Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Thing on the Doorstep, –1937 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 6гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka(2020)
Корекция и форматиране
Epsilon(2020)

Издание:

Автор: Х. Ф. Лъвкрафт

Заглавие: Некрономикон

Преводач: Адриан Лазаровски

Година на превод: 2002; 2007; 2012

Издател: Ентусиаст; Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: сборник

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Вихра Манова

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Александра Худякова

ISBN: 978-619-164-023-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/786

История

  1. —Добавяне

I

Вярно е, че изстрелях шест куршума в главата на най-добрия си приятел, ала въпреки това се надявам чрез тези показания да докажа, че не аз съм неговият убиец. Вероятно в началото ще бъда сметнат за умопобъркан — за обезумял дори повече от човека, когото застрелях в стаята му в Аркхамската психиатрия. По-късно обаче някои от читателите ми ще претеглят всяко показание, ще го съпоставят с общоизвестните факти и ще се запитат дали всъщност бих могъл да направя нещо различно от онова, което сторих в действителност, след като се сблъсках с този кошмар — с това нещо на прага.

Може да се каже, че до момента на злокобната среща върху верандата на собствения ми дом и аз смятах всички тези разкази, подтикнали ме в крайна сметка към решителни действия, за бълнуване на безумец. Дори сега продължавам да си задавам въпроса, дали не съм бил въведен в заблуждение — и дали наистина не съм луд, в края на краищата. Не зная, но около мен се носят какви ли не странни слухове за Едуард и Ейзенат Дерби и даже нашата флегматична и безпристрастна полиция се озова в задънена улица, без да може да намери обяснение за онова последно кошмарно посещение. Естествено, те предприеха — а и досега продължават да предприемат — жалки усилия да създадат някаква правдоподобна теория или версия, според която всичко се обяснява само с гнусна шега предупреждение, скалъпена от отмъстителните уволнени слуги, макар в дълбините на душата си да са убедени, че истината представлява нещо много по-зловещо и невероятно.

И така — повтарям, че не съм убил Едуард Дерби. По-скоро отмъстих за живота му и по този начин предпазих Земята от ужас, чието оцеляване би могло да има чудовищни последствия за цялото човечество. Сега зная, че в непосредствена близост до реалните места, по които всекидневно стъпваме, съществуват мрачни зони на непрогледна черна сянка и от време на време някоя дяволска душа протяга към нас своите зловещи пръсти. Когато нещо подобно се случи, човекът, на когото това му е известно, трябва веднага да нанесе решителен удар, без да губи време в размишления върху евентуалните последствия.

Няма да е пресилено, ако кажа, че познавах Едуард Пикман Дерби, откакто се е родил. Осем години по-млад от мен, той от съвсем малък се отличаваше с преждевременно развит ум, което ни позволяваше да имаме много общи интереси, въпреки че Еди беше само на осем години, а аз — на шестнайсет. Той бе най-феноменалното и надарено дете, което съм виждал някога през живота си. Едва на седемгодишна възраст вече пишеше своите мрачни, меланхолични и фантастични стихотворения, които изумяваха както мен, така и неговите учители. Вероятно именно индивидуалното му образование, както и уединеният, до голяма степен изнежен, начин на живот са обусловили преждевременното му съзряване. Единствено дете в семейството, Еди беше извънредно слаб физически по рождение — нещо, което силно тревожеше родителите му и те дори за миг не отделяха поглед от него. Никога не му разрешаваха да напуска дома си без бавачка и той рядко имаше възможността да си играе с другите деца свободно и безгрижно. Всичко това, без съмнение, се е отразило върху личността на момчето, формирайки таен вътрешен живот у него и превръщайки въображението му в единствения възможен път към свободата.

Във всяко отношение ранните му познания се отличаваха с поразителна дълбочина, а свободният му и лек маниер на писане ме пленяваше въпреки по-голямата ми възраст. Някъде по онова време пробудих у себе си склонността към по-гротескно изкуство и открих в лицето на това момче рядко сходна душа. Освен нашата обща любов към тайнственото и загадъчното, и двамата бяхме запленени от постепенно разрушаващия се и донякъде плашещ град, в който живеехме — оплетения във вещерски клетви и страшни легенди Аркхам, чиито изгнили двускатни покриви и порутени грегориански балюстради от векове се извисяваха над мътните, шептящи забравени тайни води на Мискатоник.

Времето минаваше — аз се насочих към архитектурата и поради тази причина се отказах от ранното си желание да илюстрирам книгата с демонични поеми на Едуард, ала приятелството ни не беше намаляло и на йота. Необичайният поетически гений на Дерби се разгръщаше с все по-голяма сила и на осемнайсетгодишна възраст той предизвика истинска сензация сред кръговете на местната интелигенция, издавайки събраните си зловещи стихотворения под заглавието „Азатхот и други кошмари“. Едуард водеше редовна кореспонденция с печално известния поет, последовател на Шарл Бодлер[1], Джъстин Джофри, който написа знаменитата творба „Хората от монолита“ и впоследствие умря в нечовешки мъки в една психиатрия през 1926 година, след като посетил някакво зловещо унгарско селце, около което витаеше мрачен ореол.

Ала що се отнася до въпросите на прагматизма и самоувереността, Дерби проявяваше забележителна изостаналост и безразличие. Това явно бе предопределено от изнеженото му възпитание и затворническия начин на живот. Здравословното му състояние се беше подобрило до известна степен, но наслоените от ранната детска възраст навици, дело на прекалено грижовните му родители, се бяха вкоренили дълбоко в него. Ето защо той никога не пътуваше сам, не взимаше самостоятелни решения и не беше в състояние да поема никаква отговорност. Твърде скоро на всички ни стана ясно, че не е създаден за борба на деловото или професионалното поприще, но тъй като семейството му се радваше на значително състояние, това не доведе до никаква трагедия.

