Хауърд Лъвкрафт
Нещото на прага (5)

V

Беше през нощта — след втората вечер, — когато напълно парализиращ ужас ме обгърна в мрачните си обятия и запрати душата ми в черните дълбини на кошмара, от които е невъзможно да се излезе. Всичко започна с един телефонен звън, прозвучал малко преди полунощ. Всички в къщата отдавна бяха заспали, с изключение на мен, и аз, с натежали за сън клепачи, слязох в библиотеката да вдигна слушалката. Когато го направих, от другата страна не се чуваше нищо. Тъкмо щях да я положа на вилката и да се отправя към леглото си, в този момент обаче ми се стори, че от далечния край на връзката се дочуват някакви слаби, едва доловими звуци. Може би някой с големи усилия се опитва да заговори с мен, казах си. Вслушах се по-внимателно и успях да доловя някакъв особен шум, подобен на бълбукаща течност — „глюб… глюб… глюб…“, — който по странен път ме наведе на мисълта, че това не представлява нищо друго, а нечленоразделно и неразбираемо, но все пак човешко говорене.

— Кой е там? — попитах, но в отговор прозвуча единствено „глюб… глюб… глюб…“. В гласа се усещаше нещо механично, което, реших аз, най-вероятно се дължи на някаква повреда по линията или на самия апарат. Предполагайки, че за разлика от мен те могат да чуят какво им говори отсрещната страна, казах: — Не мога да ви чуя. По-добре затворете и се свържете с централата — след което веднага до мен достигна характерният звук от затварянето на слушалката.

Това, както вече ви казах, се случи малко преди полунощ. Когато по-късно обаждането беше проследено, се оказа, че са ми звънели от съпружеския дом на Едуард на Хай Стрийт, макар че никой от слугите не бил стъпвал там от три дни. Сега само накратко ще ви спомена какво бе открито там. В подземното складово помещение царял пълен безпорядък, по пода се виждали някакви следи, мръсотия, набързо опразнен гардероб (като при кражба), непонятни отпечатъци по телефона, разпилени навсякъде канцеларски принадлежности и непоносима воня — воня, която сякаш изпълвала цялата къща, прониквайки и в най-затънтеното ъгълче. Полицаите — тези нещастни глупаци — и досега продължават да си изграждат всевъзможни теории и да разпитват онези дяволски инсмутски слуги, които бяха изчезнали от града по време на настъпилата суматоха. Говореха за дивото им желание за мъст по отношение на случилото се, като не изключваха, че нещо може да сполети и мен като най-близък приятел и неизменен спътник на Едуард.

Идиоти! Нима не си даваха сметка, че тези звероподобни уроди не биха могли да не забележат този така характерен почерк? И нима предполагаха, че те биха могли да сторят това, което се случи впоследствие? Слепи ли бяха, та не забелязаха всички онези промени, настъпили в тялото на Едуард? Що се отнася до мен, сега вярвам на всяка дума, която Едуард Дерби ми беше казал. Да, сега твърдо зная, че съществуват ужаси отвъд границата на живота, за които изобщо не подозираме, и понякога те могат да бъдат призовани в нашия свят от определени чудовища. Ефраим-Ейзенат — този демон ги извика към живот и те погълнаха Едуард, както сега се опитват да погълнат и мен.

Мога ли да бъда уверен в своята безопасност? Тези сили са способни да престъпват рамките на нормалните съществуващи форми. На следващия ден следобед — когато най-сетне съумях да изляза от вцепенението си и вече можех да ходя и говоря свързано — отидох в психиатрията и хладнокръвно застрелях намиращото се в стаята на Едуард същество — заради Едуард и заради целия свят. Но нима мога да бъда сигурен в резултата от действието си, преди тялото да бъде подложено на кремация? Те продължават да пазят трупа за някакви си глупави аутопсии от най-различни лекарски колегии, като въобще не обръщат внимание на моите призиви мъртвецът да бъде предаден веднага на огъня. Той просто трябва да бъде кремиран — той, който вече не беше Едуард Дерби, когато натиснах спусъка! Ще полудея, ако това не стане скоро, защото тогава ще дойде и моят ред. Макар че аз изобщо не съм такъв слабоволев човек и надали ще бъда подчинен на ужасите, които — както подозирам — вече кръжат около мен. Един живот — Ефраим, Ейзенат, Едуард, — кой ще бъде следващият? Няма да им се удаде да ме изгонят от тялото ми… Няма да разменя душата си с онзи натъпкан с олово мъртвец, който лежи в подземията на психиатрията!

