Олга Четверикова
Измяна във Ватикана (7) (Заговор на папите против християнството)

Борба за власт вътре във Ватикана: укрепване на позициите на „Опус Деи“

За нов папа е избран Карол Войтила, който взема името Йоан Павел II. Понтификатът му продължава 26 години и 5 месеца (от 1978 до 2005 г.).

Основните направления на дейността на новия папа се определят от онези промени, които намират място в западния свят през втората половина на 70-те години. В социално-икономически и вътрешнополитически план те се характеризират с преход към неолиберален курс на развитие, означаващ постепенен демонтаж на държавата на „всеобщото благоденствие“, а в международните отношения — изостряне на студената война, предизвикано от новия курс на американското ръководство на твърдо противопоставяне на Съветския Съюз. В тези условия, стремейки се да укрепи авторитета на Ватикана като религиозна и политическа сила, Йоан Павел II задейства всички възможности за усилване на своето влияние над световната политика, вземайки ясен курс на укрепване на съюза с атлантизма.

Разглеждайки в качеството на свой главен противник материалистическия атеизъм и комунизма и поставяйки си задачата да постигне връщане на религията в западното общество, Йоан Павел II провъзгласява „нова евангелизация“ на Европа и на целия свят, насочена към възстановяване на католическите ценности и позициите на църквата не само в частната, но и в обществената сфера. Негови най-близки сподвижници в това дело стават кардинал Ратцингер, оглавявайки Конгрегацията по делата на доктрината на вярата, и споменатия кардинал Казароли, ставайки глава на Държавния секретариат. Те действат от твърдо консервативни позиции в областта на морала и нравствеността, не приемайки никакви прогресивно-либерални тенденции, които се изразяват в искане за отмяна на безбрачието на свещениците (една от причините, както считат, за увеличаване на престъпленията от сексуален характер), признаване от църквата на гражданските разводи, а също и контрацепцията, изменение на позициите на църквата по отношение към представителите на сексуалните малцинства, които не допускат до причастие, и др.

Вътрешната програма на понтифика, свързваща съвременната криза на църквата с отделни решения на събора, е насочена към отстраняване на идейната неопределеност и постигане на твърдо единство на вероучението, което предполага съответните дисциплинарни наказания по отношение на „отклоняващите се“ от пастирското внушение. Особено жестоки мерки се прилагат към привържениците на „теологията на освобождението“, много популярна през онези години в Латинска Америка. Борейки се за завръщането на доктриналното единство, кардинал Ратцингер ограничава пълномощията на епископалните конференции изключително до практическите въпроси, лишавайки ги от право да се занимават с теология, в резултат на което на мястото на епископалната колегиалност, считана за едно от главните достижения на II Ватикански събор, идва авторитаризмът на понтифика и централизмът на римската курия.

Главна опора на папата от самото начало на неговото управление стават интегристите организации и нови католически движения с традиционалистка насоченост, обединяващи миряните, стремящи се да внесат духовност в своя всекидневен живот. Те са призвани да изиграят определяща роля във възстановяването на позициите на католицизма. Става дума на първо място за такива организации, като ордена „Опус Деи“, „Легионерите на Христа“, движението на фоколярите „Общност и Освобождение“, „Ковчег“, Община св. Егидия, неокатехуменатите, „Дъщерите на Милосърдието“, различни френски движения на „харизматическото обновление“, вдъхновени от американския протестантизъм^[1]. Последните са наречени от Йоан Павел II „новата пролет на църквата“, и именно на тях той отдава предпочитание, поставяйки на втори план класическите ордени^[2]. Папата се опитва да нормализира отношенията и с Братството на Пий X, легализирайки през 1984 г. Тридентската меса. Обаче, когато Лефевр, чувствайки приближаването на смъртта, ръкополага без санкция на папата четирима епископи за съхраняване на възможността за ръкополагане на нови свещеници традиционалисти, Йоан Павел II ги отлъчва всичките от църквата.

Междувременно „мозък и сърце“ на католицизма, който започва да определя новата политика на Ватикана и дейността на църквата като цяло, става „Опус Деи“, самият той заменя Ордена на йезуитите, който в продължение на четири века играе ключова роля в осигуряването на контрол над съзнанието на елита. Това става възможно поради уникалните особености на дадената организация, до такава степен засекретена, че в Испания, от, където е родом, я наричат „бялата мафия“.

