Хауърд Лъвкрафт
Възкресителят (3) (Случаят с Чарлз Декстър Уорд)

Трета глава
Дирене на сведения и призоваване на духове

Известно е, че Чарлз Декстър Уорд узнава за своя родственик Джоузеф Къруин през 1918 година и едва ли има нещо чудно в това, че младежът започва живо да се интересува от мистерията, обгърнала живота на корабовладелеца. От този момент нататък всеки слух за Къруин става жизненоважен за юношата, в чиито вени течала кръвта на вещера. Просто няма историк и изследовател на генеалогията, надарен с талант и въображение, който не би постъпил по същия начин, предприемайки систематично дирене на всички сведения, засягащи Къруин.

Що се отнася до първите находки на младия Уорд, изобщо не му минавало през ума да ги запази в тайна; ето защо и доктор Лаймън се колебаел в диагнозата за психическо разстройство чак до края на 1919 година. Юношата споделял всичко с родителите си, въпреки че на майка му никак не се понравила новината, че е потомка на Джоузеф Къруин. Служителите на различните музеи и библиотеки, с които общувал, също знаели добре за характера на проучванията му. Всички са единодушни, че младият мъж излъчвал явен интерес към случилото се преди век и половина в тази загадъчна ферма, чиито следи напразно се опитвал да открие, а любопитството му по отношение на личността на Джоузеф Къруин надхвърляло обичайните граници.

Когато се сдобил с дневниците на Елизър Смит и с преписа на писмото на Джедедая Орн, Чарлз Декстър Уорд решил да отиде в Сейлъм и да потърси там следи за живота и дейността на енигматичния си предтеча. Това се случило по време на великденската ваканция през 1919 година. От института „Есекс“ се отнесли изключително благосклонно към проучванията му и юношата успял да открие доста интересни материали за Къруин.

Така узнал, че родственикът му бил роден в селцето Сейлъм, понастоящем Данвърс, което се намирало на десетина километра от града, на 18 февруари (по стар стил) 1662 или 1663 година. На петнайсетгодишна възраст той избягал отвъд океана и се завърнал след девет години с одеждите, маниерите и произношението на истински англичанин, за да заживее отново в родното селище. Той почти не поддържал връзки със семейството си и прекарвал по-голямата част от времето си в четене на старинните книги, които донесъл със себе си от Европа, и в химически опити със странните вещества, доставяни му от Англия, Франция и Холандия. Разходките му из околността разпалвали любопитството на местните жители и те си шушукали най-различни догадки за природата на заниманията му, а най-много се вълнували от тайнствените огньове, които горели нощем по хребетите на гъсто обраслите с дървета хълмове.

Единствените близки приятели на Къруин били Едуард Хътчинсън от селцето Сейлъм и Саймън Орн от града Сейлъм. Те често си гостували един на друг, ала най-често се отбивали в дома на Хътчинсън. Той разполагал с голяма къща, издигаща се до самата гора, към която чувствителните местни жители се отнасяли с предубеждения заради виковете, разнасящи се оттам посред нощ. Хората мълвели, че Хътчинсън забавлявал някакви зловещи посетители, а светлината, искряща в прозорците му, невинаги била само с един цвят. Подозрително било и обстоятелството, че въпросният мъж знаел прекалено много — и изобщо не криел това — за отдавна умрели хора и случили се преди много време, вече напълно забравени събития. Когато започнали вещерските изстъпления в Сейлъм, той изчезнал безследно и вече никога не го видели.

По същото време се изгубил и Джоузеф Къруин, обаче местните жители скоро узнали, че се е заселил в Провидънс. Саймън Орн останал в Сейлъм до 1720 година, когато младеещият му вид започнал да събужда подозренията на съгражданите му. Тогава и той напуснал селището, но след трийсет години се появил синът му, с когото си приличали като две капки вода, и предявил претенции за наследството на родителите си. В крайна сметка го получил, понеже било невъзможно да се оспорят документите, написани собственоръчно от Саймън Орн. Джедедая Орн останал в Сейлъм до 1771 година, когато преподобният Томас Барнард и неколцина други почтени обитатели на града получили необичайна кореспонденция от Провидънс, в резултат на която синът на Орн бил заставен без излишен шум да се премести възможно най-далеч от тези места.

 

 

От книжата, предоставени му от института „Есекс“, Чарлз Декстър Уорд научил за четири-пет съдебни процеса срещу вещици. Така например някоя си Хепсиба Лоусън свидетелствала на 10 юли 1692 година пред съдията Хаторн, че „четирийсет Вещици и един Чер човек се сбрали на сабат в Гората зад къщата на господин Хътчинсън“, а някоя си Емити Хау заявила на 8 август пред съдията Гедни, че „в една нощ господин Д. Б. (Джордж Бъроус) сложил Дяволския знак върху Бриджит С., Джонатан А., Саймън О., Деливърънс У., Джоузеф К., Сюзън П., Мийтабъл К. и Дебора Б.“ Имало и каталог на непотребните книги от библиотеката на Хътчинсън, които той изоставил заради внезапното си бягство, и незавършен трактат, написан собственоръчно от него и зашифрован по такъв начин, че никой не бил успял да го разчете.

Уорд поръчал фотокопие на трактата и веднага след като го получил, се заел с дешифрирането му. След края на август работата му придобила трескав характер и ако се съди по тогавашните му изказвания и поведение, навярно е успял да открие кода през октомври или ноември. Известно е обаче, че той самият никога не си признал дали е успял да разчете загадъчния ръкопис.

Най-голям интерес обаче представлявали материалите за Орн. На Чарлз Декстър Уорд не му трябвало много време, за да разбере по почерка на запазените документи и писмата, изпратени до Къруин, че Саймън Орн и така нареченият му син всъщност са един и същ човек. А и самият Орн споделя пред адресата си трудностите, възникнали във връзка с дълголетието му, заради които му се наложило да напусне Сейлъм за трийсет години и после да се върне като свой син. Орн предвидливо унищожил голяма част от кореспонденцията си, но онези негови съграждани, които се заели с него през 1771 година, открили и запазили няколко твърде любопитни писма и документи. Те привлекли вниманието им, понеже се състоели от множество тайнствени формули и диаграми, част от които били написани с неговия почерк, ала останалите определено били дело на чужди ръце. Младият мъж поръчал фотокопия на документите и след поредица от прецизни изследвания стигнал до заключението, че едно от писмата е написано с почерка на Джоузеф Къруин.

