Хауърд Лъвкрафт
Шепнещият в тъмнината (1)

I

Запомнете веднъж завинаги, че не съм видял нищо чак толкова страшно накрая. Да се каже, че психически шок е бил причината за постъпката ми — последната капка, преляла чашата — и именно той ме е накарал да избягам от усамотената ферма на Ейкли и да карам като бесен из куполообразните хълмове на Вермонт през онази нощ, би означавало да се пренебрегне самата природа на кошмарните ми преживявания. Въпреки дълбоката същност на нещата, които видях и научих, и неоспоримата яркост на впечатлението, произведено от тях върху мен, дори и сега не мога да докажа дали съм бил прав или не в ужасните си заключения. Защото в края на краищата безследното изчезване на Ейкли не доказва нищо. В дома му не беше открито нищо странно, с изключение на следите от куршуми — сякаш той просто е излязъл от къщи на разходка из хълмовете и е забравил да се върне. Там липсваха и най-малките следи за пребиваването на някой гостенин, както и не бе намерен нито един от онези зловещи цилиндри и механизми, които трябваше да се помещават в кабинета му. Обстоятелството, че се боеше до смърт от зелените хълмове и пеещите ручеи, сред които бе израснал, не означаваше нищо в крайна сметка; хиляди хора са подложени на също такива трудно обясними страхове. Нещо повече — непонятните му постъпки и опасения, както и странните му до последния момент действия лесно могат да бъдат обяснени с неговите чудачество и ексцентричност.

Всичко започна, доколкото мога да си спомня, с небивалото в историята на Вермонт наводнение от 3 ноември 1927 година. Тогава, както и сега, аз бях преподавател по литература в университета „Мискатоник“ в Аркхам, Масачузетс, и с голям ентусиазъм се бях захванал с изучаването на фолклора на Нова Англия. Скоро след наводнението, сред различните съобщения за всевъзможните трудности, страдания и организирана помощ, наводнили вестниците, се появиха някакви странни истории за същества, открити в някои от придошлите реки; тогава мнозина от приятелите ми започнаха оживени дискусии по тази тема и се обърнаха към мен с молба да хвърля светлина по този въпрос. Почувствах се поласкан, че на фолклорните ми занимания се гледа толкова сериозно и, доколкото можех, се заех да развенчавам дивите измислици, които (както ми се струваше тогава) бяха породени от стари местни суеверия. Забавляваше ме как образовани и интелигентни хора настояваха, че тези слухове съвсем не са измишльотини, а се основават на обективни факти — неясни и изкривени, но въпреки всичко факти.

Историите, на които трябваше да обърна внимание, идваха главно от вестникарски статии; само един от разказите имаше устен произход и човекът, от когото го бях научил, го знаеше от майка си — жителка на Хардуик, Вермонт, — която му бе описала случилото се в писмо. Във всички случаи се говореше почти за едно и също нещо, като единствено споменатите места се различаваха. Така например веднъж ставаше дума за реката Уинуски край Монпелие, друг път — за Уест Ривър, окръг Уиндъм, а трети — за Пасумпсик, окръг Каледония. Естествено, упоменаваха се и много други места, ала внимателният анализ показваше, че всичко е съсредоточено върху горепосочените три. Във всеки от случаите селските жители съобщаваха за един или повече неестествени и плашещи обекти, видени в придошлите води, като се забелязваше общата тенденция тези обекти да бъдат свързвани с примитивните, полузабравени старинни легенди, помнени единствено от старците.

Хората смятаха, че тези обекти представляват органични, невиждани досега форми на живот. Разбира се, в потоците по онова време имаше и доста човешки тела, отнесени от придошлите води; селяните обаче, видели странните обекти, бяха категорични, че те изобщо не са хора, макар размерите и очертанията им да напомняли смътно човешките. Те не били — както уверяваха свидетелите — и животни, виждани някога из Вермонт. Според очевидци ставало дума за розови същества, дълги около метър и половина, с туловища на ракообразни, снабдени с чифт мощни гръбни перки или ципести криле, както и с няколко сегментирани крайника. Вместо глава имали спираловидно нагънат елипсоид, покрит с множество къси антенки. Наистина е забележително как описанията на тези същества, получени от най-разнородни източници, са поразително сходни. Силата на това съвпадение обаче се намалява от факта, че старите легенди, разпространени из тези хълмисти местности, съдържат ярки описания, способни да повлияят на въображението на свидетелите. По мое мнение всички очевидци — а в по-голямата си част те определено са били наивни, прости и необразовани селяни от затънтените горски райони — са виждали деформираните и подути тела на удавниците, а полузабравените местни предания и легенди са надарили тези жалки останки с фантастични атрибути.

