Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Whisperer in Darkness, 1931 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Адриан Лазаровски, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Х. Ф. Лъвкрафт
Заглавие: Некрономикон
Преводач: Адриан Лазаровски
Година на превод: 2002; 2007; 2012
Издател: Ентусиаст; Enthusiast
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: сборник
Националност: американска
Печатница: „Симолини“
Редактор: Вихра Манова
Художник: Виктор Паунов
Коректор: Александра Худякова
ISBN: 978-619-164-023-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/786
История
- —Добавяне
II
Нямаше нищо странно, че от подобни дебати се родиха и материали за публикации, попаднали в „Аркхам Адвъртайзър“, а някои от тях и се препечатваха от вестниците, издавани в тези райони на Вермонт, откъдето идваха загадъчните истории за наводненията. Така „Рътланд Хералд“ отдели половин страница на откъси от тези писма (мои и на опонентите ми), а „Братълбъро Риформър“ напълно препечата един от моите обширни исторически и митологични коментари, съпроводени с някои редакторски размишления, в колонката „Свободно перо“, където се изразяваше пълната подкрепа и възхищение от моите скептични умозаключения. Към пролетта на 1928 г. вече бях станал доста известна фигура във Вермонт, макар и никога да не бях стъпвал в този щат. Тогава именно получих писмата на Хенри Ейкли, които ми направиха изключително впечатление и за пръв и последен път ме замъкнаха в това тайнствено царство на непроходими зелени дъбрави и ромолящи горски ручеи.
По-голямата част от онова, което знам за Хенри Уентуърт Ейкли, бе събрана от кореспонденцията му с неговите съседи и единствения му син, живеещ в Калифорния; тази информация бе издирена от мен след случилото се в усамотената му селска къща. Той беше, както си изясних, последният представител на уважавана фамилия тукашни кореняци, от която бяха произлезли много юристи, администратори и образовани земевладелци. В негово лице обаче семейството правеше прехода от практическите занимания към чистата наука; Хенри Ейкли е бил забележителен с успехите си в такива научни области като математиката, астрономията, биологията, антропологията и фолклора в университета във Вермонт. По-рано не бях чувал нищо за него, а и той не съобщаваше в писмата си никакви подробности за себе си. Веднага обаче се виждаше, че това е човек със силен характер, образован, с развит интелект, макар и да е малко саможив и да не се интересува чак толкова от чисто земните работи.
Въпреки невероятния характер на позициите, които защитаваше, аз от самото начало се отнесох към него къде-къде по-сериозно, отколкото се отнасях обичайно с другите си опоненти. От една страна, Ейкли се намираше действително близо — и визуално, и осезаемо — до явленията, за които толкова нетрадиционно разсъждаваше; от друга, постъпвайки като истински човек на науката, изявяваше смайващата готовност да подложи своите заключения на експериментална проверка. Той не се стремеше да се наложи лично в спора — главното за него бе да получи убедителни доказателства. Разбира се, аз започнах с това, че смятам възгледите му за определено погрешни, ала признах грешките му за „интелектуални“, като никога не съм приписвал поддръжката, оказвана му от някои негови приятели, както и страха му от самотните зелени хълмове, на безумието. Признавах, че е направил много; знаех, че голяма част от сведенията му имат твърде особен характер, заслужаващ сериозно проучване, ала бях категорично против фантастичните тълкувания на фактите. По-късно получих от него определени веществени доказателства, които издигнаха проблема на ново и доста странно ниво.
Не се сещам за нищо по-добро от това, да приведа тук в колкото се може по-пълен вид писмото на Ейкли, в което той ми се представя и което се превърна в повратна точка в моя собствен интелектуален живот. То вече не е у мен, но паметта ми съхранява всяка една негова дума — дотолкова ме порази неговото съдържание — и за пореден път се убеждавам в пълната вменяемост на човека, който го е написал. Ето го и самия текст — текст, дошъл при мен с трудно четливия, старомодно изглеждащ почерк на човек, който, водейки тихия живот на учен, явно малко се е занимавал с обкръжаващия го свят.
Тауншенд, Уиндъм Ко., Вермонт
5 май 1928 г.