Никъде в писмото не се обозначавала годината на изпращането му, ала по съдържанието му Уорд установил, че е написано ако не през 1750 година, то малко след това. Привеждаме го тук в пълния му текст, за да се добие представа за стила на този, чийто живот е бил изпълнен с толкова много мрак и ужас. Адресирано е до „Саймън“, ала името е зачеркнато (не се знае дали от Орн, или от Къруин).

1 май, Провидънс

Братко!

Приветствам те, мой Стари друже в Поклонението и истинното Служение на Оногова, който ни дарява с безмерна Власт. Съвсем неотдавна ми стана известно нещо, което според мен би представлявало интерес и за теб, засягащо Последните събития. Трябва да знаеш, че не съм склонен да последвам твоя пример и да бягам Далеч заради годините си; освен това в Провидънс, за разлика от другите места, не преследват Необикновените люде и не ги изправят на Съд. Животът ми е тясно свързан с Корабите и Товарите и не мога да постъпя като теб, да не говорим и че под фермата ми край Поутъксет се таи Онова, което няма да чака трийсет години, за да се върна в нечий друг Облик и под друго Име.

В същото време не съм неподготвен за тежките времена, както вече ти писах, ето защо непрекъснато си мисля как да се върна към Започнатото, ако ми се наложи да Захвърля всичко. Миналата Нощ най-накрая узнах Думите, с които да призова ЙОГ-СОТХОТ, и за първи път лицезрях Оногова, за когото пише Ибн Шакабак в……………………………………………………………

ТО ми рече, че в третия псалм на Liber Damnatus^[1] се съдържа ключ. Когато Слънцето влезе в Пети дом, а Сатурн е в Триада, нарисувай Пентаграмата на Огъня и изречи трижди Деветия стих. Повтаряй този стих всеки Разпети петък и в навечерието на Вси светии, и Нещо ще започне да расте във Външните сфери.

От Старото Семе ще се роди Онзи, който ще погледне Назад, ала Няма да знае Що дири.

Обаче знай, че няма да се получи Нищо, ако няма Наследник и ако Солите или Способът на приготовление не бъде Прочетен за Него. В това, трябва да призная, не съм предприемал почти никакви Крачки и поради тази причина не съм постигнал Успех. Този Процес е труден и се разгръща много бавно, а и са ми необходими множество Опити, за които не ми достига Материал, независимо от усилната работа, която вършат за мен моряците от Западните Индии. Простолюдието също започва да проявява любопитство към деянията ми, ала засега успявам да го държа на разстояние. Боя се, че Парсън и господин Мерит говорят зад гърба ми, но засега не предвиждам Опасност. Химически вещества си набавям лесно, защото в града има две аптеки, които са собственост на доктор Боуън и Сан Керю. Следвам стриктно написаното от Борелий и намирам много полезни неща в седма книга на Абдул Ал-Хазред. Всичко, което стане известно на мен, ще стане известно и на теб. Дотогава не пренебрегвай Думите, които ти пиша отделно, ако поискаш да ГО зърнеш. Повтаряй нужните Думи на всеки Разпети петък и в навечерието на Вси светии, и ако Родът не бъде прекъснат, подир много години ще се появи онзи, който ще погледне назад и ще използва онези Соли или Субстанции за приготовлението им, които ти ще му оставиш. Виж Книгата на Йов, глава XIV, стих 14.

Радвам се, че отново си в Сейлъм и се надявам скоро да те видя. Имам отлични коне и възнамерявам да си купя каляска. В Провидънс вече има една (на господин Мерит), ала пътищата са в окаяно състояние. Ако си склонен да попътуваш, отбий се при мен. Можеш да вземеш пощенския дилижанс от Бостън и да минеш през Дедъм, Рендъм и Атълбъро, където има отлични странноприемници. Най-добре да отседнеш при господин Болкъм в Рендъм, защото при него леглата са по-хубави, отколкото при господин Хач, ала огладнееш ли, иди при Хач, понеже неговите готвачи са най-добрите. Щом наближиш Провидънс, свърни при плитчината на река Поутъксет и мини покрай странноприемницата на господин Сейлс. Моят дом се намира срещу кръчмата на господин Епинетъс Олни на Таун Стрийт — първата къща на Олни Корт. От Бостън до Провидънс са приблизително четирийсет и четири мили^[2].

Оставам твой предан приятел и слуга в името на Алмонсин-Метратон.

Джоузефус К. До господин Саймън Орн, Уилям’с Лейн, Сейлъм

Колкото и да е странно, именно от това писмо Чарлз Декстър Уорд узнал точното местоположение на дома на Къруин в Провидънс, защото тази информация не е съхранена в никакви архиви. Находката се е оказала още по-ценна, понеже посочвала точното място, където вещерът построил новата си къща през 1761 година и където тя продължава да се издига и до днес. Младият Уорд отлично познавал тази сграда от разходките си по хълма Стампърс. Тя се намира съвсем близо до родния му дом, разположен на билото на възвишението и принадлежи на семейство чернокожи, изхранващи се с предлагане на битови услуги като пране, почистване и отпушване на комини.

Младият мъж бил много впечатлен от откритието си и решил да разгледа по-обстойно въпросната сграда. Що се отнася до мистичните моменти в писмото, той ги сметнал за екстравагантно-символични, макар и да отбелязал с изумление, че отлично помни четиринайсети стих от четиринайсетата глава в книгата на Йов: „Когато умре човек, ще живее ли пак? През всичките дни на определеното за мене време бих чакал, докле ми дойде смяната.“

 

 

Младият Уорд се завърнал в Провидънс в приповдигнато състояние на духа и посветил цялата събота на проучване на къщата на Олни Корт. Тази занемарена сграда едва ли някога е могла да бъде наречена „разкошна“, а неумолимият ход на времето обезличавал още повече скромната й фасада. Представлявала обикновена градска къща в стила на колониален Провидънс — двуетажна, с остроъгълен покрив, масивен комин по средата му и великолепна резбована врата с дорийска колонада пред нея.

Чарлз Декстър Уорд се познавал добре с негърското семейство, ето защо бил посрещнат изключително любезно от стария Аза и пълната му жена Хана. Интериорът му предложил повече промени, отколкото предполагал младежът, и той отбелязал с тъга, че изящните орнаменти на камината и резбованите шкафове ги няма, а изящната дъбова ламперия е изпотрошена, надраскана и скрита под евтини хартиени тапети. Като цяло узнал далеч по-малко, отколкото очаквал, но поне се наслаждавал на усещането, че стои в някогашния дом на такъв страшен човек като Джоузеф Къруин. На излизане Уорд забелязал заличения монограм на някогашния собственик върху старинното чукче на входната врата и го побили тръпки.

