Хауърд Лъвкрафт
Шепнещият в тъмнината (7)

VII

Отхвърлих тези смътни колебания и следвайки указанията на Нойес, натиснах дръжката на бялата, обкована с мед врата вляво. Стаята беше затъмнена, за което бях предупреден; влизайки вътре, усетих същата странна миризма, която тук беше още по-силна. Освен това се долавяше и някаква слаба, почти недоловима вибрация във въздуха. За един миг плътно спуснатите щори ме направиха напълно сляп, ала в следващия момент извинителното покашляне и шепот привлякоха вниманието ми към креслото в далечния и тъмен ъгъл на кабинета. Сред дълбоките сенки успях да различа белите петна на ръцете и лицето; затова прекосих стаята, за да приветствам човека, който се опитваше да заговори. Колкото и приглушено да бе осветлението, веднага се досетих, че това всъщност е моят домакин. Много пъти бях разглеждал фотографиите и нямаше начин да сбъркам това строго, обветрено лице с грижливо подрязана сива брадичка.

Но когато се вгледах по-внимателно, почувствах, че радостта от разпознаването се примесва с печал и тревога, защото пред себе си виждах лицето на извънредно болен човек. Имах усещането, че нещо значително по-сериозно от астма се крие зад това напрегнато, застинало, неподвижно лице с немигащ стъклен поглед. Едва сега можех да разбера какъв отпечатък бе оставило върху него преживяното. Случилото се беше достатъчно, за да сломи който и да е човек — а нима изобщо някой, дори и да е млад и силен, би могъл да издържи подобна среща със забраненото? Неочакваното и странно облекчение, досещах се аз, е дошло твърде късно, за да го спаси от тотален срив. Гледката на бледите, вяли ръце, лежащи безжизнено на коленете му, извика у мен силно чувство на състрадание. Ейкли бе облечен с широк домашен халат, а около врата му беше увит яркожълт шал.

Тогава забелязах, че той се опитва да говори със същия сух шепот, с който ме бе приветствал. Отначало беше много трудно да се улови този шепот, тъй като сивите мустаци скриваха движенията на устните му, а и нещо в тембъра му силно ме обезпокои; после обаче, след като се съсредоточих, започнах да разбирам по-добре думите му. Произношението явно не беше местно, а езикът му се отличаваше с още по-голяма изисканост, отколкото можех да предположа от писмата.

— Господин Уилмарт, ако не се лъжа? Извинете ме, че не ставам, за да ви приветствам. Изобщо не съм добре, както навярно господин Нойес ви е казал; не мога обаче да не ви приема днес. Известно ви е съдържанието на последното ми писмо — има още много, което бих искал да ви съобщя, но това сигурно ще стане утре, когато ще се чувствам по-добре. Нямате представа колко ми е драго, че най-накрая се запознах лично с вас след нашата дълга кореспонденция. Донесохте писмата, нали? Както и записа и снимките? Нойес остави багажа ви в хола — навярно сте забелязали. За съжаление, налага се да отложим днешния разговор, така че до утре ще трябва сам да организирате времето си. Стаята ви се намира на горния етаж, точно над тази, а банята е до стълбите. Обядът ви е сервиран в трапезарията — през вратата вдясно — и можете да се възползвате от него, когато пожелаете. Утре ще съм в състояние да проявя повече гостоприемство — сега моля да ме извините, защото съм твърде отпаднал.

Вие се чувствайте като у дома си — можете да оставите писмата, записа от фонографа и снимките на масата, преди да се качите горе. Ще проведем нашия разговор тук, в кабинета — както виждате, в ъгъла има фонограф.

Отбийте се за малко при мен, преди да си легнете — понякога нощувам тук и вероятно тази вечер няма да направя изключение. На сутринта би трябвало да се чувствам по-добре и тогава с вас ще можем да се задълбочим в нашите занимания. Вие разбирате, несъмнено, колосалната същност на проблема, пред който сме се изправили. Пред нас — както е ставало с малцина избрани преди нас — ще се разтворят такива дълбини на времето, пространството и знанието, които превъзхождат всичко, достъпно на човешката наука и философия.

