Хауърд Лъвкрафт
Зовът на Ктхулу (3) (Открито сред книжата на покойния Франсис Уейланд Търстън от Бостън)

III. Безумието от морето

Ако някой ден небесата пожелаят да сторят някакво благодеяние за мен, то това би било пълното отстраняване на последствията от едно случайно стечение на обстоятелствата, накарало ме да хвърля бегъл поглед на най-обикновен лист хартия. В друга ситуация нищо не би ме подтикнало да разгледам този стар брой на австралийското списание „Сидни бюлетин“ от 18 април 1925 година. Той се бе изплъзнал и от вниманието на фирмата, занимаваща се с подбора на материалите от вестниците и списанията за проучванията на моя чичо.

По това време почти бях загърбил изследванията си по проблема, който чичо ми бе нарекъл „Култът Ктхулу“, и бях на гости на свой стар приятел — учен от Патерсън, щата Ню Джърси, уредник на тамошния музей и специалист по минералогия от най-висока класа. Докато разглеждах някакви образци в хранилището на музея, погледът ми случайно попадна на странното изображение върху някакъв стар лист хартия, сложен на полицата под каменните екземпляри. Това беше „Сидни бюлетин“, за който вече споменах, а илюстрацията представляваше автотипно изображение на някаква отблъскваща каменна фигурка, почти идентична с онази, която Леграс бе открил сред блатата.

Нетърпеливо издърпах списанието изпод скъпоценната колекция и бързо прочетох статийката, разочарован от малкия й обем. Съдържанието й обаче се оказа от голямо значение за моите търсения, ето защо внимателно си изрязах материала. В него се съобщаваше следното:

МИСТЕРИЯ С ИЗОСТАВЕН КОРАБ В ОТКРИТО МОРЕ

„Виджилънт“ Пристига С Неуправляема Новозеландска Яхта На Буксир. На Борда Са Открити Един Жив И Един Мъртъв. Разказ За Отчаяна Битка И Гибел В Морето. Спасеният Моряк Отказва Да Съобщи Подробности За Странното Произшествие. У Него Е Намерен Причудлив Идол. Предстои Разследване.

Товарният кораб „Виджилънт“, собственост на компанията „Морисън“, отплава от Валпарайсо и пристигна днес сутринта на кея в Дарлинг Харбър, влачейки на буксир пробитата и неуправляема, но тежковъоръжена парна яхта „Алърт“ от Дънедин, Нова Зеландия, която била забелязана на 12 април на 34 градуса и 21 минути южна ширина и 152 градуса и 17 минути западна дължина с един жив и един мъртъв човек на борда.

„Виджилънт“ напуснал Валпарайсо на 25 март и на 2 април вече значително се бил отклонил на юг от своя курс заради необичайно силната буря и гигантски вълни. На 12 април бил забелязан изоставеният плавателен съд; на пръв поглед яхтата изглеждала съвършено пуста, обаче след това забелязали един жив човек в състояние на делириум и един мъртвец, издъхнал преди не по-малко от седмица.

Оцелелият държал в ръцете си ужасен каменен идол с неизвестен произход, висок около трийсетина сантиметра, по отношение на който специалистите от Университета в Сидни, Кралското общество и Музея на Колидж Стрийт признаха пълната си неосведоменост. Самият оцелял матрос твърди, че открил тази вещ в салона на яхтата — тя се намирала върху неголям, грубо издялан олтар с подобен характер.

След като дойде в съзнание, този човек разказа твърде странна история за пиратство и кървава баня, разиграла се сред океана. Името му е Густав Йохансен, норвежец, втори помощник-капитан на двумачтовата шхуна „Ема“ от Оукланд, която отплавала към Калао на 20 февруари с екипаж от единайсет души на борда.

Той разказа, че „Ема“ се забавила по пътя си и била отнесена на юг от своя курс заради силната буря от 1 март, след което на 22 март, на 49 градуса и 51 минути южна ширина и 128 градуса и 34 минути западна дължина срещнала „Алърт“, управлявана от странен и зловещ екипаж от канаки и хора от смесена раса. Получавайки предварителна заповед да обърне назад, капитан Колинс отказал да я изпълни; в този момент странният екипаж без никакво предупреждение открил огън по шхуната от батареите на медните оръдия, съставящи въоръжението на яхтата.

