Алисън Ричман
Изгубената съпруга (38)

Ленка

Децата в Терезин подготвяха многократно постановка на Brundibar^[1], опера, написана от Ханс Краса, със сценография, създадена под ръководството на един от най-известните театрални дизайнери в Прага, Франтишек Зеленка. Декорите представляваха импровизирана ограда, изработена от бракувани дъски, и три плаката: по един на куче, на котка и на врабче. Всеки плакат бе окачен на оградата; по средата беше изрязан кръг, така че детето, изпълняващо ролята, да постави в него лицето си и веднага да влезе в образа. Така нарисуваното изображение премахваше необходимостта от шиенето на костюм. Декорът беше невероятно убедителен. Колко ли души от моя офис и от работилницата Лаучер бяха доставяли тайно материали, за да може да стане това, мислех си аз. Децата пискаха от радост при това преобразяване, отвлечени за момент от глада и лишенията. Всички ние ръкопляскахме, когато излязоха на сцената.

Операта е за две деца, малката Анет и Джо, които тръгват да купят мляко за болната си майка. На улицата срещат един мъж с латерна на име Брундибар. Те пеят за него с надеждата да получат някоя монета, но той просто ги пропъжда. Тази нощ децата заспиват под нарисуваните плакати на куче, котка и врабче. Когато се събуждат, животните оживяват и всички те обединяват силите си, за да се борят с Брундибар. Пеят прекрасна песен и селяните им хвърлят монети, но Брундибар все още не е победен. Той идва отново и краде монетите. Операта завършва с победата на животните и децата над свирача на латерна, които се завръщат у дома с пълни с монети шапки и с мляко за майка си.

Почти всички в Терезин харесвахме тази опера. Децата с изпълнението си бяха създали свое послание за съпротива. Когато те триумфираха над злия Брундибар, метафората на операта не убягваше на никого.

 

 

Същата вечер видях Рита внимателно да сваля плакатите от оградата и веднага разбрах, че е бременна. Макар че все още беше слаба като клечка, гърдите й изглеждаха по-пълни и видимо по-закръглени. Дори лицето й имаше друго изражение. Въпреки тъмните кръгове под очите, тя изглеждаше по-красива от всякога — малка, ефирна фигурка.

По-късно вечерта, след въодушевлението от представлението на децата успях да я хвана без присъствието на Оскар.

— Рита — казах аз, — вие със Зеленка сте направили фантастичен декор. Но ти изглеждаш уморена. — Докоснах ръката й. — Добре ли си?

Тя ме издърпа в един ъгъл на сцената, където наоколо нямаше никого.

— Мислех, че просто ми закъснява, но аз съм бременна, Ленка. — Тя посегна към ръката ми и я стисна. Погледна надолу към себе си и докосна корема си с шепа. Вдигна парцаливата си рокля и ми показа леката издутина на корема си. Постави ръка на стомаха си, сякаш криеше тайна.

— Рита — попитах аз тихо, — какво смяташ да правиш? — И двете знаехме какво е да си бременна в Терезин. През последните няколко месеца бяхме чували слухове за жени, забременели в гетото и изпратени със следващия транспорт на изток.

Тя ме погледна със сълзи в очите си.

— Какво мога да направя, Ленка?

Разказваха, че някои жени отивали в болницата, където един от еврейските лекари премахвал проблема. Беше ужасна мисъл, но Терезин не бе място за раждане на дете. Да бъдеш натоварена във вагон за добитък бременна и насила изпратена в трудов лагер, бе още по-лоша мисъл.

Аз лично познавах само една жена, забременяла в Терезин. Името й беше Елси и живееше в нашата барака. Видях я една нощ да плаче в леглото си. Шепнеше на приятелката си, която работеше като медицинска сестра в лазарета. Чух приятелката й да казва, че ще я заведе да я види доктор Рот.

По-късно щях да науча от Рита, че доктор Рот е направил няколко аборта в Терезин. Той правел това тайно и само когато момичетата го молели, жертвайки неродения ембрион, за да спаси живота на майката.

 

 

Оскар казал на Рита, че има време да създават деца след края на войната, но не и сега. Тя ми сподели това през сълзи, кършейки тънките си бели ръце.

— Той ме обича — говореше тя, плачейки. — Оскар дори казва, че иска от Съвета на старейшините да ни оженят, но смята, че изпращат бременните момичета на смърт.