Знаете ли, че Айнщайн всъщност не е бил прав и че съществуват обекти и сили, които могат да се движат със скорост, по-голяма от скоростта на светлината? Съществуват и способи за движение напред и назад във времето, така че е възможно да се види и почувства далечното минало и бъдещите епохи. Не можете дори да си представите степента на научното развитие, до която са достигнали тези създания. За тях буквално няма нищо невъзможно по отношение на съзнанието и тялото на живите организми. Надявам се да извърша пътешествие до други планети, звезди, даже и галактики. Първото посещение ще бъде на планетата Йюггот — най-близкият от световете, населен с тези същества. Тази странна тъмна сфера, на самия край на Слънчевата система, и досега е неизвестна на нашите астрономи. Но аз ви писах за това. Ще дойде ден, когато оттам ще бъдат насочени мощни мисловни потоци и планетата ще бъде открита от хората.

Там, на Йюггот, има огромни градове — гигантски терасовидни кули от черен камък, подобен на онзи образец, който се бях опитал да ви изпратя. Той е дошъл от Йюггот. Слънцето на тази планета свети не по-ярко от звездите, но тамошните обитатели не се нуждаят от светлина. Те имат други сетива — много по-остри и фини — и не правят прозорци в своите гигантски домове и храмове. Светлината само им вреди и им пречи, понеже там, откъдето идват — черният Космос отвъд пространството и времето, — тя не съществува. Посещението на Йюггот би докарало до лудост всеки по-слаб човек — въпреки това аз имам намерение да отида там. Черните реки от смола, течащи под загадъчни циклопови мостове — построени от още по-древна раса, изчезнала и забравена още преди сегашните създания да дойдат на Йюггот от бездънните дълбини на безкрая — биха превърнали всеки човек в нов Данте или По, стига само да запази разсъдъка си достатъчно дълго, за да опише видяното.

Но повярвайте ми — мрачният свят на гъбени градини и градове без едничък прозорец не е толкова ужасяващ, колкото ви се струва. Само нашето съзнание го възприема така. Вероятно и за тези създания Земята е била отвратителна, когато за първи път са стъпили на нея. Те са били тук дълго преди залеза на митичната епоха на Ктхулу и помнят скрилия се под водите Р’лйех още от времето, когато се е издигал на повърхността. Слизали са и дълбоко под земята — има такива отвори в земната кора, за които хората нищо не подозират, в това число и тук, из хълмовете на Вермонт и големи неизследвани светове с непознат нам живот; залетият със синя светлина К’н-ян, обгърнатият в червено сияние Йот и черният, лишен от светлина Н’кай. Именно от Н’кай се е появил зловещият Тсатхоггуа — аморфното, жабоподобно божество, за което се споменава в „Некрономикон“ и „Пнакотическия ръкопис“, както и в цикъла сказания „Комориом“, съхранен и достигнал до нас благодарение на първожреца на Атлантида Кларкаш-Тон^[1].

За всичко това ще поговорим по-късно обаче. Вече сигурно е станало четири или пет часът. По-добре оставете онова, което сте донесли, после отидете да хапнете и се върнете за продължението на нашия разговор.

Бавно се изправих и се заех да изпълня заръката на домакина си — донесох чантата си, отворих я и сложих на масата исканите материали, след което се качих в стаята, определена за мен. В съчетание със следите от нокти, открити на пътечката, думите, които ми беше прошепнал Ейкли, ми оказаха причудливо въздействие; а намеците за по-близък досег с неизвестния свят на гъбоподобните — забранения Йюггот — предизвикваха тръпки по гърба ми, което, честно казано, не бях очаквал. Изпитвах искрено съжаление към Ейкли заради болестта му, ала трябва да призная, че хрипливият му шепот извикваше у мен не само съчувствие и жалост, ала и ненавист. Само ако не се радваше толкова на Йюггот и неговите черни тайни!

