Подполковник Сергей Кузмич Зарубин имаше две слабости. Дори не бяха слабости, ами просто обстоятелства. Първото: извънредно ниският за подполковник от милицията ръст, който обаче не пораждаше у Сергей Кузмич никакви комплекси, дори напротив — беше повод за най-разнообразни шегички над самия себе си. И второто: не обичаше артистите. Не ставаше дума за омраза, а за страх и дистанциране. Работата беше там, че бащата на Сергей Кузмич, незабравимият Кузма Сергеевич Зарубин, много обичаше да играе в самодеен театър, при това пердашеше синчето си за щяло и нещяло, периодично се напиваше като свиня, а майката на Сергей казваше, като бършеше сълзите ту на момчето, ту своите:

— Татко ти е творчески човек, трябва да се отнасяме с разбиране.

Какво ли трябваше да е разбирането, с което да приема каиша и бутилката, Серьожа не проумяваше, но от детинство у него залегна твърдото убеждение, че творците, и особено артистите, са хора, които той никога няма да разбере.

Очевидно щеше да му се наложи, защото, когато се извършва покушение срещу художествения ръководител на театър, е абсолютно невъзможно да избегнеш общуването с артисти и хора от всякакви други творчески среди. А как да общува с тях? Може да ти пламне главата! Трябва да отбележим, че когато приятелят и началник на Сергей Зарубин Виктор Викторович Коротков се ожени за актрисата Ирина Савенич, Сергей прие това с пълно безразличие — Ирина му харесваше, тя беше народен човек, простодушна, разбираща, ужасно красива, ужасно весела и готвеше ужасно вкусно. Беше някак обикновена, не разиграваше сценки в ежедневието, нямаше ги и разните там специфични творчески особености. Така че вероятно не всички артисти бяха такива засукани, че да не можеш да ги проумееш. Само че Сергей Кузмич прекалено добре си спомняше баща си, по дяволите. А съпругата на Коротков продължаваше да приема като рядко изключение от общото правило.

Какво ли да измисли, за да се заеме с артистите някой друг? С покушението срещу режисьора Богомолов се занимаваха двама оперативни работници от района на местопроизшествието, но те отработваха версията, че художественият ръководител на театър „Нова Москва“ е бил нападнат или от случайни бандити, или от местни хулигани. Фактът, че не са взели нищо, можело да говори, че просто някой минувач, кола или патрулка са подплашили престъпниците. Оперативните работници от района разпитваха престъпниците и хулиганите, задействаха източниците си, ако изобщо имаха такива, търсеха очевидци, изобщо, вършеха рутинната, скучна, но задължителна в такива случаи работа. Два дни след покушението в разследването на случая бе включена „Петровка“, а по-конкретно — Сергей Зарубин и новият служител Антон Сташис, който бе дошъл в отдела преди два месеца от Източния окръг на Москва. Сергей заедно със следователя Блинов отработваше версия, свързана с отношенията на Богомолов с висши управленски кръгове, както и с възможни финансови нарушения или машинации. Конкретно по театъра остана да работи само Антон, млад и не особено опитен оперативен работник. Случаят си беше сериозна работа — двеста души работеха там. Къде ти младият и зелен Сташис да се справи с такова чудо? Беше ясно, че Сергей ще трябва да работи с него по версията с театъра. А как не му се искаше… Може да е смешно, но него, подполковника от милицията, го е страх дори да престъпи прага на театъра.

Зарубин с тъга си помисли, че днес е Денят на милицията, 10-и ноември, но той едва ли ще може да го отпразнува в компанията на приятели и колеги. Вместо радостно да вдига чаша за миналите и бъдещи служебни успехи, ще трябва да седи и да разговаря с роднина на потърпевшия Богомолов, родния брат на жена му, на тема: дали Лев Алексеевич не се е оплаквал от финансови затруднения, дали не е споменавал, че някой го притиска или заплашва. Може би в тесен семеен кръг е споделял за яростни завистници или за хора, които го мразят по някаква причина? По-правилно би било тези въпроси да се зададат на съпругата на Богомолов, а не на брат й, но жената на потърпевшия не е в състояние да разговаря, тя денонощно стои в болницата и чака, не може да се отърси от шока. А Лев Алексеевич лежи в безсъзнание със счупен череп в реанимацията и лекарите не се ангажират с прогнози. Отговорът им е винаги един и същ: мозъкът е недобре опозната структура, никой не може да даде точни прогнози, може болният да се съвземе след пет минути, а може и след пет месеца.

Шуреят на Богомолов, дребният бизнесмен Вадим Дмитриевич Вавилов, набит и плешив човечец, който никак не приличаше на красивата си сестра, явно се тревожеше и за нея, и за зет си, и много искаше да бъде полезен, старателно си припомняше всичко, което бе чувал от Богомолов, но засега във всичките тези спомени нямаше нищо, което да хвърля светлина върху причините за престъплението или поне да позволява изграждането на поредна версия. И Зарубин взе решение. Идеята го осени преди около половин час и той, докато задаваше въпроси на Вавилов и изслушваше отговорите му, същевременно се опитваше да осмисли хрумналата му идея. И колкото повече претегляше ситуацията, толкова повече му харесваше идеята.

— Вадим Дмитриевич, искате ли покушението срещу Лев Алексеевич да бъде разкрито?

— Иска ли питане, Сергей Кузмич?! Разбира се, че искам.

— Готов ли сте да платите за това?

— На кого? — безкрайно се учуди Вавилов. — На вас ли? Да не би това да са някакви нови правила?

— Разбирате ли, Вадим Дмитриевич — търпеливо взе да обяснява Зарубин, — вие самият казвате, че Лев Алексеевич има тежък характер, трудно се разбира с хората, груб е и с остър език, а щом е така, значи има безброй врагове. А нашите милиционерски сили и възможности са крайно недостатъчни, за един случай не можем да отделяме толкова сътрудници, колкото е нужно, защото имаме и други случаи, а броят на служителите ни все пак е ограничен. Ако вие наистина сте заинтересован престъпникът да бъде разкрит, готов съм да ви подскажа един вариант. При нас на „Петровка“ дълги години работеше служител, когото бихме могли да привлечем към случая. Но това ще струва пари.

— Бившите милиционери все пак са користолюбиви, така ли? — позасмя се Вавилов. — Не искат да работят за идеята?

— Бившите милиционери работят не за идея, а срещу заплащане, впрочем, както и действащите — хладно отвърна Зарубин. — Човекът, за когото говоря, работи в частна детективска агенция и неговото време струва пари, защото е работно време, а детективите нямат свободно време. Готов ли сте да платите?

— А вие гарантирате ли резултат?

— Гарантирам.

Зарубин силно се постара гласът му да прозвучи твърдо, но самият той долови в него известна неувереност. Анастасия Павловна е стабилна, но знае ли човек… Все пак става въпрос за театър, а не за бандитска групировка.

— Нямам свободни средства — отговори Вавилов, след като помисли малко. — Мащабите на моя бизнес не са толкова големи, както вероятно ви се струва. Но ако сте сигурен в целесъобразността на предложението ви, ще намеря пари, това е мой проблем.

И Зарубин облекчено си пое дъх.

* * *

— Така де, купи си го, Настенка, направи си подарък по случай Деня на милицията. — Ирина Савенич уговаряше Настя Каменская. — Виж само колко ти отива.

Настя най-подробно се оглеждаше във високото огледало и признаваше, че наистина този тъмносив трикотажен костюм с тясна пола малко под коляното и късо сако, което й стоеше прекрасно, много й отива. Костюмът й харесваше, цената — не. Но за нея най-важното беше да улови идеята, да разбере дрехи от какви материи и с каква кройка и цвят й стоят добре и не правят още по-невзрачна нейната и без това безцветна външност, която Настя категорично отказваше да разкраси с помощта на грим. Гримирането отнема време, а времето й е скъпо. Откакто започна работа в частната детективска агенция на своя стар приятел Владислав Стасов, Настя се видя с пари и по принцип от време на време можеше да си позволи някаква наистина скъпа дреха от известна марка, но в това отношение беше непреклонна: в бутика само мери и преценява, а после търси аналогични модели в магазини с „нормални“, а не фантастични цени.

Съпругата на брата на Настя Александър Каменски Даша притежаваше точно такъв бутик, претъпкан с маркови стоки, и всеки път, когато дойдеше тук, за да мери и преценява, Настя изслушваше уговорките на Даша да си купи нещо, ала нито веднъж не отстъпи от собствените си правила: няма намерение да плаща луди пари заради марката, не намира своите на улицата, а честно ги печели и много добре знае цената им. Днес натискът бе удвоен: заедно с Настя бе дошла и съпругата на Юра Коротков — Ирина, която, за разлика от нея пазаруваше в магазина на Даша с нескрито удоволствие, при което не спираше да бърбори:

— Господи, каква дебела крава съм! Нищо не ми става, всичко ми е малко и тясно. Ако бях слабичка като тебе, Настя, щях да премеря и изнеса целия магазин — каквото и да пробваш, ти стои прекрасно. А докато аз си намеря нещо, и налъмите може да цъфнат.

Все пак Ирина успя да си намери рокля, която, макар че открои апетитните й форми, й стоеше чудесно и дори я правеше по-стройна. След като разбра, че няма да успее да придума Настя за покупка, Даша горестно въздъхна и поведе гостенките си към офиса си да пият кафе.

— Как е Юра? — попита Настя Ирина. — Справя ли се? Или скучае?

Въпросът не беше зададен просто от любезност. Юрий Коротков беше по-възрастен от Настя и напусна длъжността заместник-началник на отдела преди нея. Отначало опита да си намери работа в частна фирма, но много бързо се разбра, че мъже на неговата възраст и с неговата квалификация се търсят само с една-единствена цел: да умеят да решават въпроси и да разнасят пликове. Още първия път, щом Коротков се обади по телефона, посочен в обявата, че се търсят служители в служба по безопасност, го попитаха в прав текст:

— В какви служби можете да решавате въпроси?

Тогава той си помисли, че просто не е имал късмет, и се обади на още няколко места, публикували същите обяви. Но чу същите въпроси. Колкото до пликовете с пари, които щеше да е нужно да „разнася“, за такова нещо никой не говореше направо, но Юра беше достатъчно умен, за да се досети.

Натъжи се и едва не го удари на пиене, но точно тогава се обади Александър Каменски, банкерът, който освен всичко друго се занимаваше и с други бизнес дейности.

— Ще дойдеш ли при мен като директор на почивна станция в Подмосковието? — попита Александър.

Първата реакция на полковника в оставка Коротков беше категоричен отказ. Той, професионалният детектив, милиционерът с трийсет и пет годишен стаж — директор на почивна станция? Хората ще си умрат от смях! Но времето минаваше, а работа, която би заинтересувала Коротков и която не противоречеше на моралните му ценности, така и не се появяваше. И той със стиснати зъби прие предложението на банкера Каменски.

Оттогава минаха пет години и съвсем неочаквано за себе си Коротков се увлече и запали по новата си работа. Като енергичен и инициативен работохолик, той постоянно измисляше или усъвършенстваше нещо: ту създаваше оздравителен комплекс, ту въвеждаше в стола различни режими на хранене — за вегетарианци, за диабетици, за болни от язва, за деца, ту пък измисляше специални детски програми, за да имат възможност родителите да прекарат известно време във фитнес центъра или в новосъздадения център с разнообразни спа процедури. Освен това Юра, който от личен опит знаеше до какво води безделието, комбинирано с водка, се стараеше максимално да ангажира вечерите на почиващите с различни културни мероприятия и за целта много му помагаше местоположението на почивната станция — живописно кътче на брега на езеро. Веднъж се случи жена му Ирина да препоръча на режисьора, при когото се снимаше в момента, да се обърне към Коротков за избора на място за външни снимки. Юра не се колеба дълго, даде разрешение за снимки на огромната територия на почивната станция, но в замяна се разбра с режисьора, освен официалното заплащане през счетоводството да се провеждат творчески вечери с актьорите за почиващите при всяко тяхно идване през целия период на снимките. Периодът се оказа дълъг, защото снимаха сериал, чието действие се развиваше тъкмо на брега на езерото, така че срещите с известни артисти и режисьори станаха нещо обичайно за почивната станция. След тези снимки последваха и други, твърде красива се оказа местността и условията за работа — превъзходни, а Коротков с помощта на Ирина и на режисьорите, с които се запознаваше, започна редовно да кани екранни звезди за радост на всички обитатели на поверената му почивна станция.

Така че с работата на Юра всичко се уреди, но семейните му неприятности продължаваха. Ирина беше негова втора съпруга, от първия си брак той имаше син. Синът му беше женен, имаше дъщеря и с нея и съпругата си живееха с първата съпруга на Коротков — Ляля. Основният проблем се състоеше в това, че синът му и неговата съпруга бяха сериозно пристрастени към алкохола, и Ляля не можеше по никакъв начин да се справи с този проблем. Разбира се, Коротков неведнъж се намесваше и водеше със сина си сериозни мъжки разговори — заплашваше го, мъмреше го, уреждаше му лечение, но младежът отначало се съгласяваше да влезе в болница, а след три-четири дена бягаше оттам и всичко започваше отначало. Ето защо Юрий намисли да отнеме по съдебен път своята петгодишна внучка, за да я отгледат заедно с Ирина, която не можеше да има деца. Ирина беше съгласна, искаше й се с Юра да имат пълноценно семейство с деца, но Коротков все не можеше да се реши да направи първата стъпка: все пак това не е шега работа — да водиш дело срещу собствения си син. Без съмнение щеше да се стигне и до съд, защото синът и снахата изразиха категоричен, макар и немотивиран отказ на предложението на Коротков да решат въпроса приятелски и без каквито и да било правни тъжби да дадат момиченцето да го отглежда дядо му.

— Юра иска още веднъж да опита с добро — въздъхна Ирина и тръсна разкошните си смолисти къдрици. — Все пак му е роден син, какво да се прави. Жал му е за него.

— Но нали му е жал и за детето? — каза Даша. — Как ще расте то с вечно пияни родители? Какво ще излезе от него в крайна сметка?

— Нищо добро — съгласи се Ирина. — Да се надяваме, че Юра ще намери думи, с които да ги убеди. Не му се иска да стига до съд. Между другото, момичета, на двайсет и трети ноември Юра ми е организирал среща с почиващи в станцията. Елате и вие?

— Ами ние и без това се виждаме с теб — разсмя се Настя. — Защо трябва да ходим в почивната станция?

— Ама въпросът не е в това — възмути се Ирина. — Ще дойдете не заради срещата с мен, а заради Юра, той страшно ще се радва да ви види, ще си направим барбекю, ще пояздим. Така де, елате, Даша да вземе децата, ти, Настя, доведи своя Чистяков и ще си направим истински семеен излет.

— Добра идея — кимна Даша, — само че аз ще дойда без Саша.

Ира разбиращо се усмихна, а Настя не разбра и попита:

— Защо без Саша? Как така без него? Та той е главният началник на тази почивна станция.

— Точно затова не бива да идва просто така — обясни Даша. — Ако е за проверка, е едно, но ако е за почивка, целият персонал ще се престарава. Че как иначе, самият Каменски е пристигнал. Ще треперят като листа, няма да знаят как да застанат, как да поднесат, какво да кажат, как да му угодят. Защо да притесняваме хората? И без него ще си прекараме чудесно. Настя, струва ми се, че телефонът в чантата ти се къса да звъни.

Настя се ослуша. Наистина звъни — едно такова тъничко, жално. Чантата е далече и е странно, че Даша, дори насред оживения разговор, е чула толкова тих звук. Посегна към чантата и разбра, че няма да я стигне и трябва да стане. Не й се ставаше.

Но се наложи.

— Каменская, къде си се скрила? Вече трети път звъня и все не вдигаш — забуча в слушалката звучният бас на Стасов.

— При Даша съм, нали ти ме пусна — стъписано отговори Настя, която днес, в Деня на милицията, имаше абсолютно законен почивен ден, след като бе предала отчета за изпълнението на поредната задача.

— Както съм те пуснал, така отменям отпуска ти — отсече Стасов. — Скачай в колата и бързо в офиса. Тук при мен е седнало твоето мило другарче Серьожа Зарубин, има интересно предложение.

Настя сама се изненада колко я зарадва това обаждане. Защо ли се радва толкова? Нали седи с приятелки, които обича и познава отдавна, пие ароматно, силно кафе, яде вкусни петифури, които Даша купува специално за нея от съседния ресторант, обсъжда приятни женски въпроси, толкова несъществени и същевременно толкова важни. И не щеш ли — зарязвай всичко и тръгвай за работа. Това би вбесило всеки! Само не и Настя Каменская.

Имаше късмет. Понякога се случва, докато стигнеш до някъде, да попаднеш във всички възможни задръствания, а има и случаи да прелетиш като стрела без никакво забавяне. Като днес например. Сигурно това беше личният й подарък по случай Деня на милицията. След четирийсет минути Настя паркираше сребристото си пежо в Перово пред сградата, където беше офисът на агенция „Власта“.

Тя надникна в приемната на Стасов и секретарката й каза, че я чакат в заседателната зала. Настя отвори широко вратата и видя до голямата маса Стасов, Серьожа Зарубин и някакъв възпълен плешив мъж. Кой ли ще е той?

— Запознайте се, това е нашият най-добър специалист по престъпления срещу личността Анастасия Павловна Каменская — представи я Стасов на плешивия. — А това е — той хвърли бърз поглед към лежащата пред него визитна картичка — Вадим Дмитриевич Вавилов.

Плешивият се надигна от мястото си и силно стисна ръката на Настя. Дланта му беше суха, топла и мека, което никак не се връзваше с общия му облик. Настя едва сдържа усмивката си.

— Сергей Кузмич категорично ми препоръча да потърся вашата помощ — каза Вавилов. — Става дума за посегателство върху живота на съпруга на моята сестра.

— Позволете ми. Вадим Дмитриевич, аз да изложа пред колегата същината на въпроса и всички обстоятелства — прекъсна го Зарубин. — Разполагам с цялата информация и ние с Анастасия Павловна сами ще се разберем как да разпределим помежду си сферите на дейност. Съгласна ли сте, Анастасия Павловна?

За миг на Настя й стана неприятно. Изобщо не я попитаха, никой не се интересуваше какво мисли тя и какво иска, вече са решили всичко вместо нея, разбрали са се зад гърба й, спазарили са я като кон на чаршия и сега Серьожа Зарубин смята, че е нужно само да обсъдят разделянето на пълномощията и раздаването на задачите, а за нейното съгласие не може и дума да става. Но веднага се скастри вътрешно: да не е полудяла? Какво съгласие? Какво мнение? Кого трябва да интересува то? Тя е наемен работник, на щат е, получава заплата и трябва да прави каквото й наредят. Има началник, Владислав Стасов, именно неговото мнение всъщност има значение. В края на краищата Стасов й дава възможност да работи по специалността си и тя му е страшно благодарна за това. Настроението й моментално се подобри и тя се усмихна лъчезарно първо на Зарубин, който в отговор, кой знае защо, й намигна, а после на Вавилов, който незнайно защо, я погледна притеснено и същевременно благодарно, сякаш бе очаквал, че тя може да откаже, и се радваше, че не го е направила.

Стасов отведе Вавилов в кабинета си да подпишат договора, а Зарубин остана с Настя в стаята за преговори и й заразказва за покушението срещу художествения ръководител на театър „Нова Москва“ Лев Алексеевич Богомолов. Разбира се, Богомолов има врагове и извън театъра, но с тях Зарубин и следователят някак ще се оправят, пък и оперативните работници от района ще се включат, но виж, за театъра няма да имат сили. Всъщност задачата се състои в консултативна и методическа помощ, която Настя да оказва на младия служител Антон Сташис, който е постъпил в отдела съвсем наскоро и още не е достатъчно вещ в разкриването на тежки престъпления.

— Кой е следователят? — попита Настя.

— Коля Блинов — отговори Зарубин.

Ясно, Николай Николаевич Блинов беше за Серьожа Зарубин просто Коля, защото през дългите години бяха изпили заедно не една бутилка по случай сполучливо приключване на разследване. Но все пак едно е приятелството със Зарубин и съвсем друго — отношението към факта, че около оперативните работници ще се мотае частен детектив. Това на нищо не прилича, никой следовател не би го търпял.

— Ами… — подзе тя, но Сергей веднага махна с ръка:

— С Коля няма да имаш проблеми, Стасов вече говори с него по телефона, определиха си среща за довечера по случай нашия професионален празник, ще го пои с водка и ще му обещава, че ти ще се държиш прилично, няма да нарушаваш правилата, нищо няма да криеш от него, за нищо няма да го излъжеш или да му попречиш и изобщо, от теб ще има само полза.

— Това е непосилна задача — усмихна се Настя. — Дори Стасов няма да се справи.

— Стасов ли? Ще се справи — убедено отговори подполковник Зарубин.

* * *

Вечният Камък водеше диалог с Вечния Гарван на една вечна тема. Темата за смъртта.

— Виж какво се получава — замислено и бавно каза Камъкът. — На земята всяка секунда някой умира, и то пред очите на другите, и това се случва постоянно вече цяла вечност, а до ден-днешен никой не знае със сигурност какво означава да умреш. Какво се случва с теб после? И изобщо, какво нещо е това смъртта?

— Спор няма — съгласи се Гарванът от висотата на един къс дебел клон почти на върха на древния дъб. — Най-обидното е, че и ние с тебе няма да научим, защото сме вечни. Самата ни същност изключва смъртта.

— Ти как мислиш… — подзе Камъкът и се запъна.

Стори му се, че отзад нещо необичайно топло го гъделичка.

— Да, да, продължавай — нетърпеливо окуражи приятеля си Гарванът.

Много му харесваше Камъкът да го пита за мнението му, а Вечният Гарван винаги имаше собствена позиция по всеки въпрос. Докато Камъкът, като истински философ, имаше склонността да изпитва най-разнообразни съмнения, Гарванът, самоуверен и самолюбив, не помнеше някога да се е съмнявал в нещо и всеки момент беше готов авторитетно да оповести своята непогрешима според него гледна точка.

— Нещо ми е… — неуверено смотолеви Камъкът.

— Какво де, какво? — с досада изграчи Гарванът.

— Ами нещо зад мен… шава ли, не знам. Гъдел ме е.

— Сигурно вятърът е довял окапали листа или сухо клонче.

— Топло е… Би ли погледнал, а? — жално попита Камъкът, на когото самата природа не бе дала възможност да се извръща назад.

Гарванът недоволно изграчи и литна надолу. Гледай ти, прекъснаха такъв плодотворен разговор заради някаква глупост! Листа или клонки, какво друго. Било топло, видите ли! На тоя дъртак, страдащ от подагра, какво ли не му се струва.

Отначало дори не схвана какво беше: някаква сплъстена, мръснокафява на сиви шарки топка козина. „Вълче!“ — мислено изохка Гарванът, но веднага се поправи: май на дивите животни козината не се сплъстява. Топката трепереше и току трескаво се сгърчваше. Гарванът внимателно го докосна с ноктестото си краче и в отговор чу кратък дрезгав звук, смътно напомнящ жално мяукане. „Ами да, не е вълче“ — облекчено въздъхна Гарванът и по-смело побутна неидентифицираната топка с мощния си клюн. Така, лекичко, не сериозно и без да й причинява болка. Този път топката реагира по-изразително, от нея се протегна лапа и направи слаб опит да се защити или пък да се дръпне. Подобна лапа всезнаещият Гарван не би сбъркал с никоя друга.

— Е, какво е? — разтревожено попита Камъкът.

— Просто котка — небрежно отговори Гарванът и скочи върху темето на Камъка.

— Котка ли? Че откъде в нашите гори ще се е взела котка? Домовете на хората са далече.

— Не са чак толкова далече, най-близката къща е на около сто километра, тази котка като нищо може да е избягала от дома си и да е стигнала дотук.

— Наистина ли би могла? — изуми се Камъкът.

— Като нищо! Ти знаеш ли какви са котките? За тях сто километра са нищо и никакво разстояние — авторитетно заяви Гарванът.

Камъкът се напрегна.

— Струва ми се, че тази котка нещо писука.

— Писука ти главата!

— Не, определено чувам нещо — настоя Камъкът.

Поради принудителната вечна неподвижност у него бяха изключително силно развити всички сетивни органи.

Гарванът с досада тръсна крила и премина с подскоци от темето на Камъка по целия му гръб до мястото, където се търкаляше неканеният гост.

— Какво мънкаш там? — попита го сърдито. — Говори по-силно и ясно, нищо не ти се разбира.

Топката се размърда, от нея се отдели кръгла котешка глава с дълги мустаци и слепнали от гной очи.

— Не съм котка — дрезгаво и с усилие избоботи топката. — Котарак съм.

— Е, и каква е разликата? — презрително тръсна Гарванът.

Котаракът понечи да обясни каква точно е разликата, но се закашля и изнемощял оброни глава. Гарванът не изчака да чуе обясненията и с подскоци се върна на предишното си място, на темето на Камъка.

— Изглежда, е много болен — съобщи смутено.

— Той ли? — попита Камъкът.

— Ами да. Казва, че не бил котка, а котарак. Кашля, очите му гноят и изобщо, честно казано, изглежда много зле. Целият е изподран, проскубан и мръсен.

— Затова, значи, усещам, че е горещ и трепери — развълнува се Камъкът. — Ти, друже, да вземеш да литнеш до Катеричката, тя ни е майсторицата по разни лечения, може да помогне.

Гарванът ядосано потрака с клюн, но не посмя да спори и отлетя.

— Извинете, уважаеми — деликатно се обърна Камъкът към пустотата, — не бихте ли могли да се преместите по-близо до очите ми, защото не ви виждам и се чувствам неудобно.

Топлата топчица бавно се задвижи покрай левия хълбок на Камъка. Най-сетне целият Котарак се озова изцяло в полезрението му.

— Благодаря — учтиво благодари Камъкът. — Но как се озовахте тук? Да не би стопаните ви да са ви изгонили? Или се загубихте?

— Не съм се губил — дрезгаво, но с оттенък на горделивост отвърна Котаракът. — Съдбата ми е такава. Създания като мен не се губят. Още по-малко пък ги гонят стопаните им.

— Но какво ви се е случило?

— Тате се разболя, извикаха Бърза помощ…

— Какво?! — смая се Камъкът. — Вашият баща умее сам да се обажда по телефона и да вика лекари? Не може да бъде!

— Баща ми ли?! Той живее у един депутат от Държавната дума и дори не ще да ме знае. Казах „тате“. Вие казвате на това стопанин, а ние — тате, татенце. Та така, разболя се, дойдоха лекарите, сложиха го на носилка и го отнесоха. Аз хукнах след него, тичах след линейката чак до болницата, само че не ме пуснаха вътре, та зачаках, намерих си местенце наблизо и там останах, а татенцето го няма и няма. Чакам ден, втори, седмица, а той не излиза. Примрял от глад, тръгнах да си търся препитание, лепнах се за някакви бездомни котки, разни милостиви хора им подхвърляха храна, та си слагах нещо в корема покрай тях. И така изкарах, кажи го, месец, че и повече, а татенцето не излиза и толкоз. Дали е сериозно болен, дали съм го пропуснал, докато съм си търсил храна… Може отдавна да си е вкъщи и да тъгува за мен, а аз се мотая край болницата. Прибрах се, седнах пред вратата и чакам, нали не мога да позвъня, ръст не ми достига, остава ми само да мяукам. Но на сградата ни стените са дебели, интелигентното мяукане не се чува, така че се наложи да се разврещя като луд. Тогава вратата се отвори и излязоха някакви чужди хора, изритаха ме от стълбището. Не разбирам техните закони за жилищната площ, но ми стана ясно, че татенцето вече не живее в онзи апартамент. Върнах се при болницата, но дойде зимата, наложи се да търся топло мазе. Намерих, но обитателите му бързо ми обясниха, че нямам никакви права да живея там. Разкъсаха ми ухото, ухапаха ме по хълбока, а докато си ближех раните навън, тамошният метач ме намери и ме заудря с лопатата, нарани ми едната лапа. Така започнаха моите митарства. Какво ли не преживях! — Котаракът продължително се закашля.

— Не бива да говорите толкова много — уплаши се Камъкът, който бе изслушал с повишено внимание горестното повествование. — Пазете се, почивайте си.

— А, не — изхриптя Котаракът, — и без това умирам и искам да разкажа, та всички да знаят как премина животът ми и как посрещам смъртта. Като в безсмъртния „Хамлет“: „О, разказал бих ви… но така да бъде, умирам… Ти живееш — пред всички разкажи ти истината“. Да знаех къде е сега татенцето, как е, здрав ли е? Тогава бих се оттеглил в отвъдното с леко сърце.

— Това може да се уреди — зарадва се Камъкът. — Ако наистина сте толкова зле, колкото си мислите, вашето последно желание заслужава да бъде изпълнено. Гарванът скоро ще се върне и ще го помолим да разузнае, той умее да го прави.

Камъкът очакваше, че Котаракът ще започне да разпитва и да се чуди, и беше готов по най-достъпен начин да разкаже за времево-пространствените дупки, през които Гарванът имаше възможност да прониква във всякакви места и във всеки нужен момент, но Котаракът нищо не попита, само тежко въздъхна, от което Камъкът си направи заключението, че техният нечакан гост се чувства извънредно зле, дори няма сили да прояви любопитство.

— Има още да поживеете — опита се да окуражи Котарака, — тепърва ще ни разкажете своята история, а сега си починете.

— Не, чувствам аз, че иде моят край — упорстваше Котаракът. — Когато ме погребвате, не забравяйте, че се казвам Хамлет. Не бих искал да лежа в земята безименен. Разбира се, ако изобщо си направите труда да ме погребете.

— Не се тревожи, ще те погребем — чу се отгоре. — Ще те заровим, както си му е редът, ще лежиш не по-зле от другите.

Гарванът стремително планира надолу, кацна и затропка с крачета до самия Котарак. Никак не му хареса, че в негово отсъствие Котаракът не само се беше преместил и сега се търкаляше като мръсна топка точно под носа на Камъка, но си беше позволил и да води с неговия единствен близък приятел някакви съмнителни разговори. Всичко това приличаше на заговор, заплетен зад гърба му, и само така можеше да се обясни неговата груба реакция в момента.

Камъкът обаче не реагира на грубостта на Гарвана и го засипа с въпроси:

— Защо се забави толкова? Къде е Катеричката? Намери ли я?

— Синчето й се е загубило и тя, горката, се лута из цялата гора, търси го. Аз, естествено, й помогнах малко, полетях, погледах от високото, после строих всички и сега целият горски народ търси хлапето, а аз се върнах при вас.

— Много добре направи, че се върна — строго каза Камъкът. — Имаме голяма молба към теб.

— Кои сте тия вие? — присви лявото си око Гарванът.

— Котаракът и аз. Би ли могъл да полетиш и да разузнаеш какво се е случило с неговия стопанин?

— С татенцето — измяука Котаракът.

Гарванът заподозря, че просто искат да се отърват от него, затова го изпращат да изпълнява поръчение, и това, естествено, не можеше да му хареса. Но от друга страна, поръчението беше прекрасен повод да покаже на самозванеца, приковал вниманието на Камъка, кой в тази гора истински умее нещо, а кой може само да философства. Да, ще отлети и всичко ще разузнае, така че тоя проскубан Хамлет да научи какви са способностите и възможностите на Вечния Гарван, тогава да реши кого тук си струва да уважава и да слуша.

— Ще стане — обеща делово. — А ти, момче, от кои си?

— В смисъл? — попита Котаракът.

— Ами в смисъл от коя страна, от кой град? За времето не питам, ясно е, че си от настоящето.

— Руснак съм. В смисъл че съм от Русия, от Москва. Защо? Далече ли е за вас?

— За мен такива понятия не съществуват — самодоволно изрече Гарванът. — За мен всичко е наблизо. Обаче тебе да те питам, друже, как толкова болен и слаб съумя да стигнеш толкова далече? Оттук до Москва със самолет се лети половин денонощие.

— Нямам никаква представа. Някакви момчета ме хванаха, дълго ме измъчваха, изтезаваха ме, после ме пуснаха, аз пропълзях под един храст и съм изпаднал в безсъзнание. Събудих се вече тук, наблизо.

— Под храст ли, казваш? — навъси се Гарванът. — А там наблизо случайно да имаше бензиностанция?

— Имаше. А вие откъде знаете? — учуди се Котаракът Хамлет.

— Знам — позасмя се Гарванът. — Там има една незапушена дупка. Откога говорим на Старшия Надзорник за тая дупка — никаква полза. Постоянно някой пада в нея.

Но Котаракът и този път нищо не попита и не се заинтересува за каква „дупка“ става дума. Явно целият бе потънал в мисли за собствената си скорошна кончина.

— Та къде да търся твоето татенце?

Котаракът доста подробно му обясни, което бе учудващо за неговото състояние.

— Само ще Ви помоля и за още нещо… Не отказвайте да изпълните последната молба на един умиращ… Дали може да научите къде е майка ми? Как е тя? Дали не е болна? Добре ли живее?

— Майка ви съпругата на татенцето ли е? — поиска уточнение Камъкът.

— Моето татенце е ерген. А майка ми е котката, която ме е родила.

— Прекаляваш, приятелю! — възмути се Гарванът. — Човек мога да намеря по името и адреса. Как да търся котка?

— И нея можеш по името и адреса. Вярно, не знам домашния, аз да бях, щях да го намеря, но няма да мога да го обясня, иначе може да я намерите в театър „Нова Москва“. Най-важното е да намерите баба, майката на майка ми, казва се Евгения Фьодоровна Арбенина, там тя е най-главната актриса. А където е тя, там е и Есмералда, моята майчица. Пак там, в театъра, може да научите нещо и за татенцето, защото и той е артист, само че не толкова известен като баба. Казва се Степан Кондратиевич Пантелеев. Ще запомните ли? Или да повторя?

— Не съм глупак, за разлика от някои. Добре, чакайте — извика Гарванът и рязко излетя към висините.

Котаракът с усилие повдигна глава и погледна след него само с дясното око, защото не можа да разлепи слепналото се от гнойта ляво.

— Как мислите, той скоро ли ще се върне с новини?

— Зависи как ще му потръгне — отговори Камъкът. — Може след час, а може и след седмица.

— Няма да доживея — плачливо въздъхна Котаракът. — Часовете ми са преброени. Така и ще си умра, без нищо да науча.

Камъкът започна да утешава нещастния болник, да му говори, че скоро ще дойде Катеричката — най-добрата лечителка в цялата огромна гора, и тя непременно ще постави правилна диагноза и ще подбере адекватно лечение, така че Котаракът веднага ще започне да оздравява и в най-близко бъдеще ще стъпи на краката си, а Гарванът съвсем скоро ще долети и ще донесе добри новини.

Камъкът говореше ли, говореше и не забеляза как Котаракът бе заспал под ритмичното боботене на гласа му. Щом разбра, че болният спи, и самият Камък с облекчение задряма. Събуди се от внимателно подраскване по челото му: Гарванът се бе върнал и с нокът опитваше да събуди приятеля си.

— Нося лоши новини — съобщи мрачно той. — Реших да не будя нашия Принц датски, а първо да се посъветвам с теб. Баща му е умрял, там, във фоайето на театъра, висят снимки на актьорите, та под портрета на бащата има две дати — на раждането и на смъртта.

— Не на бащата, а на татенцето — поправи го Камъкът.

— Все тая — фръцна се Гарванът. — Майка му, котката Есмералда, си е съвсем наред, видях я, търкаля се в краката на баба му и мърка, а самата баба се е излегнала в гримьорната на едно диванче, цялата издокарана, с гримирана муцуна, мирише на парфюм, изобщо — красота. Излиза, че си носи котката в работата, какъв чешит, а?

— Значи, бабата на Хамлет е наред?

— Е, не съвсем! В този театър се е случило нещастие. Началникът на бабата бере душа, лежи в реанимация, току-виж и умре. А бабата е напълно отчаяна, защото е била главната любимка на този началник. А сега ще дойде друг началник и няма да й дават роли.

— Дааа — потиснато проточи Камъкът, — лошооо…

* * *

Актрисата Евгения Фьодоровна Арбенина, жена на сложна възраст и със забележителна външност, необикновено стройна въпреки изживените години, изглеждаща великолепно благодарение на няколко твърде сполучливо направени опъвания на лицето, с умело положен грим, с красива розово-люлякова рокля, между дневната репетиция и вечерния спектакъл си почиваше на диванчето в своята гримьорна и размишляваше колко й е мъчно за Богомолов и за жена му Лена, съжаляваше и себе си, защото отсега нататък ще й бъде доста трудно. Богомолов я обичаше, ценеше и й даваше роли почти във всеки нов спектакъл, стига да имаше такава възможност. А сега какво ще стане? Кой ще дойде на мястото на Лев? Как този нов човек ще се отнесе към застаряващата актриса, макар и много прочута, професионалист от класа, окичена с ордени и звания, но все пак далеч не млада? Мислеше си също, че всеки би могъл да иска да убие художествения ръководител на театъра, защото тук го обичаха не повече от десетина души, а останалите се страхуваха от него и го мразеха.

Любимата котка на Евгения Фьодоровна, снежнобялата пухкава Есмералда, лежеше в краката й и тихо мъркаше. Арбенина вземаше Есмералда в театъра постоянно, впрочем не само в театъра, но и на гости у приятели. Есмералда беше котка със строг нрав, допускаше до себе си далеч не всеки котарак, раждаше рядко, но пък в котилото винаги имаше най-малко четири котета и хората се редяха на опашка за тях, толкова хубави бяха. Едно коте тя подари на стария си приятел, артиста Степан Кондратиевич Пантелеев, който страшно му се зарадва, нарече го Хамлет и също постоянно го носеше в театъра, така майката и синчето се виждаха редовно. Степан почина, а Хамлет се изгуби някъде. Господи, дано това котараче да не е изчезнало напълно, дано да са го прибрали в приличен дом и да е в добри ръце, защото е породист, красавец и умник, и изобщо, е близка душа. Тъй като за бездетната Евгения Фьодоровна Есмералда беше като дъщеря, синчето й Хамлет, естествено, й се падаше внук и тя страдаше за него. Не толкова, колкото страдаше на погребението на Степан Пантелеев и не колкото сега за лежащия в реанимацията в безсъзнание Лев Богомолов, но все пак страдаше.

На вратата се почука и в гримьорната на Арбенина влезе младият актьор Никита Колодни, когото Арбенина като изтъкнат майстор на сцената покровителстваше и глезеше. Никита й харесваше със своята задълбоченост, със стремежа си да свърши всяка, дори най-дребната работа колкото може по-грижливо и по-добре, както и с външността си — приятна, но без да бие на очи. Арбенина не обичаше ярката красота у жените, камо ли пък у мъжете, и при цялата си пристрастеност към ярки цветове в собствения й гардероб и грима, у другите ценеше пастелните тонове и изисканата сдържаност. Никита Колодни изцяло отговаряше на всички нейни изисквания, във всеки случай така й се струваше.

— Извинете, май си почивате, не ви ли безпокоя? — плахо подзе Никита.

— Влизай, миличък, влизай. — Евгения Фьодоровна го покани с царствен жест, без да се надига от диванчето. — Седни.

Колодни приседна на стола пред масичката за гримиране, постави лактите на двете си ръце върху нея и тежко отпусна глава върху вкопчените си длани.

— Колко е ужасно това, което се е случило с Лев Алексеевич, какъв кошмар! Какво ще стане сега с него, с жена му, с всички нас?

— Каквото реши господ, това ще стане — сдържано отговори Арбенина. — Той знае най-добре. А с нас… Какво с нас? В най-лошия случай при нас ще дойде нов художествен ръководител и ще започне нов етап в живота ни.

— А в най-добрия? — нервно попита Колодни.

— В най-добрия Лев Алексеевич скоро ще оздравее и ще се върне на работа, а засега ще го замества Сеня Дудник, точка по въпроса. Вече има нареждане от ръководството Сеня да замества Лев Алексеевич на репетициите на „Правосъдие“. Защо се тревожиш? Разбирам, за пръв път получи главна роля, иска ти се спектакълът да се подготви и да се играе на сцена, а не да го замразят още сега, но не се тревожи за това, репетициите няма да спрат, Сеня ще доведе спектакъла до премиера.

Колодни помълча, въздъхна, още по-силно вкопчи ръце една в друга.

— Исках да се посъветвам с вас, може ли?

— Само че внимателно — позасмя се Арбенина. — С тебе сме в един впряг, не забравяй. В такива ситуации е опасно да искаш съвет от партньор по сцена.

— Какви ги говорите, Евгения Фьодоровна, за мен вие сте най-добрият учител. Не ви ли се струва, че мотивацията на Зиновиев е слабичка? Не вярвам в неговите преживявания, заради постъпката му спрямо майка му! Според версията на следствието жена му го е убила именно защото не е могла да му прости това. От друга страна, не може да го е убила заради случилото се, прекалено сложно е, самата ситуация не е реална. Вие играете адвокатката на съпругата пред съда и сигурно се чувствате неудобно от такъв текст.

— Я стига, Никита, какво те тревожи мотивацията? Човек като те слуша, излиза, че е достатъчно да се промени мотивацията — и цялата пиеса ще блесне като диамант. Пък то няма какво да блести там! Пиесата е тъпа, безкрайно тъпа, а авторът, прости ми, господи, не мога дори да му запомня името, е пълен идиот, някакво амбициозно журналистче от Подмосковието. Намерил някой с издут портфейл и уговорил човека да плати постановката. А ние сме хора на заплата, дали са ни ролите, текста, играеш до скъсване и хич да не ти дреме. — Макар да ценеше у хората изискаността, самата Арбенина се изразяваше рязко и изобщо не си поплюваше, казваше всичко, което смяташе за нужно, тъй като беше свикнала да бъде специална за художествения ръководител на театъра — и за предишния, който бе починал преди няколко години, и за сегашния, който я обожаваше. Всичко й се прощаваше и тя отдавна беше свикнала с това. — И изобщо, ти не играеш Зиновиев, а Юрий, историята с майката не е твоя мотивация. Твоята работа е да играеш така, че да изтъкнеш себе си. Трябва да блеснеш — това е задачата ти. Не се тревожи — и без това пиесата е глупава и няма да се задържи в репертоара повече от един сезон.

— Евгения Фьодоровна, как не разбирате! Точно там е работата! Аз не искам спектакълът да излезе на сцена три пъти и да го свалят! На мен толкова години не ми даваха да играя, толкова години чаках да ме премятат от епизодична към друга малка роля, а сега ми дадоха голяма и интересна роля, в която бих могъл да покажа всичко, което умея, така че за мен е важно спектакълът да се играе повече от един сезон. Затова ми се иска пиесата да стане по-добра.

— Не може да се направи по-добра, глупчо! Не виждаш ли, че е слаба, несръчно написана! Криминале! Ама това е просто смешно! За да върви едно криминале на сцена, то трябва да е „Мишеловката“ на Агата Кристи, а не някакви безпомощни вълнения на провинциален журналист, който, не щеш ли, си е въобразил, че е велик драматург. Изхвърли от главата си мисълта да се прославиш чрез този хилав литературен материал, този път няма да успееш. Както се казва, не и в този живот. Твоята работа е да покажеш себе си на режисьора откъм най-добрата си страна, тогава при следващата постановка той няма да те забрави.

— Ами зрителите… — подзе Никита, но Евгения Фьодоровна само изкриви лице.

— Нали ти казах: не и в този живот. Не с тази пиеса. Не с този спектакъл. Примири се най-сетне, че зрителите и този път няма да те забележат. Но по-нататък ще получиш триумфа си, ако сега се държиш правилно и се постараеш хубавичко. Доколкото разбирам, ти си много симпатичен на Дудник — и водка си пийвате заедно, и времето си прекарвате в една компания. Не, не извръщай глава, Никита, не се преструвай, че това не е истина, аз знам всичко за тебе — и Арбенина лукаво се закани с пръст на младия актьор.

— В този театър няма нищо скрито-покрито, работя тук цял живот и виждам всички като на тепсия.

Дудник беше гост-режисьор в „Нова Москва“ и след трагедията с художествения ръководител на театъра Лев Алексеевич Богомолов, който сега лежеше в реанимацията и береше душа, по нареждане на дирекцията започна репетиции на новата пиеса „Правосъдие“, върху която преди това бе започнал работа Богомолов.

Колодни потиснато мълчеше, после протегна ръце и взе в скута си котката Есмералда. Котката с удоволствие потърка челце в корема на актьора: обичаше Никита и му се галеше, макар че иначе беше същество капризно и почти на никого не позволяваше фриволно отношение.

— Как мислите, Евгения Фьодоровна, скоро ли ще намерят престъпника? — плахо попита той.

— Ще го намерят, къде ще вървят. Всичко е очевидно — въздъхна актрисата. — Милиционерите ще се помотаят седмица-две при нас и всичко ще изяснят.

— Какво ще изяснят? — избъбри Колодни с някаква уплаха или пък недоумение. — Какво общо имаме ние? Нали не ние… Лев Алексеевич… Не може да е никой от нашите. Пък и за какво? Нали не мислите, че…

— Господи, Никита, сърце мое, какво толкова има да му мислиш? Не разбираш ли кой и защо е искал да убие Льова? Ами че то е очевидно.

* * *

На другия ден сутринта Настя Каменская посети своя стар приятел Григорий Гриневич, който работеше като помощник-режисьор в един от московските театри. С Гриша бяха израснали в един блок и бяха добри приятели от ученическите години. Като тийнейджър Гриневич беше влюбен в Настя, но тя го възприемаше само като добър приятел, а когато в девети клас постъпи във физико-математическата гимназия и седна на един чин с Алексей Чистяков, въпросът за романтични отношения с когото и да било, освен с Льоша, отпадна от само себе си.

Днес работният ден на Гриневич започваше следобед, той нямаше утринна репетиция, затова се срещнаха в неговия дом. Жената на Григорий беше изпекла пирожки за гостенката и бе отишла на работа.

— Не тая надежда да си дошла заради моята рано побеляла коса — засмя се Григорий и настани Настя на фотьойл в хола. — Казвай бързо какво ти е нужно.

— Искам да науча нещо за театър „Нова Москва“ — призна Настя. — Всичко, което знаеш — и истина, и клюки, и слухове.

— Разполагам с някаква правдива информация, само че не съм богат на клюки и слухове. Но каквото знам, ще ти го разкажа, нищо няма да скрия — обеща Гриневич.

„Нова Москва“ е стар театър, с биография, създаден е през 20-те години за пропагандиране на революционното изкуство, което трябвало да се свежда до масите. От самото начало е бил авангарден и модерен. След войната, когато авангардизмът излиза от мода, започва да се ориентира повече към класиката, а от средата на 70-те, след успеха на „Таганка“, отново се обръща към съвременните форми и най-различни експерименти. Дълго време в „Нова Москва“ имаше един и същ главен режисьор, прослави се с новаторските си постановки, а след неговата смърт дойде Богомолов, това стана преди около шест години. Богомолов не си пада по новаторството и не обича да поставя съвременни пиеси, той цени повече класиката и сам поставя само такива творби. Макар че в неговия театър има и доста съвременни пиеси, предимно комедии.

— За целта кани външни режисьори по договор или ги дава за поставяне на Сеня Дудник — разказваше Гриневич. — Сеня е поредният гост-режисьор на Богомолов. Изобщо, води такава политика: лично Богомолов не поставя съвременни пиеси в своя театър, възлага ги на други режисьори, а своята любима класика поставя в други театри, където го канят, и в своя, когато има възможност.

— А какъв е по характер? Как се държи с хората? — попита Настя.

— Богомолов се държи просташки, рядко срещан грубиян е и при това сноб в най-лошия смисъл на тази дума. Смята себе си за гуру в режисурата, а всички останали — за кал и прах в краката му. Разговаря само с хора, които смята за равни на себе си, или с такива на по-високо ниво, то се знае. „Разговаря“ е силно казано — той поздравява само онези, които смята, че са достойни за него. Такива неща са ми разправяли хората от „Нова Москва“. Не съм общувал лично с него, не ми е такова нивото, както разбираш, но съм наблюдавал отстрани неведнъж и мисля, че всичко това е истина.

— Значи, разговаря с равните на себе си, а с другите? — поиска уточнение Настя.

— Ас другите контактува само по един начин: ругатни, викове, кавги, упреци, мъмрения — сама можеш да продължиш списъка.

— А какви клюки се разправят за враговете му?

— Виж сега, „Нова Москва“ е от така наречените автономни културни институции, тоест парите, които този театър получава от държавата, се наричат не финансиране, а инвестиране, или дотации. И размерът на тези дотации много силно зависи от личните отношения на театралното ръководство с Департамента по културата. И връзките с министерството също са от значение. Такива автономни институции в Москва има не една и две и размерът на инвестирането е много различен. Та Богомолов има силни връзки там, където трябва, затова неговият театър получава много повече пари от другите „автономни“. Това поражда страшна ревност и завист. А на Лев му липсва душевната мъдрост да се държи правилно с хората, които получават по-малко, ходи с вирнат нос и им хвърля в лицето, че щом получават по-малко, значи обективно не са достойни и художественото ниво на постановките им е много по-ниско, и трупите им са по-слаби, и изобщо за нищо не стават. При това говори тези неща зад гърба им и изобщо не си мери приказките. А театралните среди са един тесен кръг, въпреки че театрите в Москва са много. Те са свързани помежду си и информацията се разпространява практически безпрепятствено. Не е възможно да кажеш гадост за някого и само след два дни това да не се разчуе.

— Добре, той се смята за гуру, а как е в действителност? Наистина ли е добър режисьор?

Григорий сви рамене и се позасмя.

— Да, Богомолов наистина е добър режисьор, но добри има много, а гениалните са единици. Той не е гениален, той е като десетки други. Солиден професионалист, но нищо изключително. Събрал е в трупата звезди и просто актьори, станали популярни в сериали, публиката идва за тях, особено млади момичета и жени от провинцията, жадни да видят и на сцената своите кумири, които виждат постоянно на телевизионния екран. Така че печалбите са добри, дори пиесата да е несполучлива и режисурата да е слаба. Пак има посещение, защото актьорите, макар и не много силни, са разпознаваеми. Старата генерация актьори, които са процъфтявали при предишния режисьор, не са любимци на Богомолов. Той изобщо не обича хората на зряла възраст, нали знаеш, има си такава категория хора, които смятат, че младостта е качество, а старостта — порок. Много прославени актьори напуснаха театъра, много останаха, но стоят без роли, ходят само да си вземат заплатите. Разбира се, Богомолов има и любимци сред старата гвардия — например Арбенина.

— Онази Арбенина ли? — учуди се Настя. — Не знам защо си мислех, че актриси на такова ниво играят например в Мали театър или в МХАТ. А тя, значи… Впрочем аз не съм театралка, нищо не разбирам от театър.

— Обича Арбенина, глези я, съобразява се с нея и й дава да играе, още повече че Евгения Фьодоровна е в прекрасна форма и въпреки годините си, без проблеми играе петдесетгодишни жени, че и по-млади. Например Аркадина в „Чайка“, Раневская във „Вишнева градина“, дори принцеса Космонополис в „Сладкопойната птица на младостта“. С другите Лев Алексеевич се държи просто безчовечно дори когато имат юбилеи, не им дава да играят. Там стана и скандал заради това.

— Скандал ли? Какъв? — оживи се Настя.

— Драматургът намерил пиеса за по-възрастното поколение актьори, доста прилична, и в нея можело да бъдат ангажирани петима. И какво направил Богомолов? Разпределил за тези роли млади и на средна възраст актьори, нека, казал, публиката да се повесели, като гледа как младежта играе старци. Знаеш, че това е известен трик в театъра, зрителите си умират от удоволствие, когато известен актьор играе например преоблечен като жена или когато млад актьор играе старец, публиката много харесва това и приижда за спектакъла. А когато в „Нова Москва“ се разбрало, че ще поставят тази пиеса, старата гвардия живнали, защото, ако се направели два състава, практически всички те щели да бъдат ангажирани. На първото четене Богомолов събрал цялата трупа и прочел пиесата лично. Седели и радостно чакали той да обяви разпределението на ролите. А той дочел пиесата и заявил, че разпределението ще бъде оповестено на дъската след два дни. Два дни трупата се вълнувала радостно, какво ти трупата — целият театър се радвал, че старата генерация най-сетне ще получат възможност да излязат на сцената. След два дни окачили разпределението и се оказало, че роли са получили само млади актьори, известни от сериалите. Вярно, те ще реализират печалба със сигурност, но нали не всичко се измерва с пари. Народът се втурнал при Арбенина и я замолил да поговори с Богомолов, нали той я обичал и се вслушвал в съветите й, била му любимка. Арбенина отказала да разговаря с художествения ръководител, аз, казала, няма да влизам в конфликт с него, още ми се играе, рано ми е за пенсия, а ако не се разберем, той няма да ми дава роли. Тогава театърът се разделил на два лагера — едните подкрепяли Арбенина и казвали, че е опасно и страшно да се влиза в конфронтация с художествения ръководител, още повече че той не е просто художествен ръководител, а и директор, тоест разпорежда се и с финансите, и изобщо — с всичко на света. Други смятали Арбенина за предателка и страхливка, която се грижи само за себе си.

Гриневич доля кафе на Настя и отхапа от една пирожка.

— Доколкото разбирам, ти събираш информация във връзка с покушението срещу Богомолов, нали така?

— Така е — кимна Настя.

— Имай предвид тогава, че в театъра, не само в „Нова Москва“, но във всеки театър, събирането на информация е трудна работа — предупреди я той. — Ще се наслушаш на измислици, така че отнасяй се предпазливо към всичко, което ти кажат, многократно проверявай и препроверявай. Първо, всички панически се страхуват от художествения ръководител, а щом той изпълнява и длъжността директор, страхът от него е още по-голям. Второ, актьорите са особено племе, никога не забравяй това. Те си измислят и свято вярват в думите, които произнасят, ето защо изглеждат абсолютно искрени. Постоянно са „на сцената пред публика“, ето защо всеки разговор, особено с непознат човек, е повод да изиграеш един мини моноспектакъл за един зрител. Буквално на място измислят история, в която да има динамика, драматизъм, упоение, с удоволствие я разиграват и свято вярват в правдивостта на това, което говорят, като на сцена. А дори и да не вярват, елементарните професионални навици са им достатъчни, за да изглеждат много убедителни. Могат да хвърлят прах в очите на всеки. Но хитростта им ще бъде абсолютно детска, наивна и незлобива. За тях е важно едно: да им дават да играят. И са готови да играят винаги, навсякъде и пред когото и да било.

— Нима това важи поголовно за всички? — не повярва тя.

— Не, разбира се. Има хора, които са луди по работата си, а има и такива, за които не е толкова важно да излязат на сцената, колкото да спечелят пари с уменията си, затова не държат особено да имат роли в спектаклите, а с удоволствие печелят от корпоративни партита и частни вечеринки. Във всеки случай, така казват те. Но в действителност това е само илюзия. Просто не им дават да играят каквото искат и толкова, колкото искат, така че си внушават, че всъщност нямат и особен мерак. Мислят си го и си вярват. Разбери, Настя, актьорът е човек в абсолютно подчинение, зависим човек, той няма власт над живота и работата си, той чака да го повикат, да му предложат, да го разпределят. Тоест той постоянно зависи в работата и живота си от чужда воля, от чужд интерес, от чуждо желание, мнение, настроение, гледна точка. Актьорът не може нищо сам. И дори след като са го избрали, предложили, разпределили, той трябва да прави това, което му нарежда режисьорът, тоест трябва да вае онзи образ, който вижда постановчикът. Актьорът разполага само с една свобода: да избира средствата, с които ще решава задачата, поставена от режисьора. Сам не може нищо друго. Точно там се крие целият ужас. Затова и характерите им са такива детински, макар че може да изглеждат сериозни и солидни. В действителност особеностите на професията не им позволяват да развиват у себе си способности за извършване на определени действия.

— Ами разделянето на лагери? Слушала съм за скандали в театри, когато актьори са искали да пропъдят режисьор и така нататък. И ти самият току-що ми каза как в „Нова Москва“ хората се разделили на две групи заради Арбенина.

— Именно. Разделят се на лагери. Това е абсолютно детски модел на поведение. Ти за червените ли си, или за белите? Събират се в групичка, за да обсъждат, но без да надигат глава, без да проявяват индивидуалност. Не казвам, че актьорите са лоши, те са чудесни, талантливи са, необикновени, просто професията ги принуждава да бъдат такива и по правило не могат да бъдат други. А онези, които могат, които не се страхуват да проявят индивидуалност и характер, стават режисьори.

Когато си тръгна от Гриневич, Настя се качи в колата и пое към „Власта“, като по пътя обмисляше чутото. След като сериозно размисли, стигна до неутешителния извод, че Гриневич май не е прав или е прав, но не във всичко. Не може нещата да стоят така. Просто е бил в такова настроение, може да се е скарал с някой актьор, затова в яда си й наприказва тези работи. При всяко положение и той е човек на изкуството и тя трябва да приема думите му с известна критичност. Да провери и препровери, както самият той я посъветва.

* * *

— Владик, аз цялата съм едно съмнение — призна Настя на Стасов. — Не съм сигурна, че ще се справя с театъра. Току-що се видях с един познат, който работи в театър.

— В същия театър ли? — с интерес я прекъсна Стасов.

— Не, в друг. След разговора с него у мен се породиха опасения, че няма да вникна в нещата там и няма да мога да направя нищо свястно. Дали да не се откажем от тази поръчка?

— Да не полудя — избуча Владислав Николаевич. — Аз поисках безумна сума от Вавилов, а той се съгласи и окото му не мигна. Това са нашите доходи, а нашите доходи, между другото, са вашите заплати и премии, така че изхвърли всички глупости от главата си и започвай да работиш.

— Ама как да работя! — простена Настя. — И с кого? С едно хлапе, което още нищо не умее? Поне да си имах работа с някой опитен колега, когото добре познавам и на когото мога да разчитам, а с този? Дори не мога да си представя доколко мога да му се доверя. Ами ако не може нищо да му се възлага и да трябва всичко да контролирам и проверявам по сто пъти? Ще се видя в чудо. Хайде пожали ме, Стасов!

— А мене кой ще пожали — мрачно отвърна той. — Да не мислиш, че на мене ми е лесно? Главата ми тежи като чугун, сякаш е направена от железни стружки, гърлото ми е пресъхнало… И ми се спи, очите ми сами се затварят.

— Защо така? — вдигна вежди Настя. — По случай вчерашния Ден на милицията ли?

— По случай твоята нова работа, неблагодарно същество такова. И това ми било жена!

— Това пък какво общо има? — учуди се тя.

— Ти трябва да бъдеш мека и жалостива. Аз, между другото, снощи до посиняване съм напивал Коля Блинов, за да ти разреши да работиш и да не мърмори. Мислиш ли, че ми беше лесно?

— Уговори ли го?

— Нямаше избор след такова количество качествен алкохол! — махна с ръка Стасов. — И ресторанта бях избрал от класа. И всичко това заради теб, между другото. Така че ти, приятелко, не се мотай, ами заминавай при него още сега, докато не се е съвзел от снощните преживявания и не се е отрекъл от обещанието си. Познавате се, нали не греша?

— Познаваме се — кимна тя.

— Да сте имали някакви търкания?

— Май не, работили сме в съгласие.

— Чудесно. Хайде, тръгвай, кови желязото, докато е горещо. А за хлапето не се тревожи, всички някога сме били млади и начинаещи — и ти, и аз, и Сергей Зарубин, и с нас никой не искаше да работи, всички искаха за партньори опитни и знаещи колеги. Но нищо, все някак се справихме, научихме се, събрахме опит, хора станахме. Спомни си каква си била преди трийсет години, и ти нищо не си умеела и си се страхувала от всички. Ще се справиш. Хлапето може да се окаже схватливо, тогава ти ще успееш, между другото, да го научиш на това-онова. Сергей ще ти бъде благодарен за това.

— Да, бе, от мен става учител колкото от теб — лилипут — въздъхна Настя и огледа от глава до пети двуметровата фигура на началника си.

Сложи в чантата си празен бележник, обади се на Николай Николаевич Блинов, уговори си среща с него, после се свърза със Зарубин, който беше обещал да изпрати новия служител Антон Сташис там, където му каже Настя, и тогава, когато ще й бъде удобно. Планира остатъка от деня, излезе от офиса на детективската агенция и тръгна към следователя.

* * *

Въпреки уверенията на Стасов, че се е разбрал за всичко със следователя Блинов, Николай Николаевич посрещна Настя доста сухо и почти официално, като с целия си вид й показваше, че присъствието на частен детектив в радиус километър от официалното следствие е абсолютно неуместно и нещо повече — незаконно. Но все пак не наруши дадената снощи дума, макар че придружи съгласието си Настя да участва в разследването с маса уговорки и ограничения. Впрочем тези уговорки и ограничения бяха ясни на Настя Каменская от самото начало, беше готова за тях и не чу от Николай Николаевич нищо неочаквано.