Както сподели оцелелият матрос, екипажът на „Ема“ приел предизвикателството и макар че шхуната вече била получила пробойни под ватерлинията и започвала да потъва, успял да прилепи борда й до борда на „Алърт“, да я вземе на абордаж и да встъпи в схватка с дивите й моряци на палубата. Разиграла се истинска касапница, в хода на която хората на капитан Колинс били принудени да избият всички мелези, въпреки че онези ги превишавали на брой, заради яростната им и отчаяна, макар и доста непохватна съпротива.

Трима от екипажа на „Ема“ били убити — сред тях капитан Колинс и първият помощник-капитан Грийн; останалите осем души под командването на втория помощник-капитан Йохансен поели управлението на завоюваната яхта и продължили по същия курс, както преди, за да проверят поради каква причина моряците от „Алърт“ са искали така арогантно да се отклонят от маршрута си.

На следващия ден те забелязали мъничък остров и след като хвърлили котва, акостирали на брега, макар и никой да не знаел за съществуването му в тази част на океана. Не е ясно поради каква причина шестима от екипажа загинали на острова, като тук разказът на Йохансен изведнъж става твърде сдържан и лаконичен — единственото, което разкрива за смъртта им, е, че пропаднали в дълбока пропаст между скалите. Впоследствие той и единственият му спътник се качили обратно на яхтата, опитвайки се да я управляват, но ето че на 2 април станали жертва на страшната буря.

От този момент до мига на своето спасение на 12 април Йохансен си спомня извънредно малко неща; дори не е в състояние да каже кога е издъхнал неговият другар Уилям Брайдън. Смъртта на последния, както показа експертизата, не е настъпила вследствие на някаква конкретна причина и по всяка вероятност е била провокирана от превъзбуда или от атмосферните условия, довели до измръзването му.

От Дънедин съобщиха по телеграфа, че „Алърт“ бил добре познат търговски плавателен съд, извършващ регулярни рейсове между островите на Тихия океан, ала с крайно лоша репутация по крайбрежието. Корабът бил собственост на твърде необикновени представители на смесени раси, чиито чести сборища и нощни пътешествия в горите давали храна за немалко любопитство. Веднага след бурята и подземните трусове на 1 март те отплавали с невероятна припряност.

Нашият кореспондент от Оукланд съобщава, че „Ема“ и екипажът й се ползвали с отлична репутация, а Йохансен се смятал за трезвомислещ и достоен човек. Адмиралтейството вече назначи разследване на това произшествие, което започва още утре; в хода на разследването ще бъде предприет и опит да се получи от Йохансен по-обширна информация от дадената до този момент.

Това беше всичко, заедно със снимката на дяволското изображение, ала каква верига от асоциации отприщи то у мен! Имах пред себе си нови сведения за култа към Ктхулу и те доказваха, че той има отношение не само към сушата, но и към морето. От какви мотиви се е ръководил смесеният екипаж, когато е заповядал на „Ема“ да обърне курса си? В каква посока са пътували самите те, носейки ужасния идол на борда? Какъв беше този неизвестен остров, на който бяха загинали шестима от екипажа на „Ема“ и за който помощник-капитанът Йохансен не искаше да говори? Какво бе открило разследването, предприето от адмиралтейството, и какво беше известно за гибелния култ в Дънедин? И най-важното — що за дълбока и свръхестествена (но очевидна) връзка съществуваше между тези дати и различните обрати на събитията, зафиксирани от моя чичо?

