Хауърд Лъвкрафт
Шепнещият в тъмнината (8)

VIII

Не ме питайте колко дълго е продължила моята забрава или кое от случилото се впоследствие е било просто сън. Ако ви кажа, че от време на време съм се събуждал и съм виждал някои неща, вие ще ми отговорите, че това ми се е присънило — както ми се е присънило и всичко, случило се по-нататък до момента, когато избягах от къщата, добрах се до сайванта, където бях зърнал стария форд, качих се в него и го подкарах бясно из хълмистата местност, която в края на краищата ме доведе — след много часове на лутане из горските лабиринти — до селището, оказало се Тауншенд.

Вие навярно няма да се доверите и на останалите детайли от моя разказ — ще кажете, че всички фотографии, звукозаписи, цилиндри, разговарящи с помощта на прибори и всевъзможните други доказателства представляват не друго, а чиста проба измама от страна на изчезналия Хенри Ейкли, една стопроцентова мистификация. Можете даже да намекнете, че той се е наговорил с други чудаци, за да осъществи тази глупава, нелепа и същевременно съвършена мистификация — че той самият е организирал инцидента в Кийн, когато от влака е бил свален колетът с черния камък, както и че той е накарал Нойес да направи чудовищния запис на восъчния цилиндър. Странно е обаче, че Нойес така и не беше открит; че е останал неизвестен във всички селца в близост до дома на Ейкли и никъде не го познават, макар и често да е посещавал тези райони. Бих искал да прекратя всички свои опити да си спомня номера на автомобила му — а може би е и по-добре, че не мога да се сетя за него. Защото аз — въпреки всичко, което си мислите и говорите, и въпреки всичко, което понякога си повтарям на себе си — съм сигурен, че зловещите пришълци от другаде се спотайват някъде из непроучените хълмове, както и че имат свои шпиони и пратеници в света на хората. Да стоя по-далеч от тези същества и техните пратеници — това е всичко, което бих искал от живота си за в бъдеще.

Когато моят безумен разказ подтикна шерифа да изпрати отряд в къщата, от Ейкли вече нямаше и следа. Неговият широк халат, жълтият шал и бинтовете за крака лежали на пода до изящното му кресло и било невъзможно да се разбере каква част от дрехите му е изчезнала заедно с него. Кучетата и домашните животни действително отсъствали, а по стените на къщата и във вътрешността й имало необичайни следи от куршуми. Освен тези неща обаче, нищо необикновено не било открито там. Нито цилиндри, нито прибори, нито доказателствата, които бях донесъл с пътната си чанта, нито някакъв особен мирис, нито странни вибрации, нито следи на пътечката, както и нищо от онези неща, които зърнах в последния момент.

След бягството си останах една седмица в Братълбъро, където разпитвах най-различни хора, познавали Ейкли, вследствие на което се убедих, че случилото се не е продукт на илюзия или сън. Необичайните покупки на кучета, боеприпаси и химикали, които правел Ейкли, както и прекъснатите телефонни кабели до дома му — всичко това беше записано и документирано. Нещо повече — всички хора, които са го познавали — включително и синът му в Калифорния, — настояват, че откъслечните изказвания, които правел по повод на своите изследвания, са били напълно последователни. Солидните хора го смятаха за луд — без да се замислят заявяваха, че всички събрани доказателства се явяват част от една грандиозна мистификация, изфабрикувана с прецизността на безумец; но по-необразованите жители подкрепяха съображенията му във всяко едно отношение. Той беше показвал на някои от тези селски жители фотографиите и черния камък и даже им бе давал да прослушат отвратителния запис; всички до един твърдяха без колебание, че следите и жужащият глас са точно такива, каквито ги описват древните легенди.

Те потвърдиха също, че около дома на Ейкли все по-често и по-често можело да се види и чуе нещо подозрително след откритието му на черния камък и че това място се избягва от всички, с изключение на пощальона и случайни хора. Тъмната планина и Кръглия хълм отдавна имаха лошата слава на места, обитавани от призраци, ето защо не успях да открия хора, които някога да са разглеждали внимателно дори и едното от тези места. Случаите на изчезвания сред кореняците бяха щателно документирани, като измежду тях изпъкваше безследното изчезване на бродягата Уолтър Браун, за когото Ейкли неведнъж споменаваше в своите писма. Даже се срещнах с един фермер, утвърждаващ, че с очите си е видял едно от странните мъртви тела по време на наводнението в Уест Ривър, обаче разказът му беше твърде объркан, за да се отнеса сериозно към него.