— Иззел съм финансовите документи от театъра, ще работя рамо до рамо с главния счетоводител. Отворихме сейфа на художествения ръководител, взехме всички документи. Ще призова чиновници от Департамента по културата, за всеки случай ще поизтръскам и Министерството на културата, изобщо, затънал съм в работа до гуша. Наредил съм на оперативните работници да се поровят в семейството, и там трябва да се търси. Но най-вероятно причината за покушението е в областта на деловите му отношения на високо ниво, така че според мен няма какво да се търси в театъра. Но щом ти се иска…

— Не аз — внимателно се намеси Настя, — а Вавилов, братът на съпругата на Богомолов.

— Щом така иска… — сърдито отвърна Блинов. — И без това е редно да събираме информация и в театъра, макар че според мен това ще е губене на време. Оперативен работник от района разработва линията за убийство от хулигански подбуди и души при местните хулигани, Зарубин ми помага за деловите отношения, а ти с хлапето отивате в театъра, може да го понаучиш на нещо. И само да си посмяла да скриеш от мен дори една дума, дори мъничко фактче! Ще ти видя сметката, а на твоя Стасов ще отнемат лиценза. Ти си никой, нямаш име, нямаш и никакви пълномощия. Ясно ли е, сестро?

— Ясно, татенце — засмя се Настя.

Гледай ти, съвсем беше забравила това негово смешно лафче, при това навремето, когато за пръв път чу сакраменталното „Ясно ли е, сестро?“, и то със странното ударение на втората сричка в първата дума, дълго се смя, а после още няколко дни прихваше, щом си спомнеше думите на следователя Блинов. Не беше минало чак толкова време, откакто двамата за последен път бяха работили заедно по дело, само година и половина, а вече всичко беше забравено и тя имаше чувството, че това се е случило в някакъв съвършено различен, минал живот.

* * *

Театърът се събуждаше. Цяла нощ той спа дълбоко и дори стъпките на охраната и на дежурния пожарникар не го безпокояха, той беше свикнал с тези стъпки и отдавна беше престанал да ги чува. Предната вечер беше представена една блестяща комедия, публиката си примираше от смях и настроението в Театъра беше превъзходно. Той обичаше комедии, особено гротескови. Още едно достойнство на снощния спектакъл бяха доста простите декори, които прибраха само за час след спускането на завесата. Сцената беше празна, декорите бяха грижливо подредени и през цялата нощ Театърът дишаше свободно, с пълни гърди. Случваше се да не прибират декорите, да ги оставят за сутринта, цялата сцена тогава беше задръстена и в такива нощи Театърът имаше чувството, че не може да диша и нещо притиска гърдите и главата му. Дори не го притиска, а го раздира отвътре.

Но тази нощ той спа спокойно и го спохождаха радостни сънища, защото след комедийни спектакли във всички помещения като плътен дим се настаняваше аурата на веселието и удоволствието. Това приповдигнато настроение буквално се кълбеше из зрителната зала със седалки, покрити за през нощта с огромни платнища, криеше се в пролуките между гипсовия и подвижния портал, повдигаше се до суфитите и по-нагоре, до самите решетки. И това правеше съня на Театъра дълбок, а сънищата — леки.

В седем без четвърт изскърца бравата — отвориха заключената за през нощта врата на служебния вход, и в седем и десет Театърът дочу познатите тежки стъпки на чистачката Маруся. Театърът не знаеше фамилното й име, но беше чувал, че другите чистачки я наричат именно така, Маруся, а Владимир Игоревич Бережной се обръщаше към нея със странната дума Матлюба. Театърът не знаеше какво означава тази дума, но подозираше, че е нещо уважително, защото Владимир Игоревич, административният директор, изобщо си беше такъв човек — добър, внимателен, обичаше служителите в Театъра и се отнасяше към тях с уважение. Обаче колко тежко стъпва тази Маруся-Матлюба! Уж дребна жена, дори миниатюрна, слабичка, а ходи така, че всичко трепери във вътрешностите на Театъра и това треперене отеква чак в най-отдалечените кътчета. Друго нещо е Зиночка от счетоводството — тя не ходи, а лети, не докосва с крака пода, хем е дама внушителна, тежи поне сто кила.

Освен това Театърът много обичаше котките, разбира се, не всички, той и никога не беше виждал всички котки, а само родните си, собствени театрални котки, онези, които бяха харесали сградата и живееха в нея, а също и котките, които живееха у артистите и идваха тук на гости. Разбира се, не идваха сами, стопаните им ги носеха, но пак излизаше, че са „на гости“, така че Театърът винаги се радваше на това, защото котките гостуваха именно на него, на Театъра. Има ли друго обяснение? Всички хора идват в Театъра „за нещо“ — или да работят, или да изпитат удоволствие, да се забавляват, докато котките и котараците, донесени от стопаните си, идват именно на гости на самия Театър, защото нямат работа тук, нито пък им трябват някакви спектакли. Идват и се потъркват в ъглите. Фактът, че Театърът, като всяко живо същество, приема гости, повдигаше настроението му и му създаваше усещане за собствената му значимост и равнопоставеност с живите хора.

Всъщност „на гости“ на Театъра идваха само двама: котката Есмералда, чиято стопанка беше известната актриса Арбенина, и нейното синче, котарачето на име Хамлет, когото донасяше старият приятел на Арбенина — актьорът Степан Кондратиевич Пантелеев, симпатичен старец, който бе работил в този Театър цял живот и му беше предан от все сърце. Само че Хамлет нещо не се вясваше напоследък, защото Степан Кондратиевич почина. Във фоайето портретът му бе поставен в траурна рамка и имаше некролог. Оттогава и Хамлет не бе идвал. Къде ли е? Как ли живее горкият? Сигурно и той като Театъра тъгува по стария актьор. Хамлет. Смешен един котарак, снежнобял, безумно пухкав като майка си Есмералда, но и с характер като нея. Само че докато характерът на Есмералда се проявяваше в това, че тя почти никого не обичаше и позволяваше на съвсем малко хора да я вземат на ръце, тоест беше избирателна и придирчива котка, Хамлет беше ужасно обидчив, стигаше само да го погледнеш леко накриво — край, изпада в депресия, вече не потърква хълбок и бузка в ъглите на помещенията, а се напъхва под масичката за гримиране в гримьорната на Степан Кондратиевич, свира муцунка в пода и тъгува. Освен това Хамлет не понасяше миризмата на алкохол и постоянно вдигаше скандали на стопанина си, който си падаше по чашката и честичко си я позволяваше. Никога в деня на спектакъл, но през останалото време… Степан Кондратиевич беше толкова предан на Театъра, че идваше едва ли не всеки ден, независимо дали имаше спектакъл или репетиция, или не. А спектаклите и репетициите от година на година намаляваха… Не обичаше художественият ръководител на Театъра стария актьор, ама той не обичаше и почти всички актьори от по-старото поколение, освен Арбенина и още един-двама корифеи. В отговор и Театърът не обичаше художествения ръководител Богомолов. Защо да го обича, след като той, освен своята обожаема класика не иска да поставя нищо свястно? А има толкова прекрасни постановки: комедия, бурлеска, гротеска, танци, песни, пайети, дим, музиката гърми, залата се взривява от смях и аплодисменти! Красота! И Театърът е в добро настроение, и хората, които са дошли на театър. И актьорите са радостни, защото винаги е тягостно да играеш страдание, а да играеш в комедия е весело. А още по-добре е, когато всичко е неразбираемо. Нека дори да не е комедия, да е пиеса за сериозни неща, нека е и класика, но да се прави авангардно, новаторски, необичайно, да спускат актьорите с въжета от суфитите или да пропадат в люковете, да изчезват и да се появяват. Освен това Театърът много харесваше декори, напомнящи абстрактна живопис. С една дума, колкото по-неразбираемо и загадъчно, толкова по-добре. Например беше чул как веднъж преди много години обсъждаха как „Три сестри“ била поставена в Театъра на Таганка, цяло удоволствие беше за него да слуша! Жалко, че не можеше да го види… Остър ритъм на военен марш, понякога толкова силен, че не се чуват гласовете на артистите, желязно дъно във вид на овехтял иконостас, по който се лее вода, огледална стена, увеличаваща пространството, изкривена пластика на актьорите — всичко крещи за разрухата и объркаността на света, в който истинските страдания неумолимо се хлъзгат и принизяват до панаирджийска атракция. Това се казва спектакъл, не като днешните!

Някога, много отдавна, няколко години преди Октомврийската революция, построиха сградата за Театър-Вариете. После започнаха размирици, гражданска война, а в средата на двайсетте години стегнаха сградата, по онова време изоставена и полуразрушена, и направиха в нея театър, който нарекоха „Нова Москва“. Изкуството принадлежи на народа. Изкуството — за масите, и тем подобни. Поставяха тук революционни, пропагандистки, новаторски спектакли, стараеха се изкуството на младата Страна на съветите по нищо да не напомня класическия театър, процъфтявал при царизъм-империализма. Театърът, който през няколкото дореволюционни години бе свикнал с багри, ярки прояви, музика, бурлеска и всеобща радост и веселие, прие новите постановки с ентусиазъм, всичко много му харесваше, той смяташе, че театърът трябва да бъде именно такъв и никакъв друг, но всъщност база за сравнение просто нямаше.

След войната, модата на авангарда някак се позабрави, започнаха да поставят родна и чуждестранна класика и съвременни идеологически проверени пиеси, поставяха ги строго, по системата на Станиславски и Немирович-Данченко, без нещата, които толкова харесваха на Театъра и с които той беше свикнал през годините на съществуването си. Всичко беше много сериозно, много правдиво, много жизнено, правдоподобно. И на Театъра жестоко му доскуча. Нямаше празник. Нямаше…

После, през седемдесетте години, дойде режисьорът, когото Театърът бе чакал: новатор, който не се страхуваше от смели експерименти, весел, неординарен, талантлив и ярък. Театърът оживя. Без оная класика, дето прилича повече на документален филм за заседание на партиен комитет или за революционна действителност, без скука, без монотонност, всичко е разнообразно, смешно и неразбираемо. Или пък много сериозно и дори тъжно, до сълзи, но пак трудноразбираемо, само през сукното на кулисите прониква смътно усещане за трагичност и непоправима загуба, маскирано със странни и чудновати образи в текста, костюмите, декорите и актьорската игра.

От момента на създаването му Театърът бе живял с чувството, че ей сега, аха-аха завесата ще се вдигне — и ще започне чудото. И с идването на новия режисьор това чудо се върна в живота на Театъра и отново се появи тайната, и отново се породи предвкусването на нещо вълшебно.

А после онзи режисьор почина и на негово място дойде скучният Богомолов, който не само не уважава по-възрастните актьори и не смята хората за хора, ами и не поставя неща, които харесват на Театъра. То е ясно, че трябва да има постъпления, билетите да се продават, та със спечелените пари всички да получат заплати, да се купят материали за оформлението на нови спектакли и изобщо, да се решат безброй финансови въпроси. Но нали предишният режисьор все някак решаваше тези проблеми, без да е скучно… Впрочем тогава имаше съветска власт и всички пари идваха от бюджета, а сега на човек главата може да му се пръсне, докато разбере откъде се вземат парите. Може и да не беше лош тоя Богомолов, но Театърът не го обичаше, просто не го обичаше. В края на краищата главният човек в театъра е артистът, защото именно той излиза на сцената и именно той поднася на зрителя всичко, което са имали да кажат авторът на пиесата и режисьорът. Ако го няма артиста, ако ще да си сто пъти Нобелов лауреат за литература, никой няма да види пиесата ти на сцената, и ако ще хиляди пъти да си носител на наградата „Златна маска“, без актьори нито един режисьор няма да въплъти замисъла ти в спектакъл. Така че, бъдете така добри, уважавайте актьора, обичайте го и задоволявайте всички негови капризи, защото без него няма да има нищо. Абсолютно нищо. Никакви театри, никакви драматурзи, никакви режисьори, дори членовете на журитата, дето разпределят наградите, няма да имат какво да правят.

Само че преди почти седмица с художествения ръководител Лев Алексеевич Богомолов се случи нещастие. Някой го ударил с бейзболна бухалка по главата, счупил му черепа и сега художественият ръководител на театър „Нова Москва“ лежи в безсъзнание, а целият театър бръмчи и обсъжда кой ли може да го е сторил и какво ще стане сега. Ще се върне ли на работа Лев Алексеевич? Ако да, предишните му любимци пак ли ще си останат негови любимци, а които той не забелязваше, пак ли ще бъдат незабелязани? Това — ако се върне. Ами ако не се върне? Ако остане инвалид и вече не може да работи в Театъра? Кой ще го смени? И кой тогава ще стане „любима жена на падишаха“, а кой ще поеме в изгнание? Лев Алексеевич репетираше нова пиеса, сега работата продължава гост-режисьорът Семьон Дудник, млад, амбициозен човек, както казват днес — креативен. Означава ли това, че ако Богомолов не се върне в Театъра, неговото място ще заеме Дудник? Малко вероятно. Театърът не е чувал Семьон да има някакви връзки във висините, а без връзки кой ще те назначи? Колкото и да си талантлив, сега не е време, когато назначават според таланта. В наше време на всяка длъжност назначават с връзки и по линия на шуробаджанащината. Театърът научи думата „шуробаджанащина“ неотдавна по време на репетициите на една съвременна пиеса и много се гордееше, задето бе обогатил своя не твърде богат речник.

Обитателите на театъра се интересуваха най-вече „какво ще стане сега“. Виж, Театърът се интересуваше повече от въпроса „кой го направи и защо“. Далновиден беше този стар Театър и прекрасно разбираше, че от отговора на втория въпрос пряко зависи отговорът на първия, а далеч не обратното. Да вземем за пример въпросния Дудник. Могъл ли е той да извърши покушението срещу Лев Алексеевич? Да, разбира се, могъл е. Защо не? Млад, здрав, силен мъж, има и пряка изгода — над главата му няма да виси тоя грубиян и тиранин, художественият ръководител и директор, а току-виж самият той станал художествен ръководител, ако има късмет. Само че ако Дудник е ударил Богомолов с бухалката, ще седне не в креслото на художествения ръководител и директор, а ще лежи на съвсем друго място. Няма начин Дудник да стане художествен ръководител, ако е престъпник. Така че преди да се разсъждава какво ще стане по-нататък, трябва да се знае кой е извършил престъплението.

Ето защо Театърът с особено внимание се ослушваше и оглеждаше какво става с разследването.

А с разследването ставаха някакви неясни неща. Отначало дойдоха някакви мъже, които седяха дълго в кабинетите на художествения ръководител и на административния директор, после си тръгнаха и взеха със себе си много документи. На Театъра му се видя странно, че тези чужди хора седяха в кабинета на Богомолов, който не присъстваше, а лежеше в болница, и викаха там другите служители на театъра и разговаряха за нещо с тях. Театърът дори се опита да подслуша тези разговори, но те бяха все скучни, за едно и също, така че престана да ги слуша, само наблюдаваше и се стараеше да си прави изводи. Но до някакви изводи така и не стигна.

А днес дойде само един от тези чужди мъже, най-младият, и с него — някаква жена, която Театърът никога не беше виждал.

* * *

Настя Каменская седеше в своята кола пред сградата на театър „Нова Москва“ и чакаше Антон Сташис. Получи се така, че пристигна почти двайсет минути преди уговореното време, защото маршрутът от дома й до театъра беше нов за нея и тя не успя да прецени времето си правилно. Свали малко стъклото, през което веднага започна да прониква влажният прохладен ноемврийски въздух, запали цигара и реши да използва времето до срещата със Сташис, за да си припомни още веднъж и да систематизира информацията, която Антон й бе изложил предния ден, когато се срещнаха на „Петровка“.

Художественият ръководител, който бил и директор на театър „Нова Москва“, Лев Алексеевич Богомолов вечерта преди покушението, на 6 ноември, събота, се намирал в друг театър на юбилея на известен и обичан от цялата страна актьор, който навършил 75 години. Празненството било разкошно, надошли много гости, артисти, режисьори, журналисти, изкуствоведи и разни други хора, които имали отношение към театралното изкуство. Всичко завършило с банкет. Лев Алексеевич се прибирал късно, не шофирал, защото на банкета пил алкохол, до къщи го закарал един от гостите, който имал служебна кола с шофьор. Лев Алексеевич го помолил да спре колата не пред неговия вход, а до съседната сграда, и продължил пеша. Защо ли? Знае ли човек. По принцип ситуация, в която човек се прибира в три часа през нощта и кой знае защо, не стига с колата до своя вход, а слиза по-рано, изглежда странно. Защо ли го е направил? Искал е да се поразходи ли? Глупава постъпка, било е доста късно и съответно — опасно. Или е имало някакви други причини? Важно е обаче едно: нито човекът, който е закарал Богомолов, нито шофьорът, са могли да видят какво се е случило пред входа. А пред входа някой ударил Лев Алексеевич с бейзболна бухалка по главата и му счупил черепа. Станало е към три часа през нощта. Времето било установено приблизително, чрез разпит на съседи бил намерен свидетел, който около два и петнайсет-двайсет се прибирал и не видял никого край входа, а патрулната кола, която минавала по маршрута точно в три нула седем, открила проснатия на земята Богомолов и извикала наряд и Бърза помощ. Според показанията на съпругата на Богомолов всички ценни вещи били налице — часовникът, портфейлът, — всичко било по местата си, тоест не приличало на обир. Може да са били местни хулигани, които просто са видели не съвсем трезвен добре облечен мъж и са решили да влязат в диалог с него, но диалогът, кой знае защо, не се е състоял. Или престъпниците са замисляли обир, но нещо им е попречило, не е изключено да са забелязали въпросната патрулна кола. Но ако не са били местни момчета или случайни обирджии, трябва да се търсят мотиви за убийство. Разбира се, много съблазнителна и близка до ума версия е, че Богомолов е нападнат от човека, който го е закарал, че той го е нападнал или сам, или заедно с шофьора, и всъщност Лев Алексеевич е слязъл от колата пред самия вход, а тези двама свидетели нагло лъжат, че са го свалили по-рано и нищо не са видели. Колко съблазнително би било да разкрият престъплението по горещите следи! Притиснали двамата в мъртва хватка, но нищо не се получило. Нямали нито мотив за убийство, нито дори и най-дребно разминаване в показанията.

Наблизо намерили бухалката, с която бил ударен Богомолов, в контейнер за боклук. Била цялата вмирисана на нещо, по нея имало и доста полепнала мръсотия, но въпреки това експертите обещали да направят каквото могат. Най-важното, на което се надявало следствието, били микровлакната от дрехите на престъпника, до които със сигурност се била докосвала бухалката, а на потно-мастни следи, да не говорим за годни за идентифициране отпечатъци от пръсти, едва ли биха могли да се надяват. Есен е, ноември е, студено е, така че човекът, който е държал бухалката, със сигурност е бил с ръкавици. Можеше и да им провърви, ако престъпникът все пак е държал бухалката и с голи ръце. Но за резултатите от експертизата тепърва трябваше да почакат.

Версията, че е възможно да са се опитали да убият Богомолов заради наследство, също не издържала на критика. Лев Алексеевич имал майка, съпруга Елена, а също и дъщеря от първия брак Ксения, деветнайсетгодишна, но нямал кой знае какви средства, на които биха могли да разчитат наследниците. Живеел повече от скромно, в мизерно едностайно жилище в девететажен панелен блок, а всички пари, които получавал като хонорари за постановките, харчел, за да изглежда солидно в очите на околните, тоест за дрехи, часовници и хубави обувки. Дори автомобилът му бил съвсем посредствен, за по-скъп парите не му стигали. Така че наследството на Богомолов се измервало само с един евтин апартамент, заради който нямало никакъв смисъл да го убиват: собственик била съпругата Елена, а Богомолов нямал нищо друго — нито недвижими имоти, нито сметки в банки.

Антон и следователят вече разговаряли с административния директор Бережной, с режисьора Дудник, с главния счетоводител. Следователят иззел цяла купчина финансови документи и сега ги преглеждал. Но до момента цялото събиране на информация се водело извън театъра: разговаряли със съпругата на Богомолов, с чиновници от Министерството на културата и Департамента по културата, с приятели, с художествени ръководители на други театри. Всъщност инициативата на Зарубин да привлече Настя била продиктувана именно от факта, че в самия театър било много сложно да се събира информация, щатът бил около 200 души, от тях трупата била 48 души, а имало и ръководство, администрация, счетоводство и „Личен състав“, технически служби, сценични работници, реквизитори, портиери, гримьори, осветители, разпоредители, чистачки, гардеробиерки, охрана, пожарникари — и всеки от тях можело да се окаже, че е бил обиден с нещо и е искал да си отмъсти.

Разговорите с Бережной и Дудник се въртели предимно около една тема: дали нямат подозрения, дали не знаят кой може до такава степен да е бил озлобен срещу Богомолов, че да се е опитал да го убие. Те не знаели нищо. Самите те не били разглеждани в качеството им на заподозрени, поне за момента. Изхождайки от предположението, че виновникът може да се окаже служител от театъра, трябва да се гледа на всекиго като на заподозрян и разговорите да протичат вече по съвсем друг начин.

— Добро утро — чу се глас и Настя се сепна. Толкова дълбоко се бе замислила, че не бе забелязала приближилия до колата й Антон Сташис, много висок красив младеж, който според нея нямаше и трийсет години.

Тя машинално погледна часовника и с учудване забеляза, че Антон се бе появил точно в десет без десет, както се бяха уговорили. А на нея й се бе сторило, че седи в колата отдавна и вече е много по-късно, така че се бе наканила да смъмри младия милиционер за закъснението. Нямаше никакво закъснение обаче.

— Централният вход още е затворен, да вървим, ще ви покажа къде е служебният — каза Антон и й подаде ръка, докато тя слизаше от колата.

Настя едва успя да скрие изненадата си. Откога оперативните работници подават ръка на дама? Или сега специално ги обучават на тези неща? По нейно време младите оперативни работници повече напомняха весели момчета от съседния двор, а не рафинирани джентълмени. При това този Сташис беше облечен толкова странно! Настя още снощи, когато се видяха на „Петровка“, забеляза, че той носи костюм с риза и вратовръзка. Това вече беше абсолютно нетипично за служител от криминалната милиция, по време на работата й там никой никога не се беше обличал така освен ръководството на отдела, и то в случаите, когато не носеха милиционерска униформа. Иначе работният вид на детектива е: дънки, пуловер, яке. Хем удобно, хем не се цапат, хем прилични дрехи, не притесняват движенията при нужда, и на ресторант можеш да идеш така, и по мазета и тавани да се ровиш.

Заобиколиха сградата на театъра и стигнаха до служебния вход. Портиерката на входа мълчаливо кимна на Антон, явно вече го беше виждала. По стария си навик да пресмята всичко Настя моментално пресметна: точно така, ако портиерите работят по график „денонощие през три“, миналия път смяната на тази жена се е паднала точно в понеделник, на 8 ноември, когато в работата по случая с покушението срещу Богомолов са се включили служители от „Петровка“. Пазачът с униформа и емблема на частна охранителна фирма явно беше друг, не беше виждал Антон по-рано и се втурна да разпитва строго кои са и за какво са дошли, но портиерката тихичко му каза нещо и той отстъпи.

Настя и Антон се съблякоха, като използваха служебния гардероб, и тръгнаха по дългия безличен коридор с множество врати.

— С кого ще започнем? — попита тя.

— С хората, които са тук в театъра, с тях и ще започнем — безгрижно отговори Сташис. — Сега е десет часът. Приблизително си представям как протича денят в театъра. Към единайсет актьорите ще дойдат за репетиция, по същото време ще дойде и Дудник, но виж, административният директор трябва вече да е на работа.

— Значи, с него и ще започнем — реши Настя. — Имате ли нещо против?

Антон се разсмя.

— Аз винаги съм „за“. Само че имайте предвид, че ще трябва да чакаме на опашка, защото при Бережной тичат всички с проблемите си и в приемната му вечно се струпва тълпа.

— Нищо, все ще го докопаме. А вие, Антон, трябва да се учите да бъдете нахален. Много е полезно. Водете.

Те стигнаха до края на коридора и свърнаха към служебното стълбище, качиха се на втория етаж и Антон я заведе до приемната на административния директор Бережной. Приемната, както той беше предупредил, се оказа пълна с хора, но Настя решително отиде при секретарката — приятна, поддържана дама на около четирийсет и пет, и само след минута детективите бяха в кабинета на административния директор.

Кабинетът веднага хареса на Настя, беше просторен, но изглеждаше тесен поради огромното количество намиращи се в него предмети. Освен това пространството се стесняваше визуално и защото всички стени бяха отрупани с някакви полички, плакати, афиши и схеми. Всъщност именно схемите привлякоха вниманието й, Настя обичаше схемите. А тук на стената висеше огромен лист кадастрон, разчертан на графи и редове, във всяка колонка бе изписано заглавието на спектакъл. Вниманието на Настя привлече и колекция от фигурки, изобразяващи различни котки, която бе подредена на ниска масичка до стената. Котките бяха весели, пъстро оцветени, с палави погледи, с костюми и музикални инструменти в лапичките. Колекцията радваше окото и веднага създаваше атмосфера на някаква бащинска доброта и изобщо, на несериозност.

Владимир Игоревич Бережной, висок, строен мъж с дълги крака, широки рамене, гъста, красиво прошарена коса и спретната брадичка, стремително стана да ги посрещне. „Нима има директори с такава външност? — с изумление си помисли Настя. — Та той би могъл да бъде актьор, да играе герой любовник, а пък се занимава с поправяне на покрива и с тоалетна хартия.“

— Мислех си, че вече няма да дойдете при нас — радушно се усмихна той на Антон. — Защото, струва ми се, вече попитахте за всичко, дори документи иззехте.

— Предишния път, Владимир Игоревич, ви питахме за делови конфликти, а сега заедно с Анастасия Павловна ще се занимаваме с творческите — обясни Антон.

— А вие, Анастасия Павловна, сигурно сте следовател? — прояви досетливост Бережной.

Настя се поколеба. Не й се искаше да каже истината, пък и с Блинов се бяха разбрали, че никой няма да знае за участието на частен детектив в разследването, иначе щяха да се видят в чудо.

— Работя с Антон, колеги сме — отговори уклончиво.

— Сериозно? Не знаех, че такива елегантни дами работят като детективи. На вашите услуги съм, задавайте въпросите си, но ей богу, нямам представа какво интересно мога да ви разкажа. Ние сме хора мирни, творци сме, при нас не се случват конфликти, заради които може да бъде убит човек. Нали разбирате, аз и сам мога да изгладя дори най-сериозния конфликт, за това съм поставен тук.

— А по принцип случват ли се конфликти? — настоятелно попита Настя, след като с крайчеца на окото си забеляза, че Антон извади диктофона, включи го и го постави на бюрото пред себе си.

— Разбира се — кимна Бережной, — постоянно се случват, но те са дребни, като във всеки театър и изобщо във всеки колектив. Не са такива, заради каквито хората се убиват един ДРУГ.

— Какви са например?

— Ами… отнесен ключ от гримьорна, пиронче, забито в обувка, подмяна или изобщо скриване на реквизит…

— Момент — спря го Настя. — Моля, разкажете ми по-подробно за всеки конфликт от изброените. Аз за пръв път съм в театър, не се учудвайте, ако много неща ми се сторят неразбираеми.

Бережной се усмихна и весело поясни, че една актриса, за да напакости на друга, отнесла след спектакъл ключа от общата им гримьорна със себе си, а не го оставила при разпоредителите долу, както гласят правилата за вътрешния ред.

— Спектакълът ще започне след трийсет минути, а ключа го няма. И не се знае къде се намира. А актрисата трябва да се преоблече, да се гримира. Докато търсехме ключа или дубликат, минава време, тя трябва да излезе на сцената след три минути, а не е готова. Гардеробиерите й навличаха костюма буквално в движение, зад кулисите й закопчаха последното копче, а тя така и не успя да се гримира и през цялото първо действие мислеше само колко зле изглежда — нямаше фон-дьо-тен на лицето, грим на очите, червило на устните, не беше сресана както трябва. И най-важното: във второ действие не можеше да излезе с принципно друго лице, сюжетът не го позволяваше. И така доигра спектакъла — осъзнавайки колко е грозна. Ядът и невъзможността да се концентрира преди първото излизане си казаха думата… Изобщо, този ден актрисата игра лошо, така че пакостта напълно успя. А другата актриса, която бе отнесла ключа, на другия ден изглеждаше изненадана, биеше се в гърдите и се кълнеше, че не го е направила нарочно и че се чувства ужасно виновна.

Имахме случай, когато един актьор беше забил пиронче в сценичната обувка на друг актьор. Беше го забил много внимателно, така че на пръв поглед да не личи, обаче острието да стърчи и да наранява стъпалото до кръв. Направил това точно преди спектакъла, когато костюмите и обувките са, както се казва, „заредени“, тоест актьорът е облякъл костюма в гримьорната, а обувките стоят зад кулисите и той ги обува непосредствено преди излизането си на сцената. И така, отива той зад кулисите две минути преди излизането, стои си спокойно, разменя си шеги с помощник-режисьора, после в последната секунда бързо напъхва краката си в обувките и излиза. При всяка крачка сълзи бликат от очите му от болка. Но какво да прави? Не може да не излезе — на сцената вече са му подали реплика. Трябва да доиграва, няма начин. Можете да си представите колко леко и вдъхновено е играл!

Има и хулигани, които си правят шегички с реквизита. Реквизиторът поставя всичко необходимо за спектакъла на масичка зад кулисите в определен ред, разсее ли се за секунда дори — и вече някой от тези хулигани е разместил предметите или изобщо ги е скрил някъде. Актьорът се настройва, подготвя се за излизането, протяга ръка, за да вземе онова, с което трябва да излезе, а предметът го няма. Или е на друго място, или изобщо го няма. Налага се трескаво или да търсят този предмет, или бързо да измислят с какво и как да го заменят. Случва се човекът да излезе без реквизита и да импровизира в движение. Пак добре, ако изчезналият предмет не играе непосредствена роля в спектакъла, например персонажът трябва да излезе с бастунче и да го подпре в ъгъла. Бастунчето не е нужно за нищо друго. Е, излязъл без бастунче, голяма работа. Но ако е например писмо, което той трябва да прочете по време на спектакъла? Или ковчеже с пари? Или — като вариант — ковчежето си е на мястото, но някой е извадил парите от него. Какво се получава тогава на сцената? Анекдот вместо драма.

Такива истории мога да ви разказвам дни наред, само че хората не се убиват един друг заради тях — каза Бережной.

— Като цяло актьорите са същински деца и си правят номера чисто по детски. Могат по време на спектакъл да не подадат реплика, а партньорът чака и се стъписва. И заради всичко това те тичат или при завеждащата трупата, или направо при мен, а моята работа е да изслушам, поговоря и сдобря всички. Във всеки случай такива сблъсъци нямат никакво отношение към художествения ръководител на театъра.

Настя хвърли поглед към Антон и изведнъж разбра, че той едва ли е чул разказа на директора. Погледът на младежа беше отсъстващ, някак стъклен, потънал някъде. Нима така смята да работи, да разкрива престъпление? Добре поне, че се сети да включи диктофона, защото деветдесет процента от информацията можеше да бъде изгубена. И добре че Настя по стар навик конспектираше в бележника си. Наистина не може да се разчита на този млад оперативен работник. Защо ли Серьожа Зарубин й пробута този Антон?

— А нещо по-сериозно? — взискателно попита Настя, която доста се бе забавлявала с историите, разказани от Бережной. — Конфликти, които вие като административен директор не можете да разрешите? Нима не се е случвало нищо такова?

Владимир Игоревич тежко въздъхна и неочаквано слънчево се усмихна.

— Добре, ще ви разкажа най-сериозното, което се случи напоследък, и вие сами ще се убедите, че заради него никой не би убил.

Историята, която разказа на Настя и Антон директорът Бережной, беше свързана с пиесата „Правосъдие“, която се репетираше в момента. В театъра дошъл абсолютно неизвестният драматург Артьом Лесогоров и донесъл пиеса. Донесъл я, както му е редът, на помощника на главния драматург Иля Фадеевич Малашченко. Малашченко прочел пиесата и решително отказал на автора: според него пиесата била тромава, неизпипана и изобщо, абсолютно несръчно написана, което не било чудно, като се има предвид професионалната подготовка на автора: той бил не литератор, а журналист. С това всичко би могло да приключи, но се оказало, че Артьом Лесогоров не се отказва лесно. Неговото следващо посещение се състояло само два дни след отказа, но тогава той посетил не драматурга Малашченко, а художествения ръководител и директор Лев Алексеевич Богомолов. При това Лесогоров този път дошъл със спонсор, който изразил готовност да плати абсолютно всички разходи по постановката на пиесата, а освен това да внесе солидна помощ за развитието на театъра. Богомолов веднага повикал Бережной да участва в преговорите, спонсорът задал простия въпрос: „Колко?“, Бережной бързо пресметнал наум колко пари са нужни на театъра, за да бъде поставена „Правосъдие“, а и още две други пиеси, и назовал сумата, а тя била приета безпрекословно. Но било невъзможно да се прескочи стадият с Художествения съвет, а пред този съвет Малашченко с пяна на устата доказвал, че „Правосъдие“ за нищо не става, докато Богомолов с доста резки и груби изрази отговорил в същия дух, тоест че драматургът нищо не разбира от художествено-творческата политика на театъра и няма усет за потребностите на съвременната публика. Крясъци до бога, след което Малашченко получил сърдечен удар и се озовал в болница. А Богомолов постъпил, както си знаел, и приел пиесата на Лесогоров за поставяне. Разбира се, той виждал, че пиесата е откровено слаба и несръчно написана, но имало и две съществени обстоятелства. Първото: със спонсорските пари Богомолов можел да си позволи да постави своята любима класика — отдавна мечтаел за „Васа Железнова“ на Горки и „Без зестра“ на Островски. И второто: Артьом Лесогоров се оказал рядко симпатично момче без каквито и да било амбиции и изфукване, той си давал сметка, че творението му далеч не е съвършено, и изразил пълна готовност под грижовното ръководство на Богомолов да направи всички необходими промени и поправки. Богомолов се заел да постави „Правосъдие“ лично, макар че не поставял съвременни пиеси, но твърде големи били парите, които предложил спонсорът, а в тези пари бил заложен и доста висок хонорар за режисьор-постановчика. А Лев Алексеевич се нуждаел от пари. При това най-важното било, че Богомолов не си направил труда да обясни веднага на драматурга причините за своята заинтересованост, а наблегнал на обвинението, че Малашченко нищо не разбира и не вижда художествената ценност на пиесата. Разбира се, това бил удар по професионалното самолюбие на драматурга, и то какъв! Нищо чудно, че получил сърдечен пристъп. Разбира се, по-късно му обяснили всичко, но това станало по-късно, след дъжд — качулка.

— Какво ще кажете вие за това? — завърши разказа си Владимир Игоревич. — Че заради този скандал Малашченко може да се е опитал да убие Лев Алексеевич? Пълни глупости!

Да, наистина всичко това приличаше именно на глупости, и то именно пълни. Но въпреки всичко някой се бе опитал да убие художествения ръководител Богомолов!

Внезапно Настя изпита незнайно откъде взело се раздразнение. Нима Бережной бе пробудил у нея такова неприятно чувство? Тя се вслуша в себе си и в този момент чу нежно прозвъняване. Ето, това е! Именно този периодично разнасящ се звук я дразнеше — на телефона на Антон постоянно се получаваха есемеси. Вече е ясно защо той слуша толкова невнимателно, сигурно го преследват мацки, за тях мисли. Естествено, за какво друго може да мисли такъв красавец с костюмче. Затова, значи, постоянно поглежда часовника си — разбрал се е с гаджето да се чуят в определен час и тя сега го бомбардира със съобщения, а той е нервен и мечтае за сладките минути на нежната среща. Да, хубав колега й пробутаха…

— Имам към вас още два въпроса — каза Настя и затвори бележника си.

— Кажете първия — радушно отвърна Бережной.

— Непрекъснато ме измъчва любопитство каква е тази схема на стената ви.

— Тази ли? — Бережной се обърна и посочи разчертания лист. — Това е така нареченият „паралел“. В първата колонка е написано заглавието на спектакъла, а във втората — спектаклите, в които не са заети артистите, играещи в спектакъла от първата колонка.

— За какво е нужно това?

— За да се знае кои спектакли в кой ден може да се играят на две сцени едновременно, много е удобно, особено когато се планират гастроли.

— А в третата колонка какво е записано?

— В третата са спектаклите, които може да се играят и на трета сцена, ако възникне такава необходимост. Тази колонка аз наричам не „паралел“, а „трилел“. Отговорих ли на въпроса ви?

— Абсолютно.

— Тогава дайте второто, за което искахте да попитате.

— Къде можем да се настаним? Предстои ни много работа в театъра. И с хората трябва да разговаряме, и записи да правим, и да обсъждаме събраната информация. Нещо като щаб. Ще се намери ли такова помещение за нас?

— Да вървим — кимна Бережной.

Те отново тръгнаха по дългите коридори, в които Настя моментално се оплете и разбра, че по никакъв начин няма да намери обратния път. Директорът вървеше напред, Настя и Антон — след него, и Настя видя как Сташис извади от джоба си мобилния телефон и в движение прегледа получените съобщения. По лицето му така и не разбра зарадва ли се той, или се огорчи, задето е пропуснал нещо важно. Уловил погледа й, Антон само леко се усмихна, но нищо не каза.

В края на краищата излязоха във фоайето пред партерните ложи и Бережной отвори пред тях висока масивна врата, на която грееше табелка: „Художествен ръководител Л. А. Богомолов“.

— Ето ви ключа — каза директорът, — настанявайте се, кабинетът е на ваше разположение. Само че тук не може да се пуши. Когато тръгвате, предайте ключа си на дежурния.

— Така стоят нещата, общо взето — тъжно заключи Гарванът, след като завърши доклада си. — Не останах да гледам повече, защото бях изпълнил основната задача, проверих за татенцето, както и за бабчето ти.

Новината за смъртта на Степан Кондратиевич Пантелеев окончателно смаза и без това слабия и болен Котарак Хамлет. Той свря муцуна в земята и се умълча задълго. Гарванът и Камъкът също пазеха скръбна тишина, уважили чувствата на своя нов приятел. От трагичното мълчание изведе Котарака Катеричката, която най-сетне бе намерила своето катериче и се бе завтекла да окаже първа помощ на болния. Тя се суетеше около Котарака, опипваше корема и лапите му, повдигаше слепналите се клепачи, надничаше в ушичките и ровеше в козината да търси бълхи. Най-сетне определи общия мащаб на пораженията и пристъпи към лечение. Преди всичко Катеричката, с помощта на Гарвана, събра целебни билки и двамата заедно изплетоха нещо като пеленки или пък бинтове, с които омотаха клетия болник. Сега Котаракът Хамлет представляваше нещо като тревиста какавида, от която от едната страна стърчеше главата му, а от другата — проскубаната сплъстена опашка.

През първите няколко часа след новината за смъртта на неговото татенце Котаракът стенеше и се оплакваше, че е много зле, после церовете на Катеричката започнаха да оказват лечебното си въздействие и той, след като преживя най-горестните минути, отново се включи в разговора, макар и със слаб и треперещ глас. Запозна се в основни линии с разпределението на силите в театъра и когато Гарванът каза, че е имало покушение срещу художествения ръководител, започна да се тревожи за баба си, актрисата Арбенина, и за много хора, които познавал и които много го обичали и били много зависими от Богомолов. Някои му подхвърляли вкусни неща и той им бил благодарен. Някои много уважавали татенцето и той ги ценял. И изобщо, обичал театъра, обичал да ходи там, да се разхожда, да общува и да прекарва времето си по най-различни начини. Татенцето и Арбенина били от хората, за които театърът бил дом, бил целият им живот, те ходели там независимо дали имат репетиция или спектакъл, така че Котаракът се сближил с театъра и вземал присърце неговите беди и несгоди.

— Уважаеми Гарване, не бихте ли могли отново да отлетите дотам и да видите какво е положението? — примоли се той, а проскубаната му опашка леко потрепваше. — Толкова се тревожа за баба, и за Лев Алексеевич се тревожа, той е добър, обича всички театрални котки.

Молбата на Котарака Хамлет не хареса на Гарвана. Да не е момче за всичко? Едно е да наблюдаваш историята заедно с Камъка и съвсем друго — да угаждаш на капризите на някакъв проскубан котарак, който се взе тук незнайно откъде и изисква да му обръщат внимание! Катеричката трябва да го лекува, а той, Гарванът, да удовлетворява прекомерното му любопитство и да му служи като пратеник. Хайде де, да не е Златната рибка! Ще мине и без информация. Гарванът не беше достатъчно храбър и нагъл, за да изрази на глас тези ядосани мисли във вида, в който му хрумнаха, но оповести пред околните общия смисъл на чувствата си в по-смекчен вид.

Камъкът както обикновено прояви състрадание и мекушавост.

— Гарване, миличък, нали виждаш колко е разстроен Хамлет, колко се тревожи, а той сега не бива да се вълнува, и без това е слаб, нужни са му положителни емоции. Не ставай лош, приятелю.

— Какви толкова положителни емоции ще го споходят, ако започна да летя и да гледам как са фраснали по главата началника на баба му — напълно резонно възрази Гарванът. — Само ще се разстрои още повече твоят Хамлет. И изобщо, що за нахалство: за всяка дреболия да се позоваваш на болестта си? Този Котарак се опитва да ме манипулира. Няма да позволя подобно отношение, и аз си имам гордост.

— Хайде тогава да гледаме криминале — внезапно предложи Камъкът. — За един театър, как там едва не убили режисьора. Още повече че са отишли детективи. Интересно ще бъде!

— Не разбрах — тихичко измяука Хамлет, — как така смятате да гледате криминале? Да не би да имате телевизор? Какво, да не би вече да са снимали филм за моя театър?

— По дяволите! — ядосано се изплю Гарванът. — Той бил и тъп. Между другото, Ваше Датско величество, на теб никой нищо не ти предлага да гледаш, това си е наша работа с Камъка — какво, кога и в какъв вид да гледаме. А твоята работа е да лежиш и да боледуваш, щом не можеш да оздравееш.

— Момчета, не се карайте — примирително каза Камъкът. — Ако ти, Гарване, си съгласен да гледаме криминале, политай, моля, а аз през това време тук ще обясня на Хамлет нашите правила.

— Обясни му, обясни му, че иначе ще ни пречи да гледаме. И не забравяй да го предупредиш, че при нас правилата са строги, така че да не задава тъпи въпроси и да не предявява идиотски изисквания. Ако щете, ме застреляйте, но няма да летя назад и да гледам какво е станало всъщност, това е в разрез с правилата. Нямам намерение и напред да гледам — как са заловили и разобличили всички. Ако това го задоволява, да си боледува мълчаливо и да слуша каквото разказвам. Ако ли не, да се маха със своите тревоги и вълнения.

— Много си строг, друже — усмихна се Камъкът. — Добре, ще постъпя както искаш, лети, не се тревожи.

Това далеч не беше първото криминале, което Камъкът и Гарванът смятаха да гледат, и през дългите години те си бяха изработили определени и твърди правила за гледане: не се лети нито назад, нито напред. Най-важното не е кой и защо е убил, за това е достатъчно да се полети назад и да се види всичко. Най-важното е как работят детективите и дали ще успеят да разобличат престъпника. За да бъдем честни, от всички криминалета, които те бяха гледали, само в един от десет случая престъплението се разкриваше, във всички останали случаи детективите търпяха фиаско.

Гарванът сърдито размаха крила и излетя към висините. Камъкът погледа след него, после премести очи към лежащия пред него Хамлет.

— Защо не хапнете нещо, уважаеми Хамлет, трябва да събирате сили.

— Не искам — унило простена Котаракът. — Нямам апетит. Само съм много жаден. Камък, как мислите, умирам ли?

— Защо говорите така? — уплаши се Камъкът. — Ще оздравеете, непременно ще оздравеете, само трябва да сте търпелив и строго да изпълнявате всичко, което ви предписва нашата Катеричка.

— Защо тогава изобщо не ми се яде? Сигурно това е признак за приближаващата ми кончина — упорстваше Котаракът.

— Моля ви се, не мислете такива неща. Катеричката казва, че липсата на апетит при вашите болести и травми е нещо съвършено нормално. Апетитът ви ще се възвърне. А засега трябва поне да пиете вода. Тук наблизо има ручей, водата в него е много вкусна, просто живителна.

— Не мога да допълзя — захленчи Хамлет. — Изобщо нямам сили. Сигурно скоро ще умра от жажда.

— Ами я погледнете, зад гърба ми трябва да има една голяма локва, поне до локвата ще допълзите — посъветва го Камъкът.

Хамлет запълзя в съответната посока и се скри от полезрението на Камъка. След доста продължително време се чу неговият страдащ глас:

— Не е вкусно.

— Какво? — не разбра Камъкът.

— Водата в локвата не е вкусна. Невъзможно е да се пие.

— Трябва да се стегнете — строго каза Камъкът. — Какво като не е вкусна, все пак е по-добре да пиете от нея, отколкото нищо. Пийте, Хамлет, пийте. И между другото, исках да ви попитам: какво всъщност имаше предвид баба ви?

Хамлет отново припълзя до мястото точно пред очите на Камъка.

— Не разбрах, за какво ме питате?

— Баба ви в разговора с младия артист казала, че за нея било абсолютно очевидно кой е искал да отнеме живота на нейния ръководител. И нищо не обяснила. Вие не се ли досещате какво именно е искала да каже? Нали сте вътрешен в този театър, би трябвало да знаете какво се крие зад думите й.

— Ах, за това ли говорите… — Хамлет небрежно помръдна мръсната си опашка. — Имаше предвид Сеня Дудник. Баба никак не го обича. Струва ми се, че само ще се радва, ако вкарат Сеня в затвора. Тя обича Богомолов, но не и Сеня.

— А вие самият как смятате, може ли той да е извършил ужасното престъпление?

— Ами хората са такива, всичко могат — отговори философски Котаракът Хамлет.

* * *

— Да вървим да търсим следващите събеседници — каза Настя на Антон.

Излязоха от кабинета на художествения ръководител, стигнаха до вратата, която водеше към служебното стълбище, и замислено се спряха.

— Струва ми се, че рано пуснахме Бережной — каза Сташис. — Трябваше да го помолим поне веднъж да ни разведе из цялата сграда и да ни покаже кой кабинет чий е.

— Безполезно — махна с ръка Настя. — Тук всичко е толкова заплетено, че от един път нямаше да се ориентираме. Ще трябва да търсим по метода на пробите и грешките.

— А кого ще търсим?

— Да започнем с драматурга — предложи тя. — Или може би да потърсим главния администратор?

— Нещо се съмнявам, че е вече в театъра, за главния администратор е още раничко — със съмнение каза Антон. — Той работи предимно вечер, докато тече спектакълът. Казаха ми, че идвал към три часа, не по-рано.

Вечер, докато тече спектакълът… Сега едва минава единайсет и зрителната зала е празна, празно е и фоайето пред ложите и е трудно да си представи човек как тази спокойна и тържествена тишина ще бъде нарушена от тълпите зрители, които ще обикалят тук, ще разговарят, ще се смеят, ще бързат за бюфета и за гардероба, ще обсъждат видяното на сцената. Тишината, която цареше във фоайето, се стори на Настя крехка и някак треперлива, сякаш несигурна, готова да се разруши всеки момент.

И тя се разруши. Разрушиха я някакви забързани стъпки. Към Настя и Антон с бърза, но възтежка походка приближаваше нисък подвижен човек на четирийсетина години, симпатичен, с гладко лице и доста олисели места по главата.

— Здравейте — добродушно и дори май радостно заговори той. — Вие сигурно сте нашите гости от милицията?

Настя изсумтя, а Сташис сдържано се усмихна. Да ви имам гостите!

— Какво, объркахте ли се? — разбиращо тръсна оплешивяващата си глава мъжът. — Нищо чудно, нашата сграда е с такава планировка, че човек не може да се ориентира бързо, лесно може да се изгуби. И изобщо, в нашия театър всичко е толкова сложно, колкото и във всеки друг театър, сами няма да намерите нищо и никого, няма да срещнете хората, които ви трябват, всички имат различен график на работа. Ако позволите, аз ще ви помагам, готов съм да идвам дори в почивните си дни и да ви водя за ръчичка навсякъде. Хайде да ви придружа сега докъдето трябва. Впрочем не се представих: Александър Федотов, може просто Саша. Аз съм помощник-режисьор.

„Гледай ти, като Гриша Гриневич — помисли си Настя. — Интересно, дали и той е умен и симпатичен като Гриша? Не би било зле. Само дето неговата готовност да помага поражда у мен неприятно чувство. Добре, ще видим.“

И тя на свой ред се представи, след нея го направи и Антон и стисна ръката на помощник-режисьора Федотов.

— Е, къде да ви заведа?

Антон хвърли въпросителен поглед на Настя, сякаш й предаваше старшинството и правото тя да решава къде да отидат най-напред.

— Всъщност още не сме решили — призна тя. — Искаме да се видим с драматурга или с главния администратор. Възможно ли е?

— Ами… Валерий Андреевич определено още не е тук, той идва по-късно, но днес вече видях Иля Фадеевич, тук е, той изобщо е рано пиле.

— Кой е Валерий Андреевич?

— Нашият главен администратор, а Иля Фадеевич Малашченко е помощник на художествения ръководител по литературната част, това е официалното название на длъжността му, а съкратено е просто драматург. Без помощ определено няма да се оправите — и из коридорите ще се изгубите, и хората няма да намерите. Решено, аз ще ви помогна.

— Ами някак си е неудобно… Ще ви откъснем от работата ви. — Настя изигра смущение, макар вече да бе решила за себе си, че ще приеме помощта. Така де, без придружител, който се ориентира добре в театъра, не могат да минат. Но нали трябваше да си запазят достойнството!

— Моля ви се, какво неудобно има? — плесна с ръце помощник-режисьорът. — Нали е за общото дело, за общото, тъй да се каже, благо. Между другото, как върви това общо дело? Известно ли е вече нещо? Кой подреди така нашия Лев Алексеевич?

— Засега нищо не е известно — отговори сухо Настя.

— Ама съвсем-съвсем нищичко ли?

— Съвсем нищичко.

— Ама как така? Нещастието с Лев Алексеевич се случи на шести, а днес е вече дванайсети, мина почти седмица, а още нищо не ви е известно? Как работите всъщност?

— Както умеем, така работим. Е, ще ни придружите ли до Малашченко? — едва забележимо прозвуча студ и мраз в гласа на Настя, но изглежда, помощник-режисьорът Федотов не беше много добре със слуха, защото явно не долови този студ и си продължи своята песен.

— Да, да, разбира се, да вървим. И все пак не разбирам, толкова дни минаха, а вие почти не се вясвахте при нас в театъра. Къде тогава търсехте престъпника?

— Да не би да смятате, че непременно трябва да го търсим тук, в театъра? — обади се Антон.

Помощник-режисьорът се смути, млъкна и сякаш се притесни от нещо, което не остана скрито от Настя. Странно, нали Бережной току-що с пяна на уста ги убеждаваше, че е безсмислено да търсят престъпника в театъра, че той не е тук, обаче ето, помощник-режисьорът Федотов очевидно е на друго мнение. Трябва да си поговорят с него по-подробно. Но не сега. Сега той целият е на нокти от собствения си гаф и ще бъде нащрек. Трябва да се престори, че нищо не е забелязала, а ще започне да задава въпросите си, когато той се отпусне.

Дългите и безсмислено криволичещи коридори направиха на Настя потискащо впечатление. Федотов ги преведе през кулисите, като обясни, че така съкращават пътя, и обратната страна на театъра се оказа прозаична и напълно лишена от тайнственото вълшебство, което в представите на Настя открай време беше свързано с понятието „театър“. Стените бяха с олющена мазилка, подът — изподраскан, а стоящите и лежащи зад кулисите предмети й се сториха стари, прашни и някак неистински.

Антон даде път на Настя, изостана с няколко крачки и тя чу как той в движение разговаряше по телефона. Неволно се намръщи, когато долови адресираните към събеседничката думи: лястовиче мое, зайче, слънчице, не тъгувай, довечера ще се видим. Ясна е работата, прочел е есемесите от гаджето и сега й звъни. Неприязънта й към оперативния работник се изостри още повече, макар че Настя с всички сили се опитваше да я притъпи и уговаряше себе си, че Антон е младо момче и всичко е напълно естествено… Но все пак беше свинщина, дето позволява на приятелката си да му пречи на работата. Защо не й каже веднъж завинаги да не го затрупва със съобщения, когато е на работа? Не е редно това.

Сташис приключи своите романтични преговори, настигна Настя и закрачи редом с нея.

— А защо не се разбрахте предварително с Малашченко? — със сърдит шепот попита тя. — Нали сте провеждали разпити тук, в театъра. А Малашченко все пак е в ръководството, член е на Художествения съвет. Как така сте го подминали?

Антон обясни, че всъщност се отбил в кабинета на драматурга и видял, че той е много възрастен човек. По начина, по който този Малашченко погледнал Антон, и по тона на говоренето му той разбрал, че драматургът не го смята за човек и разговор помежду им няма да се получи. Антон бил прекалено млад за това. Ето защо Сташис запитал само кога утре Малашченко ще бъде на работа. Разчитал да отиде при него с някой по-възрастен. Например със следователя или със Зарубин.

— Разбира се — разсмя се Настя, — аз съм най-подходящата. На колко години е този Малашченко?

— Наглед повече от седемдесет.

— Прекрасно подхождам по възраст.

— Извинете, аз май изтърсих глупост — виновно се усмихна Антон.

— Нищо — кимна Настя, — не се обиждам, имам нормално чувство за хумор.

По пътя Федотов оживено и многословно разказваше, че сега репетирали нова пиеса, ръководена от него, репетициите се провеждали всеки ден, освен почивния, когато не се играят спектакли и не се провеждат репетиции, макар че всички служби работят. Почивен ден за театъра бил вторник, но той бил готов да идва и във вторник, за да бъде гид и помощник на детективите. А иначе графикът му бил следният: идвал в десет и половина, защото в единайсет започвала сутрешната репетиция, която траела обикновено до два следобед, после до пет почивал и в това време бил напълно готов да бъде на разположение на доблестната милиция, а от пет започвал да се готви за вечерния спектакъл, ако го водел той, а ако не го водел, след репетицията работният му ден завършвал, така че детективите можели изцяло да разчитат на помощта му. Настя си спомни нещо, което знаеше от разговорите с Гриневич, и все пак не издържа и попита:

— Ами нали помощник-режисьор е женска професия. Във всеки случай, така са ми казвали. Не е ли така?

— Да — съгласи се Федотов, — така е. В по-голямата си част помощник-режисьорите са именно жени, тази длъжност изпълняват извънредно малко мъже. В нашия театър например имаме трима помощник-режисьори — две жени и аз. Но аз обичам работата си, тя ми харесва, върша я вече много години, може да се каже, спец съм, знам наизуст всичките си спектакли. Вие, между другото, си отбележете на някое листче моето телефонче, сега ще ви предам на Иля Фадеевич, а вие, щом се освободите, ми звъннете, ще дойда да ви взема.

Настя си погледна часовника и разбра, че нещо не е наред. Нещо не се връзва. Ами да, Федотов каза, че сега се репетира пиесата, която води той, и репетициите се провеждат всеки ден, освен почивния, от единайсет до два. Сега е единайсет и половина. Защо тогава той беше тук с тях? Не трябва ли да е на репетиция? Гриша Гриневич много пъти й бе повторил, че помощник-режисьорът, който води спектакъл, е длъжен да присъства на всяка репетиция и всичко да си записва. Странно.

— Ами днес репетицията започва в дванайсет — на драго сърце поясни Федотов. — Семьон Борисович имал някаква работа и нямало да успее да дойде за единайсет, а асистент не е назначен, някак не са се сетили предварително.

— Асистент ли? — попита Антон. — Той какви задължения има?

— За асистент-режисьор определят някого от опитните актьори, заети в конкретния спектакъл. Той може да замества режисьора при репетиция, ако е нужно.

— Тоест асистент-режисьор и помощник-режисьор не е едно и също, така ли? — уточни Сташис.

— Дума да не става, далеч не е едно и също — разсмя се Федотов. — Нищо общо. Приликата е само, че и единият, и другият присъстват на репетицията, а после и на спектакъла. А задачите и пълномощията им са съвършено различни. Ето че стигнахме.

Той надникна през вратата с табелка: „Помощник на художествения ръководител по литературната част“, и то не влезе, а само си подаде главата.

— Иля Фадеевич, тук ли сте? Доведох ви гости от милицията.

Иля Фадеевич Малашченко се оказа възрастен човек, дребен и слабичък, с гъста грива сребърна коса върху черепа с неправилна форма, с гладко избръснато лице и живи сиви очи. Посещението на „гостите от милицията“, кой знае защо, не го въодушеви и той отговаряше на въпросите донякъде неохотно. Особено не му хареса диктофонът, който Антон веднага сложи на бюрото и го включи.

— Защо е нужно това? — недоволно попита Иля Фадеевич.

— За да не ви губим времето, та вие сте зает човек — обясни Настя. — Ако аз просто записвам в бележника си това, което ще ни кажете, ще стане много по-бавно. Отдавна ли работите в този театър?

— Четирийсет години, от седемдесета.

— Значи сте опитен човек и знаете всичко тук. Кажете, моля, какво беше отношението в театъра към Богомолов?

— Отношението беше добро. В театъра има твърде много несправедливост. Но това не е вина на Богомолов, а особеност на самия театър, който е жив творчески организъм. Разберете, където има творчество, там има субективизъм, а където има субективизъм, там, естествено, изпълзява несправедливостта. Това е нормално и заради него през цялата история на театъра като вид изкуство никой никого не е убивал.

— А вие на вашата длъжност може ли да имате конфликти?

Малашченко едва забележимо се позасмя и премести едно дебело списание от една купчинка на бюрото върху друга.

— Разбира се, и на мен ми се сърдят понякога. Например една известна актриса имаше двоен юбилей, 75-и рожден ден и 50 години творческа дейност, та тя непрекъснато идваше и ме молеше да подбера пиеса, в която за нея да има главна или просто голяма хубава роля, а аз не можах да подбера, просто няма нищо такова в съвременната драматургия, че и в класическата няма. Нали не можех да й предложа Васа Железнова!

— Защо не? — учуди се Настя. — Прекрасна роля за възрастна актриса. Вярно, доколкото си спомням, Васа е на четирийсет и шест, максимум петдесет, но това е нормално, тя е родила девет деца, шест от тях е погребала и трябва да изглежда съответно, във всеки случай не може да я играят млади момичета.

— Защото Васа ще се играе от Арбенина, когато Богомолов реши да я постави — с недоволен глас поясни Иля Фадеевич. — Той отдавна се кани да постави варианта от 1910-а година, а не от 1935-а, като всички други, но за това са нужни много пари, той иска костюмен спектакъл със скъпи декори. Така че аз, разбира се, разговарях с него и му предлагах да постави „Васа“ с актрисата юбилярка, но не бих посмял да повторя пред вас какво ми каза той. С една дума, по случай юбилея нямаше пиеса, а актрисата ми се обиди смъртно, излезе, че аз съм виновен, задето не съм намерил пиеса. И досега ми се цупи, не ми говори. А откъде да й взема пиеса? Аз ли да я напиша?

— Ама наистина ли това е проблем? — учуди се Настя.

— Винаги съм си мислила, че имаме много драматурзи, да не говорим за класиката.

— Вярно, драматурзите са много, но каква полза от това? Вземете да прочетете какво пишат! Носят ми десетки пиеси — или ги оставят на пропуска, или се промъкват направо в кабинета ми, аз търся и в интернет, и в списание „Съвременна драматургия“, те публикуват много пиеси… но няма какво да избера. Тяхната тенденция е да пропагандират съвременни млади автори, така наречената „нова драма“. Колко драматурзи и пишещи за театър се навъдиха само! Какво предлагат обаче! Ето, от това списание — Иля Фадеевич взе от бюрото и размаха пред Настя дебелото списание. — Не мога да взема нито една пиеса и да я предложа на театъра. Смятам, че нито една не е достойна. Дребнотемие, битовизми и престъпност, сексуални проблеми, проблеми на хомосексуализма, ненормативна лексика, с една дума, неща, които могат да се видят на улицата и по телевизията. А с нашите руски комедии днес си е направо катастрофа, абсолютно никой не може да пише. Все пак материалът за театър трябва да бъде малко по-различен, да хваща, да е проблемен. Та затова се налага да изравям пиеси сам, да търся, да се лутам. Връзките помагат, а има и една Московска театрална агенция, там може да се открие хубава чуждестранна пиеса. Само че нашата актриса юбилярка какво я засягат моите затруднения, тя не иска да разбере, че аз се старая с всички сили и просто не мога да подбера нищо достойно. Тя иска да играе. А няма какво да играе. И кой е виновен? То се знае, драматургът.