От този момент нататък Чарлз прекарвал цялото си свободно време в опити да дешифрира ръкописа на Хътчинсън и в събиране на допълнителна информация за Джоузеф Къруин. С разшифроването се озовал в задънена улица, ала за сметка на това пък натрупал множество документи от частните архиви в Ню Лондон и Ню Йорк. Това пътуване се оказало много плодоносно за него, защото го дарило с писмата на семейство Фенър и кореспонденцията между Найтингейл и Талбът, от която узнал за портрета на Къруин, изрисуван върху дървената ламперия в библиотеката му. Уорд изгарял от желание да разбере как е изглеждал неговият тайнствен родственик, ето защо решил да огледа още веднъж къщата на Олни Корт с надеждата, че ще открие изображението под пластовете боя или тапетите.

 

 

Търсенето започнало в началото на август. Младият мъж проверил внимателно стените във всички стаи, които биха могли да послужат за библиотека на покойника. Особено внимание Уорд обръщал на ламперията над камините и само след няколко часа изпитал неудържимо вълнение, когато излющил няколко парченца боя от широката дървена плоскост над камината на първия етаж и се убедил, че този участък е по-тъмен от останалите. Още няколко изстъргвания с ножа и младежът вече бил абсолютно сигурен къде се намира нарисуваният с маслени бои портрет.

Въпреки че изгарял от желание да го зърне час по-скоро, Чарлз проявил завидно търпение и преустановил заниманията си, за да се върне след три дни с помощ от професионалист — известният художник Уолтър Дуайт, чието ателие се намирало недалеч от хълма Колидж. Опитният реставратор незабавно се захванал за работа, а старият Аза и жена му Хана били щедро възнаградени за причиненото неудобство.

Няколко дни по-късно господин Дуайт докоснал за последен път портрета и пред света отново се явило онова, което стояло скрито в продължение на столетия. Пред Чарлз Декстър Уорд се откроявало изображението на висок и строен мъж, облечен с тъмносиня връхна дреха, бродиран жакет, къси панталони от черен атлаз и бели копринени чорапи, седнал в резбовано кресло, зад което се виждали кейове, море и ветроходни кораби. Най-голямата изненада обаче представлявало лицето на корабовладелеца — в неговите черти изуменият младеж разпознал самия себе си в облика на зловещия си родственик!

Младият Уорд незабавно извикал родителите си, за да им покаже откритието си, и баща му заявил, че иска да купи въпросния портрет. Приликата със сина му, въпреки характерното за осемнайсети век облекло, била поразителна. Сякаш природата била решила да създаде двойник на Джоузеф Къруин след век и половина! Госпожа Уорд обаче изобщо не приличала на своя предтеча, макар че си спомняла някои от своите родственици, които имали сходни черти със сина й и отдавна починалия Джоузеф Къруин.

Нещо в портрета не й харесвало и казала на съпруга си, че е най-добре да го изгорят, а не да го носят у дома си. Тя твърдяла, че не вижда в него нищо хубаво — точно обратното, той й е противен с приликата си с Чарлз. Господин Уорд обаче бил човек на практичния ум и действието — той притежавал множество тъкачни фабрики в Ривърсайд и долината на река Поутъксет — и не обръщал внимание на женските брътвежи. Портретът му направил огромно впечатление със сходството със сина му и той сметнал, че Чарлз заслужава такъв подарък. Няма защо да споменаваме, че самият младеж веднага застанал на страната на баща си и след няколко дни господин Уорд станал собственик на камината и портрета, изрисуван на ламперията над нея в присъствието на нотариус и настоящия собственик на къщата, който бил възмезден щедро за всички причинени неудобства.

Оставало само да пренесат ламперията в дома на семейство Уорд, където й отредили почетно място над електрическата камина в кабинета на Чарлз на третия етаж. На младия мъж била възложена отговорността да следи за внимателното транспортиране на картината и на 28 август той придружил двама опитни работници от фирмата за декорации на Крукър до къщата на Олни Корт, където камината и ламперията над нея били отделени от стената с изключителна прецизност, а после пренесени в автомобила на компанията.

По време на демонтирането пред очите на присъстващите се разкрила тухлената шахта на комина и там младият Уорд забелязал ниша, дълбока около трийсетина сантиметра, разположена приблизително на равнището на главата на портрета. Изгаряйки от любопитство, юношата надзърнал вътре и намерил не само прах, но и пожълтели от старост книжа, дебела книга и късчета плат, в който навярно са били увити. Като издухал прахта и изтрил мръсотията, Чарлз Декстър Уорд погледнал към надписа върху подвързията на книгата и веднага разпознал онзи почерк, с който за пръв път се сблъскал в института „Есекс“ — „Дневник и бележки на Джоузеф Къруин, джентълмен, родом от Сейлъм и понастоящем живеещ в град Провидънс“.

Извън себе си от вълнение, Уорд показал находката си на двамината работници, които били с него. Впоследствие те потвърдиха под клетва, че намерените документи са автентични и доктор Уилет се позовава на свидетелствата им в излагането на теорията си, че младежът не е бил умопомрачен, когато са се проявили първите странности в поведението му. Всички други листове били изписани с ръката на Къруин и на един от тях, навярно най-важния, Уорд прочел: „На оногова, който ще се появи впоследствие; как да преодолее времето и пространството.“ Втората страница изглеждала шифрована и юношата предположил, че шрифтът е същият като в ръкописа на Хътчинсън, който все още си оставал загадка за него. На третия лист Чарлз открил ключа към шифъра. Четвъртият и петият били адресирани до „Едуард Хътчинсън, ескуайър, и Джедедая Орн, ескуайър, техния наследник / наследници или лицата, които ги представляват“, а шестият — последен — лист носел заглавието: „Джоузеф Къруин, неговият живот и пътешествия между 1678 и 1687 година; къде е бил, с кого се е срещал и какво е узнал“.

Според повечето лекари това е моментът, отбелязващ началото на психическото разстройство на Чарлз Декстър Уорд. След като открил документите, той веднага прегледал няколко страници от книгата и се натъкнал на нещо, което го поразило до дъното на душата му. Докато показвал находката си на работниците, младежът внимавал да не прочетат повече, отколкото трябва, а щом се прибрал у дома, споменал на родителите си, че е намерил някакви „шифровани книжа, написани от ръката на Джоузеф Къруин“, чието декодиране вероятно ще отнеме много време и усилия. Както изглежда, навярно юношата не е искал да привлича любопитството на хората около него към съкровената му находка.