Но преди това ми позволете да ви разкажа по реда на събитията за този последен кошмар. Няма да говоря за онова, което полицията толкова упорито се преструва, че не забелязва — разказите на тримата случайни минувачи, които някъде към два часа посред нощ са видели на Хай Стрийт онова дребно, зловонно и подобно на джудже същество, както и за необикновените отпечатъци от човешки стъпки, открити на определени места. Ще кажа само, че около два часа след полунощ се събудих от прозвъняването на входния звънец и похлопването по външната врата — да, те звучаха едновременно, но с някакво странно редуване, в което успях да доловя отчаяното звучене на стария сигнал на Едуард — първо три удара, а после още два.

Едва напуснал обятията на дълбокия сън, в първите секунди не бях в състояние да разбера нищо. Дерби на вратата — при това спомняйки си за стария сигнал! Тази, новата му личност, изобщо не можеше да си спомни отдавнашните привички на моя приятел… дали Едуард внезапно се е завърнал към своето нормално състояние? Защо сега е тук — в този късен час — и звъни и потропва с такава припряност? Изписали са го предсрочно от психиатрията или просто е избягал оттам? Навярно, помислих си, докато навличах набързо халата си и се втурвах към входната врата, завръщането към собственото му „аз“ е станало причина за появата на някакво особено, неистово състояние, което е заставило лекарите да се откажат от предишното си намерение да го изпишат, а това на свой ред е взривило този отчаян стремеж да излезе на свобода. Впрочем, каквото и да се е случило, важното бе, че добрият стар Едуард е отново на свобода и може да разчита на всякаква помощ от моя страна!

Когато отворих вратата и се срещнах с обрамчената от короните на брястовете нощна тъмнина, едва не бях повален от внезапната и рязка вълна на нетърпимо зловоние. Стана ми лошо и започнах да кашлям, след което за секунда зърнах дребничката прегърбена фигура, стояща на прага на моя дом. Сигналът беше на Едуард, но каква беше тази мерзка и зловеща пародия на човек? Да не би Едуард да се бе скрил някъде наблизо? Имал ли е изобщо време да направи това, след като аз отворих вратата веднага след последното потропване?

Пришълецът носеше един от плащовете на Едуард — полите му почти докосваха земята, а ръкавите бяха подгънати и въпреки това напълно скриваха дланите. На главата му имаше ниско нахлупена измачкана шапка, а черен копринен шарф закриваше лицето. Едва бях направил няколко крачки напред, когато стоящото пред мен създание издаде този бълбукащ, странен звук, страшно напомнящ онова, което бях чул по телефона — „глюб… глюб… глюб…“. В следващия момент то вече ми подаваше голям и плътно изписан лист хартия, нанизан на дълъг молив. Все още потръпващ от излъчващата се от него отвратителна и неописуема воня, аз взех листа и се помъчих да разчета написаното на идващата зад гърба ми светлина от антрето.

Нямаше съмнение, че почеркът определено принадлежеше на Едуард. Но защо му е трябвало да пише, когато можеше просто да ми позвъни — все пак живеехме, така да се каже, врата до врата — и защо бе писал така разкривено, почти нечетливо и явно адски набързо? Нищо не можах да проумея на слабото осветление, ето защо се отправих обратно към хола, а подобието на джудже машинално тръгна след мен, макар и поспирайки се за секунда на прага. Излизащото от него зловоние беше толкова силно, че се молех жена ми да не се събуди и да не реши да слезе долу при мен.

