Хауърд Лъвкрафт
Шепнещият в тъмнината (6)

VI

В сряда потеглих, съобразно уговорката ни, взимайки със себе си огромна пътна чанта, натъпкана с всичко необходимо за пътуването плюс научни материали, включващи записа от фонографа, снимките и цяла папка с писмата на Ейкли. Както се бяхме разбрали, не бях казал на никого за целта на пътуването си, понеже съзнавах, че работата изисква максимална секретност. Мисълта за предстоящия интелектуален и духовен контакт с чуждоземни, космически същества беше поразителна дори и за моя подготвен за това разум; какво да кажем за възможното й въздействие върху широките маси несведущи дилетанти? Не зная кое преобладаваше в мен — страхът или предвкусването на завладяващото приключение, — когато в Бостън се прехвърлих на влака и започнах дългото си пътешествие на запад първо през добре познати ми места, а после — през все по-малко и по-малко известни. Уолтъм — Конкорд — Ейър — Фичбърг — Гарднър — Атъл.

Влакът ми пристигна в Гринфилд със седемминутно закъснение, ала влакът, на който трябваше да се кача, още не беше заминал. Бързо се прехвърлих на него и веднага щом се озовах в купето си, се загледах през прозореца към открилата се гледка. Със замряло сърце наблюдавах как влакът се носи през залетите от лъчите на следобедното слънце местности, за които толкова много бях чел, но никога не бях посещавал преди. Знаех, че навлизах в старата и съхранила древния си облик Нова Англия, за разлика от механизираните и урбанизирани райони на Юга и крайбрежието, където беше протекъл целият ми живот. Неразработена, прастара земя, лишена от чужденци и фабрични комини, от рекламни билбордове и бетонни магистрали — тоест от всички онези признаци на съвременността, които са обсебили останалите части. Тук човек очакваше да види съхранените в своя първичен вид атрибути на местните традиции и живота, чиито корени напълно са се враснали в обкръжаващия ландшафт — живот, където са се запазили древните спомени и където почвата е съвсем благоприятна за тъмни, загадъчни и рядко споменавани вярвания.

От време на време виждах синеещата река Кънектикът, искряща на слънчевите лъчи, която пресякохме, след като минахме през Нортфилд. Напред в далечината се мержелееха загадъчните силуети на хълмовете и когато кондукторът се появи, научих, че най-накрая сме на територията на Вермонт. Той ми препоръча да върна часовника си с един час назад, защото областта на северните хълмове не участвала в използването на лятно и зимно време. Изпълних съвета му и се почувствах така, сякаш връщах и календара с цял век назад.

Влакът се движеше редом с реката, а на срещуположния бряг в Ню Хемпшир можех да видя приближаващия се стръмен склон на Уентестикют, за който се носеха какви ли не легенди. Вляво от мен се появиха улици, а вдясно, в реката, изникна зелено островче. Хората станаха от местата си и се отправиха към вратата. Аз направих същото. Влакът спря на дългия перон и моя милост най-накрая се озова на гарата в Братълбъро.

Разглеждайки редицата паркирани автомобили, за един момент се зачудих кой ли от тях би могъл да бъде фордът на Ейкли, ала изборът ми се оказа излишен — бях разпознат още преди да проявя инициатива. Към мен се приближи човек, протегнал дружелюбно ръката си; това явно не беше Ейкли, макар и да попита със сочен приятен глас не съм ли случайно господин Албърт Н. Уилмарт от Аркхам. Този човек изобщо не приличаше на брадатия, сивокос Ейкли, когото познавах от снимката; той беше значително по-млад — очевидно градски жител, — модерно облечен, с тънички черни мустачки. Неговият добре овладян глас ми звучеше смътно познат, обаче изобщо не можех да кажа откъде.

Докато го разглеждах, той ми съобщи, че е дошъл тук от Тауншенд вместо своя приятел господин Ейкли. Последният, както ми обясни, получил внезапен астматичен пристъп и не бил в състояние да извърши пътуването с автомобил. Нищо сериозно, каза ми, и това по никакъв начин нямало да попречи на нашите планове. Не можех да разбера доколко господин Нойес — така се представи посрещачът ми — е запознат с изследванията на Ейкли и неговите открития, обаче ми се стори, че небрежните му маниери говорят за непосветен в тайното дело човек. Припомняйки си, че Ейкли водеше живот на отшелник, бях доста удивен от наличието на такъв негов приятел; учудването ми обаче не ми попречи да се кача в автомобила, който той ми посочи. Това изобщо не беше онази малка стара кола, която очаквах да видя, спомняйки си писмата на Ейкли, а голям и лъскав представител на последното поколение автомобили — очевидно собственост на Нойес, с масачузетски номер. Посрещачът ми, си помислих аз, сигурно е дошъл за през лятото в Тауншенд.

