Хауърд Лъвкрафт
Зовът на Ктхулу (1) (Открито сред книжата на покойния Франсис Уейланд Търстън от Бостън)

I. Ужасът в глината

Смятам, че висшата проява на милосърдие в нашия свят представлява неспособността на човешкия разум да свърже в едно цяло всичките му компоненти. Живеем на спокойното си островче на невежеството насред черния океан на безкрая и не ни е съдено да плаваме надалеч. Науките, всяка от които дърпа колата в своята посока, досега не са ни навредили кой знае колко; ще дойде ден обаче, когато събирането на разпокъсаните до този момент елементи на знанието ще разкрие пред нас такива чудовищни бездни на реалността, че ние или ще изгубим разсъдъка си от видяното, или ще бъдем завинаги прокудени от светлината на знанието и ще подирим покой и безопасност в гробницата на нови тъмни векове.

Теософите отдавна са изказали предположението за внушаващото благоговеен страх величие на космическия цикъл, в който целият наш свят и човешката раса се явяват само мимолетни обитатели. Те намекват за оцеляването на странни явления, чието описание би смразило кръвта, ако не бяха маскирани с успокояващ оптимизъм. Не от тях обаче дойде възможността да надзърна, макар и един-единствен път, в бездната на забранените епохи. Винаги когато си мисля за това, ме побиват тръпки — а всеки път, когато го сънувам, усещам как пелената на безумието помрачава разсъдъка ми. Този проблясък, както и всички зловещи проблясъци на истината, бе провокиран от случайното събиране накуп на различни фрагменти — в дадения случай това бяха стара вестникарска статия и записките на мъртъв професор. Надявам се, че отсега нататък вече никой не ще направи подобно съединяване; във всеки случай, ако ми е съдено да живея още малко, никога няма да прибавя съзнателно и една брънка към тази отвратителна верига. Мисля, че и професорът е възнамерявал да запази в тайна това, което е открил, както и че със сигурност щеше да унищожи своите записки, стига да не му бе попречила преждевременната смърт.

Първото ми съприкосновение с онова, за което иде реч, се случи през зимата на 1926–1927 година, когато внезапно почина моят чичо Джордж Гемел Енгъл, заслужил професор, вече оттеглил се от преподавателското поприще, специалист по семитски езици в университета „Браун“ в Провидънс, Роуд Айлънд. Той беше получил широка известност като изключителен авторитет по древни писмена и към него често се обръщаха ръководителите на най-големите музеи; ето защо кончината му на деветдесет и две годишна възраст не остана незабелязана. Интересът към това събитие значително се усилваше и от загадъчните обстоятелства, които го съпътстваха. Смъртта бе застигнала професора, докато се прибирал вкъщи след пътуването си с параход до Нюпорт — свидетелите твърдяха, че той изведнъж се строполил на земята, след като бил блъснат от някакъв негър, изглежда моряк, появил се най-вероятно от съмнителните тъмни дворове, разположени от двете страни на стръмния път, водещ от крайбрежието до дома на професора на Уилямс Стрийт. Лекарите така и не успяха да открият каквито и да било следи от насилие по тялото му и след дълги и объркани дебати стигнаха до заключението, че смъртта е настъпила вследствие на извънредното натоварване върху сърцето на възрастния човек, предизвикано от изкачването по стръмния склон. По онова време не виждах причини да оспорвам тази диагноза, но постепенно у мен започнаха да възникват съмнения и в края на краищата стигнах до извода, че истината едва ли е точно такава.