Разговорът някак незабелязано премина към проблемите на старото поколение актьори и отношението към тях. За учудване на Настя Антон започна да се вайка колко било несправедливо, че не уважавали и не ценели по-възрастните актьори, ето той например, за съжаление, нямал нито баби, нито дядовци, всички отдавна били умрели, но ако ги имал, щял да им бъде прекрасен внук… Но Иля Фадеевич не си спомни нищо друго интересно за конфликти с театралните ветерани. Или си спомни, но не разказа?

А Антон сякаш отново се изключи от разговора, гледа Малашченко, а физиономията му — сякаш нищо не чува. И очите му някак стъклени. И току си поглежда часовника. Не, определено телефонните разговори му действат зле. Може да са се скарали и сега той да страда? Макар че Настя чу с ушите си как той я наричаше „зайче“ и „слънчице“ и й обеща вечерта непременно да се видят. Ето на, замисли се за разни глупости и не чу какво разказваше драматургът. Гледай ти, а се пишеш професионалистка. Пак добре, че диктофонът е включен. Настя се наруга мислено и зададе въпрос за пиесата „Правосъдие“.

Драматургът Малашченко разказа за „ходещия портфейл“ и за младия драматург, за конфликта по време на Художествения съвет. Виж, за сърдечния удар и как след съвета се озовал в болницата Иля Фадеевич, кой знае защо, премълча. Впрочем разбираемо беше — човек на неговата възраст не би говорил много за болежките си, ако държи на работата си и не иска да я загуби.

Като цяло Малашченко направи на Настя впечатление на човек наежен и затворен. Странно, откъде ли се взе това впечатление? Уж отговаряше на всички въпроси, не ги заобикаляше, предложи им чай, който детективите дружно отказаха, разреши на Настя да пуши, тоест беше напълно дружелюбен и гостоприемен.

Но въпреки това остана някакъв неприятен привкус.

* * *

Те не потърсиха помощник-режисьора Федотов, вече течеше репетицията, но пътят от кабинета на Малашченко до служебния вход се оказа съвсем лесен, Иля Фадеевич ги насочи и Настя и Антон тръгнаха към заведението в съседната сграда да пият кафе и да хапнат нещо. Тук имаше съвсем малко хора, бяха заети само две маси от всичките петнайсетина и дори нямаше музика, макар обикновено в подобни заведения да пускат музика толкова силно, че човек не може да си чуе приказката.

Поръчаха, Настя поиска кафе и паста, Антон — чай и сандвич.

— Антоне, аз наистина не съм ви началник и това не е моя работа, но ми се струва, че ще е по-добре да не се разсейвате толкова с телефонни обаждания и съобщения — внимателно каза Настя. — Това ви пречи да се съсредоточите. Не бихте ли могли да решавате въпросите със своята дама в извънработно време?

Антон отначало смутено се усмихна, после открито се разсмя.

— Не беше дама, а дъщеря ми.

Я виж ти! Че на колко години е тази дъщеря, та умее да праща есемеси? Защото самият Антон е още хлапе.

— Толкова голяма дъщеря?

— На осем години. А синът ми е на четири.

— Значи, имате две деца? — още повече се изуми Настя. — Никога не бих предположила, като ви гледам. Съвсем млад сте. На колко?

— На двайсет и осем.

Да, рано пиле рано пее, сигурно се е оженил на деветнайсет, може би дори на осемнайсет. Гледай го ти Антон Сташис!

През това време Антон бръкна в джоба си, извади телефона, потрака по копчетата и го подаде на Настя. Тя видя на дисплея снимка на две чаровни деца с много красива и доколкото Настя можа да прецени, скъпо облечена жена. Все пак системните посещения в бутика на Даша имаха резултат, сега Настя що-годе разбираше от марки и цени. Дрехите на жената струваха няколко хиляди евро.

— Това съпругата Ви ли е? — попита тя, като разглеждаше снимката. — Много е красива.

— Не — спокойно отговори Антон, — това е бавачката.

О, бива си ги бавачките на съвременните милиционери!

Щом тя може да си позволи да се облича така, колко ли може Антон да си позволи да й плаща? Или жена му е богата?

— Нали не се сърдите, че Вася постоянно ми праща съобщения, специално съм я приучил да го прави — говореше междувременно Сташис. — Отчита ми се за всяка оценка от всеки час, кога си е тръгнала от училище, кога се е прибрала, какво е обядвала, че е седнала да си учи уроците, че е приключила с това, че бавачката ги е извела със Стъопка на разходка…

— А защо е този тотален контрол? — не разбра Настя. — Нали децата са с бавачката, ако има нещо, тя ще ви съобщи.

— Искам да свиква, че баща й е винаги наблизо и знае всяка нейна стъпка. Защото бавачката какво? Днес я има, утре я няма, животът си е живот. Децата трябва да свикват с мисълта, че баща им знае всичко. Така съм по-спокоен.

Бавачката, бавачката, бащата, бащата… Ами майката къде е? Антон нещо не обелва дума за нея. Може би нещо не е наред с майката на децата и именно с това се обяснява неговата замисленост и разсеяност? Но е неудобно да попита. Добре, да поговорим за нашия случай.

— Как ви се стори Малашченко? — попита Настя. — Създадохте ли си някакво впечатление?

— Той лъжеше — веднага отговори Антон и отхапа огромен залък от своя многопластов сандвич.

— Лъжеше ли? За какво?

Антон сви рамене.

— Не знам.

— Как така? Защо не знаете, щом сте сигурен, че Малашченко е говорил лъжи?

— Не го слушах, наблюдавах го. Излъга на деветнайсетата минута. По-точно, не излъга, зле се изразих, той започна да се тревожи и да внимава какво говори. Нещо не му хареса в посоката, в която тръгна разговорът ни.

Охо, виж ти! Излъгал на деветнайсетата минута… Същински футбол. На деветнайсетата минута нападателят Сташис вкара гол във вратата на защитника Малашченко. Идиотщина.

— Обяснете — поиска Настя.

— Разговорът с Малашченко започна в 11:47, а той започна да се тревожи и да внимава какво говори в 12:06.

Настя недоверчиво погледна Антон.

— Вие с всичкия ли сте си?

— Да — Антон с усмивка поклати глава и отпи от чая си, — просто съм точен. Винаги следя времето. Разбирате ли, Анастасия Павловна, отдавна съм разбрал, че трябва да наблюдаваш човека, с когото разговаряш, така много неща ти стават по-ясни. Но когато наблюдавам, аз пропускам чутото и понякога съм принуден да моля да ми повтарят или втори път да задавам едни и същи въпроси. Разбира се, това е много лошо, пък и в работата е неудобно, затова винаги си нося диктофон и се старая да запомням през кои минути от разговора човекът реагира на нещо важно за мен. Сигурно сте обърнали внимание, че постоянно си гледам часовника. За съжаление, още не съм се научил на друг начин, но се надявам това да е само въпрос на време. Ще потренирам и ще се науча едновременно внимателно да слушам и внимателно да наблюдавам. Засега още не мога. Така че, извинете. Веднъж прочетох една книга, в която пишеше, че не е толкова важно какви думи произнася човек, колкото е важно какво иска да каже той, а за да разбереш какво именно иска да каже, трябва да го наблюдаваш — лицето, ръцете, позата, мимиката, жестовете, интонацията, очите. Отначало просто опитвах, стана ми интересно, а после се увлякох, и знаете ли, понякога това е полезно за работата.

— Книга по психология ли беше? Сега сте като героя от онзи филм, „Излъжи ме“, така ли?

— Не, книгата беше съвършено различна, за живота на един артист. Нещо като мемоари.

— Дайте ми диктофона — помоли тя.

Тя включи на възпроизвеждане, извъртя записа до деветнайсетата минута и започна да слуша. Ставаше дума, че Антон щял да бъде добър внук, ако имал баба и дядо.

— Е, и какво особено има тук? — проточи тя с недоумение. — Не разбирам.

— И аз не разбирам — съгласи се Антон. — Но точно на това място Иля Фадеевич се разтревожи от нещо, дори бих казал, че му стана много тежко, достраша го.

Те платиха и тръгнаха обратно към театъра, наближаваше часът за приключване на сутрешната репетиция. Настя искаше да намери режисьора Семьон Борисович Дудник, а трябваше да го хване веднага след репетицията, иначе той можеше да хукне нанякъде. Интересно, как ли ще намерят репетиционната зала, щом услужливият помощник-режисьор Федотов е зает в момента? Нищо, все някак ще я намерят.

Освен това тя реши да зададе въпрос, съвсем незначителен и смешен, но той я гризеше отвътре.

— Антоне, а защо нарекохте дъщеря си Вася?

— Казва се Василиса — кратко отговори Антон. — За близките — Вася.

Значи, Василиса. Ох, не е обикновено момче този Сташис, ще се изтормози с него. Колкото до това, че следи реакциите и си прави изводи, може да му се вярва, но че изводите на домораслия психолог са правилни — Настя Каменская се усъмни. Какво тревожно може да има в думите, че оперативният работник щял да обича баба си, ако я имал? От къде накъде Малашченко ще се притесни на това място? Просто е смешно.

* * *

До репетиционната зала ги придружи портиерката, като остави охранителя от частната фирма да я замества на поста й при служебния вход. Стигнаха до вратата в два без пет и се заразхождаха по дългия коридор в очакване репетицията да свърши.

Най-сетне вратата се отвори и от репетиционната зала заизлизаха хора. Един от първите излезе светлокос, строен, много симпатичен мъж приблизително на възрастта на Антон. В ръцете му имаше папка и дебела тетрадка голям формат. С дънки, свободен пуловер, с ясно лице и стремителни движения, той напомняше ученик от горните класове, изскочил от класната стая през междучасието.

Когато се изравни с Настя, той лъчезарно се усмихна.

— А аз вече знам, вие сте от милицията, Саша Федотов ни каза, нашият помощник-режисьор. Много точно ви описа. Но вие сте много по-красива, отколкото си ви представих по неговите думи.

Комплиментът се стори на Настя явно излишен. „Нищо — каза си, — театър е това, тук всичко е различно. Свиквай.“

— Вие Семьон Борисович ли сте? — попита Антон.

Блондинът сякаш едва сега забеляза, че Настя не е сама.

Странно, Федотов би трябвало да ги е предупредил, че „гостите от милицията“ са двама.

— Аз съм авторът на пиесата, казвам се Артьом Лесогоров. А вие сигурно сте Антон? Саша спомена и за вас.

Ето, значи, какъв е този взел се незнайно откъде журналист, който решил да става драматург. Не е зле. Симпатяга, обаятелен. Може и да не му липсва талант, може Малашченко да е бил несправедлив в оценките си за него.

Лесогоров веднага започна да бълва въпроси:

— Намерихте ли престъпника? Не сте още? И какво, сега сте решили да потърсите в театъра? А кого подозирате? Ами как ще го търсите тук? С всички наред ли ще разговаряте, или избирателно? А на какъв принцип избирате с кого да разговаряте и с кого — не? А с мен ще разговаряте ли? А с актьорите? А с техническия персонал?

Въпросите на драматурга бяха безброй, Настя и Антон отначало се слисаха пред неочаквания напор, после започнаха да отговарят уклончиво, а ако имаше възможност, изобщо не отговаряха. Защо ли е толкова любопитен? Всичко иска да знае!

Настя забеляза подаващия се от джоба на дънките на Лесогоров пакет цигари.

— Пушите ли? — попита, за да прекъсне потока от неудобни въпроси. — А къде в театъра е официалното място за пушене? Защото ни настаниха в кабинета на художествения ръководител, а там не се пуши.

Лесогоров, кой знае защо, ужасно се зарадва.

— И вие ли пушите? Чудесно! Сега всички се борят за здравословен начин на живот, пушачите останахме съвсем малко, трудно си намирам компания. Знаете ли — сниши глас той и й намигна, — това е проблем в театъра, тук има много строги пожарникари, постоянно проверяват всичко. Има официално място за пушене на служебното стълбище, освен това е разрешено в артистичния бюфет. Но за мен Лев Алексеевич издейства разрешение от пожарникарите да пуша в квартирата, така че заповядайте, винаги ще се радвам да ви видя.

— В квартирата ли? В каква квартира? — не разбра Настя.

— Театърът има служебна квартира, която предоставят например на поканени от друг град режисьори, които поставят нещо тук, или на такива клети автори като мен, дето всеки ден идват и постоянно поправят текста на пиесата. Моята квартира е чак на върха, ето по това стълбище — и ще я намерите. Заповядайте, ще ви почерпя кафе, ще ви дам пепелник и ще създам всички условия за пълноценна почивка на една толкова красива и елегантна жена.

Той весело и радостно се разсмя и на Настя й се стори, че младият автор флиртува с нея. Защо? Да не е сляп? Не вижда ли на колко е години?

Покрай тях минаваха артистите, които излизаха от репетиционната зала, Настя ги виждаше с крайчеца на окото си и забелязваше, че две-три физиономии определено беше виждала по телевизията. Претича помощник-режисьорът Федотов с дебела папка в ръцете, спря при Антон, попита дали е нужен, защото вече се е освободил и целият е на техните услуги. Когато чу, че детективите търсят Дудник, се обърна и отново се скри зад вратата на репетиционната зала. „Изтича да го предупреди — отбеляза си Настя. — Защо ли се старае толкова? Не му е чиста работата май? Или наистина с всички сили се старае да бъде полезен?“

— Между другото — продължи Лесогоров, — ако ви притеснява посещението в ергенското жилище на млад неженен журналист, каня ви да пием кафе в артистичния бюфет. Ще бъдете мои гости.

„Гости“ в множествено число означаваше, че Артьом Лесогоров един вид кани и двамата детективи. Но при това, кой знае защо, гледа само Настя.

И това ужасно не й хареса.

— Ние — тя натърти на тази дума — непременно ще се възползваме от вашата любезност, но друг път. Сега трябва да разговаряме със Семьон Борисович.

— Той е още в залата. — Лесогоров махна с ръка към вратата, от която бе излязъл. — Но не забравяйте за моята покана.

И отново спря върху Настя весел и същевременно проникновен поглед.

Оказа се, че репетиционната зала прилича на просторна аудитория, столовете в която са подредени покрай стените, а масите са разпръснати съвсем безразборно. Имаше една маса до стената и до нея седеше, приведен над някакъв текст, мъж, от чиято външност Настя открои само дългата, прибрана в опашка, гъста тъмна коса. Останалите маси стояха в живописен безпорядък насред залата. „Май това се нарича маркиран декор — помисли си Настя. — Струва ми се, че точно това ми обясняваше навремето Гриневич.“ Помощник-режисьорът Федотов стоеше до седналия пред масата мъж и нещо тихо му говореше. Мъжът, дори да го слушаше, не повдигаше глава. Вероятно именно той беше режисьорът Семьон Дудник.

— Можем ли да си поговорим с вас? — учтиво попита Антон.

Дудник вдигна глава и недоволно погледна Сташис.

— За какво? Аз нищо не знам.

При тези думи Федотов, кой знае защо, приседна до същата маса и въпросително впери очи в Настя и Антон, като с целия си вид изразяваше готовност да помогне при разговора.

— Бихме искали да си поговорим с вас насаме — настойчиво заяви Настя. — Няма да отнеме много време.

Всъщност тя дълбоко се съмняваше, че разговорът ще приключи бързо, имаха много въпроси, но всичко зависеше от отговорите, колко подробни ще бъдат те. Директорът Бережной разказваше на драго сърце, Федотов по принцип си беше многословен, Малашченко прояви сдържаност, макар и не във всичко, но как ли ще се държи Семьон Борисович Дудник?

— Ама моля ви се, че аз преча ли? — В гласа на помощник-режисьора Федотов прозвуча нескрита обида.

— Добре, Саша, върви — подхвърли Дудник. — Слушам ви.

Федотов с явна неохота излезе от репетиционната зала. Дудник най-сетне вдигна очи от своите текстове и бележки, обърна се към гостите и се облегна на стола, преметна крак връз крак. Въпросите бяха стандартните: какво мисли той по повод покушението срещу художествения ръководител, дали знае какви врагове е имал Богомолов, с кого е имал конфликти той, кой може да е бил заинтересован от неговото отстраняване. Детективите не чуха нищо ново, Дудник практически буквално повтори всичко, което вече им бяха разказали директорът, помощник-режисьорът и драматургът. Тоест конфликти в театъра — колкото щеш, но те са толкова дребни, че заради тях никой никого не би убил. И никой не може да е бил заинтересован от отстраняването на Лев Алексеевич. И разбира се, Семьон Борисович беше съкрушен от нещастието с Богомолов и изразяваше дълбокото си съчувствие и на художествения ръководител, и на жена му.

Настя реши леко да промени посоката на разговора.

— Кажете, Семьон Борисович, как смятате, какво ще стане с театъра, ако Богомолов не се върне на работа?

Дудник тежко въздъхна.

— Дори не ми се мисли за това. Ще бъде ужасно, ако Лев Алексеевич не се върне при нас.

— Защо?

— Защото с него имахме огромни планове, той искаше да поставя една от комедиите на Рей Куни, сега той е много моден автор, публиката ще приижда заради него, а освен това смяташе да ми възложи да поставя Вампилов и Коляда.

— И какво може да ви попречи да поставите тези спектакли без Богомолов? — попита Антон. — Нали ще да ги поставя не самият той, а вие.

— Как не разбирате! — в гласа на Дудник прозвуча досада.

— Лев Алексеевич е много добър в издействането на добри дотации, заместник-министърът на културата му е близък приятел и изобщо, отгоре подкрепят Богомолов, а ако го няма, вместо него ще дойде друг художествен ръководител и вече може да не ни дадат пари. С какви пари ще поставям тогава? Вярно, може да ни провърви, ако новият художествен ръководител се окаже креатура на Министерството на културата или на Департамента по културата, но ако не е? Тогава всички наши планове с Богомолов ще рухнат.

— Новият художествен ръководител непременно ли ще бъде спуснат отгоре? — реши Настя да се възползва от откъслечните си знания, почерпени от разговорите с Гриша Гриневич. — Доколкото знам, това не е задължително. Художественият ръководител може да бъде избран от трупата.

— Може — неохотно се съгласи Дудник.

Настя хвърли поглед на Сташис, чиито очи отново бяха станали стъклени. „Не слуша — с вътрешна усмивка си помисли тя. — Наблюдава нашият самоук наблюдател. Интересно ще бъде да научим какво е открил.“

— А може ли да се случи така, че трупата да избере вас? — зададе тя коварен въпрос.

Въпросът направи на Семьон Борисович странно впечатление. Той пребледня, после силно се изчерви.

— Вие какво? — възкликна той с негодувание. — Мене ли подозирате в покушението срещу Лев Алексеевич? Да не сте полудели! За какво ми е да ставам художествен ръководител? Та това е огромна отговорност, която абсолютно не ми е нужна. И така всичко ми е наред, напълно се реализирам творчески, поставям много спектакли, с Богомолов имахме огромни планове, постоянно ме канят и в други театри. А ако стана художествен ръководител, ще трябва да се занимавам със съвсем други неща. Не, не и не.

Той си пое дъх и добави вече по-спокойно:

— Пък и трупата няма да ме избере.

— Защо мислите така? В лоши отношения ли сте с творческия колектив?

Дудник се позасмя.

— В прекрасни отношения сме, аз обичам актьорите, актьорите ме обичат, и с художниците се разбираме много добре. Но разбирате ли, аз съм прекалено млад за позицията, която заема Лев Алексеевич. Такива млади режисьори никой не избира и не назначава… е, освен в съвсем млади авангардни театрални колективи. А нашият театър е стар, с традиции, с биография, така че откъдето и да го погледнеш, не бих могъл да стана художествен ръководител. Пък и не ми и трябва. Прекрасно си живея и поставям всичко, което пожелая.

След разговора с Дудник Настя помъкна Антон към служебното стълбище да търсят мястото за пушене. Мястото се намираше на площадката между втория и третия етаж, оказа се оборудвано с две пейки, два метални пепелника на високи стойки и заплашителен плакат, който оповестяваше, че пушенето, разбира се, убива, но тук, на това място, то е разрешено. Подът между пейките беше целият в пепел, явно онези, които не бяха имали късмет да си намерят място близо до пепелника, не бяха си правили труда да тръскат в него. Пак добре че поне фасове не се търкаляха по земята.

— Е — иронично попита Настя и с наслада дръпна от цигарата, — какво ще кажете? Или пак не слушахте?

— Не — много сериозно отговори Сташис, — стараех се да слушам, но на някои места и наблюдавах. И ще ви кажа общото си впечатление: той непрекъснато лъжеше.

— Ама съвсем непрекъснато? — недоверчиво присви очи Настя. — Буквално за всичко, от първата до последната дума ли?

— Практически за всичко. От първата до последната дума. Не е имал никакви съвместни планове с Богомолов. Нищо не поставя и не се реализира творчески.

— Нито една дума истина, така ли?

— Не, защото, когато каза, че на Богомолов дават пари, а на друг художествен ръководител може и да не дадат, не лъжеше. Но всичко останало е лъжа. Иска да стане художествен ръководител, но ужасно го е страх.

— Страх ли го е? От какво? Да бъде художествен ръководител?

— Не знам — призна Антон. — Но по време на целия разговор се страхуваше дори когато говореше абсолютно неутрални неща.

— Но това е глупаво! — сви рамене Настя. — Всичко, което той наговори, може да се провери. Как така не се е страхувал, че лъжата му ще лъсне?

— За съвместните с Богомолов планове може да лъже съвсем спокойно, защото самият Богомолов не може да дава показания и още не се знае кога ще може, а всички останали могат просто да не са в течение за какво са се договаряли художественият ръководител и гост-режисьорът, какви планове са кроили и какво точно е обещал художественият ръководител на режисьора. Колкото до измислицата, че Дудник осъществявал много постановки и се реализирал творчески, това аз с лекота ще проверя в интернет. На него обаче явно и през ум не му минава, че тъпите ченгета умеят да ползват компютър и изобщо, знаят за интернет и се ориентират в мрежата. На сто процента съм сигурен, че този Дудник никъде нищо не поставя, но естествено, непременно ще проверя.

— Той не ви харесва, нали? — разбиращо кимна Настя.

— Не ми харесва — честно отговори Антон. — А на вас?

— И на мен.

* * *

Още щом вратата на репетиционната зала се затвори след Сташис и Каменская, режисьорът Семьон Дудник си събра книжата и изхвръкна в коридора. Префуча покрай безликите врати до стълбището, слезе на по-долния етаж и свърна към кабинета на административния директор.

В приемната на Бережной седяха трима души. Дудник се върна в коридора, извади мобилния си телефон и бързо намери сред контактите си името на Бережной.

— Володя, в приемната ти чака цяла тълпа, извикай ме, а? Трябва спешно да си поговорим — бързо и полугласно избъбри той.

И отново влезе в приемната, поздрави секретарката и седна на свободния стол. Чакащите недоволно погледнаха Дудник: всички знаеха, че той е приятел на директора, и подозираха, че ще влезе в лелеяния кабинет без опашка. Режисьорът обаче седеше с разсеян вид и не правеше и най-малък опит да пререди другите.

На бюрото на секретарката оживя високоговорителят на селекторната връзка:

— Дина Илинична, Дудник да е там случайно? Намерете ми го спешно.

Дина Илинична изразително погледна Семьон и кимна, сиреч влизайте. Дудник скочи и се шмугна през вратата.

В кабинета на Бережной седеше възрастната завеждаща трупата, която събираше в прозрачен джоб познати наглед листове хартия: проекта за репертоар за януари.

— Значи, гарантирате, че Самойлов ще може да играе през януари? — попита тя, ставайки. — Тогава пиша „Пигмалион“ за януари. Напълно ли сте сигурен, че ще оздравее?

— Ще оздравее, ще оздравее, къде ще върви? Колко време може да се лекува едно счупване? Мисля, че още към средата на декември ще бъде във форма. Даваме му още един месец за възстановяване, все пак в „Пигмалион“ той има много акробатика, да се полекува още. Но за втората половина на януари можете да го запишете спокойно.

Завеждащата трупата излезе и любезната добродушна усмивка на Бережной, с която той сподири служителката, веднага се стопи, смени я израз на тревога.

— Какво стана? — обърна се той към Дудник. — Каква е тая спешност?

Дудник нервно се разходи назад-напред из кабинета и се тръшна на коженото диванче.

— При теб идваха ли от милицията? Сутринта. Честно да си призная, надявах се повече да не видя никого от тях, мислех, че още в понеделник са ни разпитали за всичко и са се успокоили. Обаче не, явно им трябва още нещо. Защо, и тебе ли докопаха?

— Разбира се, току-що се измъкнах от тях. Володя, ти говори ли им за Малашченко?

— Казах им, какво друго можех да направя? — разпери ръце Бережной. — Ще пиеш ли кафе?

— Не — дръпна се Семьон Борисович, — не искам. Защо, защо си им говорил? Не биваше!

— Драги мой, това не беше приятелски разговор. Впиха се като пиявици: давай за конфликтите, та за конфликтите. Как можех да премълча? Ако не аз, някой друг пак щеше да им разкаже, та дори самият Иля Фадеевич или Саша Федотов, ами че той изобщо не може да си държи езика зад зъбите. Така че по-добре аз, поне няма да си помислят, че се опитваме да скрием нещо. И теб ли питаха за това?

— Странно — замислено продума Владимир Игоревич. — По принцип би трябвало… Или не са съзрели нищо подозрително в тази история и благополучно са я изхвърлили от главите си. Това е добре.

Дудник смени положението на краката си, повъртя се на диванчето.

— Ти каза ли им за Кирил?

— Глупости — възмути се Бережной, — как така ще говоря? Нали сме се разбрали.

— По дяволите, дано не научат — угрижено каза Семьон.

— Че как ще научат? Присъствали са само дежурната от пропуска Тамара Ивановна и охранителят от частната фирма. Тамара Ивановна веднага дотича при мен, нали съм директор, а аз казах на тебе. Нали не си казвал на никого?

— Ами май не, макар че може да съм се разсеял и да съм изтърсил нещо. Но мисля, че не. На Иля Фадеевич, естествено, казах. Ами Тамара Ивановна? Възможно ли е да е казала на някого?

— Като нищо, само че на кого? На чистачките, на своята колежка, изобщо, на някой от нискоквалифицирания персонал, а милиционерите няма да разговарят с тях.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно! — твърдо отговори Бережной. — Помисли само, става дума за покушение срещу художествения ръководител, какво общо могат да имат портиерките, чистачките и охранителите? Няма начин да ги викат на разпит. Какво могат да ги питат? За разногласия в художествения съвет? Или за творческата политика на театъра? Тяхната работа е да пускат хората да влизат и да излизат и да наглеждат служебния гардероб, не знаят нищо друго. Така че ние с тебе ще мълчим, Малашченко също, а от друг милиционерите няма как да научат. Успокои ли се вече?

— Не съвсем — призна Дудник.

— Тогава все пак да направя кафе, ще поседим, докато не се съвземеш, че е просто страшно да те гледа човек. Хайде стегни се! — подвикна директорът на режисьора. — Не може да се разкапваш така.

— Имаш хора в приемната… — смотолеви Дудник. — Не е удобно.

— Какво ти е неудобно?

— Ами ти ще ме черпиш с кафе, а те там чакат. По работа са дошли, имат спешни въпроси за решаване.

— Ще ги решаваме, докато ти пиеш кафе — безметежно се усмихна Владимир Игоревич и натисна копчето на конферентната връзка. — Дина Илинична, поканете следващия.

Той отиде в отдалечения ъгъл на кабинета и се захвана с кафеварката.

— Ти си поседи, Сеня, отпусни се, съвземи се, засега не е станала никаква катастрофа — ласкаво бъбреше директорът, докато в кабинета му не влезе поредният посетител.

Владимир Игоревич Бережной беше твърдо убеден, че една чашка хубаво кафе, придружена с добри думи и ласкава усмивка, помага да се заглади всякакъв конфликт и да се уталожи всякакво, дори най-силното притеснение. Във всеки случай този метод винаги беше помагал.

* * *

Катеричката правеше всичко, каквото умееше, за да спаси скитащия Котарак Хамлет, използва всички известни й мехлеми, разтривки, компреси, отвари от листа и кори, но кой знае защо, това почти не помагаше. Състоянието на Хамлет все повече се влошаваше, той съвсем престана да става — дори за да пие вода от локвата, и по цели дни лежеше, сврял муцуна в тревата. Слушаше разказите на Гарвана, но не беше ясно дали чува дори една дума, дали възприема повествованието.

— Момчета — решително заяви Катеричката, след като Гарванът завърши поредната серия, — така няма да излекуваме Котарака. Моите силици не са достатъчни в този случай.

— Какво можем да направим? — уплаши се Гарванът.

— Трябва да повикаме Змея, той е мъдър, всичко знае. Ще ни подскаже нещо умно — каза Катеричката, без да подозира каква буря от емоции се развихря в душите на Гарвана и Камъка.

Гарванът мразеше Змея. И навремето бе поставил пред Камъка ултиматум: или той, или Змеят. Камъкът се посъветва със Змея и двамата решиха да не прекъсват отношенията си, но да общуват тайно от ревнивия и мнителен Гарван. Оттогава тръгна така. Приятелите се виждаха тайно, така че Гарванът да не се досети.

И сега думите на Катеричката хвърлиха и двамата в смут. Камъкът беше сигурен, че Гарванът за нищо на света няма да отстъпи от някогашния си ултиматум и няма да се съгласи с присъствието на Змея. Жалко обаче, защото Катеричката е права: Змеят наистина е мъдър, знае много полезни неща и със сигурност би подсказал какво друго може да се направи, за да се помогне на горкия Котарак.

Гарванът пък целият се наежи вътрешно. Ако не беше тук Катеричката, той, разбира се, щеше да се изкаже решително и нелицеприятно и за нищо на света нямаше да допусне тази пълзяща гад да се появи близо до Камъка. Но Катеричката беше тук и той трябваше да се съобразява с това. Работата беше там, че Гарванът дружеше с Катеричката, нещо повече, ухажваше я, съвсем платонично, но все пак… Така че на Гарвана не му се искаше да изглежда в очите й като безсърдечно същество, което по неизвестна причина пречи на Котарака да бъде оказана квалифицирана помощ. И накрая последното, но всъщност главното: беше му жал за Котарака Хамлет. Да, въпреки всички обстоятелства, въпреки че Котаракът проявяваше капризи, че изобщо, се появи ей така, без някой да го е викал и очаквал, появи се и наруши хилядолетното уединение на Гарвана и Камъка, натрапи се със своите проблеми, молби, хленчене и болежки — въпреки всичко това Гарванът ужасно го съжаляваше. Той беше вечен и през целия си дълъг живот бе видял толкова много болни хора, животни, птици, риби и растения, че много добре си представяше колко страдат и се измъчват те. А сърцето му всъщност беше меко и добро. Само че много ревниво.

— Какво ще кажеш, приятелю? — предпазливо го попита Камъкът. — Каква е твоята позиция?

— Щом трябва, значи трябва — смотолеви Гарванът. — Само че къде да го търсим? Сигурно се шляе някъде на другия край на планетата, друг път ще го намерим. Нашият Котарак ще умре пет пъти, докато намерим тоя вехт маркуч.

— Ами ще попитаме Вятъра — веднага се сети Катеричката. — Видях го тази сутрин, долетя и каза, че ще бъде наблизо, някакъв антициклон се движел отнякъде, така че той бил нащрек.

— Е, какво? — с грижливо прикривана надежда и радост попита Камъкът. — Ще прескочиш ли? Ще извикаш ли Вятъра?

— Къде ще вървя — с неохота изграчи Гарванът и отлетя.

Върна се много бързо, мълчаливо кацна на клона точно пред Камъка и се накокошини.

— Намери ли го? — попита Камъкът.

— Намерих го. Помолих го да търси нашия пораснал глист. Обеща да помогне — скъпернически го информира Гарванът.

Не се наложи да чакат много — Змеят, както и Гарванът, умееше да намира пролуки в пространствено-времевия континуум и моментално да се озовава на всяко нужно му място във всяка интересуваща го минута.

След като изслуша какъв е проблемът, Змеят веднага ги посъветва да потърсят пеницилин.

— Че откъде ще ти вземем пеницилин в гората, а? — ядоса се Гарванът. — Какви си ги измисляш! Разбира се, аз мога да отлетя някъде и да открадна от аптека, но Камъкът не ми разрешава да влача каквото и да било от онзи живот в този, казва, че било нарушение.

— Ами плесен? — възрази Змеят. — Намерете каквато и да е плесен и направете от нея лекарство.

— Вярно! — плесна с лапички Катеричката. — Как можах да забравя! Разказвали са ми за антибиотиците, но ми е изхвръкнало от главата! Благодаря, Змейо, хубав съвет.

Тя веднага хукна да търси плесен, а Гарванът недоволно изграчи.

— И това ли е всичко, на което си способен? Знаеш едно-единствено средство, с което да помогнем на нашия Котарак? Разчитахме на нещо повече — каза той надменно, зареян над Камъка, Котарака и Змея.

— Имам още две средства — спокойно отвърна Змеят.

Той започна да описва кръгове около неподвижно лежащия Котарак. От неговото дълго гъвкаво зеленикаво тяло се образува един пръстен, после втори, после трети, четвърти и Котаракът най-сетне се озова в центъра на Змея, сякаш обграден от солидна защитна стена. Змеят доближи главата си до муцуната на Котарака и зашепна нещо. Това вече никак не хареса на Гарвана. Не стига, че се домъкна, ами и някакви тайни крие зад гърба му! Не, това вече е абсолютно нетърпимо!

— Какво шепнеш там? — злобно попита Гарванът. — Настоявам за гласност.

Но Змеят сякаш не го чу, а продължи да нашепва нещо, като се навеждаше все повече към ухото на Хамлет. И изведнъж Хамлет вдигна муцуна и диво зави.

— Какво му става? — уплаши се Камъкът. — Толкова ли е зле? Боли ли го нещо?

— Какво му каза, въже гадно?!?! — закрещя Гарванът. — Обиди ли го нещо?

Змеят вдигна глава и тихо продума:

— Чувства се много зле. Боли го душата. Оплаква татенцето си. Сдържал се е, не е искал да показва колко силно тъгува, защото се е стремял да изглежда във вашите очи достойно и да не ви натоварва със своите преживявания. Можем да го разберем. Но това е много вредно за здравето.

Когато някой тъгува, непременно трябва да плаче, да вие, да крещи, щом душата му го иска. Ще се наплаче и ще започне да оздравява. А докато вашият Котарак крие мъката в себе си, изобщо няма да оздравее, раните му няма да зарастват, възпаленията няма да отминат, костите няма да се срастват.

А Котаракът виеше ли, виеше. После виенето премина в хлипане, от слепените очи се затъркаляха сълзи, омотаното в черги от трева телце се мяташе в гърчове. Камъкът, Гарванът и Змеят търпеливо чакаха.

И настъпи момент, в който Котаракът се успокои. Гърчовете престанаха, риданията утихнаха, сълзите пресъхнаха. Сега той лежеше с муцуна върху лапите, а не в тревата, и Камъкът сметна това за добър знак.

— Ето, виждаш ли — тържествуващо се обърна той към Гарвана, — добре направихме, че извикахме Змея, той наистина знае какво прави.

— Ти каза, че имаш две средства — свадливо подхвърли Гарванът. — А засега виждам само едно.

— Дайте му да се оближе — просъска Змеят. — Свалете от него всичко, в което е увит, да си оближе козината.

— Защо? — недоверчиво попита Гарванът. — Увит е в целебни треви. Катеричката специално му подбра билки, за лечението е.

— После пак ще го увиете, но той непременно трябва да се оближе — настоя Змеят. — И аз не знам как действа това, но винаги действа. Виждал съм с очите си.

— Хайде тогава, сваляй ги ти — тръсна откровено неучтиво Гарванът.

Но Змеят се оказа готов за всичко, включително и че далеч не всяко същество на тази поляна ще му се радва.

— Бих го направил с удоволствие, но нямам ръце и пръсти. И Камъкът не става за тази работа. Ще трябва да го направиш ти, Гарване. Няма кой друг.

Гарванът неохотно слезе на земята и с помощта на крачетата, ноктите и клюна си доста сръчно разви Котарака Хамлет. Беше принуден да признае колко прав е бил Змеят: Котаракът веднага започна да се облизва, при това го правеше с грухтене, мляскане и видимо удоволствие.

След като завърши тоалета си, Котаракът седна в центъра на пръстена на Змея и заяви:

— И въпреки всичко, много ми е мъчно за Лев Алексеевич. Да разправят за него каквото щат.

Присъстващите разбраха, че Котаракът неочаквано бързо се е съвзел и е готов за разговор. Камъкът се интересуваше от един въпрос, който нямаше търпение да зададе, но разумно реши, че Котаракът първо трябва да пийне вода, после да дочакат Катеричката да донесе плесен.

— Още не говорете, уважаеми Хамлет — строго продума Камъкът, — запазете силите си, ще ви бъдат нужни, когато пристъпим към обсъждане на разказания от Гарвана откъс. Трябва да пийнете вода, после Катеричката ще ви полекува, чак след това ще си поговорим.

Котаракът послушно се умълча и легна, като подпря главата и лапите си на тялото на Змея. Когато Катеричката донесе плесента и направи ново чердже с антибиотик, в което увиха Котарака, Камъкът зададе своя въпрос:

— Този Богомолов наистина ли е толкова отвратителен, какъвто го е описал Гриневич?

Хамлет възмутено вдигна глава и я завъртя, сякаш се мъчеше да отърси от себе си целебното чердже.

— Глупости! — сърдито измяука той. — Хора като Лев Алексеевич са рядкост! Истински стопанин, следи за реда, а най-важното — обича котараци, мен във всеки случай, винаги ще те погали, ще приклекне, ще те почеше зад ушенцето, ще ти поговори гальовно. Не, това не са измислици, той е добър, свестен човек, а онези, които го мразят, са просто глупаци, нищо не разбират. Защото какво нещо е художественият ръководител — генерален директор? Сами помислете с тъпите си мозъци. Ами че той е ръководител, той е директор. Значи длъжността му изисква да се кара на всички, да контролира всички, да следи всичко, да крещи, ако не го слушат, да наказва, дори има право да бие. Да се благодарят, че не бие, а би могъл. Едни познати котараци на бунището ми разказаха, че техните стопани за нищо и никакво ги ритат с ботуш по корема — да си знаят реда и да разбират правилно положението си в този свят. А Лев Алексеевич е душица. И бабчето ми обича, и майчето ми гушка, а моето майче не е обикновена котка, не се дава в ръцете на кого да е. Щом тя седи в ръцете му, значи е добър, две мнения не може да има.

— Нима хората в театъра не разбират това? — учуди се Камъкът. — Защо толкова не обичат Богомолов?

— Ами да, не го разбират! Хората, изобщо, малко неща разбират, много са странни. Затова в живота им няма никакъв ред, само войни и конфликти, трагедии и взаимно неразбиране. Виж, ако светът се състоеше само от котки, щеше да е къде-къде по-спокойно. Освен това лично аз много уважавам Лев Алексеевич заради репертоара му, не онзи, който е в театъра, а който лично той поставя. Обича класиката, а класиката е нашето театрално всичко. Така ми е обяснявал татенцето.

— А защо тази твоя душица е постъпила така с човека, когото наричат със странната дума „драматург“? Защото директорът каза, че Богомолов нанесъл удар по неговото професионално самолюбие. Защо е трябвало да постъпва толкова грозно? — строго попита Гарванът.

Котаракът Хамлет веднага се хвърли в защита на художествения ръководител.

— Ами трябва правилно да го разбират! Иля Фадеевич просто ужасно се обиди, задето човек, който е по-ниско образован от него, казва, че драматургът не разбирал художествената ценност на пиесата. Драматург е и да не разбира! Как ви се струва това? Защото самият Иля Фадеевич има три висши образования, затова ще приема дори хора само с по две като неграмотни. Той е човек на възраст, прочел е купчини книжки през дългия си живот, обемът на знанията му е колосален, но той не иска да разбира, че е уникум, смята, че всички трябва да бъдат като него, и има много високи изисквания към хората. Нали ви казвам, хората са странни и почти нищо не разбират, от това произлизат всички недоразумения.

— А за какво е излъгал драматургът? — поинтересува се Змеят.

— Къде е излъгал? Кой ви каза, че Малашченко е излъгал? — развълнува се Хамлет. — Иля Фадеевич е кристално честен човек. Той никога не лъже! Ето например не обича котки, но си го казва направо, от никого не го крие и не се преструва. Хем колко уважава баба ми, ама не се преструва, че не обича мама. Не я обичам, казва, и толкоз. Такава е неговата принципна позиция и аз го уважавам за това. Така че нека тоя ваш Антон, или как там го викаха, да не си измисля, не може Иля Фадеевич да е излъгал.

— Добре де, и да не е излъгал, скрил е нещо. Ти не знаеш ли какво именно? — настоя Змеят.

— Нямам представа. Но съм сигурен, че вашият Антон просто е сгрешил. Той е още млад, не познава живота.

Любопитството все още владееше Камъка.

— А виждал ли си този драматург, Лесогоров? — зададе той следващия си въпрос.

— Да — важно кимна Котаракът, — срещал съм го, веднъж се отби в гримьорната на баба, когато ние с татенцето й бяхме на гости. И в бюфета го видях веднъж, тъкмо беше започнал да идва в театъра, още не бяха започнали да репетират пиесата му, решаваха някакви организационни въпроси. А после татенцето се разболя и аз престанах да ходя в театъра. Ах, какъв хубавец е този Лесогоров! Всички театрални госпожи и госпожици със сигурност вехнат по него. И тази ваша Анастасия Павловна ще се влюби в Лесогоров, ще видите.

— Не може да бъде! — не повярва Гарванът. — Та тя е два пъти по-възрастна от него!

— И какво от това? Хората вършат какви ли не неща, и по-странни. Ще я поухажва, ще я поухажва — и край, готова е. Вече е започнал, както виждам, флиртува с нея с всички сили — и в заведение я кани, и в жилището си. Така че скоро ще е. Между другото, знаеш ли дали е омъжена, или е стара мома?

— Това не знам — призна Гарванът. — Не съм гледал до този момент.

— А красива ли е? — не мирясваше Хамлет.

Камъкът не издържа и избухна в смях.

— Ама и ти намери кого да питаш! Какво разбира от красота нашият хвърчилко?

Гарванът веднага се обиди.

— Разбирам, как да не разбирам, не съм като някои, дето през целия си вечен живот са виждали една и половина човешки жени! Не, грозничка е тази ваша Анастасия Павловна, мършава една, дълга, бледичка, косицата й светла, вярно, добре й стои на главата, не споря, което е красиво, красиво е, но все пак е някак безцветна. Нито един тон. Виж, баба ти, Хамлет, е съвсем друго нещо, царица, принцеса. Ярки очи, коса като моите крила, гарваново черна, по бузите — нежна руменина, устните й — люлякови, плътни едни, като нарисувани, веждите извити, че и на роклята й да се ненагледаш, всичко прелива, розово едно с люляково, в тон с устните, а на ушите — огромни обеци, с аметисти.

— А — кимна Котаракът, — знам, и тази рокля я знам, татенцето много я обичаше, винаги я хвалеше, когато баба я обличаше, помня и тези обеци, подари й ги депутатът от Държавната дума, на баща ми татенцето. Той открай време е почитател на баба, навремето са имали любов, преди двайсет години, когато баба е била по-млада, а този депутат е бил сополанко, май само на четирийсет, тогава аз още не съм бил роден, знам го само от разказите на татенцето. После страстта отминала, но приятелството останало, сега е неин почитател, носи й цветенца и разни други подаръци. Добре, задавайте си въпросите, ако на някого нещо не му е ясно, ще разяснявам.

Това вече Гарванът не можа да изтърпи. Какви са тия работи? Кой тук, на тази поляна, е главният обясняващ? Кой най-добре знае какво става в ОНЗИ живот? Кой е основният и постоянен носител на информация и най-различни новини? Естествено, не е нищо и никаквият Котарак Хамлет.

Гарванът вече искаше да се изяви с дълга реплика, но не успя, защото се разнесе съскането на Змея:

— Да знаеш случайно за какво са си говорили директорът и режисьорът? Какво са искали да скрият? И кой е този Кирил?

— Виж, каквото не знам, не знам, отдавна не съм бил в театъра. За пръв път чувам за Кирил.

Котаракът толкова хладнокръвно констатира собствената си некомпетентност, че това моментално угаси пламъка на емоциите у Гарвана и го успокои. Явно Хамлет не е толкова лошо момче, щом не знае нещо — честно си признава, не се опитва да се измъква, да се прави на важен и да се преструва на всезнайко.

Но, изглежда, Гарванът рано се бе зарадвал, защото Хамлет почеса бузка в Змея и изведнъж изви гърба си.

— Впрочем почакайте… Кирил ли? Има в театъра един Кирил, сценичен работник е, як един, канара, с червена муцуна, явно обича чашката. Но аз почти не съм общувал с него, не обичам да ми лъха на бъчва или дори просто на алкохол. Не понасям това. От малък не го понасям.

— Този Кирил може ли да е ударил Богомолов по главата? — продължи разпита си Змеят. — Може да са се скарали?

— Какви ги приказвате, Змей, недейте така! Къде е художественият ръководител и къде е сценичният работник? Ако един сценичен работник сбърка нещо, той си има началник, театърмайсторът, който ще го насоли, а ако за грешката на работника научи художественият ръководител, той ще се кара с театърмайстора, няма да слезе до нивото на работника. Там има йерархия, трябва да сте наясно — поучително се произнесе Хамлет.

— Какъв е тоя театърмайстор? — веднага реагира Камъкът, който във всичко обичаше яснотата и конкретността.

— Театърмайсторът ръководи художествено-постановъчната работа. Това е сложно за обясняване, но най-просто казано, той отговаря всичко на сцената да бъде красиво. Разните там декори, платове, всичко да е монтирано правилно, всичко да се върти, мести, повдига, спуска и така нататък. Стана ли ви ясно?

— Горе-долу — успокои се Камъкът. — А виждал ли си някога съпругата на Богомолов?

— Лена ли? — муцуната на Котарака Хамлет неуловимо се промени, той или опитваше да се усмихне, или се отдаде на приятни спомени. — Виждал съм я. Красива е. Млада. С гладки ръчички. И мирише на хубаво. Отдавна я познавам, почти от раждането й. Откак се помня — винаги съм я срещал в театъра.

— Тя да не би да работи в този театър? — попита Змеят.

Гарванът мълчеше, сърдит и обиден. Той не беше виждал съпругата на художествения ръководител Богомолов и не можеше да отговори на нито един въпрос. А излизаше, че Котаракът я познавал… Лошо. Недоглеждането трябва да се поправи веднага.

— Не — старателно и на драго сърце обясняваше Хамлет, — тя работи на друго място, Лена придружава трупите, изнасящи спектакли при гастроли, които са плод на частната инициатива. А в театъра просто идва често при Лев Алексеевич. Между другото, когато се ожениха, в театъра дадоха банкет за най-близките, поканиха и баба, и татенцето, така че ние с майчето бяхме на тяхната сватба. Спомням си, поднесоха такова пиле — да си оближеш лапите! Татенцето беше скрил за мен няколко мръвчици и ме почерпи вкъщи. И до днес не мога да го забравя. Хубава сватба беше!

Но неуморният Змей отново поиска подробности.

— Отдавна ли са женени? Казваш, че познаваш Лена практически откак се е родила. А ти на колко си години?

Въпросът за възрастта на Хамлет остана открит, Котаракът не пожела да отговори.

— Отдавна ли? Не беше отдавна. Около година или малко повече. А Лена и по-рано, преди сватбата постоянно идваше. Всъщност това не е важно. Важното е, че я познавам и че е красива и мирише хубаво.

— Тук не ти решаваш кое е важно и кое не е — раздразнено гракна Гарванът. — И на думите ти не може да се разчита, защото самият ти не знаеш нито на колко години си, нито преди колко време Богомолов се е оженил за своята Лена. Изобщо, отношенията ти с времето са сложни, не се ориентираш в него. Затова аз ще отлетя и ще видя лично каква е работата.

— Отлети, отлети — поклати в знак на съгласие овалната си глава Змеят. — После всичко ще ни разкажеш.

— Да съм ти искал разрешение — врътна се Гарванът и полетя за следващата серия.

* * *

Ето вече шести ден тя седи в този болничен коридор пред входа на реанимацията, седи мълчаливо, само от време на време, когато успее, разговаря с лекарите — лекуващия и завеждащия отделението, а също и с хората, които идват, за да научат как е Лев. А те са много, на първо място свекърва й Ана Викторовна, майката на Лев, негови приятели и колеги, а също и братът на Елена и нейните приятели. Само че какво може да им каже тя? Онова, което й казват лекарите: състоянието не се подобрява, но не се и влошава, болният е в безсъзнание, повреден главен мозък, кома. Вчера завеждащият отделението й каза, че щом през първите пет денонощия състоянието му не се е влошило, значи има слаба надежда болният да оцелее. Но нали това е само надежда, а не точна прогноза.

Разбира се, Елена Богомолова би могла да разкаже много повече, всичко случило се и досега е пред очите й като ярка картина, но нима това е интересно на някого? Всички се вълнуват само от едно: ще оцелее ли? А ако оцелее, какъв ще бъде? Предишният ли? Или инвалид?

… На 6-и ноември Лев излезе за един юбилей, трябваше да се прибере късно, а Лена не отиде с него, не беше в настроение, същата сутрин онзи съботен ден се беше върнала от пътуване, бе довела трупата от гастроли в Тюмен, беше страшно уморена, пък и се разболяваше, там премръзнаха и беше настинала. Лена пи много горещ чай, зави се в кашмирения шал, сви се на кълбо във фотьойла и до полунощ гледа телевизия, а в дванайсет и четвърт звънна на Лев по мобилния, каза му, че си ляга, и му пожела приятно прекарване до края на банкета. Беше леко пийнал, в добро настроение, грижовно я попита как е, предаде й поздрави и пожелания за скорошно оздравяване от общи познати. С една дума, поговориха си хубаво, топло, с добри чувства. И Елена спокойно си легна.

Събуди я настойчиво звънене на вратата. Дори не се уплаши, като погледна часовника, който показваше 3:15, само леко се учуди и докато вървеше към вратата и в движение завързваше колана на топлия пеньоар, с усмивка си мислеше, че Лев явно много добре се е повеселил на юбилея, щом си е загубил ключовете или изобщо е забравил как се отключва врата. Нито за секунда не се усъмни, че звъни съпругът й. И се подготви да го посрещне с иронична ус мивка и някакви снизходителни думи. На прага обаче стоеше абсолютно непознат мъж. Нещо повече, той беше в милиционерска униформа.

— Тук ли живее гражданинът Богомолов? — строго попита милиционерът.

— Тук. Само че го няма. Защо, какво се е случило? — ядосано отвърна Елена, вече готова да се скара с престаралия се блюстител на реда, който не оставя честните граждани да спят.

— А вие каква сте му? Съпруга ли?

— Да. Какво има?

— Облечете се, моля, и слезте долу. С мъжа ви се е случило нещастие.

Следващите няколко минути напълно се бяха изгубили от паметта на Елена, после тя не можа да си спомни как се бе обличала, как бе тичала надолу по стълбището от третия етаж, как бе изхвръкнала на улицата… Не си спомняше нищо от това. Точните и ясни спомени започваха от момента, когато видя мъжа си, проснат на тротоара пред входа. Лев лежеше с лице в тротоара и не мърдаше. Той, винаги толкова елегантен и красив, сега напомняше счупена кукла с нелепо подгънати крака и запретнат ръкав на дясната ръка. Кой знае защо, именно този запретнат ръкав се вряза в паметта на Елена и най-болезнено я удари по сърцето. До него стояха двама милиционери, единият от тях беше онзи, който бе дошъл до апартамента.

— Какво му е? — в паника закрещя тя. — Зле ли е? Сърцето ли? Трябва да извикаме Бърза помощ! Какво стоите?! Викайте лекари!

— Вече повикахме — спокойно й каза единият милиционер. — Сега ще дойдат.

Елена приклекна до мъжа си и се опита да го обърне, но милиционерите веднага я спряха.

— Недейте, гражданко, не го пипайте, той е в безсъзнание. Нека лекарите решат, да не го повредите още.

Тя понечи да възрази, но веднага услужливото съзнание изтласка на повърхността някакви откъслечни сведения, че май в някои ситуации, при някои травми болните не бива да се пипат. Или не бива да се преобръщат? Изобщо, нещо не бива да се прави категорично, така че Елена се уплаши. Не искаше да причини вреда на мъжа си.

Искаше да помогне. Клекнала, гледаше неподвижното тяло на Лев и й се струваше, че той лежи много неудобно, с лице към тротоара, не може да диша, задушава се в това положение. Ама къде са лекарите? Защо толкова се бавят? Взираше се в гърба на Лев, опитваше се да долови и най-слабо движение, което да й подскаже, че той диша, но не виждаше движение и постоянно й се струваше, че той вече е умрял, но пропъждаше тази мисъл и безцелно, но упорито галеше плата на палтото му и ръката на мястото, където се бе запретнал ръкавът. Въпреки студеното време ръката беше топла и това й вдъхваше, макар и призрачна, но някаква надежда, че все пак не се е случило нищо страшно, че всичко ще се оправи и ще бъде наред. Ето сега ще дойдат лекарите, ще преобърнат Лев, ще му бият инжекция, ще му помогнат да стане, ще го доведат до вкъщи, а там вече тя ще го съблече, ще го настани в леглото, ще го стопли и ще му налее топъл чай, ще го завие хубаво и ще седи до него, хванала ръката му, чак до сутринта. А на сутринта всичко ще бъде както винаги. Лев ще стане, ще се избръсне, ще вземе душ и елегантен и красив ще тръгне за своя театър.

— Вземете паспорта на съпруга си — чу тя гласа на патрулния милиционер. — Намерихме го в джоба му и проверихме адреса, иначе нямаше да ви открием. И ето това…

Елена с усилие извърна глава и видя в ръцете на милиционера портфейла на Льова и някакви документи, май удостоверението за членството му в Съюза на театралните дейци, някакви пропуски, както и връзка ключове.

— Проверете всичко ли е налице, може нещо да липсва. В портфейла, в портфейла погледнете, парите там ли са?

Елена се постара да се съсредоточи, да преброи колко са парите в портфейла, наброи малко над три хиляди, но разбра, че не би могла да знае те много ли са, или малко, дали са всички, или нещо е било откраднато. Лев май не би трябвало да е носил много пари днес… Но всичко останало беше налице — и документите, и ключовете.

Бърза помощ пристигна доста бързо, макар че на Елена тези десет минути й се сториха цяла вечност. От колата слязоха лекар и медицинска сестра, след няколко секунди се появи и шофьорът, който отвори задната врата и извади носилка. После отиде при милиционерите от патрулната служба, поговори си нещо с тях, след което двете коли — милиционерската и линейката — включиха фаровете си и насочиха светлината към тялото.

Лекарят пристъпи към прегледа и Елена, затаила дъх, се заслуша във всяка дума, която той с тих глас казваше на медицинската сестра:

— Болният е в безсъзнание… диша… пулсът е ускорен, ритмичен.

Медицинската сестра бе отворила куфарчето си и вече пълнеше спринцовката от ампулите, а лекарят, късогледо примижал, поставяше абокат.

— Какво ще му инжектирате? — ужасена попита Елена.

— Противошокови препарати, препарати за сърцето, хормони, пикочогонни средства. Както и противогърчови.

— Но какво му е всъщност? Сърцето ли? Той никога не се е оплаквал от сърцето. Днес е пил, беше на банкет — кой знае защо започна да обяснява Елена. Струваше й се, че ако измисли причина, самото следствие ще се окаже не толкова страшно.

— Има черепно-мозъчна травма — каза лекарят, като леко се извърна към Елена. — Явно са го ударили по главата. Поточната диагноза ще се установи в болницата, но изглежда, е нараняване на меките тъкани в тилната и теменната област. Ще дойдете ли с него?

— Разбира се, разбира се — заговори Елена.

В онзи момент тя изобщо не се сети, нито за мобилния телефон, нито за документите, нито за парите. В себе си нямаше нищо, само ключовете от апартамента.

Качи се в колата и седна на неудобната седалка до носилката. На другата седалка, до главата на мъжа й, се настани лекарят.

— Защо не се свестява? — попита Елена с треперещ глас. — Нали му бихте инжекции. Не помогнаха ли? Ами направете му още някакви, защо седите?

— Какво ти свестяваме — уморено махна с ръка лекарят, когото Елена едва сега, макар и с усилие, успя да разгледа. Беше възрастен и грозен. — Болният е в кома.

— Как така в кома?! — ахна тя. — И кога сега… ами… кога той…

— Никой не знае това. Мозъкът е извънредно сложно нещо и е извънредно малко изучено. Никой няма да ви даде каквито и да било прогнози. Може да стане всичко. Той може да се свести след минута, а може и след година, или след пет години. Ако изобщо оживее. Съветвам ви да бъдете готова за всичко. Черепно-мозъчните травми са много коварни.

Пристигнаха в болницата, влязоха в приемното отделение, после Лев бе прегледан от невропатолог, реаниматолог, неврохирург, те полугласно се съвещаваха за нещо и Елена, която седеше в коридора, чуваше само отделни думи:

— Вътрешночерепен хематом… томография на мозъка… кръв за биохимия… непременно захар… анализ на урината… ЕКГ…

После излезе един от лекарите, млад, енергичен, бодър, въпреки че наближаваше пет сутринта, и обясни на Елена, че трябва да се провери за наличие на вътрешночерепен хематом, защото ако има, трябва да се оперира незабавно, а ако няма, болният може веднага да бъде настанен в реанимацията, защото състоянието му е стабилно. Откараха Лев за изследвания, а Елена остана да седи в коридора пред приемното, защото никой не й каза къде другаде може да почака. А тя съвсем се беше объркала и не попита никого. След около час плахо почука на вратата на приемното и й обясниха, че мъжът й е вече в реанимацията с предварителна диагноза „нараняване на главния мозък, кома“. Реанимацията се намирала в другата сграда на осмия етаж. Разбира се, тя може да отиде там, но няма да я пуснат по-близо от коридора, в реанимацията не пускат никого, не е разрешено.

Но Елена, разбира се, отиде. И разбира се, не я пуснаха. Тя седя там до десет часа сутринта, като се поклащаше, обхванала раменете си с ръце, после поиска разрешение да се обади по телефона от ординаторската стая и брат й, Вадим Вавилов, дойде да я вземе.

Вкъщи поспа два часа, преоблече се, сложи в една чанта две бутилки вода и пакет със сандвичи и отново отиде в болницата. На осмия етаж. В коридора пред вратата на реанимацията. Ще седи тук, докато Лев не се свести, докато не го види и поговори с него, докато не се убеди, че ще се оправи.

Така прекара всичките шест дена, прибираше се само през нощта. Лекарите я гонеха, завеждащият отделението се ядосваше, казваше й, че трябва да се прибере вкъщи и изобщо, да си гледа своите работи и да не пречи, че тук всички са професионалисти и ще минат без нея, че тя и без това с нищо не може да помогне. Но Елена упорито седеше, защото нямаше сили да живее другояче. Нямаше сили изобщо за нищо, освен за това тъпо седене в коридора.

През тези шест дни й говореха разни неща: и че мъжът й може да диша самостоятелно, сърцето му е стабилно, има гълтателен рефлекс, и че болният е станал неспокоен, получил е еднократни гърчове, и че се е вдигнала така наречената мозъчна температура, която трудно се сваля. Или пък настъпваше някакво подобряване и на Елена казваха, че се е появила реакция на докосване — трепнали клепачите, появила се реакция на болката от инжекциите. Ту пък положението му се влошавало. Елена всеки ден питаше лекаря какво лечение прилагат на мъжа й, но питаше повече формално, защото нищо не разбираше от медицина и не можеше да оцени отговорите. Но и отговорите, естествено, бяха формални като въпросите: провеждали антихеморагично, противогърчово, противооточно, хормонално, антибактериално лечение и така нататък.

Тя питаше за това, защото не й достигаше смелост да попита за нещо съвсем друго, и й липсваше мъжество да чуе възможния отговор. Нима е важно с какво и как лекуват Лев? Много по-важно е тя да разбира какво ще стане с него? Какъв ще стане той? И ще го бъде ли изобщо? Но Елена нямаше душевните сили да попита за това.

В края на коридора се появи позната спортна фигура — Никита Колодни, актьорът, на когото Лев най-сетне бе дал едната от двете главни роли в новата пиеса. Всъщност не едната от двете главни, а истински главната, защото работата е не само в обема на ролята, във времето, прекарано на сцената, но и в драматургията на образа, а при тази роля тя е много по-интересна, отколкото в другата също голяма роля на Зиновиев, когото ще играе Миша Арцеулов. Миша… Миша.