Напускайки Братълбъро, реших никога повече да не се върна във Вермонт и в онзи момент бях абсолютно убеден, че решението ми е окончателно. Тези диви хълмове наистина представляват преден пост на зловещата космическа раса — все по-малко се съмнявам в това, откакто прочетох съобщението за откриването на деветата планета от Слънчевата система, намираща се отвъд Нептун, както бе предсказано от пришълците. Астрономите, които изобщо не подозираха колко злокобно точни са се оказали, нарекоха тази планета Плутон. Без съмнение това не е нищо друго, освен мрачния Йюггот — и ме побиват тръпки при мисълта защо чудовищните й обитатели са пожелали планетата да бъде открита точно по това време. Напразно се мъчех да убедя себе си, че демоничните създания нямат намерение да извършат нищо враждебно по отношение на Земята и нейните обитатели.

Но аз още не съм ви разказал за онова, което се случи в края на онази ужасна нощ във фермерската къща. Както споменах, най-накрая успях да попадна в несигурните обятия на тревожен сън; неспокойна дрямка, изпъстрена със съновидения на чудовищни извънземни пейзажи. Не бих могъл да кажа кое точно ме събуди, ала това, че в един момент наистина се събудих, не подлежи на съмнение. Първото ми смътно впечатление беше, че чух едва доловимото проскърцване на дъски под нечии стъпки пред вратата на стаята ми, последвано от непохватни опити за отваряне на заключената от мен врата. Те обаче много бързо приключиха; след което долових гласове от стаята под мен. Там по всяка вероятност имаше неколцина говорещи, защото се усещаше, че между тях се вихри нещо като спор.

Вслушах се внимателно за няколко секунди и напълно прогоних от съзнанието си последните фрагменти от съня — гласовете бяха такива, че мисълта за продължаване на нощния отдих изглеждаше повече от нелепа. Интонациите на говорещите бяха различни, но този, който поне веднъж бе слушал записа от фонографа, изобщо не би се съмнявал в произхода и принадлежността на поне два от тях. Колкото и чудовищна да беше тази мисъл, разбрах, че се намирам под един покрив с безименните същества от глъбините на Космоса; защото тези два гласа без всякакво съмнение представляваха точно онова дяволско жужене, използвано от Създанията отвън в техните разговори с хората. Двата жужащи гласа се различаваха един от друг по височина, темпо и интонация, ала определено принадлежаха на представители на прокълнатата раса.

Третият глас идваше от машината, присъединена към някое от изолираните мозъчни вещества от цилиндрите. Той можеше да се различи много по-ясно от жуженето на пришълците — гръмък, металически, безжизнен глас, какъвто бях слушал вечерта, с безлична интонация и скриптящ маниер — такова нещо не можеше да се забрави. Не се опитвах да си задавам въпроса, дали беше идентичен с онзи глас, който слушах вечерта, защото си дадох сметка, че всеки мозък би произвел същите вокални тонове, след като е бил присъединен към същия прибор; единствените отлики ще касаят най-вероятно ритъма, езика, скоростта и произношението. В допълнение на картината се чуваха и два човешки гласа; единият от тях ми беше абсолютно неизвестен и по всяка вероятност принадлежеше на някой местен жител, а в другия без усилие разпознах меките бостънски нотки на моя неотдавнашен гид — господин Нойес.

Докато правех отчаяни опити да разбера думите, които масивният под на стаята ми надеждно заглушаваше, долових и други звуци от същото помещение, където се бяха събрали говорещите — шум от скърцане, размърдване и тътрене по пода, което създаваше впечатлението, че стаята е претъпкана с живи същества. Те по всяка вероятност бяха повече, отколкото можех да предположа от първоначалния брой гласове. Истинската природа на царящата там възбуда и шум беше трудна за описание, понеже нямаше с какво да бъде сравнена. Из помещението се движеха някакви обекти, които изглежда бяха разумни същества; звукът от крачките им напомняше тежко трополене — като че ли по пода тромаво се тътреха създания с лоша координация, изградени от рогово вещество или твърда гума. Ако използвам по-конкретно, но не толкова точно сравнение — впечатлението беше сякаш хора, обути с несъразмерно по-големи дървени обувки, се тресат и обикалят по полирания дървен под. Изобщо не се опитвах да си представя произхода и външния вид на съществата, които издаваха тези звуци.