Тъй като бях определен за изпълнител на завещанието на бездетния си чичо, а и понеже представлявах единственият му наследник, аз се заех със задачата да проуча внимателно архива му и за тази цел преместих всички негови папки и книжа при себе си в Бостън. Основната част от този архив впоследствие бе публикувана от Американското археологическо дружество, ала имаше една метална кутия, чието съдържание намирах за извънредно загадъчно и не исках да показвам на никого. Тя беше заключена и не можах да открия никъде ключа, докато не се сетих да проверя личната връзка ключове на професора, които той държеше в джоба на сакото си. Едва тогава съумях да я отворя, обаче, след като го направих, се сблъсках с ново препятствие — този път доста по-сложно. Откъде можех да зная какво е значението на странния глинен барелеф, както и на разпокъсаните записки и вестникарски изрезки, намерени във вътрешността на кутията? Нима на стари години моят чичо се бе поддал на някакви груби суеверия? Воден от подобни мисли, реших на всяка цена да издиря ексцентричния скулптор, отговорен за очевидното разстройство на трезвия разсъдък на стария учен.

Барелефът представляваше неправилен четириъгълник, дебел малко повече от два сантиметра и широк около петнайсет; произходът му явно бе съвременен. Въпреки това изобразеното на него не отговаряше на съвременността нито по дух, нито по замисъл, защото — при цялата причудливост и разнообразие на кубизма и футуризма — те рядко възпроизвеждат тази загадъчна регулярност, така характерна за доисторическите писмена. А в открития от мен барелеф такива писмена безусловно присъстваха, само че аз — независимо от обстоятелството, че познавах добре изследванията и ръкописите на стария си чичо — не бях в състояние да ги идентифицирам с някакъв конкретен източник, нито пък да ги свържа с каквото и да е познато явление.

Над тези йероглифи бе разположена фигура, която очевидно бе плод изцяло на фантазията на художника, макар че импресионистичният маниер на изпълнение пречеше да се определи точната й природа. Това бе някакво чудовище или символ, представящ чудовище, каквото би могло да се зароди единствено в някой болен ум. Ако споделя, че в моето нелишено от екстравагантност въображение възникнаха едновременно образите на октопод, дракон и деформирани човешки очертания, навярно ще съумея да предам духа на нарисуваното същество. Месеста глава, снабдена с множество пипала се издигаше върху гротескно люспесто тяло със закърнели криле, като именно общият контур на тази фигура я правеше толкова ужасна. На заден план се виждаха неясните очертания на някакви циклопови архитектурни съоръжения.

Записките, които се съдържаха в кутията заедно с барелефа и вестникарските изрезки, очевидно бяха направени от ръката на професор Енгъл през последните години от живота му. Това, което изглеждаше като основния документ, бе озаглавено „КУЛТЪТ КТХУЛУ“, като буквите бяха много старателно изписани, може би за да се избегне неправилният прочит на тази непозната дума. Самият ръкопис се състоеше от два раздела, първият от които носеше заглавието „1925 — Сънища и сънотворчество на Х. А. Уилкокс, Томас Стрийт номер 7, Провидънс, Роуд Айлънд“, а вторият — „Разказът на инспектор Джон Р. Леграс, Биенвил Стрийт номер 121, Ню Орлийнс, 1908 А. А. Д. — бележки за същото и свидетелствата на професор Уеб“. Другите листове представляваха кратки бележки, в това число и съдържанието на сънищата на различни лица (някои от тях доста необичайни), цитати от теософски трудове и списания (особено от книгата на У. Скот Елиът „Атлантида и изгубената Лемурия“). Всичко останало се състоеше от записки за най-дълго просъществувалите тайни култови общества и секти с отпратки към такива митологични и антропологични източници като „Златната клонка“ на Джеймс Фрейзър и книгата на Мис Мъри „Вещерството в Западна Европа“. Вестникарските изрезки засягаха главно случаите на особено нетипичните психически разстройства, а също и изблиците на групово безумие или мания от пролетта на 1925 година.