— Как си, Лена? — приближи Никита и разцелува Елена по двете бузи. — Има ли нещо ново? Как е Лев Алексеевич?

— Все така — тъжно отговори тя. — Без промяна.

— Но как така? — Никита се смути или пък се огорчи, Елена не разбра. — Нали завчера ми каза, че има леко подобрение.

— Завчера имаше, а днес вече няма. Никита, аз наистина нищо не знам, нищо не ми казват и при Лев не ме пускат. Състоянието е стабилно тежко — това е всичко, което мога да измъкна от тях.

— Господи. — Колодни приседна до Елена, прегърна я през раменете, притисна я до себе си. — Горкото момиче, клета моя, мога да си представя колко ти е тежко. И ти така си седиш тук? Честно да ти кажа, надявах се да не те заваря, мислех, че все пак ще се стегнеш и ще се прибереш вкъщи. Трябва да си починеш, Лена, а ти се изтезаваш. Трябват ти сили, а и без това сега не можеш да помогнеш на Лев Алексеевич.

— Не мога да си тръгна — смотолеви тя, свря лице в рамото на Никита, задавена от сълзи, — имам чувството, че докато съм тук, наблизо, Лев го чувства и му е по-леко. Не знам за разните полета, за аурата или за флуидите — сега съм готова да вярвам на всичко, само това да помогне на Лев. Ако можех да поседя до него, да подържа ръката му, сигурна съм — той би почувствал това и би се свестил.

Тя тихо заплака, а Колодни седеше до нея мълчаливо, прегръщаше я и я галеше по ръката. И Елена му беше благодарна за това мълчаливо съчувствие и за топлото широко рамо, върху което капеха сълзите й.

— Ние всички много се вълнуваме за Лев Алексеевич — заговори най-сетне актьорът. — Много хора искаха да дойдат тук, какво ти много — практически всички, но нали разбираме — това е болница, реанимация, на теб не ти е до нас, пък и никой няма да пусне тук такава делегация, ще ни изгонят направо от прага. Извоювах си правото да дойда и им обещах веднага да се обадя и да им разкажа всичко по телефона. Владимир Игоревич сутринта се обадил на лекаря, но той нищо не му казал, жена му, казал, седи тук, в коридора, току-що я видях, така че тя, ако иска, ще ви каже всичко, а аз нямам право, защото не сте роднина. Наистина Бережной всеки ден се обаждаше, но всеки ден му отговаряха едно и също: жена му знае всичко, а на вас няма да дадем информация. Но там, в театъра, всички останаха, никой не си тръгна след репетицията, всички чакат да им се обадя и да им кажа какво става с Лев Алексеевич.

Елена избърса сълзите си, още веднъж изхлипа и се изправи.

— А как сте изобщо в театъра? — попита тя просто за да поддържа разговора. Никак не й беше интересно как са нещата в „Нова Москва“, но й се искаше да бъде учтива поне като благодарност за вниманието и подкрепата.

— Ами как сме… — махна с ръка Колодни. — Никак. Всички чакат Лев Алексеевич, без него нищо не помръдва. Сеня, разбира се, провежда репетициите, всичко върви по график, но това не е същото, не е… Никой няма да постави тази пиеса по-добре от Лев Алексеевич, никой не може да направи така, че тя да се задържи поне един сезон, прекалено слаб е материалът. Сеня няма да се справи. Ако завърши спектакъла, той ще се провали още на премиерата. И аз пак ще остана без главна роля. Единствената ми надежда е Лев Алексеевич да оздравее по-скоро и той да го подготви. По-добре да го пуснем по-късно, дори по-добре да не е през този сезон, а през следващия, но тогава той наистина ще бъде добър спектакъл.

Никита говореше все неща от този род, но Елена вече не го слушаше. Изведнъж й стана неприятно и много обидно. Лев лежи там, зад стъклената врата, в кома е и не се знае как ще свърши всичко това и кога, а хората от театъра мислят само за себе си и за своите спектакли и роли. Цялото им съчувствие към нея, към Елена Богомолова, не е нищо друго, освен банално събиране на информация за удовлетворяване на собствения им изцяло фокусиран върху собствената персона инстинкт за самосъхранение: на човека е присъщо неизтребимото желание да знае на какво може да разчита лично той, как ще се развиват събитията лично за него, какво ще стане лично с него и с какви обстоятелства ще трябва да си има работа. Всъщност това е напълно разбираемо и в това няма нищо лошо, нищо осъдително, но… Но кой знае защо много боли, когато за теб това е въпрос за живота на твоя единствен близък и любим човек, а за другите — просто въпрос за удовлетворяване на инстинкта.

— Да поседя ли с теб? — съчувствено попита Колодни. — Искаш ли да изтичам да ти купя нещо за ядене, да ти донеса кафе, тук долу има кафене. Или ако искаш, да отидем заедно, аз ще поседя, а ти ще хапнеш. Лена, хайде стегни се, трябва да се държиш, ако се отпускаш така, няма да помогнеш на никого и на първо място — на Лев Алексеевич.

— Не съм гладна — отговори монотонно Елена. — Ти върви, Никита, не е нужно да седиш с мен, добре съм. Кажи там на всички, че при нас няма промяна.

Тя дълго гледа след Колодни, продължи да гледа в същата посока дори когато след него отдавна се бе затворила вратата на асансьора, който се намираше в отдалечения край на коридора.

Така седя до вечерта. Трябваше да се прибира, но я налегна такава мъка, стовари й се такава тежест, че нямаше сили да помръдне. А трябваше и да шофира… Как да шофира в това състояние, когато очите й постоянно се пълнеха със сълзи и ръцете й започваха да треперят?

Извади телефона и се обади на брат си.

— Вадик, моля ти се, ела в болницата да ме вземеш, не мога да седна зад волана, много съм зле — проплака тя в слушалката.

— Какво е станало? — разтревожено попита Вадим Дмитриевич. — С Лев ли…? Какво става?!

— Ами все същото, без промяна. Просто нещо съм се скапала. Ще ме вземеш ли?

— Разбира се, разбира се, чакай ме, не тръгвай никъде, аз ще дойда.

Вадим пристигна след около час, здраво хвана сестра си под ръка и я поведе към асансьора. Настани я в своята кола, извади от жабката малка бутилчица коняк и й я подаде.

— Ето, сръбни малко.

Елена отрицателно завъртя глава.

— Не искам. Няма да пия.

— Пий! — гласът му стана настоятелен и твърд. — Погледни докъде си се докарала: не ядеш, не пиеш, не спиш, цялата си посиняла, тресеш се. Пийни и се отпусни поне малко. Исках да ти се накарам, през целия път си подготвях думите, но като те видях — сърцето ми се сви. Себе си пожали, Лена!

— Ами Лев? — издума тя през отново рукналите сълзи. — Кой ще пожали Лев?

— Лев и без това всички го жалят, повярвай ми. Между другото, искам да ти съобщя, че наех частен детектив.

Елена учудено погледна брат си.

— Защо?

— Как защо? Една глава е добре, а две при всяко положение ще свършат по-добра работа. Нека и тя да порови, може да открие нещо, което държавните детективи ще пропуснат. По-зле няма да бъде.

— Ох, Вадик, може би не биваше, а?

— Защо? — искрено се учуди Вавилов. — Ти не искаш ли да заловят престъпника?

— Не знам — тихо прошепна Елена. — Нищо не знам, Вадик. Само едно искам: Лев да се оправи. Или поне просто да оцелее.

— Говориш глупости — строго й се скара Вадим Дмитриевич. — Крадецът трябва да отиде в затвора. И ще отиде. Не го казвам аз, казал го е Глеб Жеглов.

— Ами ако…

— Какво „ако“? Довърши, довърши, не мълчи. Да не би да знаеш нещо?

— Не, нищо не знам, но ме е страх.

— От какво те е страх?

— Разбираш ли, Ксюша… Лев толкова я обича, просто я обожава, макар че, естествено, вижда всичките й особености и не бих казала, че е във възторг от тях, но нали това е… С една дума, разбираш. Лев няма да го преживее.

Вавилов дълго и мълчаливо се взираше в Елена.

— Нима сериозно мислиш, че това е възможно? Тя отново се разплака. И не можа да отговори нищо. Не знае тя, нищо не знае.

* * *

Когато говореше на Елена Богомолова, че след дневната репетиция никой не си е тръгнал от театъра и че всички седят и чакат от него новини, Никита Колодни излъга, без да му мигне окото. Всички артисти се бяха пръснали по свои си работи, дори онези, които бяха заети във вечерния спектакъл. Изключението беше само Евгения Фьодоровна Арбенина, която не очакваше никакви новини от Колодни, защото справедливо смяташе, че подобни въпроси се решават с помощта на мобилен телефон, а далеч не с безцелно мотаене из театъра. Просто тя обичаше и своя театър, и своята гримьорна, тук се чувстваше като у дома си и същевременно усещаше собственото си присъствие на служител. И то не на какъв да е служител, а на Служител, Отдаден на Великия Театър.

Настя Каменская и Антон Сташис, разбира се, все още не можеха да знаят това, защото, придружени от помощник-режисьора Федотов, просто се качиха на етажа с гримьорните и тръгнаха надясно от стълбището, към женската половина. Имаха избор дали да тръгнат надясно, или наляво, и Федотов им обясни, че дясната страна е женската, а лявата — мъжката.

— За днес мъжете ми стигат — решително каза Настя. — Хайде да опитаме да поговорим поне с една жена, защото така получаваме чисто мъжки поглед върху ситуацията.

Вървяха по коридора покрай вратите, на които висяха табелки с имената на актрисите, на някои — по две, а на някои — и по четири, почукваха, натискаха дръжките, убеждаваха се, че в гримьорната няма никого, и продължаваха напред. Докато иззад вратата с табелка „Е. Ф. Арбенина“ чуха:

— Да, да, влезте!

Настя погледна въпросително Александър Федотов.

— Тя сама ли е в гримьорната? Всички са по две, по четири, а тя — сама? Защо? Та Арбенина не е единствената народна артистка на Русия във вашия театър, има и други — попита шепнешком.

Федотов изразително сви рамене.

— Това е то театърът — прошепна в отговор.

Настя не остана доволна от отговора, но го прие като сведение.

Народната артистка на Русия Евгения Фьодоровна Арбенина се беше полуизлегнала на диванчето, едната си ръка бе поставила под главата, а с другата галеше пухкава снежнобяла котка. Настя веднага усети миризмата на тютюн, коя го се бе вкоренила тук от дълги години, въпреки системното проветряване. А нали й бяха казали, че в сградата на театъра може да се пуши само на строго определени за това места и гримьорните не са такива места. Значи и в това отношение за Арбенина бе направено изключение. Или тя просто умее да се договаря с неподкупните пожарникари?

— Евгения Фьодоровна, приемате ли гости? — долови Настя в гласа на Федотов неприкрито подмазване.

— Заповядайте — прозвуча отговор.

Гласът на Арбенина беше необикновено звучен, с приятен нисък тембър, именно какъвто го бе запомнила Настя от филмите, а усмивката — истински царствена.

— Оставям ви под грижите на Евгения Фьодоровна, а когато се освободите, наберете ме, ще дойда — разбърза се помощник-режисьорът.

Арбенина се включи в разговора на драго сърце, дори отмести котката и зае друга поза, за да може удобно да жестикулира.

— Сеня Дудник ли? — попита тя в отговор на поредния въпрос и се намръщи. — Той нищо не поставя, моля ви се! На кого е притрябвал? Един-два спектакъла някъде из провинцията, а иначе седи тук и чака Лев Алексеевич да благоволи да му даде възможност да постави нещо, някоя глупост. Предимно просто замества при репетиции Богомолов, когато Лев Алексеевич отсъства.

— А какво ще стане с театъра, ако Богомолов не се върне? — попита Антон.

Арбенина леко повдигна своите красиво извити вежди и заговори малко по-бавно — обмисляше отговора си или претегляше всяка изречена дума.

— Ами знаете ли, носят се различни слухове. Например чували ли сте името Черновалов? Виктор Константинович Черновалов?

— Чувала съм го — кимна Настя.

Не беше запален театрал, но наистина беше чувала името, макар да не беше гледала нито един спектакъл, поставен от именития режисьор. Виж, Антон, изглежда, дори не беше чувал името, във всеки случай при споменаването на Черновалов лицето му изобщо не се промени.

— Та така — продължи Евгения Фьодоровна, — Виктор Константинович сега няма театър, отдавна, преподава по малко, понякога го канят някъде да постави нещо, понякога води майсторски класове и у нас, и в чужбина. Вече е на възраст и често боледува. Но му се иска да има свой театър. Разбирате ли? Има заветна мечта. А из висините го обичат, уважават го, той влиза, без да чука, в кабинета на министъра на културата, тъй като нашият министър навремето е бил ученик на Черновалов. И нашият Сеня Дудник е учил навремето при Виктор Константинович и е бил един от любимците му. Така че ако, не дай си боже, Лев Алексеевич не се върне, Черновалов има всички шансове да стане нашият нов художествен ръководител. Или ще ни го натрапят отгоре, или чрез апаратни игри ще направят така, че трупата да го избере. И тогава вече — Арбенина направи изразителен жест с ръка — за нашия Сеня ще започне истински райски живот, защото самият Черновалов няма да поставя нищо лично — твърде стар е за това, вече няма сили. Тоест ще поставя, разбира се, но по спектакъл на две години, винаги се е славил с бавната си и задълбочена работа, не като при нас тук: за два месеца спектакълът е готов. Виктор Константинович винаги е репетирал по осем-девет месеца, всичко е изпипвал, усъвършенствал, съставял е спектакъла като картина от бисери, късче по късче, мънички и шлифовани до пълен блясък. А покрай него Сеня ще поставя по три-четири спектакъла на година, ще набере опит, ще стане име, Черновалов ще му помогне да получи някоя и друга престижна награда, той има такава възможност, а пък когато след няколко години Виктор Константинович окончателно се оттегли в пенсия, Сеня вече ще има всички шансове да стане наш художествен ръководител.

— Откъде сте толкова сигурна? — попита Настя.

— Убедена съм. Сеня вече ще бъде име, лауреат — това, първо. Той е вътрешен човек, нашият театър го познава отдавна, и то добре — това, второ. И той няма да повтаря грешките на Лев Алексеевич — трето.

— Грешките ли? — Антон като ястреб тутакси се вкопчи в непредпазливо изтърваната дума. — Какво имате предвид?

— Разбирате ли — засмя се Арбенина, — в театъра аз се радвам на специално положение, но това не значи, че съм сляпа и глуха. Лев Алексеевич се грижи за мен като за кристална ваза, но иначе е човек сложен, нееднозначен, има тежък, избухлив характер, властен е, обидчив. А Сеня е сладурче — мек, добър, учтив, обича актьорите и ги цени, а актьорите чувстват това отношение и му се отплащат със същото. Затова, когато един ден се стигне до избор на художествен ръководител, нашата трупа ще застане като един човек зад Сеня. Но именно един ден, защото Сеня засега е никой, режисьор без име, а Черновалов ще му помогне да получи име. По-точно, да стане име.

Я виж ти, помисли си Настя, Дудник бил сладурче, добро момче, което обича и цени актьорите. На нея изобщо не й се стори такъв.

— Защо сте толкова сигурна, че Черновалов няма да поставя лично? — попита през това време Сташис. — Защо му трябва тогава да става художествен ръководител? За какво му е да иска да има свой театър, ако няма да поставя в него?

— Защото иска да осъществява художествено ръководство — усмихна се Евгения Фьодоровна — и да се оттегли окончателно от длъжност на такова ниво, за да не се срамува пред себе си и пред наследниците си. Кой е сега Виктор Константинович? Никой. Макар и известен в миналото режисьор, пак е никой.

Настя малко се интересуваше от ситуацията с Черновалов, тя обърна повече внимание на думите на Арбенина, че Богомолов се държал зле с актьорите и другите служители в театъра. Разбира се, тази информация не беше нова, за това й бе говорил и Гриневич, но тази тема трябваше да се развие, може би щяха да изплуват интересни подробности.

— Кажете, Евгения Фьодоровна, може би някой от вашите колеги толкова сериозно е бил обиден на Лев Алексеевич, че да е поискал да го убие?

— Какви ги приказвате! — размаха ръце актрисата. — Няма такъв човек! Колкото до обидчивостта, ние, актьорите, сме на първо място. Но да се стигне чак до убийство! Хората от театъра изобщо не са способни на убийство, трябва добре да проумеете това, ако искате да намерите престъпника. Не търсите на правилното място. Сигурно вече поне десет пъти са ви казали, че актьорите са едни големи деца? Казали са ви, нали?

— Казаха ни — не можа да не признае Настя.

Арбенина присви очи и погледна втренчено първо нея, после Сташис.

— Но вие не повярвахте, така ли? А трябваше. Защото такава е истината. Ние много обичаме да побърборим, да разкажем едно-друго, да се киприм, но не правим нищо по същество. Така сме устроени.

— Но освен актьорите в театъра има и други служители — напомни Настя. — И те също може да са имали причини за обиди, за неприязън, дори за омраза.

— Да, възможно е… — сякаш неохотно се съгласи Арбенина и изведнъж се оживи: — Между другото, тъкмо си спомних, че имахме един театърмайстор, който се беше изхитрил да провежда нощем на сцената някакви съмнителни кастинги и което е най-ужасно — за тези кастинги докарвали малолетни момичета. Не знам за какви такива цели са ги оглеждали тук, но когато тази работа се разкри, дойде милиция, арестуваха го и дори май после го тикнаха зад решетките.

— А какво общо има с това Богомолов?

— Именно той извикал милицията, когато научил. А научил случайно. Това беше отдавна, аз и тогава не знаех подробности, а сега пък съвсем нищо не си спомням.

— Колко отдавна?

— Преди около четири години, може би три. Не, не мога да кажа точно кога.

Настя едва се сдържа да не се усмихне. Като гледаше Арбенина, като я слушаше, имайки предвид нейното специално положение в театъра, беше трудно човек да повярва, че тя може да не помни някакви подробности. Усуква го нещо примата на руския театър, усуква! Интересно защо?

— Спомняте ли си името на този театърмайстор?

— Скирда, Леонид Павлович Скирда.

Това добре. Зарубин ще го провери. Значи всичко е наред с паметта на Евгения Фьодоровна, не бива да се оплаква. Но тя прикрива не театърмайстора Скирда. Кого тогава?

— Имало ли е и други подобни истории? — попита Антон.

Арбенина нетърпеливо въздъхна.

— Скъпи, вече ви казах: един артист не може да убие, друга е психиката на артиста, другояче разсъждава той. А колкото до другите служители, нямам никаква представа какво става при тях. Театърът е устроен така: всеки си знае само своята работа, своите задължения, не се навира при другите, не се и интересува. Всеки мисли единствено как да свърши възможно най-добре само своето късче работа, защото от всяко такова късче зависи съдбата на спектакъла. И никак не го засяга кой какво прави зад стената, кой за какво отговаря и кой с кого се бил скарал.

След деня, прекаран в театъра, Настя Каменская беше абсолютно уверена: правилото е никакви кирливи ризи навън. Вътре, сред своите, може всичко, но навън — дума да не става.

Преди да се обадят на услужливия помощник-режисьор Федотов, тя трябваше да се свърже със Серьожа Зарубин и да му предаде информацията за Леонид Павлович Скирда. Всъщност Скирда едва ли е извършил покушението срещу Богомолов, прекалено висок е рискът, защото в театъра добре си спомнят историята с кастингите, но зад него най-вероятно стои някаква организирана сила и именно тя може като нищо да си е разчиствала сметките с художествения ръководител, който е разкрил игричките й. Но от друга страна, минало е толкова време… Защо сега? Защо не по-рано? Добре, няма какво толкова да си блъска главата на тази тема, нейната задача е да търси и намира информация в театър „Нова Москва“, а вече Серьожа да си решава как да използва тази информация.

* * *

— Да вървим, ще ви покажа театъра — предложи Федотов, когато посрещна Настя и Антон в коридора на „женската“ половина. — До началото на спектакъла има час и половина, всички са заети, работниците монтират декорите, реквизиторите се подготвят, после ще започнат да идват актьорите, няма да им е до вас. Малко на своя глава си позволих да се разбера с главния администратор, той ще може да разговаря с вас след началото на спектакъла, докато тече първото действие. Преди това той е под пара, а после е готов да отговори на въпросите ви.

— Вие сте нашият пряк ръководител, така ли? — позасмя се Антон. — Или директор?

Настя незабелязано го ръгна с лакът в хълбока. Защо търси конфликт? Да, този Федотов е натрапчив и прекалено любопитен, но без него щяха да са загубени. И изобщо, не е хубаво да обиждаш хората, това е златното правило на всеки опитен оперативен работник.

Но на Александър Олегович Федотов и през ум не му мина да се обижда.

— Ама моля ви се, аз съм вашият екскурзовод-преводач, това е най-близо до истината. Ще разглеждаме ли театъра, или не ви е интересно?

— Не, много ни е интересно — побърза да отговори Настя.

Антон само мълчаливо кимна, сиреч да, би било любопитно да погледнем, но Настя не забеляза ентусиазъм в очите му.

Помощник-режисьорът ги поведе нагоре по служебното стълбище, отвори една желязна врата, мина напред и ги покани с жест на ръката.

— Влизайте, само че много внимателно, гледайте си в краката, тук има отворени люкове.

Озоваха се в горната галерия, една тясна, тъмна и на пръв поглед абсолютно нестабилна конструкция. Настя се при тесни, дощя й се да се върне на онова стабилно, добре осветено служебно стълбище. Здраво се хвана за перилата, които й се сториха тънки и паянтови. Антон пък се чувстваше напълно уверено, с лекота се придвижваше по галерията след Федотов и задаваше маса въпроси.

— Това е тежката машинария — показа Федотов дебелите стоманени и кълчищни въжета, на които бяха закрепени тежки противовеси. — По-нагоре вече са само решетките.

Той показваше и някакви други неща и с увлечение обясняваше, но Настя не го слушаше, тя изобщо не помръдваше, сякаш беше залепнала за конструкцията. Сцената беше далече долу, сценичните работници поставяха декорите и отгоре изглеждаха като миниатюрни живи играчки. Тя премести погледа си нагоре и забеляза висящ между суфитите скелет. Гледай ти, и театърът си имал чувство за хумор! Ако човек падне от тук на сцената, това си е сигурна смърт. Интересно, дали в театрите стават нещастни случаи със сценични работници? Ами престъпления, при които може да блъснат някого от горната галерия? Перилата не са високи, нищо работа е да блъснеш човек, стига да имаш желание… Господи, какви мисли нахълтват в главата ти на това странно и страшно място! Вън оттук, бягай, и то колкото може по-бързо. Надолу, където е сцената, където има хора, където под краката ти има твърдина, с която си свикнала, а не въздух. Причината да й се струва толкова страшно и неприятно тук, в галерията, бе, че наоколо е само въздух и пустота, галерията е цялата в решетки и всичко е боядисано в черно — и подът, и перилата, точно затова се вижда зле и ти се струва, че няма абсолютно нищо, само въздух, няма нищо солидно и стабилно, всичко е паянтово, тъмно и страшно. Като на ръба на бездна. Сигурно трябва да имаш някакъв абсолютно особен характер, за да работиш тук с години.

— Александър — извика тя, — хайде да слизаме, нали обещахте да ни покажете сцената.

Федотов се извърна, в тъмното очите му проблеснаха някак странно.

— Страх ли ви е, Анастасия Павловна? Не се бойте, театърът е добър, не причинява зло никому. А пък вашият колега, гледам, изобщо не се страхува, бързо свикна тук.

— Нямаме време, Александър, време нямаме — изразително погледна тя часовника си.

Слязоха долу и докато слизаха, Настя недоволно забеляза, че краката й бяха някак омекнали, във всеки случай не стъпваха уверено. Отново тръгнаха по коридори и Настя, колкото и да се мъчеше, не можа да си спомни бяха ли минавали днес оттук, или още не. Май бяха минавали, защото ето, тази врата си я спомни… Да, точно така, Федотов я отваря и те отново се озовават зад кулисите.

— Това е моето работно място — посочи помощник-режисьорът малко бюро с вграден в него пулт и лампа с дълго гъвкаво краче. — Но днес друг води спектакъла.

Буквално на метър от бюрото на помощник-режисьора имаше още едно, на което лежаха различни предмети, а до него стоеше младичко момиче с дебела тетрадка в ръцете. Тетрадката беше отворена, момичето поглеждаше в нея, после местеше поглед към бюрото, преместваше нещо, отново поглеждаше в тетрадката.

— Какво прави тя? — любопитно попита Антон.

— Нова е тук, „зарежда“ реквизита. Опитните реквизитори знаят наизуст всеки спектакъл и се справят без записки, а новаците трябва в началото постоянно да поглеждат в тетрадката. В такива тетрадки всеки спектакъл се записва много подробно, рисува се и схема — кое как и къде трябва да се намира.

— Не е ли все едно как трябва да са поставени предметите? — простодушно попита Сташис.

— Какво говорите! — искрено се възмути помощник-режисьорът. — Всеки предмет трябва да е на точно определено място — както е удобно на актьора, както той е свикнал. Когато отива при реквизиторското бюро, той не бива да мисли, не бива да търси с очи къде е предметът, с който сега трябва да излезе на сцената, трябва да е абсолютно сигурен и да има възможност да го вземе практически без да поглежда. Преди да излезе на сцената, актьорът не бива да се разсейва с такива дреболии. Е, щом искате на сцената, да вървим, защото скоро ще спуснат завесата и усещането ще се размие.

Декорите на сцената вече бяха почти монтирани, но завесата все още беше отворена и като направи крачка иззад кулисите, Настя се озова пред огромната празна зрителна зала. Само преди няколко минути, докато стоеше в горната галерия, тя си мислеше, че я е страх, отдавна не се е страхувала толкова. Нищо подобно, всъщност май никога не я е било страх, защото истински се уплаши едва сега. Краката й бяха залепнали за сцената, бяха станали чугунени, гърбът й се бе вкаменил, тя се взираше в залата и разбираше, че не може нито да помръдне, нито да издаде звук. А актьорите трябва да плачат и да се смеят тук, да страдат и да се радват, и то да го правят с лекота, искрено, достоверно. И при това да слушат партньора си, да схващат важното от думите му, да не бъркат текста, да не забравят кой къде трябва да стои и накъде да се движи, всяка секунда да бъдат готови за импровизация, и то далеч не защото им се иска да си направят майтап и да освежат омръзналия им текст на ролята, а просто защото някой — самият ти или твоят партньор — прави нищо и никаква грешчица и тя трябва да се оформи като умишлена. За такива грешки и предизвикани от тях неволни импровизации й бе разказвал Гриша Гриневич и тя винаги бе възприемала тези разкази като забавни анекдоти и с готовност се бе смяла заедно с него. Но едва сега, застанала на почти готовата за спектакъла сцена, Настя Каменская изведнъж за пръв път в живота си реално осъзна колко нечовешки труд стои зад красотата и привидната лекота на това, което зрителят вижда от залата, както седи на удобния стол с програмката в ръка, колко хора трябва да се трудят денонощно, за да измислят и въплътят тази красота и да постигнат тази лекота и правдивост. И колко нервни клетки трябва да се похабят, за да оживее измисленият спектакъл. Какво ти да оживее — дори просто да се научиш да ходиш по тази сцена и да говориш нормално струва неимоверни усилия.

„Те са абсолютно различни — мислеше си Настя, застанала на сцената, загледана в залата — и не е възможно да ги разбера. Когато съм общувала с Ирина Савенич, не съм усещала това, но тя не играе в театъра, а във филми. Вероятно театърът е нещо съвсем особено и хората тук са особени, не приличат на никого. Трудно ще ми бъде.“

— Анастасия Павловна — долетя до нея като през стена далечен глас. — Анастасия Павловна!

Тя се отърси от вцепенението и с усилие се извърна. Федотов стоеше пред кулисите и й правеше знаци с двете ръце. Интересно, отдавна ли стои така, отдавна ли я вика той?

— Анастасия Павловна, да вървим, вие съвсем ми нарушихте графика.

— Какъв график? — не разбра Настя.

— Вие цял ден сте на крак, обикаляте театъра, сега трябва да дойдете с мен в артистичния бюфет, да хапнете, да пийнете чай, да си починете, а веднага след седем, когато започне спектакълът и всички закъснели насядат, ще ви заведа при Валерий Андреевич, нашия главен администратор.

— Тоест вие и работни графици съставяте за нас, така ли? — не успя Настя да скрие своя сарказъм, макар да се постара.

— Ама моля ви се, как иначе? — добродушно се усмихна Федотов и разпери ръце. — Щом съм поел шефство над вас, трябва да проявявам грижа, да следя не само да не се изгубите, но и да не гладувате, и да не се претрепвате от ходене. Да вървим, да вървим, разбирам, че сцената ви е направила неизгладимо впечатление и сега малко не сте на себе си, но това е нормално, първият път сцената действа така почти на всички, само че трябва да помислите и за здравето си.

Храната в артистичния бюфет не беше кой знае колко разнообразна и далеч не беше изискана, но пък беше прясна и явно приготвена с обич. Настя неочаквано разбра, че е страшно гладна, и с нескрито удоволствие изяде картофената салата и две банички с извара и стафиди.

— Александър Олегович, а каква е била тази история с театърмайстора Скирда? — попита Антон, лапайки запечените на грил кренвирши.

— А — усмихна се Федотов, — разказали са ви вече? Жалко, исках аз да ви зарадвам с това анекдотче, смятах тъкмо покрай чая да ви го поднеса, но явно са ме изпреварили. Интересно, кой? Сигурно Семьон Борисович?

— Няма значение кой именно — избегна отговора Сташис. — Ние искаме някакви подробности. Ще ни помогнете ли?

— Разбирате ли, не съм изцяло в течение, защото всичко ставаше на високо — помощник-режисьорът посочи с пръст тавана — ниво. Знам само, че някой изпял на Лев Алексеевич, че нощем нещо става в театъра. Кой е доложил не знам, но фактът си е факт: Лев Алексеевич започнал лично да идва нощем в театъра, забранил на дежурните и охранителите да вдигат шум, пристигал, тихичко влизал в сградата и започвал на пръсти, заедно с охранителя, да обикаля сградата. Веднъж дошъл, втори, трети път, а на четвъртия хванал нашия Скирда на местопрестъплението. Оказало се, че се е наговорил с една от смените на охраната и дежурната портиерка на пропуска, по онова време всички работели по график „денонощие след три“, затова едни и същи портиерки винаги попадали в една смяна с едни и същи охранители. Сега театърът има договор с друга охранителна агенция, тя има свой пълзящ график, а тогава смените съвпадали. Та, значи, Скирда се разбрал с една от смените и веднъж на четири дена организирал на сцената кастинг с някакви богати чичковци и млади момичета. Лев Алексеевич веднага извикал милицията и предал всички, уволни портиерката, развали договора с охранителната агенция и намери друга. Всъщност това е всичко, което знам.

— Почакайте, почакайте, Саша — разтърси глава Настя, която не можеше да повярва в това, което чу. — Искате да ме уверите, че художественият ръководител на театъра, режисьорът Богомолов, нощем, вместо да спи, е идвал в театъра с една-единствена цел — да пипне незнайно кого заради незнайно какво? Да не би да си е сменил амплоато на режисьор с амплоа на нощен пазач? Просто безумие!

— Не е безумие — позасмя се Федотов. — Такъв си е той, Лев Алексеевич Богомолов. Разбирате ли, нашият Лев Алексеевич обича да се страхуват от него, такава една особеност на характера има. Смята, че именно това е главният признак, основният атрибут на властта, а не правото да подписва финансови документи или да взема някакви решения, свързани с пари. И без това нищо не разбира от тези документи и тези решения. А иска да има власт. Лев Алексеевич много обича да обикаля разните ателиета, да проверява служителите, да залавя нарушители на местопрестъплението, за да не се пие алкохол или просто чай на работните места, в шивалнята да не се изпълняват частни поръчки, да не се нарушава дисциплината и тем подобни. Такъв е той, своеобразен Карабас-Барабас, изискваше работа, работа и работа, никакви нарушения и отклонения. Освен това страшно обича да уволнява, и то гръмко, с крясъци, със скандал, да кресне с цяло гърло: „Вън оттук!!!“, и целият театър да чуе това и да трепери от страх.

„Той явно не обича Богомолов — мислеше си Настя, докато внимателно слушаше помощник-режисьора. — И то не просто не го обича. Мрази го. Безумно го мрази. Отдавна. Но тук нещо не е наред… Ще трябва да си поговоря с Антон, може той нещо да е забелязал.“

* * *

Театърът се вълнуваше и негодуваше. Как може: да разрешат на външни хора да стоят на сцената, на това свято място, и то преди спектакъл, и то с мръсните си обувки! Просто умът му не го побираше! За съжаление, през последните двайсет години такива неща се случваха все по-често, но Театърът така и не можа да свикне с това, да се примири и да го приеме. Той и не искаше нито да свиква, нито да приема, нито да се примирява! Няма да я бъде тая!

А как беше навремето… Подобно светотатство беше просто немислимо, отношението към сцената беше грижовно, влюбено, уважително, пазеха я от външни лица като светиня и никой не смееше да стъпи на нея без работа, просто така, от любопитство, като днешните „екскурзианти“. Още през юни 1897 година при своята историческа среща в „Славянский базар“ Станиславски и Немирович-Данченко се бяха уговорили присъствието в театъра с връхни дрехи, галоши, шуби и калпаци да бъде най-строго забранено. А тази от милицията се изтъпанчи на сцената с обувките, с които ходи по улиците.

Театърът добре си спомняше как тук дойде самият прочут Шверубович от МХАТ, как обикаляше сградата, оглеждаше цеха за обемни декори, разговаряше с художниците. Какъв човек беше! Най-добре от всички знаеше как трябва да се отнасят към сцената. Театърът тогава чу как Шверубович разказваше за Станиславски, за неговата особена безшумна походка, която Константин Сергеевич си изработил, за да минава много тихо зад сцената по време на спектакъл. Великият режисьор се движел изключително предпазливо, дълго избирал с крак опорна точка, поставял го на нея, бавно пристъпвал от пръстите към цялото стъпало, пренасял тежестта на тялото си върху единия крак, бавно откъсвал от пода другия, търсел опора с него… От подобно отношение към сцената и самата атмосфера в театрите е била друга, по-тържествена, по-тайнствена, по-приказна. Дори завесата в онези времена е висяла другояче, гънките й са се спускали от корниза по-различно, по-меко, по-плавно, по-изящно… Ех, какво да си приказваме.

А сега насред сцената застанала някаква непозната жена и се втренчила в залата. Какво толкова иска да види? Там няма нищо, освен столове. Всъщност Театърът определено знаеше, че в залата има много неща, които лично той бе виждал и долавял, но нима тази жена е способна на такова фино възприятие? В залата има всичко, там е целият спектър от човешки чувства, страдания, вълнения, там има и радост, и веселие, и горестни спомени, и внезапни светли сълзи, и иронични усмивки, и възторг, и негодувание, и презрение — нима е възможно да се изброи всичко? Нима е възможно с няколко думи да предадеш всичко онова, което остава в зрителната зала, след като спектакълът е видян от няколкостотин души, всеки от които има своя история, свой характер, свой житейски опит, свои уникални спомени, а следователно — свое индивидуално и неповторимо възприятие? А следите остават тук, в зрителната зала, в нейния въздух, в тапицерията на столовете, в дървото на паркета, в цялата атмосфера. Театърът чувстваше тази атмосфера, четеше я като книга, дишаше с нея, живееше в нея. Но тази мършава блондинка, която неуморният и вездесъщ Саша Федотов, кой знае защо, доведе на сцената, нищо няма да почувства, няма да разбере. Защо тогава трябва да стои тук?

Два часа преди началото на всеки спектакъл Театърът започваше да се настройва, той добре знаеше каква пиеса ще дават и кои актьори участват в нея, подготвяше се да приеме благодарния зрител, да сподели с него удивлението от чудото, което ще започне веднага щом се вдигне завесата, и да погълне в себе си всичко горчиво и тягостно, което може да се изплиска от човека по време на спектакъла. Нека се изплисква, нека излиза от хората всичко черно, натежало на сърцата им, той, Театърът, ще остави всичко в себе си, та човекът да излезе оттук обновен и лек. Театърът беше готов на всичко, та на зрителя да му харесва тук и той да се връща в него отново и отново.

Той трябваше да помогне и на артистите по време на спектакъла, и на помощник-режисьора, който води спектакъла, и на бригадата сценични работници, и на реквизиторите, и на гардеробиерите, и на осветителите, и на радиотехниците, и на електронната служба, и на билетните касиери, и на администраторите, с една дума, на всички, които вечер служат на Театъра.

Всичко това изисква сили и пълно съсредоточаване, това е отговорна работа, към нея трябва да се пристъпва сериозно и да й се отдаваш с цялата си душа. А гостите, които от сутринта се мотаят по коридорите и стълбищата на Театъра, го разсейваха и дразнеха. Не оставят Театъра да се концентрира върху главната си задача, заради която той всъщност съществува. Дано си отидат по-скоро и да не се връщат повече!

Гостите напуснаха сцената и Театърът въздъхна с облекчение.

Те обаче, изглежда, не смятаха да напускат сградата…

* * *

Настя Каменская и Антон Сташис изчакаха да минат петнайсет минути след началото на спектакъла и се запътиха към главния администратор на театъра, който работеше в малко, но много уютно помещение точно до входа на вестибюла. Гишето, през което администраторът контактуваше със зрителите, беше затворено и прикрито с тъмносиня завеска, на поставеното точно под прозорчето бюро гореше настолна лампа, стените бяха покрити с афиши с репертоара на театъра за текущия и следващите месеци, както и с анонси за предстоящите премиери.

Главният администратор на театър „Нова Москва“ Валерий Андреевич Семаков, слаб, с костеливо лице и рядка коса, посрещна гостите без възторг и дори без показно радушие. Беше уморен, недоволен и не го криеше.

— Обиди ли? — повтори въпроса той, след като изслуша първата порция вече станали традиционни за детективите въпроси. — Разбира се, има. В кой колектив ги няма? Дори между двама души винаги има обиди, какво остава за двеста?

Семаков, също като драматурга Малашченко, смяташе, че основната причина за обиди в театъра е несправедливостта, но източниците на тази несправедливост той, като представител не на творческата, а на административната част от театъра, виждаше не в субективността на мненията и оценките, а в непознаването на спецификата на работата и в неправомерните изисквания. Ръководството не знае как работи конкретно ателие или друго подразделение, то започва да иска невъзможни неща и не слуша никакви обяснения и оправдания, а за неизпълнение наказва строго. Естествено, това обижда хората. Освен това ръководството не вниква и няма намерение да вниква в трудностите, с които се сблъсква една или друга служба, и не разбира какви изтънчени уловки и чудовищни трансформации се налага да използват те, за да решат някои поставени пред тях задачи, и докато всичко е наред, това се възприема като нещо нормално, не можеш да дочакаш от началството дори простото „благодаря“, сякаш не може да бъде другояче, случи ли се обаче и най-дребна грешка — направо те смазват, забравят за дългите години безупречна и далеч нелека работа. Има и още един източник на обиди — избирането на любимци. Колкото субективизъм има при оценяването на художествените достойнства или на таланта, толкова е той и при оценяването на хората, по принцип това е нормално и то се случва във всеки колектив, но в театъра проблемът с любимците придобива наистина чудовищен размах. Любимите актьори получават възможност да играят, а има и такива, които просто остават незабелязани, сякаш ги няма. Нелюбимите идват само да си вземат заплатата и това, естествено, е унизително и обидно. Ръководството се сближава с любимите си служители, съветва се с тях, обсъжда проблемите, кани ги на купони, взема ги за компания при пътувания и подобно „приближаване до трона“ винаги се забелязва от всички останали и не може да не ги засяга.

— Валерий Андреевич, а какво влиза в кръга на вашите задължения? — любопитно попита Антон.

Семаков мрачно се позасмя.

— Никой няма твърдо установени функционални задължения, това трябва веднага да ви стане ясно.

— Как, изобщо ли няма? — смая се Настя. — Та нали за всяка позиция трябва да има длъжностна характеристика.

— Именно, трябва да има. В нормалния театър ги има, в нормалните театри изобщо всичко е различно, а при нас нещата са надолу с главата. Сигурно тези хартишки се търкалят някъде, най-вероятно в сейфа на директора, но лично аз през всичките години работа в театъра не съм ги виждал. Каквото ни възложи ръководството — с това се занимаваме. Аз например трябва да работя със зрителите и да се занимавам с раздвижване на репертоара, тоест да насрочвам спектакли, да организирам гастроли и да печеля пари за театъра. Но вместо това по задание от ръководството се занимавам и с реклама, и с изготвяне на корпоративна продукция, като например картички и брошури, и със съставяне на програмки, и с организиране на тяхното производство, и с подготовка на материали за ежемесечника „Театрален афиш“. Печатници, тиражи, хартия, цветове, контакти с художника — всичко това е на моя гръб, макар че единственото ми пряко задължение е да работя със зрителите и с реализацията.

— Винаги ли е било така? — поинтересува се Сташис.

— Не, разбира се. — Костеливият нос на Семаков се смръщи от досада. — При предишния художествен ръководител се занимавах само с осигуряване на възможностите зрителят да види спектакъла. А това означаваше, че пътувах с актьорите, водех ги на творчески срещи, организирах информирането на населението, грижех се за актьора, създавах му условия, осигурявах транспорт, хотели, хранене, билети и тем подобни. А сега не водя никого никъде, вместо това ръководя билетните касиери, които всеки ден преди спектакъл трябва да сложат пред себе си деветстотин програмки и с моливче да отметнат имената на актьорите, които играят днес. Безкрайно творческа задача! — прозвучаха в гласа му нескрита горчивина и обида. — Дори репертоарните книжки, които трябва да се изготвят всеки месец — и с тях съм натоварен, макар че според логиката с това трябва да се занимава завеждащата трупата, защото именно тя носи главната отговорност за съставянето на репертоара.

— Защо тя не се занимава с това? — натрапчиво продължи Сташис.

Настя хвърли любопитен поглед на Антон. За пръв път през целия ден той прояви такава активност при разговор, при всички предишни срещи задаваше съвсем малко въпроси, повече мълчеше, гледаше, наблюдаваше. Какво ли толкова го заинтересува в работата на главния администратор?

— Защото Лев Алексеевич нареди с това да се занимава главният администратор.

— Тоест вие? — уточни Сташис.

Настя забеляза, че при това той направи странно движение с главата си, сякаш видя нещо встрани, но понечи да скрие това от Семаков. Бързо огледа кабинета и разбра причината за това странно на пръв поглед пожелано уточнение. На второто, допряно до противоположната стена бюро стояха една до друга две триъгълни табелки от плътен картон: „Главен администратор В. А. Семаков“ и „Главен администратор Л. Г. Красавина“. Значи в театъра има двама главни администратори. Зорко око има обаче този Антон Сташис и пипето му сече.

— Да — с оттенък на онова смирение в гласа, което според поговорката е по-важно от гордостта, отговори Валерий Андреевич, — конкретно — именно аз.

— А не Красавина?

— Не — кратко отсече Семаков. — При нас Лилия Георгиевна се занимава с други неща.

— С какви? — не мирясваше Антон.

— С други — последва изчерпателният отговор. — Красавина работи с артистите. А аз се занимавам с ето това. — Семаков извади от джоба си и размаха пред тях малка синя книжка. — Завеждащата трупата съставя репертоара за месеца, а да се направи макет на книжката, да се поръча тиражът в печатницата, да се закупи хартия, да се разпространи тиражът — това е мое задължение. И обърнете внимание — с тези думи главният администратор прелисти книжката, отвори на търсеното място и я подаде на Антон, — тук е не само графикът за работата през месеца, но и телефонният справочник и опазил ме бог да допусна и най-дребна грешка и да не отразя последните кадрови размествания. Тогава с мен е свършено. А кадровите размествания са нещо постоянно при нас, защото Лев Алексеевич много обича да уволнява хора и да взема на работа нови. Това трябва да следя пак аз, защото щом репертоарната книжка е мое задължение, аз отговарям и за точността на данните в телефонния справочник.

Настя протегна ръка, взе книжката, прелисти я.

— Ще се намери ли една и за нас? — попита тя.

— Вземете я, имам свободни бройки — махна с ръка Семаков.

— И все пак, Валерий Андреевич — не спираше с въпросите Сташис, — как мислите, защо се е получило така? Защо двамата главни администратори, тоест хората, които по принцип би трябвало поред, в различни дни, да вършат една и съща работа, имат толкова различни задължения?

Семаков избухна, явно вече безсилен да сдържа яда си.

— Защо ли? Ами защото Лев Алексеевич иска да решава всичко лично, а няма достатъчно ум и знания, така че възлага задачи на всички наред, независимо от длъжността им и от въпросните прословути длъжностни характеристики. А как иначе? Той е неграмотен и нискообразован човек, а си въобразява кой знае какво и мечтае да стане гуру в режисирането на класически репертоар.

Тогава вече Настя незабавно се вкопчи в горкия Семаков.

— Какво искате да кажете с това „неграмотен“? В какво се проявява това?

Семаков въздъхна, потърка слепоочията си с дългите си възловати пръсти.

— За пример ще ви разкажа една история, ако вече не са ви я разказали.

— За Иля Фадеевич Малашченко ли? — сети се Настя.

— Да — учудено проточи Валерий Андреевич. — Значи са ви я разказали?

— Имате предвид историята с художествения съвет и пиесата на Лесогоров?

— Не, това е съвсем друга история, по-отдавнашна. Но и много по-показателна. Знаете ли, че в нашия театър има музей? Разбира се, че не знаете, естествено е. Работата е там, че нашият музей не е помещение, в което се съхраняват експонати, а едно особено, както се изразявате вие, функционално задължение. По принцип трябва да има човек, който ще е натоварен с това задължение, тоест ще събира архива на театъра, ще подготвя подборките от материали във връзка с юбилеи на актьори, режисьори, спектакли, с някакви паметни дати. А на практика това задължение най-често се вменява на някого като допълнителен ангажимент. Та в нашия театър този ангажимент се падна на Иля Фадеевич, нашия драматург. Трябва обаче да познавате Иля Фадеевич! — зазвуча проникновено и с дълбоко уважение гласът на Семаков. — Той е човек не само изключително образован, но и извънредно отговорен, захване ли се с нещо, прави го с пълно себеотдаване и великолепен резултат. Та, значи…

… Подготвяла се постановката на пиесата „Францискански беседи“, написана по реални събития. Сюжетът представлявал обсада на манастир от някакви рицари, всички монаси, освен последните дванайсет, успели да избягат и да се спасят, а тези дванайсетима останали, страдат в обсадения манастир от глад и жажда и разговарят. Постепенно един след друг умират. Тъй като пиесата била написана през деветнайсети век, тоест смятала се за класика, Иля Фадеевич Малашченко, който изпълнявал функциите на истински музеен работник, се обърнал към францисканското издателство, където му показали огромно количество материали за това историческо събитие, но всички тези материали били на италиански и полски, което е напълно естествено. Иля Фадеевич бил човек широко образован, ориентирал се доста прилично в тези езици, лично прочел всички материали, необходимото превел, при това обемите на преводите се оказали доста големи. От тях излизало, че всеки персонаж в пиесата има свой реален прототип, така че Иля Фадеевич най-щателно преписал всички сведения за всеки поотделно. И раздал тези материали на актьорите, които по време на отпуска на Богомолов работели върху ролите самостоятелно. Актьорите били в пълен възторг и благодарели на драматурга. А после пристигнал Лев Алексеевич, показали му всичко направено въз основа на предоставените от Малашченко материали, а режисьорът взел да размахва ръце и да крещи, че всичко било напълно различно и че той виждал тези персонажи по съвсем друг начин. Лев Алексеевич категорично настоявал на собственото си виждане, не слушал никакви аргументи относно историческата правда и цялата работа на драматурга се оказала абсолютно ненужна. Иля Фадеевич бил възмутен, оскърбен и обиден до дъното на душата си. Опитал се да поговори с Богомолов, да го убеди, че ценността на пиесата се състои именно във факта, че тя практически е документална и тази документалност трябва да се запази на всяка цена, но Лев Алексеевич се държал крайно надменно и грубо поставил Малашченко на мястото му, като казал буквално следното:

— Вие, уважаеми Иля Фадеевич, не се намесвайте в творческия процес, никой не ви е молил, още повече че нищо не разбирате от него, вашата работа като завеждащ музея е да събирате архива, така че събирайте си го, а спектаклите все някак и без вас ще поставим.

Естествено, Малашченко след това започнал да смята Богомолов за човек тъп и нискообразован.

— Защото Иля Фадеевич има три дипломи за висше образование: чужди езици, филология и изкуствознание — завърши разказа си Валерий Андреевич Семаков. — А Лев Алексеевич смята, че може да се държи така с него. Това се случи още в началото, когато Лев Алексеевич тъкмо бе дошъл при нас, и тогава още не бяхме схванали колко труден, своеобразен и властен човек е, по инерция се отнасяхме към него като към нашия предишен художествен ръководител, който не си позволяваше нищо подобно и винаги се съобразяваше с мнението на драматурга. А случаят с „Францисканците“ стана добър урок за нас, веднага разбрахме с какъв човек си имаме работа.

Да, помисли си Настя, показателна история, но едва ли има връзка с покушението за убийство. Време е да преминат към по-конкретните въпроси. Например да проверят разказа на актрисата Арбенина.

— Кажете, Валерий Андреевич, чували ли сте, че в театъра е възможно да дойде режисьорът Черновалов? Разбира се, в случай че Богомолов не оздравее.

— Чувал съм — веднага, без да размисля, отговори Семаков. — Целият театър бръмчи, само за това се говори.

— А вие как смятате, реално ли е?

Администраторът сви рамене.

— Нямам представа. Това не е моята епархия.

— Но все пак — не мирясваше Настя, — как мислите, какво ще стане, ако Богомолов не се върне и вместо него дойде друг художествен ръководител?

— Мисля, че който и да дойде, той ще бъде само художествен ръководител, а не художествен ръководител-директор, както е сега.

— И какво следва от това?

— Следва, че Володя Бережной отново ще стане директор, то е очевидно. — Семаков погледна Настя като посредствена ученичка, която не може да схване елементарни неща. — Володя е прекрасен ръководител, работил е в театъра много години и знае тук всичко, от и до. Трябва да си пълен идиот, за да го смениш и да доведеш друг директор. Никой няма да се справи с нашите проблеми по-добре от Володя. Трупата го обича, защото и той искрено обича актьорите, грижи се за тях, уважава персонала, старае се да помогне на всеки колкото може. Освен това е блестящ организатор, знае всичко до последната подробност, включително откъде е най-добре да се купуват платове за декорите и костюмите и как трябва да се избират те във фабриката. Володя винаги знае какво да направи, за да се спестят пари, без да се ощетява качеството, има добри връзки с всички доставчици и предприемачи. И когато Бережной беше наш директор, всички живеехме щастливо. А когато Лев Алексеевич зае длъжността директор и направи Володя административен директор, всички просто изпаднахме в шок, не разбирахме как ще функционира театърът.

— Защо Бережной се е съгласил с понижението? Нали е можел да обърне гръб и да си тръгне. А той е останал — замислено забеляза Настя. — Не се ли обиди?

— Обиди се, естествено — с готовност кимна главният администратор, — разстрои се, натъжи се, дума да няма. Но той толкова обича театъра, толкова му е предан, че не можеше да си тръгне, остана, макар и като административен директор. Не мога, каза, да зарежа артистите, за да ги тормози Богомолов, ако не остана като буфер между него и актьорите, театърът направо ще се разпадне.

— Значи — намеси се Антон — Бережной е заинтересован Богомолов да почине и вместо него да дойде друг художествен ръководител.

Семаков моментално сякаш се смали, раменете му се повдигнаха, почти изцяло погълнаха шията му.

— Не съм казал това — избъбри бързо и нервно. — И изобщо нищо не разбирам от тези неща. Това не е моята епархия.

Изглежда, изразът с епархията му беше любим.

* * *

За днес разговорите вече им бяха достатъчни, главата на Настя бучеше и с Антон решиха да привършват. Облякоха се в служебния гардероб, предадоха на пропуска ключа от кабинета на Богомолов и излязоха. Влажният студен въздух моментално удари в лицето Настя, с всяко вдишване проникваше все по-дълбоко в белите й дробове. Само след три крачки тя почувства, че премръзва, но колата, слава богу, беше съвсем наблизо.

— Антоне, имам молба към вас. Бихте ли поостанали петнайсетина минути? — попита тя. — Трябва да обсъдим нещо.

По принцип беше подготвена да получи отказ, защото с ушите си бе чула как Сташис обеща на своето „слънчице“, на своето „зайче“ и „лястовичка“, че довечера ще се видят, и ако не бе излъгал, ако наистина ставаше дума за осемгодишната му дъщеря, а не за осемнайсетгодишна мацка, вече му беше време да тръгва за вкъщи, детето скоро трябваше да си легне.

Но той се съгласи. Вярно, все пак си погледна часовника, но сега вече Настя не се подразни: колкото и да е странно, бе свикнала с този му навик само за един ден, бе свикнала с честото прозвънване на мобилния му телефон през целия ден, което означаваше, че получава ново съобщение, както и с това, че в паузите между разговорите Антон в движение преглеждаше тези съобщения, набираше номера и тихичко разговаряше ту с „лястовичката“, ту с някого, към когото се обръщаше на „ви“, но обсъждаше проблемите на сина си и дъщеря си. Очевидно това беше бавачката, същата със стилните скъпи дрехи. Виж, разговор със съпруга Настя така и не забеляза. Странно. Може би са се скарали? Или тя е заминала за някъде и пита за децата непосредствено бавачката, а не мъжа си? Или просто е истинска съпруга на детектив, която знае, че без крайна необходимост не бива да звъни на мъжа си в работно време.

Предложи да се качат в нейната кола. Антон мълчаливо се подчини.

— Трябва да си поговорим на две теми — веднага подзе Настя. — Едната е по разследването на случая, другата е по организацията на това разследване. С коя да започна?

— Започнете с организацията — усмихна се Сташис, — така е по-правилно методически.

Тя погледна с интерес оперативния работник.

— Антоне, ние с вас днес за пръв път работихме заедно. Получи се така, че аз сякаш поех ръководството, бях по-активна в разговорите, задавах повече въпроси, решавах при кого да отидем и какво да правим по-нататък, а вие предимно си мълчахте и само наблюдавахте. Искам да ме разберете правилно: държа се така не защото искам да бъда шеф в нашата двойка, а просто защото така съм свикнала. Вече съм на много години, ако не сте разбрали, почти двойно по-стара съм от вас, имам повече опит. Но това не означава, че имам повече права.

— А какво означава в такъв случай? — попита Антон без сянка на насмешка.

— Означава само едно: отдавна съм шеф във всяка възможна двойка, разбирате ли? Вече съм забравила времената, когато бях малко неопитно момиче лейтенант, което се страхуваше от всички и всичко. Доскоро бях възрастна печена жена полковник и когато съм работила с някого в двойка или дори в тройка, винаги съм била водеща. Под думата „винаги“ имам предвид последните петнайсет години. И през тези петнайсет години съм свикнала да проявявам инициатива и самостоятелно да вземам решения. В никакъв случай не искам да ви принизя или да ви пренебрегна, вие сте представител на властта, представител на държавата, а аз съм никоя, прекрасно разбирам това. Ако поведението ми ви се е сторило обидно, простете ми, не е било умишлено. Това е навик, оформил се с годините стереотип на работа.

— Разбрах — кимна Сташис. — Уверявам ви, ни най-малко не съм се обидил. Напротив, страшно се радвам, че имам възможност да се поуча от вас.

— Е, това вече не бива — навъси се Настя.

— Какво не бива?

— Не бива да ме ласкаете. И не е нужно да се учите от мен.

— Защо? — учуди се Антон. — Сергей Кузмич каза, че…

— Някой ден, по-късно ще ви обясня защо. Та, значи, извиненията ми са приети?

— Анастасия Павловна…

— Тогава да минем към самия случай. Помощник-режисьорът Федотов така ни задуши със своята закрила, че не успяхме да обменим мнения по повод на Арбенина. Трябва да обсъдим и главния администратор, та утре да не пропуснем нищо. Какво ще кажете? Какво показаха вашите особени наблюдения?

— Арбенина вижда всички недостатъци на Богомолов и гледа на тях адекватно — бавно заговори Антон. — Но е зависима от него. Той я обича и й дава да играе, затова тя се страхува да каже лоша дума за него, макар да разбира, че той заслужава именно лоши думи.

Настя беше напълно съгласна с това, но й беше любопитен ходът на мислите на младия оперативен работник.

— От какво си направихте този извод?

— Частично от фактите, частично от нейните думи. Бяха ни казали, че Богомолов обича Арбенина, че тя му е любимка. По принцип е достатъчно да прегледаш репертоара на театъра и да видиш в колко спектакъла е заета тя, за да разбереш, че това е истина. Обаче, когато Арбенина говореше за театърмайстора Скирда, я измъчваха противоречиви чувства. Тогава обърнах внимание на това, но не разбирах защо е така. А после разбрах.

— Кога после?

— Когато Федотов ни разказа как Богомолов обикаля ателиетата и службите и лови нарушители. Съгласете се, че като художествен ръководител, режисьор, творец това не му прави чест. И Арбенина разбира това. Ето защо беше готова да ни разкаже за кастингите на Скирда, но ни най-малко не беше готова да разказва по какъв начин са били прекратени тези кастинги. Напрягаше се и внимаваше за всяка своя дума. И за вашите също, за да не изтърве нишката на разговора и да не му позволи да кривне в опасна посока. Тя е много красива, много достойна и много талантлива жена, но по същество е стара и нещастна.

— Нещастна? — повтори Настя. — Красива, достойна, талантлива — и при това нещастна?

— Разбира се — убедено отговори Антон. — Тя е на възраст, когато всеки изживян ден, колкото и прекрасен да е той, намалява шанса й да получи още една роля, шанса още веднъж да излезе на сцената. И този неин шанс напълно и изцяло е във властта на един човек — художествения ръководител на театъра, който самолично, като се опира само на собствените си вкусове и пристрастия, решава дали тя ще играе, или не. Тя е абсолютно зависима от Богомолов и при това като умен човек си дава сметка, че професионалният й живот зависи от не твърде достойна в човешки план личност. Може ли това да бъде приятно? Разбира се, че е нещастна. И ужасно се страхува, че Богомолов няма да се върне в театъра, защото новият художествен ръководител може не само да не я направи своя любимка, той може изобщо да не я забелязва. Спектаклите, в които играе тя, ще бъдат свалени от репертоара и заменени с други, а и да не бъдат свалени, нейните роли ще бъдат дадени на друга актриса, по-млада, коя го харесва повече на новия художествен ръководител. И Евгения Фьодоровна с всичките си регалии и миналото си на заслужила тези регалии ще се превърне в актриса, която идва в театъра веднъж месечно, за да си вземе заплатата. Или изобщо не идва, защото заплатите сега се превеждат в карти. Пак има късмет, защото е на щат, така че при всяко положение ще й изплащат заплатата, ако обаче беше на договор, в края на сезона просто няма да й го възобновят. Да се оправя сама.

Забавно хлапе, с одобрение си помисли Настя, толкова млад — и вече толкова много разбира. Откъде ли се взема това?

— Добре, ами Семаков? С него вие разговаряхте активно, дори се изненадах.

— А, всичко разбрахте вие — усмихна се Антон свенливо и някак по детски. — Просто обърнах внимание, че в театъра има двама главни администратори, и се хванах за това. А после излезе наяве и всичко останало.

— Какво именно? Споделете, да сравним впечатленията си — помоли Настя.

— По-рано Семаков е бил харесван от предишния художествен ръководител и след идването на Богомолов известно време е запазвал позициите си, а после Богомолов е предпочел Красавина, най-вероятно самият той я е назначил, направил я е своя приближена, възложил й е работата с актьорите и с реализацията на репертоара, а Семаков е натоварил с разни мижави задължения. Семаков, Малашченко и Бережной са една гвардия, те се обичат и уважават взаимно, както обичат и уважават и своя предишен художествен ръководител, а Богомолов дружно мразят, само че докато Бережной грижливо крие това, драматургът и администраторът не си хабят силите за такива глупости и изобщо не си кривят душата. При това драматургът Малашченко се старае да запази достойнството си, а администраторът Семаков — не, все му е тая.

— Как мислите, защо?

— Трудно е да се каже. Вероятно е възрастов проблем. Малашченко вече е прехвърлил седемдесетте, ако си загуби работата, вече няма да намери друга. Чувството за собствено достойнство не му позволява да възхвалява Богомолов, но здравомислието му подсказва, че все пак не бива да си търси уволнението. А Семаков е доста по-млад, той лесно може да си намери друга работа, защото като човек, който работи със зрителите, със сигурност има добри връзки във всякакви сфери, така че при всяко положение няма да остане без работа, затова плюе Богомолов наляво и надясно, не крие чувствата си.