— А ако е прав? — попитах аз.

— Как? Как може някой да вярва в това? Може да е просто по-подходящ лагер, с удобства за майките, след като те вече не могат да работят. — Тя замълча. — Защо ще пускат жените във влаковете с детските им колички, ако няма места за децата?

Поклатих глава. Не знаех отговора. Знаех само това, което съществуваше или не в рамките на Терезин, и всичко за транспорта на изток изглеждаше като една голяма черна дупка.

— Но какво ще стане, ако той е прав, Рита? — прошепнах й аз. — Дали си струва риска? Сега имаш безопасна работа в работилницата, а работата на Оскар като инженер ви дава допълнителна сигурност в лагера. Приеми предложението му и се омъжи за него сега, а започнете да създавате семейство по-късно.

Не можех да повярвам, че всъщност казвах на моята приятелка да прекъсне бременността си, особено когато се отнасяше за двама души, които искат да прекарат остатъка от живота си заедно. Знаех, че ако някой ми бе предложил нещо такова, когато Йозеф замина за Англия, бих го презирала с всяка частица от съществото си. Но от депортирането ни преди почти година бях ставала свидетел на арестите за влаковете „на изток“. Виждах, че по-голямата част от изпращаните бяха болни, стари или бременни. И сега, когато пристигаше нов транспорт, дори някои здрави затворници бяха изпращани. Беше ми ясно, че закъдето и да отправяха тези хора нацистите, сигурно беше на място, далеч по-лошо от Терезин.

Можех само да си представя ужаса и предателството, които бе почувствала Рита, чувайки това от мен. Навярно тя очакваше да я подкрепя, да й кажа, че ще говоря с Оскар, за да го убедя, че греши.

— Предполагам, че нямаш представа какво е да имаш бебе, което расте вътре в теб, Ленка. — Тя ме погледна с очи като на хванато в капан животно. — Ако знаеше, никога не би ми казала това.

— Рита — гласът ми прекъсваше, въпреки че шепнех съвсем тихо, — знам какво е да си бременна.

Не навлязох в подробности за спонтанния ми аборт, за тъгата от загубата на единствената ми връзка с моя съпруг, удавил се в ледения океан. Вече имаше твърде много тъга около нас. Само посегнах да стисна ръката й.

 

 

През следващите две седмици наблюдавах борбата на Рита между страха на Оскар за нейната безопасност и желанието й да запази живота, който растеше в нея. В това безплодно гето, където не растеше нито фиданка, нито цвете, способността да създадеш живот си беше чудо. Колко жени бях чула да казват, че вече нямат месечен цикъл и не вярват измършавелите им тела да са способни да заченат при забързаните, неромантични срещи с гаджетата им?

Рита ми показва решението си, без да говори директно за това. Сега, когато сяда, тя скръства ръце върху корема си, сякаш плоските й длани могат да защитят това, което тайно зрее вътре.

Когато говори, тя не гледа напред, а към скута си.

— Оскар е болен от притеснение — разказва тя. — Единственият начин да го накарам да млъкне, е като сложи ръка тук. — Тя разгръща ръце и потупва стомаха си. Вече е в четвъртия месец, но все още нищо не й личи. — Чувствам трепет — казва тя и лицето й поруменява от щастие. — Знам, че не изглеждам бременна, но все пак го чувствам.

Гледам Рита и се опитвам да прогоня страха и да се радвам колко бодра и изпълнена с живот изглежда приятелката ми.

 

 

Оскар й казва, че иска да се оженят, преди да се роди бебето. Измайсторява импровизиран годежен пръстен от усукана електрическа жица и й прави предложение, паднал на колене, веднага след приключване на работния й ден в работилницата Лаучер.

В Терезин годежите не продължават дълго. Само след няколко дни те се женят в залата на Съвета на старейшините. В нощта преди сватбата всички момичета в бараката на Рита се включват в измиването на косата й. Те поставят голяма кофа под кранчето на мивката, където в продължение на няколко часа капка по капка се събира достатъчно вода, за да измият главата на Рита. Нейната коса е къса и подстригана около острото й лице, но две момичета се суетят около нея и с пръстите си се стараят да я подредят възможно най-добре.

Рита е облечена в старата си кафява рокля с протрит подгъв и захабена яка. Изглежда тържествено — булка без украса. Няма никакво було, дори и едно цвете, което да държи в ръцете си.