После, вече прочел съдържанието на гъсто изписания лист, усетих как коленете ми омекват, а пред очите ми започват да плуват тъмни кръгове. Когато се свестих, открих, че лежа на пода в хола, а ръката ми все още стиска прокълнатото послание. Ето какво гласеше то:

Дан — незабавно отиди в психиатрията и го убий. Унищожи го! Това вече не е Едуард Дерби. Тя успя да се добере до мен — става дума за Ейзенат, — макар че вече от три месеца и половина е мъртва! Излъгах те, когато ти казах, че е заминала далеч. Аз я убих. Трябваше. Случи се изведнъж, обаче бяхме сами и аз бях в моето собствено тяло. Някакъв свещник ми попадна под ръка и я ударих с него по главата. Иначе на Хелоуин тя щеше окончателно да се всели в мен.

Зарових я в най-отдалечения край на мазето и натрупах отгоре някакви стари сандъци, после почистих всички следи. На следващата сутрин слугите започнаха да подозират нещо, но те си имат такива страшни тайни, че за нищо на света не биха се обадили в полицията. Разчитах на това и им казах да си вървят, но един Господ знае какво те — или останалите от култа — са намислили да сторят.

Известно време мислех, че всичко вече е наред, но после го почувствах — то дърпа мозъка ми. Веднага разбрах, че това е тя — нямаше начин да не се досетя. Такава душа като нейната — или тази на Ефраим — само частично се отделя от тялото след смъртта и продължава да се вкопчва в него дотогава, докато тялото не бъде унищожено. Тя отново ме намери — иска да си разменим телата, да обсеби тялото ми и да ме запрати в онзи полуразложен неин труп, който зарових в мазето!

Знаех какво ме очаква — очевидно това и обуслови моя срив, в резултат на който се озовах в психиатрията. Тогава започна всичко — почувствах, че се задушавам, а около мен цари пълен мрак и разбрах, че всъщност се намирам там, в мазето, в разлагащото се тяло на Ейзенат, под сандъците, които бях накамарил отгоре. После си дадох сметка, че тя трябва да е вече в моето тяло в психиатрията — завинаги, понеже Хелоуин отдавна бе отминал — и жертвоприношението ще свърши работа дори и без нейното присъствие. Така Ейзенат се оказваше в перфектно душевно здраве, готова да извърши чудовищни неща. Бях отчаян, но въпреки всичко успях да се измъкна навън.

За съжаление, нещата отидоха твърде далеч и не съм в състояние да разговарям — даже телефона едва държа в ръка, — но все още мога да пиша. Ще се постарая да се пооправя малко и да ти донеса тези последни слова от мен. Както и предупреждението. Убий този демон, ако цениш спокойствието и благополучието на света. Трупът трябва да бъде изгорен на всяка цена! Ако това не се направи, то ще продължи да живее още и още, преминавайки от тяло в тяло — за вечни времена! — и дори аз не мога да ти кажа какво би сторило, ако оцелее. Стой далеч от черната магия, Дан, това е дяволска работа. А сега сбогом — ти винаги си бил истински приятел. Разкажи на полицията за всичко — само не знам доколко ще вземат на сериозно тези неща — и повярвай, че наистина съжалявам, задето те забърках във всичко това. Скоро ще намеря покой — това нещо няма да издържи дълго. Надявам се да можеш да разчетеш драсканиците ми.

И убий онова нещо — убий го.

Твой Ед

Едва впоследствие успях да прочета всичко това, понеже припаднах някъде към края на третия абзац. Съзнанието отново ме напусна, когато видях и помирисах онова, което лежеше сгърчено на прага, обливано от вълни топъл въздух. Странният пришълец изобщо не помръдваше и не издаваше никакви звуци.

Моят иконом се оказа далеч по-твърд от мен и не изгуби съзнание, когато на сутринта видя цялата картина. Вместо това той просто се обади в полицията. Когато те дойдоха, мен вече ме бяха завели горе и положили в постелята… ала другото нещо продължаваше да лежи там, където се бе строполило през нощта. Полицаите долепиха кърпички до носовете си, докато се занимаваха с него.

Това, което в края на краищата откриха под странно подбраните дрехи на Едуард, се оказа почти разложен труп. Естествено, костите се бяха съхранили, както и пропуканият от някакъв силен удар череп. По строежа на челюстта и зъбната картина лекарят категорично установи, че черепът е принадлежал на Ейзенат Дерби.