Тази нощ Чарлз Декстър Уорд останал в кабинета си, погълнат от книжата, и не се откъснал от тях дори когато настъпило утрото. Той не слязъл в трапезарията, за да закуси със семейството си, както правел всяка сутрин, и майка му изпратила храната в стаята му. Младежът преустановил изследванията си само за няколко минути, когато работниците дошли да монтират камината и ламперията над нея в кабинета му. Следващата нощ Чарлз спал на пресекулки, без да се съблича, и на заранта майка му го заварила изгърбен над фотокопието на ръкописа на Хътчинсън. Тя го попитала как напредва работата му, ала получила доста лаконичен отговор, което доста я учудило. Преди синът й често разказвал с въодушевление за заниманията си, а този път само вдигнал рамене и казал, че шифърът на Къруин не може да бъде приложен към текста.

Като си припомнят поведението му от този период, родителите на Чарлз са единодушни, че в държанието му се появила някаква потайност, нехарактерна за младежа до този момент. Той рядко криел документите, над които работел, от прислужниците, защото съвсем закономерно смятал, че те едва ли биха разбрали нещо; с майка си и баща си обаче се държал по съвсем различен начин. Ако проучваната от него страница не представлявала тайнствен шифър, поредица от загадъчни знаци или непонятни идеограми (като например „На оногова, който ще се появи впоследствие…“), той веднага я закривал с някакъв обикновен лист, докато посетителят не излезел от стаята му. През нощта младият Уорд заключвал документите в старинния бюфет; нещо повече — постъпвал по същия начин и всеки път, когато напускал кабинета.

Скоро започнали учебните занятия. Те явно го отегчавали неимоверно, понеже Чарлз не спрял да повтаря, че не иска да губи времето си в колежа, защото има къде-къде по-важна работа. Той казал на родителите си, че провежда собствени важни изследвания, благодарение на които ще получи повече знания, отколкото в който и да е колеж или университет.

Естествено, само човек с репутация на ексцентричен книжен червей би могъл да води подобен начин на живот, без да привлича внимание. Уорд винаги е бил такъв и родителите му били по-скоро огорчени, отколкото удивени от потайния характер на новата му житейска страст. Струвало им се странно, че синът им не им показва находките си и не им разказва за шифрованите документи. Чарлз обаче ги уверил, че само трябва да почакат известно време, докато ги зарадва с резултатите от изследователската си работа. Седмиците обаче минавали, а в отношенията между младежа и родителите му започнала да тегне някаква хладна напрегнатост, засилена и от откритото неодобрение, с което майка му се отнасяла към интереса му към Джоузеф Къруин.

 

 

През октомври Чарлз Декстър Уорд възобновил посещенията си в библиотеките, само че вече не се интересувал от старините и реликвите. Новата му страст го карала да поглъща с интерес всичко, свързано с вещерството, магията, окултизма и демонологията. Когато хранилищата в Провидънс пресъхнали пред жадния му за знания ум, той отишъл в Бостън (библиотеката на „Копли Скуеър“), в Харвард (библиотеката „Уайдънър“) и в Бруклин (библиотеката „Зайън Рисърч“). Купил и множество книги за личната си колекция и даже поръчал стелажи за тях в просторния си кабинет, а през коледната ваканция направил няколко пътувания до Сейлъм, за да прегледа още ръкописни материали в института „Есекс“.

Някъде в средата на януари 1920 година върху лицето на Чарлз Декстър Уорд се появило тържествуващо изражение, за което той избягвал да дава обяснения. Никога вече не го видели да работи над ръкописа на Хътчинсън; вместо това младежът се насочил към химическите опити (провеждал експериментите си в неизползваната мансарда на семейната си къща) и проучване на статистическите данни в архивите на Провидънс. Разпитаните впоследствие доставчици на лекарства и химикали за научните лаборатории предоставиха подробен списък на всичките му поръчки, ала той се оказа без особено значение за случая. Не така стои въпросът със служителите в библиотеките и архивите обаче. Те са единодушни, че Уорд трескаво издирвал местоположението на гроба на Джоузеф Къруин, от чийто надгробен камък е било заличено името му.

В края на март младият Уорд прибавил към ровенето из библиотеките и посещения на всички стари гробища в града. Причината за това станала ясна по-късно, когато от градския архив съобщили, че май е намерил ключ към загадката. Юношата престанал да търси гроба на Джоузеф Къруин и се насочил към лобното място на някой си Нафтали Фийлд. Защо, се разкрило от следния надпис, случайно избегнал унищожението: „10 фута южно и 5 фута западно от гроба на Нафтали Фийлд в……………“. Отсъствието на конкретни данни за гробището затруднявало диренето и дълго време блаженопочившият Нафтали Фийлд се струвал на Чарлз по-нереален и от зловещия му родственик, ала мисълта, че за въпросния Фийлд едва ли е съществувал всеобщ заговор за мълчание, го крепяла и подхранвала надеждите му. Младежът предприел щателно проучване на всички гробища в града, с изключение на това до църквата „Сейнт Джон“ (бившата Кралска църква) и гробището Суон Пойнт, понеже в един от регистрите прочел, че роденият в Провидънс Нафтали Фийлд (починал през 1729 година) бил баптист.

 

 

В началото на май доктор Уилет, който по молба на бащата на Чарлз Декстър Уорд се запознал с всички сведения за Джоузеф Къруин, известни на семейството, провел сериозен разговор с младия мъж. От тази беседа нямало кой знае какъв смисъл, защото лекарят през цялото време усещал, че юношата прекрасно се владее и е зает с важни дела, но поне дал рационално обяснение за поведението си в последно време. Чарлз му разказал с готовност за търсенията си, но премълчал какви са истинските му цели. Младежът заявил, че книжата на родственика му съдържат необикновени за тогавашната наука тайни и въпреки че са зашифровани в по-голямата си част, имат изключително значение за историята и еволюцията на научното мислене. Само че били съвършено безсмислени извън контекста на времето си, ето защо да ги разбулваш, въоръжен само с достиженията на съвременната наука, означавало да ги лишиш от тяхното очарование. За да заемат достойното си място в човешката история, тези знания трябвало да бъдат съотнесени към своето време и исторически контекст, и именно с това се занимавал Чарлз Декстър Уорд. Той се стараел колкото се може по-бързо да възстанови забравените древни изкуства, с помощта на които да интерпретира правилно сведенията, получени за Къруин, и едва тогава щял да разкрие откритието си пред света. Дори Айнщайн, добавил младият мъж, не бил революционизирал до такава степен съвременната концепция за мирозданието.