Нойес се качи в колата и потеглихме веднага. Радвах се, че спътникът ми не е особено разговорлив, защото необичайното напрежение, тегнещо във въздуха в онзи ден, не предразполагаше към общуване. На светлината на следобедното слънце градът изглеждаше много привлекателен; успях да забележа това, докато се движехме по нанагорнището и завивахме надясно по главната улица. Потънал в полудрямка, като всички старинни селища на Нова Англия, които си спомняш от детството; имаше нещо в разположението на покривите и куличките, комините и тухлените стени, което докосваше най-древните струни на забравените чувства. Усещах се на прага на територия, съхранила магията на непокътнатите наслоения на отдавна отминалите времена; територия, където все още могат да се случат странни събития от миналото, несмущавано досега в своя сън.

Когато излязохме от Братълбъро, моите напрегнатост и предчувствие за нещо лошо се усилиха, за което имаше принос и заобикалящата ни хълмиста местност с нейните издигащи се, надвиснали, заплашващи и мачкащи стръмни склонове, ту обвити от зеленина, ту сивеещи в своя гранитен отблясък. Те сякаш нашепваха за мрачни тайни и загадъчни обитатели, които можеха да бъдат — а можеха и да не са — заплаха за цялото човечество. За известно време следвахме извивките на широката, но плитководна река, която извираше от незнайните хълмове на север и носеше названието Уест Ривър. Когато спътникът ми каза това, неволно потреперих, тъй като именно тук — според вестниците — беше открито едно от чудовищните ракоподобни същества по време на злополучното наводнение.

Постепенно местността наоколо ставаше все по-дива и пустинна. Архаични мостове се надигаха като призраци от миналото и се протягаха между хълмовете, а запустялата железопътна линия, която се виеше покрай реката, сякаш излъчваше непогрешимия аромат на разрухата. Пред нас се появяваха ярки картини на живописни долини, където се издигаха огромни скали; девственият гранит на Нова Англия, сив и аскетичен, се подаваше иззад зеленото покривало, обгърнало върховете на възвишенията. В тесните котловини пробягваха ручеи, до които не достигаха слънчевите лъчи и които носеха към реките безбройните тайни на хълмовете, където още не беше стъпвал човешки крак. От шосето се разклоняваха и в двете посоки тесни, едва различими пътечки, пробиващи си път през гъстите, тежки горски масиви, сред първобитните усои на които можеха да се крият цели легиони от духове. Забелязвайки всичко това, аз си припомних как Ейкли бе преследван от невидимите обитатели на леса по време на пътуването му по това шосе и напълно осъзнах какви чувства е изпитвал тогава.

Старинното и живописно селце Нюфейн, през което минахме след по-малко от час път, беше нашата последна връзка с онзи свят, който принадлежеше на човека. След него загубихме всякакъв допир с днешните, реални и докоснати от времето явления и встъпихме във фантастичния свят на непродумващата нереалност, в който тясната лентичка на пътя се издигаше и спускаше, сякаш криволичеше по свой собствен каприз сред необитаемите хълмове и рядко населени долини. С изключение на ръмженето от двигателя на колата и редките звуци, донасящи се от отдалечените разпръснати ферми, покрай които преминавахме от време на време, единственият звук, достигащ до ушите ни, беше гъргоренето на неизвестните поточета, водещи началото си от неизброимите извори, скрити дълбоко в недрата на сенчестите гори.

От близостта на малките, куполообразни хълмове на човек направо му спираше дъхът. Гъстите и непроходими гори по склоновете сякаш ревниво криеха чужди и ужасяващи неща и на мен ми хрумна, че и необичайната форма на хълмовете навярно има някакво странно, отдавна забравено значение, сякаш те са били гигантски йероглифи, оставени от гиганти, чиито подвизи са се запазили само в откъслечни легенди или се прокрадват тук-там из дълбоките ни сънища. Всички предания за миналото и всички вледеняващи кръвта доказателства, съдържащи се в писмата и предметите на Хенри Ейкли, сега изплуваха в паметта ми с кошмарна яснота. Те засилиха моето предчувствие за опасност и предстояща заплаха, като целта на моето посещение и всички чудовищни обстоятелства, свързани с нея, за миг ме връхлетяха, предизвикаха студена вълна по цялото ми тяло и почти пречупиха желанието ми да позная неизвестното.

