олга се успокои, Никита също. Повече не се чуха по телефона, не им се искаше да си напомнят какво бяха направили.

След няколко месеца Вероника му каза, че при нея дошъл адвокатът на Светлана. Вера му зададе много неудобни въпроси и Никита бе принуден да признае, че е откраднал пентакъла. Но естествено, в онзи момент Леоничев бил жив и здрав, просто бил излязъл от стаята.

— Презираш ли ме? — потиснато попита той Вероника. — Аз съм крадец. И те излъгах, като ти казах, че Дима сам ми е дал висулката.

— Ти си моят любим — тъжно отговори тя. — Направил си го заради мен. Не си искал да ме разстройваш. Оценявам това. Постъпил си лошо, но сигурно аз съм виновна за всичко, прекалено много настоявах…

Минаха шестнайсет месеца и изведнъж в театър „Нова Москва“ се появи Артьом Лесогоров с пиесата си „Правосъдие“. И Никита Колодни бе разпределен за едната от двете главни мъжки роли.

Обзе го ужас. Откъде Артьом имаше информацията, залегнала в основата на сюжета? Какво точно знае той? Колко подробно? Никита направи всичко, за да се сближи с Артьом и да разбере какво му е известно, открито търсеше приятелството му, черпеше журналиста с водка, съблазняваше го с възможността да се върти в бляскавата среда на звездите на киното и театъра, водеше го в „Киномания“, запознаваше го с различни известни хора, а същевременно постоянно — и на репетиции, и навън — се опитваше да повлияе на Лесогоров и да го придума да внесе промени, които биха направили сюжета по-малко разпознаваем. Засега успява да не разказва на Вероника за сюжета на „Правосъдие“, но нали ще настъпи денят на генералната репетиция, а после денят на премиерата и тогава тя ще види спектакъла и всичко ще разбере. Историята на абстрактния Юрий далеч не е историята на Никита Колодни, но моментът с флашката и последвалото обвинение срещу съпругата на Зиновиев улучват точно десетката. Вероника присъства на съдебното заседание, чу всичко за флашката и за предсмъртното писмо и знае, че Светка Леоничева бе осъдена именно заради тази флашка. Жена му е нежна и доверчива, но изобщо не е глупачка. Ни най-малко. И ще зареже Никита, който е извършил такава подлост. Не, в никакъв случай не бива да допусне пиесата да бъде поставена във вида, в който я донесе в театъра младият драматург-журналист Артьом Лесогоров. Разбира се, най-добре ще е изобщо да се откажат да поставят пиесата.

И Никита започна да пречи. Пречеше фанатично, чак се забравяше и постоянно си навличаше сърдитите подвиквания на режисьора, правеше всичко, за да забави работата върху спектакъла, с надеждата, че на Богомолов ще му дойде до гуша да се мъчи със суровата и безперспективна пиеса и ще се откаже. Или на Лесогоров ще му станат непоносими постоянните забележки и съвети и той ще си прибере пиесата, като разбере, че не става за драматург и трябва да се раздели с мечтата за постановка. Но Артьом беше податлив и търпелив, а най-важното — не се обиждаше, разбираше, че не го бива да пише пиеси, и с готовност се съгласяваше на всякакви промени, но тогава в неочаквано препятствие, колкото и да е странно, се превърна Лев Алексеевич Богомолов. Той категорично отказваше да признае, че историята с майката на Зиновиев е изсмукана от пръстите и мотивацията на героя е неубедителна. Напротив, Богомолов ужасно харесваше тази история и поставяше акцента върху нея. Никита много пъти обсъжда пиесата със Семьон Борисович Дудник, който се съгласяваше и казваше:

— Разбира се, приятелю, ако я поставях аз, щях да направя именно така, както съветваш, ти си абсолютно прав. И историята с майката е идиотска и съвсем неправдоподобна, и историята с флашката не е по-добра. Не, всичко това е тъпо. Ако аз поставях пиесата, щях да оставя само идеята за трите варианта на една и съща история, но решително щях да преработя всичко останало. В края на краищата сам щях да пренапиша пиесата, дори името ми да не стои на афиша като съавтор. Само че кой би ми дал да я поставя!

Подобно развитие на събитията прекрасно би задоволило Никита: ако поставя Дудник, хем сюжетът на пиесата ще стане съвършено неузнаваем, хем той ще има главната роля.

Нищо работа — за да възложат на Дудник да постави „Правосъдие“, ще е Достатъчно да бъде отстранен Богомолов, временно, но задълго.

Не беше трудно да издебне художествения ръководител, който водеше светски начин на живот и често се прибираше късно след полунощ, още повече че Лев Алексеевич никога не стигаше с таксито до дома си и винаги се озоваваше сам пред своя вход. Никита не искаше да го убива, трябваше само да направи така, че Богомолов известно време, по възможност дълго, да не може да работи.