Настя помълча, обмисляйки чутото. Беше готова да се подпише под всяка дума на Сташис. И искрено не разбираше откъде е у това младо момче способността да разбира хората и техните подбуди.

— Антоне, къде сте учили?

— На „Волгин“, защо?

— И никъде другаде?

— Никъде другаде. Защо, трябвало е да завърша и нещо друго ли? Сергей Кузмич каза, че вие сте учили в Московския държавен университет.

— С удоволствие бих се поучила и на „Волгин“ — позасмя се Настя, — но по мое време там не приемаха момичета, само момчета. Така че университетът бе за мен принудителна мярка, аз от самото начало смятах да работя в милицията. Всъщност няма значение. И последният въпрос — за нашия екскурзовод преводач. Той как ви се стори?

— Тарикат — засмя се Антон. — Тоя Федотов през всякаква дупка ще мине. Почти на сто процента съм сигурен, че се занимава с нас не от любезност, а изключително от желание да е в течение на всичко и да знае с кого разговаряме. Разбира се, би искал да знае и за какво разговаряме, и изобщо, как върви следствието. Но засега не мога да разбера дали това е банално любопитство, или го води някакъв специален интерес.

— Да, и аз не мога — въздъхна Настя. — Но е неприятно човече, нали?

— Да — съгласи се Сташис. — Хлъзгав някак. Идва ми в повече.

Антон се качи в своята кола и замина, като нахално обърна през две непрекъснати линии. Като проклинаше своето законопослушание, Настя дълго пътува в обратната на своята посока, докато не видя знак, разрешаващ обръщането. Въпреки очакванията, стигна до дома си доста бързо, независимо че беше петък вечер, когато колите по пътищата обикновено до късно са много.

Вкъщи я посрещнаха мирис на супа от бъбреци и кисели краставички и съпругът й с дебел том с някакъв научен труд в ръцете.

— Льошка! — възторжено извика Настя, — сварил си разсолник! Мечтала съм си за него цяла седмица.

— Само срещу разкази за театъра — строго заяви Чистяков и свали очилата си за четене. — Мечтал съм за тях цял ден. Открай време ми се иска да надникна от другата страна на завесата, за да разбера как се подреждат нещата там.

Тя бързо се преоблече и се втурна към кухнята, към заветната тенджера. Разсолникът беше точно както го обичаше, гъст, с булгур.

— Льоша — много сериозно каза Настя, докато бършеше с кърпа измитата чиния, — и аз бих искала да науча как са уредени нещата там. Но се страхувам, че не е по силите ми. Театърът трепетно пази тайните си. Знаеш ли, уж всички разказват всичко, никой не мълчи, никой не отказва да отговаря на въпросите, и все пак нищо не се разбира. Сигурно за да разбере театъра, човек трябва да се роди и да умре в него.

Тя заспа бързо и дълбоко, сънува някакви неразбираеми неща, но посред нощ се събуди с мисълта: Тоя натрапник, помощник-режисьорът Федотов, също е от гвардията на мразещите художествения ръководител Богомолов. И работата дори не е в начина, по който ни разказваше за Лев Алексеевич. Именно той ни организира срещата със Семаков. Със същия успех можеше да ни каже, че се е разбрал с Красавина, която очевидно ще е на работа на следващия ден. И Красавина със сигурност щеше да ни пее колко забележителен човек е Богомолов. Но Федотов ни отведе именно при Семаков, който дори не се опита да скрие от нас неприязънта си към Богомолов. Какво пък, броят на мразещите расте. Интересно, колко е голям? Ох, усеща сърцето ми, ще се видим в чудо с Антон в този театър.

* * *

Завеждащата трупата, подвижна възрастна жена, която работела в театъра повече от десет години и познавала всички, се оказа запалена почитателка на Лев Алексеевич Богомолов и явно беше включена в свитата на приближените. Тя многословно и убедено говори какъв забележителен човек бил Богомолов, колко талантлив и оригинален бил. Не й достигна смелост открито да избягва въпросите на Настя и Антон, беше принудена да отговаря добросъвестно и подробно, но при това постоянно повтаряше: „Теоретично това е възможно, но не и в нашия театър. При нас не е така“.

— При нас не може да има несправедливост при оценката на труда на актьора, ние сме един от малкото театри в Москва, които въведоха системата на баловете — каза тя. — Всяка роля във всеки спектакъл се оценява с определен брой точки от една до десет, в зависимост от обема и сложността на ролята. И в края на месеца се прави равносметка в зависимост от това какво е играл актьорът през този месец и се начислява надбавка над основната заплата. Така че няма никаква несправедливост и никакви обиди, всичко е честно. Едно е осем пъти в месеца да си излизал на сцената в сложни роли, и то понякога с танци и акробатика, и съвсем друго — да си излязъл двайсет пъти и да си изрекъл: „Пратеникът от Пиза пристигна“. Толкова различна по сложност работа трябва и да се заплаща различно.

Щом стана дума за оценки и цифри, Настя се оживи. Тук тя се чувстваше в стихията си.

— Кой решава коя роля колко точки заслужава? — попита тя.

— Лев Алексеевич, административният директор и аз, сядаме тримата и обсъждаме всеки спектакъл.

— А ако мненията се различават? Какво става тогава?

Завеждащата трупата строго погледна Настя.

— Не се различават обикновено. Но в краен случай решението се взема чрез болшинство гласове. Макар че това май не ни се е случвало.

„Значи се е случвало — веднага си помисли Настя. — И то не просто се е случвало, а е ставало постоянно. И разпределението на силите тук е ясно: от едната страна Бережной, от другата — Богомолов и завеждащата трупата. Ето ви го болшинството. Бережной сигурно се старае да дава на актьора повече точки, Богомолов се заяжда и се стиска, тъй като не се грижи за материалната подкрепа на актьорите, а завеждащата трупата му приглася.“

— Може ли да се случи главна роля в спектакъл да се оценява с по-малко точки от второстепенна роля?

— Може — кимна завеждащата трупата, — ако второстепенната роля съдържа сериозни физически натоварвания или някакви други усложнения.

— Например?

— Например игра със специален и тежък костюм или със сложен грим, с гърбица и имитация на протеза.

— И как реагира на това актьорът, който играе главната роля? Обижда ли се?

— Разбира се — непредпазливо се съгласи изгубилата бдителността си завеждаща трупата.

— На кого? На човека, който е определил толкова точки? Тоест на Богомолов? — напираше Настя.

— Не, в нашия театър това е невъзможно — веднага се поправи жената. — Казвам ви го така, чисто теоретично.

„Значи се е случвало — констатира Настя. — На нашия любимец, който играе второстепенна роля, ще дадем повече точки, а главната роля, която играе актьор «извън свитата», ще оценим слабо. Любопитно ще бъде да пресметнем колко са актьорите, обидени на Богомолов именно заради тези точки.“

— За какво по принцип един актьор може да се обиди на художествения ръководител? Не във вашия театър — уточни с усмивка Настя, — а просто теоретично.

— Ами причината е само една: не му дават роли, не му дават да играе. Няма за какво друго да се обижда.

Настя прелисти бележника си и пристъпи към следващия блок въпроси.

— Във вашия театър има много актьори, активно заети в киното и телевизията. Това не пречи ли на работата им в театъра?

— Стараем се — усмихна се скъпернически завеждащата трупата. — За това съществувам аз, за да съставям правилно репертоара с оглед на заетостта на актьора в снимки.

— А ако това е невъзможно? Просто не се получава технически?

— Тогава приоритет има театърът, това дори не се обсъжда — твърдо отговори жената. — Преди да подпише договор за снимки или за постоянно участие в телевизионна програма, актьорът непременно трябва да получи разрешението на художествения ръководител. Ако има това разрешение, после актьорът само ми донася бележка с датите, на които моли да не го ангажираме в репертоара за следващия месец, а моя работа е да се съобразя с това. Можем да манипулираме и с дни, и със състави, изобщо — има възможности, важното е да си набрал опит.

— Да се върнем към ситуация, при която по технически причини не успявате да се съобразите с графика на актьора. Вие казахте, че приоритет безусловно има театърът. Какво означава това на практика?

Завеждащата трупата сви рамене и премести някакви книжа на бюрото си.

— Актьорът излиза и играе в спектакъл в ден, удобен за театъра. Толкоз.

— Ами снимките? Или телевизията?

— Провалят се. Или се отлагат за друга дата. Всичко зависи от договора, сключен с продуцентската фирма. Те могат да отстъпят и да променят графика на снимките, а могат и да поискат неустойка. Разберете: да речем, трябва да се снима сцена със сложна техника, каскадьори, сред природата, а това са все огромни пари. И ето че всичко е организирано, всичко е готово, предварително е получено разрешение от местни власти за снимките, техниката е поръчана, договорът с каскадьорите е сключен и всичко това — предварително, защото при тях има дългосрочно планиране. Изведнъж се оказва, че актьорът не може да дойде на снимки. Тоест, за да се отложат снимки, трябва да се анулира разрешението и да се поиска ново, да се разтрогват договори за техника и с каскадьорите, да им се плащат неустойки, да се правят уговорки за всичко отново за друг ден, а в този друг ден те пък не могат, защото вече имат договори с други клиенти, изобщо, страшна бъркотия. И за цялата тази бъркотия продуцентите трябва да плащат от джоба си. От къде на къде? Те спокойно могат да накажат актьора, като го накарат да плати неустойка за проваляне на снимките. Повтарям, всичко зависи от записаното в договора и естествено, отличните отношения между актьора и продуцентите. Случват се договори абсолютно драконовски, а има и напълно лоялни, предвиждащи натовареността на актьора в театъра.

„Ето още един повод за конфликт между актьор и художествен ръководител — отбеляза си Настя. — С помощта на преданата нему завеждаща трупата художественият ръководител може, без да си цапа ръцете, да ощети актьора с такива луди пари, че… Но ако попитам случвало ли се е такова нещо, тя, естествено, ще отговори, че е възможно теоретично, но не и в този театър.“

Настя отново прелисти страницата и прегледа домашните си бележки.

— За какво може да бъде уволнен един актьор? За какви провинения?

Завеждащата трупата снизходително се усмихна, макар че напрежението продължаваше да се крие във всяка чертичка на нейното скулесто породисто лице.

— Тук при нас е като при всички. Дисциплина, закъснения, неявяване на репетиция или на спектакъл, присъствие в нетрезво състояние.

— И ако актьорът трябва да бъде уволнен…

— Започва хайка — машинално продължи завеждащата трупата и веднага се сепна: — Но, разбира се, не и в нашия театър, при нас няма такива неща. А по принцип се дава команда „дръж!“ и се започва педантично следене на нарушителя. Например в нашите правила е записано, че актьорът трябва да се яви на репетиция не по-късно от петнайсет минути преди започването й. И не дай си боже да се яви четиринайсет минути преди нея: получилият командата помощник-режисьор веднага фиксира закъснението и пише докладна. Дошъл ли е махмурлия, мирише ли на алкохол — докладна. Явил ли се е на репетиция неподготвен, без да е научил ролята — докладна. Това е цялата технология. Три нарушения — уволнение. Но това е само за актьорите на щат. А с онези, които са на договор, се налага или да се чака да изтече срокът на договора, или да се развали договорът и да се плати неустойка.

— Кажете, трудно ли е да се научи роля? — внезапно попита Сташис, който до този момент бе мълчал и току си бе поглеждал часовника.

Жената се засмя, този път по-успокоено.

— Знаете ли какво е казвал покойният Олег Николаевич Ефремов? „Че какво има да й се учи? Прочиташ я четирийсет пъти и си готов. А ако още не си я научил, прочиташ я още четирийсет пъти.“

— Сигурно е безумно трудно — замислено проточи Антон.

— Разбира се — с готовност се съгласи завеждащата трупата, — кой ви е казал, че актьорският занаят е лесен? Наистина е безумно труден. Труден е и технически, и морално.

— Морално ли? — намеси се Настя.

— А вие как мислехте? — засвяткаха очите на жената. — Представете си само, нали актьорът трябва да излиза на сцената и да играе във всякакво състояние — със сърдечен пристъп, с температура, със зъбобол, след всякакви новини, дори когато идва от погребение на близък човек, защото спектакълът не може да се отменя просто така. Да не говоря, че някои спектакли се играят с години и актьорът трябва да излиза на сцената и да играе все едно и също, все едно и също… и да се постарае да не го прави скучно, изявата му да бъде жива, да искри и да прелива в багри. Питате ме: трудно ли е да се научи роля? Трудно е, разбира се, но това е дреболия в сравнение с подготовката за ролята, с мисленето върху нея, с работата, с влагането на частица от себе си в нея, при това понякога болезнена частица, която е страшно дори да докосваш. Ами децата? Децата на актьорите растат практически без родители, защото родителите вечно ги няма вкъщи, защото или са на репетиции, или участват в спектакъл, или са на снимки, или са напълно потънали в себе си, в мисли за нова работа, за нова роля, за нов спектакъл. Знаете ли колко трагедии с деца има точно в актьорски семейства? Ами колко са разрушените бракове, съсипаните лични съдби?

Завеждащата трупата говореше за това толкова разпалено и напористо, че стана ясно: актьорите тичат да споделят всички тези нещастия именно при нея. Интересно, помисли си Настя, дали тя ще разкаже, ако Богомолов е имал връзка с някоя актриса? Защото може да са го ударили с бухалка по главата и от ревност, нали? Не, няма да разкаже, прекалено е предана на художествения ръководител. Макар че какъв е смисълът да крие? Нали все някой ще разкаже, ако не тя — друг. Но нека по-добре да е друг, само да не е тя. Тя ще остане чиста в очите на ръководителя. Добре, ще видим тази работа.

— Връзки ли? — завеждащата трупата повдигна широките си безформени вежди. — Не съм аз човекът, който може да ви каже. По-добре поговорете с Люся Наймушина, тя е приятелка с всички и всичко знае.

— Кога можем да я намерим в театъра?

— Сега ще ви кажа точно. — Завеждащата трупата извади някакви листове и ги прегледа, като ги държеше в протегнатата си напред ръка. — За днешната репетиция не са я викали, днес се репетират части, в които не е заета, довечера също не е заета в спектакъла, така че днес Люся няма да идва в театъра, а виж, утре ще участва в репетиция, за утре е планирано репетиране на нейна сцена. Ще дойде към единайсет, в два ще се освободи и тогава ще можете да поговорите с нея.

* * *

— Да вървим, ще ви придружа до женското гардеробиерско ателие, Бела ви очаква — оживено каза помощник-режисьорът Федотов и поведе Настя и Антон от кабинета на завеждащата трупата по коридора към стълбището.

— Вече сте съставили нашето разписание за целия ден, така ли? — иронично попита Настя.

— Разбира се, че как иначе? — весело отговори Александър. — Нали ви предупредих: театърът не е завод, в който всички бригади са налице, нашите работни графици са плаващи и ако не ви водя за ръчичка, ще търсите хората, които ви интересуват, три пъти по-дълго. Например вие не знаете, че завеждащата на женския гардероб вече е на работа, а ръководителката на мъжкия ще дойде едва към един часа, защото е отишла на зъболекар в поликлиниката, вие послушно ще я чакате пред нейната затворена врата и само ще си загубите времето. Сега ще ви заведа при нашата Бела и ще тичам на репетиция.

Настя беше сигурна, че предприемчивият помощник-режисьор им избира събеседниците далеч не на случаен принцип, а следва определена система. Какво пък, може да го разбере човек. Ако е права и той тайно мрази Богомолов, ще организира на детективите срещи предимно с хора, които може да разкажат за художествения ръководител на театъра някаква гадост. Разбира се, невинаги се получава, защото Настя и Антон ясно формулират исканията си и назовават конкретно хората, с които искат да се срещнат, така че Федотов няма широко пространство за маневри, но когато става дума просто за представител на някоя служба, няма и съмнение, че изборът е на Александър Олегович. Стана очевидно след вчерашния пример с двамата главни администратори. Значи, могат да се надяват, че Бела от гардеробиерското ателие също ще разкаже нещо интересно за конфликтите на Лев Алексеевич Богомолов със служители от театъра. А всъщност на детективите точно това им трябва. Въпреки цялата си несимпатичност и натрапчивост помощник-режисьорът Федотов, без сам да подозира, се оказа просто неоценим помощник.

По стълбището се качиха един етаж по-нагоре, изминаха коридора, в чийто край откриха изход към друго стълбище. Господи, колко стълбища има в тази сграда?! Архитектът наистина е имал развинтена фантазия, а може да е искал да направи сградата тайнствена, загадъчна и непостижима — като самото театрално изкуство. Отново преход и слизане на по-долния етаж — и ето я, вратата на ателието за женски костюми.

— Бела, дойдохме! — радостно заяви Федотов. — Аз отивам на репетиция, а ти бъди така любезна после да изпратиш нашите гости докъдето те искат, защото няма да намерят обратния път.

— Ще го намерим — опита да се съпротивлява Антон, но помощник-режисьорът беше непреклонен.

— Ще ги изпратя, ще ги изпратя — ласкаво пропя с красивия си плътен контраалт Бела, пълничка изрусена жена на около трийсет и пет или малко повече години, с приятно обло лице и бързи движения. — Върви, Саша, не се безпокой.

Настя огледа тясното, но добре осветено помещение. Стаята беше ъглова, прозорците гледаха в две посоки и покрай тях бяха наредени професионални шевни машини, явно не нови. В средата — голяма маса, в единия край с място за гладене, в другия — оверлог, в центъра — място за кроене. Три жени седяха пред машините, една гладеше, още една седеше в ъгъла с нещо алено, украсено с перли, на колената и шиеше на ръка, ниско навела глава.

— Ето така живеем ние — весело каза Бела. — Хубаво е при нас, нали? Тук е шивалнята, а моите владения са до нея, зад стената, само че там няма къде да седнем, пълно е с костюми и е много задушно. Така че хайде да разговаряме тук. Погледнете само какво правят тези момичета от остатъчните парцалки.

Тя посочи с ръка стената и едва тогава Настя забеляза многобройните картини в остъклени рамки. Пейзажи, натюрморти, абстрактни, но много емоционални и пъстри.

— Чудно — искрено се възхити тя, разглеждайки картините. — Бела, къде можем да поговорим, без да пречим на останалите?

— Ами ето тук. — Бела отиде при завеска от розов плат на цветчета и я дръпна.

Настя беше сигурна, че това е пробна, и сгреши. Зад завеската видя нещо като стая за почивка, тук имаше малка масичка, отрупана с панички с бисквити, бонбони, захар. Около масичката — шест стола, на съседното шкафче — електрически чайник. Чаеният сервиз очевидно се намираше в самото шкафче.

— Сядайте — покани ги Бела. — Да ви направя ли чай?

Настя понечи да откаже, но Антон я изпревари:

— Ако може, би било чудесно.

Всъщност може би е правилно, помисли си Настя. Да отговориш с благодарност на гостоприемен жест е все едно да изминеш половината път до успеха.

Започнаха разговора с конфликтите. Кой знае защо, на Настя й се стори, че това ще бъде правилно. Като гледаше радушната весела и пухкава Бела, на човек беше трудно да си представи, че може да я заинтересува тематика, която е толкова скъпа на мъжките сърца: за перспективите на кадровите размествания и за художественотворческата политика на театър „Нова Москва“.

— О, нашите артисти се заяждат като деца! — каза през смях Бела. — Знаете ли какви ги вършат? Просто да не повярва човек! Една актриса повреди костюма на друга, и то така, че никой не е забелязал кога го е направила. Онази, другата актриса, идва за началото на спектакъла, гардеробиерките, които се занимават с обличането, й носят костюма, обаче с него не може да се излезе. Скандал, викове! Кой е виновен? Кой не е догледал? Защо не сме го видели навреме? Актрисата трябва да излезе на сцената след десет минути, а не може да облече костюма. Ние, естествено, направихме и невъзможното, излязохме от положението с чест, но актрисата вече беше на нокти, как да играе в такова състояние? Обвини нас, а ние, естествено, се обидихме. Защото много добре си спомняхме, че след предишния спектакъл проверихме костюма, приехме го, беше си абсолютно наред. И при мъжете имаше подобен случай: един актьор разнищил шевовете на костюма на друг, та когато той клекне, да се разпорят.

— И какво? — полюбопитства Антон. — Разпраха ли се?

— И още как! С гръм и трясък! Всички, които в този момент бяха на сцената, положиха неимоверни усилия, за да прикрият ситуацията, как ли само не импровизираха, та да не се налага актьорът с разпрания отзад панталон да се извръща с гръб към публиката. Паметен случай беше, после дълго го обсъждахме. Но браво на актьорите, зрителите нищо не усетиха.

— Значи, вие не само шиете костюми, но и следите за тяхното състояние? — уточни Настя.

— Не, не ме разбрахте — тръсна глава Бела. — Костюмите се шият тук, в шивалнята. А ние сме тези, които ги обличат, това е друго. Седим зад стената. И аз съм главната на гардеробиерите. На обличащите — шеф, на шивачки — командир — весело се пошегува тя. — Но инак съм отскоро на тази длъжност, само от половин година, преди това бях старши гардеробиер, а завеждаща беше Нина Гункина. Беше много добра в работата си, много опитна, от дълги години в театъра. А когато я уволниха, сложиха мен на нейното място.

— Уволниха ли я? — моментално се напрегна Настя. — Защо? Или все пак сама е напуснала?

— Какво ти сама! Уволни я Лев Алексеевич, и то с крясъци, със скандал. Вярно, Нина отчасти си беше виновна, направи една грешка, но все пак това беше безчовечно. При толкова години безупречна работа! Една-единствена грешка — и край.

Бела разказа, че в театъра съществувал източник на извънбюджетни средства — отдаването под наем на театрални костюми. Когато свалят спектакъла от сцена, остават костюмите, много от тях в добро състояние, при това има някои много красиви, скъпи, исторически. Именно тях с удоволствие ги вземали под наем за стилизирани мероприятия, за театрализирани представления и за разни вечеринки. Естествено, театърът давал под наем вече ненужни дрехи, а ако някой от тези костюми бил планиран за бъдещо използване, в никакъв случай не го давали.

В „Нова Москва“ от постановката на „Борис Годунов“, който бил свален от сцена преди две години, останал много красив женски костюм. Изобщо, от „Годунов“ останали много хубави костюми и тях винаги много ги търсели, давали под наем и този женски костюм, но за нова постановка на една историческа пиеса решили да го използват, защото изработването на нов било много скъпо, трябвало да бъде извезан ръчно с изкуствени скъпоценни камъни, а това струвало много скъпо, като всяка ръчна работа. С една дума, планирали този костюм за новата пиеса и на гардеробиерското ателие била дадена команда да го приберат и да не го дават под наем. Но някому ужасно притрябвало да получи за своята вечеринка именно този костюм и на Нина Гункина предложили много добра сума, за да го даде все пак. Клиентите се клели във всичко свято, че на другия ден ще върнат костюма в пълния му блясък. Нина не се удържала, взела парите, твърде голямо било изкушението, а пък заплатата й — от жалка по-жалка. И дала костюма.

На другия ден не върнали костюма, а художникът по костюмите го поискал за репетиция. Гункина опитала по всякакви начини да се измъкне, но истината лъснала и Лев Алексеевич буквално се разярил! Това — както и да е, много по-лошо било другото: когато след три дни върнали костюма, той бил безнадеждно повреден. И тогава вече Богомолов му отпуснал края, крещял, ругал и уволнил Нина Гункина за грубо нарушаване на трудовата дисциплина. Дъщерята на Нина била с тежка бременност и лекарите предупреждавали, че ще роди трудно. Тя нямала съпруг, така че всички грижи легнали на плещите на Нина, която искала да настани дъщеря си в хубав родилен дом, където има добри лекари и силна реанимация, но за това трябвали пари. Всичко това станало в края на април, когато театърът се готвел да отпразнува своята 85-а годишнина, тъй като в съвременния си вид, като драматичен театър, бил създаден през май 1925 година. Били запланувани шумни тържества и добри премии. Гункина много разчитала на тези пари, а като се прибавели и получените за костюма, тъкмо щели да й стигнат да плати раждането на дъщеря си. И ето че в този момент Богомолов я уволнява и съответно не й се полага никаква премия, а при уволнение с такава формулировка в трудовата книжка тя вече не може да си намери свястна работа, пък и на нейната възраст работа изобщо не се намира. На всичкото отгоре Нина изпаднала в пълна истерия и взела, че признала, че взела парите, защото й трябвали за дъщеря й, тогава Лев Алексеевич я накарал да върне тези пари на театъра. Разбира се, било невъзможно да ги внесе официално в касата, но той поискал с тези пари Гункина да реставрира костюма. С една дума, тя останала без никакви средства.

Дошло времето на дъщеря й да ражда. Отишла да роди по местожителство и извадила много лош късмет, през нощта срещу майските празници — целият персонал на градус, лекарите се издънили, не спасили детето, а майката боледувала тежко и дълго.

— Мога да си представя колко Нина мрази Лев Алексеевич — завърши Бела. — Но, разбира се, не може да е използвала бухалката… Това ви го гарантирам.

— Нина сама ли е? — попита Настя. — Или има мъж? Може би любовник или съжител?

Бела се замисли за няколко секунди, предъвка устни.

— Струва ми се, че няма, иначе сигурно той щеше да й помогне с пари, така си мисля — каза най-сетне. — Вярно, отдавна не съм я виждала. Може през това време да се е събрала с някого. Защото Нина е красива и привлекателна жена.

— Има ли роднини? Братя, племенници?

— Брат има, знам със сигурност — оживи се Бела. — Разказвала ни е за него, много го обичаше. Нищо, че е осъждан.

„Нищо ли!“ Сякаш като е съден, не може да бъде обичан и да се разказва за него. Осъденият преди време брат на Гункина, който е горял от желание да отмъсти за любимата си сестра и нейната дъщеря, е точно човек, какъвто търсим. Наистина историята е от май месец, а вече е ноември, но това нищо не значи. Може болестта на младата жена да й е докарала инвалидност и това да се е разбрало едва сега, тоест едва сега пострадалите да са могли напълно да оценят мащаба на последствията от това, че Богомолов е уволнил дисциплинарно Гункина и й е отнел получените за костюма пари.

Като се възползва от обстоятелството, че човекът с острия слух, помощник-режисьорът Федотов, беше на репетиция, Настя с помощта на Бела стигна до кабинета на Богомолов и веднага се обади на Зарубин, с две думи му разказа за гардеробиерката Гункина и нейния осъждан брат.

— Нещо много зачести, Настя — смъмри я Сергей. — Само втори ден си в театъра, а вече ми предлагаш втори заподозрян. Още не съм се оправил с твоя Скирда.

— Да позабавя ли работата? — попита тя. — Аз нямам закъде да бързам, мога и по-бавно да действам. Само че твоето момче едва ли ще се съгласи с мен.

— Не ми разваляй момчето — заканително каза Зарубин, — тепърва трябва много да се възпитава. А иначе как ти се вижда? Става ли за нещо?

— За нещо — да, определено — уверено отговори Настя.

— Само че не мога да определя за какво именно.

— Какво, няма ли го до тебе? Някак много свободно говориш, сякаш не те чува. Или пред него — право, куме, та в очи, а?

— Излезе, трябваше да говори по телефона. Добре, Серьожа, с Антон продължаваме с коварните си дела. Но знаеш ли, цялата наша дейност в театъра много прилича на ловене на черна котка, която липсва в тъмната стая.

* * *

Служебната квартира на театъра се намираше най-горе, под покрива, и се състоеше от една стая и малка кухня с печка с два котлона, две окачени шкафчета, малка маса и два стола. С една дума, повече от скромна кухня, но пък стаята — просто прекрасна. Просторна, с еркер, камина и огромни прозорци. Явно във времената, когато са строили театъра, още преди революцията, това жилище е било предвидено за двустайно и стаята с камината е трябвало да изпълнява функциите на хол, свързан с кабинет, а сегашната кухня е трябвало да бъде спалня, в която спокойно можеха да се поберат достатъчно широк креват, нощно шкафче и скрин. Нито шкафче, нито скрин, камо ли пък креват, в тази стаичка вече отдавна нямаше, но Артьом Лесогоров всеки път, когато се намираше в кухнята, неволно започваше да пресмята как този комплект мебели би могъл да се подреди тук и в края на краищата вече беше започнал да си представя и сатенената кувертюра, и уютната лампа с абажур на нощното шкафче, и часовника с верижка и иглата за вратовръзка, небрежно оставени върху махагоновия скрин.

Артьом имаше развинтена фантазия, която раждаше твърде ярки картини. Всъщност именно то, въображението, го бе накарало да зареже за известно време журналистиката и като героя на Булгаков Сергей Леонтиевич да се захване със създаването на пиеса.

Освен фантазия Лесогоров имаше твърде точна представа какъв трябва да бъде истинският журналист. Истинският журналист трябва да умее да събира материал при всякакви условия, дори ако не разполага със записваща техника. Истинският журналист трябва да умее да усеща „острото“ и „пикантното“ там, където никой не вижда нищо, освен безцветно и овехтяло събитие. Истинският журналист трябва да събира своя материал така, че никой наоколо да не се сети какъв точно материал се събира или приблизително на каква тема е той. Истинският журналист не бива да споделя с никого придобитите с пот и кръв сведения, докато не публикува своя сензационен материал. И накрая, истинският журналист трябва да пуши много и да пие често и много силно кафе.

Когато след сутрешната репетиция се прибра в това жилище, любезно предоставено му от театъра, за да не му се налага всеки ден да драпа дотук от далечното Подмосковие, Артьом се събу и по чорапи отиде в кухнята, свари в джезвето много силно кафе и с чаша в ръцете прилегна на дивана в стаята. Сега малко ще се поотпусне, ще полежи половин час, а после ще започне да преглежда и подрежда бележките си, направени по време на репетицията, и да нанася нови поправки в текста на пиесата.

А този половин час на дивана с чашата кафе ще прекара в размисли и опити да планира най-близките си действия. Просто се налага да се успокои, защото внезапно стоварилата се нервозност му пречи да се съсредоточи. Бережной и Дудник. Дудник и Бережной. Нима се досещат за нещо? Не, не би трябвало — не се е дънил. Но все пак поведението им е тревожно. След покушението срещу Богомолов Дудник започна постоянно да тича в кабинета на административния директор Бережной, а освен това Артьом започна честичко да ги вижда заедно по коридорите на театъра. Защо така изведнъж? А и вчера, когато Артьом отиде в бюфета, гледа — Дудник и Бережной седят заедно на една маса, глава до глава, и тихичко, но възбудено обсъждат нещо. Артьом отиде при тях, искаше да седне на същата маса, имаше въпроси към Дудник по пиесата, но те веднага млъкнаха и се престориха, че изобщо за нищо не са разговаряли. Това никак не хареса на Артьом. Просто ужасно не му хареса. Нима са заподозрели нещо? Нима той е пропуснал някъде нещо?

А ако са заподозрели, споделили ли са подозренията си с детективите? Това е главният въпрос. Как ли да разбере какво са успели да научат тези детективи в театъра! Колко само се постара да направи впечатление на жената, която е съществено по-възрастна от момчето, оперативния работник, следователно е шеф. И мили погледи й хвърля, и за кафе намеква, и в квартирата си я кани, но тя не клъвна. Нищо, къде ще се дене, явно е кон с капаци, самотна стара мома, а той умее да се справя с жените. Ще се размекне детективката, ще се разтопи и всичко ще му изпее. Би могъл да опита да действа чрез момчето, то е младо и зелено, изглежда, не е твърде вещо в детективската работа, може да се окаже бъбриво, само че погледът му е някак остър, лош поглед е, а Артьом имаше известен страх от такива хора и гледаше да не се занимава с тях. Виж, детективката, май се казваше Каменская, е добър вариант, точният човек е.

* * *

След разговора с хората от „Петровка“ Иля Фадеевич Малашченко не спа цяла нощ. През всичките последни дни го измъчваха страшни подозрения, всеки момент той очакваше лоши вести, но се държеше с всички сили — околните да не забележат тревогата му.

Истинската паника обзе Иля Фадеевич след посещението на детективите. Нима са се сетили за нещо? Нима са подушили нещо? От една страна, не би трябвало, но от друга, не току-така този млад оперативен работник на име Антон подхвана разговор за внуци, дядовци и баби, не беше току-така. Явно е имал нещо предвид. Или не е имал? Говорел си е просто така, опипвал е почвата? Да можеше да научи!

Вечерта, преди да дойдат оперативните работници, Иля Фадеевич се канеше да намери внука си, но се сети, че е безсмислено да търси Кирил в жилището му — младото момче вечер няма да си седи вкъщи, сигурно се е емнал някъде с приятели и се весели до припадък, ще се прибере призори, а после ще спи до обяд. Дори дядо му да отиде и да започне да звъни на вратата, Кирил няма да отвори, той просто няма да чуе звъненето, глух от умора и от алкохол. Защо ли родителите му дават пари! Поощряват безделието и хаймануването на сина си. Иля Фадеевич си спомни колко се радваше преди петнайсетина години, когато синът му започна да преуспява в бизнеса — в семейството се появиха пари, дадоха седемгодишния Кирил в училище по конен спорт, той започна да тренира тенис, преместиха го в частна гимназия. Можеше ли да предполага, че тези пари ще им излязат през носа и на първо място — ще развалят внука, който в своята частна гимназия учеше заедно с децата на новобогаташите, забогатели с криминален бизнес през бурните деветдесет години. Сега Кирил е вече на двайсет и две и заедно с приятелчетата си просто си пропилява живота, напълно е зарязал института. Разбира се, учи в платена специалност, защото не беше достатъчно умен и упорит, за да влезе държавна поръчка. Ако синът му не бе имал тези пари, може би Кирил щеше да бъде друг. Но Иля Фадеевич обичаше до безумие внука си и което беше най-важно — внукът му отговаряше със същата предана обич. Беше готов да разкъса всекиго заради дядо си. И веднъж наистина едва не го направи. Преди две години, през зимата, някакви хулигани нападнаха Иля Фадеевич, когато се прибираше късно вечерта, свалиха му шапката, обкръжиха го и като го заплашваха с огромните си юмруци, го накараха да съблече скъпото си, подплатено с кожа, яке — подарък от сина му. Хилавият възрастен Иля Фадеевич бе принуден да се подчини. После, естествено, написа заявление в милицията, но каква ли полза от това заявление… А след две-три седмици се прибираха заедно с Кирил от магазина — веднъж седмично внукът идваше специално за да помага на дядо си да напазарува — и срещнаха един от тези вагабонти. Иля Фадеевич непредпазливо го показа на Кирил, който, без да му мисли, хвърли чантите с продукти в снега и се нахвърли на хулигана, обидил дядо му. Сбиването беше жестоко, минувачи извикаха милиция, която, за нещастие, този път пристигна бързо, задържа двамата и ги откараха в районното, после бащата на Кирил занесе там пари, за да пуснат сина му без последствия.

Така че Иля Фадеевич имаше основания да се тревожи за съдбата на внука си.

В три часа следобед в събота, 13 ноември, Иля Фадеевич звънна на вратата на апартамента, в който неговият внук живееше под наем, естествено — плащан от родителите му. Кирил отвори едва след четвъртото или петото настойчиво звънене — сънен, с подпухнало лице. Застана на прага само по долни гащета и се опита да схване какво става.

— Дядо? Ти какво така? Да не се е случило нещо?

Иля Фадеевич мълчаливо влезе и затвори вратата след себе си. Внукът послушно се потътри след него, като се прозяваше и търкаше очи.

— Какво има, дядо?

— Къде беше миналата събота? — строго попита Малашченко. — Късно вечерта и през нощта. Веднага си спомни.

— Какво ти става! — От изумление Кирил дори се разсъни. — Как мога да си спомня къде съм бил? Сигурно съм се забавлявал в някой клуб. Миналата събота ли — че това е преди седмица. Със същия успех можеше да ме попиташ за миналата година.

— Отговаряй веднага! — повиши тон Малашченко. — Къде беше през нощта, когато е било извършено покушението срещу Богомолов? Отговаряй! И да не си посмял да ме лъжеш!

— Какво ти става, дядо! Какви ги приказваш изобщо? Какво общо имам аз?

Иля Фадеевич се взираше втренчено в лицето на Кирил, вслушваше се в неговите интонации и не можеше да разбере искрено ли се възмущава той, или само се преструва на възмутен. Още двайсетина минути настоява за отговор, уговаря, умолява, заплашва, но резултатът беше един: момчето не признаваше нищо, отговаряше на дядо си с идиотска усмивчица и извръщаше очи. Впрочем това не говореше нищо, той винаги извръщаше очи и идиотската усмивчица постоянно разкривяваше неговото общо взето красиво лице.

Иля Фадеевич си тръгна, без да постигне нещо. Толкова се бе развълнувал, че когато слезе по стълбите и излезе на улицата, разбра: краката не го държат, кръвното му е скочило, вие му се свят. Трябва да поседи, да вземе лекарство и да почака да му мине. Довлече се до най-близката пейка и тежко се отпусна на нея.

Какво ще стане с Кирил, ако именно той е нападнал Богомолов? И какво ще стане с театъра, ако Богомолов не се върне? Ще дойде ли нов художествен ръководител? Или ще издигнат Сеня Дудник? И двата варианта са лоши за Малашченко, защото Дудник е ориентиран към съвременни автори, а няма какво да се поставя, и за всичко е виновен, както винаги, драматургът. Не авторите, които не пишат хубави, достойни пиеси, а той, Иля Фадеевич Малашченко, който не може да намери такива пиеси. През петте години работа с Богомолов Иля Фадеевич така и не се приспособи към вкусовете и потребностите на художествения ръководител, когато му носеше пиеси, чуваше в отговор едно и също: „Не струва. Друго ми трябва“. А какво друго да му донесе? Лев Алексеевич нищо не обясняваше, само се ядосваше, крещеше и унижаваше драматурга. Но Богомолов все пак не го изгони. И няма да го направи. Как ли ще се държи Дудник, на чийто вкус също ще трябва да се учи да угажда? Не, по-добре старото, с което е свикнал, отколкото нещо ново и неясно какво.

Ако на мястото на Богомолов дойде някой съвсем чужд човек, ще започне бъркотия с кадрите, новият художествен ръководител ще доведе свой драматург, а него, Иля Фадеевич, ще пенсионират. И на кого ще потрябва той на своите седемдесет и шест години? Кой ще го вземе на работа?

„Ах, Кирил, Кирил, нима наистина си го направил ти? Спомням си колко се разгневи, когато постъпих в болница след онзи художествен съвет. Дойде, седна в края на леглото, държеше ме за ръка, а аз ти разказвах как ме оскърбяваше Лев Алексеевич. Ясно, искал си да отмъстиш за дядо си и като дядо аз мога само да се радвам, но не и ако си постъпил по този чудовищен начин! Та ти едва не си убил човека, Кирил! А може и да си го убил, още не се знае. Ще те тикнат в затвора за дълги години. А аз ще остана съвсем сам, при това без работа. Защото дори Лев Алексеевич да се оправи и да се върне в театъра, когато те заловят и разобличат, всички ще научат, че моят внук едва не е убил Богомолов, и няма да ме оставят на тази работа. И никой не би ме оставил. Самият аз не бих. Така че моята съдба е ясна. Само ми е жал за тебе, Кирил. И за Богомолов ми е жал, колкото и неприятен човек да е той, но все пак е човек, и сега лежи в безсъзнание и не се знае какво ще стане с него, ако изобщо оцелее. Жал ми е и за неговата съпруга, толкова е млада.“

Преди два дни Иля Фадеевич заедно със завеждащата трупата отиде в болницата, видя Лена Богомолова, разговаря с нея, попита я как е Лев Алексеевич. Изразиха своето съчувствие, предложиха й помощта си, само че Лена сякаш не ги чуваше. Боли те, като я гледаш, цялата е почерняла, страшно е отслабнала за няколко дни, ръцете й треперят, и гласът й трепери, очите й са подпухнали — от сълзи или от безсъние. Жалко за момичето. Ако можеше реално да помогне с нещо на нея или на Лев Алексеевич, Малашченко би направил всичко по силите си.

Мислите на Иля Фадеевич течаха плавно, навързваха се една за друга и се смесваха със спомени… След известно време му олекна, той стана от пейката, направи няколко крачки, почувства се уверено и се запъти към театъра.

* * *

Секретарката на Лев Алексеевич Богомолов, красива брюнетка с дълга гладка коса и изваяна тънка фигурка, носеше абсолютно неподходящо за такава външност име — Ева. Тя с увлечение прелистваше някакво лъскаво списание, но когато на прага на приемната застанаха Настя и Антон, веднага скочи като школуван адютант.

— Да сервирам ли чай, Анастасия Павловна? — услужливо попита тя.

— А не може ли кафе? — отвърна Настя.

— Ей сегичка!

Настя и Антон прекосиха приемната и влязоха в отредения им кабинет, като оставиха Ева да се върти около кафе машината, много по-скъпа и модерна от онази в кабинета на административния директор Бережной.

С Ева детективите се бяха запознали още предния ден и вече имаха първи впечатления от нея. Веселото, жизнерадостно и много доброжелателно момиче не беше обременено с интелект, но пък беше щедро надарено с привлекателност и обаяние. Искрено тъгуваше за Богомолов, но въпреки това не губеше доброто си настроение и оживено бърбореше на всякакви предложени й теми. Изглежда, с работата на тази длъжност бе успяла да премине през добра школа, защото веднага разпозна в Настя и Антон, макар и временното, но ново началство и се държеше съответно, тоест изразяваше пълна готовност да им служи и да изпълнява поръченията им, не се фръцкаше презрително и не се държеше така, сякаш благоволява да им бъде от полза.

— Кажете, Ева — попита Настя, когато момичето постави пред тях двете пълни с ароматна напитка чашки от скъп сервиз, — Лев Алексеевич добър началник ли е? С лекота ли работите за него?

— О, разбира се! — плесна с ръце Ева. — Лев Алексеевич е толкова сладък, толкова е добър — не можете да си представите! Много добре се чувствам с него, много!

— И в какво се проявява неговата доброта? — поинтересува се Антон.

— Винаги ме пуска, ако трябва да изляза някъде — простодушно заяви Ева. — Нали разбирате, за фитнес или за фризьор, или просто да се поразходя. Естествено, ако има предвидени преговори и очаква посетители, винаги съм на мястото си — и ги посрещам, и докладвам по всички правила, и ги въвеждам в кабинета, и чай сервирам, и напитки. А ако не очаква никого и няма нещо специално, Лев Алексеевич никога не ме задържа, пуска ме по-рано, сутрин също ми разрешава да идвам по-късно, защото знаете ли, обичам да си поспивам — радостно се разсмя тя и оправи красивата си гладка коса, и без това идеално полегнала на правото й тясно гръбче.

Настя неволно се любуваше на момичето — толкова хубаво и при това съвършено естествено беше то. Облечена като кукла, това Настя вече умееше да прецени. С плътно обгръщащ телцето й черен костюм с къса пола и снежнобяла блузка, струваща поне двеста-триста евро, с обувки на много високи токчета — и цялото това великолепие е подчертано с тънко пръстенче от платина с малко диамантче и също такива, явно в комплект с него, обеци. Цялата сияе от младост и благополучие, от здраве и безгрижие — и това, въпреки че, естествено, се вълнуваше от случилото се с Богомолов и не се опитваше да го скрие.

— Ами ако Лев Алексеевич не оздравее? Тогава вие сигурно ще трябва да свиквате с друг началник — хвърли Настя пробна топка.

— Дори не искам да мисля за това — моментално плувнаха в сълзи очите на Ева. — Ще бъде ужасно. Аз толкова обичам Лев Алексеевич, толкова го обичам… Той е много добър, честна дума, преди него работех в банка, пак като секретарка на началника, татко ме уреди там… ужасно скучно беше, а и не можеш да мръднеш дори за минутка, камо ли да си тръгнеш по-рано, да закъснееш сутрин или нещо друго. А тук е толкова хубаво! Интересно е. Артисти, спектакли, журналисти, делови хора ни посещават, всички познати момичета се скъсаха от завист, на всички издействах автографи…

Сълзите изчезнаха, отстъпиха място на поредната радостна усмивка.

— И заплатата ли ви задоволява? — недоверчиво попита Настя.

— Какво ме интересува заплатата? — искрено се учуди Ева. — Не работя заради заплатата, а просто за да не седя вкъщи. Вече опитвах — отново се усмихна тя, — седях половин година и едва не се побърках. Няма за кого да се облечеш, да се покажеш пред някого, няма нужда да се гримираш, няма с кого да побъбриш, ужас! А тук е супер. И хората са интересни, и работата е лека.

— Не работите за заплата, значи — с усмивка се намеси и Антон. — А от какво живеете? Ама седнете, Ева, защо вечно стоите права.

— Не, благодаря — отрицателно завъртя глава момичето, — това е лош тон, така казва Лев Алексеевич.

— И все пак, относно заплатата…

— Защо все за пари говорите! — с досада тръсна глава Ева. — Парите ми стигат, моите родители ми дават за всичко, което ми трябва.

По принцип това е що-годе ясно, помисли си Настя. Лев Алексеевич Богомолов живее повече от скромно в смисъл на жилищни условия, харчи всички свои доходи, за да изглежда сносно. И хубавата брюнетка Ева е част от имиджа му, визитна картичка, именно такава, каквато трябва да има един заможен и преуспял мъж. Хора, които се стремят към най-добри резултати, вземат за секретарки опитни жени на средна възраст, които в известни моменти могат фактически да заменят самия ръководител и да не допуснат усложнения в работата, докато други, които държат преди всичко да правят добро впечатление, слагат в приемните си ей такива „визитни картички“. С една дума, всичко се подрежда в една цялостна картина и не противоречи на онова, което вече им е известно за Богомолов: не умее да реши умно нито един делови въпрос, но пък по всякакъв начин демонстрира властовите си пълномощия. Избирал е момичето по външните данни и си е давал сметка, че такава хубавица трябва да се удържа с нещо, но с какво? Не и със заплатата на секретарка в театър. Значи, с привилегии, тоест — с отстъпки, разрешения, меко отношение, прощаване на грешки и недисциплинираност. Вярно, има още един стар изпитан метод, но… някак не й се вярваше. Твърде открито е момичето, каквото мисли, това говори.

— А как си намерихте това място? — попита Настя.

— Татко ме доведе — сви Ева крехките си изящни раменца. — С Лев Алексеевич се познават от сто години. Точно това ми каза татко: „При Лев Алексеевич ще бъдеш като риба във вода, хем и ще те наглежда. Имай предвид, Лев Алексеевич няма да ти позволи да вършиш глупости, веднага ще науча“.

Тя се разсмя открито и звънливо.

— Тук съм като в затвор, крачка вляво, крачка вдясно се смята за бягство. Не мога дори да флиртувам с някого, всички знаят, че Лев Алексеевич и татко са приятели, а целият театър се страхува от Лев Алексеевич.

Значи, старият изпитан метод не е бил използван в случая, констатира Настя. Добре, да преминем към основния въпрос.

— Ева, спомнете си кой през последния месец е идвал при Лев Алексеевич. И изобщо, какви посетители идват при него?

— Ами какви — сбърчи момичето гладкото си порцеланово челце, — най-различни. Идват за рекламата, журналисти, телевизионери, спонсори, понякога и писатели, носят ръкописи, но аз веднага ги пращам при Иля Фадеевич, макар че има едни нахални, дето не искат да отиват при драматурга, а искат непременно да покажат писанията си на самия Богомолов. Често опитват да се вмъкнат актьори.

— Ваши ли? — уточни Настя. — От „Нова Москва“?

— Не, нашите не идват при Лев Алексеевич, без да са повикани специално, това не е прието. Ако имат въпроси към ръководството, отиват направо при Владимир Игоревич — подозрително се промени гласът на Ева, в него се появи нещо възторжено, — а Владимир Игоревич сам решава проблемите. На Лев Алексеевич не му е до това.

— Не му е до това ли? — присви очи Настя. — Аз пък мислех, че в театъра няма хора по-важни от актьорите. Честно да си призная, не разбирам как на един художествен ръководител може да „не му е до това“, когато го е потърсил актьор.

— Недейте така. Лев Алексеевич е лицето на нашия театър, той трябва да го представя пред външния свят, и то достойно. Например журналистите, телевизията, спонсорите, рекламата — това е негова работа. А с актьорите се занимават завеждащата трупата и Владимир Игоревич.

— Добре, а какви други хора са идвали?

— Съпругата на Лев Алексеевич, Лена.

— Тя често ли идва?

— Различно, нали развежда театрални групи, така че често не е в Москва. Иначе е свой човек в театъра, тук всички я познават. Идва и дъщеря му, много неприятна, за такива мадами татко казва, че са от протестното течение.

Настя погледна смаяно момичето. Подобни наукообразни думи никак не подхождаха на вече създалия се образ на глупавичка инфантилна дъщеря на богати родители.

— Откъде, откъде?

— От протестното течение — старателно повтори Ева.

— А кой е баща ви, извинете?

— Той е доктор на науките, занимава се със социология. „Е, слава богу — с усмивка си помисли Настя, — олекна ми. Помислих си, че съвсем съм изгубила нюха си за хората.“

— И защо баща ви говори така за дъщерята на Лев Алексеевич? Между другото, как се казва тя?

— Ксюша. Уф, такава мърла е — просто ужас! Косата й — избръсната на слепоочията, по главата й — някаква безумна коса, и то изрусена до бяло, и навсякъде, където се сетите, пиърсинги — и на носа, и на веждата, и явно и на езика, защото фъфли. Не разбирам на кого какво доказва с този си вид? А пък дрехите й — да се хванеш за главата.

— Ксюша често ли идва при баща си?

— Редовно — позасмя се Ева. — Веднъж на две седмици — определено, а понякога и по-често. Напоследък с нея започна да идва и гаджето й, но разбира се, не влизаше в кабинета при Лев Алексеевич, чакаше в приемната. Един такъв отвратителен, с мътни очи, целият някак нечистоплътен. Б-р-р-р!

— Защо Ксюша толкова редовно е идвала при баща си? — поинтересува се Антон. — Сигурно да се виждат? Доколкото чух, не живеели заедно.

— Да, бе, да се виждат! — изкиска се момичето. — Такива мърли за никого не се затъжват и не ходят при хората просто да се видят с тях. Мисля, че идваше за пари.

— Защо мислите така?

— Веднъж видях как Лев Алексеевич си извади портфейла и й даде, тъкмо бях влязла с един спешен документ. Обикновено не присъствам на срещите им, само този път… Но мисля, че така е ставало винаги, защото щерката всеки път влизаше в кабинета с напрегната физиономия, с едни тревожни очи, а излизаше грейнала, гаджето я поглеждаше въпросително, а тя му отговаряше с жест, сиреч: „Всичко е тип-топ!“.

— Разбира се, вие не знаете името на младежа?

— Защо, чух как тая мърла го нарече Боб. Само че не разбрах как се казва всъщност, нали не може наистина да са го кръстили Боби?

— Да — съгласи се Настя, задавена от смях.

Тази простодушна очарователна глупачка можеше да повиши настроението на всекиго. Между другото, май си падаше по директора Бережной. Интересно, дали Антон е забелязал това, или на Настя просто й се бе сторило? Сега ще проверим.

— Ева, ще ви затрудни ли да се свържете с Бережной, помолихме го да се обади на всички хора от пропуска и на охранителите, за да се съберат.

— Да, разбира се! — Ева моментално скочи и изхвърча в приемната.

Настя улови погледа на Антон и разбра, че са си помислили едно и също. От приемната долиташе чуруликащият глас на момичето и в него звучаха толкова нежни нотки, че бе невъзможно да сгреши човек. Настя изпита към нея искрено съчувствие. Горкичката! Нито да кокетира, нито да флиртува, нито да хвърли многозначителен поглед — нищо не може под бдителното око на приятеля на баща й, който освен всичко друго обича да се прави на строг господар. Не беше чудно, че Ева бе харесала Владимир Игоревич Бережной, този красив, обаятелен и елегантен мъж на хубава средна възраст.

След минута-две Ева отново се показа на прага на кабинета.

— Владимир Игоревич каза, че всички, които сте помолили да събере, ще дойдат до трийсет-четирийсет минути. Портиерките живеят в съседни блокове, не е проблем да дойдат, но с частните охранители е по-трудно. Обаче Владимир Игоревич каза, че е решил проблема и е организирал всичко. Владимир Игоревич…

Беше очевидно, че дори самото произнасяне на името на Бережной хвърля момичето в трепет и го разнежва. Виж ти, здравата е хлътнала!

Добре, щом имат цял половин час, тя може да се обади на Зарубин.

— Антоне, вие ли ще се свържете със Сергей Кузмич, или аз да му звънна?

— За какво да говорим? — учуди се Антон.

— За дъщерята на Богомолов и нейното мърляво гадже с мътните очи. Обрисуваха ни типичен портрет на наркоман, който се е лепнал за момиче от добро семейство и скубе от него пари, а тя е влюбена до такава степен, че нищо не забелязва и не разбира. И ако един прекрасен ден Богомолов е отказал да дава пари, това като нищо може да е пробудило яростта на младежа. Между другото, и на дъщерята.

— Мислите ли? — усъмни се Сташис. — Защото според показанията на съпругата не са взели нищо от Богомолов, всички вещи са си били на мястото — и портфейлът, и часовникът. Ако нападателят е бил приятелят на дъщерята, той непременно е щял да вземе нещо ценно, иначе нападението губи смисъла си, нали парите му трябват за дозата.

— Ние с вас не знаем какво е станало в действителност — сви рамене Настя. — Нали вашето първо предположение е било, че престъпниците са целели обир, но някой им е попречил, така че те са избягали, преди да успеят да вземат нещо от потърпевшия. И освен това, ако правилно съм разбрала това, което ми разказаха, Елена Богомолова не е знаела точно колко пари е имало в портфейла на мъжа й. Да, имало е някакви пари, но без показанията на самия Богомолов ние никога няма да научим колко са били първоначално. Ами ако са били много? Ами ако престъпникът все пак ги е взел?

— Тогава защо не е взел всичките? — възрази Антон.

— Две причини. Първата: голямото количество пари е било прибрано отделно, в плик, именно тях е взел престъпникът и не е взел нищо от портфейла. Втората: той е умен, този хипотетичен престъпник, взел е много пари от портфейла, а е оставил малко, та ние с вас, глупавите детективи, да си помислим, че изобщо не е пипал портфейла. Ако помислим добре, можем да намерим и трета причина, и четвърта. С една дума, аз не бих изключила Боб от кръга на заподозрените. Но разбира се, решавате вие, нали сте представител на властта. А аз съм само ваш консултант.

— Разбрах — кимна Сташис.

Той се обади на Зарубин, разказа му за дъщерята на Богомолов и нейния приятел и между другото, помоли да разпитат хората, с които Богомолов е общувал в събота, 6-и ноември: може някой да знае за пари, които е възможно да е носел със себе си? Хонорар или върнат от някого дълг, или обратното, сума, която самият Лев Алексеевич е взел назаем. И тогава вече трябва престъпникът да се търси сред хората, които са знаели за тази сума. Зарубин в отговор, и то толкова силно, че го чуваше дори Настя, се развика, че нали и ние не сме глупаци и вече сме проверили, а колкото до новите, свързани със случая, лица, той вече съжалява за решението си да прати в театъра Каменская. Още два дни — и ще трябва да проверяват всичките двеста служители и техните многобройни роднини.

— Анастасия Павловна, а какво целим с разпитите на портиерките и на охранителите? Нали Ева ни изброи всички, които са идвали при Богомолов, и май не забелязахме подозрителни лица сред посетителите.

Настя въздъхна.

— Антон, нали чухте с ушите си: Лев Алексеевич е бил повече от лоялен към момичето, не го е претоварвал с работа и често го е пускал да излиза. Ами ако интересуващите ни хора са идвали именно когато тя не е присъствала? А, между другото… Ева! — извика тя.

Ева веднага дотича и застана до вратата като примерна ученичка пред черна дъска в очакване на въпроса на учителя.

— Кой обикновено седи в приемната вместо вас, когато Лев Алексеевич ви пуска да излезете?

— Завеждащата трупата — веднага отговори момичето — или някой от счетоводството.

— Кой именно? Обикновено едни и същи служители ли?

Ева помисли малко.

— Не знам точно, но мисля…

Тя назова две имена и Настя си ги отбеляза: непременно трябва да поговорят с тези дами и да им зададат същите въпроси. Интересно, по какъв принцип Богомолов е подбирал служителки за подобни случаи? Която е по-предана? Или която е по-привлекателна външно? Завеждащата трупата — ясно, тя е предана на художествения ръководител, ами счетоводителките?

За миг я споходи неприятното усещане, че се занимава не с каквото трябва. Някакви глупости. Всъщност има ли значение кой е бил в приемната на ръководителя, когото са нападнали късно през нощта и са го ударили с тежка бухалка по главата? Тя, Настя Каменская, пак излишно се задълбочава в подробности, които в резултат не водят наникъде и не донасят абсолютно никаква полза, освен може би чувство за добросъвестно свършена работа и увереност, че нищо не е пропуснато.

Тя излезе в приемната и помоли Ева да кани хората от пропуска и охранителите веднага щом започнат да идват.

Първата свидетелка се появи след четвърт час, беше възрастна портиерка, която живеела в съседната сграда. И останалите не закъсняха. И Настя, и Антон питаха всички за едно и също: дали напоследък при Богомолов са идвали непознати посетители, може би хора със скъпи коли или с откровено бандитска външност, дали някой не е оставял писма или пакети. Дали не е имало случаи някой да е дошъл да види Лев Алексеевич, а да не са го пуснали? Редът бил такъв: посетителят трябва да каже на пропуска кого търси и съответният служител трябва лично да дойде на служебния вход и да го посрещне. За хората, идващи при Богомолов, излизала Ева. Изключение правели за хората, които идвали в театъра постоянно и които всички дежурни познавали по физиономия, в частност за съпругата и дъщерята на Лев Алексеевич, както и за още няколко души. Ако Ева я нямало, за гостите слизал човекът, който дежурел в приемната. Май не се е случвало да са водили при Лев Алексеевич подозрителен човек, когото той може би не е искал да приеме и е трябвало да го убеждават. Във всеки случай никой от разпитваните не можа да си спомни нещо подобно. Истината е, че има едно твърде съществено „но“: до кабинета на художествения ръководител можело да се стигне от фоайето пред партерните ложи, тоест при Богомолов можел да влезе всеки зрител по време на спектакъл и това би останало незабелязано от дежурните и охранителите. Така че детективите не можеха да избегнат разговорите със завеждащата трупата и дамите от счетоводството.

Настя вече почти се бе разочаровала от идеята си да разпита хората, кои го постоянно дежурят на служебния вход, когато изведнъж една от портиерките, Тамара Ивановна, която вече се бе сбогувала с детективите и бе тръгнала към приемната, се върна и решително седна на стола, от който току-що бе станала.

— Не исках да ви казвам, изобщо не исках някой да знае за това, но все пак работата е сериозна… Такова нещастие сполетя Лев Алексеевич… Може да няма никакво значение, все пак беше отдавна… — започна малко объркано тя.

— Колко отдавна? — меко попита Антон и седна по-близо до Тамара Ивановна. — Миналата година? Или по-късно?

— Преди два месеца, съвсем в началото на есента. Тогава на нашия Иля Фадеевич му стана зле в самия театър, откараха го с линейка в болницата и дори имаше опасения, че е инсулт. След известно време дойде Кирил, неговият внук. Това е нещо обичайно, Иля Фадеевич работи в театъра от много години и водеше Кирил като дете, така че ние отдавна познаваме момчето. Но този път Кирил дойде силно миришещ на алкохол, личеше си, че е пиян. А Иля Фадеевич беше в болницата, та аз казах на Кирил, че дядо му не е в театъра, а е в болницата. А той ми отвърна: „Не идвам при дядо, дойдох да видя вашия Богомолов“. Тогава много се учудих, защо ли търси Богомолов, какво общо може да има помежду им, каква работа? И започнах да го разпитвам, беше ми интересно. А Кирил изведнъж взе, че избухна, разкрещя се, че ще убие Лев Алексеевич, ще му откъсне главата и други такива глупости. Опита да премине, очите му бяха бесни, устните — побелели, дори се уплаших. Излязох, не исках да го пусна, ама къде ти ще го надвия аз! Изскочи Виталик, охранителят, сграбчи Кирил, а той се дърпа, крещи — изобщо, наложи се Виталик да го фрасне здравата. Мислех си дори, че ще трябва да викаме милиция, но не се наложи, Виталик се справи, наемете хлапака, изведе го на улицата и го заплаши, че следващият път ще му счупи ръчичките и крачетата. Грозно се получи и аз тогава много се уплаших, защото Кирил беше просто бесен. Ако в този момент беше срещнал Лев Алексеевич — дори не знам как щеше да свърши всичко.

