Алисън Ричман
Изгубената съпруга (46)

Ленка

Със създаването на картината сякаш двамата с Петър станахме любовници, които никога не са се докосвали. Той ме бе гледал и изучавал с остри като бръснач очи. Попитайте някого, когото са рисували, и той ще ви каже, че никога не се е чувствал по-уязвим, отколкото когато е седял с часове под чуждия поглед. Облечен или съблечен, все едно е гол.

 

 

На следващия ден по време на обяда аз го питам дали рисува тайно други картини, освен портретите.

Отначало той не казва нищо. Взира се в купата с мътна супа и мълчи.

— Ленка — казва той най-сетне, — не искам да те лъжа… — поглежда нагоре към мен и очите ни се срещат. — Но не искам да те замесвам.

— Но аз искам, Петър. Какво друго мога да направя? Трябва ли всеки ден да рисувам железницата за банда нацисти, които чакат шанса да ме видят мъртва?

Петър избутва настрана купата и се взира пред себе си. Около нас колегите ни ядат дажбата си, без да разсъждават. Гладът е преди вкуса. Напомнят ми армия от мравки, изпълняващи всяко движение, всяка задача, без да мислят.

— Да, Ленка, рисувам тайно картини, ако това е, което ме питаш.

После той ми разказва за това, което подозирах — че наистина има нелегална група художници, илюстриращи зверствата. Петър работи с Фрита и Хаас и с мъж на име Франтишек Щрас, в чието семейство има хора, които не са евреи и са навън. Те се опитват да им изпратят картините, с които искат да разобличат зверствата в гетото.

 

 

Щрас, проницателен бизнесмен, успешен търговец и страстен колекционер на чешко изкуство, сега ръководи собствена търговия от бараките в Терезин. С други затворници разменя храната, която получава като колети с помощи — буркани с мармалад или кутии шоколад, бисквити и цигари — за неща, от които има нужда в лагера. Но също така тайно изнася картините, направени от някои от художниците, работещи в техническия отдел, като ги изпраща до роднините си навън. Хаас и Фрита, художник на име Фердинанд Блох, дори Петър и Ото — всички предават забранените си картини на него.

След като получава картините, Щрас редовно подкупва двама братя чехи, полицаи в Терезин, за да ги изнасят от гетото.

— Щрас успя да изпрати картините ни до някои от своите роднини и други хора, съпричастни към нашата кауза.

— О, боже мой — казвам, едва успявайки да сдържа въодушевлението си.

— Знам, Ленка, но това трябва да остане в тайна. Обещай ми. Сега положението е по-опасно от всякога. Роднини на Щрас са влезли в контакт с хора в Швейцария. Говори се, че дори може да публикуват някои от нашите рисунки, за да покажат на света какво се случва наистина.

 

 

Казвам на Петър за рисунката на Рита и нейното бебе, която съм скрила в куфара си.

Ние сме пред бараката Магдебург преди вечерния час.

— Ленка, може да има претърсване. — Той е видимо притеснен за мен. — Преди няколко седмици внезапно нахлуха в бараката на Щрас. Открили под дюшека му картини, които, за щастие, не били политически. Но все пак сега германците са нащрек за Greuepropaganda.

— Greuepropaganda? — Аз не зная значението на думата.

— Това означава действия, които представят Райха в неблагоприятна светлина. Буквалният превод е „ужас пропаганда“.

— Ужасяващи образи от Терезин? — питам аз Петър.

— Да, Ленка. — Той спира за миг и ме поглежда право в очите. — С други думи — истината.

 

 

Двамата с Петър седим заедно, струва ми се, от часове. Кърша ръце.

— Какво да правя с картината, която направих на Рита и Ади?

Той ме поглежда, сякаш не се концентрира на въпроса ми, а търси какво да каже. Само аз ли усещам странното чувство между нас? Чувство, което си спомням от онова далечно лято в Карлови Вари.

В Терезин няма брачни халки. Но аз се опитвам да си представя ръката на Петър.

Имам чувството, че се задушавам, докато той се взира в мен.

Моята ръка ли се протегна първа, или неговата посегна за моята?

Все още не мога да си спомня, но знам, че усетих топлината от ръката му да прелива в мен, когато първо покри пръстите ми, а после ги стисна толкова силно, че имах чувството, че ще се счупя от напрежението, породено от неговото докосване.

— Петър — прошепвам. Но той прекъсва мисълта, която е на път да се отрони от устните ми, като внезапно ме връща обратно към картината.

— Дай я на Иржи. Той знае какво да направи — казва той накрая.

Отново стиска ръката ми. Въпреки че ръцете и на двама ни са студени, аз чувствам, че горя. И искам да плача.

От месеци се стремя да му кажа, че аз също копнея за шанса да опиша истината, да изпратя картините си навън като Хаас и Фрита, но сега тези чувства са размътени от желание за нещо, което е още по-невъзможно.

Той не ме целува, както си представях, че го прави. Както се надявах, че ще направи. Той просто ме гледа в очите.

Дали вижда една жена, копнееща за докосването му? Или художничка, почти толкова копнееща да използва своя талант за благото на народа си?

Сигурна съм, че вижда и двете. Но решава да отговори само на едната.

— Дай картината си на Иржи и не прави нищо друго, което ще те изложи на опасност — казва той. — Сега е по-опасно от всякога. Търсенето ще продължи… може дори да се засили. — Виждам болка в очите му. — Изобщо не биваше да ти казвам, Ленка.

Чувствам как пръстите ни се разхлабват, огънят между нас изведнъж се превръща във вода за къпане. Ръката на Петър се отпуска надолу, преди да порови и да извади черна химикалка от джоба си.

— Не се замесвай в това, Ленка. Обещай ми.

Кимам с глава.

 

 

Иржи е един от най-доверените и талантливи инженери в Терезин. Както и Фрита, той е бил член на престижната Aufkommando, които е трябвало да изготвят техническите чертежи за разширяването на лагера.

— Аз съм тук от самото начало — казва той. — Познавам всяко ъгълче и пролука на това място. — После разгръща моята рисунка. — Прекрасна е, Ленка.

— Познавахте ли Рита Майснер — питам аз. — Това е тя и нейният син Ади.

— Не, съжалявам, не я познавах. — Той все още гледа моята рисунка.

— Той умря веднага след като се роди, а Рита и Оскар бяха изпратени на изток няколко месеца по-късно. — Направих пауза. — Обещах на нея и на съпруга й, че ще се погрижа за картината.

Иржи кимва.

— Знам колко важни са тези рисунки и картини. Те са единствената документация, която идните поколения ще имат за Терезин. Не се притеснявай, Ленка, аз ще скрия картината ти на сигурно място.

Той ми обяснява, че ще направи метална туба за нея и ще я зарови в мазето на бараката Хамбург.

— Има малко преддверие веднага щом слезеш по стълбите — казва той. — Когато дойде време да я потърсиш, копай там.

Той не ми казва, че е изпълнявал тази задача за Фрита и Хаас вече много пъти. Години по-късно щях да науча, че е увил тенекиената туба в парче разкъсан плат като саван и след това внимателно я е поставил в земята. Творбите на Фрита и Хаас бяха заровени другаде: на Фрита в полето, а на Хаас — зазидани в стените на една от бараките. Но моята рисунка бе точно като техните — капсули на времето с болката от Терезин, тайно скрити в самите стени на лагера.