Олга Четверикова
Измяна във Ватикана (8) (Заговор на папите против християнството)

Католицизмът в условията на неолибералната революция — преструктуриране на съзнанието

Благодарение на дълбокото доверие между понтифика и „Опус Деи“ последният се превръща в привилегирован, елитен отряд на папата. Някои изследователи твърдят, че орденът толкова много се интегрира с обкръжението на Йоан Павел II, че започва да играе доминираща роля, превръщайки се всъщност в „църква вътре в църквата“^[1]. Той успява да проникне на всички нива на системата на управление на Св. Престол и, блокирайки всякаква вътрешна критика, последователно налага своите възгледи. Показателно в това отношение е, че над всички свещеници, които критично оценяват дейността на „Опус Деи“, е наложена цензура. Така става, например, с йезуита Педро Мигел Ляме, принуден да остави поста на директор на Vida Nueva, с теолога Джанкарло Рока, който си позволява да заяви, че беатификацията на Ескрива е „удар“ на „Опус Деи“. Йезуитът отец Леншам няма право да участва в общите събрания на ордена от 1981 г., защото като директор на списанието Choisir, публикува материала „Опус Деи: църква вътре в църквата?“, в който подробно са описани методите на работа на ордена^[2].

Важно е да отбележим, че силата на ордена се състои не в броя на неговите членове, представени в курията, който на пръв поглед се явява достатъчно скромен. Така, по данни за 2004 г., членовете на „Опус Деи“ заемат 3,6% от онези 500 длъжности, които определят политиката на Ватикана, въпреки че трябва да се отчита, че в списъците на чиновниците от различни отдели на Ватикана принадлежността към „Опус Деи“ не се посочва. Освен това членовете на ордена, намиращи се във Ватикана, обикновено не знаят за другите членове на организацията, работещи там, и нямат представа за общата картина^[3]. Във всеки случай, главното е не числеността, а важността на техните постове и длъжности, които те заемат и става дума за ключови постове.

Орденът поставя свой човек начело на една от най-важните служби на курията — пресслужбата на Ватикана. Такъв става нумерария (мирянин) испанец Хоакин Наваро-Валс, бивш лекар психиатър, който работи като журналист в испанския ежедневник ABC. Папата изпитва към него най-дълбоко доверие, и с времето става една от водещите фигури в управлението на Ватикана, осигуряваща създаването на нужния „имидж“ на църквата в продължение на 22 години. Наричат го „най-могъщия мирянин на Ватикана“. Както пише вестник Figaro, „много от отговорните лица на църквата се интересуват от онова влияние, което чрез Наваро-Валс орденът оказва на понтифика. Елегантен и изтънчен този официален представител на папата управлява пресслужбата с желязна ръка, без да се спира пред налагането на санкции или недопускането на журналисти, които не харесва. Строгостта му достига такава степен, че него даже го упрекват в това, че изкривява посланията на понтифика в съответствие със своите консервативни възгледи“^[4]. При него пресслужбата се отделя от понтификалната комисия за връзки с обществеността и се превръща в самостоятелен отдел на Държавния секретариат, подчинен непосредствено на папата и явяващ се заедно с това инструмент на „Опус Деи“. Наваро-Валс се занимава с издаването на информационния бюлетин, отразяване на посещенията на папата, създаването на информационна служба на Ватикана, излизането в интернет и др. Той съпровожда понтифика по време на почивките и се изказвал в качеството на негово доверено лице^[5].

Друга важна фигура, също така формираща образа на Ватикана, става професора на Свещеническото общество Свети Кръст — Яго де ла Сиерва, който застава начело на създадената през 2004 г. международна телевизионна агенция Rome Reports, отразяваща в СМИ всички важни събития, касаещи църквата и дейността на понитифика^[6]. Още един член на ордена кардинал Хулиан Еранс Касадо е непосредствен съветник на папата и оглавява Понтификалния съвет по законодателните текстове и дисциплинарната комисия (местното министерство на правосъдието) чак до своето оттегляне през февруари 2007 г. поради преклонна възраст. Именно той отговаря за интерпретацията на значението и подтекста на Кодекса на каноническото право, подготвя декрети и текстове и провежда в живота решенията на понтифика. Член на „Опус Деи“ стои начело и на службата на персонала на Ватикана (местния отдел кадри) — това е мирянинът Джио Мариа Полес.

След като има представители във всички отдели на административния апарат, конгрегациите и понтификалните съвети, орденът е в курса на всичко, което става в църквата. В Рим към него се стича информация от всички подразделения, в които благодарение на желязната система на подчинение и дисциплина се съставят подробни отчети за дейността на всеки член на ордена — от такава възможност естествено са лишени местните епископи и свещеници. А трябва да отбележим, че числеността на представителството на „Опус Деи“ през последните 20 години нараства два пъти: ако през 1980 г. негови отделения са работили в 43 държави, през 2001 г. — в 60, то днес — в 87 държави и наброяват 1654 енории и центрове за пастирска опека^[7]. Не по-малко важен факт се явява дейността на ордена на международно ниво в политическата и икономическата сфери, в международните организации и транснационалните структури.