Това вече е интересно!

— Казахте ли на Богомолов за този инцидент? — строго попита Настя.

— Ама моля ви се! Защо да тревожим Лев Алексеевич? Пийнало си момчето, наприказвало глупости, полудувало, на кого не се случва. Но аз, разбира се, веднага докладвах на Владимир Игоревич, той е директор, трябва да знае тези неща.

Ето го отново Владимир Игоревич, бащицата, разрешителят на всички проблеми. Изглежда, той наистина е първото лице в театъра.

— И какво отговори Владимир Игоревич?

— Много се разстрои. И ме помоли да не казвам на никого за това.

— Защо се разстрои? — не спираше с въпросите си Настя.

— Владимир Игоревич много уважава нашия Иля Фадеевич, страшно се притесни, когато той легна болен.

— И вие на никого не казахте, така ли? — уточни Настя.

— Не, разбира се, нали Владимир Игоревич ме помоли да мълча. Но на вас казах, защото случаят е такъв. Не ме издавайте, моля, защото Владимир Игоревич ще се ядоса.

Заприиждаха охранителите и служителят от частната фирма Виталий потвърди разказа на Тамара Ивановна.

— Хубаво го наредих тогава — криейки самодоволната си усмивчица, добави здравенякът Виталий. — Няма да припари повече, поне не в моята смяна.

Настя си представяше приблизително какво ще каже Сергей Зарубин в отговор на новата информация, затова мъжествено предостави правото да се обади и да докладва на Антон. Изчака Зарубин да каже всичко, което мисли, и да затвори, после каза:

— Знаете ли, Антон, започвам да мисля, че вашите способности са от голяма полза. Честно. Спомняте ли си как с вас недоумявахме, когато вие забелязахте, че по време на разговора за внуците, бабите и дядовците Малашченко се развълнувал? Оказахте се прав. Аз не бях права. Признавам.

— За какво не бяхте права? — не разбра Сташис.

— Съмнявах се във вас. Сега не се съмнявам — усмихна се Настя. — Но мога да констатирам, че интуитивно сме избрали правилен метод за съвместна работа: аз разговарям, а вие наблюдавате. От това разделение извличаме много повече полза, отколкото ако вие активно участвахте в разговорите. Споделете, какво друго интересно забелязахте днес?

Антон смутено извърна поглед и се позасмя.

— Мисля, че и вие сте го забелязали. В Бережной са влюбени всички жени в театъра, като се започне от портиерките и се свърши с красавицата Ева.

— Ами завеждащата трупата? Как ви се стори?

— До мозъка на костите е предана на Богомолов. Дори да знае нещо, няма да го каже, за да не хвърли сянка върху обожаемия Лев Алексеевич, така че според мен е абсолютно безполезно отново да разговаряме с нея. При предишния художествен ръководител тя не е била така привилегирована като сега, а при Богомолов преживява върха в кариерата си и много се гордее, задето е нещо като сив кардинал при ръководителя.

— Съгласна съм — кимна Настя. — Какво друго? Ще кажете ли нещо за Бела от гардеробиерната?

— Открита и искрена, много се ядосва заради своята колежка, уволнената Гункина. Мъчно й е за нея. Не обича Богомолов заради драконовските му навици да контролира всички и го презира за дребнавостта му. Добре, уволнил — уволнил, имал е основания, макар че би могъл и да прости. Но да отнеме от нещастната жена парите, които са й трябвали за раждащата дъщеря — това е просто свинщина.

— И тук съм съгласна. Ами Ева?

— Какво Ева? Същата като Бела, открита и искрена, с тази разлика, че при Бела това идва от вътрешната доброта и честност, а при Ева — от инфантилност и глупост. Сигурно и от хубавия живот. Тя от никого не е виждала зло, живяла е зад гърба на татенцето си, в благополучие, простовата, красива, спокойна. И за Богомолов не се притеснява толкова, колкото опитва да демонстрира. Просто още не умее да се притеснява за хората, прекалено е младичка, не е изпадала в затруднения.

— Изобщо ли не се притеснява? — недоверчиво попита Настя, на която се бе сторило, че не е точно така и момичето все пак е разтревожено от случилото се.

— Притеснява се, но не за Богомолов, а за себе си. Твърде много й харесва това място. Работата — лека, тя самата го каза, наоколо — безброй интересни мъже на различни възрасти, които й дават аванси, при това тези мъже често са известни артисти, което, естествено, я извисява в очите на дружките й. Има заради кого да се издокарва и да изглежда добре. Обърнахте ли внимание на разказа й, че половин година си седяла вкъщи и й доскучало?

— Всъщност не — призна Настя. — Тоест спомням си, че го каза, но не си направих никакви особени изводи от това. А на вас нещо специално ли ви направи впечатление в този момент?

— Нищо особено, просто си помислих: ами къде са били дружките, за които тя взема автографи от артистите и пред които се фука с близките си познанства със звездите? Защо й е било скучно половин година да си седи вкъщи?

— И къде са били те? — с интерес попита Настя.

— Ами момичетата учат или работят, тоест през деня са заети. Затова на нашата Ева й е доскучало. Не иска да учи, мързи я или не е достатъчно умна, а може и смисъл да не вижда, защото учат онези, които искат да направят нещо в живота самостоятелно, а нашето момиче няма такива мисли в главата, свикнало е татенцето да прави всичко вместо него, така че защо да се пресилва? Баща й не е олигарх и не е кой знае колко богат, но е заможен, ако съдим по дрешките на Ева. Истински висшето общество е недостъпно за нея и средата й се състои от младежи, които не безделничат и не пилеят бащини пари. А така е ангажирана с нещо, денят й е изпълнен с нещо, мястото е престижно, не се чувства неудобно пред приятелките, има за кого да се гримира и облича. И после, не забравяйте, тя харесва Бережной. Дори ще се осмеля да твърдя, че е влюбена до смърт, както човек се влюбва само на тази благословена възраст.

Настя любопитно погледна Антон. Какви разсъждения само! На тази благословена възраст… На колко години е Ева? На двайсет? На двайсет и една? Ами самият Сташис? На двайсет и осем, не е много по-възрастен, а разсъждава така, сякаш е прехвърлил четирийсетте.

— Така че Ева не се притеснява за Богомолов, а за себе си, не й се иска да изгуби мястото си. Знае ли как ще се промени всичко? Ще дойде нов ръководител и ще я уволни. А има и друга невероятно сладка възможност — да направят Бережной пълноценен директор, ами ако я остави за своя секретарка? Това вече ще бъде върхът на всички меч ги. Ето за какво се вълнува тя в действителност, а далеч не за здравето на Лев Алексеевич.

Настя помълча, втренчено разгледа Сташис. Той неволно потрепери.

— Защо ме гледате така? Някаква глупост ли казах?

— Плашите ме — бавно изрече Настя. — Да се прибираме, достатъчно за днес.

* * *

Театърът беше притеснен. Всичко започна по обяд, когато тези двама непознати, които по цели дни се мотаеха из сградата, влязоха в кабинета на Владимир Игоревич Бережной. В този момент Театърът наблюдаваше как върви репетицията и не обърна внимание какво се бе случило в кабинета, само почувства как откъм кабинета на директора изригна плътна струя паническа тревога. Какво казаха детективите на Бережной? С какво толкова го уплашиха? Театърът бе пропуснал всичко и се ядосваше на себе си, защото ако беше усетил неприятното навреме, поне щеше да подслуша за какво разговарят там, но беше увлечен от репетицията, та нали репетицията винаги е важно нещо, интересно е, това е подготовката за бъдещия спектакъл и в крайна сметка подготовката за бъдещия живот на самия Театър. А Театърът не можеше да гледа в две посоки едновременно, нямаше тази дарба, природата го бе устроила като обикновените хора, които, ако гледат надясно, вече не виждат наляво.

Струята тревога и дори някаква досада пречеше на Театъра да наблюдава репетицията, разсейваше го, после той забеляза, че ръководещият репетицията режисьор Семьон Борисович Дудник погледна телефона си и прочете нещо, след което цялата репетиция тръгна наопаки, а репетиционната зала се изпълни с някакво треперещо вълнение, което веднага се предаде на актьорите, и те започнаха всичко да объркват, да играят лошо. След репетицията режисьорът хукна право към кабинета на Бережной и тогава вече Театърът не се стърпя, погледа, послуша, но нищо не разбра.

— Нали беше сигурен, че тя няма да разговаря с тях…

— Но какво да правя, тя поиска да ги събера…

— По дяволите, да не би да изплува… От друга страна, какво страшно има? Няма светът да рухне, я.

— Ами жалко ще е…

— Вярно, жалко ще е. Много се притесних, когато прочетох съобщението ти. Практически провалих репетицията, оставих я да върви на самотек.

Разговорите в кабинета се оказа неразбираема загадка за театъра. Постепенно той се успокои, страхът и вълнението плъзнаха като дим из цялата сграда и станаха съвсем незабележими. Театърът тъкмо окончателно се бе настроил за вечерния спектакъл, когато почувства как облакът от притеснения пълзи по служебното стълбище нагоре, към квартирата, която се предоставяше на режисьори и драматурзи от други градове и в която сега живееше авторът на новата пиеса Артьом Лесогоров. Облакът пълзеше бавно и не твърде уверено, така че Театърът успя да направи един-единствен извод: облакът е породен от мъж. От какъв мъж? От кой мъж? От самия Лесогоров, който е разстроен или нервиран от нещо? Но той се движи толкова неуверено, сякаш е пиян… Впрочем това е напълно възможно. Ами ако не е Лесогоров, кой е тогава? И защо този неизвестен мъж отива при Лесогоров? „Сигурно на гости — реши Театърът. — А е нервен… ами какво, малко ли причини има човек, за да се нервира.“ Спектакълът, разбира се, е важен, всъщност той е най-значимото в живота на Театъра, но любопитството взе връх. Театърът се откъсна от сцената и зрителната зала и погледна към служебното стълбище — страшно му се прииска да види кой се изкачва, обзет от страх.

Нищо необичайно. И защо ли е толкова нервен?

Театърът престана да мисли за тайнствения облак и отново се съсредоточи върху сцената.

* * *

Елена Богомолова дори не почувства веднага, че някой седи до нея. Вече втора седмица тя прекарваше всеки ден на този стол в болничния коридор. Столовете, съединени в един блок, бяха четири, но Елена, кой знае защо, всеки път сядаше на един и същ, втория отдясно, чиято тапицерия беше разкъсана с нещо остро.

Тя извърна поглед и видя Ксюша, дъщерята на Лев Алексеевич от първия му брак.

— Здравей — едва разлепи устни Елена.

— Здрасти — отвърна Ксюша. — Как е татко?

— Все така. Зле.

— Искам да го видя — заяви момичето.

— Не пускат при него — равнодушно отговори Елена.

— Още ли не пускат? Лъжеш! Просто не искаш да се виждаме с него! Винаги си ревнувала татко от мен, не ти харесва, че той ме обича…

Ксюша говореше пълни глупости и Елена за известно време престана да я слуша. За какво да я слуша? Какво ново ще чуе? Ксюша няма капчица мозък, главата й е чисто празна, така че няма смисъл дори да й се сърди. Защото е ясно за какво е дошла. Ако наистина я вълнуваше здравето на баща й, тя дори да не идваше, поне щеше постоянно да се обажда на Елена по телефона, както се обажда първата съпруга на Лев. Пък и майката на Лев, Ана Викторовна, идва в болницата всеки ден, седи с Елена по час, час и половина и си тръгва. А Ксюша през цялото това време идва тук едва за втори път и нито веднъж не се е обаждала по телефона.

Момичето не спираше да приказва разни глупости, така че Елена не издържа.

— За какво си дошла? Да питаш за баща си ли? Всичко ти казах. И без това ми е мъчно, хайде престани да ме тормозиш с дърдоренето си.

Ксюша млъкна, явно разбра, че е прекалила и изобщо не е хванала верния тон за разговор.

— Лена, дай ми пари — каза тя най-сетне.

— Нямам — равнодушно отвърна Елена.

— Никакви ли нямаш? Нито копейка? — не повярва Ксюша.

— Остави ме на мира, а? — жално помоли Елена. — Откъде мога да имам излишни пари?

— Татко винаги ми даваше — прозвуча предизвикателство в гласа на момичето. — Исках и той ми даваше без много приказки. Много ми трябват, ама наистина много. Все имаш някакви пари, нали? — захленчи тя. — Не се стискай, дай малко, повярвай ми, без тези пари с нас е свършено. Хайде, Лена?

— За какво са ти парите?

Елена попита просто така, изобщо не й беше интересно за какво са й парите на Ксюша, и без това знаеше отговора.

— Нямам абсолютно нищо, нито копейка, дори в телефона, защо, мислиш, не ти се обаждам? Телефонът е изключен, парите свършиха. И тук не съм идвала, защото нямам за метрото.

— А не си ли опитвала да поискаш от майка си?

— Тя вече ми даде, но и те свършиха. Мама не ми дава вече, казва, че харча прекалено много, ама не е вярно, откъде пари, че да харча! Хайде де. Лена!

— Нямам пари — твърдо и отчетливо повтори Елена. — Дошла си дотук пеша, така ли?

— Защо пеша? — обърка се Ксюша, но бързо се измъкна. — Боб ми даде за билет, само за едно пътуване, трябва да му ги върна. И да се прибера. Хайде де, бъди човек, Лена! Дай ми поне петстотин рубли.

Беше й толкова тежко, толкова зле, че нямаше вече сили да се сдържа и да внимава какво говори. Извъртя се на стола и се вгледа в очите на момичето.

— Да се благодариш, че не съм казала на никого за твоя Боб и как баща ти го изрита, и как твоят Боб заплашваше да го убие. Забрави ли? Или мислиш, че съм те съжалила? Баща ти жаля аз, не искам да се тревожи излишно. Ако ми досаждаш — имай предвид, че няма да мълча. Мислиш ли, че с баща ти не разбрахме кой заля колата му с боя? На бърза ръка ще разкажа в милицията кой може толкова да е мразел баща ти, че да го удари с бухалка по главата, нека да арестуват твоето приятелче, наркомана, тогава ще му носиш колети в затвора и като едното нищо ще те съдят за съучастие.

— Какво?! — разкрещя се Ксюша. — Какви ги дрънкаш? Искаш да кажеш, че Боб… Че ние с Боб…

— Именно това искам да кажа. Помоли ли те баща ти да не се виждаш с него? Помоли те. Каза ли ти да скъсаш всякакви отношения с него? Каза ти. А ти какви ги вършиш, боклук такъв! Продължаваш да скубеш баща си и да даваш парите на гаджето си, а той си купува с тях наркотици. И теб ще зариби, ако вече не те е зарибил. Да не разчиташ, че ще те прикривам? Не се и надявай. И по-добре не ме ядосвай, Ксения Лвовна.

— К-кучка — просъска през зъби Ксюша и почти се затича към асансьорите.

Елена трепереше, в главата й продължаваха да звучат току-що казаните думи, към тях се прибавяха нови, още по-горчиви упреци и тежки обвинения и след известно време тя вече бе престанала да разбира кое бе произнесла на глас и кое само си бе помислила. Може би не биваше да се нахвърля на момичето? Вярно, Ксюша е рядко глупаво същество, но нима е способна на такова зверство по отношение на собствения си баща? Не, не, не! Боб, този наркоман, само той е решил да си разчисти сметките с Лев заради онзи скандал и задето Лев забраняваше на дъщеря си да общува със съмнителния си приятел, Ксюша няма нищо общо. Да каже ли за това на милицията, или да премълчи? Ако Боб е виновен, ще привлекат под отговорност и Ксюша, това Лев няма да понесе. Няма да го понесе… Ако се свести. Ако оцелее. Ами ако не оцелее?

Лев Алексеевич много обича момиченцето си, след развода постоянно се виждаше и с първата си съпруга, и с дъщеря си, никога не им е отказвал помощта си, подкрепяше ги материално, включваше се в решаването на проблемите, които постоянно възникваха в бившето му семейство, с една дума, държеше се почтено. Виждаше, че Ксюша расте като сложно, трудно управляемо дете, и много се тревожеше от поведението на дъщеря си. Вълнуваше се, стараеше се да научава с кого общува тя, запознаваше се с нейни приятели и познати и този Боб не му хареса от самото начало. Бащата категорично забрани на Ксюша да дружи с него, но дъщерята, естествено, не го послуша, тогава Лев Алексеевич реши лично да поговори с младежа и да му обясни, че ще е по-добре да остави на мира Ксения Богомолова. Боб, кой знае защо, не прие обясненията на разтревожения баща, започна да грубиянства и да се държи просташки, тогава Лев Алексеевич се разправи с него, както се казва, по мъжки, което не беше трудно, като се имат предвид мощното телосложение на Богомолов и отслабеният от наркотиците организъм на младежа. Една сутрин, два дена след това, Лев Алексеевич намери колата си в обезобразен вид и нито той, нито Елена ни най-малко не се усъмниха чия работа е това.

Така и не бе успяла окончателно да се успокои след разговора с Ксюша, когато се отвори вратата на реанимационното отделение и в коридора излезе завеждащият. Елена скочи, втурна се към него с въпроси, но и този път не чу в отговор нищо утешително. С отпуснати рамене и почти влачейки нозе, тя се върна при своя стол, втория отдясно.

* * *

— Не мога да го кажа! — раздразнено заяви актьорът Никита Колодни след петия или шестия опит да произнесе предписаната от текста реплика. — Невъзможно е да се произнесе това, Артьом, помисли как да го кажа по друг начин.

Авторът на пиесата „Правосъдие“ Артьом Лесогоров седеше на столче до стената и с наведена глава бързо си записваше нещо. Тъкмо щеше да отговори на Колодни, когато го изпревари режисьорът Семьон Дудник.

— Никита Михайлович, не се глезете, текстът си е нормален. Какви си ги измисляте пак?

— Нищо не си измислям! — гневно възрази актьорът. — Невъзможно е това да се изиграе достоверно, самият аз не вярвам в думите, значи и зрителят няма да повярва. Семьон Борисович, съгласете се с мен! Нали го обсъждахме с вас и вие бяхте склонен да ме послушате, спомнете си! Цялата мотивация на Зиновиев е някак картонена, не е жизнена. Той произнася своите реплики, а аз дори не разбирам как да реагирам на тях.

Актьорът Арцеулов, който играеше прословутия Зиновиев, едър, внушителен и с бавни движения, невъзмутимо сви рамене.

— На мен моята роля ми харесва, така че стига с тия работи, Никита. Всичко разбирам в нея. И с Лев Алексеевич сме отработили цялата картинка. Какво не те задоволява?

Лесогоров продължаваше да пише нещо, без да вдига глава. Настя любопитно разглеждаше журналиста драматург. Какво ли постоянно пише? И защо не се включва в дискусията, чиято тема го засяга непосредствено?

С Антон Сташис бяха поискали разрешение от режисьора Дудник да присъстват на репетицията, като обясниха желанието си с банална любознателност. В действителност Настя и Антон през първите два дена от пребиваването си в театъра бяха чули множество аргументи в полза на подозрението, че Дудник е заинтересован от отстраняването на Богомолов, и бяха стигнали до извода, че трябва по-внимателно да се вгледат в Семьон Борисович. А къде е най-удобно да се направи това, ако не в процеса на работата? Не би могло да се каже, че Дудник прие с възторг тяхната молба, той дълго обяснява, че присъствието на външни хора на репетицията не е много желателно, то пречи на работата, разсейва актьорите, не им дава да се съсредоточат, но в края на краищата се съгласи.

В тази репетиция бяха заети трима актьори: Никита Колодни, който играеше някакъв Юрий, Арцеулов, който изпълняваше ролята на Зиновиев, и вече споменатата Людмила Наймушина, която завеждащата трупата бе обрисувала като човек в приятелски отношения с всички, който съответно знае всичко за всекиго. Наймушина се оказа невероятно красива жена на около трийсет и пет години и Настя моментално я позна, щом видя изваяното й лице. Това лице често се появяваше на телевизионния екран в различни филми, в които Настя не се заглеждаше много, но беше в течение, защото телевизорът у тях беше включен постоянно, но без звук, така че изображението току попадаше в полезрението й. Всъщност Настя бе планирала разговора с Наймушина именно за днес, смяташе да се срещна с актрисата веднага след репетицията.

Освен режисьора Дудник, автора на пиесата Лесогоров и тримата актьори тук присъстваха помощник-режисьорът Федотов и художничката по костюмите, екстравагантно облечена и сложно обгърната от ярък шал слабичка дама, която въпреки несъмнената красота на тоалета си будеше у Настя асоциации с Баба Яга. Самата репетиция направи на Настя странно впечатление. Тя си бе представяла, че репетицията е действие, при което нещо, което отначало е сурово, накъсано, неясно, постепенно става изпъкнало, отчетливо и последователно. Оказа се, че не било точно така. Или дори изобщо не било така. Беше минал час от момента, когато прозвуча звънецът, възвестяващ началото на процеса, а Настя така и не бе доловила никакъв напредък. Всичко сякаш беше застопорено, Колодни не преставаше да се заяжда с репликите и с нещастния Зиновиев, апелираше към режисьора, обръщаше се към автора, ядосваше се, доказваше нещо, режисьорът се дразнеше и нервничеше, а авторът от време на време вдигаше глава от своите записки и предлагаше някакви варианти, които обикновено не задоволяваха Колодни. Ако ли пък Колодни, авторът на пиесата и режисьорът успяваха да стигнат до някакъв консенсус и да утвърдят репликата, която задоволяваше всички, помощник-режисьорът Федотов веднага внасяше изменения в разпечатания текст на бюрото пред него. Художничката по костюмите наблюдаваше, правеше скици с молив върху плътна хартия и току задаваше кратки въпроси на режисьора Дудник. Изобщо, цялата обстановка на репетицията напомняше на Настя Каменская зле подготвено комсомолско събрание от времената на училищната й младост.

Видя й се странно, или може би забавно, че Дудник се обръщаше към актьорите на име и бащино и на „ви“. Към Арцеулов, както и да е, той беше доста надхвърлил четирийсет, тоест явно беше по-възрастен от режисьора, но Наймушина беше приблизително връстница на Дудник, а Колодни — определено по-млад. Интересно, така ли е прието в театралния свят, или това е личен стил на Семьон Борисович?

Може именно това да е проява на въпросното „правилно“ отношение към артистите, за което говореше Евгения Фьодоровна Арбенина?

Тя отново спря погледа си върху Артьом Лесогоров, загледа се как той пише и изведнъж й се стори, че нещо не е наред. Нещо в движенията на ръката на автора на пиесата беше неправилно. Дори не че неправилно, ами необичайно. Настя замижа за секунда, опита да се абстрахира и отново погледна Лесогоров. Многократно изпитаният похват помогна и този път: тя разбра, че Артьом не пише на кирилица, а стенографира. Гледай ти! А Настя бе смятала, че с повсеместното разпространение на диктофони и разни сложни компютърни програми изкуството на стенографията отдавна е останало в миналото и не е популярно, особено сред младите мъже. Интересно момче е този журналист драматург.

— Не разбирам — отново прекъсна насред думата Колодни поредната си реплика и се обърна към режисьора, — как нормален човек може да реагира на такава глупост! Не разбирам как трябва да реагира героят ми, когато му се предлагат такива обстоятелства. Семьон Борисович…

— Стига де, Никита — примирително каза Наймушина, — всички всичко разбират. Не се тревожи, ти добре се виждаш и прекрасно се чуваш, имаш голяма, ярка роля, имаш какво да играеш и къде да се изявиш. Хайде да не се бавим изкуствено, трябва да продължаваме, а заради твоите заяждания непрекъснато спираме репетицията.

— Благодаря, Людмила Генадиевна — хвърли Дудник благодарен поглед на Наймушина. — И нека не забравяме, че тук не се занимаваме със самодейност, а продължаваме работата на Лев Алексеевич. Той имаше… той има собствено виждане, собствена концепция за спектакъла и ние нямаме право да се отклоняваме от нея.

Настя буквално с кожата на рамото си почувства как в този момент се напрегна седналият до нея Антон Сташис. Леко извърна глава и го погледна. Антон втренчено гледаше Никита Колодни и лицето на колегата й беше абсолютно зареяно нанякъде, сякаш неживо. Какво ли любопитно е съзрял там? Да не забрави да го попита. Едва трети ден работеха заедно, а Настя напълно бе забравила своите насмешливи и дори язвителни съмнения, които бе пробуждал у нея младият оперативен работник. Кой знае защо, тя напълно се бе доверила на неговия начин да възприема хората.

— Нямам нищо против — неочаквано се обади Лесогоров, като вдигна глава от своите записки, — мисля, че Никита Михайлович тук е абсолютно прав. Репликата наистина не отговаря напълно на текста в ролята на Зиновиев от предишния откъс. Сега ще я поправя, една минутка.

Той отново се наведе над своята дебела тетрадка, в репетиционната зала увисна тишина и Настя премести погледа си към Дудник. Семьон Борисович се беше ядосал, нетърпеливо почукваше със запалката си по бюрото, зад което седеше заедно с помощник-режисьора, и поклащаше крак, като с целия си вид показваше, че подобно непродуктивно губене на скъпоценно време го вбесява и само доброто възпитание го възпира да не избухне.

Наймушина се приближи плътно до Никита Колодни и със сърдит шепот започна да му се кара за нещо, а Арцеулов с безметежна усмивка се разхождаше покрай маркирания декор и премерваше стъпките си към стола, на който трябваше да седне, докато произнася текста.

След няколко минути Лесогоров прочете на глас новия вариант, Колодни се усмихна широко, Арцеулов недоумяващо тръсна глава, сиреч не виждам особена разлика, но щом така ви харесва повече — моля, а Семьон Борисович Дудник кимна на помощник-режисьора Федотов в смисъл: става, фиксирай промяната.

— Михаил Лвович, ако обичате — обърна се режисьорът към Арцеулов, — от това място ще продължим нататък, защото съвсем я закъсахме тук, така до края на репетицията няма да дръпнем напред. Ще го направим веднъж и ще обявя почивка, за да имате време да го асимилирате.

Този път, изглежда, всичко задоволи вечно недоволния Никита Колодни, разменянето на реплики мина благополучно и Федотов обяви петнайсет минути почивка. Актьорите и режисьорът веднага излязоха от залата, кой за цигара, кой да се обади по телефон, кой до тоалетната, а Лесогоров остана тук и продължи да записва. Настя отиде при него и седна. Надникна в тетрадката и разбра, че не е сбъркала: драматургът наистина стенографираше.

— Защо не използвате диктофон? — попита тя. — По-добре ли е със стенограма?

Артьом широко се усмихна и затвори тетрадката.

— Един истински журналист непременно трябва да знае стенография, защото техниката е нещо несигурно, повярвайте ми. Знаете ли колко пъти ме е подвеждала! Техниката може във всеки един момент да откаже — или батерията ще се изтощи, или паметта ще се окаже препълнена… Техниката може да бъде открадната, повредена, изгубена, върху нея може да се излее чаша кафе и така нататък. А човек сам си е господар.

— Ами всъщност това е вярно — не можа да не се съгласи Настя. — Вие сте учили стенография конкретно защото не сте се доверявали на техниката или причината беше друга?

— Знаете ли, лично на мен ми е по-удобно да работя с писмен текст, отколкото по слух, така възприемам по-добре. Разбрах го като малък, а когато реших да се занимавам с журналистика и за пръв път се сблъсках с несигурността на диктофона, веднага се записах на курс по стенография. И после тук, в условията на репетиционната зала, диктофонът е безполезен, защото всички се намират на различно разстояние от него и половината реплики се губят, не всичко се записва ясно, после не се разбира. Особено ако няколко души говорят едновременно. Нали не мога да тичам из залата по време на репетиция и на всички да пъхам микрофона? — тихо се разсмя той и хвърли на Настя топъл, много мъжки поглед.

Настя улови и оцени този поглед. И той никак не й хареса.

— А така спокойно успявам да запиша всичко ясно и разбираемо — продължи Артьом. — Още повече че през цялото време се налага да променям собствения си текст в зависимост от желанията на участниците в репетицията, а при това е опасно да разчитам на слуха си, трябва да виждам записани думите, които те предлагат. Така че благодарение на стенограмата успявам бързо да поправя всичко.

Трябва да поговори с него за Дудник. Артьом е външен човек тук, не е от театъра и за него принципът за изнасянето на кирливите ризи, не би трябвало да важи. Ами ако знае нещо интересно?

— Вие май ме бяхте поканили на кафе? — напомни му тя. — Приемам поканата ви, ако не сте се отказали.

„А и да си се отказал, пак ще те накарам“ — добави мислено тя.

Но не се наложи да принуждава Лесогоров, той прие думите на Настя с ентусиазъм и двамата се разбраха след края на репетицията да си поговорят в неговата служебна квартира.

Втората половина на репетицията мина почти по същия начин като първата, с единствената разлика, че търпението на Дудник се оказа наистина безгранично, докато търпението на Лесогоров явно се изчерпа и в отговор на поредните искания на Колодни да поправи текста на ролята на Зиновиев, та на него, на Никита, да му е по-удобно да играе, Артьом дори повиши тон и в гласа му прозвучаха обида и оскърбено самолюбие. Има си хас, на кого е приятно постоянно да му повтарят, че е написал пълни глупости, които се нуждаят от коренна промяна! Семьон Борисович Дудник веднага се хвърли в защита на автора на пиесата и го увери, че точно в този откъс текстът е абсолютно безупречен, а Никита Михайлович просто е уморен, затова не го е възприел правилно.

Когато всичко приключи, Настя помоли Антон да поговори с приличащата на Баба Яга художничка по костюмите, а тя, придружена от Артьом Лесогоров, тръгна да се качва по служебното стълбище към неговото временно жилище.

* * *

Настя отпи глътка горещо кафе, според нея прекалено силно, и остави чашката на камината до керамичната вазичка, от която сиротно стърчеше изсушено клонче от някакъв храст. Лесогоров й предложи да седне във фотьойла, но тя предпочете да остане права: през трите часа, прекарани в репетиционната зала, бе седяла достатъчно, столовете в репетиционната зала бяха неудобни и сега гърбът на Настя неприятно я приболяваше. А пък й харесваше да стои до камината, тя беше старинна, много уютна, снабдена с всички необходими атрибути, включително решетка и комплект духалки, щипци и други принадлежности, изработени от покрит с патина метал.

— Защо търпите всичко това, Артьом? — попита тя. — Правят ви толкова забележки и вие, както забелязах, бяхте под огромно напрежение, нервирахте се. Разбирам ви, създали сте произведение, смятали сте го за добро и завършено, а сега някакви хора се опитват да ви обяснят, че сте написали лоша пиеса. Простете ми за праволинейността, вероятно говоря грубо, но отстрани изглежда точно така. Сигурно е болезнено за вас.

Лесогоров се разходи из просторната стая, кой знае защо дръпна, после отново спусна завесата на широкия еркерен прозорец.

— Да, болезнено е — съгласи се той, но някак неохотно. — Свикнал съм, ще го изтърпя. Колкото до напрежението и нервите, тук грешите, Анастасия Павловна. Тоест аз, разбира се, бях напрегнат, но далеч не защото ми се караха и говореха гадости за пиесата ми, а изключително защото съм част от работния процес и ми е нужна максимална съсредоточеност, за да реагирам бързо на случващото се и да измислям варианти за промени. Или обратното, да търся аргументи, че не са нужни никакви промени. Оттук и напрежението. Е — обезоръжаващо се усмихна той, — и нервозността, разбира се, защото аз изпитвам към театъра и неговите служители огромно уважение и неволно се притеснявам в тяхно присъствие. Не забравяйте, че те репетират моя пиеса и това е огромна чест за мен. Колкото до поправките, знаете ли какво казват в театъра? „Докато авторът е жив, пиесата е гъвкава.“ Нещо обичайно е, когато готова пиеса коренно се преработва със съгласието на автора и с неговото непосредствено участие. Така че в това няма нищо особено обидно за мен. Не забравяйте също, че съм журналист и често съм бил принуден да слушам от редактори, че съм написал слаб материал, така че съм трениран.

— Но защо трябва да търпите? — зададе Настя поредния си въпрос. — Доколкото знам, имате спонсор с пари, така че не сте зависим от благосклонността на ръководството на „Нова Москва“. Вземете си пиесата от този театър и я занесете в друг, където ще проявят повече уважение към вашия текст, към работата ви. Какво ви спира?

— Анастасия Павловна — умолително каза Лесогоров, — хайде поседнете, моля ви. Много ми се иска да седна и аз и да си протегна краката, но не мога да си го позволя, докато дамата стои права. Особено такава елегантна, красива дама като вас.

Настя се позасмя вътрешно, но не помръдна от мястото си.

— Ще постоя, по-удобно ми е така. А вие можете не само да седнете, но и да полегнете, нали видях как три часа седяхте на неудобния стол, сгънат на две с тетрадка на коленете. Не се намираме на светско мероприятие, така че се отпуснете.

— Анастасия Павловна, вие ме убивате! — картинно размаха ръце той. — Вие сте от онези редки жени, край които човек иска да се чувства истински джентълмен, а вие ми режете крилата в полет. Искате ли още кафе?

— Не, благодаря — отказа тя.

— Аз пък искам — прозвучаха малко рязко думите му, което доста изненада Настя.

Да не би да го обиди? Интересно, с какво?

Той отиде в кухнята да вари кафе, а Настя, подпряна на камината, взе да разглежда стаята. Чисто. Удобно. Безлично, както и трябва да бъде в едно „ничие“ жилище, като в хотелска стая. Не би било зле да се ремонтира — тук-там се е оронила мазилка, на няколко места тапетите са повредени, пък и изобщо… Но на административния директор Бережной сигурно не му е до това, в театъра съществуват и други проблеми, изискващи неотложно решаване и изразходване на средства.

Артьом се върна с чашка димящо кафе и застана до камината, съвсем близо до Настя. Тя долови смесената миризма на мъжка тоалетна вода и пот и едва се сдържа да не се намръщи. Подобна физическа близост я подразни и тя инстинктивно се отдръпна, леко увеличи дистанцията. При това на лицето на журналиста се изписа недоволство. Изписа се — и веднага изчезна.

— Не ми отговорихте — меко напомни Настя. — Защо държите на театър, в който ви унижават и — прощавайте — изобщо не ви уважават?

Артьом я погледна предизвикателно и с някакво неразбираемо за нея отчаяние.

— Харесва ми режисьорската работа на Лев Алексеевич — призна той почти смутено. — Преди две години гледах поставен от него спектакъл, „Дванайсета нощ“… Гледахте ли го?

— Не.

— Направи ми огромно впечатление, просто огромно! И когато написах пиесата, дори не съм се замислял на кой режисьор да я предложа. За мен в театралния свят съществува само Лев Алексеевич Богомолов.

— Но нали Богомолов вече не работи върху вашата пиеса — напомни му Настя. — Поставя я Семьон Борисович, а това е съвсем друго нещо. Семьон Борисович има свой подход, своя индивидуалност. И спектакълът може да се получи далеч не такъв, какъвто вие очаквате.

Тя много добре си спомняше думите, изречени от Дудник по време на репетицията — че неговата задача е да въплъти в спектакъла замисъла и концепцията на Богомолов, но все пак… Най-важното беше да подтикне Лесогоров да заговори, че Дудник мечтае да се отърве от диктата на Богомолов.

Но такъв разговор не се получи.

— Освен това много ми харесва Арбенина — призна Артьом с абсолютно детско смущение. — Когато се договарях с Лев Алексеевич, специално го помолих Евгения Фьодоровна да участва в спектакъла, за нея има голяма интересна роля на адвокатка. Тя е такава красавица! — зазвуча възторг в гласа му. — Обичам я още от дете, особено ми харесваше в „Изкачване към върха“, спомняте ли си, имаше такъв филм? Гледал съм го сигурно поне пет пъти, ако не и повече.

Настя си спомняше филма, много добре си спомняше и Евгения Фьодоровна Арбенина в него. В този филм тя наистина беше невероятно красива. Гледай ти! Трудно е да си представи човек, че един съвременен млад журналист е толкова сантиментален. А тя си бе мислила, че момчешкото влюбване в красива актриса е нещо, което е останало в далечното минало, в поколението на нейните родители. Обаче ето, излиза, че тук-там тази рядкост се е запазила.

Или не се е запазила и всичките тези смутени признания са просто спектакъл? При това не твърде добре изигран. Прекалено настойчиво се старае Артьом Лесогоров да спечели доверието й, а комплиментите му пет пари не струват. Просто той смята Настя Каменская за милиционерски сухар с несполучлив личен живот и се опитва да се престори на симпатично сантиментално момче, от което тя не бива да се страхува, а трябва да закриля и обича. Защо ли? Пределно ясно е даже. Извършено е престъпление и Лесогоров като истински журналист иска да събере свеж материал, а за целта му е нужно хората, които водят разследването, да бъдат бъбриви и откровени. Това е. Дори е странно, че Артьом все още за нищо не я е попитал, а само старателно отговаря на въпросите й. Изчаква ли? Или тя все пак греши и зад всичките тези комплименти не се крие никаква задна мисъл?

Настя дори не бе успяла да формулира мислено докрай последното си съображение, когато Артьом Лесогоров се хвърли в атака.

— Анастасия Павловна, а вие защо дойдохте на репетицията? Да не би да подозирате някого от участниците? Кого?

— Как можа да ви хрумне, Артьом! Просто ми беше любопитно да видя как се провежда репетиция, това е.

— Не, лъжете ме — хитро й намигна той, — явно подозирате някого. Кажете де, кого? Да не би Семьон Борисович?

— Възможно е — измъкна се Настя. — Семьон Борисович е млад силен мъж, който е в състояние да нанесе удар с бухалка по нечия глава. Не можем да го изключим от списъка на заподозрените, точно както и всеки друг физически пълноценен мъж.

— Я стига! — облещи се Артьом. — Вие сериозно ли? Така ли подхождате към случая? Кой е можел да нанесе удара и кой не е можел?

— А вие как предлагате да разсъждаваме? — отпусна се Настя и с удоволствие започна да се прави на глупачка. Много бе обикнала това занимание, особено през последната година, откакто започна да работи при Стасов. — Нали е ясно, че дребна жена не е можела да нанесе удара, защото Лев Алексеевич е доста едър човек. Именно от това изхождаме.

— Като ви слуша човек, може и мен да подозирате.

— Естествено — радостно се съгласи тя. — И вас, и Михаил Лвович Арцеулов, и той е едро и налято човече, и Никита Михайлович Колодни, и дори вашия помощник-режисьор Александър Олегович Федотов. Както и директора Бережной, главния администратор Семаков и така нататък, сам можете да продължите списъка.

— Почакайте — изгледа я слисано Артьом, явно неспособен да разбере дали Каменская се шегува, или говори сериозно, — ами мотивите? Ами алибито? Поне проверявали ли сте алибито на хората, които изредихте? За себе си мога веднага да кажа къде съм бил и какво съм правил, когато с Богомолов се е случило… да ви кажа ли?

Настя се разсмя, изпи до дъно изстиналото и поради това с не толкова силен вкус кафе, отново остави чашката на камината и най-сетне седна във фотьойла, протегна крака. Наложи се да се повърти малко, докато намери положение, при което гърбът да не я боли толкова и болката да не пропълзява в крака. Артьом веднага седна на дивана срещу нея.

— Хайде, Анастасия Павловна, разкажете ми как търсите престъпника? По какви критерии? Интересно ми е!

— На всички е интересно — безгрижно отвърна тя. — Но ако започна да обяснявам наляво и надясно как го правим, няма да ни остане време да се занимаваме със самото разследване. Артьом, какви са вашите лични отношения с…

Тя умишлено направи пауза, като се престори, че отново търси удобна поза.

— Много го уважавам, нали вече ви казах — бързо отговори Лесогоров.

„Интересно, кого уважаваш толкова много, приятелче? Нали не съм споменавала име.“

— Струва ми се, че досега не е ставала дума за него — изигра Настя леко недоумение. — И вие не сте ми говорили нищо за него.

— За кого? — обърка се Артьом. — Питахте ме за Богомолов, нали?

— Не — присмехулно отговори тя. — Питах за Михаил Лвович Арцеулов.

— За кого?!

Тя повтори, тихо и спокойно. Това момче е почти два пъти по-младо от нея, нима се надява да я заблуди? Срещу такива тарикати тя има сума ти похвати. Сега той съвсем ще се стъписа, ще започне трескаво да се опитва да проникне в хода на нейните разсъждения, ще я засипе с въпроси за Арцеулов, когото Настя днес видя за пръв път в живота си и дори и през ум не й бе минавало да го подозира в нещо, във всеки случай засега, и окончателно ще изгуби контрола над разговора.

— Вие какво, Михаил Лвович ли подозирате?

— Защо не? — сви рамене тя. — Точно както и всеки друг мъж на тази земя. Нали все някой е ударил Богомолов по главата, защо да не е Арцеулов? Или вие, Артьом?

— Но за какво ми е на мен?

— Кой ви знае вас — безгрижно махна с ръка тя. — Аз съм само трети ден в театъра, още много неща не зная от вашата вътрешна кухня. Може да имате какви ли не конфликти. Затова ми разкажете тъкмо за тези конфликти. Кой, с кого, заради какво, кога, как е свършило всичко.

— Ами и аз съм нов човек тук — неуверено отговори Лесогоров. — И не съм много наясно с театралната кухня. Моята задача е да си довърша добре пиесата.

— С кого общувате най-често?

— Ами… — Артьом замислено помълча с поглед, вперен в тавана. — Със Семьон Борисович, разбира се, с Никита Колодни, с него отношенията ни някак веднага се оформиха. С всички общувам по малко, всичко тук ми е интересно. Може някой ден да напиша книга, театрален роман, по-хубав от Булгаковия.

— Тоест събирате материал — уточни Настя.

И изглежда, улучи десетката, защото очите на Лесогоров трескаво зашариха в опити да се скрият от нейния внимателен поглед.

— Не, не може да се каже така — смотолеви той. — Просто… ами… това е вече нещо като навик: където и да отидеш, трябва да събереш колкото може повече информация, може някой ден да ти потрябва. Моята главна задача е да поставим пиесата — повтори твърдо, сякаш намерил най-сетне почва под краката си.

— Ас Богомолов много ли общувахте?

— Какво говорите! Кой е Лев Алексеевич и кой съм аз? С него се виждахме само на репетициите, никакви лични разговори.

— Тоест с нищо не можете да ми помогнете — злорадо констатира Настя.

— В какъв смисъл?

— В смисъл че щом не сте водили лични разговори, значи Лев Алексеевич не е споделял с вас своите проблеми, не ви е казвал, че може би са го заплашвали или че има дългове, или че някой му дължи голяма сума пари и не му я връща, или за някакви други неприятности… Не е ли? Не ви е разказвал, нали?

— Не — твърдо отговори Артьом.

— А другите служители от театъра, хората, с които сте общували по-отблизо, също ли не са ви казвали нещо такова? Е, без да броим актьора Колодни, разбирам, че той със сигурност не е в течение на проблемите на художествения ръководител, но например Семьон Борисович като нищо може да е осведомен. Той нищо ли не ви е казвал?

И отново последва твърдо и произнесено без колебание „не“.

— А какво е отношението на самия Семьон Борисович към Богомолов?

— Нормално му е отношението. Във всеки случай, Семьон не ми е говорил никакви гадости за Богомолов. Пък и ние общуваме съвсем отскоро, откак той започна ежедневно да води репетициите вместо Лев Алексеевич. Преди това бяхме само на „здравей — здрасти“.

— Така — проточи Настя. — Всичко е ясно. Вие сте абсолютно безполезен за мен човек.

— Защо? — попита Артьом обидено и с някакъв неразбираем яд в гласа.

— Отскоро сте тук, не сте се сближили с никого, не можете да разкажете нищо интересно за следствието. Или толкова изкусно се преструвате на незнаещ, а, Артьом?

— Как можахте да си помислите това, Анастасия Павловна! Аз бях абсолютно искрен… А вие…

— А вие, а аз — имитира го тя с мека насмешка. — Артьом, хайде да не си играем игрички, става ли? Вие сте журналист, искате да съберете материал, какъвто и ще да е, ако ще и за вътрешнотеатрални разпри, ако ще и за тъпите детективи от „Петровка“, дето водят разследването. Опитвате се да ми задавате въпроси и се надявате да получите отговорите. Не си губете времето, няма да получите отговори. Благодаря ви за кафето, починах си при вас, ще вървя да работя.

— А с кого отивате да разговаряте сега? — незабавно последва въпросът.

Настя се разсмя.

— Артьом, вие слушате ли какво говоря? Изобщо, разбирате ли какво говоря?

Журналистът беше жалка картинка, изглеждаше абсолютно объркан, не схващаше какво иска да му каже Настя и тя разбра, че не беше чул последната й тирада, мислите му витаеха някъде много далече.

— Смятам да си поговоря с актрисата Наймушина — каза тя. — Други въпроси?

— Тя пък за какво ви е? Жена е, а вие казахте, че търсите мъж.

Тогава вече Настя кипна вътрешно. Или този Лесогоров наистина е тъп, или я смята за пълен дебил. По-вероятно беше, разбира се, второто, отколкото първото. Разговорът се получи някак безсмислен, празно дърдорене, нито капчица полезна информация, загубено време. За какво е седнала тук? Какво иска да постигне? Вслуша се в себе си и разбра, че някъде нещо я човърка. Нещо не е наред. Нещо я задържа тук, в този фотьойл, някакво напрежение с неясен произход, някаква нелогичност в поведението на Артьом Лесогоров и в неговите реакции на думите й. По дяволите, защо не беше тук Антон Сташис! Тя, Настя Каменская, е свикнала да оперира с факти и обстоятелства, но това й умение сега не носи полза, защото работата не е във фактите и обстоятелствата, а в реакциите на Артьом, в неговите мисли и чувства, които би могъл да разгадае именно Сташис. Някъде тук, в тази чудесна безлична стая с камина, се е притаила някаква лъжа, някаква неистина, която Настя усеща, но не може да я улови и разбере. Тази неистина виси във въздуха между нея и Артьом Лесогоров като безцветна невидима леща и изопачава всички думи, пречи й да ги разчете правилно.

Тя все пак предприе още редица опити да измъкне от Лесогоров поне някаква информация, задаваше въпроси за реакциите в театъра на покушението, какви предположения витаят, какви клюки се разнасят сред служителите, но той не разказа нищо интересно. Дали криеше информация, дали наистина нищо не знаеше… Но за сметка на това се опитваше да задава въпроси за хода на разследването и за подозренията на Анастасия Павловна и нейния колега Антон.

А лещата на неясната, изплъзваща се, но толкова доловима неистина все така висеше между тях…

* * *

Красавицата Людмила Наймушина с удоволствие се съгласи да разговаря с детективите, но хитро усмихната, постави условие:

— Ужасно огладнях, а в нашия бюфет всичко страшно ми е омръзнало, година след година една и съща храна. Вярно, вкусна, но еднаква. Писна ми вече — картинно въздъхна тя. — А довечера имам спектакъл, между другото. Играя в „Наполеон“, постави го самият Риминас, Лев Алексеевич го покани. Прекрасен спектакъл, много сериозно ви съветвам да го гледате, ще изпитате удоволствие.

Настя беше чувала за спектакъла, поставен от прочутия прибалтийски режисьор, но не беше имала случай да го гледа. Дали да не остане довечера в театъра, щом тъй и тъй вече е тук? Не, ще бъде нечестно по отношение на мъжа й, Льоша сигурно също би искал да види нашумелия „Наполеон“, а до седем часа по никакъв начин не би могъл да дойде тук, днес ще остане до късно в своя институт, в Жуковски, въпреки почивния ден, защото във вторник му предстои отчет пред Научния съвет. Ще трябва да се откаже от театралната вечер.

— Така че няма смисъл да си тръгвам от театъра — продължи Людмила, — а непременно трябва да обядвам, иначе няма да мога да играя довечера.

— Готови сме да изслушаме вашите желания — галантно откликна Антон Сташис. — Вие познавате околностите по-добре от нас, така че ни кажете къде искате да обядвате и ние ще ви поканим.

Настя го погледна с недоверие. Гледай го ти, колко е непредпазлив! Ами ако актрисата изяви желание да се храни в ресторант, в който цените моментално ще опразнят портфейла му? Защото те наистина не знаят какви заведения има наоколо, а като нищо може да се окаже, че цените ще са… майка си и баща си.

Но, изглежда, опасенията й бяха напразни, Наймушина предложи малко ресторантче през три сгради от театъра, твърде уютно, с кратко меню и напълно демократични цени. Явно идваше тук често, защото сервитьорките я познаваха, а тя дори не погледна менюто, направи поръчка по памет. Настя и Антон също решиха да хапнат.

— Е — весело каза Людмила, — питайте, готова съм.

Антон веднага постави в средата на масата включения диктофон и въпросително погледна актрисата. Тя благосклонно кимна.

— Имаше ли Богомолов интимни връзки в театъра? — моментално се нахвърли върху нея Настя.

Веждите на Наймушина бавно се вдигнаха, после тя ги върна на мястото им и избухна в смях.

— Лев Алексеевич ли? Моля ви се, какво приказвате! Той изобщо не е по тази част. Разбира се, нормален мъж е и естествено, преди да се ожени за Лена, имаше някакви любовни истории, но оттогава нищо не сме чували. Във всеки случай в нашия театър не е имал романтични отношения с никоя, казвам ви го абсолютно отговорно.

— А вие, значи, знаете всичко за всички, така ли? — уточни Настя без сянка на ирония, много делово.

— Естествено! — уверено отговори красавицата Людмила. — Ако не знам нещо, значи със сигурност такова нещо няма, можете да не се съмнявате.

Само да можеха. Не би било зле и да бъдат сигурни, че тя не лъже и нищо не крие.

— Но може някоя от актрисите да е била влюбена в Богомолов? — продължи Настя. — Нали знаете как се случва: една жена не среща взаимност и от дребнава отмъстителност започва да говори какви ли не гадости за обекта на своя безответен интерес, а някой може и да повярва и да си направи съответни изводи.

Людмила отново се разсмя и кимна.

— Да, да, позната ситуация, разбирам за какво говорите. Само дето това не важи за Лев Алексеевич. Разбирате ли, той не е от мъжете, в които жените се влюбват просто така.

— Какво значи „просто така“? — не разбра Настя.

— Ами просто така, от разстояние. Трудно е за обяснение… Разбирате ли, Богомолов не притежава обаяние, няма харизма. В мъж с харизма една жена може да се влюби просто така, от разстояние, дори да не се познава с него, просто да го гледа отстрани и да примира от възторг. А има мъже, към които нищо не изпитваш, докато не започнат активно да те ухажват. Именно в процеса на това ухажване те се разкриват и тогава можеш да се влюбиш. Разбирате ли за какво говоря?

Настя мълчаливо кимна.

— Вижте, ако Лев Алексеевич започне да ухажва някоя жена — продължи Наймушина, — и то да я ухажва красиво, едва ли тя би устояла, защото външността му е много интересна… но да се влюбиш просто така и да страдаш по него е невъзможно, повярвайте ми.

— Значи, на любовния фронт Богомолов не може да е имал никакви конфликтни отношения с когото и да било?

Людмила се замисли за миг, после тръсна глава, при което кестенявото бретонче излетя нагоре и откри гладкото високо чело.

— Е, освен с Михаил Лвович, с Арцеулов, все пак Лев Алексеевич му отне жената.

Настя смаяно се втренчи в Людмила. Охо! Вече трети ден са в театъра, не спират да разпитват всички за Богомолов и никой думичка не е продумал, че Богомолов е отнел жената на актьор от театъра. Или това е било преди много години? Може би става дума за първата съпруга на Богомолов? Не, оказа се, че Людмила има предвид сегашната му съпруга, Елена.

— По-рано Лена беше съпруга на Михаил Лвович — с удоволствие заразказва актрисата, докато похапваше от добре изпечения бифтек, гарниран със зелена салата. — А Лев Алексеевич е женен за нея само от година. Веднъж Михаил Лвович я доведе на наше събиране и Лев Алексеевич веднага полудя по нея, започна да я ухажва, получи се връзка, после Лена окончателно напусна Арцеулов и се събра с Лев Алексеевич, ожениха се.

Настя си представи мислено Михаил Лвович Арцеулов, когото за пръв път бе видяла днес на репетицията. Едър, с могъщо телосложение, с простодушно, но необикновено привлекателно лице, невъзмутим, дори някак безметежен, с красив дълбок и звучен глас. Той да е убиец? С физическите си данни напълно подхожда. Виж, по душевна нагласа само осем дни след извършването на престъплението — изобщо не става. Впрочем, от друга страна, това са артисти, а Гриша Гриневич не току-така я предупреди: могат да избудалкат когото си щат.

— Значи, Арцеулов има основания да мрази Лев Алексеевич?

— И то какви! — задъвка Людмила последната хапка от сочното месо и отмести чинията. — Основания колкото щеш, но каква полза?

— В какъв смисъл? — намръщи се Настя.

— Нашият Михаил Лвович е рядко добър човек, невъзможно е да си представиш, че би посегнал на някого.

Такива или много подобни думи Настя Каменская бе слушала безброй през живота си. Никой нищо не може да си представи, а после тихи и незлобиви, извънредно добродушни хора се оказват жестоки убийци. Трябва да имат предвид Арцеулов и да го проверят, Зарубин да се заеме.

— Разказаха ми — пристъпи тя към следващата група въпроси, — че Лев Алексеевич обичал хората да се страхуват от него и често лично обикалял и проверявал всичко, за да хване някого на местопрестъплението. Вярно ли е?

— Да, разбира се, вярно е — отново се разсмя Наймушина и този път Настя не разбра какво толкова я бе развеселило. Или Людмила просто по характер е такава весела и винаги готова да се разсмее?

— И много ли хора е залавял?

— О, безброй.

— Може ли някой да е затаил обида?

— Не, едва ли, Лев Алексеевич изобличаваше винаги справедливо, защо да се обиждаш, ако пиянстваш на работното място и са те хванали? Ясно е, че това е нарушение, вярно, досадно е, но всичко е справедливо, какво да се прави.

— И все пак — настойчиво попита Настя, — може ли някой да е останал смъртно обиден? Защото не всички разсъждават като вас — че щом си нарушил правилата, наказанието е справедливо. На много хора това не изглежда справедливо.

— Такъв е животът! — Отново тръсване на главата и красив полет на грижливо подстригания с опитна фризьорска ръка бретон. — Макар че е имало и изключителни случаи.

— Например? — напрегна се Настя.

— Например с Иван Звягин. Не са ли ви казали?

— Все още не. Какво се е случило?

— Ужасна глупост! Разбирате ли, ние имаме правилник за вътрешния ред, сигурно сте го видели.

Настя кимна, тези правила бяха отпечатани в репертоарната книжка, която им бе дал главният администратор Семаков.

— В него пише, че след двайсет и три часа нула нула е забранено на артистите да се намират в гримьорните, всички са длъжни да освободят помещенията. И Лев Алексеевич редовно около единайсет и половина обикаля гримьорните и проверява кой нарушава правилника. Веднъж пипнал Звягин с момиче от зрителите, била му почитателка, поднесла му цветя при поклоните, тогава той успял да й прошепне да го чака в коридора пред входа за служебните помещения и веднага след поклоните я прибрал в гримьорната. Ох, и Иван ни е един…

— Какъв е?

— Хубавец, млад, с една дума, звезда. Участва във филми, сигурно сте го гледали по телевизията. Момичетата са луди по него, вечно идват с цветя, с подаръци, а той с удоволствие използва тяхното обожание във всякакъв смисъл. Че какво го спира? Не е женен, има право. Ние се отнасяме спокойно към това, само че Лев Алексеевич ги спипал в гримьорната. Леле, каква дандания! Какви крясъци!

— Кой е крещял? — не разбра Антон. — Звягин ли?

— Богомолов, разбира се! Вярно, не съм го чула лично, не съм била в театъра, но портиерката и охранителят ми разказаха, че се чувало из цялата сграда. Лев Алексеевич гонил момичето през всички коридори, дори не я оставил да се облече както трябва, та тичала с дрешките си в ръце. А на другия ден извикал Звягин в кабинета си и му казал, че оттегля разрешението си той да се снима в сериал. По онова време Иван имаше много добро предложение от голяма продуцентска фирма, но графикът на снимките бил много плътен, и то не в Москва, а в Киев, така че той отишъл при Богомолов за разрешение, за да може при съставянето на репертоара да имат това предвид и да не го включват в спектакли през определени дни. Богомолов отначало се съгласил на драго сърце, нали за него е изгодно нашите актьори да играят във филми, той гради върху това цялата си политика за привличане на зрители. Обаче след случката с момичето анулирал разрешението си и казал на Звягин, че няма да му позволи никакви участия във филми и че репертоарът ще бъде съставен така, че всичките му снимачни дни да бъдат покрити със спектакли, и само да е посмял да провали дори един спектакъл! Иван цени театъра, а в киното още не е толкова търсен, че да си осигури постоянна заетост и постоянни доходи, затова беше принуден да развали договора си с кинаджиите, а те му поискали огромна неустойка, която направо го разори, и той затъна в дългове. Разбира се, Звягин не е простил това на Богомолов, все пак едно е да провалиш любовна среща, като изгониш позорно момичето, и съвсем друго е да бръкнеш в джоба на някого. Но не е възможно Иван да е ударил Лев Алексеевич с бухалката!

— Защо да не е възможно? — безизразно попита Настя. — Защо сте толкова сигурна?

— Защото мина доста време — убедено отговори Людмила. — Ако Иван беше способен на това, щеше да го направи веднага. А сега какъв е смисълът?

— И много ли време мина оттогава?

— Ами… около половин година.

Така, значи, младият красавец Иван Звягин. Трябва да го поогледат. И да кажат на Зарубин. Интересно, какво ли ще отговори Серьожа? Сигурно нещо изискано и засукано, бива го за тези работи. Защото тя се кани да му подхвърли и Арцеулов.

* * *

Като цяло прогнозата на Настя Каменская за реакцията на Сергей Зарубин се оправда. Щом чу двете нови имена, подполковникът направо изрева.

— Слушай, Каменская, защо не се обадиш ти на Блинов и не му се отчетеш? — предложи той. — Защото аз се превръщам в някаква трансмисия — Николай ме пита колко сериозни са основанията за проверката, а аз нямам какво да му отговоря, само се позовавам на теб, а той се ядосва. Обади му се, а?

— Ще му се обадя — обеща Настя. — Само че утре. Не мога в неделя да му се отчитам, такова усърдие едва ли ще му хареса. А ти имаш ли нещо ново за мен?

— О — оживи се Зарубин, — имам прекрасни новини! Кирил Малашченко е изчезнал.

— Къде?

— Добър въпрос — позасмя се Сергей. — Ти самата знаеш отговора. Във всеки случай от вчера насам никой не е виждал хлапака. През нощта в петък срещу събота се е веселил в приятелска компания, разделили се на разсъмване, уж си тръгнал за вкъщи, но никой не може да потвърди това със сигурност. А от вчера следобед не отговаря нито на домашния, нито на мобилния си телефон. По-точно, мобилният е изобщо изключен. Така че е възможно твоите нови заподозрени да не ни потрябват, всичко ще се съсредоточи върху внука на драматурга Малашченко.

— Дай боже — въздъхна Настя, впрочем без да се надява твърде много на сполука. — Ами останалите?

— Намерих всички — и Скирда, и Гункина, и брат й, и дъщерята на Богомолов, и нейното гадже, проверяваме ги. Между другото, ти знаеш ли защо го наричат Боб?

— Сигурно се казва Борис — предположи Настя — или може би Роберт.

— Нищо подобно! — избухна в смях Зарубин. — Фамилното му име е Горохов. Схващаш ли?

— Остроумно. Ами за парите, които може да е имал Богомолов у себе си във вечерта на нападението?

— Тук сме по-зле — призна Сергей. — Момчетата разпитват всички, които са присъствали на юбилея заедно с Богомолов, но досега не са изплували никакви пари. Тоест абсолютно не сме наясно първо, носел ли е Богомолов със себе си голяма сума, заради която би имало смисъл да го нападат, и второ, ако е носел, кой може да е знаел за това. В задънена улица сме. Но тепърва още ще се стараем. Е, ще се обадиш ли на Блинов?

— Нали обещах — неохотно отвърна Настя.

— Не, ти обеща да се обадиш утре, а аз искам да се обадиш днес, още сега.

— Искаш да ме убиеш, нали? — простена тя. — Той и без това не ме обича твърде много, а пък ако го занимавам в неделя…

— И все пак се обади — много сериозно каза Зарубин. — Това ще бъде правилно, нищо че е неделя. Нали знаеш, при нас почивният ден е относително понятие. Когато работата ни позволява да си отдъхнем — тогава е почивният ни ден.

— Добре.

Наистина нямаше никакво желание да се обажда на следователя, но разбираше, че не може да не се обади. Той и без това прояви разбиране към нея и Стасов, така че не биваше да си разваля отношенията с него.