Що се отнася до гробищните разходки на юношата, той изтъкнал, че имал всички основания да предполага, че на надгробната плоча на Джоузеф Къруин били гравирани определени мистични символи, без които било невъзможно декодирането на шифровъчната му система. Данните, с които разполагал, го карали да мисли, че тези символи не са заличени от надгробния камък. Според него Къруин искал да съхрани в тайна шифъра си и поради тази причина разпръснал съществените за разгадаването му данни с присъщата си ексцентричност.

Доктор Уилет изслушал търпеливо всичко това, ала щом помолил Уорд да му покаже загадъчните документи, юношата проявил известна неохота и се опитал да го подлъже с фотокопието на ръкописа на Хътчинсън, формулата на Орн и разни диаграми. Най-накрая обаче отстъпил и му позволил да зърне „Дневника и бележките“ и кодираното „На оногова, който ще се появи впоследствие“.

Сетне Чарлз избрал най-невинно изглеждащата страница от дневника на покойния търговец и доктор Уилет за пръв път видял почерка на Джоузеф Къруин. Ерудиран познавач на историята, лекарят забелязал, че почеркът и стилът принадлежат на седемнайсети век, макар че авторът живял през осемнайсети. Текстът му се сторил маловажен и по-късно той си припомнил единствено този откъс от него:

„Сряда, 16 октомври 1754 година. Днес шлепът ми напусна Лондон с двайсет нови хора на борда, взети от Западните Индии, испанци от Мартиника и холандци от Суринам. Навярно холандците са подочули нещичко и се готвят да избягат, ала аз ще се погрижа добре за тях. За господин Найт Декстър от Масачузетс нося сто и двайсет топа камлот^[3], сто топа цветен тънък камлот, двайсет топа дебел мъхест вълнен плат, петдесет топа каламанка^[4] и триста топа коприна. За господин Грийн от «Слона» съм натоварил петдесет галона ябълково вино, двайсет големи тенджери, петнайсет котела и десет комплекта маши. За господин Периго — един набор дърводелски инструменти, а за господин Найтингейл — петдесет топа първокачествена хартия. Снощи изрекох трижди «САВАОТ»^[5], ала никой не ми се яви. Трябва да разпитам по-добре господин Х. от Трансилвания, въпреки че ще ми е изключително трудно да се добера до него. Не е ли странно, че не може да ме научи на това, което владее от сто години? Саймън не ми е писал от няколко седмици, ала навярно скоро ще получа писмо от него.“

Доктор Уилет едва прочел тази страница и отгърнал следващата, ала в същия миг Чарлз Декстър Уорд се стрелнал напред и изтръгнал книгата от ръцете му. Въпреки това обаче лекарят успял да зърне няколко фрази, които се врязали ярко в съзнанието му:

„Стихът от «Liber Damnatus» трябва да се Повтаря в продължение на Пет разпети Петъка и Четири дни на Вси светии, и се надявам, че Нещо ще се роди във Външните Сфери. То ще Призове Оногова, що трябва да се Появи и Той ще обърне Поглед към Миналото и Назад през Годините. За Него трябва да приготвя Солите или Субстанциите, от които ще се приготвят.“

Уилет не успял да прочете повече, но и това било достатъчно, за да почувства необясним страх от лицето на Къруин, наблюдаващо го безстрастно от портрета. Оттогава насетне в съзнанието му се родила странна фантазия — или поне медицинското му образование го убедило, че това е фантазия, — изразяваща се в това, че очите на нарисувания корабовладелец не изпускали от поглед младия Чарлз Декстър Уорд при всяко негово движение в кабинета.

Преди да си тръгне, доктор Уилет се приближил до ламперията над камината, смаян от поразителната прилика на покойния търговец с юношата, като се постарал да запомни всяка черта на загадъчното му лице — чак до миниатюрния белег над дясното му око. Козмо Алегзандър, решил лекарят, бил абсолютно достоен за Шотландия, дарила света с художници като Рейбърн, и не падал по-долу от знаменития си ученик Гилбърт Стюърт.

Успокоени от доктора, че душевното здраве на сина им е извън всякаква опасност, майката и бащата се отнесли спокойно към обстоятелството, че Чарлз се е отказал от колежа. Юношата заявил, че има далеч по-сериозни дела за вършене и изразил желание да замине следващата година в чужбина, защото имал нужда от информация, с която било невъзможно да се сдобие в Америка. Баща му отхвърлил тази абсурдна за един осемнайсетгодишен младеж прищявка, но отстъпил пред нежеланието му да следва в университета, ето защо след завършването на гимназията на Моузес Браун (родителите не успели да потиснат разочарованието си, че синът им се дипломира без каквото и да било отличие) Чарлз Декстър Уорд в продължение на три години се занимавал с окултни науки и гробищни проучвания.

През април 1923 година той навършил пълнолетие и получил неголямо наследство от дядо си по майчина линия. Комбинацията от тези два фактора най-накрая му дала възможността да осъществи невъзможното си до този момент пътешествие из Европа и ето че през юни младият мъж отплавал за Ливърпул. Той не казал на родителите си нищо за предполагаемия си маршрут, ала обещал да им пише редовно и да ги известява за делата си. Кореспонденцията му скоро потвърдила, че е стигнал до Лондон без никакви затруднения и си е намерил хубава квартира на Грейт Ръсел Стрийт, където смятал да остане, докато проучи всички интересуващи го фондове на Британския музей. Юношата отбягвал срещите с английските приятели на семейството му, посвещавайки цялото си време на библиотеката и химическите опити в лабораторията, която сам си направил в една от стаите.

През юни 1924 година Чарлз Декстър Уорд съобщил с кратко писмо, че вече се намира в Париж, където събира материали в Националната библиотека, а през следващите три месеца изпращал само картички, от които родителите му разбрали, че се опитва да се добере до редките ръкописи от нечий частен архив. После младежът съвсем престанал да пише и това продължило до месец октомври, когато семейство Уорд получили пощенска картичка от Прага — синът им отишъл в този старинен град, за да се срещне с някакъв човек, който се явявал последният жив носител на загадъчна средновековна информация. Чарлз съобщил бъдещия си адрес в Нойщадт, където възнамерявал да прекара времето до януари идната година, а сетне изпратил няколко картички от Виена, в които разказал, че планира да се отправи още по на изток.