Определената ми стая се оказа много уютна и добре мебелирана, лишена както от неприятния мирис на застояло, така и от дразнещите вибрации във въздуха. Щом като оставих багажа си, аз се спуснах долу, благодарих на Ейкли и се отправих към трапезарията, където ме чакаше обядът. Столовата се намираше до самия кабинет, а кухненската пристройка бе разположена в същото направление. На масата имаше няколко сандвича, кейк и сирене, а редом с чашата и чинията ми стоеше термос с горещо кафе. След като се подкрепих добре, аз си налях голяма чаша, но открих, че качеството не съответстваше на кулинарните стандарти. Първата лъжичка се оказа с лек киселинен привкус — ето защо повече не опитах от кафето. По време на обяда не ме напускаше мисълта за Ейкли, който седеше в голямото си кресло, обгърнат от тъмнината на съседната стая. Даже веднъж надзърнах там и го поканих да сподели обяда ми, ала той ми прошепна, че още не можел да се храни. По-късно, каза, навярно щял да изпие чаша мляко преди сън и това щяло да е цялото му хранене за деня.

След като се нахраних, измих съдовете в кухненския умивалник и излях там кафето, което не можах да оценя. После се върнах в тъмната стая, придърпах стола си по-близо до своя домакин и се приготвих да изслушам всичко, което той щеше да ми съобщи. Писмата, фотографиите и записът все още лежаха на голямата маса в центъра на стаята, но засега не ни бяха необходими. Не след дълго престанах да обръщам внимание дори на непривичния мирис и странните вибрации.

Вече споменах, че в някои от писмата на Ейкли — особено във второто, най-пространното от тях — имаше такива неща, които не се решавам да повторя или дори да запиша на хартия. Това в още по-голяма степен важи за онези неща, които моят домакин ми прошепна през онази вечер в затъмнената стая на къщата, разположена в полите на злокобните хълмове. Не мога даже да намекна за безграничността на космическия ужас, който разкри пред мен хриптящият глас. Той и преди знаеше много чудовищни неща, ала това, което беше узнал сега, след като бе сключил примирие със Създанията отвън, представляваше твърде тежко бреме за нормалната човешка психика. Дори сега абсолютно отказвам да повярвам в онова, което ми разказа за формирането на първичната безкрайност, за преплитането на измеренията, за опасната позиция на нашия познат времепространствен Космос в безкрайната верига от свързани космоси-атоми, образуващи суперкосмос от извивки, ъгли и материални и полуматериални електронни структури.

Никога до този момент човек с нормална психика не се е оказвал в такава близост до тайната на битието — никога до този момент органичният мозък не е бил по-близо до тоталната анихилация в хаоса, който преобразява пределите на всяка форма, сила и симетрия. Аз научих откъде Ктхулу се е появил за първи път и защо тогава половината от великите звезди са угаснали. Досетих се — по намеците, които даже моят домакин правеше с прекъсвания — за тайната на Магелановите облаци^[2] и кълбовидната мъглявина, както и за черната истина, скрита зад древната алегория на Тао^[3].

Природата на Доелите ми бе напълно разкрита и ми станаха известни същността и произходът на Кучетата на Тиндалос. Легендата за Ийг, Бащата на змиите, вече престана да бъде само метафора и започнах да изпитвам отвращение, узнавайки за чудовищния ядрен хаос отвъд нашето пространство, който в „Некрономикон“ милостиво е закодиран под името Азатхот. Беше шокиращо преживяване да присъстваш при снемането на тайнственото було от кошмарите на древните митове, които, ако бяха изложени с конкретни понятия, биха засенчили и най-дръзките предсказания на античните и средновековните мистици. Неизбежно в главата ми се появи мисълта, че първите, прошепнали тези ужасяващи предания, навярно са имали контакти със Създанията отвън и са посетили космическите сфери — нещо, което сега бе предложено на Ейкли.

