Хауърд Лъвкрафт
Нещото на прага (2)

II

Едуард беше на трийсет и осем години, когато срещна Ейзенат Уейт. Тогава, по моя преценка, тя бе на двайсет и три и посещаваше специален курс по средновековна метафизика в университета „Мискатоник“. Дъщерята на един приятел я беше срещала преди — в училището „Хол“ в Кингспорт, — обаче гледаше да се държи настрана от нея заради странната й репутация. Ейзенат бе тъмнокосо миньонче, което щеше да бъде доста хубавичко, ако нямаше тъй изпъкнали очи. Изобщо нещо в нейния облик сякаш отблъскваше и отчуждаваше по-чувствителните хора. Основната причина обаче, поради която повечето младежи страняха от Ейзенат, се криеше в произхода й. Родословието й отвеждаше към инсмутсчаните Уейт, а в съзнанието на мнозина още бяха живи мрачните легенди за прокълнатия, почти обезлюден Инсмут и неговите обитатели. Мълвата говореше за някакви нечисти сделки, сключени от жителите му през 1850 година, както и за странните „не съвсем човешки“ черти на древните семейства от запустялото пристанище. Само старите янки биха могли да измислят такава легенда — един Бог знае колко пъти са я разказвали на разтрепераните си слушатели, шепнейки тайнствено в мрака.

Личната история на Ейзенат се помрачаваше и от обстоятелството, че тя беше дъщеря на Ефраим Уейт и жената, за която той се бе венчал на доста преклонна възраст. Никой не познаваше съпругата му, която постоянно носеше воал и никога не разкриваше лицето си пред хората. Ефраим живееше в Инсмут — в една порутена постройка на Уошингтън Стрийт — и малцината, които бяха успели да зърнат това място (трябва да спомена, че жителите на Аркхам посещават Инсмут много рядко и само при крайна необходимост), твърдяха, че мансардните им прозорци били заковани с дъски и нощем оттам се чували доста странни звуци. В годините на своята младост Ефраим бил изключително способен младеж, отдаден на окултните науки и магията, и слуховете уверяваха, че можел да предизвика по свое желание морска буря или напротив — да усмири стихията. Аз самият го бях виждал веднъж или два пъти — когато той пристигаше в Аркхам, за да се запознае със съдържанието на някои забранени книги в университетската библиотека, — и трябва да призная, че вълчето му мрачно лице, опасано от прошарена сива брада, неизменно ми вдъхваше дълбоко отвращение. Той умря при доста загадъчни обстоятелства, като преди това окончателно бе изгубил разсъдъка си. Скоро след кончината на бащата, дъщерята — по волята на покойния определена за формален опекун на оставеното от него наследство — постъпи в училището „Хол“. Хората отбелязваха, че Ейзенат, също като покойния си родител навремето, се отличавала с ненаситна, дори патологична жажда за знания, и понякога изглеждала направо отвратително.

Когато слуховете за евентуалното обвързване на Едуард и Ейзенат станаха тема за обсъждане, един мой приятел — същият, чиято дъщеря бе учила с нея в училището „Хол“ — ми съобщи доста интересни неща по отношение на Ейзенат. Тя се вживявала в ролята на вещица сред съучениците си и наистина можела да прави някои невероятни работи. Умеела да предизвиква бури, ала повечето й съученици отдавали това по-скоро на особената й дарба да предсказва времето. Всички животни се отнасяли с неприязън към нея и тя била в състояние да накара което и да е куче да започне да лае с определени движения на дясната си ръка. От време на време демонстрирала твърде странни за такова младо момиче познания в най-различни сфери и обичала да плаши съучениците си чрез някакви странни погледи — всичко това, изглежда, й доставяло неимоверно удоволствие.

Ала най-необичайни, за жалост, бяха потвърдените от многочислени свидетели примери за оказваното от нея въздействие върху различни хора — ето защо не след дълго никой вече не таеше съмнения относно това, че Ейзенат е роден хипнотизатор. Съсредоточено взирайки се в един или друг колега-студент, тя често създавала у последния усещането за промяна на личността. Подложените на това въздействие съобщаваха, че тази самонадеяна магьосница като че ли мигновено разменяла с тях тялото си, така че те получавали възможността да погледнат сякаш отстрани към собственото си, вече бивше, тяло, което на свой ред се взирало в тях с блестящи зловещи очи. Ейзенат често изказвала съвършено налудничави и разюздани теории относно природата на съзнанието и неговата независимост от физическата рамка на тялото — или поне от протичащите в тази телесна обвивка жизнени процеси. Върховна ярост пробуждало в нея обстоятелството, че се е родила момиче, а не мъж, понеже вярвала, че мъжкият мозък притежава уникални и мощни сили, чрез които бил способен да управлява космическата енергия. Ако била мъж, по думите й, нямало само да се сравнява, но и щяла отдавна да надмине баща си в обладаването на неведоми знания и умения.