Появява се Тереза и тихо казва на Рита, че й е донесла нещо, което да си сложи.

Тя й подава малък пакет, увит в стара вестникарска хартия. Пакетът, който изглежда почти безтегловен в ръцете на Рита, изведнъж става тежък и достоен за почит, докато тя бавно го разопакова. Всички гледат, обхванати от благоговение, как тя смъква слой след слой вестникарска хартия, за да разкрие малко букетче, изработено от ленти нарисувано платно, съшити към жълт филцов център — разцъфнало цвете, направено само от изрезки.

— Това е за косата ти — тихо казва Тереза. Изважда малко парче тел от джоба на роклята си. — Ето. Можеш да използваш това, за да го завиеш около някой кичур — може би точно над ухото.

Рита докосва лицето си, борейки се със сълзите.

— Благодаря ти, Тереза. Благодаря ти. — Пръстите й обхващат лицето на момичето. Целува я по бузите. — Само ти можеш да направиш толкова красиво нещо от нищо.

Тереза се изчервява от неудобство.

— Аз… аз… — Тя заеква от голямото внимание, отделено на подаръка й. — Аз просто исках да имате едно цвете.

Вярно е, Рита не държи булчински букет. И все пак тя е красива с ръчно изработеното букетче, закачено в косата й, покровителствено скръстила ръце над леко изпъкналия си корем. Четирима приятели на Оскар държат дървените пръчки на бял чаршаф, играещ ролята на сватбен балдахин, над главите им. Всички се взираме в тях, докато главният равин на гетото казва седемте благословии. Стара стъклена бутилка е поставена в салфетка и Оскар я счупва с ботуша си.

Ani LʼDodi vʼDodi Li — равинът им нарежда да го кажат един на друг. Аз съм на възлюбения си и възлюбеният ми е мой.

Мисля за тези думи и си спомням собствената си сватба. Изглежда ми толкова отдавна и същевременно сякаш бе вчера. Опитвам се да сдържа сълзите си при спомена.

Другите момичета ръкопляскат, поздравявайки двойката, и виждам как разсеяно докосват с пръсти косите си. Всички копнеем за други времена, където има изобилие от цветя или дори само една китка, за да можем да я сложим над ухото си.

 

 

Коремът на Рита става не по-голям от самун хляб. Тя носи същата провиснала рокля, която винаги е носила. Научава се да ходи малко по-изправена, така че минималното ново тегло да бъде дори още по-незабележимо. Отхапвам няколко хапки хляб за себе си и изсипвам половината от супата в лейката. Нося половината отхапан хляб и воднистата супа с едно парче ряпа в нейната барака.

— Яж — казвам й аз.

Тя отказва дажбата ми.

— Не се нуждая от повече — твърди тя. — Моля те, не спестявай от храната си за мен, Ленка. И ти трябва да се храниш.

— Ще ти е нужно, когато дойде бебето — казвам аз.

Оставям храната въпреки молбите на Рита. По-късно, когато се сблъсквам с Оскар, забелязвам колко е слаб.

— Опитвам се да й давам и моята дажба — казва той. — Тя отказва, но аз не си тръгвам вечер, докато не я видя да го изяде.

— И ти също трябва да запазиш силата си — докосвам лакътя му с жест на съчувствие.

Следващия път, когато отивам да занеса храна на Рита, тя използва по-строг тон.

— Ленка, трябва да спреш с това. Сериозно.

— Не разбирам — отвръщам аз. — Трябва да ядеш повече — за теб и за бебето.

— Не искам да ям повече! Не трябва да наедрявам, иначе ще разберат, че съм бременна, и ще ме отпратят!

Погледнах големите й зелени очи, сега изпълнени с див страх.

— Но бебето се нуждае от храна, Рита — едва успях да изговоря.

— Бебето ще вземе това, което му е нужно, от мен. Аз просто искам да се роди в Терезин… — Тя започна да плаче. — Много се страхувам да отида някъде другаде.

Сега разбрах за какво говореше тя. Така че направих единственото, за което можех да се сетя: прегърнах Рита, точно така, както ме прегръщаше собствената ми майка в Прага, когато бях уплашена и бременна. Надявах се топлината на прегръдката ми да й даде поне половината утеха, която помнех от майчината прегръдка.