Той ми разказа за черния камък, както и какво обозначава, при което искрено се зарадвах, че така и не стигна до мен. Предположенията ми относно йероглифите по камъка се оказаха верни. Въпреки това Ейкли се бе съюзил с дяволска сила — нещо повече, жадуваше да надзърне още по-дълбоко в неизмеримите й бездни. Зачудих се с какви ли същества бе общувал след последното си писмо и колцина от тях бяха така благоразположени спрямо човешкия род, както първия посланик, за когото той бе споменал. Напрежението в съзнанието ми ставаше все по-силно и в главата ми се зародиха най-разюздани теории по отношение на причудливия, устойчив мирис и странните вибрации в тъмния кабинет.

Вече падаше нощта и като си припомних разказите на Ейкли за предишните нощи, неволно затреперих — нощта се очертаваше да бъде безлунна. Не ми се нравеше и това, че къщата се намираше в подножието на гористия стръмен склон, водещ към необитаемия връх на Тъмната планина. С позволението на домакина си запалих мъничка газена лампа, нагласих я така, че да свети едва-едва, и я поставих на един от книжните рафтове до бюста на Милтън, който приличаше на привидение. После обаче съжалих за постъпката си, защото на светлината на лампата лицето на Ейкли, и без това напрегнато и неподвижно, както и ръцете му, безпомощно лежащи на коленете му, съвсем заприличаха на лицето и ръцете на мъртвец. Изглежда той изобщо нямаше сили да се движи, макар че на няколко пъти забелязах да кима с глава.

След всичко, което ми разказа тази вечер, въобще не можех да си представя кои важни тайни е оставил за утре; обаче в края на краищата стана ясно, че темата на утрешния разговор ще бъде пътешествието до Йюггот и отвъд — както и моето собствено пътуване дотам. По всяка вероятност той се забавляваше при чувството на ужас, което изпитах, чувайки за предложеното ми пътешествие из космическите простори, понеже главата му силно се затресе, когато страхът ми стана очевиден. След което много внимателно ми обясни как човешките същества могат да осъществят — и вече няколко пъти са го правили — изглеждащия абсолютно невъзможен полет през междузвездното пространство. Доколкото разбрах, полетът не се извършвал от цялото човешко тяло — работата се състояла в това, че потресаващото развитие на хирургическите, биологическите, химическите и механичните възможности на Създанията отвън им позволили да намерят начин да преместват човешкия мозък без съпътстващата физическа субстанция.

Съществувал безболезнен способ за изваждането на мозъка и съхранението на органичния остатък в живо състояние по време на неговото отсъствие. Оголеното мозъчно вещество след това се съхранявало в периодично сменяна течност във вътрешността на непроницаем за ефира цилиндър, изготвен от метал, добиван само на планетата Йюггот. Посредством система от електроди, разположени в мозъчната субстанция и съединени със сложна апаратура, се удавало да се възпроизведат функциите на зрението, слуха и речта. За крилатите гъбоподобни същества транспортирането на тези металически цилиндри през Космоса не представлявало никакъв проблем. На всяка от планетите, принадлежащи на тяхната цивилизация, те можели да използват многочислени стационарни прибори, способни да взаимодействат с херметически затворения мозък. В резултат, след неособено сложна настройка, тези транспортирани интелекти можели отново да придобият пълната способност за сензорна дейност и артикулация — на всеки етап от тяхното движение през пространствено-времевия континуум и отвъд пределите му. Това за тях не било по-сложно от пренасянето на запис от фонограф и възпроизвеждането му на което и да е място, където има фонограф със съответстващата конструкция. Надеждността на процеса не подлежала на съмнение. Това пътешествие се извършвало толкова много пъти досега, че Ейкли не изпитвал никакъв страх от предстоящия му полет.

Тук за първи път една от вялите, безжизнени ръце се повдигна и посочи към далечната стена на стаята, където имаше високо разположена полица. На нея бяха наредени повече от дузина метални цилиндри, подобни на които по-рано никога не бях срещал. Тези цилиндри бяха трийсетина сантиметра високи и горе-долу толкова широки; с по три гнезда, разположени под формата на равностранен триъгълник, на изпъкналата си предна повърхност. Един от цилиндрите беше съединен чрез две от гнездата си с два странни прибора, стоящи долу. Нямаше нужда да ми се обяснява предназначението им и аз потръпнах от отвращение. После ръката посочи към близкия ъгъл, където също имаше някакви сложни приспособления с присъединени към тях проводници и щепсели, някои от които приличаха на устройствата, към които бяха прикачени цилиндрите.