От онзи ден започна да си пийва, нервите му не издържаха осъзнаването какво бе извършил, че и тези ежедневни репетиции, които му напомняха за миналото… С работата се захвана Дудник и за известно време Никита се поуспокои, изцяло се съсредоточи върху задачата да разбере какво точно е известно на Артьом. Когато Лесогоров замина за цял ден за Шиловск, Никита открадна от портиерната ключа за служебната квартира, изтича до близкия ключар и си направи копие, после влезе в квартирата и опита да порови в книжата на Артьом, но нищо не намери, нито едно листче, което да има отношение към делото на Леоничев. Тогава се обади на Олга и отново я помоли за помощ — все пак тя е системен администратор, за нея компютърът е детска игра, та да дойде и да се порови в компютъра на Лесогоров, докато Никита го забавлява в клуб „Киномания“.

— Купи си билет за спектакъла, преди първото действие мини от зрителското фоайе през ей тази врата — докато говореше, рисуваше плана на лист хартия — в коридора, а оттам до отдалеченото служебно стълбище, ще се качиш най-горе, жилището е там. Ето ти ключа. Ще прегледаш всичко, ако трябва, ще копираш и после ще се върнеш по същия път. Влез в тоалетната за зрители и поседи там до антракта, през антракта ще се слееш с тълпата и за второто действие влез в залата като обикновена зрителка.

Олга послушно направи всичко, което той й нареди, но резултат нямаше: не откри в компютъра на Лесогоров никакви материали.

И тогава изникна още едно препятствие: режисьорът Семьон Борисович Дудник рязко смени позицията си. Престана да се съгласява с Колодни и категорично защитаваше автора на пиесата. Никита се чудеше, не разбираше защо Дудник внезапно промени мнението си. И без заобикалки зададе този въпрос на режисьора. Отговорът го зашемети: имало указание от ръководството да не ядосват автора, защото ако той се обидел и си тръгнел, щял да си тръгне заедно с парите, с които в театър „Нова Москва“ било планирано да се поставят три нови спектакъла.

— Така че ми е наредено да го ухажвам по всякакъв начин, такива ми ти работи, приятелю мой Никита — заключи Дудник. — И ти недей да се нервиш и да се пенявиш, няма да има никакви други поправки по пиесата. Ще почистим разни дреболии, но нищо кардинално.

Колодни изпадна в отчаяние. Чувстваше се притиснат в ъгъла, и разбираше, че е отишъл твърде далече и няма път назад. Само напред. Готов е на всичко, само и само Вероника да не се разочарова от него и да не го напусне. Оставаше едно последно средство, което би позволило да се преправя пиесата без риск парите да бъдат загубени.

Да убие автора.

* * *

— Но това е глупаво — недоумяващо проточи Камъкът. — И изобщо, всичко, което е вършил Колодни, е ужасно глупаво. Да вземем дори историята с Арцеулов: излъгал е детективите за някакви негови тайнствени отношения с Артьом Лесогоров, съчинил е епизода в гримьорната, какъвто всъщност никога не е имало, хвърлил е някакви неясни сенки, а пък тази лъжа може да се провери за три секунди. Защо го е направил? На какво е разчитал? Невероятна глупост! У мен се породи страшното подозрение, че този път детективите са се натъкнали на глупав престъпник.

— А задължително ли е престъпниците да бъдат умни? — ехидно присви очи Змеят. — Те са умни, хитри, коварни и ужасно предвидливи, унищожават всички следи — но само в книгите и във филмите. А в живота…

Той пренебрежително размаха опашка.

— Ние с вас тук не четем книжки, а гледаме живота, така че трябва да бъдем готови за всичко, включително и за непростими грешки, и за обикновена глупост.

— Аз пък не разбрах — намеси се Котаракът Хамлет, — той заради любовта ли се е тръшкал толкова?

— Заради нея, заради какво друго — отговори всезнаещият Змей.

— Тоест вие искате да кажете, че заради любовта хората са способни на такива чудовищни и глупави постъпки? — не повярва Котаракът.

— О, на какви по-големи глупости са готови те заради любовта! — увери го Гарванът. — Ти не си живял дълго и не си виждал неща, които ние. Вечните, сме виждали многократно. Така че най-отговорно ти заявявам: и много по-лоши неща са се вършили в името на любовта.

— Вършили са се — съгласи се Камъкът.

Змеят също поклати овалната си глава в знак на съгласие.

— Само не разбрах всичко за Лесогоров — продължи да разпитва Котаракът. Защо се е захванал с всичко това? Слава ли е търсел?