Създадена през 1928 г. от испанския свещеник Хосемария Ескрива де Балагером (1902–1975), „Опус Деи“ се явява съвсем нов тип орденско обединение, което е първата секулярна организация на Католическата църква, утвърдена с указ на Пий XII от 1947 г. (окончателно утвърдена на 16 юни 1950 г.). Освен духовенство тя включва в себе си и миряни, които могат „да придобият святост“ в мирските ежедневни дела, изпълнявайки по съвършен начин своите професионални задължения в определена обществена сфера. Ескрива си поставя за цел формирането на „духовност у миряните“, която фактически възпроизвежда протестантската етика с нейната сакрализация на мирската активност, в която човек е призван напълно да се реализира, достигайки успех и процъфтяване. Изпълнението на всяка дейност тук се разглежда като религиозно служене и неразривно свързано със стремежа към лидерство и създаване на принадлежност към елита. В своя труд „Път“, съдържащ 999 максими, Ескрива наставлява своите ученици по следния начин: „Бъди като всички… и ти ще станеш част от стадото? В същото време, когато ти си се родил, за да командваш!“ Но преди всичко трябва да възпиташ желязна воля, към което е насочена цялата система на възпитание в ордена под командването на неговия глава.

Този стремеж за успех в света определя първоначалния интерес на ордена към икономиката, банковото дело, към участие в държавните органи на властта (при формално деклариране на аполитичност), а също и онова голямо внимание, което той отделя на училищата, университетите, центровете на подготовка на мениджъри, експерти по финанси и др. Именно технократите и политиците, свързани с „Опус Деи“, изиграват решаваща роля в трансформацията на икономиката и държавните структури на Испания през 60-70-те години след излизане на страната от международна изолация, приспособявайки я към западноевропейските стандарти. Така че използването на съвременните технологии за „всеобща мобилизация на миряните“ (както се изразил приемникът на Ескрива — Алваро де Портильо през 1982 г.) става най-важната иновация на ордена, разработил стратегията, произхождаща от стария принцип: „Който управлява страната, той определя нейната религия“. Затова основен обект на интересите на ордена се явяват аристократите, интелектуалците и парите^[3].

Много изследователи определят учението на Ескрива като католически вариант на калвинизма. Заедно с това някои еврейски източници посочват неговата близост с юдизма. Ето, например, това потвърждава Аихел Крейман, бивш главен равин на Чили и вице президент на Световния съвет на синагогите, явяващ се сътрудник на „Опус Деи“^[4]. В своето изказване на посветения на Ескрива конгрес, състоял се в Рим през 2002 г., той, по конкретно, заявява: „Много от идеите на Хосемария Ескрива ми напомнят талмудическите традиции и демонстрират неговото дълбоко познаване на света на евреите, а също неговата страстна любов, за която той открито говореше, към двама евреи — Исус и Мария… Най-много неговото учение прилича на юдаизма в призива към хората да служат на Бога със своята съзидателна работа, всеки ден да усъвършенстват света (в кабалистката доктрина — Tikkun Olam — «възстановяването на света» по пътя на усъвършенстване на дейността)“^[5].

Във връзка с тази близост на орденското учение с талмудическите традиции опонентите на Ескрива понякога го критикуват, него и „Опус Деи“, за „таен юдаизъм“. Нещо повече, през 1994 г. колумбийското издателство Orion Publications издава книгата „Opus Judei“ (авторът взел псевдонима Хосе Мария Ескрива), в която се проследяват връзките между финансовите операции на „Опус Деи“ и „международния ционизъм“ и се твърди, че символиката и терминологията на ордена в по-голямата си част е заимствана от юдейските кабалистични обичаи^[6].