Албърт Н. Уилмарт, Ескуайър,
118 Салтънстол Стрийт,
Аркхам, Масачузетс
Уважаеми господине!
С голям интерес прочетох в „Братълбъро Риформър“ (от 23 април 1928 г.) Вашето писмо по повод неотдавнашните истории за необичайните тела, открити плаващи в наводнените водоизточници, и по повод тези любопитни елементи от фолклора, с които случилото се така добре се съгласува. Напълно разбираеми са причините, които могат да подбудят този, който не е тукашен жител, да заеме подобна позиция, както и причините, поради които с вас се съгласява и колонката „Свободно перо“. Такава гледна точка е характерна за образованите хора, без значение дали са от Вермонт или не — към същата гледна точка се придържах и аз, когато бях млад човек (сега съм на 51 години) до момента, в който започнах своите изследвания. Именно те ме подтикнаха да проуча тези участъци от хълмовете, които до този момент обикновено се избягваха от хората.
Бях провокиран да се захвана с тези проучвания от старите легенди, които бях слушал от възрастните фермери — груби и необразовани хора, — макар че сега ми се иска изобщо да не се бях захващал с тази работа. Без лъжлива скромност мога да заявя, че съм изключително добре запознат с антропологията и фолклора и познавам трудовете на такива светила и авторитети като Тайлър, Фрейзър, Мъри, Озбърн, Елиът Смит и така нататък. За мен не е никаква новост, че историите за тайни племена са толкова стари, колкото и самото човечество. Видях препечатките на Вашите писма и писмата на Вашите противници в „Рътланд Хералд“ и мисля, че се досещам на какво се основават доводите Ви.
Сега бих искал да Ви кажа, че, боя се, Вашите опоненти са по-близо до истината, отколкото Вие самият, въпреки че всички разумни доводи, без всякакво съмнение, са на Ваша страна. Те се намират по-близо до правдата, отколкото съзнават — тъй като разчитат само на интуитивни съображения и не могат да знаят онова, което зная аз. Ако аз знаех толкова малко като тях, щях да бъда напълно на Ваша страна.
Навярно вече сте забелязали, че все не мога да пристъпя към същността — може би защото се боя да го сторя, ала все пак ще го кажа: притежавам конкретни доказателства, че чудовищните същества наистина живеят в горите по високите склонове, където никой човек не стъпва. Не съм виждал нито едно от създанията, носещи се във водата, ала съм забелязвал неща като тях при обстоятелства, за които се опасявам да разкажа. Намирал съм следи — при това съвсем неотдавна, дори около своя дом (а аз живея в старото имение „Ейкли“, намиращо се южно от Тауншенд, от страната на Тъмната планина) — толкова близо, че не се осмелявам да Ви разкажа сега. И ми се е случвало да чувам гласове в горите на места, за които нищо не мога да напиша.
Имаше едно място, където толкова често чувах тези гласове, че дори веднъж занесох там фонограф с грамофонна приставка — обещавам Ви, че ще Ви дам възможност да чуете тези записи. Когато ги пусках на някои местни старци, един от гласовете почти ги парализира от ужас — до такава степен напомняше на един определен глас (същият жужащ глас, за който говори Давънпорт в книгата си), за който са им разказвали още бабите им, стараейки се да го имитират. Зная какво смятат хората за онези, които „чуват гласове“, но преди да си направите някакъв прибързан извод, просто прослушайте тези записи и попитайте някой от възрастните жители на затънтените горски райони какво мислят за това. Ако можете да ми намерите нормално обяснение, чудесно.
Целта ми не е да споря с Вас, а да Ви предоставя информация, която би се сторила интересна на човек с Вашите вкусове. Това обаче е само между нас — публично аз съм на Ваша страна, защото някои събития ми показаха, че хората не бива да знаят твърде много за тези неща. Собствените ми изследвания имат строго частен характер, затова не бих искал с никакви изказвания да привличам вниманието на хората и да ги карам да посещават местата, които изследвам. Истината, ужасната истина се състои в това, че нечовешките същества ни наблюдават през цялото време; те имат свои шпиони сред нас, които събират информация и им я предоставят. По-голямата част от сведенията, с които разполагам, съм получил от един жалък човек, който беше един от тези шпиони — ако не бе умопобъркан, естествено, в което силно се съмнявам. По-късно той извърши самоубийство, ала съм сигурен, че има и други.
