Хауърд Лъвкрафт
Възкресителят (1) (Случаят с Чарлз Декстър Уорд)

Първа глава
Заключение и Пролог

От частната клиника за душевноболни в близост до Провидънс, щата Род Айлънд, неотдавна изчезна един изключително странен пациент. Името му беше Чарлз Декстър Уорд, а човекът, който го бе настанил в болницата, беше сломеният му от мъка баща — неволен свидетел на умопомрачението на сина си, отначало проявяващо се в ексцентрични привички и наклонности, а по-късно прераснало в тежък маниакален синдром със склонност към убийство. Необикновените изменения в мозъка на болния още повече озадачават лекарите и те признават, че този случай ги изправя пред задънена улица, понеже изобилствал от патологични деформации както от психологически, така и от физиологичен характер.

Първо, пациентът изглеждаше доста по-възрастен от своите двайсет и шест години. Без съмнение умственото разстройство състарява с изумителна бързина, само че лицето на младия човек имаше онзи вид, който обикновено придобиват престарелите мъже. Второ, органичните процеси в организма му свидетелстваха за фрапиращи отклонения, нечувани в медицинската практика. Дихателната и сърдечната дейност бяха лишени от какъвто и да е ритъм, болният бе изгубил гласа си, така че можеше единствено да шепне, храносмилателният процес бе забавен до краен предел и сведен до минимум, а нервните му реакции на обичайните дразнители нямаха нищо общо с документираните в историята на медицината — били те нормални или патологични. Кожата му беше суха и студена, досущ като на мъртвец, а лабораторните изследвания на структурата й доказаха необичайната й грапавина и твърдост. Дори голямото родилно петно на дясното му бедро бе изчезнало, но за сметка на това на гърдите му се бе появило странно черно образувание, което по-рано не бе присъствало там. Най-общо казано, всички медици бяха единодушни, че метаболизмът на пациента е забавен до критични нива и че науката не познава подобен прецедент.

Психиката на Чарлз Декстър Уорд също свидетелстваше за чудовищните процеси, обхванали тялото и разсъдъка му. Неговата лудост не приличаше на нито една от деменциите, описани в научните трудове, и бе съпроводена от интелектуален потенциал, който би могъл да го превърне в гений или вожд, стига да не бе приел толкова необичайна и уродлива форма. Доктор Уилет, домашният лекар на семейство Уорд, твърдеше, че изключителните умствени способности на младия Чарлз са се увеличили неимоверно след задълбочаването на болестта му. Наистина пациентът е бил запален изследовател и познавач на древността, но дори и в най-блестящите си ранни работи не е показвал такова проникновение и усет за същината на нещата, както в беседите с психиатрите. Разбираемо е, че да се изпрати по законен път такъв човек в клиника за душевноболни е било нелека задача — особено на фона на изключителния интелект, който е афиширал пред медицинските лица — и в крайна сметка единствено свидетелствата на обкръжаващите го лица и странните пропасти, зейнали в респектиращия пейзаж на неговата уникална образованост, допринесли за въдворяването му в лечебното заведение. До момента на изчезването си Чарлз Декстър Уорд продължил да чете с неугасваща страст, както и да води задълбочени разговори с лекуващите го лица, доколкото позволявало ужасното състояние на гласа му. Любопитно е, че неколцина странични наблюдатели упорито твърдяха, че болният няма да остане дълго затворен, ала въпреки това се оказаха абсолютно неспособни да предотвратят бягството му.

Единствено доктор Уилет, който приветствал появата на Чарлз Декстър Уорд на този свят и оттогава насетне наблюдавал развитието на тялото и ума му, сякаш се тревожел от мисълта за бъдещата му свобода. Той бе станал свидетел на ужасни събития и беше направил кошмарно откритие, за което не смееше да разкаже на скептично настроените си колеги. Навярно Уилет пази някаква тайна, свързана с този случай, защото е бил последният човек, видял болния преди бягството му; освен това има и свидетели, които ясно си спомнят, че Уилет е напуснал стаята на пациента след последния им разговор, изпълнен със смесени чувства на ужас и облекчение. Самото изчезване на Чарлз Декстър Уорд от болницата на доктор Уейт така и си остава неразгадана мистерия. Отвореният прозорец на стаята едва ли обяснява случилото се — все пак става дума за двайсетметрова височина, — ала въпреки всичко след въпросния разговор с Уилет младият човек изчезва безследно. Самият Уилет не е направил никакви публични изявления, макар че изглежда забележимо по-спокоен в сравнение с преди. Някои дори смятат, че е склонен да сподели съкровените си мисли, но се бои, че никой няма да му повярва. След беседата му с Уорд санитарите тропали напразно по вратата на стаята на болния, но никой не им отговорил; в крайна сметка те нахълтали вътре и за своя изненада открили, че в помещението няма никого. През отворения прозорец подухвал прохладен априлски ветрец и разпръсквал из стаята странно облаче сиво-синкав прах, който едва не ги задушил. Един от санитарите сподели, че малко преди това повечето кучета от околността се разлаяли яростно, но бързо се успокоили, пък и по това време Чарлз Декстър Уорд все още се намирал в компанията на Уилет.