Следващата картичка дошла от Клаузенбург в Трансилвания и в нея младежът известявал домашните си, че е съвсем близо до крайната си цел. Оставало му само да посети имението на барон Ференци, чийто замък се намирал в планините на изток от Рагуза, ето защо молел родителите си да му пишат там на името на този многоуважаван господин. Подир седмица пристигнала и картичка от Рагуза, която уведомявала, че го чака екипаж, който ще го закара до замъка на барона, издигащ се високо в планинските усои.

От този момент нататък чак до пролетта Чарлз Декстър Уорд не изпратил ни вест, ни кост на близките си. Едва през месец май им съобщил, че не може да се срещне с майка си нито в Лондон, нито в Париж, нито в Рим, както били планирали по-рано; изследователската му работа изисквала постоянното му присъствие в имението, а замъкът на барона не бил никак подходящ за прием на гости. Той се извисявал на стръмен планински склон, гъсто обрасъл с вековни гори, и дори местните жители го отбягвали заради странните слухове, блуждаещи сред простолюдието. Самият барон също бил човек, който едва ли щял да допадне на консервативни пътешественици от Нова Англия. Външността и поведението му не били съвсем обичайни, а и възрастта му внушавала известни опасения. Най-добре, съветвал ги Чарлз в писмото си, да останат в Провидънс и да изчакат завръщането му, което щяло да ги зарадва съвсем скоро.

Ала се случило тъй, че младият мъж се прибрал в родния си град едва в началото на май 1925 година.

 

 

Онези учени, които не робуват строго на ортодоксалната психиатрия като доктор Лаймън, смятат, че началото на душевното разстройство на Чарлз Декстър Уорд е тясно свързано с пътешествието му из Европа. Те са единодушни, че младежът е бил със здрав и непомрачен разсъдък, когато е заминал от Америка, и че поведението му е претърпяло коренна промяна след завръщането му. Доктор Уилет обаче не е съгласен с тях. Той настоява, че всичко е започнало по-късно и приписва странностите в характера му на ритуалите, за които е узнал зад граница — някои от тях били доста зловещи, но според него по никакъв начин не биха могли да предизвикат психически отклонения в ума на този, който ги изпълнява.

Видимо възмъжалият и съзрял Уорд съхранил съвсем нормални реакции и в няколкото си беседи с доктор Уилет показал уравновесеност, на която нито един безумец — дори онзи, който съзнателно се опитва да прикрие своето безумие — не е способен. Слуховете за психическите отклонения на младия мъж, плъзнали тогава сред жителите на Провидънс, се дължали до голяма степен на звуците, разнасящи се по всяко време на деня и нощта от мансардата на семейната къща на Уорд, където Чарлз устроил лабораторията си. Бъдещият пациент на клиниката за душевноболни почти не напускал таванското помещение и хората чували най-различни напеви, заклинания и гръмки декламации в необичайни ритми; и въпреки че винаги звучал гласът на младия Уорд, в него се долавяло нещо, което смразявало кръвта на случайните му слушатели. Не останало незабелязано и че Нег, любимият черен котарак на семейството, съскал агресивно и извивал заплашително гръбнака си всеки път, когато необичайните шумове изпълвали мансардата.

Миризмите, които от време на време се излъчвали от лабораторията, също били доста странни и понякога неприятни, ала най-често били леки, почти неуловими и внушавали фантастични образи. Хората, които ги вдишвали, обикновено съзирали причудливи хълмове или безкрайни редици от сфинксове и хипогрифи^[6], губещи се в далечината.

Доктор Уилет навестявал младия Уорд по молба на родителите му и разговорите му с Чарлз били твърде любопитни. Юношата нито веднъж не отказал да поговори с лекаря, но за психиатъра не останало скрито обстоятелството, че душата на събеседника му е затворена книга за всички без изключение. Често Уилет забелязвал в кабинета му странни неща — малки восъчни фигурки, наредени по полиците и върху писалището, и полуизтрити кръгове и пентаграми, нарисувани с тебешир или въглен в близост до ъглите на помещението. Отгоре на всичко всяка нощ къщата била огласяна от загадъчни песнопения и заклинания, така че за родителите на Уорд станало трудно да задържат прислугата си и мълвата за безумието на сина им плъзнала из целия град.

 

 

През януари 1927 година се случило нещо странно. Точно в полунощ, когато Чарлз, както обикновено, огласял къщата с ритуалните си песнопения, от залива връхлетял леден вятър и земята потреперила. Котаракът Нег показал невиждан досега страх, а всички кучета из Провидънс се разлаяли. Това било само прелюдия към страшната гръмотевична буря, която се разразила — доста нетипично за това време на годината явление. Светкавиците се стоварвали с такава ярост връз сградата, че майката и бащата на Уорд се изплашили да не би домът им да изгори.

Те се втурнали към мансардата, за да разгледат евентуалните поражения, ала на вратата ги посрещнал синът им — бледен, спокоен и решителен, с почти плашещо изражение на триумф на лицето си. Той ги уверил, че къщата изобщо не е пострадала, а бурята съвсем скоро щяла да свърши. Родителите му постояли известно време в нерешителност, но щом надзърнали през прозореца, видели, че Чарлз е прав — мълниите проблясвали все по-далеч и по-далеч от дома им и дърветата престанали да се огъват до земята от титаничните пориви на дъжда и вятъра. Звездите отново се показали на небосвода и ликуващото изражение на сина им се заменило от появата на необичаен плам в очите му.

В продължение на месец-два след този инцидент Чарлз Декстър Уорд прекарвал съвсем малко време в лабораторията си. Той започнал да проявява странен интерес към времето и предприел ексцентрични проучвания, засягащи пролетното топене на снеговете. Някъде през март младият мъж напуснал дома си в полунощ и се върнал чак на сутринта. Майка му се събудила, защото чула ръмженето на автомобилен двигател, затихващо пред входната врата, придружено от приглушени ругатни, и се приближила до прозореца. Четирима души тъкмо издърпвали от автомобила някакъв продълговат сандък, след което по указания на Чарлз го понесли към страничната врата. Жената чула тежко дишане и трополене на стъпки, последвано от глухо тупване на тавана, подир което мъжете слезли по стълбите, излезли на улицата и си заминали с товарния си автомобил.