— Слава, слава, какво друго — потвърди Гарванът. — Тщеславие го е обзело, честолюбие, макар да не съм сигурен дали има разлика между тези понятия. Защото не е бил глупаво момче, дори доста умно, прочел е записките на следователя, после е прегледал делото в архива и е видял, че то, както се изрази нашата героиня Анастасия Павловна, е истинско бедствие, пропуск след пропуск — никой не е фиксирал следите в жилището на Леоничев, дори не е търсил следи, защото първоначално са били сигурни, че е самоубийство, а после за една секунда са се убедили, че е виновна Светлана. Защо да се трепят? И онази флашка, намерената у Светлана, никой не е изследвал за следи от чужди ръце, изобщо, много неща не са били свършени по случая, защото на следствието много му се е искало по-скоро да го изпрати в съда. Артьом обаче се е хванал за флашката и е измислил своя история, която по чиста случайност се е оказала доста близка до истинската, макар и не напълно. Например той не е знаел за Олга, не е можел и да се досети, но е подозирал, че смъртта на Леоничев и флашката са работа на външен човек.

По-точно, съобразил е, изфантазирал си го е, но почти е улучил истината. И е решил, че този външен човек има отношение към театър „Нова Москва“, нали следователят Тихомиров не току-така го споменава. С една дума, чиста измислица, но както често се случва, улучила право в десетката. Артьом Лесогоров много е искал лично да открие и разобличи убиеца, дори мислено е виждал заглавията, публикациите, наградите, включително „Пулицър“. А как иначе, след този потресаващ резултат от журналистическо разследване! Един журналист е успял да направи нещо, което не са успели или не са поискали да направят професионалните служители на закона! Та нали той именно затова е писал и стенограмите на репетициите: попише, попише, а после в жилището си под покрива на театъра анализира всяка дума, всеки жест, всеки поглед. Ами ако някой се разкрие, без да иска! Пак затова той не е казвал на никого, че в квартирата му са влизали външни хора. Виждал е, че някой е влизал, но си е мълчал. Искал е сам да проследи всички и да ги разобличи.

Змеят укорително поклати глава — сиреч ето докъде води гонитбата за слава!

— Тук горе-долу всичко е ясно. По-добре ни обяснете следното, уважаеми Хамлет — обърна се той към Котарака. — Защо вашите театрални приятели мотаят детективите? Никой от тях не е знаел каквото и да било, но са се вълнували! И са се държали така, сякаш крият нещо. Защо?

— Деца — кратко отговори Котаракът. — Театърът изобщо е висша проява на детинщина — преструваш се и искрено си вярваш. Колкото и сложен и високодуховен да е театърът, той пак е една забавачка за възрастни. И на него могат да служат само хора, които са запазили детското в душата си. Между другото, пак затова в театрите обичат котки.

— Защо „затова“? — не разбра Гарванът.

— Защото всички деца обичат животни, особено котки — авторитетно поясни Хамлет. — А вие погледнахте ли какво става с Лев Алексеевич?

Гарванът тъжно въздъхна и наведе глава.

— Починал е, без да дойде в съзнание — съобщи той. Всички помълчаха една скръбна минута.

Пръв прекъсна мълчанието Котаракът. Стана, изви гръб и вдигна вертикално опашката си.

— Доколкото разбирам, сега ще започнете да ме отпращате. Приключихме с историята, така че ми е време да тръгвам.

— Почакайте, къде така — развълнува се Камъкът, но Змеят го погледна укорително и Камъкът се умълча.

— Наистина е време — изграчи Гарванът. — Хайде да се сбогуваме и да вървим, ще те изпратя, ще ти покажа къде е мястото.

— Не се тревожи, аз ще изпратя Хамлет — каза Змеят и бавно започна да развива пръстените си. — И без това щях да тръгвам, на път ми е.

Котаракът бавно обиколи Камъка, потърка бузки във всяка издатина, стигна до лицето и близна каменния нос, застанал на задни лапи. После вдигна глава и погледна нагоре.

— Уважаеми Гарване, не смея да ви помоля да слезете, но по никакъв друг начин не мога да се сбогувам с вас — каза учтиво той.

Гарванът се извърна.

— Добре де — промърмори, — защо не, ще сляза.

Кой знае защо, слизаше бавно, без да излита, а като скачаше от клон на по-нисък клон, и зоркият поглед на Камъка улови подозрителен блясък в кръглите очи на стария си приятел. Ето, и Гарванът се разнежи, хем колко искаше по-скоро да се отърве от Котарака! Най-сетне Гарванът кацна на земята и разпери крила, а Котаракът се мушна под тези крила, повъртя се и близна птицата по главата.