Древният фолклор — мъгляв, изчезващ и почти забравен от днешното поколение — е имал твърде особен характер и по всяка вероятност е изпитал влиянието на още по-старите индиански митове и легенди. Аз го познавах доста добре, въпреки че никога не съм ходил във Вермонт, от изключително рядката монография на Ели Давънпорт, която съдържа устен материал, събран сред най-старите жители на щата преди 1839 година. Нещо повече — тези легенди поразително съвпадаха с историите, които лично аз бях чул от най-възрастните обитатели на Ню Хемпшир. Обяснено накратко, става дума за скрита раса чудовищни същества, спотайващи се из по-отдалечените хълмове — в непроходимите лесове на най-високите върхове и тъмните долини, където неизвестни извори пълнят ручеите и потоците. Да се забележат тези същества е адски трудно, макар и свидетелства за тяхното присъствие да са били открити от онези, рискували да се изкачат по-високо от обичайното по склоновете на планините или да се спуснат дълбоко в стръмните котловини, в които даже вълците не смеят да пристъпят.

В пресъхналите корита на ручеите и в безплодните участъци земя се забелязвали странни следи, както и любопитни каменни кръгове, около които тревата била изсъхнала — тяхното разположение и форма надали е било дело на природата. Освен това в хълмовете се намирали пещери със загадъчна дълбочина, чиито отверстия били закрити със скални блокове — тяхното положение едва ли е било случайно, тъй като споменатите по-горе странни следи се виждали и там. И най-лошото от всичко — имало и създания, които се срещали доста рядко и понякога безразсъдни хора ги съзирали в полумрака на отдалечените долини и в тежките гори по билата на хълмовете.

Всичко това нямаше да е толкова тревожно, ако описанията не съвпадаха така точно. Почти всички свидетелства имат няколко общи черти: те уверяват, че съществата приличат на огромни, светлочервени ракообразни с множество двойки крачка и чифт мощни криле, разположени в средата на гърба, напомнящи крилете на прилеп. Понякога те ходят на всичките си крайници, докато друг път — само на най-задната двойка от тях, използвайки предните за преместване на големи предмети от неопределен характер. Споменава се и за цяла група от подобни създания, забелязана покрай малък горски ручей — те се придвижвали в редици по три и очевидно представлявали организирана формация. Веднъж, през нощта, един екземпляр е бил забелязан по време на полет — той излетял от върха на самотен горски хълм, след което изчезнал в небето, закривайки за миг луната с гигантските си ципести криле.

В по-голямата част от случаите тези същества сякаш не се месят в делата на хората; макар че в миналото са ги обвинявали за изчезването на някои търсачи на приключения, както и на хора, живеещи твърде близо до определени долини или възвишения. Поради тази причина много места са се смятали за неподходящи за живеене дълго след като никой не си е спомнял първоначалната причина. Хората с трепет се взирали в стръмните склонове на съседните хълмове, въпреки че отдавна било забравено колко жители са безследно изчезнали и колко фермерски къщи, издигнати в подножието на възвишенията, са се превърнали в пепел.

Според древните легенди тези създания причинявали вреда само на онези, които нарушавали границите на владенията им. По-късно се появили истории за тяхното любопитство по отношение на хората и опитите им да си създадат тайни аванпостове в човешкия свят. Разказвали се предания за странни отпечатъци от нокти, открити около фермерските къщи на сутринта, както и за изчезнали хора в районите, отдалечени от техните убежища. Носели се истории за гласове, имитиращи човешка реч, правещи смразяващи предложения на самотните пътници по горските пътища, и за деца, изплашени до смърт от съществата, видени или чути от тях из краищата на гората, граничеща с техните домове. Най-новият пласт легенди — пласт, предшестващ отмирането на преданията и страха от близки срещи с тези създания — се състои от истории за отшелници и усамотени фермери, преживяващи в един момент от живота си психически срив с трагични последствия. За такива хора говорели, че са се продали на загадъчните същества. В един от североизточните окръзи в началото на XIX век даже имало своеобразна мода — да обвиняват чудаците и саможивците в сътрудничество и дори приятелство с ненавистните сили.

Що се отнася до природата на тези същества, то обясненията варират. По принцип били наричани „Великите древни“, обаче в различните времена и места са ги зовели другояче. Основната маса пуритани без заобикалки ги определяла като приятели на дявола, превръщайки ги в обект на оживени теологически спорове. Тези с келтско минало — предимно хора с шотландски и ирландски произход, живеещи в Ню Хемпшир, както и роднините им от Вермонт — свързвали създанията със злите духове и така наречените малки хора, обитаващи блатата и горите, и се защитавали от тях със заклинания, предавани от поколение на поколение. Най-фантастичните теории за тези същества обаче, извън всякакво съмнение, са тези на индианците. Макар и всяко племе да си има своите легенди, различаващи се от тези на другите племена, всички са единодушни в следното — тези същества не са родом от Земята.