Тези същества са дошли от друга планета, те са способни да оцеляват в междузвездното пространство и да извършват полети през него с помощта на непохватните си, но мощни криле, които са в състояние да се съпротивляват на ефира, ала вършат малко работа в условията на земната атмосфера. Готов съм да Ви разкажа за това по-късно — естествено, ако не ме смятате вече за умопобъркан. Те са дошли тук, за да добиват метали в мините, прокопани дълбоко под хълмовете, и мисля, че зная точно откъде са се появили. Не биха ни причинили вреда, ако не се месим в делата им, но никой не е в състояние да каже какво би могло да се случи, ако проявим твърде голямо любопитство. Една добра армия без усилие би могла да избие до крак цялата им колония — ето от какво се страхуват те. Но ако това стане, още същества ще пристигнат оттам. Те лесно биха могли да завоюват Земята, ала единствената причина, поради която не са го направили досега, е, че просто не им е необходимо. Вероятно предпочитат да оставят нещата такива, каквито са, и по този начин да избягнат безпокойството.
Смятам, че ще се постараят да се отърват от мен, защото открих твърде много неща. В гората около Кръглия хълм намерих голям черен камък с непознати йероглифи, наполовина изтрити, а след като го занесох у дома, всичко се промени. Ако те решат, че зная твърде много, то или ще ме убият, или ще ме отведат на планетата, откъдето са дошли. И по-рано са отвличали образовани хора, за да се осведомяват за състоянието на нещата в човешкия свят.
Това ме подсеща за второто нещо, на което исках да Ви обърна внимание — бих искал да Ви убедя да предприемете всички усилия, за да прекратите по-нататъшното обсъждане на проблема. В никакъв случай не допускайте разпространяването на тази информация сред по-широката публика. Хората трябва да стоят по-далеч от хълмовете, а за да се постигне това, не трябва да се провокира любопитството им. Бог ми е свидетел, че вече се вдигна достатъчно шум с тези агенти по продажба на недвижими имоти и тълпите летовници, които се шляят из дивите места, засипвайки хълмовете със своите отпадъци.
Бих бил изключително радостен, ако ние с Вас продължим кореспонденцията си. Ще направя всичко възможно, за да Ви изпратя записа от фонографа и черния камък (който е толкова изтъркан, че на фотографиите не може да се види почти нищо). Казвам, че „ще направя всичко възможно“, защото очаквам някакви пречки от страна на тези същества. Тук има един необщителен саможив момък — казва се Браун, — фермер, стопанството му е близо до селото; и мисля, че е техен шпионин. Постепенно те ще се опитат да ме отрежат от останалия свят, защото зная твърде много неща за тях.
Те разполагат със смайващи начини да научават за онова, което правя. Това писмо може и да не стигне до Вас. Мисля, че в краен случай ще се наложи да напусна тази част на страната и да се преместя при сина си в Сан Диего, Калифорния. Точно така и ще направя, ако нещата се влошат, макар и да не е лесно да напуснеш мястото, където си се родил и където твоят род живее вече от шест поколения. Пък и надали бих продал къщата си на някого сега, след като съществата вече са я взели на прицел. Мисля, че те ще се опитат да си възвърнат черния камък и да унищожат записа от фонографа, ала докато имам сили, няма да им позволя да направят това. Огромните ми полицейски кучета ги държат настрана, понеже те са малко на брой (засега) и не са особено ловки в придвижването. Както вече Ви споменах, крилете им не са много подходящи за къси полети във въздуха. Сега буквално се намирам на границата на разшифроването на този камък — и Вие, с Вашите задълбочени познания по фолклор, бихте могли да ми окажете неоценима помощ при сглобяването на липсващите звена. Без съмнение Вие познавате страховитите митове, предхождащи появата на човека на Земята — циклите за Йог-Сотхот и Ктхулу, за които се намеква в „Некрономикон“. Веднъж ми се удаде да се добера до един екземпляр и съм чувал, че в библиотеката на Вашия университет също има копие, което пазите здраво заключено.