Друга особеност на „Опус Деи“, осигуряваща изключителната ефективност на неговата работа, се състои в това, че той е създаден по модела на секта, в която твърдата структура на управление, централизираното йерархическо устройство и желязната полувоенна дисциплина (пълно подчинение на духовното ръководство) се съчетават с мрежовия тип на организацията. Орденът е основан на стриктна клерикална и йерархична конструкция, в която свещениците, обединени в Свещеническото братство на Светия кръст, играят определяща роля и се занимават с просвещение на миряните. Дисциплината се изразява в строго подчинение на своя началник, в съответствие с указанията на Ескрива: „Миряните могат да бъдат само ученици“, „ако ти искаш да се спасиш, подчинявай се“, „подчинявай се, както се подчинява инструмента в ръката на твореца, без да се спира преди това за размисъл“^[7]. В резултат членовете на „Опус Деи“ се оказват в затворен свят, където са абсолютно уверени, че именно тук те постигат пълна свобода на самореализация^[8]. Характерно е, че когато през 1986 г. Светия Престол публикува материала „Сектантския феномен или нови религиозни движения — предизвикателство за свещениците“, посветен на протестантско евангелистките организации, Американската асоциация на бившите членове на „Опус Деи“ (ODAN) заявява, че критериите, определени от Ватикана за определяне на сектите, напълно са приложими спрямо ордена на Ескрива. В някои европейски държави народните представители също разглеждат „Опус Деи“ като секта (в частност, в Белгия).

Всички членове на обществото се подразделят на три степени: нумерарии (свещеници и миряни) — щатни, явяват се пълни членове на организацията и изпълняват ръководни функции, притежават университетско образование, живеят в целибат, спазват всички обети и правила, отдават целите си доходи в полза на организацията на ордена (20% от членовете); супернумерарии — свръхщатни, можещи да сключват брак (50%). Накрая, в ордена съществува и категория „сътрудници“, които официално не се явяват членове на организацията, а се водят нейни привърженици (като Анхел Крейман). През 1950 г. орденът получава съгласие от Ватикана на това, щото в списъците на тези „сътрудници“ да се включват не само нехристияни, но даже невярващи, което рязко разширява границите на неговия обхват.

В съответствие с тази структура е построена цялата дейност на ордена, която също представлява три пластова система. Главна роля играят официалните центрове и учреждения, представляващи духовната прелатура. Въпреки че броя на свещениците не превишава 2,1% от членовете, те играят определяща роля и изпълняват главните управленчески функции.

След тях идват организациите, създавани от правоверните миряни, както от членовете, така и от привържениците и симпатизантите на ордена. Към тях се отнасят университетските центрове, центровете за професионално обучение, често регистрирани като фондове, културни центрове, асоциации, институти, където и се извършва вербуването на основната маса младежи. В имената на тези организации не присъства името „Опус Деи“, но те са свързани с най-тесни връзки на религиозно ниво. Често „Опус Деи“ поема отговорността за духовните аспекти на тяхната дейност, което се удостоверява в съответните проспекти на тези организации („духовното възпитание е поверено на «Опус Деи», личната прелатура на църквата“).

И, накрая, третото ниво включва в себе си различни финансови, политически и идеологически учреждения, създадени също така от хората на „Опус Деи“, но несвързани с ордена на религиозно ниво. Към тях се отнасят лични фондове, работещи на международно ниво и свързани с банки и промишлени предприятия, политически клубове и семейни асоциации. Тези учреждения, създавани и в онези страни, където „Опус Деи“ няма свое представителство, са толкова скрито внедрени в структурата на ордена, че е трудно да се разпознаят. Ръководителите на тези организации действат като частни лица, и ордена не носи никаква отговорност за техните действия. Така че когато „Опус Деи“ твърди, че той служи само на духовни цели, то формално от юридическа гледна точка, то това е така, въпреки че на практика нещата стоят иначе^[9]. Посочената система позволява на ордена да прониква в различни сфери и въвлича в своята дейност широк кръг хора. По данни на самия орден, то днес ако броя на членовете на ордена е 88 хиляди^[10], то в дейността на свързани с него организации участват повече от 900 хиляди човека^[11].

Уникалната религиозна и организационна дисциплина на ордена и неговите методи за „мобилизация“ на миряните го правят незаменим в условията на прехода на църквата към „новата евангелизация“ с цел преодоляване на онова състояние на дълбоко вътрешно разединение и брожения, в което се оказва църквата в резултат на либералните реформи на II Ватикански събор. Става дума за това, че да се осигури твърдо католическо ядро, което би гарантирало съхраняването на системата на папската власт и нейните връзки с елита на западното общество в условията на разширяваща се икуменическа отвореност на църквата.