Моят спътник по всяка вероятност се досети за настроението ми, защото любезните му пояснения станаха още по-пространни и постепенно се превърнаха в непрекъснат речев поток. Той говореше за красотата и загадъчността на тези места, като демонстрираше дълбоки познания по отношение на фолклорните изследвания на бъдещия ми домакин. От учтивите му въпроси разбрах, че му е известен научният характер на посещението ми, както и това, че нося важни материали от научна гледна точка; но с нито една дума той не показа да е запознат с дълбочината и мащабите на истините, открили се пред Ейкли.

Маниерите на спътника ми бяха толкова любезни, възпитани, градски и абсолютно нормални, че по всички правила би трябвало да ме успокоят и ободрят; колкото и да е странно обаче, тревогата ми се задълбочаваше успоредно с навлизането във все по-дивите и примитивни райони. От време на време ми се струваше, че той просто иска да провери доколко съм запознат с чудовищните тайни на тези места; освен това всяка негова дума засилваше усещането — смътно, дразнещо и плашещо, — че гласът му ми е познат отнякъде. По някакъв начин го свързвах в паметта си с отдавна забравени нощни кошмари и имах чувството, че ще полудея, ако разбера откъде ми е известен. Стига в този момент да изникнеше някаква уважителна причина, с радост бих се отказал от своята визита. Но беше ясно, че такава причина няма — ето защо се утешавах с надеждата, че един спокоен разговор на научни теми с Ейкли ще ми помогне да се взема в ръце.

Едновременно с това в космическата красота на хипнотизиращия пейзаж, открила се пред мен, имаше нещо странно успокояващо. Времето сякаш се бе загубило в лабиринтите зад нас и наоколо се разливаше цветущата вълна на въображението и възкръсналата красота на отдавна отминалите столетия — недокоснати пасища, отрупани с ярки есенни цветя и уютни къщички, сгушени в сенките на гигантските дървета. Даже слънчевата светлина беше необикновено ярка, сякаш за това място съществуваше някаква особена атмосфера.

Неочаквано, след като направихме рязък завой, колата спря на билото на един стръмен хълм. От лявата ми страна, от другата страна на добре поддържаната ливада, простираща се до самата врата и оградена със зидария от бял камък, се издигаше елегантна къща на два етажа и половина. Зад нея се виждаха какви ли не пристройки — всевъзможни хамбари, обори и навеси, имаше даже и вятърна мелница. Тъй като вече я бях виждал на снимка, веднага я разпознах, ето защо надписът с името на Ейкли върху пощенската кутия изобщо не ме изненада. На известно разстояние от дома се забелязваха блатисти и обрасли с рядка растителност земи, а отвъд тях се издигаше стръмен, гъсто обрасъл с гори хълм, завършващ с назъбен връх. Последният, както се досещах, беше най-високият връх на Тъмната планина, половината път до който вече бяхме изминали.

Нойес излезе от колата, взе от ръцете ми чантата и ми предложи да почакам, докато отиде да предупреди Ейкли за моето пристигане. Самият той, по думите му, бързал по извънредно важна работа и въобще не можел да се бави. Когато посрещачът ми се отправи с бърза крачка по алеята към къщата, аз излязох от колата да се поразтъпча и да раздвижа малко умореното си от пътуването тяло. Чувството на напрежение и нервност отново ме обхвана и сега, когато вече бях стъпил на земята, където се бяха разигравали сцените на страшните събития, описани от Ейкли, то сякаш достигна своя максимум. Честно казано, изпитвах трепет и страх от предстоящата дискусия, която щеше да ми разкрие чуждите и забранени светове.

Близкият контакт с нещо извънредно необичайно често ужасява, вместо да вдъхновява — ето защо изобщо не ме разведряваше мисълта, че този участък от пътя е виждал чудовищните следи и зловонната зеленикава слуз, открити след безлунната нощ, нощ на ужас и смърт. С учудване забелязах, че нито едно от кучетата на Ейкли не се мярка наоколо. Нима ги бе продал веднага след като Създанията отвън бяха сключили мир с него? Колкото и да се опитвах, не можех да повярвам в дълбочината и искреността на този мир, за който Ейкли така вдъхновено ми говореше в последното си писмо. В края на краищата той беше човек простодушен, неотличаващ се с особен житейски опит или прагматизъм. Нямаше ли някакви дълбоки и зловещи подводни течения под повърхността на този съмнителен съюз?

Воден от подобни мисли, не можех да откъсна очите си от прашната повърхност, станала свидетел на такива отвратителни неща. Последните няколко дни не бе валяло и най-разнообразни следи бяха изпъстрили пътя, въпреки че този район не беше от често посещаваните. Овладян от неясно любопитство, аз се заех да анализирам своите впечатления, опитвайки се да съвместя кошмарните образи с конкретното място и свързаните с него събития. В гробовната тишина се таеше нещо напрегнато и заплашително, което сякаш се излъчваше и от едва доловимото ромолене на ручеите, от извисяващите се наоколо стръмни върхове и от тежките черни гори, задушаващи хоризонта.