 

 

На следващия ден Чарлз отново се затворил в лабораторията си и като спуснал щорите, започнал да работи над някаква метална субстанция. Младежът не отварял вратата на никого и упорито отказвал всичката предложена му храна. Няколко часа по-късно се чул остър шум, последван от страшен вик и грохот, като че ли нещо тежко паднало на пода, но когато разтревожената госпожа Уорд похлопала на вратата, синът й с немощен глас й заявил, че нищо не се е случило. Освен това уверил майка си, че отвратителното зловоние, процеждащо се изпод вратата, е съвършено безобидно и се налага да бъде изтърпяно в името на научните му експерименти. Младежът отказал да излезе, но обещал, че ще се присъедини към семейството си за вечеря. Щом странните звуци от мансардата заглъхнали, Чарлз слязъл в трапезарията и първото нещо, което направил, било да забрани на родителите си (и на когото и да било) да се приближават до вратата на лабораторията. Това поставило началото на нов период на тайнственост, защото от този ден нататък на никого не се разрешавало да влиза в мансардното помещение — Чарлз поел ангажимента да го мие и почиства. Той преместил всичките си неща в лабораторията и заживял там до момента, в който купил онова бунгало в Поутъксет и се преселил там с цялото си оборудване, личен багаж и книги.

Вечерта бъдещият пациент на клиниката първи взел вестника и уж случайно откъснал част от него. По-късно доктор Уилет разпитал родителите му и прислугата, за да установи в кой ден точно се случило това, отишъл в редакцията на „Джърнъл“ и възстановил липсващата статия:

На Северното гробище вилнеят похитители на трупове

Тази сутрин Робърт Харт, нощен пазач в Северното гробище, се натъкнал на група мъже с автомобил сред най-старите паметници на поверения му за охрана парцел. Появата му явно изплашила осквернителите и те избягали, преди да успеят да извършат скверното си дело.

Инцидентът се случил в четири часа след полунощ. Вниманието на Харт било привлечено от шума на автомобилен двигател и той се отправил да види какво се случва. На стотина метра от главната алея пазачът зърнал товарен автомобил, но не успял да се приближи до него, защото шумът от стъпките му издал присъствието му. Мъжете се качили в превозното си средство и бързо потеглили. Харт огледал внимателно гробовете наоколо, но тъй като не забелязал някой от тях да е разкопан, предположил, че натрапниците са искали да закопаят нещо.

По-задълбоченият оглед обаче го накарал да промени становището си. Очевидно похитителите са разполагали с достатъчно време да свършат работата си, преди присъствието им да бъде забелязано, понеже пазачът открил дълбок изкоп в онази част от гробището, известна като „Еймъс Фийлд“. По-голямата част от надгробните плочи там били изчезнали преди доста време. Зейналата яма била дълбока и правоъгълна като гроб и вътре в нея нямало нищо — нито ковчег, нито тленни останки. По-късно Робърт Харт проверил гробищния регистър и установил, че според наличните данни там не бил погребан никой.

Сержант Райли от Второ полицейско управление огледал ямата и изказал предположението, че е била изкопана от контрабандисти, които непрекъснато търсят скривалища за нелегалните си товари от алкохол. Когато го попитахме за посоката, в която се отдалечил товарният автомобил, пазачът ни каза, че според него се насочил към „Рошамбо Авеню“.

През следващите няколко дни родителите на Чарлз Декстър Уорд почти не виждали сина си. Той пригодил и спалня към лабораторията си и изобщо не излизал оттам, а обяда си прибирал, след като се уверявал, че прислужницата го е оставила пред вратата му и е слязла надолу по стълбите. Непонятните заклинания и монотонните песнопения продължавали да ехтят от време на време от мансардата, а през останалото време се чувал шум от дрънчене на стъкло, съскане на химикали и бучене на газова горелка. Изпод вратата често се процеждали странни миризми, които нямали нищо общо с предишните. В редките случаи, когато младият Уорд напускал убежището си, всички забелязвали напрегнатия му и същевременно отнесен вид, дал поводи за най-различни слухове сред жителите на Провидънс. Веднъж той едва ли не на бегом се втурнал към „Атенеума“ за някаква книга, която му трябвала, а друг път наел някакъв човек, за да му донесе обгърнати в мистицизъм заглавия от Бостънската библиотека. Родителите на Уорд не можели да се избавят от тревожните си предчувствия, но и те, и доктор Уилет признават пълната си безпомощност.

 

 

На 15 април се случило нещо, което доктор Уилет смята за доста важно. Денят бил Разпети петък — обстоятелство, което според прислугата било едва ли не основополагащо, докато другите го възприели просто като случайно съвпадение. В късния следобед младият Уорд започнал да повтаря с необичайно силен глас някакво заклинание, като едновременно с това явно бил запалил някаква неизвестна субстанция, защото цялата къща се изпълнила с неописуемо зловоние.

Зловещата формула се чувала добре в коридора, независимо от заключената врата, така че госпожа Уорд, притаила се там в тревожно очакване, неволно я запомнила, а сетне я записала по молба на доктор Уилет. Впоследствие психиатърът открил, че това заклинание почти напълно съвпада с откритото в мистичните писания на Елифас Леви^[7], тази тайнствена личност, която първа дръзнала да пристъпи отвъд прага на забранените двери и зърнала страховитите хоризонти отвъд. Младият Уорд го произнасял на латински:

Per Adonai Eloim, Adonai Jehova,

Adonai Sabaoth, Metraton Ou Agla Methon,

Verbum pythonicum, mysterium salamandrae,

cenventus sylvorum, antra gnomorum,

daemonia Coeli God, Almonsin, Gibor,

Jehoshua, Evam, Zariathnnatmik, Veni, veni, veni.

Което ще рече:

Заклинам Адоная Елоим, Адоная Йехова,

Адоная Саваот, Метратон Оу Агла Метон,

със слова на питон и с тайна на саламандър,

с духа на силфида и тяло на гном,

демоните на Божеството, Алмонсин, Гибор,

Йехошуа, Евам, Зариатнатмик,

Ела, ела, ела.

Това продължило без прекъсване в продължение на час-два и през цялото време кучетата в околността не спрели да надават яростен лай. Лаели не само кучетата от чуждите къщи, но и тези в двора на семейство Уорд, ала почти никой от домакинството не им обърнал внимание заради непоносимото зловоние, което засенчвало всички миазми, излъчвани от мансардата досега. Неочаквано проблеснала ослепително ярка мълния, подир която се дочул глас, наподобяващ далечен тътен на гръмотевица. Никой от дочулите го не бил в състояние да го забрави до края на живота си, защото бил неописуемо зловещ и нямал нищо общо с гласа на Чарлз Декстър Уорд. Този отвъден глас разтресъл основите на къщата и поне двама от съседите го чули въпреки оглушителния кучешки лай.