Що се касае до отношението на самия Ескрива към решенията на събора, то било доста положително. През април 1967 г. в интервю за нюйоркския „Тайм“ той отбелязва: „Ние се радваме да чуем, че съборът тържествено е заявил, че църквата не отхвърля този свят, в който тя живее, нито неговия прогрес, нито неговото развитие, а че тя го разбира и обича“. „Мен също в голяма степен ме радва онова, което II Ватикански събор съвършено ясно заяви за божественото призвание на миряните. Без всякакви претенции аз бих искал да кажа, че съборът… потвърди това, което с Божията милост ние практикуваме и преподаваме в течение на много години…“^[12]. Ескрива не само че не възпрепятства формално работата на Ватикана, но с негово знание и с негова подкрепа двама свещеника на ордена — Портольо и Еранс — работят в комисиите на събора по подготовката на документите (Портильо е секретар на подготвителната комисия по делата на миряните и консултант в някои други комисии)^[13].

По-голямата част от членовете на „Опус Деи“ настойчиво твърдят, че Ескрива изпреварва „аджорнаменто“ и „всеобщия призив към святост“, заявявайки, че светостта не се явява прерогатив на религиозния елит, няколко десетилетия преди събора да формулира същото като религиозна доктрина. Тази мисъл изказва и папа Йоан Павел II, заявявайки в свое приветствено обръщение към студентите през август 1979 г., че откровението на Ескрива „изпреварва онази теология на миряните, която характеризира църквата по време на провеждането на събора и в пост съборния период“. Последователите на Лефевр в тази връзка по-късно ще напишат: „Не толкова «Опус Деи» продължава делото на II Ватикански събор, колкото обратното“^[14]. Още по-красноречиво оценява ролята на Ескрива не много доброжелателния му кардинал Джовани Бенели, дясна ръка на Павел VI, заявявайки: „Какъвто Игнатий Лойола е за събора в Тренте, също такъв Хосемария Ескрива е за последния икуменически събор. Той е роден за това, щото постановленията на Втория Ватикански събор да станат неотменна част от църковния живот“^[15].

Като възприема с ентусиазъм посланието на събора, Ескрива заедно с това се отнася негативно към онези волни интерпретации, които, както той смята, изопачават приетите решения и ги възприемат като възможност за разрив с традицията, което полага началото на „периода на безумие“. Именно заради отказа да възприемат решенията на събора като право за скъсване с традицията, а в никакъв случай не заради антиреформаторска позиция членовете на „Опус Деи“ в пресата започват да ги наричат „консерватори“. Обаче Ескрива признава на немския кардинал Йозеф Хефнер: „Всичко това не ме плаши. Също така, както и кризата на идентичността, която порази свещениците и религиозните хора… Господ и Светия Дух живеят и действат в църквата“^[16]. Именно своя орден Ескрива разглежда като истинската църква, реално въплъщаваща съборните решения и съхраняваща вярност към католицизма и папата.

Теологът Раймон Паникар по такъв начин обяснява мирогледа на ордена: „Римския католицизъм — това е единствената истинска религия, извън която няма никакво спасение, доколкото тя единствена съдържа цялата истина. Вътре в самия католицизъм само някои имат смелостта да следват всичките му героически изисквания, и именно пред тях стои задачата да продължат месианското дело на Христос. Ако се получи несправедливост или безпорядък, то това е защото «ние» (добрите, католиците, практикуващите, онези, които следват заветите на Евангелието) нямаме власт. Това използване на всички лостове на света (гении, стратегии, политики, пари, науки) за завоюване на власт, за обновено внедряване на християнския идеал, с една дума, тази вяра в естествените средства изисква последователни свръхестествени способи, защото иначе ще бъде разрушено равновесието и начинанието ще престане да бъде Божие Дело. Без молитви, без саможертви, без подчинение, без святост… ние не можем нищо да постигнем“^[17]. Ескрива де Балагер посочва и методите на работа: „Бъди непреклонен в своята доктрина и своето поведение, но гъвкав по форма. Като стоманен юмрук във велурена ръкавица“.

Едва Павел VI, противодействайки прекалено усилено на прогресистите и благодарение на Ескрива де Балагер, започва да оказва своята подкрепа на ордена. В края на 60-те — началото на 70-те години позициите на „Опус Деи“ укрепват толкова, че той си поставя задачата да осъществи дълбока „инфилтрация“ в тялото на църквата, главен канал, на която става Римския център за срещи на служителите на култа (Centro Romano di Incontri Sacerdotali — CRIS), който се превръща в елитна организация, където се провежда обработка на перспективни представители на духовенството, сред които е и Краковския архиепископ, кардинал Карол Войтила^[18]. Известно е, че приятелят на Войтила и негов съотечественик, прелат на Римската курия, Анджей Мария Дескур е близък с две ключови фигури на „Опус Деи“ — Алваро Портильо, който става глава на ордена след смъртта на Ескрива през 1975 г., и Хулиан Ернансу Касадо, който след избирането на Войтила за папа става кардинал и едно от най-важните длъжностни лица на Ватикана. Именно Дескур запознава Войтила с Портильо.