Николай Николаевич Блинов сякаш бе очаквал нейното обаждане, във всеки случай веднага позна гласа й. И ако се съди по тишината, на чийто фон звучеше гласът му, той най-вероятно се намираше в работния си кабинет, а не на улицата, нито на обществено място, където би могъл да прекарва времето си със семейството, нито вкъщи пред телевизора.

— Каква я тая твоя самодейност в театъра, Каменская? — веднага започна с кавга следователят. — Зарубин всеки ден ми подхвърля нов заподозрян, позовава се на теб, а ти мълчиш, като че не се познаваме. Аз на тебе какво ти наредих? Да докладваш цялата информация лично на мен, а не на твоя Зарубин. Така че засега ти прощавам, но от утре да ми се отчиташ всеки ден, разбра ли, сестро?

Настя захлупи телефона с длан и изпъшка.

— Разбрах, Николай Николаевич. Ще се отчитам лично пред вас. Днес дадох на Зарубин две нови имена, мога да ви ги кажа сега.

— Казвай — строго поиска следователят.

Настя му продиктува имената на актьорите Арцеулов и Звягин, като прекрасно разбираше, че в реалността нищо няма да се промени. Информацията за тях пак щяха да събират оперативните работници, а не следователят. Но следователят трябва да бъде в течение, задължително.

* * *

Настя така и не бе изгубила любовта си към супермаркетите, твърде силен се оказа споменът за времената, когато магазините сияеха с девствено празните си щандове, а човек трябваше да намира продуктите, като се ориентира по пазарските чанти на идващите насреща жени. „Извинете, откъде взехте кренвиршите?“ — беше обичаен въпрос, както беше обичаен и съответно не срамен погледът, хвърлян към чуждата мрежа. Тези безсрамни погледи съзираха пакети чай „със слонче“ или унгарско пиле. И макар че оттогава бяха минали почти двайсет години, Настя Каменская прекрасно си спомняше всичко и не можеше да си откаже радостта да влезе в магазин и да купи каквото си пожелае без опашка. Алексей днес заседава, ще се прибере по-късно, така че сам бог й бе наредил да напазарува и ако има късмет, дори да приготви вечеря. Е, няма да е като в ресторант, но все ще е нещо.

Тя бавно тикаше количката покрай стелажите с продукти и се опитваше да подреди в главата си събраната през трите дни информация. И така, Лев Алексеевич Богомолов е човек нееднозначен, грубоват, без обноски, не уважава хората, не подбира изразите си, обича да демонстрира власт, да залавя на местопрестъплението и шумно да уволнява. Просто е един тиранин. Да, именно тиранин. Възможно ли е да са се опитали да го убият заради тези му качества? Теоретично — да, възможно е, защото на теория всичко е възможно. А на практика — едва ли, защото с тази страна на характера си той е обърнат към творческото общество, актьорско или театрално, което по своя манталитет и личностни особености не е способно на убийство. О, ето ги любимите маслини на Льоша, трябва да вземе, той предпочита именно тази марка, а нея невинаги я има. Сигурно има смисъл да вземе повечко, три-четири бурканчета, та да имат задълго.

Продължаваме нататък. Какви други лични особености има Лев Алексеевич и към кого обръща той другата си страна? Грижовен баща е, безумно обича дъщеря си. Какво ни води към такъв извод? Води ни обстоятелството, че дъщерята явно е от „протестния“ слой, тя и не го крие, а татенцето послушно й брои парички веднага щом му поиска. Освен това татенцето само преди година се е оженило за по-млада жена, следователно е напуснало първата си съпруга, майката на същата тази щерка Ксюша. И може предварително да се сетим, че момичето едва ли се е отнесло положително към новото семейство на баща си, най-вероятно тези номера не са й харесали, но тя въпреки това продължава да общува с Богомолов. А това означава какво? Правилно, това означава, че Лев Алексеевич е вложил доста душевни сили и търпение, за да уталожи и запази своите отношения с дъщеря си. Не го е домързяло, не е махнал с ръка, сиреч да прави каквото ще, вече е голяма, нейна си работа. Именно така доста често разсъждават бащите на порасналите дъщери, когато изведнъж откриват липсата на взаимно разбиране. Той, което е за учудване, е проявил достатъчно мъдрост и обич, за да не пусне дъщеря си да преживява от младежката субкултура. И именно тази страна на своята личност, страна, абсолютно различна от обърнатото към театъра лице, е обърнал той към Ксюша и нейния приятел Горохов, по прякор Боб. Дали Богомолов е виждал този Боб? Вероятно го е виждал, защото ако Ксюша е криела от татко си своя приятел, определено е нямало да го води в театъра, а тя го е водела. Виждал ли е таткото това, което е видяла глупавичката, но с набито око секретарка Ева? Забелязал ли е, че момчето прилича на наркоман? Вероятно е забелязал. Как е трябвало да реагира? Според логиката на всичко дотук, според логиката на своето отношение към дъщеря си, Лев Алексеевич е трябвало да се опита да поговори с нея, да я предпази, може би да й забрани да ходи с Горохов, може би да я заплаши с едно-друго. А как може да е реагирала Ксюша? Като имаме предвид нейната „протестност“, тя вероятно е казала нещо от сорта: „Искам и ще ходя, а ако не ви харесва, проблемът си е ваш“. Дали това е удовлетворило Лев Алексеевич? Едва ли — твърде много душевни сили е влагал в дъщеря си, за да си премълчи след такъв отговор. Освен това Лев Алексеевич, като човек здравомислещ (да се надяваме, че е така, мислено уточни Настя), вероятно е разбирал цялата опасност на отношенията между младото момиче и наркомана. Щом днес той просто скубе от нея пари, утре ще я зариби с дрога, това се случва под път и над път. И тя ще стане наркоманка и ще започне да скубе пари от родителите си с много по-голям ентусиазъм, а скоро работата ще стигне и до кражби от собствения й дом. Изобщо, този път е добре известен и за съжаление, кратък. От една страна, самоувереният Лев Алексеевич може да се е опитал да си поговори с Боб-Горохов, да го сплаши и да го накара да прекрати отношенията си с Ксюша. От друга страна, влюбената и не особено умна Ксюша, която е изпаднала в психологическа зависимост от Боб, със сигурност е казала на приятеля си, че татко й не го харесва. Така или иначе, Горохов определено знае за негативното отношение на баща й към него. А негативното отношение е перспектива да остане без пари. Можела ли е подобна перспектива да се окаже привлекателна за наркомана Горохов? Отговорът е очевиден. Можел ли е Горохов да се опита да заплаши „лошия чичко“ Богомолов, та той да не си вре носа в личния живот на дъщеря си? Като нищо. А същевременно да напълни и джоба, ако има късмет. Така че гази версия ще трябва да остане като работна. Дали да вземе и хартиени салфетки, ей тези, небесносините с розичките? Май трябва. Нека масата бъде красива.

Какъв е още Лев Алексеевич Богомолов? Не е обаятелен, не е харизматичен, но ако пожелае, може да накара харесала му жена да се влюби в него. Което той е осъществил напълно успешно със съпругата на актьора Арцеулов. Но дори Арцеулов да е изпитал ревност, определено не я е изпитал сега, това чувство трябва да се е появило отдавна, още преди три години, тогава е можело да разглеждаме Михаил Лвович като потенциален заподозрян. Не, Арцеулов изобщо не става. Впрочем трябва да се проверява всичко, защото дълбините на човешката душа са наистина необозрими. Ау, ето и чинии за еднократна употреба в същата разцветка като салфетките. Дали да вземе? Льоша, разбира се, ще й се присмее, така де, кой разумен човек би купил картонени чинии за семейната си трапезария! От друга страна, ще бъде сладурско: чиниите, салфетчиците, после — шат! — изхвърляш ги, не е нужно да миеш съдове. Настя се поколеба няколко секунди, после решително грабна от полицата опаковка небесносини на розички чинии за еднократна употреба. Нека се смее Льоша, нека дори я смъмри, но тя пак ще приготви вечерята за днес и ще сервира в тези чинии, с тези салфетки, все пак е разнообразие.

Театърмайсторът Леонид Павлович Скирда с неговите съмнителни кастинги… Не, тук май нищо няма да се подреди, прекалено много време е минало. Дори зад него да стои някаква организирана група, разправата над Богомолов е трябвало да последва незабавно, тези хора не обичат да чакат. Самият Скирда? Виж точка първа от разсъжденията: че театралните хора не са способни на убийство.

Братът на гардеробиерката Нина Гункина? По това трябва да се помисли. Мотивацията е прясна, неотдавнашна, минала е само половин година от момента, когато Богомолов е уволнил Гункина, така че всичко е възможно… Кое парче месо да вземе — това или ей онова? За месото „по френски“ трябват моркови, лук, кашкавал и майонеза, е, естествено, и самото месо. Това ястие е едно от малкото, които Настя успя да усвои доста прилично, във всеки случай винаги го е нравила сполучливо, макар че Льошка се киска и твърди, че при такава рецептура е просто невъзможно да развали месото и дори ако допуснем, че го загори, ще пострада само долният пласт моркови, а самото месо ще остане сочно и вкусно.

Настя хвърли в количката опаковката месо и тръгна към щанда с млечни продукти, вече бе избрала всичко останало. Кой от заподозрените остава? Внукът на драматурга Малашченко, около когото още не всичко е ясно, и някой си актьор Звягин, на име Иван, който пострадал от характера на Богомолов, защото директорът го принудил да развали договор за участие във филм и да плати солидна неустойка. Какво представлява този Звягин, освен че е млад хубавец? И отново: виж точка първа от разсъжденията. От друга страна, човек, неспособен за физическо насилие, спокойно може да се окаже способен да наеме изпълнител. И тогава ще трябва отново да се върнем към театър майстора Скирда, а същевременно да помислим и за Звягин. Звягин е пострадал в парично отношение. Тоест най-вероятно е затънал в дългове, във всеки случай именно това твърди Людмила Наймушина. При такава ситуация би ли затънал в още по-големи дългове? Едва ли. Това означава изобщо да нямаш глава на раменете. Ами Скирда? Ако той има пари за изпълнител, значи във финансово отношение всичко му е наред, защо тогава да се напъва и да отмъщава на Богомолов, след като животът на бившия театърмайстор и без това е напълно уреден? Някак нелогично е. Вярно, съществува вариант, при който Скирда през цялото това време е отсъствал, може да е бил в затвора, а сега е излязъл и използва укритите при конфискацията пари. Ами нека Сергей Зарубин да проверява, това е негова работа.

Тя избра кашкавал и тръгна към касата с усещането, че в главата й все още цари пълна бъркотия. Отдавна не се беше случвало върху Настя само за три дни да се стоварва неуправляема лавина от информация, в която да е толкова трудно да се ориентира човек.

Отначало тя радостно се изненада, когато разбра, че почти е стигнала до дома си, без да се забави в нито едно задръстване, и едва после се сети, че днес е неделя. По пътя Настя мисли за режисьора Дудник, но не стигна до нищо конкретно. Вкъщи бързо се преоблече и се втурна към кухнята да приготвя вечерята. Когато мъжът й пристигна, на месото му оставаше да постои във фурната още десет минути.

— Как така рано си се прибрала? — учуди се Чистяков. — Мислех, че пак ще киснеш в театъра до късно вечерта.

— Льоша, уморих се — честно си призна Настя.

— Какво си се? — не повярва той на ушите си. — Счу ли ми се нещо?

— Уморих се — повтори тя. — В смисъл че в главата ми е пълен хаос, който трябва да се опитам някак да подредя. Хайде да си поговорим, а?

— Ами аз съм винаги готов — отвърна Алексей. — Само че нека първо да хапнем.

— Разбира се, разбира се — разбърза се Настя. — Сега ще стане готово. Льоша, виж какво измислих за днешната вечеря.

Тя тържествено заведе мъжа си до сервираната маса с небесносините на розички салфетки и чинии.

— Аха, за да не мием после — сети се Льоша.

— За да бъде красиво — обиди се Настя. — И оригинално. Защото не е завинаги, а само за днес. И не коства много.

— Което си е вярно, вярно е — съгласи се той.

Месото и този път се беше получило, Льоша поиска допълнително, похвали жена си, изхвърли чиниите в кофата и зае позата, която в тяхното семейство се наричаше „готов съм да те изслушам, скъпа“: извърна се странично към масата, облегна се на стола, преметна крак връз крак, едната ръка остави да кротува върху бедрото, другата, сгъната в лакътя — на масата, подпряла леко приведената глава.

— Льоша, вече съм стара — подзе Настя.

Чистяков моментално се надигна и демонстративно замижа.

— Ася, отдавна сме сложили точка на тази тема, не започвай отново? — сърдито помоли той. — Докога, бе, докога? До гуша ми дойде.

— И все пак — упорито каза тя.

— Добре — обречено въздъхна Алексей. — Какво има този път?

— Театърът и Антон Сташис.

— Я опрости, моля! И ако може, едно по едно. Какво му е на театъра?

— Ами нищо не разбирам от този театър! — отчаяно възкликна тя. — Не мога да се оправя с него! Информацията — цяло море, но цялата е безсистемна, струпана безразборно, а аз нямам достатъчно мозък да подредя и систематизирам тази купчина. Затова казвам, че съм стара. Нали и мозъкът става негоден с времето.

— Така, тази точка я схванах. Сега за Сташис. Какво не е наред с него?

— Разбираш ли, Льоша, там е работата, че с него всичко е нормално. Много умно момче. И много своеобразно. Във всеки случай, спокойно понася моето шефско положение и не се опитва да тегли чергата към себе си, седи мълчаливо и слуша. А после прави доста умни и точни обобщения и изводи. В този смисъл аз мога само да се радвам, че все още в разследването се появяват младежи, които с времето ще се научат да вършат истинска работа. Но Антон… разбираш ли, Льоша, аз винаги съм се гордяла с паметта си, тя ми е била верен помощник и никога не ме е подвеждала.

— А сега те подведе, така ли?

— Не, все още не е — позасмя се Настя. — Но за пръв път срещам оперативен работник, чиято памет е по-добра от моята. Представи си само какво прави това момче: засича часа на началото на разговора и постоянно си поглежда часовника, а после, след доста време, абсолютно точно посочва в коя минута от разговора човекът е реагирал по един или друг начин. При това нищо не записва, всичко само по памет. Можеш ли да си го представиш?

— Не мога — призна Чистяков. — Не лъже ли, не те ли будалка?

— Там е работата, че проверих по диктофонния запис. Не лъже и не ме будалка, наистина запазва всички цифри в главата си. Та, гледам го, значи, и разбирам, че е дошло ново поколение, което е много по-приспособено за детективска работа от мен. А аз съм вече остаряла.

— Приключи ли с тази точка? — попита Алексей.

Настя мълчаливо кимна.

— Тогава чуй какво ще ти кажа. Ти си чела Булгаков и сигурно прекрасно си спомняш неговите думи, че на света няма нищо по-сложно от театъра. Прекарала си в театъра само три дни, а вече изпадаш в отчаяние, задето не всичко разбираш. Не те ли е срам? Хората посвещават целия си живот, за да го проумеят! Така че, моля, усмири гордостта си, скъпа. Сега за Антон: ако съдя по твоя разказ, той има много добри заложби и ако се старае, след време — той направи изразителна пауза, след като подчерта интонационно последните си думи — може би, — още една пауза и още една изразителна интонация, — ще стане детектив добър колкото тебе. Но още е рано да говорим за това, Антон тепърва има да ти диша праха. Все още никой не умее по-добре от тебе да анализира информацията и да съпоставя фактите. Така че, Анастасия Павловна, за вас пътят към бунището все още е затворен.

— Наистина ли мислиш така? — попита тя със съмнение. — Или се опитваш да ме утешиш, за да не хленча?

— Разбира се, утешавам те — разсмя се Алексей, — защото не искам да хленчиш. Но при това ти казвам цялата истина. И вземи, та изхвърли от завеяната си глава всички глупости, които ти пречат да се радваш на живота. По-добре ми разкажи за театъра. Просто стовари върху мен цялата информационна купчина, току-виж, докато разказваш, тя сама някак се подредила по рафтчетата. И за теб полезно, и за мен интересно.

Настя веднага и с удоволствие подхвана подробен и последователен разказ за административния директор Бережной, който от любов към театъра се съгласил на унизително понижение в длъжност, за гост-режисьора Дудник, на когото липсата на Богомолов давала шанс да развие кариерата си под крилото на бившия му педагог, за активния и енергичен помощник-режисьор Федотов, за драматурга Иля Фадеевич Малашченко и неговия неуравновесен внук, с една дума, за всички и всичко. Е, и естествено, за Лев Алексеевич Богомолов.

— Ами този, как беше… Федотов? Той е нещо като твоя приятел Гриневич, така ли? — попита Алексей.

— Ами да — кимна Настя, — помощник-режисьор, също като него. Лика-прилика са си.

— Никога не бих разбрал каква е тая професия — помощник-режисьор. С какво точно се занимава?

— Льоша, сто пъти съм ти обяснявала за Гриша Гриневич, забрави ли?

— Каква полза от обясненията ти — сопна се Чистяков. — По-добре веднъж да видя, отколкото сто пъти да чуя. Казвала си ми, че помощник-режисьорът води спектакъла. А какво означава да водиш спектакъл? Как се прави? Сигурно си стояла зад гърба на твоя Гриневич, когато е работел?

— Случвало се е веднъж-дваж. И ти ли искаш?

— Ами не бих отказал.

— А защо не си казал? — учуди се Настя. — Щях да те заведа при Гриша. Мислех, че като си мълчиш, не ти е интересно.

Чистяков я погледна изразително и се засмя:

— Аз премълчавам много неща, Ася. Включително и това, че твоят приятел Гриневич още е влюбен в теб. Откак се е заплеснал по теб като дете, така си и носи своето светло чувство през целия си живот. Защо да го притеснявам и нервирам?

Настя впери смаян поглед в мъжа си. Нима Льоша е забелязал? Защото тя никога не му е казвала. Или все пак му е казвала, но отдавна, на младини? Сега вече не си спомняше. Но че Гриша и досега… Не, това определено не може да му е казала, макар да го знае. Интересно, а Льоша отдавна ли е наясно? Ако е забелязал нещо, кога е било? Те не се виждат толкова често с Гриша, приблизително веднъж на две години, когато Настя има настроение и енергия да отпразнува рождения си ден. Ами ако Льоша ревнува? Господи, само това липсваше!

— Льош…

— Не се тревожи, де — разсмя се Алексей, — не обръщай внимание, не ревнувам. Е, човекът извадил лош късмет, влюбил се в патка като тебе и какво сега — да не живее ли? И аз я втасах с моята дългогодишна любов към тебе — и нищо, живея си, и то не много зле, дори може да се каже, че се чувствам прекрасно. Та да се върнем към нашия помощник-режисьор Федотов, който толкова вълнува твоето детективско въображение. Май каза, че с него има някакви проблеми?

— Не, не че проблеми — потърси думите тя. — Просто той… дори не знам как да ти обясня. Уж е доброжелателен, готов да помага, проявява инициатива и това е извънредно полезно за нас, но аз постоянно имам чувството, че не го прави просто така. Преследва нещо, някаква цел. А каква именно — това не разбирам. Нещо го яде отвътре.

— Ами може просто да си го яде, в смисъл че е изпаднал в някаква жизнена ситуация, която го тормози, а това да няма никакво отношение към вашия Богомолов — предположи Чистяков.

— Всичко е възможно — съгласи се Настя. — Между другото, утре в „Нова Москва“ дават „Майстора и Маргарита“. Ако искаш, ще поговоря с Федотов, утре той води спектакъла, и ще поискам от него разрешение да постоим с тебе зад кулисите и да наблюдаваме как работи. Искаш ли?

— Искам — радостно се оживи Льоша. — С нашите съизпълнители от Новосибирск днес приключихме всичко за Научния съвет и тази нощ те си летят за вкъщи, утре са на работа, а ние можем да си починем до съвета. Освен това искам чай с маточина. Хайде да запарим.

— Хайде, тъкмо днес купих.

Настя потърси с очи кутийката с чай сред изсипаните безразборно покупки, не я намери, потърси по-внимателно и отново не я намери. Но къде е? Нима я е загубила? Или я е видяла на рафта в супермаркета, решила е да я вземе и се е разсеяла?

Излезе в антрето и за всеки случай потърси в голямата си чанта, но беше неудобно да търси, хванала чантата с едната ръка, затова я пренесе в кухнята и започна методично да вади всичко наред. Разбира се, кутийката с чая се намери, но Настя така и не разбра как се е озовала там. Вероятно в магазина не е била напълно адекватна. Внезапно я обзе ужас, такъв ужас, че я полазиха тръпки. Ами ако машинално е пъхнала чая в чантата си още там, при рафтовете, и не е платила покупката? Излиза, че я е откраднала? Тя, Настя Каменская, е крадла?

Без да продума, изтича при торбичките с покупки.

— Ася, ами чаят? — недоумяващо попита Чистяков. — Включи чайника, де.

— Чакай малко! — махна тя с ръка и трескаво запреравя съдържанието на торбичките.

Отдавна беше извадила всичко, което й трябваше за приготвянето на вечерята, с какво тогава все още са натъпкани тези торбички, дявол да ги вземе? Нима е накупила толкова ненужни неща? Ето маслините, захарта, маслото, двете опаковки сок, пастата за зъби, пакета сухари със стафиди, изварата, сметаната, бурканчето мед… Не това, не това! Но къде е тя? Слава богу, намери се! Касовата бележка!

Внимателно проследи с поглед всеки ред и въздъхна с облекчение: ето го, чай с маточина, платен.

— Ама какво ти става? — разтревожено попита Чистяков. — Какво се е случило?

— Нищо, за щастие — усмихна се тя. — Защото се уплаших, помислих, че съм станала крадла. Не, всичко е наред. Просто е било временно помътнено съзнание.

Тя включи чайника и започна да събира в чантата всичко, което бе извадила на масата.

— А какво е това синичкото? — любопитно попита Чистяков. — Може ли да го видя?

— Заповядай. Това е репертоарната брошура на театър „Нова Москва“.

Алексей взе брошурата и започна да я изучава с интерес.

— Слушай, каква прелест! Ти прочете ли това?

— Не всичко — призна Настя. — Само каквото ми трябваше за работата. Имената на длъжностите, телефоните. Защо?

— Не, ти само чуй!

Той хвана жена си за ръката и почти насила я накара да седне до масата.

— Остави я тази чанта, после ще я напълниш. Ето, виж: „Артистите, ангажирани в дадения спектакъл или в генералната репетиция, нямат право да се намират в помещенията, където е публиката“. Какво означава това? Че не бива да излизат в зрителната зала?

— Не, доколкото разбирам, тук става дума не за зрителната зала, а за фоайето — поясни Настя. — Там има свободен и неохраняван изход, просто една врата, отваряш я — и вече си в служебната част. Та, значи — на актьорите е забранено да излизат през тази врата във фоайето, когато в него има зрители.

— И защо е тази забрана?

Тя сви рамене.

— Нямам представа. Вероятно за да се запазва тайната. За да не може един чудесен актьор, който създава илюзия на сцената, да се окаже обикновен и достъпен човек, когото можеш да докоснеш с ръка. Ами всъщност не знам. Какво друго интересно има там?

— „Забранява се приемане на посетители в артистичните гримьорни“ — издекламира Алексей. — Виж ти, а във филмите постоянно ни показват как почитатели и приятели седят в гримьорните на артистите. Лъжат, значи?

— И това не знам — призна Настя. — Вероятно съществува правило, но всички го нарушават. Макар че при Богомолов правила трудно се нарушават, той до безкрай проверява всичко. Не, никога няма да проумея театъра.

— Но нали не всички са като Богомолов — възрази Льоша. — Слушай по-нататък, тук е още по-интересно: „В случай че е напуснал дома си, артистът е задължен да оставя сведения за часа на завръщането си и телефонен номер за екстремно повикване“.

— Уха-а! — едва не подскочи на стола Настя. — Ето това е! Цял живот съм смятала, че работният ми график е прекалено строг, а тук гледай — същинско закрепостяване. Не можеш да излезеш, без да съобщиш кога ще се прибереш и как могат да те намерят. Ами личният живот? Планираш си, значи, среща и изведнъж те викат за спектакъл, защото някой се е разболял. Каторга!

— А ето още един пасаж, достоен за внимание — продължи Льоша. — „Репетициите започват само в определения час. Артистите са длъжни да се явяват петнайсет минути преди началото в помещението, определено за репетиции. Обяснението, че са чакали в някакво друго помещение на театъра, не е оправдание за неявяване или закъснение за репетиция.“

— Строго! — каза Настя. — Тоест никой няма право да греши. Също като при нас в разследването.

Каза го — и се сепна. Вече няма право да казва „при нас в разследването“. Защото вече не работи в криминалната милиция. Пенсионира се. Вече е стара… И отново мисълта й сложно смени посоката си и я отведе при Артьом Лесогоров.

— И все пак, Льошик, вече съм стара — подхвана отново любимата си песен. — Знаеш ли, днес едно младо момче флиртуваше с мен, а аз го гледах и си мислех колко съм стара. Дори за миг не предположих, че може да е искрен. Тоест нито за миг не забравих за възрастта си и непрекъснато се чудех какво ли иска от мен. Ако не бях толкова стара, бих могла да повярвам на комплиментите му.

— Така ли? — недоверчиво я погледна Алексей. — Нещо не си спомням някога да си вярвала на комплименти, не ти е в характера. А какво е това момче? Защо те е ухажвало? Да започвам ли да ревнувам, или да почакам малко?

— Драматургът, Артьом Лесогоров, вече ти говорих за него.

— Но за флиртуването премълча — упрекна я мъжът й.

— Защото няма смисъл да се споменава. Като заподозрян не го разглеждаме, защото той най-много от всички е заинтересован Богомолов да е здрав и доволен от живота. Както и Никита Колодни, актьорът. Тези двамата трябва да обожествяват Богомолов, защото без Лев Алексеевич нищо няма за тях — нито пиеса, нито роля.

— Как така няма? — не разбра Алексей. — Ти нали каза, че на мястото на Богомолов сега работи някакъв… как беше?

— Дудник — подсказа му Настя. — Да, той води репетициите, но ако не хареса работата му, Артьом, авторът на пиесата, може всеки момент да си я вземе от този театър и да я занесе в друг. А заедно с пиесата си отиват и паричките. Артьом иска, по-точно е искал, да я постави лично Богомолов, затова е донесъл творбата си именно в „Нова Москва“.

Те толкова се увлякоха по изучаването на правилника за вътрешния ред в театъра, че заврелият чайник изстина и трябваше да го загряват отново. Настя запари чая в красивия порцеланов чайник, наля в чашите и докато отпиваше по малко, продължи да мисли за Артьом Лесогоров. Беше го попитала: „Защо търпите това?“. И той не бе отговорил веднага. Защо? Какво може да означава мълчанието му? Защо търпи всичко това? Съображенията му относно Богомолов и Арбенина изглеждат съмнителни. Какво цели всъщност? И това негово любопитство към разследването, неговите безкрайни въпроси… Най-вероятно е научил отнякъде за някакъв конфликт в театъра, за някаква скандална ситуация и специално, надве-натри е съчинил пиеска, намерил е спонсор, за да се вмъкне в театъра и да наблюдава ситуацията отвътре, да събере материал за сензационна публикация. Да, изглежда, именно така е станало, тогава всичко е логично и обяснимо, дори фактът, че пиесата е толкова сурова. Естествено, той е готов да понася всякакви нападки върху текста му, само и само да се задържи в театъра, защото няма амбиции на автор-драматург, но пък има амбиции на автор-журналист. И ето, идва, значи, Артьом в театъра, намества се удобно, започва да души и дебне и точно тогава се случва покушението срещу Богомолов… Дали то е свързано със ситуацията, която е довела Лесогоров в театъра, или не е? И каква е тази ситуация? Артьом явно знае нещо, но за нищо на света няма да го каже, ще прави невинни мили очички и всичко ще отрича, а ще държи информацията за себе си, та после да я изстреля сензационно. Видите ли, милицията е безсилна, а той, неподкупният и безпристрастен журналист, е разчоплил всичко. Знаем ги ние тези номера.

И все пак, все пак… Ако следваме тази логика, значи в театъра се случва нещо, нещо, за което знае Лесогоров. И това незнайно „нещо“ все още не се е проявило през първите три дни от събирането на информация. Или се е проявило, но нито Настя, нито Антон Сташис са го забелязали, просто са го подминали, без да му обърнат внимание? Или все пак не се е проявило, защото те не са разговаряли с точните хора? А с кои е трябвало да разговарят? С хората, които знаят? Или с онези, които са готови да разкажат?

Заради обзелото я отчаяние Настя забрави, че чаят е още горещ, отпи голяма глътка и едва не изпищя. Не, не може да се справи тя със загадъчно явление като театъра. Никога не ще може да се справи.

Изми чашите и влезе в банята. Докато стоеше под горещите струи на душа, се опитваше да отмие от себе си отвратителната неувереност в собствените си сили и изведнъж си помисли: „С театъра, разбира се, едва ли ще се справя. Виж, обаче с младия Артьом Лесогоров като нищо мога. Малък е още, за да ми се опъне“.

* * *

През целия следващ ден Настя и Антон Сташис обикаляха театъра и се срещаха с всички наред — артистите, които сварваха в гримьорните им, инженерите, енергетиците, електротехниците, шлосерите, сценичните работници, машинистите, служителите от електроосветителската и радиозвукотехническата служби, реквизиторите, счетоводителите, кадровиците… До вечерта на Настя й се наду главата, в която сякаш не би могло да се побере дори грамче нова информация. За сметка на това тя доби много по-добра представа какво представлява театърът като производство, като жив организъм. Само дето и този път не чу нито дума, която да хвърли светлина върху покушението срещу художествения ръководител.

Абсолютно капнала, Настя се тръшна на мекия кожен диван в кабинета на Богомолов и протегна крака. Искаше й се да помълчи и при това по възможност да не мисли. Но не можеше да не мисли.

— Анастасия Павловна, планирате ли още нещо за вечерта? — предпазливо попита Антон. — Или приключваме за днес?

— Вие приключвате — изрече тя през зъби. — Свободен сте, ако искате.

— А вие?

— Аз ще остана. Скоро ще дойде мъжът ми, ще постоим зад кулисите, ще си поговорим с Федотов.

— Ами може би и аз… — подзе Антон, но Настя го прекъсна:

— Не е нужно. Вървете, Антон, имате деца. А ние и без това искаме да видим спектакъла, иззад кулисите ще е много по-интересно.

Сташис се повъртя около вратата още известно време, после решително си облече якето и излезе. Настя затвори очи и се постара да се отърве от неприятното усещане, че главата й е натъпкана с рой бръмчащи мухи. Сега ще дойде Льоша, тя ще го посрещне на служебния вход, ще го доведе тук, в този скъпо мебелиран кабинет, после ще се обади на Федотов и…

Не успя да довърши мисълта си какво точно ще се случи, след като се обади на Федотов, защото звънна мобилният. Настя неохотно отвори очи и посегна за телефона.

— Ася, аз паркирам. Вярно, малко е далечко от театъра, всичко е претъпкано. Къде да отида? — чу гласа на мъжа си.

— Заобиколи сградата на театъра и застани пред служебния вход, сега ще сляза да те взема.

Тя погледна палтото си, окачено до вратата — сега с Антон се събличаха не в служебния гардероб, а направо тук, в кабинета на Богомолов. Реши да не се облича. Едва ли ще трябва да стои дълго на входа, няма да премръзне.

Бързо тръгна по коридорите, като си отбеляза мислено, че днес вече не бърка преходите и вратите. Гледай ти, а само преди три дни й се струваше, че без водач непременно ще се изгуби в тази сграда. Може би пък не всичко е толкова страшно с този театър? Все ще се справи някак, не е нещо непосилно.

Тя стоеше на входа и гледаше приближаващия Чистяков. Господи, колко е красив! С прошарената коса, с широките рамене, дългокрак, толкова лек и същевременно уверен в себе си.

— Полудя ли — нахвърли й се Алексей. — Защо стоиш гола на студа?

— Всичко е наред, Льоша — усмихна се Настя и го поведе към кабинета на Богомолов.

Кабинетът направи силно впечатление на Чистяков. Той дълго се оглежда, преди да свали якето си, дори провери колко е мек коженият диван.

— Добре си живеят главните режисьори на московските театри — каза той.

— Зависи какъв е директорът — отговори Настя. — Мебелировката струва пари, а парите намира директорът. Впрочем в случая ти си почти прав, защото тук художественият ръководител и директорът са се слели в едно лице.

— Ами вторият, нали ми говореше за още един директор, Бережной, струва ми се?

— Бережной. Ами те са си разделили директорските пълномощия — едната половина е у Богомолов, другата — у Бережной. Изобщо, Льоша, това е сложно, не се напрягай. По-добре погледни този афиш.

Тя показа окачения на стената ярък афиш за спектакъла „Дванайсета нощ“, поставен от Лев Алексеевич Богомолов преди две години. Плакатът беше толкова пъстър, че би било просто невъзможно да не го забележи човек.

— Уха-а! — възкликна Алексей.

— Именно — многозначително кимна Настя. — Точно за това ти говорех. Събличай се и да идем да пием кафе в артистичния бюфет, нали обещах да ти покажа това вълшебно място, за което сигурно само си чел в книгите.

— И по филми съм гледал — позасмя се той.

До началото на спектакъла оставаха час и половина и в бюфета нямаше много хора. Настя вече бе разбрала, че основният наплив тук е от един до три часа и около шест, когато започват да идват ангажираните във вечерния спектакъл артисти, кои го искат да хапнат нещо леко. Значи след двайсет-трийсет минути ще се понапълни. А сега имат възможност да заемат маса в някой уютен кът.

Взеха си по порция банички с извара и кафе и едва бяха успели да хванат вилиците и ножовете, когато до тях изникна Артьом Лесогоров. Е, какво да се прави.

— Добър вечер, Анастасия Павловна — чу се гласът на журналиста драматург. — Днес сте с друг колега, така ли? А къде е вашият млад помощник?

Настя изигра пълно безгрижие и дори радост от неочакваната среща.

— Не е колега, това е съпругът ми, запознайте се.

Постара се да не избухне в смях, когато видя разочарованата физиономия на Лесогоров. Има си хас, той явно не бе очаквал тя да има съпруг, и то какъв! Мъжете си стиснаха ръце и Настя покани Артьом да седне на тяхната маса.

— Ще си взема само кафе — смотолеви Артьом и тръгна към бара.

— Какво ти казах, а? — прошепна Настя, когато Лесогоров се отдалечи на безопасно разстояние.

— Съгласен съм — кимна Алексей. — Момчето явно се стъписа. Мислиш ли, че напразно стояхме половин нощ в интернет? Защото страшно ми се спи, жалко ще бъде, ако жертвата ни се окаже безполезна.

— Надявам се да не е.

Лесогоров се върна с чашка кафе и два сандвича. Завърза се съвсем непринуден разговор, Настя заразпитва Артьом за подробности за снощния спектакъл „Наполеон“, поставен в „Нова Москва“ от прочутия Риминас.

— Ами вие защо не го гледахте? — учуди се Антон. — Нали снощи бяхте в театъра?

— Мъжът ми беше зает — поясни Настя, като скри усмивката си. — В нашето семейство не е прието да ходим на театър сами, затова ходим само когато и двамата сме свободни.

— Е, да — промърмори Антон, — не ще и дума, разбирам.

Той започна да описва режисьорската концепция на „Наполеон“ и дори се опита да анализира актьорските постижения, но го правеше не твърде уверено и съвсем несръчно. Ала Настя и Алексей го слушаха внимателно, задаваха въпроси, уточняваха нещо и току си припомняха различни спектакли в други театри. Постепенно Артьом се увлече, говорът му стана по-гладък и спокоен.

— И ето че на това място залата замира, не се чува никакъв шум — говореше увлечено той. — Откак съм в театъра, два пъти гледах „Наполеон“ и така и не разбрах как става това, защо в този момент цялата зала замлъква. Уж не става нищо особено — а е страшно почти до спазъм.

— Ами да — кимна Настя, — именно това е режисьорското майсторство. На пръв поглед всички гледат лилавите жартиери и напълно сериозно ги наричат жълти. Абсолютна глупост — обаче кикотът е просто хомеричен. И това е необяснимо, нали така.

Тя улови бързия поглед на Чистяков и вдигна чашката до устните си, като поглеждаше изкосо Артьом, на чието лице не трепна нито един мускул. Значи, снарядът прелетя покрай него. „Един на нула за мен“ — мислено си отбеляза Настя.

Лесогоров продължи да разказва за „Наполеон“:

— Тук Риминас, разбира се, доста е рискувал — поклати глава той, — все пак темата за хомосексуализма е донякъде ако не спорна, то хлъзгава, във всеки случай, за руската публика. Но той е рискувал и струва ми се, не е сбъркал, защото при поклоните артистът, който играе ролята на виконта, неизменно обира оглушителни овации. А аз, честно казано, винаги съм бил сигурен, че за нашия манталитет един хомосексуалист не може да бъде положителен герой.

— Е, Риминас не е първият, който опипва тази почва — забеляза Чистяков. — Достатъчно е да си спомним, че ролята на Себастиан се играе от актриса, а ролята на неговата сестра — от актьор. И според мен се е получило доста добре, от една страна — весела бъркотия, а от друга — абсолютно ясно заявена мисъл, че душевната привързаност не признава полове.

И отново ударът не улучи целта. „Два на нула — помисли си Настя. — Остана да вкараме във вратата на противника третия гол и ще можем уверено да си направим изводите. Две грешки може да се окажат обикновено съвпадение, но три — това е вече система.“

В пиесата „Наполеон“ ролята на майката на императора играеше Евгения Фьодоровна Арбенина и Настя очакваше Артьом да започне да описва великолепната игра на любимата си актриса. Но Лесогоров, кой знае защо, не бързаше да го направи, така че се наложи леко да го подтикнат. Естествено, веднага се посипаха комплименти по адрес на народната артистка и разговорът по естествен начин се отклони от спектакъла и се насочи към Арбенина.

— Да, майсторството си е майсторство — с възхищение каза Настя. — Дори в такава роля като майката на императора. Колко време се намира тя на сцената? Десетина минути май?

— Десет, най-много петнайсет. Но през тези петнайсет минути тя успява да ни разкаже целия си живот. Дори „Наполеон“ да нямаше нито едно друго качество, би имало смисъл да се гледа само заради Евгения Фьодоровна — убедено каза Артьом.

— А какво да кажем за големите роли! — веднага подзе Настя. — Та това е просто празник на актьорското майсторство. В „Изкачване към върха“ пък изобщо целият филм се крепи на нея.

Артьом мълчаливо нахапа поредния сандвич.

— А колко гениално са я състарили — намеси се Чистяков. — В началото на филма е съвсем младичка, а към края има вече и бели коси, и бръчки, и тук е изиграл роля не само гримът, но и Арбенина сякаш остаряваше с всеки кадър, раменете й се отпускаха, походката натежаваше, усмивката угасваше. И при това през целия филм тя си оставаше красавица.

Лесогоров продължи да дъвче, лицето му нищо не изразяваше. Впрочем не, поправи се Настя, не е така. Лицето на журналиста изразява какво ли не, само не и готовност да обсъжда филма, който, според собственото му признание, много обичал и го гледал пет, дори шест пъти. Защо ли? Защото в момента му е много по-интересно да говори за съвсем други неща? Например как напредва разследването. Или защото Настя се оказа права в подозренията си?

Покрай тях с енергична походка префуча Александър Олегович Федотов, но когато видя Настя, се върна, спря.

— А това е съпругът ви, така ли? — извиси глас той.

Хора от съседните маси започнаха да се извръщат и открито да разглеждат Чистяков. Вече май почти всички в театъра бяха виждали Настя и им беше интересно да видят какви съпрузи имат детективките на средна възраст.

— Значи, не сте се отказали да гледате спектакъла? — продължи Федотов. — Тогава ви чакам за началото. Сами ли ще намерите пътя?

— Ще го намерим — засмя се Настя. — Сега вече няма да се загубя, изучих всяко кътче.

Федотов изхвърча по пътя си.

— Ама вие какво, искате днес иззад кулисите ли да гледате спектакъла? — учудено попита Лесогоров.

— Да — кимна Чистяков, — винаги ми е било интересно да науча как работи помощник-режисьорът. Ето че ми падна случай.

— А вие? — премести Лесогоров напрегнатия си поглед към Настя. — Та вие по цели дни сте с Федотов, сигурно и без това добре си представяте неговата работа. Защо трябва да стоите права до него? Помолете Бережной, той ще ви настани в ложата на дирекцията, на хубави места.

— Не, и аз ще постоя до мъжа си.

— За работата ли ви е нужно? — сети се Артьом. — А какво искате да научите, като наблюдавате помощник-режисьора? Смятате, че това ще хвърли светлина върху покушението срещу Богомолов ли? Подозирате конкретно някого, така ли? Някого от актьорите, ангажирани в днешния спектакъл? Хайде кажете, де! Свиди ли ви се?

Настя изписа на лицето си строг упрек.

— Артьом, с вас не сме в детска градина, за да си служим с понятия като „свиди ми се — не ми се свиди“. Та вие не искате от мен топка, за да си поиграете. Аз съм на работа и тази работа не предвижда бъбривост и разгласяване на информация. Кой, ако не вие, би трябвало да ме разбере. Нали и вие със зъби и нокти стискате информацията, която имате, та да не я докопа никой, освен вас?

Лесогоров бавно почервеняваше и тази червенина като у повечето блондини особено биеше на очи в контраст със светлата коса и веждите.

— Извинете — започна той непохватно да се надига от масата, — май прекалих с любопитството си. Но и вие ме разберете, Анастасия Павловна, интересно ми е как върви разследването.

— Разбирам ви — кимна тя примирително. — Ще смятаме, че сме се разделили взаимно удовлетворени.

Лесогоров си тръгна, като взе празните съдове и ги постави върху специалната количка до бара. В този бюфет беше прието да разчистваш масата след себе си. Настя изчака Артьом да излезе в коридора и облекчено извади цигара.

— Как ти се струва този тип? — попита мъжа си.

— Изглежда, нашите среднощни бдения дадоха резултат — констатира Алексей. — Издъни се на три пъти.

— Именно. Не е гледал нито „Дванайсета нощ“, нито „Изкачване към върха“. Браво на нас, не будувахме напразно.

Бяха прекарали половината нощ пред компютъра, за да търсят в интернет филма „Изкачване към върха“ и записа на поставения от Богомолов спектакъл „Дванайсета нощ“. Изгледаха заедно и двата, искрено се смяха на лилавите жартиери на Малволио, които по текст бяха жълти, дълго се чудиха защо режисьорът бе възложил ролята на Виола на актьор, а ролята на нейния брат Себастиан — на актриса, и решиха именно върху това да изградят две-три прости клопки. Наистина човек, гледал спектакъла, по никакъв начин не би забравил тези неща. Само че клопките трябваше да бъдат хем простички, хем незабележими. Например, като говорят за жартиерите, не бива да споменават името на Малволио, защото името е станало популярно и по него е лесно да се разпознае самата пиеса. Виж, ако не споменат името, не е възможно човек, който не е гледал спектакъла, да схване за какви лилави жартиери става дума. Същото се отнасяше и за ролите на Виола и нейния брат Себастиан. Виола е главна героиня и дори да не си гледал точно този спектакъл, но да си гледал друг или просто да си чел пиесата, ще схванеш, че става дума за „Дванайсета нощ“ на Шекспир, докато почти никой не си спомня името на Себастиан, който се появява на сцената за съвсем кратко време. Ето защо решиха да споменат не Виола и нейния брат, а Себастиан и неговата сестра. И отново клопката успя. Колкото до ролята на Арбенина в любимия филм на Лесогоров, в него актрисата изобщо се появява само в един епизод. Вярно, ярък и голям, около три минути, с едри планове, с изразителен текст, но все пак само епизод, така че е невъзможно да кажеш, че на Арбенина се крепи целият филм. А пък как била остарявала през целия филм си беше плод от импровизацията на Чистяков. В този филм изобщо никой не остаряваше, в него действието се развиваше в рамките само на един месец. Беше абсолютно очевидно, че Артьом Лесогоров никога не бе гледал нито „Дванайсета нощ“, нито „Изкачване към върха“.

С други думи, на въпроса на Настя Каменская: „Защо търпите всичко това?“, Артьом бе излъгал. И лъжата му не е била подготвена предварително, а измислена в движение, в кухнята, докато е приготвял кафето. Колко навреме вчера Настя си бе спомнила яркия плакат, окачен на стената в кабинета на Богомолов! И Артьом си го е спомнил. И назова „Дванайсета нощ“, поставена от Богомолов. Колкото до ролята на Арбенина във филма, той вероятно просто бе прегледал филмографията на актрисата и бе запомнил, че тя е играла в този филм. А пък каква е била ролята й — главна, второстепенна или епизодична, — това не го пише във филмографията.

Какви са били съображенията на Артьом Лесогоров да донесе своята пиеса именно в този театър? Имал съображения, но незнайно защо не пожела да говори за тях.

— Ася, а защо не го изобличи? — попита Чистяков. — С нетърпение чаках този сладостен момент — да му посочиш лъжата. Ти обаче най-спокойно го пусна да си върви.

— Не е сега моментът, Льоша. Обстановката не е подходяща. Намираме се в бюфета, пълно е с хора. Той можеше всеки момент, щом нещо не му хареса, да стане и да си тръгне, като се оправдае с неотложна работа, какво щях да правя тогава? Да тичам след него през целия бюфет и по коридорите, да го сграбчвам за ръкава и да го придумвам да се върне, за да си поговоря още малко с него? Той можеше да ме прати по дяволите и щеше да бъде прав, защото аз съм никой, нямам никакви пълномощия, сега не съм представител на държавата, а частно лице. Артьом, разбира се, още не знае това, но нали аз го знам и нямам право да нахалствам. Ами ако реши да се оплаче от мен на следователя? Коля Блинов ще ме изяде с парцалите. Ако сега тук с нас беше Антон, тогава — друга работа. А сега си представи, че ние с теб го изобличим в лъжа, но разговор не се получи. Лесогоров ще си тръгне оттук абсолютно наясно, че ровим около него, следователно трябва да се въоръжи срещу нас. И ще тръгне да се въоръжава, а аз тъпо ще чакам, докато той си обмисли цялата система на защита и бъде готов да си поговори с мен. Това ли искаш?

Народът прииждаше ли, прииждаше в артистичния бюфет, глъчката се смесваше с кълба тютюнев дим и миризми на топла храна, така че Настя беше принудена да навежда глава към Алексей, за да се чуват един друг и същевременно никой друг да не ги чува.

— А така нашият млад приятел ни напусна с пълната увереност, че за нищо не се досещаме, и спокойно ще продължава да си живее живота, а ние през това време ще се въоръжаваме срещу него — продължи тя.

— Как ще се въоръжавате?

— Ще се обадя на Зарубин — позасмя се Настя, — ще изслушам поредната серия стонове и ще изтръгна от него обещание да събере информация за Лесогоров. За разговора с него трябва да се подготвя добре, за да удрям право в целта, точно и силно. Не мога да си позволя несполучлив опит, разбираш ли?

Льоша погледна жена си недоверчиво.

— Значи, мислиш, че той е… Богомолов?

— Какви ги приказваш — засмя се тя. — В никакъв случай. За какво му е на Артьом Богомолов? Ако е имал някакви лични сметки за разчистване с Лев Алексеевич, той просто е щял да направи каквото е смятал за нужно и толкоз. За какво би му потрябвала цялата тая досадна история с пиесата и спонсора? Не, Льоша, Лесогоров няма никакви мотиви за покушение срещу Богомолов, напротив, той е заинтересован Лев Алексеевич да бъде жив и здрав и да постави срещу парички неговата жалка пиеска. Без Богомолов нашият Артьом е останал самотен в лагера на врага, защото виж какво се получава: драматургът Малашченко е категорично против тази пиеса, а и директорът Бережной, и гост-режисьорът Дудник, и дори главният администратор Семаков обичат и уважават драматурга. Тоест цялата част от театъра, от която зависи нещо, смята, че пиесата е лоша и не би си късала нервите с нея. Ще ти кажа нещо повече: случайно научих, че дата за премиерата още не е определена, тоест постановката на спектакъла не е включена в плана. И знаеш ли защо?

— Защо? Между другото, за пръв път чувам, че в театъра съществува план. Та това е творчество, какъв ти план при него? — учуди се Чистяков.

— Льоша, творчеството може да съществува само когато е подкрепено с пари. Трябва да се плащат заплати на хората, трябва да се шият костюми, да се подготвят декори, да се купува реквизит и тем подобни, а това, между другото, струва пари. Там, където има пари, непременно трябва да има план, другояче не става. И ако пиесата се поставяше със средства на театъра, датите на подготовката и премиерата отдавна щяха да бъдат определени. А тук става дума за спонсорски пари, които постъпват на траншове. При това договорът между спонсора и театъра е съставен максимално лоялно, според него авторът всеки момент може да се откаже от сътрудничеството, ако не му хареса как върви работата върху неговата пиеса, но и театърът на свой ред може всеки момент да се откаже от работата върху пиесата и да прекрати всякаква подготовка. При това вече похарчените пари не се връщат на спонсора и не се компенсират по никакъв начин. Разбираш ли какво означава това?

— Това очевидно означава, че спонсорът се е съгласил на такива немислими условия, защото сериозно е бил заинтересован от нещо — предположи Алексей. — Ти не знаеш ли от какво?

Настя сви рамене.

— Два варианта: или спонсорът има личен интерес, за който никой не знае и дори не се досеща, и просто използва Лесогоров и неговата пиеса като собствено оръдие, или обратното — личен интерес има Лесогоров, а спонсорът е негов инструмент. Във всеки случай тази двойка е успяла да убеди Богомолов и сега Артьом с всички сили се старае театърът да не се възползва от правата си по договора и да не отхвърли пиесата. Ето защо се съгласява с всякакви отстъпки, внася безброй поправки и с никого не спори. И естествено, няма намерение да използва своите права за разваляне на договора, неговата главна задача е да възпре театъра да направи аналогична стъпка. Изобщо, Льоша, тук има някаква сложна схема и за да я проумея, трябва много добре да се подготвя. Между другото, изобщо не е задължително това да има и най-малко отношение към покушението срещу Богомолов. Най-вероятно това са две абсолютно различни истории, които просто са съвпаднали във времето и пространството.

Тя си погледна часовника.

— Да вървим, Льоша, вече е седем без четвърт, сега ще дадат първия звънец.

Те сложиха употребените прибори на количката и Настя поведе мъжа си към вратата, водеща към сцената. В момента, когато спряха пред бюрото на помощник-режисьора, още не беше прозвучал първият звънец. Федотов, напрегнат и ядосан, се караше за нещо на реквизиторката.

— Не мога да дам звънеца, гардеробиерката я няма никъде — гневно обясни той. — Семаков вече ме врънка, три пъти ми звъни да ме пита защо не давам първия звънец, зрителите се тълпели във фоайето, а не ги пускат в залата. А как мога да дам звънеца, след като гардеробиерката не е готова?

— Може да е попаднала в задръстване? — предположи Настя. — Нали знаете какво е движението в Москва.

— Какви задръствания? — буквално кресна Федотов. — Тук е тя, още в пет часа беше тук. Всички костюми са заредени, виждате ли?

Той им показа окачените тук сака, сюртуци, една дамска наметка, мъжки и женски шапки, както и елементи от нещо с неясно предназначение, изработено от черна изкуствена кожа.

— Звъня й на мобилния — дава заето. Къде ли се развява?

В този момент зад кулисите нахлу жена на възраст — с боядисана червена коса, с дънки и яркочервена тениска.

— Тук съм, Саша. Извинявай.

— Къде се мотаеш? — засъска й Федотов.

Той включи уредбата на бюрото си, наведе се към микрофона и каза:

— Внимание, първи звънец.

И веднага се разнесоха трелите на дългоочаквания звънец. Минаха няколко секунди и от залата долетяха откъслечни думи — започнаха да влизат зрителите.

— Внучката ми се разболя — забързано се оправдаваше гардеробиерката. — Зет ми е в командировка, а дъщеря ми съвсем се стъписа, не знае какво да прави и как, звъни ми на всеки пет минути, налага се да й обяснявам всичко подробно, за нищо не я бива сама, само плаче и вдига паника.

Настя и Алексей стояха встрани и мълчаливо наблюдаваха как зад кулисите се събираха и се обличаха актьорите, ангажирани в началото на спектакъла. Ето, дойде внушителният Арцеулов, целият в черно, гардеробиерката му помогна да си сложи барета с перо и да прикачи добре шпагата си. Сиреч Воланд. Още един актьор, с когото Настя бе разговаряла завчера и си спомняше, че той се казва Константин, играеше вероятно Майстора. Вероятно според режисьорската версия Воланд и Майстора трябваше да се срещнат още в началото.

Тя надникна в лежащата на бюрото отворена партитура на спектакъла и бързо прегледа първата страница. Да, точно така, пиесата започва с пролог.

— Къде ми е пурата? — чу се недоволният баритон на Арцеулов. — Трябва да е ето на това място, в края. Мая!

Младичката реквизиторка виновно се защура.

— Ето я пурата, Михаил Лвович.

— Нали помолих… — недоволно промърмори Воланд.

— Мая, колко пъти съм ти казвал: гледай в тетрадката! — шепнешком се скара на момичето Федотов. — Там има схема! Дявол знае какви ги вършите! Назначават ли, назначават нови служители, не ги обучават както трябва, не ги тренират в спектакли, е, как може да се работи нормално при такива условия!

Най-сетне всичко се нареди, актьорите се облякоха, въоръжиха се с полагащия им се реквизит, заеха местата си на сцената, помощник-режисьорът Федотов дълбоко въздъхна и даде команда: „Завеса“. Спектакълът започна.

Чистяков зае позиция, от която добре виждаше сцената, и с удоволствие наблюдаваше действието, а Настя застана зад гърба на Федотов и през рамото му надничаше в партитурата. Михаил Лвович Арцеулов с помощта на гардеробиерката Наташа бързо се преобличаше, сменяше черните дрехи от пролога с елегантен костюм на чуждестранен турист. Само десет минути след началото тя забеляза, че актьорите често импровизират, по-просто казано, вършат каквото си искат, произнасят реплики, липсващи в текста на пиесата, и извършват действия, които не са отбелязани в партитурата. Гриша Гриневич някога й беше обяснявал, че това често се случва, когато пиесата се играе отдавна, тогава у актьорите възниква непреодолимо желание да я разнообразят с нещо.

— Саша, отдавна ли играете тази пиеса? — попита тя шепнешком помощник-режисьора.

— Ами вече двайсетина години. Постави я още Юрий Сергеевич, нашият художествен ръководител преди Богомолов. Сега вече я играе трети състав. Помислете само: спектакълът е на двайсет години — а се радва на успех като през първата. Театърът все още се препълва. Ето така поставяха истинските майстори. Сега никой не умее да го прави.

Какво пък, ето го подходящия момент отново да заговори за Дудник. Явно Федотов знаеше спектакъла наизуст, дори не изпитваше нужда да поглежда в партитурата, затова се включи в разговора бързо и на драго сърце.

— Семьон Борисович ли? Е, може би с времето и той ще се научи да поставя така. Семьон Борисович е талантлив режисьор, има всички заложби да стане майстор — разсъждаваше Александър. — При условие че се занимава само с творчество и не се пилее по разни глупости.

Настя разбра, че под „глупости“ помощник-режисьорът има предвид функциите на директор.

— Смятате ли, че Дудник няма да се пилее? — попита тя.

— Определено няма — уверено отговори Федотов. — Семьон Борисович е в добри отношения с Бережной, така че ако стане наш художествен ръководител, Бережной стопроцентово може да разчита на директорското кресло.

— Ами ако художествен ръководител стане не Дудник, а някой друг?

— Тогава зависи от много неща. Но всички казват, че на мястото на Богомолов ще дойде Черновалов, а той определено ще върне Владимир Игоревич на мястото му. Как ли ще се зарадва Бережной! Ще изгрее слънце и на неговата улица!

В гласа на Федогов прозвуча неприкрит яд. Какво значи това? Помощник-режисьорът не обича директора? Или не обича режисьора Дудник?

— Вероятно днешното положение никак не харесва на Бережной — подхвърли Настя пробна топка.

— Че как — живо отвърна Федотов, — на кого би харесвало? Представете си: човекът е бил директор, решавал е всички проблеми, всички въпроси, бил е тук цар и бог, и воински началник — и изведнъж го изритват и го правят административен директор. Ами че това е унизително!

Гледай ти, колко интересно! Помощник-режисьорът Федотов почти дума по дума повтори това, което Настя и без това си мислеше и го бе споделила с Антон.

— Нито един уважаващ себе си мъж не би го понесъл, не би позволил да се отнасят така с него — продължи Александър Олегович. — А той го търпи.

— Защо го търпи? — поинтересува се Настя.

Федотов не отговори, даваше по микрофона някакви команди, после по релсите, надвиснали над сцената, със звън и грохот прелетя трамвай… Настя почака, докато главата на Берлиоз се търкаляше по сцената.

— Къде е Наташа? — разнесе се зад гърба й нечий глас.

Тя се обърна и видя актьор, който беше наполовина човек — наполовина черен котарак. Котешка половина беше долната. Колкото до горната, човешката половина, тя бе увенчана с глава с гримирано в черно лице.

Федотов скочи иззад бюрото, огледа се и ужасен размаха ръце.

— Пак се е дянала някъде! Какви хора, а! Постоянно ти късат нервите. Дай, аз ще те облека.

Той грабна същите онези неразпознати от Настя елементи от черна кожа и помогна на актьора, който играеше Котарака Бегемот, да се облече.

— Подай ми опашката — помоли Бегемот. — Аха, благодаря. И ей тук завържи, че постоянно се свлича. Къде е Наташка? Костюмът ми е толкова сложен, а нея пак я няма. Откак й се роди внучка, вечно проблеми с нея.

Настя погледна в партитурата. Сега ще приключи паниката на булеварда, поетът Бездомни ще каже репликите си и ще се появи Котаракът Бегемот, който заедно с Воланд и Азазело бавно ще се отдалечава към дъното на сцената. След това според текста ще започне сравнително спокойна част и тя ще може да продължи разговора с Федотов.

— Мисля, че все пак неправилно оценявате ситуацията, Саша — подзе Настя, когато й се с гори, че помощник-режисьорът спокойно може да й обърне внимание.

Федотов се извърна към нея, погледна я с недоумение.

— За какво говорите?

— За Бережной. Може би от ваша гледна точка неговото положение е унизително, но самият Владимир Игоревич не смята така. Може би той обича театъра до самозабрава, предан му е и е готов да му служи на каквато и да е длъжност. Дали не е така?

Помощник-режисьорът хлъцна иронично и се разсмя с неодобрение.

— Да, бе, обичал театъра до самозабрава! Как пък го измислихте!

— Ами какво е тогава? — напрегна се Настя. — Нали трябва да има причини.

— Люся обича той до самозабрава, какъв ти театър!

— Люся ли? Коя Люся?

— Нашата Людмила Наймушина, нашата първа красавица — гласът на помощник-режисьора изведнъж стана мек и топъл. — Вчера разговаряхте с нея. Имат връзка, отдавна, от много години. Целият театър знае. Нима досега никой не ви е докладвал? Да не повярваш просто! Никой от нашите да не се изтърве!

— Ето, вие се изтървахте — каза Настя.

Федотов се смути.

— Аз ли? Бях сигурен, че знаете. Така, не се плашете, сега ще вдигна шум с кофата.

Той грабна оставената до бюрото празна кофа и започна да удря по нея с метален прът. Настя подскочи и замижа, грохотът беше силен и еклив, ушите й моментално забучаха.

Значи, Бережной има връзка с актрисата Наймушина. Важно ли е това за случая? Най-вероятно не. Виж, гласът на Федотов е изразителен. Хубав един глас… Само дето помощник-режисьорът не умее да го управлява. Да беше сега тук Антон! Но и без Антон е ясно, че и самият Александър Олегович е безумно влюбен в Людмила Наймушина. И неистово ревнува. Мрази Бережной. И злорадства, задето Бережной е бил унизен. Изясни се и неговото отношение към Богомолов: Федотов не обича Лев Алексеевич, но още по-малко обича Бережной и затова е готов да изпитва към художествения ръководител нещо като благодарност, задето е унизил неговия щастлив съперник.

Какво удивително създание обаче е театърът! Всички знаят за връзката на Бережной и Наймушина и за пръв път след непрестанните й въпроси и разговорите, чак в края на четвъртия ден го казаха открито. Криели са такава дреболия. Какво да говорим за по-сериозни неща, които имат отношение към покушението срещу Богомолов! Докато отначало Настя имаше усещането, че никой нищо не знае, сега у нея се породи опасението, че всички знаят всичко, но мълчат като партизани на разпит. Излиза, че трябва да промени тактиката на разговорите и разпитите, да премине от доброжелателно ровене в дреболиите заради зрънце нужна информация към твърд и понякога коварен натиск.

