Олга Четверикова
Измяна във Ватикана (4) (Заговор на папите против християнството)

Обновленчески преврат в католицизма: II Ватикански събор и неговите задкулисни интриги

С множеството си ереси те (латините) цялата земя обезчестили… Няма живот вечен във вярата латинска.

Преп. Феодосий Печерский

Нямайки възможност да разпространяват своите възгледи в условията на твърдото управление на Пий XII, либерало прогресистите чакат благоприятни условия, при които те биха могли открито да заявят своите позиции. Това става след смъртта на „атлантическия папа“ и идването на власт на Йоан XXIII (1958–1963), при който започва период на дълбоки промени в католицизма, най-сериозните от времето на Тридентския събор. Те се изразяват в реализацията на програмата „аджорнаменто“, която се възприема като отвореност към новите тенденции на изменилия се свят, „осъвременяване“ на църквата и привеждането ѝ в съответствие с духа на времето. При това идеята на папството за земната централизация на църквата, тъй както и учението за непогрешимостта на понтифика и неговото първенство над целия християнски свят по никакъв начин не се поставя под съмнение, а, напротив, трябва да усилят авторитета на Ватикана в качеството на идейно-политическа сила в условията на либерализация на учението.

Първият документ, в който се проявява новия подход, може да се счита енцикликата Mater at Magistra „Майка и Наставница“ 1961 г., която е издадена по случай седемдесет годишнината на енцикликата Rerum novarum, положила началото на официалното социално учение на католицизма. За разлика от последното, призоваващо към помирение и сътрудничество между труда и капитала, Mater at Magistra изхожда от разбирането за провала на идеите на патернализма и корпоративизма и признава съществуването на класовата борба. Утвърждаването на големите финансово-промишлени кланове в икономиката на западните страни, от една страна, и успехите на социалистическата система — от друга, заставят папата да се дистанцира от апологетиката на капитализма и да признае „социализацията“ и значимостта на обществените връзки, без да оспорва при това естественото право на частна собственост.

Отвореността на църквата към съвременния свят се изразява и в признаването на плурализма на обществото, в тази връзка между Ватикана и християнско демократическите партии започват да се налагат нови, неутрални отношения, при които последните вече се разглеждат не като изразители на интересите на църквата в политиката, а като органи за включване на християнските сили в обществените процеси. Признанието за извършените промени се проявява и в благославянето на концепциите за правата на човека, в провъзгласяването на идеята за „световен авторитет“, пример, за който се явява ООН, а така също и от отказа от антикомунизма и в търпимостта по отношение на социалистическите страни. Последното прави възможно установяването на отношения със Съветския Съюз през ноември 1961 г., което отваря пътя за привличане към икуменическа дейност на Руската православна църква. Важен знак за началото на новата Източна политика на църквата става приема от папата на дъщерята на Косигин и нейния мъж Аджубей, състоял се през март 1963 г.^[1]

Главно средство за осъществяване на планираното религиозно обновяване трябва да стане II Ватикански събор, за който Йоан XXIII обявява в базиликата Св. Павел още през януари 1959 г. и който поначало е замислен като икуменически събор, призван да приближи църквата към либералните изисквания на епохата. За неговата подготовка и с цел централизиране на всички реформаторски усилия на папата в противовес на ортодоксалната Римска курия и Конгрегацията по делата на вярата създава през юни 1960 г. Секретариат по християнското единство, начело на който е поставен лидера на прогресистите кардинал Августин Беа (1881–1968), влизащ в най-близките кръгове на папата.

Беа става една от ключовите фигури в процеса на подготовка към преустройство на църквата. Като член на ордена на йезуитите, той ръководи по онова време йезуитския Международен изследователски център в Рим, а след това оглавява Папския Григориански университет. Той е теолог на модернисткото направление, което се намира под силното влияние на протестантските идеи, но не само на тях — Беа фигурира в списъка на влиятелните масони, който е съставен от агенти на контраразузнаването на Ватикана (SD) по време на разследвания, осъществявани по поръчение на папа Павел VI през 1971 г. Така че неслучайно, когато в хода на подготовката на събора е издигнато предложението, щото всички негови членове преди началото на заседанието да изповядват Никейския Символ на вярата и да положат клетва против модернизма, Беа протестира и постигна това, че това предложение е отхвърлено.