Първият раздел на основния ръкопис съдържаше особено любопитна история. Тя започнала на 1 март 1925 година, когато един слаб и тъмнокос млад мъж, в доста нервно и превъзбудено състояние, дошъл при професор Енгъл, донасяйки със себе си глинен барелеф, още съвсем свеж и поради тази причина леко влажен. На визитната му картичка стояло името Хенри Антъни Уилкокс и моят чичо разпознал в него най-младия син от известна фамилия, който в последно време изучавал скулптура в Художественото училище в Роуд Айлънд и живеел сам във Фльор-дьо-Ли-Билдинг, разположена в близост до учебното му заведение. Уилкокс бил изключително надарен юноша, в значителна степен изпреварил развитието на връстниците си, известен със своя талант и ексцентризъм. Още от ранно детство той проявявал силен интерес към странните истории и необичайните сънища, за които имал обичая да разказва. Уилкокс се самоопределял като „психически хиперсензитивен“, докато за местните здравомислещи хора от стария търговски район бил просто „чудак“ и никой не го възприемал насериозно. Понеже почти никога не общувал с хора от своя кръг, той постепенно взел да изчезва от полезрението на обществото и сега бил известен само на неголяма група естети от други градове. Дори в Художествения клуб на Провидънс, където винаги е бил на почит консерватизмът, го смятали едва ли не за безнадежден случай.

В деня на своето посещение, както съобщава ръкописът на професора, младият скулптор без всякакво встъпление помолил домакина си да му помогне в разчитането на йероглифите. Той се изразявал твърде мечтателно и високопарно, което загатвало за склонността му към позьорство и не събуждало симпатия; затова не е учудващо, че чичо ми му отвърнал доста рязко, пък и поразителната свежест на изделието свидетелствала, че то няма нищо общо с археологията. Възраженията на младия Уилкокс, които произвели на чичо ми такова силно впечатление, че ги запомнил и впоследствие записал на хартия, имали твърде поетичен и фантастичен характер — нещо съвсем обичайно за изказа му и, както се убедих по-късно, негова типична черта. Ето какво казал той:

— Ново е, разбира се, защото сам го изработих снощи под влиянието на съня си, в който зърнах странни градове; а тези сънища са по-древни от съзерцателния сфинкс или окичения с градини Вавилон.

После започнал своето несвързано повествование, което неочаквано пробудило дремещите спомени и възпламенило трескавия интерес на моя чичо. Предишната нощ имало леко земетресение — нещо съвсем обичайно за Нова Англия през последните години, — ала то оказало голямо въздействие върху въображението на Уилкокс. Когато си легнал, му се явил съвършено невероятният сън за огромните циклопови градове от колосални каменни блокове и извисяващи се до небето монолити, по чиято повърхност се стичала зловеща зеленикава слуз, а вътрешността им криела непробудени кошмари. Стените и колоните били покрити с йероглифи, а отдолу, от някаква неопределена точка, се дочувал глас, който всъщност не бил глас. Той представлявал нещо като мъгляво хаотично усещане, което само силата на въображението би могла да превърне в звук; въпреки това Уилкокс се постарал да го предаде в почти непроизносимото съчетание от букви „Ктхулу Фхтагн“.

Тази вербална главоблъсканица се оказала ключът към спомена, който развълнувал и обезпокоил професор Енгъл. Той заразпитвал скулптора с научна педантичност, след което с неистова съсредоточеност се захванал да изучава барелефа, който младежът бил изработил, без изобщо да осъзнава това, по време на своя сън. Когато се събудил на сутринта, видял пред себе си завършения камък, а той самият бил облечен само в нощната си риза и бил премръзнал от студ. Според Уилкокс чичо ми проклинал старостта си, понеже смятал, че тя не му позволява да работи с достатъчна бързина върху разчитането на йероглифите и разгадаването на смисъла на изображението. Голяма част от въпросите му се сторили на младежа доста странни и нямащи нищо общо с цялата работа — особено тези, които засягали връзката му с различни странни култове, секти и общества. Уилкокс с недоумение възприемал неколкократните уверения на професора, че ще съхрани в строга тайна принадлежността му към което и да е религиозно или мистическо обединение. Когато чичо ми се убедил в пълното невежество на Уилкокс по тези въпроси, както и в сферата на криптографията, той поискал от своя гост обещанието, че ще му споделя съдържанието на всички свои бъдещи съновидения. Това дало резултат и след разказа за първото посещение ръкописът вече съдържаше съобщения за всекидневните гостувания на младия човек, по време на които той разкривал поразителни епизоди от своите нощни видения, които винаги съдържали ужасяващи циклопови пейзажи с мрачни и сълзящи каменни обелиски. В тях неизменно присъствал и някакъв подземен глас или разум, който монотонно повтарял нещо загадъчно, възприемано от сетивата като неописуемо ломотене. Двата набора от звуци, които се срещали най-често, можели да се предадат като „Ктхулу“ и „Р’лйех“.