Пораствайки с годините, той бе успял да съхрани доста от момчешката си външност. Светлокос и синеок, Едуард имаше свежото, миловидно лице на дете, а мустачките, които упорито се опитваше да си пусне, се забелязваха едва при внимателен поглед. Имаше нежен и лек глас, а лишеният от изпитания живот бе придал на облика му сходство с някое херувимче, премахвайки и най-малкия намек за преждевременно настъпилата зрялост. Беше доста висок, което в съчетание с приятната външност би го направило галантен кавалер, ако не му пречеше неговата стеснителност, до голяма степен обусловила влечението му към книгите.

Всяко лято родителите на Дерби го водеха в чужбина и той със завидна лекота усвояваше различните аспекти на европейското мислене и начин на живот. Неговият изразен в духа на Едгар Алън По талант все повече се устремяваше към декаданса, докато другите му художествени склонности и стремежи си оставаха в полуразвито състояние. В тези дни ние с него дълго обсъждахме най-различни теми, засягащи изкуството, литературата и историята.

Колкото до мен, аз завърших Харвард, след което продължих обучението си в бостънското архитектурно бюро, ожених се и най-накрая се завърнах в родния Аркхам, където се заех да практикувам професията си. Настаних се в старата ни семейна къща, разположена на Солтънстол Стрийт, която беше изцяло на мое разположение, тъй като баща ми се бе преместил във Флорида поради здравословни проблеми. Едуард ме посещаваше почти всяка вечер и с времето аз започнах да го възприемам като член на домакинството ни. Той имаше особени маниери на звънене или потропване по вратата, което се превърна в негов своеобразен кодиран сигнал; ето защо всяка вечер аз се ослушвах за познатите три кратки похлопвания, последвани — след кратка пауза — от още две. Моя милост също, макар и доста рядко, посещаваше неговия дом, където всеки път следях не без завист как библиотеката му непрекъснато се увеличаваше с всякакви редки и тайнствени книги.

Дерби завърши университета „Мискатоник“ в Аркхам, тъй като родителите му не го пуснаха да учи в друг град. Постъпил в него на шестнайсетгодишна възраст, той за три години завърши обучението си в курса по английска и френска литература, получавайки отлични оценки по всички предмети, с изключение на математиката и естествените науки. С другите студенти почти не общуваше, макар и не без завист да поглеждаше към техните предизвикателни „бохемски“ облекла, опитвайки се да копира „острия“ им език, безсмислената иронична поза и съмнителния маниер на поведение.

Това, в което преуспя всъщност, беше, че стана искрен привърженик и усърден изследовател на всевъзможните тайни магически знания, с богатството от които библиотеката на университета винаги е била прочута и досега си остава ненадмината. От детинство увлечен по фантастичното, странното и необичайното, с течение на времето Едуард се гмурна дълбоко в изучаването на различните руни и загадки, дошли до нас от легендарното минало и сякаш специално замислени да озадачават бъдещите поколения. Той се потапяше в такива редки и тайнствени заглавия като плашещата „Книга на Ейбон“, „Неизречени култове“ на Фон Юнц, както и в забранения „Некрономикон“, плод на безумния арабин Абдул Алхазред. На своите родители обаче Дерби нито веднъж не спомена, че някога изобщо е докосвал такива томове. Той бе на двайсет години, когато се роди моето единствено дете, и навярно му беше приятно, че го кръстих Едуард Дерби Ъптон в негова чест.

На двайсет и пет Едуард вече бе смайващо ерудиран в своята област от знания, а и доста среди го уважаваха като обещаващ поет и фантаст, макар че явната липса на контакти с живи хора отчасти забавяше литературното му развитие, защото придаваше на творбите му малко изкуствен и книжен характер. Аз бях неговият най-близък приятел и го смятах за неизчерпаем източник на интересни теоретични теми, докато той се обръщаше към мен за съвети по всички въпроси, с които не желаеше да занимава родителите си. Едуард почти винаги беше сам — и не толкова защото съзнателно търсеше уединението, колкото заради своята стеснителност, инертност и предозирано родителско покровителство. В обществото се появяваше крайно рядко, и то винаги на повърхностно ниво. Когато започна войната, той бе освободен от военна служба заради крехкото си здраве, а мен ме пратиха в Платсбърг за изпълняване на поръчения, но така и не попаднах в театъра на бойните действия.

Изминаха още няколко години. Майката на Едуард почина, когато той беше на трийсет и четири години, след което в продължение на няколко месеца Дерби страдаше от някакъв странен психически недъг. Баща му го заведе на лечение в Европа, където му се удаде съществено да подобри здравословното състояние на сина си. Оттогава Едуард често изпадаше в състояние на подчертано оживление и веселие, сякаш радвайки се на частичното бягство от някаква невидима заплаха. Въпреки своята напълно зряла възраст, започна да общува с повече „прогресивно мислещи“ млади хора, а веднъж дори се оказа замесен в една тъмна и разюздана история, след което трябваше да заплати крупна сума, която му дадох назаем, за да запази в тайна от баща си участието си в тази работа. В университета тогава се носеха доста зловещи слухове за някои от тези тайни групировки, шушукаше се за черна магия и даже за още по-невероятни и непостижими неща.

Бележки

[1] Шарл Бодлер (1821–1867) — френски поет, предвестник на символизма и модернизма, автор на стихосбирката „Цветя на злото“ (1857) — Б.пр.