На 1 март — или 28 февруари, ако вземем предвид международната демаркационна линия за датите — бяха земетресението и бурята. „Алърт“ и отвратителният й екипаж отплават съвсем успешно от Дънедин, сякаш подчинявайки се на някакво настоятелно изискване, докато по същото време на другия край на Земята поетите и художниците започват да виждат в сънищата си странни, пропити с влага циклопови градове, а един млад скулптор извайва в съня си статуетка на всяващия ужас Ктхулу. На 23 март екипажът на „Ема“ акостира на непознато островче, където оставя впоследствие шест трупа; именно в този ден сънищата на чувствителните хора придобиват особена яркост и кошмарите им се изпълват с преследващото ги гигантско същество. Именно в този ден архитектът полудява, а скулпторът внезапно изпада в делириум. А какво да кажем за бурята от 2 април — датата, в която всички съновидения за мрачния град неочаквано прекъсват и когато Уилкокс по чудодеен начин се избавя от странната треска? Какво означава всичко това — заедно с намеците на престарелия Кастро за потъналите под водата, родени сред звездите Велики древни и приближаващото им господство; за преданите им поклонници и властта на Древните над човешките сънища? Нима не бях застанал на прага на космически ужас, простиращ се отвъд пределите на онова, което човек може да понесе? Ако това бе вярно, то навярно кошмарите щяха да си останат заключени в човешкото съзнание, защото на втория ден от април несъмнено се бе случило нещо, съумяло да спре по някакъв начин чудовищната заплаха, надвиснала над душата на Човечеството.

Същата вечер, след като изпратих няколко телеграми, аз се сбогувах с моя домакин и се качих на влака за Сан Франциско. Не по-късно от месец вече бях в Дънедин, където обаче не се знаеше много за странните служители на тайнствения култ, които уж често се отбивали в местните таверни. Всевъзможните отрепки бяха доста банална и изтъркана тема; единственото, до което успях да се добера, бяха слуховете за едно пътешествие, извършено от тези уроди във вътрешността на острова, по време на което хората от далечните хълмове дочули приглушени звуци от барабани и забелязали алените езици на пламъци да се мержелеят в дълбините на гората.

В Оукланд узнах, че когато Йохансен се прибрал, косата му от русолява била станала бяла. След завръщането си от повърхностния и непълен разпит в Сидни той продал своята къщичка на Уест Стрийт в Дънедин и заминал за Осло заедно с жена си. Що се отнася до необикновеното му приключение, не разказал на приятелите си нищо повече от онова, което вече бил съобщил на представителите на адмиралтейството, така че те не можеха нищо да добавят и ми помогнаха единствено с това, че ми дадоха адреса му в Осло.

Отправих се към Сидни, където проведох съвършено безрезултатни разговори с моряците и участниците в адмиралтейския съд. Видях „Алърт“, вече продадена и служеща като търговски кораб, на Кръговия кей в залива Сидни, ала външният й вид не подпомогна с нищо разследванията ми. Приведената фигурка с глава на сепия, туловище на дракон, ципести криле и изографисан с йероглифи пиедестал сега се съхраняваше в музея на Хайд Парк; аз дълго и внимателно я разглеждах, за пореден път убеждавайки се, че е изработена с изключителна прецизност от някакъв непознат чуждоземен материал; беше толкова страховита и древна, колкото и по-малкият по размери екземпляр на Леграс. Уредникът на музея ми сподели, че геолозите я смятали за чудовищна загадка, понеже на Земята не съществувал такъв камък, от който би могла да бъде изготвена. Тук с трепет си припомних думите на престарелия Кастро, с които той описвал Великите древни на инспектора: „Те дойдоха от звездите и донесоха Своите изображения със Себе си“.

Всички тези неща до такава степен бяха завладели мислите ми, че се отправих към Осло, за да се срещна с Густав Йохансен. От Лондон се прехвърлих на кораб, заминаващ за норвежката столица, и в един есенен ден вече се разхождах по крайбрежния булевард, протегнал се в сянката на Егеберг.

Адресът на Йохансен, както научих, беше някъде в Стария град на крал Харолд Хаардрада, запазил името Осло в продължение на всички столетия, докато на големия град му бе наложено наименованието Кристияния. Изминах част от пътя с такси и накрая с разтуптяно сърце почуках на вратата на чист и спретнат старинен дом с измазана гипсова фасада. Облечена в черно жена, с печално изражение изслуша моите обяснения и на неуверен английски ми съобщи поразилата ме новина, че Густав Йохансен вече не е между живите.