В заключение, господин Уилмарт, бих желал да изразя своята увереност, че ние с Вас бихме могли да сме си особено полезни един на друг. Не бих искал да Ви излагам на никакъв риск, затова Ви предупреждавам, че притежанието на камъка и записа от фонографа няма да е много безопасно; струва ми се обаче, че Вие ще сметнете всеки риск за оправдан в името на знанието. Имам намерение да замина за Нюфейн или Братълбъро, за да Ви изпратя пратката, тъй като имам по-голямо доверие на тамошното пощенско отделение. Трябва да Ви уведомя, че понастоящем живея сам и не държа никаква прислуга. Никой не желае да остане в този дом, понеже нощем съществата се опитват да се приближат до къщата ми, вследствие на което кучетата лаят непрекъснато. Радвам се, че всичко това започна след смъртта на жена ми, защото иначе тя несъмнено би се поболяла.
С надеждата, че не съм Ви разтревожил и че няма да изхвърлите това писмо в коша, приемайки го за драскулки на безумец, а ще сметнете за целесъобразно да поддържате връзка с мен, оставам
Искрено Ваш:
П. П. Направих няколко копия на фотографиите, които, както предполагам, биха подкрепили с доказателства някои от изказаните от мен твърдения. Старците мислят, че са стряскащо истински. Ще Ви ги изпратя много скоро, ако имате желание.
Би било трудно да опиша чувствата си, овладели ме след прочитането на документа за първи път. Би трябвало да се присмея над тези дивотии къде-къде по-силно, отколкото над доста по-умерени предположения, забавлявали ме по-рано; и все пак нещо в тона на писмото ме накара да го възприема с парадоксална сериозност. Не че повярвах и за секунда в тайнственото племе, долетяло при нас от звездите, за което моят кореспондент говореше — така или иначе, преодолявайки първоначалните съмнения, почувствах увереността, че си имам работа с абсолютно нормален човек. Както и че той наистина се е сблъскал с реално съществуващо, макар и анормално, и невероятно явление, което не може да се обясни по друг начин, освен с изложения в писмото. Разбира се, невъзможно е работата да стои така, както пише той, разсъждавах аз, ала тук определено има нещо, заслужаващо сериозно изследване. Този човек очевидно е бил много развълнуван и разтревожен от нещо и ми беше трудно да мисля, че безпокойството му е съвсем безпричинно. Той излагаше съображенията си изключително конкретно и логично, но историята му по удивителен начин съвпадаше с някои от древните митове и дори с най-фантастичните индиански легенди.
Беше напълно възможно действително да е чул смущаващи гласове из хълмовете, както и наистина да е намерил черния камък, за който споменаваше в писмото. Обаче тези безумни предположения, с които съпровождаше преживяванията си, бяха по всяка вероятност внушени му от човека, който се е представил за шпионин на чуждоземните пришълци и по-късно е сложил край на живота си. Лесно е да се предположи, че самоубиецът е бил напълно побъркан, ала въпреки това е могъл да застави наивния Ейкли — вече подготвен за нещо подобно от заниманията си с фолклор — да повярва на брътвежите му. Що се отнася до последните му изказвания, може би невъзможността да си намери прислуга се дължи на факта, че необразованите съседи на Ейкли, както и той самият, са убедени, че нощем свръхестествени чудовища обсаждат домовете им. Кучетата лаят наистина, разбира се.
Накрая, що се отнася до записа от фонографа, то не се съмнявах, че това са или звуци, издавани от животни и напомнящи човешка реч, или пък източникът им е някое скрило се из хълмовете човешко същество, деградирало по някаква причина до животинско състояние. Тук моите мисли отново се насочиха към черния камък с йероглифите. Какво ли толкова можеше да има на снимките, които Ейкли възнамеряваше да ми изпрати и които старците са сметнали за толкова стряскащи?
Докато препрочитах писмото за пореден път, си дадох сметка, че опонентите ми разполагат с много по-сериозни данни, отколкото бях предполагал преди. Всъщност беше напълно възможно в тези диви и необитаеми местности да живеят някакви странни уроди, жертви на лоша наследственост, дори и, разбира се, да нямаше чудовища от звездите, както твърдяха легендите. И ако такива изроди съществуват наистина, то тогава присъствието на странните тела в бурните потоци ставаше напълно обяснимо. Започнах да изпитвам чувство на срам от това, че съмненията в правотата ми са породили нещо толкова ексцентрично като писмото на Хенри Ейкли.