След което един образ прониза съзнанието ми и направи всичките ми смътни тревоги и фантазии съвършено незначителни. Казах, че разглеждах причудливата мрежа от отпечатъци на пътя с неясно любопитство — обаче в един момент любопитството се смени с внезапен и мощен удар на парализиращ ужас. Защото, макар и следите в прашния път да бяха объркани и да се преплитаха една връз друга, моят неуморим поглед улови някои подробности близо до онова място, където алеята към къщата се съединяваше с пътя, по който пристигнахме; без всякакво съмнение и без никаква надежда разпознах тези детайли. Ненапразно в крайна сметка бях прекарал часове в изучаване на изпратените от Ейкли снимки, на които бяха изобразени отпечатъците от ноктите на Създанията отвън. Твърде добре бях запомнил техните отличителни черти, които не могат да се сбъркат с отпечатъците на никое земно същество. Не ми беше оставен никакъв шанс за спасителна грешка. Тук, пред моите очи, се виждаха най-малко три отпечатъка, оставени съвсем наскоро — може би преди няколко часа. Те явно и богохулствено се открояваха на фона на обърканата плетеница от човешки стъпки, покриваща алеята към къщата на Ейкли. Това бяха адските следи на ходещите гъбоподобни от Йюггот!

Успях да се съвзема и да потисна надигащия се вик. В края на краищата какво очаквах да намеря, ако наистина бях повярвал на писмата на Ейкли? Той беше казал, че е сключил мир с тези същества. Е, странно ли бе тогава, че няколко от тях бяха посетили къщата му? Но завладелият ме ужас беше по-силен от всички доводи на разума. Нима някой би могъл да остане спокоен, ако за първи път се сблъска със следите на живо същество от незнайните дълбини на Космоса? В този момент зърнах Нойес да излиза от вратата и да се приближава към мен с бързи крачки. Трябва, казах си аз, да не издавам с нищо обхваналото ме вълнение, защото този приятел на Ейкли сигурно няма никаква представа за дълбочината на изследванията в сферата на забраненото.

Нойес побърза да ми съобщи, че Ейкли е изключително радостен да ме види и е готов да ме приеме, макар и неочакваният астматичен пристъп да не му позволява да изпълни ролята си на гостоприемен домакин поне още за ден или два. Тези пристъпи му се отразяват много тежко, предизвиквайки висока температура, треска и обща отпадналост. Докато е под тяхно въздействие, той обикновено говори шепнешком, а също така е немощен и тромав. Стъпалата и глезените му се подули и той е принуден да ги бинтова като възрастен англичанин, страдащ от подагра. Днес е в изключително лошо състояние, така че би било по-добре аз лично да планирам времето си; въпреки всичко има желанието да поговори с мен. Ще го намеря в кабинета, който се намира вляво от централния вход — стаята, в която са спуснати щорите. Когато е болен, предпочита да мине без слънчева светлина, тъй като очите му са страшно чувствителни.

След като Нойес се сбогува с мен и потегли на север с колата си, бавно се запътих към къщата. Вратата беше оставена открехната за мен; преди обаче да се приближа до нея и да я отворя, обгърнах с поглед цялата къща, опитвайки се да разбера кое ми се бе сторило толкова странно в нея. Хамбарите и навесите изглеждаха доста прозаично и забелязах раздрънкания форд на Ейкли под сайванта в просторното, незаключено помещение. Тогава разбрах причината за овладялото ме усещане и тайната му изведнъж се разкри пред мен. Дължеше се на абсолютната тишина. Обикновено фермите поне частично се огласят от някакви звуци, издавани от различните животни. Тук обаче всички признаци на живот отсъстваха — и това отсъствие несъмнено изглеждаше странно.

Не се бавих излишно на пътечката, а решително отворих вратата и влязох, захлопвайки я зад себе си. Не крия, че това ми костваше доста усилия и сега, оказал се вътре, изпитах непреодолимото желание да избягам оттук. Не защото вътрешният вид на сградата беше зловещ; напротив, реших, че интериорът изглежда много изискан в своя късно колониален стил и се възхитих на вкуса на човека, който го бе обзавел. Това, което ме подтикна към бягство, беше нещо много незначително, почти неуловимо. Вероятно се дължеше на странния мирис, който почувствах, макар че за мен беше напълно обичаен мирисът на старост, присъщ дори и на най-хубавите старинни сгради.