— Е, сбогом, благодаря ви за всичко, навеки ще си спомням с благодарност как се грижихте за мен — каза той с достойнство. — А с вас, уважаеми Змейо, ще се сбогуваме по-късно, вече на мястото.

„Това беше — тъжно си мислеше Камъкът, загледан подир отдалечаващите се. — Току-що бяха тук, при мен, а вече ги няма. Един ден Змеят ще се върне, но Котаракът — никога. Никога вече няма да го видя. За мен сега той все едно е умрял. Вече няма да го има в живота ми.“

— Добре де, не плачи — чу той гласа на Гарвана, — защото и аз ще почна… Заразяваш ме. Между другото, за сълзите. Исках да си поговоря с теб, но все отлагах, чаках това позорно черво да се омете, не ми се говореше пред него… Знаеш ли, аз май разбрах защо винаги проронвам по някоя сълза на „Вуйчо Ваньо“.

— Защо? — изхлипа Камъкът.

— Защото тази пиеса е за мен.

От учудването сълзите на очите на Камъка моментално изсъхнаха.

— Какво значи „за тебе“? Какво общо можеш да имаш ти с героите на Чехов?

— Обаче може! Това… за… за робския бунт — Гарванът явно не беше си подготвил ясни формулировки и се опитваше да изрази с думи онова, което само смътно усещаше. — Ами тези мои номера, заканите, ултиматумите, обидите и разните подобни. Това е един жалък опит за робски бунт.

— Господи! — смая се Камъкът. — И против какво се бунтуваш? Или против кого? Да не би против мен?

— Против мен самия. И против теб. Аз…

И Гарванът смутено наведе глава.

— Хайде, хайде, говори — окуражи приятеля си Камъкът. — Слушам те. Говори, не се стеснявай. Обидил ли съм те нещо? Потискам ли те? Унижавам ли те? Използвам ли те? Против какво се бунтуваш?

Гарванът събра повече въздух в гърдите си и гракна:

— Против зависимостта ми от теб. Против любовта си към теб, стар пън такъв! Привързан съм към теб, толкова те обичам, стар глупак такъв, че те ревнувам от всички наред и ужасно ме е страх, че можеш да си живееш добре и без мен. Това е. Станал съм роб на собствените си чувства. И се срамувам от себе си. Затова именно се опитвам да се бунтувам, само че безуспешно. Сега можеш да се смееш.

Камъкът помръдна вежди и премигна.

— Полудял си — тихо и ласкаво продума той. — Как можеш да се стесняваш от любовта си? Как можеш да се срамуваш? Ами че аз нямам по-близък от теб на този свят. Без теб съм загубен. И много ценя твоята откровеност и искреност. И изобщо през ум не ми минава да ти се подигравам. Напротив, благодарен съм ти, че ми каза всичко това. Твоите думи са висша проява на доверие към мен, именно така ги приемам. И хайде вече да не говорим за тъжни неща. По-добре ми разкажи нещо весело, защото ми е някак мрачно на душата.

— Заради Котарака ли? — наежи се Гарванът. — Тръгна си само преди минути, а ти вече тъгуваш за него?

И веднага се опомни, чу се какво говори и избухна в смях. След него се усмихна и Камъкът.

Театърът спеше дълбоко, уморен и успокоен. Всичко се върна към обичайното, хората от милицията не идваха вече, актьорите играеха спектакли, зрителите се радваха, учудваха, възхищаваха и аплодираха, и както преди между кулисите и суфитите се събираха облаците от възторг, смях, сълзи и страдания, с които Театърът толкова беше свикнал и с които дишаше и се хранеше.

Хората от милицията си отидоха, след като разобличиха престъпника, след като разкриха двете престъпления, но така и нищо не разбраха от това велико, прекрасно, невероятно сложно, толкова просто и същевременно непостижимо явление, наречено Театър.

По коридорите равномерно звучаха тежките стъпки на дежурния пожарникар, който обхождаше сградата, до служебния вход бърбореше телевизорът и весело издухваше пара електрическият чайник, обещавайки на портиерката и охранителя приятно пиене на чай с кифлички от театралния бюфет, в една от гримьорните тихичко капеше вода от зле затегнатия кран над мивката.

На външното стълбище пред служебния вход седеше снежнобял котарак с разноцветни очи. Седеше спокойно и търпеливо, в очакване да настъпи утрото и да се отворят вратите. И да започне новият Театрален ден.

Септември 2010 — април 2011 г.

Край

Александра Маринина Смъртта като изкуство (2)

Метаданни

Данни

Смъртта като изкуство

Информация

История

Сваляне / Връзки

Книга втораПравосъдие

Александра Маринина
Смъртта като изкуство (2)

Книга втора
Правосъдие