През 1972 г. Войтила за първи път дава интервю на орденското списание „Studi Cattolici“, а след това на няколко пъти се изказва в центъра с изложение на основни положения на своята „теология на личността“, съзвучна с опусдеиската „духовност на труда“. Действително, както пише изследователя Ален, изучил аналитическия документ подготвен от представителите на „Опус Деи“ специално за неговата книга, за взаимните склонности на Йоан Павел II и „Опус Деи“ има по-дълбоки причини, отколкото само политически сметки. Става дума непосредствено за идейна близост, особено по въпросите, касаещи диалога между църквата и съвременното общество, свободата и плурализма на християните, апостолската мисия на миряните, проповядването на работата, семейството и т.н. Изказвайки се през октомври 1974 г. в дискусията „Обръщането в християнство и вътрешен облик“, състояла се в намиращата се под егидата на ордена Международна университетска резиденция (RUI), Войтила, задавайки въпроса, може ли духовната зрелост да не изостава от техническия прогрес, заявява: „ние можем да отговорим с едно удачно изказване, което отдавна е познато на хората по света и принадлежи на монсеньор Хосемария Ескрива де Балагер: Всеки освещава своята работа, освещава в нея себе си и освещава другите чрез своята работа“^[19].

Орденът изиграва важна роля в идването на Войтила на власт, и ключова фигура тук става близкият до „Опус Деи“ архиепископ на Виена, кардинал Кениг, свързан с „Великата национална ложа на Австрия“. Известно е, че три дена до откриването на конклава за избиране на папа по инициатива на Кениг е проведена секретна среща в папския колеж „Pio Latinoamericano“, където успява да привлече поддръжката на някои кардинали от Франция, Холандия и ФРГ в дейността по издигането на Войтила^[20].

С утвърждаването на власт на новия понтифик орденът поставя пред себе си задачата да постигне за себе си статута на персонална прелатура на папата, което би позволило оказване на решаващо влияние на политиката на Ватикана (положение за възможността за създаване на такава прелатура, както вече казахме, е утвърдено на II Ватикански събор и потвърдено от Павел VI в апостолските консултации „Regimini Ecclesiae universae“, но нито една организация до тогава няма такъв статут). Обаче, доколкото главна финансова опора на Светия Престол остават християнските демократи и свързаните с тях масонски кръгове, орденът разбира, че превръщането му в решаваща сила е възможно само при условие на изместване на групировките на Калви и Марцинкус и установяването на свой контрол над Банка на Ватикана (ИДР). Между другото и с идването на власт на Йоан Павел II позициите на Клави и Марцинкус остават стабилни, тъй като последният играе стратегическа роля в нелегалното финансиране на полския „Солидарност“, осигурявайки връзка с американските спецслужби. Цялата информация за финансовия скандал, събрана при Йоан Павел I и предадена на новия папа, така и не е използвана, а петте кардинала, участващи в разследването на дейността на ИДР и банка „Амброзиано“, тайнствено умират. Свещеният Алианс гледа през пръсти на провежданите от ИДР и банка „Амброзиано“ незаконни сделки, които осигуряват големи доходи, използвани за провеждането на тайни операции на църквата и организацията на скъпоструващи пътувания на папата. Една от най-доходните за Ватикана по онова време става компанията „Белатрикс“, създадена от Калви с парите на ИДР и контролирана от Марцинкус, Джели и Ортолани, през която ежедневно преминават милиони долари, появили се в резултат от прането на пари от търговия с наркотици или финансови машинации.

В края на 1979 г. в резултат на инвестиционните авантюри на Св. Престол бюджетният дефицит на Ватикана става хроничен и държавата се оказва на границата на разорението. Икономическите загуби на ИДР се изчисляват на 280 милиона долара, в същото време, както показват отчетите на Bank for International Settlement, между 1978 и 1979 г. в чуждестранни банки ИДР разполага със суми до 1,3 милиарда долара, което е известно на Йоан Павел II^[21]. През 1980 г. банкерът на мафията Микеле Синдона е привлечен към съдебна отговорност и в хода на нюйоркския процес е признат за виновен по 95 точки (мошеничество, заговорничество, фалшификация на документи, незаконно присвояване на фондове и др.) и Марцинкус се оказва неудобна фигура, която може да предизвика скандал на Запад. Ситуацията става доста опасна за Ватикана.