Скоро ми стана ясно, че ще бъде невъзможно да разбера нещо свързано от протичащия разговор. Отделни думи — като моето име и това на Ейкли — звучаха от време на време напълно разбираемо, особено когато ги произнасяше механичният глас; истинското им значение обаче си оставаше неясно заради липсващия контекст. И досега не мога да извлека определено свързано съдържание от дочутото, а страхът, породен от него, беше по-скоро плод на внушение, отколкото на разкрило ми се откровение. Разбирах, че ужасяващ и смразяващ кръвта конклав^[1] се е събрал там; но каква именно е темата на обсъждането, за мен си оставаше загадка. Въпреки уверенията на Ейкли за дружелюбността и приятелските настроения на Създанията отвън, аз бях обхванат от усещането за нещо светотатствено и гибелно.

Търпеливо прислушвайки се, накрая започнах да различавам гласовете един от друг, макар и още да не бях в състояние да схвана същността на произтичащото долу. Обаче ми се удаде, доколкото успях да преценя, да уловя емоциите, владеещи основните участници в обсъждането. Единият от жужащите гласове например принадлежеше на вероятен носител на някакви властни пълномощия, понеже в него се усещаха нотки на авторитарност; докато механичният глас — въпреки своята гръмкост и регулярност — очевидно принадлежеше на субект, намиращ се в подчинена позиция, тъй като в него се долавяше молба. В гласа на Нойес пък звучеше оттенък на примирение. Що се отнася до останалите участници, там не се решавах да правя предположения. Не чувах добре познатия ми шепот на Ейкли, ала това не ме учудваше, защото толкова слаб звук надали би проникнал през масивния под на моята стая.

Ще се опитам да приведа тук част от разпокъсаните думи, а също и някои други звуци, които долових, обозначавайки този, който ги произнася, доколкото мога.

Първите разбираеми фрази принадлежаха на говорещата машина:

(Говорещата машина)

„… взех го със себе си… получи обратно писмата и записа… да се сложи край на това… вземайки под внимание… вижда и чува… дяволите да го вземат… безлична сила в края на краищата… нов, лъскав цилиндър… велики Боже…“

(Първи жужащ глас)

„… по това време спряхме… малък и човешки… Ейкли… мозък… казва…“

(Втори жужащ глас)

„… Нйарлатхотеп… Уилмарт… записите и писмата… евтин трик…“

(Нойес)

„… (непроизносима дума или име, вероятно Н’гах-Ктхун)… безвредно… покой… две седмици… театрално… казах ви и преди…“

(Първи жужащ глас)

„… няма причина… първоначалния план… резултати… Нойес може да наблюдава… Кръглия хълм… новия цилиндър… колата на Нойес…“

(Нойес)

„… добре… всички са ваши… тук, долу… да си почине… място…“

(Няколко гласа едновременно и адски неразбираемо.)

(Тропот на множество крайници, сливащ се с възбуден шум и грохот.)

(Странен звук, наподобяващ размахване на криле.)

(Шум на подкаран автомобил, постепенно заглъхващ.)

(Тишина.)

Ето какви неща достигнаха до моите уши отдолу, докато аз, без да помръдна, лежах на леглото в тази обитавана от призраци селска къща, разположена в пазвата на демоничните хълмове. Лежах напълно облечен, стиснал револвера в дясната си ръка и фенерчето в лявата. Изобщо не ми се спеше, както вече ви казах, и въпреки това някаква зловеща парализа ме бе сковала и не ме освободи дълго след като и последният от звуците не затихна в мрака. Някъде изотдолу до мен достигаше отчетливото тиктакане на старинния дървен кънектикътски часовник, както и неравното хъркане на спящ човек. Изглежда Ейкли най-сетне бе заспал след бурното нощно обсъждане, което изобщо не ме учудваше.

Не бях в състояние нито да помисля какво ли би могло да означава това, което чух, нито да реша какво да правя. Какво толкова бях чул в края на краищата, което не знаех преди? Нима не ми беше известно, че сега пришълците свободно влизат и излизат от къщата? Въпреки това нещо в този дочут фрагментарен разговор невъобразимо ме уплаши, пробуди най-чудовищните подозрения и най-страховитите съмнения и ме застави страстно да желая всичко това да не се окаже нищо друго, освен сън. Мисля си, че е възможно подсъзнанието ми да е уловило нещо, недостъпно до този момент за моя разсъдък. Но какво да мисля за Ейкли? Не беше ли той мой приятел и би ли допуснал с мен да се случи нещо лошо, докато съм негов гост? Спокойното похъркване отдолу сякаш доказваше смехотворния характер на всички страхове, които ме бяха обхванали.