От клиниката веднага телефонирали на бащата на Уорд, съобщавайки му за тайнственото изчезване на младежа. Междувременно доктор Уейт извикал колегата си Уилет и след кратък разговор двамата отрекли категорично своята съпричастност към бягството. Почерпените от най-близките приятели на Уилет и възрастния Уорд откъслечни сведения обаче звучат просто фантастично и дори потресаващо. Каквото и да се говори, единственият неопровержим факт си остава следният — и до днес не са открити никакви следи от пациента Чарлз Декстър Уорд.

 

 

Още от най-ранно детство Чарлз Декстър Уорд обожавал древността и всички свързани с нея артефакти, документи и сведения. Най-вероятно влияние върху него е оказала атмосферата на старинния град, където е израснал, както и множеството реликви и антики, изпълнили почти всяко кътче на просторния дом на родителите му — величествена постройка на Проспект Стрийт, издигаща се на самия хребет на хълма. С годините любовта му към старините се увеличавала, ето защо не е никак чудно, че историята, генеалогията, колониалната архитектура, старинните мебели и занаяти изместили всичко останало от сферата на интересите му. Това е доста важно от гледна точка на бъдещото му безумие, защото дори и да не е станало първопричина за болестта му, най-малкото е изиграло значителна роля в задълбочаването й. Всички странни пропуски в знанията му, забелязани от психиатрите, били свързани със съвременността и се компенсирали от респектираща ерудиция по отношение на миналото. Медицинските лица дори имали чувството, че болният сякаш се е преселил в миналото, използвайки нещо като автохипноза. Колкото и странно да изглежда обаче, в един момент Чарлз Декстър Уорд изгубил интерес към реликвите и антиките, които познавал толкова добре, и престанал да се отнася с предишното уважение и респект към тях, сякаш това били най-обикновени предмети от всекидневния бит, в които нямало нищо интригуващо. Някъде по това време младият мъж насочил вниманието си към изучаването на общоизвестните факти от съвременната история, които били изтрити напълно от паметта му. Естествено, той всячески се стараел да прикрие това свое незнание, макар че за всички, които го наблюдавали, било очевидно, че поглъща трескаво всяко зрънце информация, засягаща както собствения му живот, така и социалните, и културни особености на двайсетия век — неща, които човек като него, роден през 1902 година и завършил престижна гимназия, би трябвало да познава като петте пръста на ръката си. Лекарите в клиниката не могат да проумеят и до днес как изобщо е възможно човек като Уорд да се интегрира в сложния заобикалящ го свят, при положение че не знае нищо за него и поради тази причина смятат, че в момента той се е „притаил на дъното“ и се опитва да натрупа необходимия запас от знания, за да не се отличава от обикновените хора.

 

 

Генезисът на болестта на Чарлз Декстър Уорд повдига редица въпроси, които все още нямат единодушен отговор сред психиатрите. Според доктор Лаймън, известен учен от Бостън, душевното разстройство на болния води началото си от 1919 или 1920 година, когато той вече завършвал гимназията на Моузес Браун и най-неочаквано загърбил интереса си към миналото и артефактите, свързани с него, за да се насочи към окултизма. Тогава младежът отказал да положи изпити за колеж с аргумента, че е зает с доста по-важни дела. Това се потвърждава от изменилите се по това време наклонности на Чарлз Декстър Уорд, от продължителното време, което започнал да прекарва в градския архив, и най-вече от упоритите му търсения из старите гробища, продиктувани от желанието му да намери един точно определен гроб, изкопан през 1771 година — гробът на далечния му предшественик Джоузеф Къруин, част от чиито книжа младият Уорд намерил зад ламперията в порутената къща на Олни Стрийт, издигаща се на билото на хълма Стампърс, където Къруин навремето живял.

Никой не може да отрече, че през зимата на 1919–1920 година у Чарлз Декстър Уорд настъпила голяма промяна и в един момент той преустановил всички проучвания, свързани с антикварната му страст, и се насочил към окултните науки, посвещавайки им цялото си време и внимание. Младият мъж провеждал изследванията си както у дома, така и в чужбина — в множество пътувания извън границите на Съединените щати, които прекъсвал само за да издирва гроба на своя праотец.