В края на краищата отговорих на писмото му, демонстрирайки тон на дружелюбен интерес, и поисках допълнителни подробности. Отговорът му пристигна почти веднага — в плика имаше няколко снимки, илюстриращи думите му. Докато разглеждах снимките, усетих внезапно чувство на страх, сякаш се бях докоснал до нещо забранено, защото въпреки тяхната неяснота те излъчваха дяволски внушителна сила.
Колкото повече се взирах в тях, толкова повече се убеждавах, че сериозната ми оценка на Ейкли и неговата история е била напълно оправдана. Извън всяко съмнение тези снимки съдържаха убедително доказателство за съществуващото по вермонтските хълмове явление, което явно стоеше далеч отвъд пределите на нашите знания и представи. Най-зловещи бяха следите — снимката беше направена, когато слънцето е осветявало късче гола земя на някакъв пустинен връх. Даже беглият поглед ми бе достатъчен да се убедя, че фотографията не е мистификация. Нарекох я „отпечатък от крак“, но „отпечатък от нокът“ би било по-точно определение. Дори сега не бих могъл да опиша тази следа, избягвайки сравненията с противен, отвратителен рак, понеже се забелязваше известна неопределеност в посоката на движение на отпечатъка. Той не беше особено голям или дълбок — по размери се доближаваше до големината на човешки крак. От централната възглавничка в противоположни посоки излизаха двойки назъбени сегменти, напомнящи дълги нокти — видът им бе потресаващ, ако изобщо служеха за придвижване.
Другата снимка показваше отвора на разположена в гората пещера, който бе закрит с овален камък. На голата земя пред входа можеше да се различи гъста мрежа от линии, а когато ги разгледах внимателно с лупа, се убедих, че следите са същите като онези на първата снимка. На третата фотография се виждаше каменен кръг, подобен на друидските, намиращ се на върха на някакъв хълм. Около загадъчната окръжност тревата беше утъпкана и почти изтрита — не можех да различа нито една следа през увеличителното стъкло. Изключителната отдалеченост на мястото се потвърждаваше и от перспективата на изчезващите зад мъгливия хоризонт съвършено безлюдни хълмове.
Но ако най-неприятно и плашещо беше изображението на отпечатъка на земята, то най-любопитна се оказа снимката на големия черен камък, открит в горите около Кръглия хълм. Ейкли го беше фотографирал по всяка вероятност на масата в своя кабинет, защото можех да разгледам наредените по лавиците книги, а на заден план се виждаше бюст на Милтън. Камъкът бе заснет във вертикално положение и предоставяше на погледа ми неправилно изрязана повърхност с размери трийсет на шейсет сантиметра, ала не ми стигат думите, за да кажа нещо определено за тези рисунки или за общата форма на целия камък. Какви неземни геометрични принципи са залегнали в изработването му — бях сигурен, че е изработен изкуствено — не исках и да гадая. Никога преди не бях виждал нещо до такава степен странно и съвършено чуждо на нашия свят. От йероглифите, изписани на повърхността му, много малко бяха различими, ала един-два от тях буквално ме хвърлиха в ужас. Естествено, можеше да е фалшификация, защото и други хора, освен мен са чели чудовищния „Некрономикон“ на безумния арабин Абдул Алхазред, ала въпреки това ме побиха тръпки, когато разпознах определени идеограми. Както знаех от своите изследвания, именно те бяха свързани с най-светотатствените и смразяващи истории за съществата, водели своето безумно съществуване дълго преди образуването на Земята и другите планети от Слънчевата система.