В тези условия „Опус Деи“ използва нова стратегия, състояща се в това, че без да атакува непосредствено своите съперници от либерално масонската групировка и поддържайки папската линия за укрепването на „Солидарност“, да създаде друг, по-силен финансово католически полюс, за което е създадена нова финансова мрежа в Швейцария, главна опора, на която е банка Готардо^[22]. Връзката ИДР — Амброзиано — масонство трябва да бъде заменена с нов съюз — ИДР — Готардо — „Опус Деи“, което застрашава позициите и финансовите интереси на голям брой лица^[23]. Така че покушението на папата през май 1981 г. някои изследователи разглеждат като резултат на остра вътрешна борба за власт между различни фракции във Ватикана. Според мнението на немската журналистка Валески фон Рокес, автор на книгата „Verschworung gegen den Papst“, издадена в Мюнхен през 2001 г., към това събитие е причастна част от курията, враждебна на Йоан Павел II. Синът на убития по-късно Роберто Калви също така смята, че покушението срещу папата е било свързано с неговата преориентация към „Опус Деи“^[24].

През 1982 г., когато се разразява скандалът с банка „Амброзиано“ и Калви се обръща към „Опус Деи“ за помощ, той му отказва, желаейки финансовото разорение на своите съперници. През същата година банкерът Калви е убит и започва разследване, повлякло след себе си цяла верига събития, довели до разобличаването на голяма част от върхушката в Р-2 и Банка на Ватикана, а банка „Амброзиано“ е принудена, по отговорност за своя банкрут, да изплати на кредиторите 240 милиона долара^[25].

С отслабването на старата мафиотска групировка съотношението на силите във Ватикана се изменя в полза на ордена, който преминава в активно настъпление. Предполага се, че финансовите кръгове на „Опус Деи“ се намесват за спасяването на финансите на Ватикана, като поискват в замяна съответните привилегии. Вече през ноември 1981 г. Конгрегацията на епископите изпраща на всички епископски конференции конфиденциално информационно писмо, в което се съобщава, че папата е решил да даде на ордена статут на лична прелатура. За отбелязване е, че писмото няма нито изходящ номер, нито подписи и представлява неофициален текст, съставен от „Опус Деи“, подготвяйки по такъв начин почвата и стремейки се да открие и неутрализира възможните противници^[26].

На 28 ноември 1982 г. (денят, който опусдеистите започват да наричат „историческа дата“) Йоан Павел II приема апостолската конституция Ut Sit^[27], в съответствие, с която на ордена, най-накрая, е присвоен статут „персонална прелатура“, извеждащ го изпод юрисдикцията на епархиалното управление, превръщайки го фактически в самостоятелен и териториално неограничен диоцез (църковна териториална единица, район — бел.пр.), във вътрешните работи орденът получава пълна автономия и неговите членове се подчиняват директно на своите ръководители. Алваро Портильо е назначен за прелат, а през 1991 г. той е ръкоположен за епископ^[28]. Трябва да отбележим, че чак до ден-днешен „Опус Деи“ остава единствената персонална прелатура в Католическата църква.

Следващ етап, който укрепва позициите на ордена, става осъществената с ускорени темпове през 1992 г. беатификация (причисляване към лика на блажените) на Хосемария Ескрива, след който етап „Опус Деи“ окончателно „излиза от нелегалност“, заставяйки всички свои опоненти да замълчат. Става ясно, че той има влиятелни покровители, сред които са кардиналите: Ратцингер, държавния секретар Анджело Содано — човек №2 в курията, Пол Пупар и др. Орденът, който високо оценява подкрепата на Ратцингер, му присвоява през 1998 г. титлата доктор honoris causa на Наварския университет в Пампелуне, който се явява един от главните учебни центрове на „Опус Деи“^[29]. А през 2002 г. се състои също такава бърза канонизация на Ескрива, в резултат на което неговите богословски идеи започват да се разглеждат като част от Свещеното предание на Католическата църква.