Гардеробиерката Наташа се появи отново, изслуша поредното мъмрене на помощник-режисьора и започна ловко и бързо да облича актьорите, чийто брой забележимо се бе увеличил. От сцената си тръгна Котаракът Бегемот, размени две-три думи с подготвящата се за излизане актриса, която играеше Маргарита, с помощта на Наташа свали горната част от костюма и отиде при Настя.

— А с мен не искате ли да си поговорите? Казаха ми, че разговаряте с всички тук, задавате въпроси.

Тя внимателно се вгледа в лицето му, но заради сложния грим така и не можа да разбере кой е.

— Значи, не сме разговаряли с вас? Извинете, но с грима не мога да ви позная.

— Звягин съм, Иван Звягин. Тези дни ме нямаше в театъра, нямах нито спектакли, нито репетиции. Така че не сме се срещали.

Звягин! Същият Иван Звягин, за когото й бе разказала Людмила Наймушина. Същият Звягин, който завел в гримьорната си млада почитателка и бил спипан от Богомолов, а от това произлязъл конфликт и последвали финансови затруднения… Какво пък, може и да си поговорят, само че естествено, не за разказаното от Наймушина. Ако той сам го спомене — добре, а ако го премълчи, ще е показателно.

— Следващото ми излизане е чак във второ действие, така че имаме трийсетина минути. Да излезем ли?

Той, изглежда, нито за секунда не се съмняваше, че Настя ще поиска да разговаря с него. Явно актьорът толкова бе свикнал с обожанието на почитателките, че беше сигурен: душата си ще продадат заради щастието да го гледат и да разговарят с него дори и две минути. Настя погледна към мястото, където стоеше Чистяков — мъжът й беше изцяло погълнат от случващото се на сцената. Може и да не забележи липсата й. А през антракта Льоша ще намери с какво да се занимава, ще наблюдава задкулисния живот.

Тя се наведе към Федотов.

— Саша, ще изляза да си поговоря със Звягин, оставям мъжа си под вашите грижи, може ли?

— Разбира се — кимна Федотов, докато превключваше някакви лостчета на вградения в бюрото пулт, — не се безпокойте, ще го наглеждам.

— Къде можем да си поговорим? — попита Настя, докато крачеше до Бегемот по коридора.

— Да се качим в моята гримьорна, там е спокойно, никой няма да ни попречи.

— Ами правилникът за вътрешния ред? — с усмивка му напомни тя. — Нали ви е забранено да приемате посетители в гримьорните.

— Много важно! — весело махна с ръка Звягин. — Всички го нарушават. Още повече че Лев Алексеевич го няма, та се развихриха. Както се казва, котката я няма — мишките лудуват.

Те се качиха на етажа, където се намираха гримьорните, и свърнаха към „мъжката“ половина. Гримьорната на Звягин беше претрупана с мебели и тясна, в нея, освен диванчето за почивка, гардероба и мивката бяха натъпкани три маси за гримиране.

— Как се побирате трима тук? — смая се Настя.

— Всъщност никога не сме трима заедно, понякога сме двама, а по-често се получава актьорът да е сам. Обитателите на една гримьорна обикновено не са ангажирани в един и същ спектакъл. Е — картинно се разположи на диванчето, — готов съм, питайте. Ако ви интересува дали знам кой е ударил Лев Алексеевич по главата, отговарям веднага: не знам. И дори нямам предположения.

Той отговаряше на въпросите с видимо удоволствие и много артистично, при това залепените на черното му лице дълги котешки мустаци заканително щръкваха, а очертаните с фосфоресцираща боя очи бясно святкаха.

— Дали един артист може да убие по принцип? Защо не? Не, разбира се, от нашите никой не може, определено, но по принцип — защо не? Актьорът е човек като всички останали, у него също кипят страсти, обиди, ревност, а пък за завист дори да не говорим. Завистта в актьорската среда с лопата да я ринеш. А каква омраза може да има по отношение на режисьор? Историята не познава случай актьор да е убил режисьор, при когото снима или играе. Защото с нас, с актьорите, е невъзможно да се работи мирно, та ние сме като деца, безотговорни сме, лъжем, жестоки сме, хулиганстваме. Ту някой ще дойде не във форма, за да не кажа пиян, ту актриса ще хленчи, че изглежда зле и днес не може да я снимат, ту някой не си е научил ролята, ту пък закъснял или се лигави, че не бил в настроение. И изобщо, с нас, актьорите, е много трудно, разберете това, с нас доброто отношение е невъзможно, не разбираме от добро, с нас можеш да се оправяш само с крясъци, ругатни, псувни — тогава горе-долу си събираме ума. Ето защо един скандал на снимачната площадка или по време на репетиция е нещо абсолютно нормално, не бива да му обръщате внимание и да смятате, че това е някакъв конфликт, заради който може да бъде извършено и убийство. Не може, хубаво го запомнете. Актьор убиец е пълна глупост. Те не убиват дори от ревност или за отмъщение, устроени са по друг начин и другояче решават своите вътрешни проблеми. Не могат и да страдат като хората, защото са предани на професията си и изпитат ли и най-дребно страдание — трупат го в себе си, кътат го, лелеят го, разглеждат го от всички страни, запомнят го. Всичко може да влезе в употреба. За какво един нормален човек убива? За да се избави от някаква емоция, която му пречи да живее, не му дава да диша. Например омраза или ревност, обида или нещо друго. А актьорът за нищо на света не би се разделил с такава емоция, тя не му пречи да живее, напротив — дава му нови багри за ролите, нови нюанси, нова гледна точка. Истинският артист винаги се вкопчва в тази емоция като просяк в минувач.

Звягин говореше, жестикулираше, сякаш произнасяше дълъг монолог на сцената, но Настя виждаше, че с крайчеца на съзнанието си той се вслушва в радиотранслацията на спектакъла. Ето, антрактът свърши, звънецът иззвъня и актьорът стана от диванчето.

— За съжаление, принуден съм да приключа разговора — усмихна се той и неговата усмивка, която при нормални обстоятелства би била вероятно обаятелна и мила, с грима се стори на Настя като ужасяващо озъбване. — Скоро трябва да изляза на сцената.

Върнаха се зад кулисите, Звягин се облече и излезе на сцената, а Настя продължи, застанала до Федотов, да гледа спектакъла и същевременно да мисли за току-що състоялия се разговор. Ама че история, тя изцяло се бе поддала на актьорското обаяние на Звягин и му бе повярвала, не беше се отнесла към думите му с необходимата критичност, а сега, като преповтаряше наум всичко, което той бе говорил, разбра, че всичките му пламенни думи са били съчетание от красиви думи и нищо повече. Иван беше абсолютно непоследователен: ту актьорът можел да убие, защото бил човек като всички, ту не можел, защото не бил като другите хора. В главата на младия актьор е пълна каша. Хем Гриневич я беше предупреждавал! Изглежда, Настя бе присъствала на един мини моноспектакъл, разигран за доверчив зрител. Звягин е имал нужда да се покаже, търсел е внимание, дори да е внимание не от страна на млада почитателка, а от страна на жена на средна възраст, вършеща своята работа. Въпреки всичко е било внимание, в чийто център е бил той, младата звезда от телевизионния екран Иван Звягин. Така де, че то това роля ли е: Котаракът Бегемот! Не Воланд, не Майстора, дори не Пилат Понтийски, камо ли пък Йешуа Ханотри, просто един голям черен котарак. С такава роля, кажи-речи вечерта си отива нахалост. Виж обаче, с този миниспектакъл тя става пълноценна.

Ще трябва непременно да си поприказва с Евгения Фьодоровна Арбенина. Всъщност аргументите на Звягин в полза на твърдението, че един актьор не може да бъде убиец, се сториха любопитни на Настя, но нали тя е пълен дилетант относно артистичното творчество и не може да отдели зърното от плявата, обикновените дрънканици от сериозните съображения. Може Арбенина да й подскаже нещо.

* * *

Актьорът Звягин не обичаше ролята на Котарака Бегемот, защото след спектакъла трябваше дълго да почиства грима със салфетки, напоени със специален препарат. В коша до масата за гримиране вече имаше цяла купчина използвани салфетки, а остатъци от черния грим още се виждаха по лицето му.

Вратата на гримьорната рязко се отвори и на прага застана помощник-режисьорът Федотов.

— Как си? — попита Александър Олегович.

— Ами нормално — леко учудено проточи Иван. — Защо?

Той стана от масата, съблече тениската, пусна чешмата и с удоволствие започна да се мие.

— За тази говоря, от „Петровка“. Завъртя ли й главата?

Звягин за последен път плисна лицето си с прохладната вода и посегна за пешкира.

— Уха, и още как! Приказвах, приказвах, старах се с всички сили. Като славейче й пях.

— А тя, какво? Повярва ли?

— Изглежда, повярва. Защо да не повярва? Впрочем знае ли човек… А ти какви успехи отбеляза? Изклюкари ли Бережной?

— Аха — кимна Федотов и седна до празната маса за гримиране. — Покрай него и Сеня Дудник. Изгълта всичко, дори не се задави. Тя, изобщо, е доверчива, тази дамичка, всички слуша, на всички вярва, нищо не проверява. Как ли работят там — просто не разбирам! Дори е странно, че от време на време все пак разкриват престъпления.

Звягин се доизбърса и извади от гардероба чиста тениска, а другата, с която бе играл под сценичния костюм, пъхна в торбичка, която веднага прибра в чантата си.

— Ти ми беше казал, че са двама. Вторият беше онзи, който гледаше спектакъла иззад кулисите, един хубавец с прошарена коса, така ли?

— Не, този днес беше мъжът й. Втория го нямаше гази вечер, тръгна си по-рано.

— Сериозно ли?! — смая се Звягин. — Мъжът й? Престарелите дамички от „Петровка“ и мъже ли имат? Виж ти! Ами този вторият какво представлява? Защото вдругиден имам репетиция, най-сетне дойде и моят ред, та си помислих: ами ако нещата не приключат с днешния разговор и ме нападне вторият детектив?

— Не се бой от втория, той е младо момче, все си мълчи, явно Анастасия Павловна е шефът, а той е момче за всичко, дай това, виж онова… Той изобщо е някак странен, включва диктофона и задава въпроси, а през това време те гледа и сякаш си мисли някакви свои работи. Иване, а тя попита ли те за онази история с филма?

— Не. Казал ли й е някой?

— Ами не знам! Може да е чула, а може и да не е. Но щом не те е питала, значи никой не й го е разказал — направи извода си Федотов. — Това е добре. Защото като нищо ще те вкарат на топло, Иване.

— Пфу! — ядоса се Звягин, после си облече якето и извади от джоба му ръкавиците. — Пепел ти на езика.

* * *

Всеки вторник в театър „Нова Москва“ беше почивен ден и Настя още сутринта отиде на „Петровка“ при Сергей Зарубин. Неведнъж беше идвала тук, след като излезе в пенсия, но и до ден-днешен така и не бе свикнала, че трябва да влиза в сградата с поръчан пропуск, а не с удостоверението, което и без това никой не бе проверявал, защото всички дежурни я познаваха. „Сега съм чужда за тях“ — за кой ли път вече тъжно си помисли Настя. Крачеше по познатите дълги коридори, машинално кимаше, когато видеше позна ти лица, и се чувстваше като крадла, незаконно вмъкнала се в чужда къща. Вече не работи тук и тези хора, които доскоро бяха нейни колеги, сега я гледат като външен човек. Тук е техният дом, тяхното царство, тяхното работно пространство, техният свят, затворен за погледи отвън, а тя, полковникът в оставка Каменская, се е вмъкнала чрез измама тук и се опитва да измъкне от тях професионални тайни… Ето, на това място летвата отдавна се е отковала, виж ти, още не са я поправили.

Настя разкърши рамене и вдигна глава. Никаква крадла не е, никаква шпионка. Тя е обикновен свидетел по случай, който отива при служител от криминалната милиция, за да разкаже каквото му е известно. Нова роля, необичайна, но нищо. Всичко е законно. Тя зави наляво и уверено отвори познатата врата.

Сергей й се стори отслабнал и някак посивял. На празното бюро пред него стоеше висока офисна чаша с лого на някаква търговска фирма, в чашата тъгуваше изпит до половината чай, вече отдавна изстинал — от него не се вдигаше пара. Колко е изтормозен Серьожа, помисли си Настя, щом дори не си е допил чая. Обикновено Зарубин изпиваше любимата си напитка почти до дъно, докато беше много гореща, с което будеше неизменна възхита у колеги и приятели.

— Уморен ли си? — попита го съчувствено. — Изглеждаш абсолютно скапан, а денят едва започва. Питам се как ли ще се чувстваш довечера?

— Довечера кошмарът ще е пълен — позасмя се Зарубин. — Ако доживея дотогава. Половин нощ се джавкахме с моята, през останалата половина мислих дали да тръгна за работа и да не се върна повече, дали пък след работа все пак да се върна и отново да се сдобряваме. С една дума, не можах да мигна. Добре, не обръщай внимание, недоспал детектив е нещо нормално в този живот. Кой ще започне? Ти или аз?

— Хайде започни ти, за своите успехи аз и без това ти докладвам всеки ден.

— При мен е като в доминото: „празно до празно“ — констатира Сергей. — Никъде нищо, никой няма мотив. Не са обичали нашия потърпевш Богомолов просто заради евтиното изфукване, но това не е повод за убийство, нали?

— Не е — съгласи се Настя. — А в какво се изразява това, както го наричаш ти, евтино изфукване?

Зарубин още веднъж повтори онова, което тя вече знаеше: материалното положение на Лев Алексеевич Богомолов било твърде скромно, тоест парите му стигали за хубави дрехи и аксесоари, но жилището му било сиромашко, едностаен апартамент в многоетажен панелен блок. Виж ти, а Настя, кой знае защо, си бе мислила, че един главен режисьор на театър непременно трябва да бъде повече от заможен. Излиза, че е грешала.

— Затова не е канел никого вкъщи — разказваше Зарубин. — И никой не го е посещавал, освен секретарката, която веднъж, когато бил болен, му занесла спешни документи за подпис и после раздрънкала на всички в каква беднотия живее техният толкова изискан художествен ръководител. При това забележи, Анастасия Павловна, той доста често използвал услугите на някого, за да го закарат до вкъщи, в нетрезво състояние никога не шофирал, а за такси се стискал, затова винаги търсел някой да го закара. И както научихме, никой не знаел точния му адрес, защото до неговата панелка имало елитна жилищна сграда, много разкошна, та Богомолов искал да го свалят до нея, затова всички си мислели, че живее там. Представяш ли си?

— Сигурно затова и в нощта на покушението не е стигнал до дома си с колата — предположи Настя.

— Именно — кимна Сергей. — За парите, които евентуално е носел Богомолов със себе си, също не се разкри нищо. Сега за твоите заподозрени: Кирил Малашченко още не е открит, но момчетата работят. Засега следят и гаджето на дъщерята на Богомолов, опитват се да разберат дали напоследък не са му паднали парички от небето. Кого още искаше да проверим?

— Гардеробиерката Гункина и брат й.

— Още нищо не мога да кажа, поставил съм задачи на момчетата, но те мълчат. Да се надяваме, че все пак има някакво движение.

— Хайде попитай ги — умолително каза Настя. — Може вече да са свършили работата, просто нямат време да ти се отчетат.

— Ще ги попитам — обеща Сергей, впрочем не твърде уверено, — само че не сега. И без това главата ми е претоварена.

— Ами театърмайсторът Скирда с неговите кастинги?

— Виж, него са намерили и са го проверили — и там нищо. Живее си в Архангелска област, ръководи постановъчен цех в някакъв затънтен театър, с една дума, работи човекът. И алибито му е желязно.

— А проверихте ли връзките му в Москва?

— Е, ти вече прекаляваш, Настя — укорително поклати глава Зарубин. — Това тук да не ти е конвейер, нашата работа е фина. И което е най-важно — много е. А хората ни са малко. Така че ще трябва да почакаш.

— Ти защо ми се оправдаваш? — примирително погали Настя ръката на Сергей. — Не съм ти началник. И изобщо, случаят с Богомолов е твой, не мой. Мен ако питаш, мотай се с него и три години. Ти май така и не си се научил да ръководиш хора и да организираш работата им.

— Ти пък се беше научила, така ли? — озъби се Зарубин.

— Не, така и не се научих — призна тя. — Затова се принудих да се пенсионирам, иначе щях да направя съвсем друга кариера. Но аз съм жена, простено ми е. А ти си мъж, трябва да се учиш, иначе всеки момент ще те изритат, за да отстъпиш място на младите. Добре, извинявай, бъркам се, където не ми е работата. Между другото, за младите: какво можеш да ми кажеш за Антон?

— За Антон ли? — учуди се Сергей. — Какво те интересува? Личният му живот ли? Сексуалните му пристрастия? Или кулинарните му вкусове? Момче като момче. Почти не го познавам, дойде съвсем наскоро.

— Я не ме будалкай — разсмя се Настя. — Никога няма да повярвам, че не си събрал сведения за новия си служител от предишната му месторабота. Събрал си, нали?

— Е… — неохотно кимна Зарубин.

— Хайде сподели ги тогава с по-старата си бивша колежка. Хайде, хайде, не се стискай, нали трябва да работя с Антон, трябва да съм наясно с кого си имам работа. Защото не мога да схвана какво представлява. Сложен ми е някак.

— Така си е — съгласи се оперативният работник.

Според сведенията, с които разполагал Сергей, в района, където Антон работел, преди да дойде на „Петровка“, колегите го уважавали, защото той умеел правилно да гради отношенията си с хората. Като професионалист Антон Сташис не се отличавал с нищо особено, не демонстрирал никакъв изключителен талант и успехи, но го обичали — от една страна, задето не фамилиарничел, а от друга — заради уважението му към хората без оглед на длъжност и звание. Началството това естествено хич не го интересувало, но хората, които по длъжност и звание стояли по-ниско от Сташис, много ценели това му качество. При разкриването на престъпления Антон често се обръщал към служителите, които най-тясно контактуват в населението, тоест към кварталните и към патрулно-постовата служба, възлагал им задачи и винаги внимателно изслушвал техните съобщения, а после, когато правели равносметката и попълвали картоните за разкриването, винаги непременно посочвал, че престъплението е било разкрито с помощта на съответните служители. Нито веднъж Антон Сташис не бил уличаван в опити да си присвои чужди лаври, нещо повече, понякога подарявал и своите, при всяка възможност, понякога дори с преувеличаване отбелязвал значителната роля на едни или други служители при разкриването на престъплението. А на момчетата от патрулно-постовата служба и на кварталните милиционери им харесвало, че Антон, когато им възлагал задачи и после получавал информация от тях, винаги подчертавал, че го прави не заради отчета, за отметка в графата „други служби“, а защото са му абсолютно необходими техните очи и уши, тяхното познаване на района и на хората, тяхната общителност и наблюдателност, вниманието и търпението им. Давал им усещането за реално участие в разкриването на престъпленията, а това никак не е без значение! Освен това Антон Сташис активно използвал в работата си ветерани на милицията, техния опит, техните източници на информация, тяхната готовност да помогнат. Смятали го за малко странен, защото, първо, на бюрото му често се появявала някаква специална литература, обзори по съдебна практика, учебници, а понякога и съвършено странични книги, и второ, имал принципи.

— Принципи ли? — не повярва на ушите си Настя. — Нима някой в днешната милиция все още има принципи? Не вярвам!

— Имал, да. Но за момчетата при всичките си особености Антон пак бил свой човек, защото какво — какво, Настя?

— Защото пиел с тях. Отгатнах ли?

— Абсолютно вярно. Пиел с всички и не ги отбягвал. Но! — назидателно вдигна показалеца си Сергей. — Нашето момче има твърди правила, тоест принципи, които през всичките години работа в района нито веднъж не е нарушавал, и в това се изразява неговата принципиалност.

— И какви са тези принципи?

— Никога не пие униформен — Сергей прегъна палеца на дясната си ръка, — никога не пие, без предварително да е прибрал оръжието си в сейфа — показалецът последва палеца, — никога не пие, ако му предстои да шофира; пие само в извънработно време; никога не пие каквото му падне, тоест разни гадости.

Сега пред носа на Настя се мъдреше дребният, но жилав, здраво стиснат юмрук на Зарубин.

— Никой никога не го е виждал явно пиян, Антон добре знае нормата си и не я превишава, ако щеш да го удряш с кол по главата. Между другото, момчетата се подсмивали, задето носи костюми. И говорът му е много правилен. Обърна ли внимание?

— Има си хас! — отвърна Настя. — И страшно се учудих. Някак нетипично е за съвременен оперативен работник. Никакви наши вътрешни жаргонни думички, всичко на литературен език.

— Нетипично е и още как! — веднага подзе Сергей. — Но знаеш ли, в гардероба му в кабинета има достатъчно прилични оперативни дрешки, лично ги видях, така че при необходимост за пет секунди може да се преоблече като какъвто е нужно. За общуване с хората му е по-удобно костюмчето. Не знам защо, пък и не е моя работа. Може би специално внимава какво говори, избира думите, за да не стряска хората с нашия жаргон. Изобщо е особен човек нашият Антоха, не можем да го мерим с общите мерки.

— Защо? — учуди се Настя. — Та ти току-що ми каза, че Антон е момче като момче. Искаш да ме объркаш май?

— О, я стига, Анастасия Павловна — разстрои се Сергей, — знаех си, че не бива да се увличам в приказки с тебе, впиваш се като кърлеж и измъкваш всичко от човека. Само да ти се подхвърли някоя непредпазлива дума — захапваш и не пускаш, като булдог си.

— Ами не подхвърляй непредпазливи думи, когато си имаш работа с жена — усмихна се Настя. — Хайде казвай, какво се опитваш да скриеш от мен?

— Не че искам да скрия… — позачуди се малко Зарубин.

— Това дори не е тайна, всичко е написано в секретната част от личното му дело, пък и самият Антон си го казва, ако го попиташ. Просто не обича да говори за това, но ако му зададеш въпрос, няма да се измъква или да лъже, с една дума, слушай. Загубите започнали да се стоварват върху нашия Антоха още от детството му. Ти не гледай, че е само на двайсет и осем, много е патил, сякаш е живял сто години. Имал си майка и баща и по-големи брат и сестра. Отначало умрял баща му, и то внезапно, вкъщи, от сърдечен удар, практически пред очите на Антон. В онзи момент били сами вкъщи.

— Гледай ти… — поклати глава Настя. — На колко години е бил Антон тогава?

— На четиринайсет-петнайсет. Майка му, разбира се, била съсипана, с баща му се обичали цял живот, а това се случило толкова внезапно… с една дума, дълго се възстановявала от шока. Тъкмо майка му що-годе се съвзела, загива сестрата на Антон.

— Господи! Какво се е случило? — ахна Настя.

— Миела прозорците, стояла на перваза, изляла се сапунена вода, кракът й се подхлъзнал, а жилището им било на единайсетия етаж. Изобщо, разбираш. Погребали сестра му, а след седмица пристигнало съобщение, че по-големият брат е загинал на Кавказ, служел в специалните части, обкръжили някакви бандити и…

— Горкото момче — промърмори Настя. — Колко е изстрадало!

— Почакай, това не е всичко. След двете последователни погребения майка му така и не се съвзела и когато Антон тъкмо бил навършил осемнайсет, се обесила. Именно Антон я намерил в примката. Тогава бил във втори курс на Университета на МВР.

Настя ужасена затвори очи. Трудно беше да се повярва на чутото.

— Недей да мижиш, Настя, и това не е всичко — строго изрече Зарубин.

— Как така не е всичко? Какво по-страшно може да има от онова, което ми разказа?

— Ами ето, чуй. Антоха се оженил рано, явно му е било много тежко сам, бил свикнал с голямо семейство, а ето че останал сам-самичък. Общо взето, се оженил за добро момиче, младо, той бил на деветнайсет, тя малко по-голяма, дали на двайсет и една, дали на двайсет и две, нещо такова. След година се родило първото дете, после второто, животът сякаш започнал да се подрежда, отново имал семейство, отново не бил сам. И тогава, разбираш ли, някакъв пиян мизерник с много пари и малко мозък решил да се повесели и започнал да стреля на улицата с пистолет. А жената на Антоха точно тогава минавала по същата тази улица.

Зарубин направи пауза, за да отпие от чашата глътка изстинал чай.

— И какво? — нетърпеливо попита Настя.

— И нищо. Антоха трябвало още веднъж да организира погребение.

— О, господи…

— Останал с две малки деца. Такава е неговата история.

Настя помълча, за да събере мислите си. Много смърт бе видяла тя в работата си, но така да се подреди участта на един човек… Не, с такова нещо не се бе сблъсквала.

— Ами онази жена на снимката? — попита тя. — Антон ми каза, че била бавачката на децата му. Но тя изглежда прекалено добре за бавачка в семейството на обикновен руски оперативен работник.

— Бавачка е — потвърди Зарубин. — Той и за бавачката ли не ти с казал? Впрочем, естествено — сети се той, — щом нищо не ти е казал, значи не знаеш и за нея. Това е съпругата на онази гад, който застрелял жената на Антоха.

— Как?! — не повярва Настя.

— Ами така. Свястна жена се оказала, добра, милостива, а най-важното — имала съвест, много се срамувала от стореното от мъжа й, сама отишла при Антоха и предложила помощта си. Финансова, разбира се.

— И той какво?

— Той не взел парите и казал, че ако тя би могла да му помогне за децата, щял да й бъде признателен. Защото с кого да оставя децата? При неговата работа сам не би се справил, макар че голямата ходи на училище, малкият — на детска градина. Нали трябва да ги води дотам и да ги прибира, вечер и в почивни дни да седи с тях, а как може да организира това при нашия безумен живот, когато не знаеш къде ще се озовеш след половин час и дали изобщо ще можеш да се прибереш днес? И така тя станала бавачка на децата му, безплатно. Това трае вече две години и нещо, живеят си в разбирателство.

Настя си представи красавицата от снимката и изхъмка.

— В разбирателство, казваш?

— Престани, Настя — намръщи се Зарубин, — вечно ти се привижда нещо. Няма нищо помежду им.

— А ти откъде знаеш? Да не си им светил?

— Не съм вчерашен все пак — усмихна се Сергей. — Нали слушам как Антон разговаря с нея по телефона, не може да ме измами. Там няма нищо, гаранция. Задоволих ли женското ти любопитство?

— Напълно — кимна Настя.

— А детективския ти хъс?

— Виж, детективския ми хъс — не напълно. Вчера те помолих да събереш информация и за Артьом Лесогоров, журналиста.

— Ти, приятелко, прекали с наглостта си! — искрено се възмути Сергей. — Аз да не съм ти десет души? Или може би двайсет? Аз съм един, ако не си забелязала. И хората ми, ангажирани с този случай, са един-двама. Знаеш ли колко случаи имам на главата си?

— Не ме баламосвай — весело помоли Настя, — паметта ми още работи, не съм забравила как работех и аз. Но нали ме попита удовлетворена ли съм, та ти отговорих честно. Серьожа, любов моя, провери ми този Лесогоров, иначе не мога да помръдна от мъртвата точка.

— Какво, вече всички ли в театъра разпита, ама съвсем всички? — недоверчиво примижа Сергей. — Всичките двеста души?

— Не, разбира се, но имам усещането, че няма смисъл да преследваме бройка. Лесогоров определено знае нещо, но трябва да бъда готова за разговор с него. Трябва да бъда добре подкована, за да го накарам да пропее от първия път.

— Тоест ти си сигурна, че…

— В нищо не съм сигурна — нервно го прекъсна Настя. — Просто усещам, че той знае нещо и го крие. Лъже практически на всяка крачка. Но защо? Защо лъже? С каква цел? Друг е въпросът, че това може изобщо да не е свързано с покушението срещу Богомолов. Но може и да е свързано. С една дума, Серьожа, миличък, в интерес на разкриването на престъплението, което, между другото, тегне над твоята глава, постарай се за Лесогоров, става ли? Или поне не проточвай тази работа. Моля те.

— Не обещавам — мрачно измуча Сергей. — А ти каза ли на Коля Блинов?

— Разбира се. Още днес сутринта му докладвах.

— И той какво? — погледна я с надежда Зарубин.

— Каза, че ще го възложи на теб. Не ти ли го е възложил?

— Не е още — процеди през зъби той. — Явно не смята това направление за важно и перспективно. И аз съм напълно солидарен с него по този въпрос.

Настя стана и започна да прибира в чантата си цигарите, запалката, бележника и мобилния си телефон.

— Ще бягам, Серьожа, имам среща с актрисата Арбенина. Колкото до Лесогоров, напомням ти, любими, че случаят с покушението срещу Богомолов не е мой, а твой. На мен само ми плащат за него, и то независимо от резултата, на теб обаче ще ти падне главата, ако нещо сгафиш.

— За съжаление, си права — тежко въздъхна Зарубин след нея.

* * *

Настя си бе уговорила среща с Евгения Фьодоровна Арбенина още предната вечер. Арбенина живееше на „Тверская“, затова Настя предвидливо паркира край комплекса на „Известия“, до паметника на Пушкин, и се разходи до сградата на Градското управление на „Петровка“ пеша. Затова пък сега й беше удобно да излезе на „Тверская“. Пътят й отне съвсем малко време, така че Настя не успя да се съсредоточи и да се подготви за разговора с актрисата, опитваше се да си спомни дословно всичко, което й бе казал снощи Иван Звягин, вместо това мислите й се въртяха около това, което Зарубин й разказа за Антон Сташис. Сега беше ясно, защо той толкова спокойно търпи шефското й поведение, защо не се дразни, задето някаква непозната е поела главната роля в техния тандем и сякаш изтиква младия оперативен работник на заден план. Търпи, защото изобщо не е подразнен. Той разбира, че това не е важно. Не е принципиално. Твърде рано е познал смъртта и в краткия му живот е имало толкова много смърт, че обикновено присъщите на младите хора ценности просто са останали някъде встрани от него. Антон Сташис много добре разбира кое е важното в този живот и кое е фалшивото. Невероятно е как при такова изобилие от трагични събития той е успял да не се прекърши и да запази психическото си здраве. Виж, майка му очевидно не е успяла…

Настя тръсна глава и разбра, че колата й стои в двора пред дома на Арбенина. Колко ли време стои така? Съвсем се е отнесла… Хвърли поглед към часовника си и облекчено си пое дъх: не е закъсняла за уговорения час, точно навреме.

Евгения Фьодоровна посрещна Настя по слънчево жълт домашен костюм с панталон от плътна коприна, с червило на устните, гримирани очи, хубава прическа. Доколкото Настя успя да разбере, жилището се състоеше само от две стаи, но от всяка би могло да се направи гарсониера. Странна планировка… Или може би това е резултат от преустройство и по-рано тук е имало пет-шест стаи? Но беше неудобно да пита.

— Искате ли коняче? — весело предложи Евгения Фьодоровна. — Или не е редно, понеже сте тук по работа?

— Не е редно — усмихна се Настя. — Но и без това не пия.

— Ама изобщо ли не пиете?

— Изобщо.

— А защо, ако може да попитам? Принципи? Или здравето не ви позволява?

— Нито принципи, нито здравето. Просто не ми е вкусно — призна Настя. — По-рано поне мартини пиех с удоволствие, а сега и от него се отказах, дори от три глътки започва да ме боли глава.

— Нали няма да сте шокирана, ако си позволя петдесет грама? — хитро намигна Евгения Фьодоровна. — Свикнала съм с гости да пия кафе, а едно хубаво кафе без коняк и цигара е все едно да хвърляш пари на вятъра.

— Виж, за цигарата напълно ще се съглася с вас.

Те се разположиха в огромна стая, обзаведена с вкус със скъпи съвременни мебели, и Настя веднага потъна в недрата на мек удобен диван. Арбенина се настани срещу нея на също такъв диван, помежду им остана маса от дебело стъкло върху тежки струговани крачета. Пухкавата снежнобяла Есмералда начаса скочи на дивана при стопанката си и се намести върху облегалката, точно до главата на актрисата. Помощничката на Арбенина, млада жена с дебела плитка и мрачна физиономия, донесе кафе, коняк и паничка с ядки. Кафето наистина се оказа изключително вкусно. Интересно, дали това беше следствие от качествения продукт, или от изкусното приготвяне?

Настя колкото можа по-старателно преразказа съдържанието на снощния си разговор с Иван Звягин.

— Как мислите, Евгения Фьодоровна, истина ли е това, което ми разказа Иван?

Арбенина се замисли, отметна назад красивата си глава, издуха към тавана струя цигарен дим.

— Отчасти — да, истина е, отчасти — не. Аз бих оспорила твърдението му, че артистите се вкопчват във всякакви емоции, дори в негативните, и не искат те да ги напускат.

Ако наистина беше така, ние, актьорите, нямаше да пием толкова много. А ние пием и го правим именно защото не умеем да се владеем. Значи, негативните емоции все пак ни пречат да живеем, задушават ни, потискат у нас творческото начало и ние се мъчим да се избавяме от тях по този начин.

— А с какво от думите на Звягин сте съгласна?

— Съгласна съм, че един артист не може да убие. Абсолютно убедена съм в това. Във всеки случай, не съм чувала такива примери.

— Така ли? — учуди се Настя. — Ами Малявина?

— А — красиво махна Арбенина с изящната си ръка с безупречен маникюр, — и там нищо не е сигурно. Дали е така, дали не е… Много съмнителен случай.

— Ами Юматов?

— Миличка, та онова е било пиянски афект, не влиза в сметката. А други примери нито вие, нито аз можем да приведем. Разберете, творците не са склонни към убийство по принцип, защото убийството е рушене, а те са творци именно защото съзидават, цялата им същност е устроена по този начин. Така че нито актьорите, нито режисьорите, нито художниците — никой от тях не може да бъде убиец. Да, могат да зашлевят плесница и изобщо да се развихрят, случва им се като на всички хора, могат и да буйстват, и да вандалстват, и в голямо сбиване да участват, и в края на краищата, може случайно и да убият в такъв момент. Но повтарям: това ще бъде случайно убийство, пиянско или при афект. Но да убият така, както едва не бе убит нашият Лев Алексеевич — това е съвсем друга работа. Човекът е трябвало да замисли престъплението, да се подготви за него, да стои, да следи, да дебне, да планира нещо, да търси оръдие, накрая да издебне подходящия момент и хладнокръвно да удари по главата… Не, това не ни приляга. За да го направиш, ти трябват съвсем особени душевни и нравствени сили, които ние, творците, сме свикнали да насочваме в съвършено друго русло.

Евгения Фьодоровна леко се извърна, протегна ръка и погали Есмералда. В отговор котката доволно замърка.

— Ами твърдението, че трупате в себе си целия си душевен и емоционален опит? — любопитно попита Настя. — Това вярно ли е?

— Различно е при различните хора — тънко се усмихна Арбенина. — Който следва фанатично системата на Станиславски, постъпва именно така. Но такива актьори днес са малко.

— Защо? Станиславски не е ли на мода вече?

— Не е там работата. Вие чели ли сте неговите книги?

Настя кимна. Не че много добре си спомняше тези книги, прочетени в далечната й младост, но все нещо от тях бе залегнало в паметта й.

— Тогава сигурно си спомняте как е работил Константин Сергеевич върху ролята. Фанатично, със себеотдаване, двайсет и четири часа в денонощието. Посвещавал е цялото си съществуване на вживяването в една-единствена роля. Но това е добре за антрепризния театър: поставя се един спектакъл, ти играеш в него една роля, която подготвяш именно така, както учи Станиславски, после се играят определен брой спектакли — и толкоз. И започва работата над нова роля. За репертоарен театър това не е толкова подходящо, а пък за съвременния живот изобщо не е. Представете си само: работите в театър, където участвате например в пет спектакъла, тоест играете пет различни роли, но нали трябва да ядете, да се обличате, да плащате наем, да купувате бензин, да се лекувате, да отглеждате деца, да помагате на родителите си, а как е възможно това с едната театрална заплата? Абсолютно невъзможно — отговори си сама Арбенина. — Значи, започвате да участвате в антрепризи, включително с гастролиране, във филми и сериали, в телевизионни предавания, участия на корпоративни вечеринки, и разни други начини за печелене на пари, съчетани с работа по специалността. Как можете при такива условия да подготвяте една-единствена роля и да живеете в нея всеки ден продължително време? Всичко стана по-просто, по-примитивно, по-бързо. Бих казала — по-икономично.

— Вие смятате, че това е лошо, така ли?

— Не, защо, миличка? Просто това е положението — усмихна се Арбенина и отново погали котката. — Променя се времето, променя се стилът на живот, темпото. Бих казала — променят се правилата на играта. Глупаво е да се стремим да играем по старите правила в новите условия. Искате ли още кафе?

— Искам — призна Настя. — Ако това не затрудни вашата помощничка.

* * *

Котаракът Хамлет спеше в легълцето, образувано от плътните пръстени на увилия се около него Змей, и сънят му беше болезнен и неспокоен. Той току се сепваше, изопваше и отпускаше болната си лапа, дрезгаво стенеше и често отривисто мяукаше. Оздравяването далеч не вървеше толкова бързо, колкото бяха разчитали Гарванът и Камъкът, нещо повече — многобройните болести на Котарака периодично се обостряха, състоянието му се влошаваше и тогава изглеждаше, сякаш лечението е безполезно и нещастникът всеки момент ще предаде богу дух.

Камъкът искрено се тревожеше и вълнуваше, Гарванът пък ревнуваше и също толкова искрено не разбираше вълненията на своя приятел.

— Абе какво ще му стане! — грачеше възмутено той. — Ще поболедува, ще поболедува и ще оздравее, къде ще се дене. Лапата му ще остане крива и ухото — разкъсано, и какво от това? Няма да се показва на изложба я! А вие му треперите, мехлеми, компреси, отвари, настойки, надничате в очите му, опипвате носа му, мерите му температурата. Само дето не се взирате под опашката му! Напълно откачихте с тоя ваш Хамлет!

— По-тихо — спираше го Камъкът, — та той спи. Сънят е най-доброто лекарство. Как не разбираш, Хамлет е сериозно болен, може да умре.

Гарванът се стъписа и озадачено погледна първо Камъка, после спящия в прегръдките на Змея Котарак.

— Тоест как така ще умре? — изхриптя с неуверен шепот той. — От изненада дори си изгубих гласа. Какви ги приказваш? Какво значи да умре?

— Ами точно това значи — тъжно отговори Камъкът. — Ще дойде един тъжен ден, когато ще се окаже, че Котаракът преди малко е бил жив — и вече го няма, мъртъв е.

Гарванът разтърси лъскавата си черна глава.

— Как така мъртъв? Няма ли да мога да си говоря с него?

— Няма да можеш.

— Тоест аз ще го питам нещо, а той няма да ми отговори?

— Изобщо няма да бъде тук. Отначало няма да ти отговори, а после ще го погребем и няма да го видиш повече.

— Как така? — слиса се Гарванът. — Аз ще съм тук, ти ще си тук, дори това мръсно черво. Змеят, ще е тук, а Котарака няма да го има? Не разбирам.

Змеят повдигна овалната си глава, от което един пръстен от легълцето, най-горният, се изправи и Котаракът неспокойно се размърда.

— Ти си свикнал да виждаш нас — тихо просъска той, — а ние всички в тази гора сме Вечни. Ти никога не си губил близки, защото твоите близки сме ние, а ние не умираме. Ще трябва да се примириш, че Котаракът може да умре, защото е смъртен, той е от обикновения свят. Не разбирам какво толкова те развълнува. Та ти през целия си вечен живот наблюдаваш съществата от обикновения свят — и хората, и животните, постоянно виждаш как те умират. Би трябвало да си свикнал с това.

Гарванът се позамисли. Така де, какво толкова се е скапал? Не е ли виждал смърт? Виждал е. И какво толкова? Ами това, че лично никога не си е имал работа със смъртни, Гарванът не е бил в близки отношения с тях и мисълта, че тази връзка може да бъде прекъсната всеки момент, му изглеждаше чудовищна и невероятна. Ама как така! Знаеше, че хората и животните от обикновения свят умират, но никога не си бе представял тази ситуация свързана със себе си, защото не бе ставало дума за неговия живот. Вечният Гарван никога не се бе замислял, че ще бъде принуден да загуби същество, с което е станал близък. Някак бе свикнал с мисълта, че е привързан само към Камъка, малко по-малко — към Вятъра, и донякъде — към Катеричката, а тях никога няма да ги загуби. А сега внезапно разбра, че заплахата да загуби завинаги Котарака Хамлет му причинява душевна болка… Какво излиза? Че се е привързал и към този нелеп Котарак? Само това му липсваше!

Гарванът вирна глава и се загледа в небето, като си повтаряше като мантра, че Хамлет е просто един скитащ котарак, дойде и ще си отиде и никой няма да заплаче, ако го няма. Когато му се стори, че е успял да си го внуши, той внимателно наведе глава и погледна спящия Котарак. Нещо взе да щипе клюна му, на очите им стана горещо и мокро. И сега какво, браво, бе, оставаше само да се разплаче пред това смрадливо въже Змея! Пред Камъка не изпитва срам да реве, понякога могат и двамата сладко да си поплачат за нечия горчива участ, но пред стария си враг Змея не е приемливо да се размеква и да издава душевната си слабост и жал.

Той помаха с крила, та струите въздух да изсушат неканените и толкова неуместни сълзи, и се окашля.

— Ами ако… такова… ако той наистина… кога? Скоро ли?

Камъкът само въздъхна, а Змеят поклати глава.

— Зависи на колко години е Хамлет, дали е стар, или млад. Ако е млад, можем да разчитаме, че организмът му е още силен и имунитетът — добър. Ако е стар обаче, няма никаква надежда, при такъв букет от болести няма да се отърве, колкото и да се стараем.

И тогава Гарванът не успя да се овладее. От гърлото му се изтръгна силен провлечен стон.

— Не искам да слушам такива неща! — закрещя той. — Няма да го преживея.

— Тихо! — опита се да го спре Камъкът, но беше късно: Хамлет се събуди.

Той потрепери, бавно отвори очи и размърда уши.

— Защо крещите така? Какво е станало?

— Извинете — виновно отвърна Камъкът, — без да искаме, ви събудихме. Неволно стана.

— Добре де. — Котаракът беше самото великодушие. — А какво обсъждахте толкова разпалено?

Камъкът, Змеят и Гарванът се спогледаха и не отговориха. Нали не можеха да кажат на Хамлет, че бяха обсъждали перспективите той да умре!

— Кажете, уважаеми Хамлет, на колко сте години? — учтиво се поинтересува Камъкът.

— На колко съм години ли? — замисли се Котаракът. — Трудно е да се каже. Не съм много сигурен…

— Ами… — понечи да попита още нещо Камъкът, но Гарванът решително прекъсна приятеля си.

— Ти гледаше ли телевизия, когато живееше у дома си?

— Разбира се — горделиво отговори Хамлет. — Татенцето винаги гледаше телевизия, и аз с него.

— Ето, сега ще разберем какво си гледал по нея. Помниш ли Елцин?

— Кого? — недоумяващо попита Котаракът. — Елцин ли? Кой е той?

— Ясно — констатира Гарванът, — значи си на по-малко от десет години, защото ако беше по-възрастен, щеше добре да си спомняш Елцин — всеки ден го показваха по телевизията, докато беше президент. По-нататък. Кой изобщо е президент в твоята страна, знаеш ли?

— Разбира се — в гласа на Хамлет прозвуча недоумение, смесено с недоволство. — Отначало беше Путин, сега е Медведев.

— Аха, значи помниш Путин като президент — кой знае защо се разстрои Гарванът. — Значи определено си на повече от три години. А познаваше ли ръководителя на вашия театър преди Богомолов?

— Юрий Сергеевич ли? Разбира се. Защо ми задавате такива странни въпроси? Какво искате да научите?

— Искаме да научим на колко си години, глупчо — поясни Гарванът. — Щом си бил в театъра преди Богомолов, значи си на повече от пет години. Но на по-малко от десет. Може да се предполага, че си на около седем.

— Ами да допуснем — помръдна Котаракът проскубаната си опашка. — И какво следва от това?

Гарванът се запъна. Но както винаги на помощ му се притече верният му приятел Камъкът.

— От това, уважаеми Хамлет, следва, че сте още достатъчно млад и организмът ви е силен, със сигурност ще се справи с вашите болести. Но същевременно вече не сте момче, затова трябва внимателно да спазвате всички предписания на нашата Катеричка, за да помогнете на организма си. Само при съвсем младите екземпляри всички болести минават от само себе си, а екземплярите на вашата и на по-зряла възраст непременно трябва да помагат на организма си. Задължително трябва да хапнете нещо, Хамлет, инак няма да имате сили.

— Не искам — капризно сбърчи нос Котаракът. — Нямам апетит. Дори не мога да мисля за ядене.

— Е, тогава поне пийнете вода — настоя Камъкът.

Котаракът неохотно се измъкна от змийските пръстени и закуца на една лапа към заветната локва. Напи се, върна се на мястото си и се шмугна вътре, между пръстените, само че този път не легна да спи, а седна, облегнал проскубания си хълбок на змийската кожа.

— Докато съм спал, не сте ли разказали нещо допълнително, Гарване? — попита той. — Бяхме стигнали до гостуването на Каменская у баба, когато тя е видяла мама. Нали така?

— Така беше — смотолеви Гарванът. — И не ме подозирайте, аз играя честно. Разбрахме се да гледаме заедно — значи правим точно това.

— Ами разкажете ми по-подробно за мама — помоли Котаракът. — И за баба. Как са те? Как изглеждат? Здрави ли са?

— Всичко е наред с тях, как да са! — завъртя глава Гарванът. — И двете са красиви, което е вярно, вярно е, няма да крия. Майка ти е пухкава, бяла като сняг, очичките й светят, а баба ти е направо супер, страхотно костюмче, очи не можеш да откъснеш. Седи си, крак връз крак, пийва си кафе с коняче, пуши дълга цигарка с цигаре. Шик и блясък!

Змеят разви още един свой пръстен, поклати се като гъвкаво стълбче над Котарака и отново се нави.

— Кажете ми, драги, защо директорът Бережной и режисьорът Дудник толкова се тревожат за внука на Иля Фадеевич Малашченко? Защо толкова ги е страх, че той може да има нещо общо с покушението? Ами че те са направо в паника, ако вярваме на нашия разказвач Гарвана.

— Какви са тези инсинуации?! — възмути се Гарванът. — Ти какво намекваш, червейско недоносче? Че лъжа ли? Че изопачавам фактите? Не, не, не се крий зад Камъка, в очите ме гледай и отговаряй за думите си!

— Нямам предвид нищо лошо — спокойно отговори Змеят. — Наистина не разбирам защо са толкова разтревожени. Добре де, ще се окаже, че момчето е виновно, ще го приберат на топло — и какво? Те какво толкова ще изгубят?

— Тягостно е с вас — обади се тихо Котаракът. — Защо постоянно се карате? Отдавна съм забелязал, че всички страхове у хората живеят в главите им и им вгорчават живота. Измислят си разни кошмари и дай да се страхуваме! Кажат си: ако се случи това — край. Какъв ти край? Край на какво? Небето ли ще рухне? Земята ли ще се разцепи? Натъпчат си главите с разни глупости и си ги кътат и подхранват. Та и Бережной и Дудник са същите. Да, боли ги душата за драматурга, иска им се всичко в семейството му да е наред. Но нищо повече. Обаче ето, измислили са си страха, че Иля Фадеевич ще се разстрои, а може и да го уволнят след това, и хайде да крием ужасни и напълно безпочвени тайни. Добре де, ще се разстрои. Може и да го уволнят. И какво от това? Най-важното е, че никой няма да умре. А тези глупаци не разбират кое е най-важно в живота и кое е просто дреболия.

— Ами ако Малашченко умре от мъка? — заядливо заяви Гарванът, който не можеше да се примири с нахалството на Хамлет да дава някакви пояснения, и то на самия Змей. Твърде много си въобразява тоя жалък болник.

— Абе няма да умре! Ще го преболедува, ще се повайка, но ще живее — авторитетно заяви Котаракът.

— Ти пък откъде знаеш? Да не си доктор? Или ясновидец? — презрително примижа Гарванът.

— Просто познавам хората. Глупави са. Примират да правят от мухата слон. Първо го правят, а после подскачат около него и си блъскат главите с какво ли, като е толкова грамаден, да го хранят и къде да го държат. По-добре щеше да е да оставят мухата каквато си е, всички щяха да имат по-малко грижи.

— Аз пък исках да ви попитам, уважаеми Хамлет — намеси се Камъкът, измъчван от един въпрос. Само Котаракът можеше да отговори на този въпрос, затова Камъкът търпеливо бе чакал от момента, когато болният бе заспал, уморен от дългия разказ. — Жената, наричана „завеждаща трупата“, каза наистина ужасни неща — как актьорите били принудени да излизат на сцената във всякакво състояние и при всякакви обстоятелства. Нима това е истина?

Хамлет се оживи и дори сякаш се поизправи.

— Разбира се! Да вземем например моята баба. Пет пъти се е омъжвала, петима съпрузи е погребала — и какво мислите? Някой да е отменил поне един спектакъл, когато са умирали мъжете й? Дума да не става! Хората са си купили билети, хората искат да изпитат радост, готвят се предварително, издокарват се, разкрасяват се, идват в театъра като на празник… Да им отнемат празника ли, защото някой от актьорите не е в настроение? Няма такива работи. Татенцето ми разказа как веднъж баба играла на следващия ден след погребението, единият път имала късмет — след смъртта на поредния й мъж цяла седмица нямала спектакли, а веднъж в самия ден на погребението излязла на сцената, защото имало премиера и било абсолютно невъзможно тя да се отложи, а баба нямала дубльорка, тя винаги сама играе ролите си, без втори състав. А веднъж излязла в деня, когато мъжът й умрял в болницата. Обадили й се, когато вече се гримирала преди спектакъла. И така, с тази вест в съзнанието излязла на сцената. И изиграла целия спектакъл. А вие ми разправяте…

— Нищо не разправяме ние — сопна се Гарванът, който вече бе забравил отчаянието си при мисълта за възможната смърт на Котарака и сега отново се бе отдал на любимото си чувство — ревността. Да разказва и изобщо да говори в тази компания на Вечните има право само той, Гарванът, тук не е място за разни самозванци.

— Но това е нечовешко! — ахна Камъкът. — Как може така! Та артистите са живи хора, вълнуват се, страдат, а ги карат да…

— Никой не ги кара — сряза го Котаракът. — Те сами си избират професията. Както се казва, да са си отваряли очите. И изобщо, хората имат много странно отношение към чуждата смърт. Ние, котараците, виждаме това особено добре, защото винаги сме си вкъщи, винаги сме край хората и наблюдаваме с очите си. Защото смъртта има две лица, а хората не искат да разберат това и все се мъчат да се приспособят към нея, сякаш лицето е само едно.

— Две лица ли? — учудено попита Камъкът. — Какво означава това?

— Вижте сега — повъртя се на мястото си Котаракът, за да се настани по-удобно. — Има смърт като загуба, когато човекът вече е умрял и околните трябва да свикнат с нея. Това е едното й лице. И за това лице са изречени много думи и са написани много книжки. Но нали смъртта не се случва отведнъж, в един момент, когато човекът току-що е бил жив — и след секунда вече трябва да се оплаква загубата. Често се случва смъртта да се вижда отдалече, да знаеш или да предполагаш, че тя ще дойде — това е съвсем друго лице, когато загубата още я няма. А хората и към това се отнасят като към загуба.

Гарванът прелетя на по-долен клон, за да чува по-добре слабия глас на Котарака. Вярно, не е работа на един Котарак да дава акъл, но я си представи, че той каже нещо интересно? Я си представи, че изтърси някоя мъдра мисъл за отношението към смъртта? И тази мисъл после се окаже полезна за Гарвана, ако самият Котарак…

— А как трябва да се отнасят? — попита той недоверчиво.

— Като към житейско обстоятелство, само така. Ама защо ли да търсим примери, ето, пред нас е Лена, жената на Богомолов. Защо се е заковала там, в реанимацията? Какво чака?

— Сигурно новини за състоянието на мъжа й — предположи Камъкът. — Нали това е важно.

— За важно — важно е, но тя може да чуе вестите и по телефона, а не да стои пред вратата като истукан. И изобщо: да се седи в дадената ситуация е глупаво и нерационално. Лена трябва да прави нещо!

— Да прави какво? — с интерес попита Змеят.

— Преди всичко трябва да си поговори с лекарите, не да пита как е Лев Алексеевич, а внимателно да се подготви за разговора, да измисли и да си запише всички въпроси и да ги зададе последователно. И да не се страхува да изслуша отговорите. Трябва да разбира не само какво е положението днес, но и какво може да бъде то утре, тоест какви са прогнозите. След като добре си изясни какво е сегашното положение, трябва да се разтича да търси други лекари, да плаща пари и да събере консилиум, защото и лекарите са хора и често грешат. После, като научи какви са прогнозите, трябва да мисли какво да прави по-нататък. Например, ако прогнозите са лоши и Лев Алексеевич вероятно ще излезе от болницата инвалид, тя трябва да мисли как ще живеят занапред.

— А как ще живеят? — завъртя глава в недоумение Гарванът.

— Ами зле ще живеят, ако Лена продължава да седи и да тъгува в коридора пред реанимацията! — раздразнено възкликна Котаракът Хамлет. Заради общата слабост на организма на животното възклицанието всъщност се оказа жалко писукане. — Нима не е ясно? Ще трябва болногледачка, ще трябва специален креват, ще трябва да се плаща на медицински сестри, за да идват и да му бият инжекции и да му включват системи.

— Ами ако прогнозата е съвсем лоша и Лев Алексеевич умре? — предпазливо попита Камъкът.

— Тогава ще трябва да го погребва, да купува място на гробище, венци, опело и разни такива, че и помен, тоест ресторант, автобуси за хората. Абе много неща. А това са пари, уважаеми Гарване, уважаеми Змейо и уважаеми Камъко, и то много пари, каквито Лена няма. Значи, какво?

— Какво? — послушно повтори след него Камъкът.

— Парите трябва да се спечелят. Не да се седи тъпо пред реанимацията, не да се чака Лев да се съвземе, тя така може да чака до второ пришествие… А да върви където трябва, да води групи на гастроли, да получава заплата и да не си губи времето с глупости.

Думите на Котарака се сториха на Гарвана напълно разумни, той също не можеше да разбере защо съпругата на Богомолов не постъпва именно така, както казва това парвеню Хамлет.

— Но какво й пречи да го прави? — попита той. — То е от ясно по-ясно, съвършено очевидно е. Тя обаче незнайно защо седи и нищо не прави. Странно!

— Там е цялата работа — извърна се Котаракът и внимателно почеса разкъсаното си ухо. — Хората не разбират, че смъртта има две лица, те упорито си мислят, че има само едно и още щом смъртта се замярка на хоризонта, веднага се тръшват и се заплесват в тъгуване, нищо не правят. И най-ужасното е, че при хората така е прието, а ако не седиш и не тъгуваш, а продължаваш да работиш и мислиш как да спечелиш пари, значи си безсърдечен, не ти е мъчно за нещастния умиращ и в такъв тежък момент разсъждаваш користно. Представяте ли си каква мешавица е в главите им? Тоест да седят и да леят сълзи е нормално, а да печелят пари, за да погребат човека достойно — било срамно и користно. И всичко е така, защото те не разбират: смъртта, всяка смърт е обстоятелство от живота им, просто едно тежко обстоятелство, което обаче не отменя живота. Животът около тях не спира и всички, които са включени в този живот, искат да живеят, а това означава, че искат да ядат, което пък на свой ред означава, че трябва да печелят пари, тоест каквото и да ти се случи, край тебе винаги ще има хора, които работят и печелят. А това, както разбирате, означава, че трябва да плащаш. И край тебе винаги ще има хора, които твоето трагично обстоятелство не е засегнало и които продължават да живеят спокойно и радостно, и тези хора изобщо не разбират защо тяхната работа и съответно доход, трябва да зависят от твоето настроение и душевно състояние. Нали и те трябва да ядат и да хранят семействата си! За всичко трябва да се плаща и за всичко са нужни пари, каквато и прогноза да ти съобщят лекарите. Ако Лев Алексеевич няма да се върне веднага на работа, цялата тежест ляга върху жена му и тя трябва да носи тази тежест, а не да седи със скръстени ръце. Сигурен съм, че и баба ми мисли така, много пъти съм чувал как е разговаряла с приятелките си за тези неща, пък и с татенцето. Баба, изобщо, е умна жена, не току-така татенцето другаруваше с нея, не току-така я ценеше. Така че, ако Лена отиде при баба за съвет, баба ще й обясни кое как се прави.

Гарванът здравата се ядоса и дори прелетя от клона на земята и дотича при змейското легълце, за да погледне Котарака в очите.

— Аз мисля, че разсъждаваш цинично — строго каза той. — Човешката мъка не може да се мери с пари.

— Аз пък мисля — застъпи се за Котарака Змеят, — че Хамлет разсъждава напълно логично. Смъртта е нещастие, а всяко нещастие е враг, на когото не бива да се предаваме, а трябва да му се съпротивляваме с всички сили, да заемаме активна позиция. Нещастието винаги иска само едно: да прекърши човека, защото просто няма други цели. Ако застане в активна позиция, човек може да минимизира печалните последствия, особено щом не може да ги избегне или промени, а ако само седи и тъгува, определено ще се прекърши. И после, винаги има шанс да помогнеш на някой друг, а без активна позиция ти не си помощник, превръщаш се в бреме за околните.

— Именно, именно — размърда се Котаракът и благодарно близна с розовото си езиче лъскавата змийска кожа, — винаги трябва да се стремиш да помогнеш, а не да натоварваш околните със своите мъки. Ето, аз например винаги съм се старал да помогна на татенцето, ние котараците умеем да го правим, само че хората рядко използват това, не ни ценят, не вярват в нашите сили. Ние винаги предварително усещаме болестта и се опитваме да я лекуваме, притегляме към себе си всичко негативно, което болното място излъчва. Моето татенце страдаше от сърце, затова лягах на гърдите му и изтеглях всичко лошо, той си говореше с мен, аз полежавах, изтеглях, мърках и току-виж му олекнало. Не един удар сме предотвратили с него. А ако изпадах в паника всеки път и започвах да мяуча и тъгувам, вместо да помагам, не знам какво можеше да се случи. Не ме пуснаха в болницата, а бих могъл да помогна. Вие, уважаеми Гарване, не си ли спомняте кога почина татенцето? Коя дата е написана на портрета?

Гарванът гордо изпъчи гърди. Как да не помни? От къде накъде няма да помни? Гоя, дето бере душа тук, им прочете цяла лекция и Гарванът май няма какво да възрази, но когато става въпрос за факти, нямаше равен. И нека всички научат това!

— Осемнайсети септември десета година — отчетливо, с красив глас възвести той.

Хамлет горестно въздъхна и наведе глава.

— Значи, осемнайсети… Излиза, че е умрял в деня, когато го откара Бърза помощ, а пък аз, глупакът, се въртях около болницата цял месец, чаках го. Ако знаех, веднага щях да изтичам в театъра, може би щях да сваря и панихидата, и погребението. Жалко! — Той избърса с лапа сълзите, които се затъркаляха по мръсната козина. — И между другото, ако вие не ми помагахте толкова активно, аз със сигурност вече щях да лежа в хладната земя, а можеше и да се търкалям някъде незаровен. Та нали и вие можехте да насядате в кръг около мен и да ме жалите и да се вайкате, но не, постъпихте другояче, извикахте Катеричката, изпратихте Вятъра за Змея, старахте се, вземахте мерки, макар че според нашите разбирания правехте нещо абсолютно немислимо. При нас, в Москва, не лекуват така котараците, другояче се отнасят с тях и изобщо не ни държат в такива условия. На вас обаче не ви пукаше как е прието, правехте всичко, както умеехте, пробвахте всичко, имахте бол идеи. И ето го резултата! Все още съм жив. Чувствам се зле, едва произнасям думите, почти не ставам и нищо не ям, само пия вода от локвата, но нали все пак говоря, мисля, следователно съществувам. Когито ерго сум. А това значи какво?

— Мисля, следователно съществувам — преведе от латински образованият Камък.

— Това значи — многозначително произнесе Котаракът Хамлет, — че никога не бива да се отчайваме, да седим със скръстени ръце и да леем сълзи. Трябва да правим нещо. Трябва да се движим напред. Трябва да живеем в края на краищата.

Към следващата част или към съдържанието

Александра Маринина Смъртта като изкуство (1)

Метаданни

Данни

Смъртта като изкуство

Информация

История

Сваляне / Връзки

Книга първаМаски

Александра Маринина
Смъртта като изкуство (1)

Книга първа
Маски