Всичко това предопределя уникалната роля на „Опус Деи“ вътре в църквата — анализаторите го наричат неофициален център на ватиканската спецслужба или главна разузнавателна служба на папата, изпълняващ най-важните политически мисии, благодарение на използуването на своеобразни методи и способи за проникване. За неговата дейност са характерни скрития, секретен характер и „точковата“ работа, тоест привличане на конкретни влиятелни, а по възможност, ключови фигури, които и съставят ядрото на „агентурното влияние“ на Ватикана. Орденът няма официални списъци на своите членове, самите членове не бива да афишират своята принадлежност към организацията и пазят в тайна всичко, което касае методите на тяхната работа, затова е трудно да се установят и ония учреждения, с които той е свързан. По тази причина не съществуват и официални финансови отчети, а печатния орган на ордена „Хроника“ е достъпен само за нумерариите.

Основните направления на дейността на „Опус Деи“, представляващи за ръководството на Ватикана първостепенно значение — това са: на първо място, осигуряване на интелектуални разработки със стратегическо значение; и второ, контрол над финансите.

Що се касае до първото, то орденът е призван да решава най-важната идеологическа задача, състояща се в такова преструктуриране на съзнанието на европейския елит, което осигурява пълното приемане на основните положения на онзи англосаксонски неолиберален проект, който започва последователно да се осъществява от края на 70-те години и навлиза в своя завършващ стадий през 90-те години. Идеологическите постановки на ордена, представляващи сами по себе си своеобразна симбиоза на неолиберализма и религиозния фундаментализъм, се явяват фактически католически аналог на теорията на икономическата свобода на Ф. Хайек и стават основа за разработване на съответните учебни и изследователски програми, осъществявани в контролираните от ордена институти и образователни центрове^[8]. Известно е, че на ордена принадлежат 15 университета (неотдавна под негово начало е предаден новия център за католическо образование — Папския университет Св. Кръст в Рим), 11 финансово търговски училища, 97 учреждения за техническо обслужване и 170 студентски общежития. Освен това, членовете на ордена работят в 500 университета, в над 600 вестника и списания, за 52 радио и телевизионни станции, в 38 информационни агенции и 12 кинокомпании^[9]. Показателно е, че и начело на Папската духовна академия (школата на ватиканските дипломати) стои опусдеист — архиепископ Юсто Мюлор.

Много от своите идеи „Опус Деи“ черпят от теориите на американския Институт по изучаването на религиите и свободите Актон (Мичиган), създаден през 1990 г. Неговите разработки са насочени към разясняване на значението на връзките между вярата и свободата за самореализацията на човека в неговите мирски дейности. Той се занимава с подготовка на религиозни лидери с различни деноминации, бизнесмени, предприемачи на основата на икономически принципи, тясно обвързвайки вярата с икономическото мислене. И ако религиозните лидери тук ги обучават в прилагане на практика принципите на икономическите науки, то предприемачите ги учат на по-широко прилагане на религиозните принципи в своята професионална дейност и да водят „по-етичен начин на живот“.

Един от основните центрове за разпространяване на тези идеи в Европа се явява основаната през 1986 г. Международна академия по философия в Лихтенщайн (IAP). Академията е създадена с покровителството на лихтенщайнския принц Ханс Адам II и с активното участие на финансите на Ватикана, макар в действителност парите да идват от САЩ. Инициативата произлиза от брата на принца, важната особа от Лихтенщайн Николаус, представителя на Лихтенщайн в Съвета на Европа, който почти едновременно със създаването на академията става посланик на княжеството във Ватикана. Самият Ханс Адамс II получава образование по специалността „бизнес и финанси“, завършвайки университета Сан-Гален в Швейцария и преминава стажа си в лондонски банки. През 1970 г., основавайки Фонда на принца на Лихтенщайн, той става финансов глава на държавата, след което там са въведени данъчни облекчения, а данъчните престъпления престават да се разглеждат като углавно престъпление. Затова, а също и благодарение на повишената секретност на банковите влогове и лекия режим за регистрация на бизнеса, Лихтенщайн се превръща в един от големите финансови центрове в Европа, влизащ в групата на трите най-големи „данъчни убежища“ на планетата. Самият принц, по данни на изданието The Forbs, заема през 2008 г. шеста позиция в рейтинга на най-богатите монарси в света, притежавайки състояние от 5 милиарда долара^[10]. През 2004 г. Ханс Адам II официално предава функциите по управление на държавата на своя най-голям син — наследника принц Алоис.

