Алисън Ричман
Изгубената съпруга (49)

Ленка

Продължавах да прекарвам дълги часове пред чертожната дъска в техническия отдел. Някои дни едва гледах, когато се прибирах обратно в бараката. Често трябваше да поправям много от рисунките си, защото ръцете ми бяха започнали да треперят. Чувах и други да се оплакват от това. Умората, дехидратацията и липсата на храна разрушаваха телата ни. Коремите ни бяха хлътнали, кожата ни — пожълтяла. Бяхме като пътни карти от кости и насинена кожа.

Въпреки физическата ми отпадналост, възхищението ми от Фрита продължава да расте. Никога не бях виждала да върши работата, предназначена за Щрас, но видях, че прави книга, за да отбележи третия рожден ден на сина си. Какъв прекрасен баща, мисля си. В Терезин има малко неща, които може да дадеш на едно дете — Фрита създава радост само с перото си и с бои. Започвам да си измислям извинения, за да мина покрай него, да го гледам, докато работи, и да зърна някоя от неговите илюстрации. Виждам, че рисува малкото момче като малка карикатурна фигурка, с черни очи като копчета, пълни бузки и кръгло носле. Крачета с трапчинки и зализан кичур коса на главата.

Един следобед Фрита идва при мен и казва:

— Ленка, готова е.

— Господине — казвам аз. — Кое е готово?

— Моята книга за Томас. — Той я поставя на бюрото ми. — Знам, че надничаше.

Усмихвам се.

— Подозирам, че не бях много дискретна — казвам аз.

Той се засмива. За първи път през всички месеци, откакто работя при него, го чувам да се смее.

— Кажи ми какво мислиш.

Той ми оставя книгата. Сигурно някой му беше ушил обложката, защото бе подвързана с груб кафяв плат.

На Томичек за третия рожден ден. Терезин. 22 януари 1944 година — е написал Фрита на първата страница.

Но цветните картинки по страниците са тези, които спират дъха ми. Той е нарисувал малко момченце, което стои на прозореца на оградена със стени крепост, босите му крачета са стъпили върху куфар, който носи номера на транспорта му: AAL/710. През прозореца се вижда кос, летящ в небето, вретеното на самотно дърво и ъгълът на червен покрив. Илюстрациите, които следват, са направени с черна химикалка и запълнени с акварелни мазки и представляват пожелания към сина му. Нарисувал е и една торта с три високи свещи. Синът му стои, разперил ръце в ярко оцветени ръкавици и вълнено палто, сред снежен вихър. Нарисувал го е, както си го представя в бъдещето — Томи в кариран плащ и подходящо кепе, пушещ лула. Поставил е надпис в долната част на една от страниците: „Коя ще бъде твоя булка?“. А после — Томи в смокинг и цилиндър, като поднася цветя на красиво младо момиче.

На последната страница е посланието: Тази книга е първата от дългата поредица книги, които ще нарисувам за теб.

Затварям я и я подавам обратно на Фрита.

— Чудесна е — казвам аз.

Но тя е повече от чудесна. Тя е трогателна. Тя е сърцераздирателна. По-ценна, отколкото ако някой от подаръчните комплекти, нарисувани от Фрита, оживее от страниците.

Гледам как дългите му пръсти хващат книгата. Той леко я поклаща и се усмихва.

— Мислиш ли, че ще я хареса, Ленка? — Той поглежда творението си. — Направена е като буквар, да се научи да чете и пише.

Сега Фрита е този, който изглежда като малко дете, зашеметен от подаръка, който ще даде на най-любимия си човек.

— Той ще я пази грижливо завинаги — казвам аз.

— Благодаря ти, Ленка — казва той с такова доброжелателство.

Не знам дали съм по-трогната от факта, че той показа само на мен този красив подарък, приготвен за сина му, или че каза името ми с такава нежност. Сякаш ме погледна със същия израз, който бях виждала в очите на баща си преди години, и за един кратък миг се почувствах като че ли отново съм онова малко момиченце. Баща ми с таен подарък в джоба си, топлите му ръце около мен, а очите му — изпълнени с щастие да ме види доволна, когато ми го дава.