На 23 март, продължаваше ръкописът, Уилкокс не дошъл; обаждането в квартирата му разкрило, че ненадейно станал жертва на неизвестна треска, вследствие на която го преместили в семейния дом на Уотърман Стрийт. Тази нощ той така крещял, че разбудил другите художници, нощуващи в къщата, като в състоянието му се редували периоди на делириум и безсъзнание. Чичо ми веднага телефонирал на семейството му и от този момент непрекъснато следял развоя на болестта му, често обръщайки се за информация към кабинета на доктор Тоби на Тейър Стрийт, който бил поел случая. Поразеният от треска мозък на болния често бил навестяван от странни видения; нерядко, докато разказвал за тях, докторът видимо потръпвал. Тези видения обхващали не само онова, за което младият скулптор бил говорел преди, но вече включвали и гигантски същества, „високи цели километри“, които бродели тромаво наоколо. Нито веднъж загадъчните обекти не били описани свързано, ала откъслечните думи, които лекарят предал на професора, го убедили, че тези създания би трябвало да са идентични с безименното чудовище, изобразено в провокираната от съня статуетка. Споменаването на този обект, добавял докторът, винаги предшествало потъването на младежа в дълбок сън. Температурата на болния, колкото и да е странно, не се отличавала рязко от нормалната; всички симптоми обаче говорели по-скоро за истинска треска, отколкото за психическо разстройство или умопомрачение.

На 2 април, някъде около три часа следобед, всички следи от заболяването на Уилкокс внезапно изчезнали. Той се изправил в леглото си, учуден, че се намира в дома на родителите си, без да има никаква представа какво се е случило в действителност и какво насън от нощта на 22 март досега. Лекарят намерил състоянието му за удовлетворително и след три дни Уилкокс се завърнал в квартирата си; за съжаление обаче, оттук насетне не бил в състояние да окаже каквато и да е помощ на професор Енгъл. Всички следи от причудливите сънища просто изчезнали от паметта му и чичо ми прекратил записването на нощните му видения след една седмица, в течение на която младият мъж му разказвал съвсем обикновени и тривиални сънища.

Тук първият раздел на ръкописа завършваше, макар че сведенията, съдържащи се в разхвърляните бележки, ми дадоха допълнителна храна за размисъл — толкова обилна, че само заклетият ми скептицизъм, съставящ по онова време основата на моята философия, способстваше за запазването на недоверчивото ми отношение към художника. Споменатите записки представляваха описания на сънищата на различни хора и се отнасяха именно към този период, когато младият Уилкокс е правел своите необичайни посещения. Изглежда моят чичо се е бил захванал с твърде обширни изследвания, разпитвайки почти всичките си познати, към които е можел свободно да се обърне, за техните съновидения, отделяйки специално внимание на датата на появата им. Отношението към молбите му е било различно, но като цяло получил такъв широк отклик, че нито един човек не би могъл да се справи с него без помощта на секретар. Изходната кореспонденция не беше съхранена, обаче бележките на професора бяха извънредно подробни и включваха всички значими детайли от нощните видения. Хората, принадлежащи към средната класа на бизнеса и обществото — които по традиция бяха смятани за „солта на земята“ в Нова Англия, — даваха най-лоши резултати, макар и от време на време сред тях да се срещаха тежки, лошо формулирани сънища, неизменно явили им се в периода между 23 март и 2 април; тоест по времето на делириума на Уилкокс. Хората на науката се оказваха малко по-податливи на влиянието, въпреки че едва четири от описанията съдържаха мимолетни проблясъци на странни пейзажи, като в един от случаите се споменаваше наличието на нещо анормално, всяващо страх.