Съпругата му ми обясни, че той починал скоро след завръщането си в Норвегия, защото събитията от 1925 г. го съсипали. Пред нея Густав споделил не повече, отколкото пред всички останали, обаче й оставил голям ръкопис — относно „техническите въпроси“, както казал самият той — на английски език, вероятно за да попречи на жена си случайно да се запознае със съдържанието му. Веднъж, докато минавал по някаква тясна уличка в близост до гьотеборгските докове, от таванските прозорци на една от къщите паднал тежък вързоп книжа, който го съборил на земята. Двама индийски моряци му помогнали да се изправи, ала той издъхнал още преди да пристигне медицинската помощ. Лекарите не открили никаква очевидна причина за смъртта му и я приписали на сърдечна недостатъчност, съчетана с обща слабост на организма.

От този момент нататък почувствах как в мен се прокрадва постоянен злокобен страх, който — сигурен съм в това! — не ще ме остави, докато не настъпи последният ми час; „случайно“ или по някакъв друг начин. Успях да убедя вдовицата, че запознаването ми с „техническите въпроси“ е най-важната цел на моето дълго пътуване и в края на краищата получих ръкописа. Излишно е да казвам, че започнах да го чета още по време на обратния път за Лондон.

Той представляваше едно доста объркано и разпиляно произведение — несръчен опит на прост моряк да напише дневник със задна дата, в който да опише случилите се с него събития и да възстанови онова кошмарно последно пътешествие ден по ден. Не мога да го предам дословно, имайки предвид неяснотата на изложението, повторенията и претовареността с излишни подробности, но ще се постарая да следвам фабулата така, че да разберете защо звукът на вълните, плискащи се в борда на кораба, стана за мен дотолкова непоносим, че се наложи да запуша ушите си с памук.

Йохансен, слава богу, въобще не бе успял да узнае цялата истина, макар че беше видял и Града, и Съществото. Описаното от него обаче бе напълно достатъчно, за да ме лиши завинаги от спокоен сън. Само като си помисля за онова, което се таи съвсем близо до нас — за кошмарите, пристигнали тук от прокълнатите звезди и погребани дълбоко под океанските води, за скверния култ, който ги пази и е готов да ги освободи при първото земетресение, способно да издигне отново техния чудовищен град на повърхността сред слънчевите лъчи и земния въздух, — ужасът ме пронизва до мозъка на костите ми.

Пътешествието на Йохансен започнало именно така, както норвежецът съобщил на комисията от адмиралтейството. „Ема“, натоварена с баласт, напуснала Оукланд на 20 февруари и екипажът й усетил пълната сила на предизвиканата от подземния трус буря, изпълнила сънищата на много хора с кошмарни видения. Когато моряците успели да възстановят контрола над управлението, корабът започнал бързо да се движи напред… до момента на срещата с „Алърт“ на 22 март. Можех да почувствам горестта и съжалението на помощник-капитана, докато описваше обстрела и потъването на „Ема“. Той пишеше с нескрито отвращение за мургавите служители на култа, намиращи се на борда на „Алърт“. Изглежда в тях е имало нещо толкова гнусно и отвращаващо, че унищожаването им се превърнало в подобие на свещен дълг. Именно поради тази причина Йохансен с нескрито недоумение изслушал обвиненията в жестокост към него и екипажа, прозвучали по време на процеса. После, движени от любопитството, хората на помощник-капитана продължили напред, вече със завладяната яхта, докато на 47 градуса и 9 минути южна ширина и 126 градуса и 43 минути западна дължина не се натъкнали на брегова ивица, където сред лепкавата тиня, слуз и кал се издигали обрасли с водорасли каменни съоръжения. Това не било нищо друго, а материализираният ужас на Земята — кошмарният град-мъртвец Р’лйех, построен в незапомнени доисторически времена от гигантски отвратителни създания, долетели тук от тъмните звезди. Тук лежали великият Ктхулу и неговите несметни пълчища, скрити в зеленикавите, покрити със слуз гробници… и оттук те изпращали онези мисловни послания, които прониквали в сънищата на по-чувствителните хора, и призовавали верните си поклонници да им се притекат на помощ, за да ги освободят и да възродят кошмарната им сила. Разбира се, Йохансен не е имал представа за това, ала, бога ми, съвсем скоро сам зърнал предостатъчно!