Госпожа Уорд потреперила, защото си припомнила онова, което й разказвал синът й за онзи демоничен глас, отекнал над фермата на Поутъксет Роуд в нощта, в която изчезнал Джоузеф Къруин. Нямало начин да греши, понеже Чарлз изключително живо й бил описал всичко и тя запомнила част от древното и непонятно заклинание: „ДИЕСМИЕС ДЖЕШЕТ БОНЕДОСЕФ ЕДУВЕМА ЕНИТЕМОС“.

Веднага след това всичко наоколо притъмняло, сякаш изведнъж се спуснал здрачът, и се появила нова миризма — съвършено непозната, но също толкова противна, както и предишната. Чарлз продължавал да повтаря тайнствената си формула и майка му чула нещо като: „Йии — наш — Йог-Сотхот — хе — лглб — фи — тродаг“, завършило с френетично изкрещения възглас „Йа!“. Преодолявайки страха си, жената похлопала на вратата на лабораторията, ала никой не й отвърнал. Тя отново почукала, но ръката й застинала във въздуха, защото в същия миг дочула и втори глас. Този глас звучал едновременно с демоничния кикот на другия глас! Това било последното, което си спомнила впоследствие, защото изпаднала в несвяст.

 

 

Господин Уорд се върнал вкъщи в шест и петнайсет и като не заварил жена си в стаите на приземния етаж, попитал слугите и те му казали, че най-вероятно е пред лабораторията на Чарлз, откъдето продължавали да се разнасят странни звуци. Мъжът се втурнал нагоре по стълбите и щом зърнал съпругата си да лежи в безсъзнание на пода, се хвърлил да й налее вода от най-близката чешма. Госпожа Уорд тъкмо отворила очи, когато съпругът й внезапно почувствал необяснима слабост и рухнал тежко на земята. В този миг от притихналата лаборатория се дочул едва доловим диалог или имитация на диалог с въпроси и отговори, утвърждавания и възражения. Единият глас без съмнение принадлежал на Чарлз, ала другият бил толкова дълбок, дрезгав и глух, че нито един млад човек не би могъл да го изобрази дори и при желание от своя страна. Той звучал толкова плашещо, светотатствено и кощунствено, че в мига, в който го чула, жената надала пронизителен вик, изтръгнал Теодор Хоуленд Уорд от унеса му. Той сграбчил съпругата си и двамата се втурнали надолу по стълбите. Докато взимали тичешком стъпалата, до слуха им достигнало нещо, от което и двамата едва не изгубили равновесие. Иззад заключената врата на лабораторията се дочул ужасеният вик на сина им, последван от някакъв глас, който бил пределно лаконичен, но въпреки това успял да изпълни душата на Теодор Уорд с необясним страх:

— Шшшшт! Пиши!

 

 

След вечерята господин и госпожа Уорд дълго обсъждали случилото се и стигнали до решението, че трябва незабавно да проведат сериозен разговор със сина си. Колкото и значими да били заниманията на младия Чарлз, поведението му през последните дни преминало всички разумни граници и се превърнало в заплаха за душевното спокойствие на всички обитатели на дома. Навярно юношата бил изпаднал в пълно умопомрачение, защото само безумец би могъл да надава подобни кошмарни писъци и да води въображаеми разговори с различни гласове. Всичко това трябвало да бъде прекратено на момента — в противен случай госпожа Уорд можела да се разболее тежко, а задържането на каквато и да е прислуга щяло да стане невъзможно.

Теодор Уорд се надигнал от стола си и се заизкачвал по стълбите, водещи към мансардата. На третия етаж той забавил ход, понеже дочул шумолене от лабораторията на сина си, сякаш някой прелиствал трескаво стари томове. Джентълменът сложил ръка върху дръжката и вратата се отворила с проскърцване. Чарлз стоял в средата на помещението с цял наръч книги и хартии в ръце, ала щом зърнал баща си, изтървал товара си и се отпуснал немощно на земята. Младежът бил отслабнал неимоверно и изглеждал изнурен и изпит. Нямало скандал. Теодор Уорд му заговорил бавно и спокойно, а когато приключил, Чарлз му отвърнал, че е напълно съгласен с него, и добавил, че всички тези гласове и заклинания са непростими негови прегрешения. Той обещал, че отсега нататък ще се грижи за спокойствието на всички обитатели на къщата и отбелязал, че бъдещата му работа е свързана с четене на книги, а не с шумни песнопения. По отношение на уплахата и припадъка на майка си юношата изразил дълбокото си съжаление и казал, че беседата, дочута от нея, представлявала част от сложно символично тайнство, целящо създаването на определена духовна атмосфера. Непонятната терминология, използвана от сина му, объркала господин Уорд, но поне всичките му съмнения за душевното разстройство на Чарлз се разсеяли, въпреки напрегнатото състояние на момчето. Всъщност разговорът не завършил с нищо конкретно — Чарлз взел книгите си и напуснал лабораторията, а Теодор Уорд постоял известно време сам, без да знае какво да мисли. Заниманията на сина му изглеждали не по-малко мистериозни от смъртта на горкичкия Нег, който бил намерен след час в сутерена с изцъклени очи и разкривена от ужас уста.

Воден от неясен инстинкт, угриженият родител огледал с любопитство опустелите полици, опитвайки се да определи кои заглавия е взел синът му. Още от детските си години Чарлз поддържал библиотеката си в строг ред и тематична последователност, ето защо не представлявало особена трудност да се отгатне какво липсва. Господин Уорд се удивил, когато видял, че книгите по окултизъм и древна история стоят по местата си, ала за сметка на това всички томове, посветени на новата история, наука, география, философия и съвременна художествена литература са изчезнали.

Това била необичайна промяна в интересите и наклонностите на Чарлз Декстър Уорд и баща му останал дълго време в лабораторията, замислен над странната метаморфоза. В помещението имало и още нещо, което изпълвало възрастния Уорд с тревожна напрегнатост, и той се огледал, опитвайки се да открие източника му. Самата атмосфера била пропита с него и бащата на Чарлз си дал сметка, че го усещал още от мига, в който пристъпил прага на лабораторията.

Не след дълго Теодор Уорд открил отговора на въпроса, който го измъчвал. Северната стена над камината продължавала да е покрита с резбованата ламперия от къщата на Олни Корт, ала от прецизно реставрирания портрет на Джоузеф Къруин не се виждала и следа. Явно високата температура, съпътстваща експериментите на Чарлз, не пощадила маслените бои и довела до непоправимото. Портретът на някогашния корабовладелец завинаги престанал да следи младия мъж, с когото имал поразителна прилика, и сега лежал на пода под формата на купчинка сиво-синкав прах.