Пряко отношение към тези изследвания имаха само съновиденията на художниците и поетите — предполагам, че ако имаше възможност да се съпостави тяхното съдържание, щеше да настане истинска паника. Тъй като не разполагах с достъп до оригиналните писма, подозирах, че е имало насочващи въпроси, както и че данните са били променяни с оглед на желания резултат. Ето защо продължавах да си мисля, че Уилкокс, по някакъв начин осведомен за старите факти и материали, с които е разполагал чичо ми, е оказал внушително въздействие върху престарелия учен. Казано накратко, откликът на хората на изкуството рисуваше разтърсваща картина. Между 28 февруари и 2 април мнозина от тях бяха сънували доста необичайни неща, като интензивността на сънищата им ставаше значително по-силна през интервала на треската на скулптора. Повече от една четвърт от съобщенията съдържаха описания на сцени и полузвукове, подобни на приведените от Уилкокс. Някои от запитаните признаваха, че са изпитали остър страх от някакъв гигантски непознат обект, появяващ се към края на съня им. Един от случаите, описани подробно, се оказа доста печален. Широко известен архитект с интереси към теософията и окултните науки изпаднал в неистова лудост в деня на началото на треската на Уилкокс; няколко месеца по-късно той издъхнал, като почти през цялото време крещял, молейки се да бъде спасен от някакво адско създание. Ако чичо ми беше записвал имена, а не определени номера срещу своите кореспонденти, можех да предприема свое собствено разследване, но — с изключение на няколко отделни случая — нямах такава възможност. Въпреки това, когато успях да издиря тези хора, се оказа, че всички потвърдиха напълно записките. Последната група даваше най-подробни описания на своите впечатления. Често съм се чудил за отношението на запитаните към изследванията, предприети от професора и смятам, че липсата на резултати се е отразила на кореспондентите далеч по-добре, отколкото ако бяха научили с подробности за какво става дума.

Вестникарските изрезки, както вече поясних, имаха отношение към критични случаи на паника, психоза, маниакални явления и чудачества, проявили се през описвания период от време. На професор Енгъл изглежда му е трябвала цяла прес агенция, за да върши тази работа, защото количеството изрезки бе огромно, а източниците на съобщенията бяха разпръснати по цялото земно кълбо. Имаше материал за среднощно самоубийство в Лондон, когато един самотен човек скочил в полусънно състояние през прозореца с неистов писък. Тук беше и несвързаното писмо до редактора на вестник от Южна Африка, в което някакъв фанатик правеше злокобни предсказания на базата на съновиденията, които имал. Статийка от Калифорния описваше теософска колония, членовете на която, облечени в бели роби, вкупом се готвели за някакво „славно осъществяване“ на „знамение свише“, което обаче така и не настъпило, а дописка от Индия предупредително намекваше за сериозните вълнения, обхванали местното население в края на март. Увеличили се вуду-оргиите в Хаити; кореспондентите от Африка също говореха за надигащи се народни вълнения. Американските военни на Филипините отбелязали тревожното поведение на определени племена, а нюйоркските полицаи били обкръжени от тълпа изпаднали в истерия левантинци в нощта на 22 срещу 23 март. На изток от Ирландия също се ширели диви слухове и суеверия, а живописецът Ардоа-Боно, известен с афинитета си към фантастичните сюжети, изложил светотатствената „Сънуван пейзаж“ в пролетния салон от 1926 г. в Париж. Записките за проблеми в психиатричните заведения бяха толкова многочислени, че само чудо би могло да попречи на медицинските работници да обърнат внимание на странните съвпадения и да си направят изводи за вмешателството на мистични сили. В тази зловеща подборка бе казано абсолютно всичко и сега ми е неимоверно трудно да повярвам, че някакъв безчувствен рационализъм ме е накарал да отхвърля проблема настрана. Обаче по онова време бях сигурен, че младият Уилкокс е бил запознат с по-старите материали, упоменати от професора.