Предполагам, че единствено върхът на чудовищната, увенчана с монолит цитадела, под чийто купол е бил положен самият Ктхулу, се е издигала над повърхността на водата. Когато си помислих за размерите на онази част, скрита нейде там, долу, в дълбините на океана, у мен веднага се зароди желание час по-скоро да сложа край на живота си. Йохансен и неговите моряци били обхванати от религиозен ужас пред космическото величие на този пропит от влага Вавилон на древните демони и по всяка вероятност са се досетили, че видяното в никакъв случай не би могло да бъде сътворено от нашата — или която и да било друга — цивилизация от планетата Земя. Суеверният страх при гледката на невъобразимите мащаби на зеленикавите каменни блокове и потресаващата височина на колосалния резбован монолит, както и при поразителното сходство между титаничните статуи и барелефи със странната фигурка, открита в олтара на „Алърт“, ясно и недвусмислено се усещаше във всеки ред от безизкусното повествование на помощник-капитана.

Без да има никаква представа що е футуризъм, Йохансен бе постигнал нещо изключително близко до него в своето описание на града. Вместо точно обрисуване на някакво съоръжение или постройка, той се ограничаваше само с общото впечатление, което е получил от гигантските ъгли и каменните повърхности — повърхности, чиито размери изключват каквато и да е възможност да са създадени на тази планета, — покрити със скверни образи и незнайни йероглифи. Обръщам внимание на акцента му върху ъглите, тъй като ми напомни за един момент от разказа на Уилкокс за неговите сънища. Художникът беше казал, че геометрията на постройките от съновиденията му е анормална, неевклидова и загатва за сфери и измерения, нямащи нищо общо с нашите. Ето че сега един малограмотен матрос бе почувствал абсолютно същото, докато е наблюдавал тази кошмарна реалност.

Йохансен и хората му стъпили на стръмния, покрит с тиня и слуз бряг на този чудовищен акропол и започнали да пълзят нагоре по титаничните, просмукани с влага блокове, които никак не се вписвали в представата за нормални човешки стълби. Дори слънцето в небесата изглеждало изкривено и деформирано пред пелената на зловонните изпарения, излъчвани от тази потопена в морето грамада, а заплахата и опасността сякаш злокобно дебнели из тези влудяващи, изплъзващи се ъгли в резбованите каменни късове, където вторият поглед разкривал вдлъбнатина на същото място, за което преди си бил сигурен, че е имало изпъкналост.

Смътен страх започнал да обхваща пътешествениците още преди да зърнат нещо друго, освен камъни, тинеста слуз и водорасли. Всеки от тях отдавна би избягал надалеч, стига да не се боял от насмешките и подигравките от страна на останалите. Ето защо всички си давали вид, че търсят нещо — както се оказало впоследствие, съвършено безрезултатно, — някакъв дребен артефакт или просто спомен за необикновената гледка.

Португалецът Родригес бил първият, който се изкачил до основата на монолита и извикал, че е намерил нещо интересно. Останалите вкупом се втурнали към него и с любопитство се вгледали в огромна гравирана порта с вече познатото изображение на октопод-дракон върху нея. Тя приличала, пишеше Йохансен, на вратата на огромен хамбар, само дето била с гигантски размери; всички веднага се досетили, че е нещо като врата, защото видели касата, прага и ръбовете й, макар че не могли да решат дали стои легнала, подобно на някакъв люк, или полегато, като външната врата на подземен склад или мазе. Както и Уилкокс беше заявил по-рано, цялата геометрия на мястото изглеждала съвършено погрешна и неправилна. Йохансен и хората му не били в състояние дори да кажат дали морето и земната повърхност са разположени хоризонтално или не, понеже относителното разположение на всичко окръжаващо ги фантасмагорически се променяло.

Брайдън натиснал камъка на няколко места, но безуспешно. Тогава Донован започнал внимателно да изследва ръбовете на портала, натискайки всеки участък поотделно. Той се катерел нагоре-надолу по гротескното каменно съоръжение — тоест може да се каже, че се е катерил, ако приемем, че вратата е била наклонена, — а мъжете се питали как изобщо е възможно някоя врата в целия свят да бъде толкова голяма. После, съвсем бавно и леко, грамадната порта започнала да се поклаща и моряците разбрали, че тя балансирала в неустойчиво равновесие.

Донован се приплъзнал при своите другари и сега всички заедно взели да наблюдават странното снижаване на чудовищния каменен портал. В този фантастичен свят на изкривени образи плочата се движела съвършено неестествено, по диагонала, така че всички правила за движение на материята и законите на перспективата изглеждали нарушени.