Доктор Уилет обаче изразява категоричното си несъгласие с мнението на доктор Лаймън, обосновавайки възраженията си с близкия си и непрекъснат контакт с болния, от една страна, и със собствените си изследвания и открития, направени в последно време — от друга. Тези изследвания и открития вероятно са наложили своя отпечатък, защото гласът му трепери, когато говори за тях и ръцете му не се подчиняват, когато иска да ги опише. Уилет признава, че измененията в поведението на Чарлз Декстър Уорд в периода между 1919 и 1920 година са обозначили началото на един процес, достигнал до своята кулминация през 1928 г. с висшата степен на чудовищното и противоестествено превъплъщение на болния, но в същото време наблюденията му подсказват доста по-различна интерпретация на случилото се. Без да прикрива, че Чарлз Декстър Уорд е бил доста неуравновесен като малък и е имал склонност към бурно изразяване на чувствата си, той отказва да признае, че тогавашната промяна в поведението на юношата отбелязва началото на прехода от здравето към болестта, очевидно вярвайки на твърденията на Уорд, че е открил (или преоткрил) нещо, което има революционно и епохално значение за човешкия разум.

Истинското безумие според доктор Уилет започва доста по-късно — след откриването на портрета на Къруин и старинните документи; след странните задгранични пътешествия на Уорд; след зловещите ритуали и заклинания, изпълнени при загадъчни обстоятелства; след получаването на определени отговори на тези заклинания, при което изплашеният до дъното на душата си юноша написва печално известното си отчаяно писмо; след вълната от вампиризъм и какви ли не страшни слухове в Поутъксет и определено след като съзнанието на Чарлз Декстър Уорд започва да изтрива всички спомени за съвременната действителност, той изгубва гласа си и физическото му състояние претърпява онези необясними изменения, озадачили медицинските лица.

Именно по това време, отбелязва Уилет, у болния възникнали първите чудовищни отклонения. Същевременно докторът твърди, че разполага и с достатъчно свидетелства, потвърждаващи реалността на съдбовното откритие на Уорд. Първо, двама души с високо образование са виждали книжата на Джоузеф Къруин, а второ — самият юноша е показвал на лекаря тези документи, както и страница от личния дневник на Къруин; в чиято автентичност докторът не е имал и най-малкия повод да се усъмни. Тайникът, където младият Чарлз е открил въпросните архиви, също е съхранен и Уилет твърди, че никога няма да забрави последния път, когато ги е разглеждал — при обстоятелства, в които никой не би повярвал, а и той не разполагал с никакви доказателства за тяхната достоверност. Към тези любопитни сведения би следвало да се добавят и писмата на Орн и Хътчинсън с неразгаданите им тайни и съвпадения, енигматичния случай с почерка на Къруин, сведенията на детективите за доктор Алън и онова ужасно послание, наподобяващо средновековен ръкопис, което доктор Уилет открил в джоба си, когато дошъл в съзнание след един изключително опасен експеримент.

Ала най-убедителни от всичко са двата чудовищни резултата, получени от лекаря с помощта на няколко формули по време на последните му проучвания; това са резултати, които доказват по неопровержим начин автентичността на книжата и светотатственото им съдържание, ала сега са заличени завинаги от човешкото познание.

 

 

Когато човек се обръща към детството на Чарлз Декстър Уорд, не бива да забравя, че той е израснал заобиколен от старинните предмети, превърнали се по-късно в негова страст. През есента на 1918 година, след като проявил голям интерес към тогавашната военна подготовка, юношата започнал обучението си в гимназията на Моузес Браун, намираща се недалеч от дома му. Старинното здание, построено през 1819 година, открай време запленявало любителя на древността, а просторният парк, където се намирало учебното заведение, обръщал погледа му към красотата на природата. Развлеченията, вълнуващи другите младежи, не го привличали, ето защо Чарлз Декстър Уорд прекарвал по-голямата част от времето си вкъщи, в разходки по улиците, в училището и на военните занятия, а историческите и генеалогичните си проучвания провеждал в градския архив, в кметството, в обществената библиотека, в „Атенеума“^[2], в библиотеките „Джон Картър Браун“ и „Джон Хей“ в университета „Браун“ и в наскоро откритата библиотека „Шепли“ на Бенефит Стрийт. По това време Чарлз бил висок и слаб русоляв младеж с наблюдателен поглед и леко прегърбена стойка, който се обличал небрежно и създавал впечатление на неособено привлекателен, но безобиден юноша със странни и донякъде ексцентрични наклонности.