— Тук има четири вида прибори, Уилмарт — отново прозвуча гласът. — Четири вида — с по три функции всеки — прави общо дванайсет, нали? В цилиндрите горе има четири вида различни същества. Три от тях са на хора, шест — на гъбоподобни създания, които не могат телесно да се движат из Космоса, две — на същества от Нептун (Господи! Само да можехте да видите какви тела имат на собствената си планета!). Останалите произлизат от централните пещери на една особено интересна тъмна звезда, разположена отвъд галактиката. В главния аванпост, намиращ се във вътрешността на Кръглия хълм, можете да откриете други цилиндри и прибори — цилиндри с извънкосмическо мозъчно вещество, органите на чувствата на които се различават коренно от нашите — това са съюзници и изследователи от най-отдалеченото Навън — и специални прибори, предназначени да осигуряват възприятието и възможностите за изразяване както на самите тях, така и на техните слушатели. Кръглият хълм, подобно на повечето аванпостове, използвани от съществата в различните части на Вселената, представлява доста космополитно сборище. Естествено, на мен ми бяха предоставени единствено представители на най-простите типове за експерименти.

Сега вземете тези три прибора, които ви показвам, и ги поставете на масата. Високия с двете стъклени лещи най-отпред — после кутията с електронните лампи и резонатора — и накрая този с металическия диск отгоре. А сега цилиндъра с етикет Б-67, видяхте ли го? Качете се на този уиндзорски стол, за да го стигнете. Тежи ли? Не се безпокойте! Да не объркате номера — Б-67! Не пипайте новия лъскав цилиндър, който е присъединен към двата измервателни инструмента — този с моето име на етикета. Така, поставете сега Б-67 на масата с приборите — и сложете превключвателя на всички уреди в най-ляво положение.

Сега свържете проводника от прибора с лещите с горното гнездо на цилиндъра — да, точно така! Присъединете по същия начин прибора с електронните лампи към лявото гнездо, а прибора с диска — към външното гнездо. Сега преместете всички указатели на приборите в крайно дясно положение — първо на този с лещите, после — на този с диска и накрая — с лампите. Така, добре. Трябва да ви кажа, че тук пред нас има едно човешко същество. Същото като вас и мен. Ще ви покажа някои от другите утре.

И до днес не зная защо така се подчинявах на този шепот, както и не съм сигурен за какъв смятах тогава Ейкли — за нормален психически или за безумец. След случилото се би трябвало да очаквам всичко — този механичен маскарад така ми напомняше приумиците на лудите изобретатели или вманиачени учени, че у мен изникнаха много по-силни съмнения от онези, които бе породил предишният разговор. Това, ми бе казал шепнещият, лежи отвъд пределите на човешките разбирания и вярвания — обаче нима другите неща, лежащи още по-далеч от упоменатите предели, не изглеждаха по-малко абсурдни именно затова че не предполагаха никакви конкретни веществени доказателства?

Докато разумът ми се мяташе сред този хаос, долових стържене и жужене от трите прибора, свързани с цилиндъра — стържене и жужене, които скоро отслабнаха до пълна тишина. Какво ли щеше да се случи? Или може би щях да чуя глас? Дори и да стане така, как да се убедя, че всичко това не е само хитроумно изобретение, чрез което говори скрит някъде човек? Даже сега не мога да кажа със сигурност какво всъщност чух или какво стана в крайна сметка. Но нещо определено се случи.

За да бъда кратък, ще кажа само, че машината с лампите и резонатора започна да говори, при това по съдържанието на речта стана очевидно присъствието на говорещия и възможността му да ни види. Гласът беше силен, безжизнен, метален и механичен във всички свои проявления. В него нямаше никакъв намек за интонация или изразителност и той проскърцваше и дърдореше с необичайна отчетливост и отмереност.