Едуард се запознал с Ейзенат на едно събиране на младежката „интелигенция“, което се състояло в стаята на един от студентите, и на следващия ден, когато дойде при мен, не беше в състояние да говори за нищо друго. Той я намираше за изключително интелигентна и ерудирана и беше във възторг както от разнообразните й интереси, така и от външността й. Аз самият никога по-рано не бях виждал Ейзенат и подробното описание на облика й ми направи доста смътно впечатление, ала не мога да кажа, че нямах представа коя е. Вътрешно съжалявах, че Дерби е хлътнал до такава степен по нея, обаче не посмях да го разубеждавам, тъй като знаех, че подобно нещо само ще разпали още повече страстите му. Пред баща си, естествено, той дори и дума не пророни за новата си позната.

В следващите няколко седмици името на Ейзенат изобщо не слизаше от устата на Едуард. Вече и другите бяха започнали да забелязват явните признаци на неговите бурно разцъфтели амурни чувства; при това всички бяха на мнение, че поведението на Дерби никак не подхождаше нито на възрастта му, нито на предишните му привички, а и отстрани изглеждаше крайно нелепо, че се влачеше подир това екстравагантно „божество“. Впрочем въпреки ленивия и уседнал начин на живот, Едуард беше доста запазен — коремът му едва-едва изпъкваше, а лицето му бе напълно лишено от бръчки. Докато Ейзенат, от друга страна, изглеждаше преждевременно състарена заради гъстата мрежа от гънчици, обрамчили очите й — явно следствие от особената интензивност на нейните опити и експерименти, изискващи максимална съсредоточеност и сила на волята.

Някъде по това време Едуард се отби у нас с приятелката си и още в първите минути разбрах, че чувствата му към нея явно са взаимни. Тя не отлепяше очи от него, с почти хищнически поглед следеше всяко движение и жест на кавалера си и на мен веднага ми стана ясно, че двамата са се привързали не на шега един към друг. Скоро след това ме навести самият господин Дерби, когото аз винаги съм уважавал и ценил високо. Той беше чул някакви слухове за новото приятелство на сина си, а и бе узнал допълнителни подробности за случилото се от самия Едуард. Момчето, както ми каза старият Дерби, възнамерявало да се ожени за Ейзенат и даже започнало да търси подходящ дом за тях двамата в предградията на Аркхам. Знаейки за големия авторитет, с който се ползвах пред сина му, бащата искаше да разбере не съм ли в състояние да възпрепятствам по някакъв начин това порочно намерение, в отговор на което аз, уви, изказах искрените си съмнения. Поясних своята позиция с това, че тук ставаше въпрос не толкова за слабата воля на Едуард, колкото за твърдите намерения на самата Ейзенат. Вечното дете бе сменило зависимостта от родителите си с подчинението на нов, по-силен образ и надали можеше да се направи нещо по въпроса.

Бракосъчетанието се състоя месец по-късно — по настояване на невестата те бяха венчани от мирови съдия. Господин Дерби се вслуша в съвета ми да не издига никакви пречки пред сина си и той самият, съпругата ми, синът ми и, разбира се, моя милост присъствахме на кратката церемония. Сред останалите поканени имаше неколцина младежи, с които девойката бе учила заедно в колежа. С парите, завещани от баща й, Ейзенат бе купила старата къща на края на Хай Стрийт, където младоженците се настаниха, след като направиха кратка разходка до Инсмут, откъдето докараха трима слуги, книги и някои стари мебели. Явно решението да останат в Аркхам, а не в Инсмут, бе продиктувано не толкова от интересите на Едуард и баща му да бъдат близо до колежа, библиотеката и просветеното общество, колкото от някои лични съображения на Ейзенат.

Когато Едуард ме посети след края на медения си месец, ми се стори леко променен. Ейзенат го бе накарала да си обръсне мустаците, но работата не се състоеше само в това. Той изглеждаше значително по-сдържан и замислен, а традиционната му момчешка инатливост се бе сменила със затаена тъга, дори печал. Даже не можах веднага да определя дали тази промяна ми харесва или не. Едно нещо обаче можеше да се каже със сигурност — сега повече от всякога приличаше на нормален възрастен човек. Вероятно женитбата му е оказала положително въздействие, казах си аз, след което се запитах възможно ли е смяната на субекта на зависимост да положи началото на пълната й неутрализация, което в крайна сметка да доведе до съзнателна независимост. Онази вечер той дойде вкъщи сам — Ейзенат била много заета с донесените от Инсмут (Дерби потръпна, споменавайки това име) голям брой книги и всевъзможни прибори за изследвания, и активно се занимавала с префасонирането на новото им жилище.

Нейният дом — в онзи град — бил доста неприятно място, макар че от някои предмети в него научил изненадващи неща. Имал невероятен напредък в областта на езотеричните знания под вещите напътствия на Ейзенат. Някои от предложените от нея експерименти се оказали твърде смели и радикални — не се чувствал в правото си да ги разкрие, ала безрезервно се доверявал на нейните намерения и сили. Тримата слуги се оказали доста странни хора — изключително стара семейна двойка, работила още у Ефраим, когото, заедно с майката на Ейзенат, често споменавали в речта си, и мургава млада девойка с явни аномалии във външността, от която постоянно се излъчвала натрапчива миризма на риба.