Възможно ли бе злокобните сили да са използвали Ейкли като примамка, за да пристигна тук, в хълмистата местност, донасяйки със себе си писмата, записа и снимките? Дали тези същества възнамеряваха да унищожат нас двамата, понеже знаем твърде много за тях? Отново си помислих за неочакваността и неестествеността на внезапната промяна, настъпила между предпоследното и последното писмо на Ейкли. Интуицията ми подсказваше, че нещо не е наред. Нещата не бяха такива, каквито изглеждаха. Киселото кафе, което изхвърлих — не беше ли това някакъв опит от страна на злонамерено настроени същества да ме отровят или упоят? Трябваше да поговоря с Ейкли — при това веднага — и да го накарам да направи трезва оценка на ситуацията. Те го бяха хипнотизирали с обещанията си за космически пътешествия и открития, но сега беше длъжен да се вслуша в доводите на разума. Налагаше се да се измъкнем оттук, преди да е станало твърде късно. Ако той бе загубил напълно волята си, за да се освободи, аз щях да направя всичко възможно, за да го подкрепя. Или пък, ако не успеех да го убедя, то поне щях да се опитам да избягам сам. Бях сигурен, че Ейкли щеше да ми заеме стария си форд, който стоеше под сайванта — после можех да го оставя в някой гараж в Братълбъро. Когато го зърнах през полуотворената врата на просторното помещение, изглеждаше способен да запали веднага въпреки очукания си външен вид. Моментната неприязън, която бях изпитал към Ейкли по време на вечерния ни разговор и веднага след привършването му, се беше изпарила без следа. Сега той се намираше в такова положение, в каквото се намирах и аз, така че трябваше да се държим един за друг. Знаейки за неговото тежко здравословно състояние, не ми се искаше изобщо да го будя, ала друг изход нямаше. Разбрах, че да остана на това място до сутринта е абсолютно невъзможно.

Накрая се почувствах готов за действия и се протегнах, напрягайки всичките си мускули и възстановявайки контрола си над тях. Когато станах, се заех да действам изключително внимателно и тихо, подчинявайки се по-скоро на някакъв импулс, отколкото на съзнателно внушение. Намерих шапката си, взех чантата и се отправих надолу по стълбите, осветявайки пътя си с фенерчето. В дясната си ръка както преди стисках револвера, а в лявата носех едновременно чантата и фенерчето. Защо предприемах такива мерки на безопасност, не ми беше много ясно — нали слизах долу, за да събудя единствения друг обитател на къщата.

Докато стъпвах на пръсти по скърцащата стълба, можех да чуя хъркането на спящия по-ясно и разбрах, че той се намира в стаята вляво от мен — всекидневната, където не бях влизал досега. Вдясно зееше отворената врата на кабинета, откъдето бях чул гласовете. Отваряйки незаключената врата на всекидневната, насочих лъча на фенерчето по посока на източника на хъркането и накрая осветих лицето на спящия. В следващия миг обаче рязко отдръпнах светлината от него и бързо, по котешки, излязох в коридора, този път реагирайки не инстинктивно, а напълно съзнателно. Защото спящият на кушетката изобщо не беше Ейкли, а моят бивш водач Нойес.

Каква бе тази работа, не бях в състояние да разбера; здравият разум обаче ми подсказваше, че най-добре ще бъде да си изясня колкото се може повече неща, преди да тръгна отново да будя някого. Внимателно затворих вратата на всекидневната зад себе си — така намалявах рисковете да събудя Нойес. После тихичко пристъпих в кабинета, където очаквах да намеря Ейкли, спящ или буден, в голямото ъглово кресло, което очевидно му беше любимото място за отдих. Докато се движех напред, лъчът на фенерчето освети голямата централна маса, на която стоеше един от онези дяволски цилиндри, с приборите за зрение и слух, присъединени към него, очакващ да бъде включен всеки момент. Тук, както предполагах, се намираше мозъкът, който говореше с мен по време на онази неприятна среща; за миг изпитах перверзното желание да включа говорещата машина и да чуя какво ли ще ми каже.