Академията в Лихтенщайн, на свой ред, е тясно свързана с полския Люблински католически университет, в който преподава Карол Войтила, който там е професор по етика и нравствено богословие. Последният създава своя теологическа школа, която се основава на доктрината на така наричаната „вечна философия“, според която всички неща изначално се делят на лоши и добри, а хората — на морално лоши и морално добри, което фактически обосновава онзи елитарен подход, който е така характерен за „Опус Деи“. Това философско духовно течение, към което принадлежи персонализма на Карол Войтила и други полски теолози, щателно се изучава в IAP, и именно на тази основа той се стреми да извърши „духовното обновяване на Европа“. Ректорът на Академията Йозеф Серферт даже говори за Школата ЛЛ (Люблин-Лихтенщайн), която може да считаме инструмент за разпространение на господстващата католическа етика^[11].

На основата на неолиберално религиозните мирогледни положения се формира вече ново поколение европейски политици, финансисти и икономисти дошли да сменят старите кадри в края на XX и началото на XXI век. Показател за ефективността на работата на „Опус Деи“ стават неговите успехи във Франция — страна с традиционно светска култура. Интензивната инфилтрация на опусдеисти започва при президента Ж. Ширак, който през 1996 г. прави визита във Ватикана, където френски лидери не са стъпвали от 1959 г. Членове или симпатизиращи на ордена се явяват по-голямата част от министрите и съветниците на Ж. Ширак, различни функционери, работещи и днес при Саркози. В икономиката най-значими фигури може да посочим: главите на застрахователните компании АКСА и АЖФ, директора на фирмата Шнайдер, собственика на Рено и др^[12]. Големи симпатии към „Опус Деи“ винаги проявява и ултра либералът и мондиалист Мишел Камдесю — бивш директор разпоредител на МВФ, след своята оставка е устроен от ордена в понтификалната комисия „Справедливост и Мир“^[13].

Друга важна грижа на „Опус Деи“ е финансовото осигуряване и управление на средствата на Св. Престол. Благодарение на обширната мрежа от фондове и банки орденът концентрира в ръцете си огромни суми, основната част от които идва от високопоставени нумерарии, задължени да завещават в полза на ордена цялото свое имущество^[14]. Всички живеещи в целибат отдават своите пари на ордена, откъдето след отчисляване на определена месечна сума се превеждат в Банка на Ватикана. Примерна месечна сума, получавана от нумерариите, може да се оцени на 14,8 милиона евро^[15]. В хазната на ордена постъпват също така наследства от пожертвования. В крайна сметка само италианската хазна може да разчита (до въвеждане на еврото) на 50 милиарда лири годишно, което е много повече от сумата, събирана от Ватикана в целия свят с помощта на кампанията „обол за Св. Петър“.

Благодарение на „Опус Деи“, превърнал се във влиятелна финансова сила, Католическата църква, в съответствие с твърденията на много наблюдатели в Италия, притежава днес доста по-голяма власт над банките, отколкото това е по времето на християнските демократи^[16]. Основна опорна структура на Св. Престол остава Банка на Ватикана, която след разобличаването на банково мафиотската група на Марцинкус успява да възстанови своите позиции в резултат на съответните реформи, предприети от Йоан Павел II с цел създаване на „положителен“ имидж на ИДР. За осъществяване на контрола над дейността на ИДР и назначаването на нейния генерален директор е създаден Висш съвет, състоящ се от 5 експерта миряни католици, специалисти по банково дело, назначавани от комисия от 5 кардинала, която на свой ред се назначавала от папата за 5 години. Първи генерален директор на банката става нюйоркския бизнесмен, член на съвета на директорите на Manufacturers Hanover Corp Томас М. Мачиоче^[17]. А през 1994 г. за първи път в своята история банката става обект на одиторска проверка от независимата организация Price Waterhouse. В началото на 90-те години начело на банката застава известния банкер Анджело Калоя. През 1999 г. са предприети действия за неговото сваляне, за да бъде заменен с Ханс Титмейер, бивш президент на Бундесбанк, заменена от ЕЦБ. Обаче Калоя се задържа на поста, благодарение на личната намеса на папата, който заявява: „Докато съм жив, никога немец няма да стои начело на финансите на Ватикана“^[18].

Важно е също така да отбележим, че започвайки от 80-те години във финансите на църквата значително се повишава ролята на САЩ, където се намира най-богатата католическа община. Именно там започват да се преместват инвестициите на Ватикана, а през 1987 г. във Вашингтон е открит специален фонд Йоан Павел II, сумата на инвестициите, на който през 1998 г. съставлява 44 милиона долара.