Митовете на пенакуките, отличаващи се с най-голяма последователност и картинност, разказват, че Крилатите дошли от съзвездието Голяма мечка на Земята, където прокопали дълбоки мини, за да добиват някакъв камък, който не може да бъде открит на никой друг свят във Вселената. Те не живеят тук, казват митовете, а просто държат предни постове и отлитат с огромни товари от камъни към техните собствени звезди, на север. Нараняват само онези хора, които се приближават твърде много или ги шпионират. Животните ги избягват, тъй като изпитват към тях инстинктивна ненавист, а не защото се страхуват, че ще им станат плячка. Крилатите не могат да ядат земни растения и животни, ето защо си носят храна от звездите. Много е лошо да се доближиш до тях и понякога младите ловци, отправили се към хълмовете им, никога не се завръщат. Също така е лошо да подслушваш онова, което си шепнат през нощта в гората с жужащи гласове, имитиращи човешките. Те знаели езика на всички хора — пенакуки, гурони, представители на петте народности, — но изглежда нямали (или не им бил нужен) свой собствен език. Помежду си общували, използвайки главите си, които променяли цвета си, а всеки цвят означавал различно нещо.

Всички легенди, разбира се, както на белите, така и на индианците, скоропостижно отмрели през XIX век, оставяйки само отделни атавистични проблясвания. Животът на населението на Вермонт се установил според някакъв план, а хората започнали все по-рядко да си спомнят за отдавнашните си страхове, макар че именно те стояли в основата на този план. Повечето жители знаели, че някои хълмисти области не са подходящи за живеене и колкото по-далеч от тях се държат, толкова по-добре. С времето икономическите интереси така тясно се свързали с обичайните населени места, че нямало никакъв смисъл в излизането от тях — получило се така, че хълмовете станали необитаеми не заради някакъв специален замисъл, а просто поради стечението на обстоятелствата. С изключение на бабите, обичащи страшните истории, и вдетинилите се старци, малко били онези, които шепнели за тайнствените обитатели на хълмовете; но дори и те уверявали, че сега от тези създания не може да се очаква нищо лошо, тъй като вече били свикнали с къщите и стопанствата на хората, а и хората от край време били оставили тяхната територия на мира.

Всичко това отдавна ми беше известно от книгите, а някои неща бях научил от устните разкази на жителите на Ню Хемпшир; ето защо, когато започнаха да се появяват слуховете, свързани с наводнението, без усилие можех да се досетя какъв е произходът им. Отне ми доста време да обясня това на приятелите си и много се забавлявах, когато някои от тях упорито настояваха за истинността на разказите. Тези хора твърдяха, че между ранните легенди има съществени сходства, както и че много от хълмовете във Вермонт все още не са проучени, така че би било неразумно с лека ръка да се отхвърля вероятността там да бродят загадъчни обитатели. Както и да е — не можех да убедя другарите си, че всички митове имат обща структура и се обясняват с един и същ тип изкривяване на реалността, породено от ранния стадий на развитието на човешкото мислене.

Нямаше смисъл да обяснявам на тези опоненти, че вермонтските митове по същество малко се отличаваха от онези всеобщи легенди за персонификацията на природата, населили античния свят с фавни, дриади и сатири, предположили съществуването на каликандзарите^[1] в съвременна Гърция и дали на дивите уелсци и ирландци техните мрачни предания за странните, тайнствени и ужасяващи раси на троглодитите и подземните жители. Нямаше смисъл също и да им напомням за вярата на непалските планински племена в страшния Ми-Го или „Отвратителния снежен човек“, който броди из ледовете и скалните стръмнини на хималайските върхове. Когато приведох всички тези доводи, моите опоненти веднага ги обърнаха срещу мен, заявявайки, че от това следва несъмнено историческият характер на древните легенди; че това свидетелства за реалното съществуване на някаква странна предишна раса, населявала земята, ала принудена да се скрие след появата и възхода на човека, чиито представители са се съхранили — макар и в силно намалял брой — до сравнително недалечни времена, та дори и до наши дни.

Колкото повече се присмивах на тези разсъждения, толкова по-горещо моите другари ги защитаваха, добавяйки към доводите си, че даже и без паралелите с легендите, сегашните съобщения изглеждат твърде ясни, съгласувани, детайлизирани и трезво прозаични, за да бъдат напълно отхвърлени. Двама или трима фанатични екстремисти стигнаха дотам, че опирайки се на древните индиански сказания, предположиха извънземния произход на загадъчните същества, цитирайки при това безумните книги на Чарлс Форт^[2], в които се говори за честите посещения на чуждоземни пришълци на Земята. Повечето от събеседниците ми обаче бяха просто романтици, страстно желаещи да пренесат в реалния живот фантастичните представи за криещите се „малки хора“, станали популярни благодарение на блестящата диаболична проза на Артър Макън.