Вероятно, помислих си аз, той и сега усещаше моето присъствие — приборите за зрение и слух не биха могли да пропуснат светлината на фенерчето ми и скърцането на дъските под краката ми. Обаче в този момент изобщо не ми беше до тази джаджа. Машинално отбелязах, че цилиндърът бе чисто нов, с името „Ейкли“ на него, същият, който по-рано бях зърнал на полицата и който моят домакин ме беше помолил да не пипам. Спомняйки си за това сега, можех само да съжалявам за проявеното от мен покорство — страшно би ми се искало да чуя този цилиндър да говори. Един Бог знае какви ужасни тайни, съмнения и въпроси би могъл да изясни! Но може би беше по-добре, че не го направих.

От масата насочих лъча на фенерчето към ъгъла, където, както си мислех, трябваше да седи Ейкли, но за свое изумление открих, че креслото му е празно. На седалката бе оставен старият домашен халат, който висеше, докосвайки пода, а до него на земята се виждаха жълтият шал и гигантските бинтове-превръзки, които ми се бяха сторили толкова странни. Докато размишлявах къде, по дяволите, може да се е дянал Ейкли и защо така лесно е захвърлил своите болнични аксесоари, забелязах, че особеният мирис и странните вибрации вече не се усещаха в стаята. Кой, в такъв случай, е бил техният източник? Неочаквано си дадох сметка, че ги усещах само в присъствието на Ейкли в помещението. Те бяха най-силни там, където бе седял той и напълно отсъстваха зад вратата на тази стая. Замислих се за възможните обяснения на случилото се тук, а в това време лъчът на фенерчето блуждаеше из тъмния кабинет.

Защо небесата не пожелаха да си тръгна оттук, преди светлината на фенерчето отново да попадне на празното кресло! След онова, което се случи, вече не можех да си тръгна тихо; вместо това издадох приглушен вик, който със сигурност е смутил съня, ала, за щастие, не успя да събуди спящия в съседната стая. Моят сподавен вик и ненарушимото похъркване на Нойес бяха последните звуци, които чух в тази зловеща къща под обраслия с черни гори връх на обитавания от привидения хълм — в тази средищна точка на транскосмическия ужас сред необитаемите зелени възвишения и шепнещите проклятия ручеи на тази древна призрачна земя.

Учудващо е, че не изтървах фенерчето, чантата и револвера по време на паническото си бягство, но по някакъв начин изглежда съм успял да удържа всички тези неща. Измъкнах се от ужасната стая и този дом без никакъв излишен шум, съумях да се кача в стария раздрънкан форд, стоящ под сайванта и да подкарам тази древна развалина, отправяйки се в търсене на някаква неизвестна за мен точка на безопасност в черната безлунна нощ. Последвалата надпревара с ужаса приличаше на делириум, роден от въображението на По или Рембо^[2], или на гравюрите на Гюстав Доре, ала в края на краищата успях да достигна Тауншенд. Това е всичко. Ако разсъдъкът ми се е съхранил до този момент, това си е чиста проба късмет. От време на време ме обхваща страх при мисълта какво ме очаква в идните години, особено откакто новата планета Плутон бе открита толкова изненадващо.

Както вече споменах, оставих светлината на фенерчето да се върне към празното кресло, след като беше обходила стаята. Тогава за първи път забелязах странните предмети, оставени на седалката, които първоначално не бях забелязал заради гънките на провесения домашен халат. Тези предмети, три на брой, впоследствие не бяха открити от следователите. Както казах в самото начало, в тях нямаше нищо чак толкова страшно. Кошмарът се раждаше единствено от отприщилите се от тяхното присъствие тук предположения. Дори сега имам моменти, в които не ме напускат съмненията — моменти, когато съм готов да разбера доводите на скептиците, приписващи всичко случило се на сън, халюцинация или разстроени нерви.

Тези три предмета бяха отлично изработени и, бих казал, направени с някакво дяволско умение и прецизност. С помощта на оригинални металически приспособления те можеха да се прикрепват към всякакви органични образувания, за които изобщо не се осмелявам да гадая. Надявам се — искрено се надявам, — че са били восъчни обекти, произведения на най-изкусен художник, макар че таящият се в глъбините на душата ми ужас ми подсказва съвсем различен отговор. Велики Боже! Този шепнещ в тъмнината с неговия отвратителен мирис и вибрации! Магьосник, чародей, вещер, пратеник, пришълец… онова гнусно, сподавено жужене… и през цялото това време в новия лъскав цилиндър на полицата… горкият… „Потресаващото развитие на хирургическите, биологическите, химическите и механичните възможности…“

Защото нещата на креслото, съвършени до последния микроскопичен детайл, представляваха точните копия — или оригиналите — на лицето и двете ръце на Хенри Уентуърт Ейкли.