— Господин Уилмарт — произнесе гласът, — надявам се, че не съм ви изплашил. Аз съм човешко същество като вас, но тялото ми в този момент се намира в безопасност във вътрешността на Кръглия хълм, приблизително на два километра оттук. Самият аз съм тук сега, чувам и говоря посредством помощта на тези електронни вибратори. След една седмица ще се отправя през пространството, както много пъти съм правил досега, и се надявам, че господин Ейкли ще ми бъде приятна компания. Бих искал и вие да се присъедините към нас, понеже са ми известни вашите възгледи и вашата репутация, а и освен това добре познавам кореспонденцията ви с нашия общ приятел. Аз се явявам, както навярно вече сте се досетили, един от съюзниците на Създанията отвън, които посещават нашата планета. За първи път ги срещнах в Хималаите и там им направих някои услуги. В замяна те ми дадоха възможността да изпитам това, което е отредено на малцина.

Можете ли да си представите, че съм бил на трийсет и седем небесни тела — планети, тъмни звезди и някои обекти, които ми е трудно да дефинирам, — в това число на осем, намиращи се извън нашата галактика, и на два отвъд спиралата на целия пространствено-времеви Космос. Всичко това не ми причини на най-малка вреда. Моят мозък беше отделен от тялото ми с помощта на толкова изкусни разрези и сечения, че да нарека този процес хирургическа операция ще бъде твърде грубо. Посетилите ни същества разполагат с методи, които позволяват така изкусно да се отдели мозъкът от тялото, че то да не старее, когато мозъчното вещество е извадено от него. Бих добавил още, че благодарение на тази апаратура мозъкът става практически безсмъртен — необходимо е само периодично да се сменя разтворът, в който се съхранява.

Искрено се надявам, че вие ще се решите да дойдете с Ейкли и мен на това пътешествие. Пришълците много обичат да се запознават със знаещи хора — такива като вас, — за да им покажат величието на космическите бездни, за които можем само да гадаем в своето невежество. Първата среща с тях може да ви озадачи, ала не се съмнявам, че стоите над тези неща. Мисля, че господин Нойес също ще дойде с нас — човекът, който ви докара тук с колата си. Той е с нас вече от няколко години — предполагам, че познахте гласа му от записа, който ви изпрати господин Ейкли.

Тук аз рязко скочих на крака, реагирайки на думите му; той направи кратка пауза, след което продължи:

— И така, господин Уилмарт, оставям решението на вас; бих добавил само, че човек с вашата любов към всичко необичайно и с богати интереси към фолклора не бива да пропусне подобен шанс. Няма от какво да се боите. Всички премествания се извършват безболезнено, нещо повече — в напълно механизираното състояние на органите на чувствата има някакъв вид особено удоволствие. Когато електродите са изключени, вие просто се потапяте в сън, изпълнен с ярки фантастични видения.

А сега, ако не възразявате, нека прекъснем нашия разговор до настъпването на утрешния ден. Лека нощ — ще ви помоля само да върнете превключвателите отново в крайно ляво положение; няма значение в какъв ред, макар че е най-добре приборът с лещите да бъде последен. Лека нощ, господин Ейкли — моля ви, отнесете се към госта ни с максимално уважение! Е, готов ли сте за изключването?

Това беше всичко. Машинално се подчиних и върнах превключвателите в лявото им положение, а главата ми се раздираше от съмнения. Все още ми се виеше свят, когато чух далечния шепот на Ейкли, казващ ми да оставя всички устройства на масата, както си бяха. Той изобщо не коментираше случилото се, а и какви ли коментари можеше да възприеме моето претоварено съзнание? Чух как ми предложи да взема лампата в стаята си, от което си направих извода, че му се иска да се потопи в пълна тъмнина. Време беше да го оставя да си почине, защото монолозите му от следобеда и вечерта биха изтощили даже и напълно здрав човек. Все още ошашавен и замаян, пожелах „лека нощ“ на домакина си и започнах да се изкачвам по стълбите с лампата в ръце, макар че в джоба си имах превъзходно фенерче.