Открилият се отвор бил черен, а мракът изглеждал почти материален. Тази пълна тъмнина всъщност се оказала с положително значение, понеже закривала от погледа както вътрешността, така и всичко, което било скрито там. В следващия момент този мрак внезапно изскочил на бял свят като дим от многовековно заточение, а слънцето помръкнало, сякаш затъмнено от нечии огромни ципести криле. От зейналите дълбини се издигнала непоносима смрад, а отличаващият се с остър слух Хокинс доловил отвратителен плискащ звук изотдолу. Всички се вслушали в този звук и все още напрягали слуха си, когато Онова се появило изведнъж пред погледа им и започнало да измъква своята зеленикава желатинова неизмеримост от черната бездна в заразената атмосфера на отровния безумен град.

На това място почеркът на Йохансен става почти неразбираем. От шестимата моряци, които не се завърнали на кораба, двама умрели още тук — по думите му без съмнение от страх. Да се опише това Същество било невъзможно — нямало език, способен да предаде такива бездни на крещящото и отвъдвремево безумие, такова свръхестествено противоречие на всички закони на материята, енергията и космическия ред. Сякаш цяла планина се движела тежко пред тях! Господи! Ето защо не е никак странно, че на другия край на света един архитект изгубил разсъдъка си, а бедният Уилкокс изпаднал в делириум след внезапния телепатичен сигнал. Изображението от идолите, зеленикавото, слузесто изчадие от звездите, се било пробудило, за да си възвърне изгубеното. Звездите отново бяха заели благоприятно положение и това, което не се бе удало на древния култ, по чиста случайност бе осъществено от безобидните любопитни моряци. След милиарди години на заточение сега великият Ктхулу отново бил свободен и жадувал да се наслади на свободата си.

Трима мъже били пометени от гигантските нокти преди още да успеят да реагират. Господ да успокои душите им — ако изобщо някъде във Вселената съществува нещо като покой. Това били Донован, Герера и Ангстрьом. Паркър се подхлъзнал, когато последните трима оцелели, изгубили ума и дума от страх, се втурнали главоломно към лодката по грамадните хлъзгави стъпала, покрити със зеленикава кора… Норвежецът твърдеше, че Паркър сякаш бил погълнат от внезапно зейнал отвор в плочата, който само допреди секунда не бил там. И така, само двамина от екипажа — Брайдън и Йохансен — достигнали лодката; те отчаяно започнали да гребат към „Алърт“, а междувременно чудовището вече се влачело надолу по хлъзгавите камъни и тъкмо нагазвало в морските води.

Въпреки че целият екипаж бил напуснал кораба, за да слезе на сушата, налягането на парата все още не било спаднало драстично и след броени секунди успели да подкарат „Алърт“ и да отплават. Бавно набирайки скорост, яхтата започнала да разпенва смъртоносните води, докато титаничното Същество на брега на чудовищния град-гробница издавало поредица от неразбираеми звуци и от него се стичала слуз… Досущ като исполина Полифем, сипещ проклятия подир изплъзващия му се кораб на Одисей. След това обаче великият Ктхулу, многократно по-могъщ и ужасяващ от легендарните циклопи, се вмъкнал във водата и предприел страховито преследване, правейки гигантски вълни със загребванията на мощните си крайници. Брайдън погледнал назад и това му било достатъчно, за да изгуби разсъдъка си — от този момент нататък той само се смеел непрекъснато до сетния си час. Когато милостивата смърт го застигнала в каютата му, Йохансен бродел по палубата, изпаднал в тежък делириум.

Помощник-капитанът обаче нямал намерение да се предаде лесно. Давайки си сметка, че ужасяващият колос без проблеми ще настигне яхтата, преди да е набрала скорост, той се решил на отчаяна стъпка. Подал максимална тяга в машинното отделение, а после се качил на палубата и рязко завъртял щурвала. Вдигнали се мощни вълни, солената вода закипяла и докато налягането на парата се покачвало все повече и повече, храбрият норвежец насочил носа на плавателния съд право срещу преследващата го пихтиеста твар, която се подавала над мръсната пяна като кърмата на демоничен галеон. Чудовищната октоподна глава с гърчещи се пипала се издигала почти до бушприта^[1] на яхтата, ала Йохансен неотклонно поддържал избрания курс.