От останалите пет фотографии три изобразяваха блатисти и хълмисти местности, носещи отпечатъците на странните обитатели. Още една показваше зловещите следи, но този път в невероятна близост до дома на Ейкли — той я бе направил на сутринта, след като кучетата му лаели особено яростно през цялата нощ. Изображението беше много размазано и по него бе трудно да се каже нещо конкретно; но отдалеч отпечатъкът напомняше следата от нокът на първата фотография. Последната снимка беше на самото жилище на Ейкли — поддържана, бяла двуетажна къщичка, построена вероятно преди сто-сто и двайсет години, с добре окосена ливада и постлана с камъни пътека, която водеше до изкусно резбованата врата. Няколко огромни полицейски кучета седяха на моравата в краката на човек с приятна външност и късо подстригана брада — това бе самият Ейкли, а снимката беше негово дело, съдейки по лампичката в дясната му ръка.
Разгледал внимателно фотографиите, аз пристъпих към четенето на пространното писмо и за следващите три часа се потопих в бездната на неописуем ужас. Това, което Ейкли излагаше преди в най-общи черти, сега бе описано подробно и педантично — предоставяше дълъг списък на думите, дочути нощем из гората, и детайлизирани описания на чудовищните розовеещи същества, бродещи из гъстите дъбрави, както и страховити космогонични разсъждения, извлечени от собствените му научни изследвания и дългите разговори с човека, посегнал на живота си. Сблъсках се с имена, които по-рано бях срещал само в контекста на най-зловещите догадки — Йюггот, Великият Ктхулу, Тсатхоггуа, Йог-Сотхот, Р’лйех, Нйарлатхотеп, Азатхот, Хастур[1], Ийан, Ленг, Езерото на Хали, Бетмура[2], Жълтият знак, Л’Мур-Катхулос, Бран и Magnum Innominandum — и бях пренесен през безименни епохи и непостижими измерения в световете на древните, чужди същества, за които безумният автор на „Некрономикон“ само смътно загатва. Беше ми разказано за дълбините на първичния живот и за потоците, извиращи оттам; и най-накрая за струйките на онези поточета, свързани със съдбата на нашата планета.
Бях поразен; ако по-рано се бях опитвал да си обяснявам нещата по логичен и рационален път, то сега започвах да вярвам в най-нелепи и невероятни чудеса. Силата на доказателствата беше неоспорима, а хладният научен маниер на Ейкли — в който не присъстваше и грам фанатизъм, истерия или екстравагантност — бе оказал грандиозен ефект върху моите мисли и преценяване на нещата. Когато оставих писмото настрана, вече бях в състояние да разбера опасенията на автора и бях готов да предприема всичко възможно, за да попреча на хората да посетят тези диви хълмове. Дори сега, когато времето вече е притъпило тогавашните ми впечатления и до голяма степен е изтрило от паметта ми тогавашните ми съмнения и преживявания, дори сега има такива неща в писмото на Ейкли, които за нищо на света не бих рискувал да напиша на хартия. Почти съм доволен, че писмото и записа от фонографа вече ги няма — и бих искал, поради причини, които скоро ще станат ясни, новата планета, намираща се от другата страна на Нептун, изобщо да не беше открита.
След прочитането на писмото прекратих всичките си публични изявления по повод кошмара във Вермонт. Оставих без отговор доводите на моите опоненти, като дадох неопределени обещания, че ще се върна към тях впоследствие, и не след дълго дискусията беше забравена. През късния май и целия юни водех оживена кореспонденция с Ейкли. Наистина от време на време писмата се изгубваха и ние трябваше да възстановяваме написаното и да губим излишни сили в преписване. Това, което се опитвахме да направим, беше да сравним собствените си подходи към загадъчните митове, за да получим съгласувана представа за връзката между явленията от Вермонт и структурата, и съдържанието на примитивните митове.
Преди всичко се съгласихме, че тези ужасни същества и дяволският Ми-Го от Хималаите принадлежат към един и същ род кошмарни превъплъщения. Имаше и завладяващи зоологически хипотези, които предпочетох да обсъдя с професор Декстър от моя университет, въпреки категоричното изискване на Ейкли да не съобщаваме на никого за заниманията си. Ако наруших това изискване, то беше само заради следното: смятах, че на този етап предупреждението за вермонтските хълмове и хималайските върхове повече отговаря на интересите на хората, отколкото мълчанието. Една от конкретните задачи, лежащи пред нас, беше разшифроването на йероглифите по злощастния камък — разшифроване, което щеше да ни донесе тайни, по-дълбоки и потресаващи от всичко, известно някога на човечеството.