Бях радостен да напусна този кабинет, с неговия особен мирис и смътното усещане за вибрации и в същото време никак не можех да се отърва от кошмарното усещане за страх, загадъчност и космически аномалии, породено от стаята, която току-що бях напуснал, и титаничните сили, с които току-що се бях сблъскал. Дивата пустинна местност; тъмният, тайнствен и обрасъл с гъсти гори склон, издигащ се толкова близо зад къщата; отпечатъците на пътечката; болният, неподвижен стопанин на къщата, шепнещ в тъмнината; дяволските цилиндри и прибори и като капак на всичко — поканата да се подложа на невероятна хирургия и немислимо пътешествие — всички тези неща, толкова нови, неочаквани и фрапиращи, се стовариха върху мен с неумолимо нарастваща сила, подкопаваща моя разум и най-вероятно физическото ми здраве.

Особено шокиращо ми се стори обстоятелството, че моят доброволен посрещач Нойес беше участник в чудовищен древен ритуал, сабат, зафиксиран от фонографа, макар че аз от самото начало долових нещо смътно познато в неговия глас. Другият шок идваше от моето отношение към стопанина, поразяващо ме всеки път, когато се стараех да го анализирам. По-рано писмата му предизвикваха симпатия у мен, а сега той ме отвращаваше с всеки изминал миг. Болестта му би трябвало да събужда у мен състрадание, но вместо това от нея ме побиваха ледени тръпки. Той изглеждаше толкова безжизнен, скован и трудноподвижен, че приличаше на труп — а непрестанният му шепот беше толкова отблъскващ и нечовешки!

Хрумна ми, че това шепнене се отличава от всичко, което някога съм чувал; че въпреки удивителната неподвижност на устните, прикрити от мустаци, в него има някаква скрита сила и мощ, нехарактерна за сподавената реч на астматика. Можех да разбера всички думи на говорещия, дори когато седях в другия край на стаята, а на няколко пъти ми се стори, че слабите, ала всепроникващи звуци на речта му отразяваха не толкова немощ, колкото умишлено потискане на сила — причините за това обаче ми бяха неизвестни. От самото начало в тембъра на гласа имаше нещо дразнещо. Сега, когато се опитвах да разбера защо, ми изглеждаше, че впечатлението е аналогично на това, което правеше гласа на Нойес така смътно зловещ. Но къде и кога се бях срещал с този глас — за мен си оставаше загадка.

Едно беше абсолютно ясно — не исках да прекарам друга нощ тук. Жаждата ми за знания изчезна съвсем, изпарявайки се сред ужаса и отвращението и сега имах едно-единствено желание — колкото е възможно по-бързо да избягам от тази паяжина на болезнеността и противоестествените откровения. Това, което научих, ми беше напълно достатъчно. По всяка вероятност странните космически контакти имаха място в реалността — но нормалните хора, без съмнение, трябваше да стоят по-далеч от тях.

Светотатствените истини сякаш ме обгръщаха от всички страни и оказваха непоносим натиск върху чувствата ми. Разбрах, че тази нощ надали щеше да ми се удаде да заспя; затова изгасих лампата и легнах на леглото, както си бях напълно облечен. Зная, че звучи абсурдно, но се бях приготвил за всичко непредвидено, стискайки здраво в дясната си ръка взетия за всеки случай револвер, а в лявата — джобното си фенерче. Отдолу не се чуваше нито звук и можех да си представя как домакинът ми седи в креслото си като мъртвец, обгърнат от непрогледен мрак.

Отнякъде се чуваше тиктакането на часовник и почувствах неясна благодарност към нормалността на този звук. Обаче той ми напомни още едно обстоятелство, което внушаваше тревога — пълната липса на животни. Сега си дадох сметка, че и обичайните за дивата природа шумове също отсъстваха. С изключение на зловещия плясък на далечните води, тази тишина беше ненормална — междупланетна — и аз си зададох въпроса, каква ли прокълната раса, родена в дълбините на черния Космос се е установила тук. Припомних си от старите легенди, че кучетата и другите животни винаги са ненавиждали Създанията отвън, и се замислих какво ли могат да означават следите на алеята.