Последвалият взрив наподобявал спукването на огромен мехур; веднага след него се разнесъл отвратителен звук, като че ли от разрязването на гигантска медуза, съпроводен от зловонието на хиляди отворени гробове, и звук, който никой хроникьор не е в състояние да предаде на хартия. За миг корабът бил закрит от парещ, заслепяващ зеленикав облак, а после зад кърмата останала единствено бушуваща отровна маса, където — Боже милостиви! — разкъсаната плът на безименното Същество от звездите по някакъв фантастичен начин отново се съединявала в първоначалната си отвратителна форма. Междувременно обаче дистанцията между Съществото и „Алърт“ стремително се увеличавала, понеже яхтата вече била набрала пълна скорост.

Това било всичко. От този момент нататък Густав Йохансен, втори помощник-капитан на „Ема“, предимно седял в рубката и се взирал като хипнотизиран в статуетката на идола. От време на време приготвял нещичко за хапване от бордовите запаси за себе си и за смеещия се безумец до него. Дори не се опитал да поправи — доколкото му позволявали възможностите, естествено, — яхтата, понеже силите му го били оставили напълно. После се развихрила бурята от 2 април и съзнанието на моряка започнало да се замъглява. У него възникнали усещания за вихрено призрачно кръжене сред водовъртежите на безкрайността, за бясна надпревара през спираловидните вселени на опашките на комети, както и за хаотични пропадания в дълбоки бездни, отвеждащи го на Луната и от Луната обратно в бездната; всичко това било съпроводено от истеричния злокобен кикот на древните богове и отровнозелените, размахващи ципести криле прастари демони от Тартара^[2].

След тези кошмари най-неочаквано дошло спасението — първо „Виджилънт“, после адмиралтейския съд, сетне улиците на Дънедин и накрая дългото завръщане у дома — в старата къща на Егеберг. Естествено Йохансен не можел да разкаже на никого за случилото се, защото всички щели да го сметнат за умопобъркан. Единственото, което му оставало да стори, било да опише спомените си за протеклите събития, преди да предаде Богу дух, но така, че жена му да не разбере нищо. Смъртта би била благодеяние и избавление, тъй като само тя можела да изтрие всичко от паметта му.

Това беше съдържанието на документа, който прочетох. Когато привърших, внимателно го сложих в металната кутия редом с барелефа и книжата на професор Енгъл. Тук ще бъдат поместени и моите собствени записки — изпитанието за здравия ми разум, — съединявайки в едно цяло картината, която никой вече не ще може да сглоби отново. Или поне така се надявам. Надзърнах в очите на вселенския ужас и оттогава дори пролетното небе и летните цветя ме изпълват с отрова и отчаяние. Но аз не смятам, че ще живея дълго. По същия начин, както си отиде моят чичо, по същия начин, както умря бедният Йохансен… по същия начин, мисля, ще умра и аз. Защото зная твърде много, а култът все още е жив.

Ктхулу също е още жив и, както предполагам, отново се намира в каменната си гробница, закриляща го от прастари времена — от онези далечни епохи, когато Слънцето е било още младо. Неговият прокълнат град отново е потънал под водата, тъй като „Виджилънт“ безпрепятствено е минал точно оттам след априлската буря. Последователите му на сушата обаче все още продължават да вият, да танцуват и да принасят човешки жертви около увенчаните със статуетки на идоли монолити из пустите места. Навярно Великият Ктхулу е бил повлечен от потъването на призрачния му град и сега отново е прикован в черните бездни, защото в противен случай сега целият свят би крещял от ужас и безумие. Кому е известен краят? Издигналото се веднъж може да потъне, както и потъналото може да се издигне. Въплъщението на космическата чудовищност спи в дълбините и очаква своя час, а смрадта на разложението се носи над загиващите градове на хората. И не е далеч мигът, когато… не, не бива и не мога да мисля за това! Моля се само за едно: ако не ми е съдено да надживея този ръкопис, нека поне изпълнителите на завещанието ми да проявят бдителност и да не допуснат да попадне в други ръце.