Скитанията му винаги представлявали пътешествия в миналото, по време на които Уорд съумявал да сътвори жива и пъстра картина на някогашните столетия от множеството реликви и антики на родния му град. От задните прозорци на дома на родителите му — величествена постройка в георгиански стил, издигаща се на билото на висок хълм от източната страна на реката — се откривала забележителна гледка към безбрежното море от шпилове, куполи, покриви и камбанарии в долната част на Провидънс и пурпурните хълмове, мержелеещи се в далечината. Когато бил по-малък, любознателният Чарлз прекарвал часове, загледан като омагьосан в хипнотизиращия го пейзаж, а щом поотраснал, започнал да предприема знаменитите си разходки из старинния град, всяка от които го отвеждала все по-далеч и по-далеч. Тези скитания, в съчетание със задълбочените изследвания на миналото, в крайна сметка изместили от съзнанието на Уорд целия му съвременен свят и подготвили почвата, където през съдбовната зима на 1919–1920 година паднаха семената, дали онези странни и чудовищни плодове.

Доктор Уилет е сигурен, че до настъпването на тази злополучна зима антикварната страст на младежа не е таила в себе си никаква заплаха. Гробищата не представлявали никакъв интерес за него, като се изключи историческата и естетическата им стойност, и в характера му не се забелязвала никаква склонност към насилие. Ала именно тогава, макар и бавно, и постепенно, започнали да се проявяват необикновените последствия от една от генеалогичните му находки, направена година по-рано, когато Чарлз Декстър Уорд открил сред предците си личността на някой си Джоузеф Къруин, който дошъл от Сейлъм през март 1692 година и за когото се носели множество фантастични и зловещи слухове.

През 1785 година Уелкъм Потър, прапрадядо на Чарлз, се оженил за Ан Тилингаст, дъщеря на госпожа Елиза и внучка на капитан Джеймс Тилингаст, за чийто баща обаче не били запазени никакви сведения. В края на 1918 г., докато разглеждал един старовремски ръкописен регистър в градския архив, младият историограф неочаквано се натъкнал на запис за промяна на фамилията, съгласно който госпожа Елиза Къруин, вдовица на Джоузеф Къруин, възвърнала през 1772 година заедно със седемгодишната си дъщеричка Ан моминското си име Тилингаст с основанието, че „фамилията на Съпруга й се опетнила с Позор по Причина, станала известна след Кончината му и потвърждаваща прежните Слухове, на които благоверната му, порядъчна и достопочтена Съпруга не вярвала, докато съществувала дори и Сянка на Съмнение“. Тази информация била открита от Уорд съвсем случайно, докато се опитвал да разлепи две страници, явно нарочно залепени и номерирани като една.

Младежът веднага разбрал, че е открил неизвестен до този момент на рода му праотец. Находката го развълнувала още повече, защото до ушите му били стигали какви ли не смътни намеци, засягащи този човек, за когото не били останали никакви официални сведения. Сякаш всички се били наговорили да изтрият завинаги спомена за него. Това възпламенило още повече желанието на Уорд да узнае какво толкова са искали да скрият и забравят някогашните жители на Провидънс и какви са били същинските им мотиви и основания за подобно деяние.

До момента на тази находка романтичният интерес на Чарлз Декстър Уорд към личността и живота на Джоузеф Къруин не преминавал границите на обикновеното любопитство. След като открил обаче родствената си връзка с тази обгърната в тайнственост и забрава персона, юношата започнал систематично да издирва всички сведения, които биха могли да хвърлят сноп лъчи върху енигматичния образ на Къруин. В крайна сметка плодовете на изследователския му труд надминали дори неговите собствени очаквания, защото старите писма, дневници и непубликувани мемоари, открити сред потъналите в паяжини и прах тавани и мансарди на Провидънс, съдържали множество ценни сведения, избегнали унищожението поради лекомислието и безотговорността на авторите им. Но дори и да не се бяха запазили през всичките тези години, навярно младият историограф пак щеше да успее да събере достатъчно информация, понеже музеите в Ню Йорк са известни с богатите си колекции от писма от колониалния период. Най-значимата роля обаче — според доктор Уилет, който я смята за първопричина за всичко случило се впоследствие с Чарлз Декстър Уорд — е изиграла находката от август 1919 година, когато младежът намира книжата на самия Джоузеф Къруин зад ламперията в запустялата къща на Олни Корт. Без съмнение именно те са разтворили черните бездни на кошмара пред юношата — бездни, по-страшни и дълбоки дори от Преизподнята.