Основната задача, която поставя Беа пред секретариата, се състои в това, че чрез лични връзки, контакти и срещи да подготвят общественото мнение за приемането на промените, и в този план той се ползва от такава независимост, че фактически не е подлаган на никакво вмешателство от страна на курията^[2]. Основните въпроси, които се намират в центъра на вниманието на тази група, са икуменизма в християнството и религиозната свобода, но главно значение се придава на контактите с юдейските организации.

Трябва да отбележим, че първите крачки към установяване на „диалога“ на католицизма с юдаизма са предприети още преди Втората световна война, обаче събитията от военния период и онази непримирима позиция, която заема Католическата църква по отношение на нацисткия режим, създават съвършено нова ситуация, при която признанието от църквата на холокоста започва да се използва от юдейските лидери в качеството на средство за натиск над католиците с цел постигане на признаване от тяхна страна на своята вина и преоценяване на юдаизма.

От страна на юдаизма става дума за добре измислена и последователно реализирана стратегия, насочена към това, че да се постигне преразглеждане на основополагащи положения на християнското учение. Ключова идея, обосноваваща необходимостта от ревизия на християнството, се явява положението за това, че то съдържа в себе си „учението на презрението“ по отношение на евреите, което се явява главна причина за светския антисемитизъм на новото време. Даденото учение на свой ред се свързва с принципните християнски положения за лишаването на Израил от обетованата благодат, което юдеите наричат „идея за преследване“ на Израил от Църквата и я смятат за много опасна. Изхождайки от това те твърдят, че холокоста трябва да се разглежда като „кулминация на многовековните гонения именно от страна на християните“ и че политиката на Хитлер не би имала успех, ако за основа не ѝ бяха послужили онези обвинения, които предявяват християните по отношение на юдеите. Както пише, например, ортодоксалния равин Соломон Норман, сътрудник на Центъра за еврейски изследвания в Оксфорд, „по своята същност, отношението на Хитлер към евреите по нищо не се отличава от християнското; разликата се състои само в методите, които той използва“. „Евреите виждат в християните в повечето случаи гонители, сравнително малко, от които ги виждат като жертви, и вече у съвсем малко християни откриват съчувствие към пострадалите евреи. След холокоста евреите не могат сериозно да повярват в нравствената състоятелност на църквата.“ Както посочва Норман: „от еврейска гледна точка християнинът, поради своята християнска вяра, не притежава нравствено достойнство, още повече — някакво нравствено превъзходство“^[3].

Формулата „учение на презрението“ („l enseignement du mepris“) с произтичащите от нея изводи е въведена от френския юдейски историк и писател Жюл Исак (1877–1963), който изиграва водеща роля в установяването на юдейско католическия „диалог“. Основните му идеи са изложени в книгите „Исус и Израел“ (1946) и „Генезис на антисемитизма“ (1956), в които е подложено на остра критика християнското учение, разглеждано като главен източник на антисемитизма. И евангелистите, и светите отци на Църквата са представени от него като лъжци и преследващи, пълни с антиеврейска ненавист, носещи моралната отговорност за Освиенцим и холокоста. Своята главна задача той вижда в доказването на необосноваността на съдържащото се в писанията на евангелистите обвинение на юдеите в богоубийство и постигането на съответното „пречистване“ на християнското учение.^[4]

„Пречистването“ предполага: изменение или изземване на онези молитви, в които се говори за юдеите, в частност, които се четат през Страстния Петък; заявяване, че юдеите не носят никаква отговорност за смъртта на Христа, а на осъждане за това подлежи цялото човечество; премахване на онези места от писанията на евангелистите, в които са описани Страстите Христови, особено това се касае за евангелието на Матей, когото Жюл Исак обвинява в изкривяване на истината (именно там е казано „И, целият народ в отговор рече: кръвта Му да бъде на нас и на чадата ни.“, Матей 27,25); заявяване, че Църквата винаги е порицавана за това, че тя се намира в продължение на две хилядолетия в състояние на скрита война между юдеите, християните и останалата част на човечеството; обещание, че Църквата окончателно ще измени своето поведение ще се смири, ще се разкая и поднесе извинения пред юдеите и ще предприеме необходимите усилия за отстраняване на онова зло, което тя им е допринесла, изправяйки и пречиствайки своето учение^[5].

През 1946 г. с подкрепата на американски и британски юдейски организации в Оксфорд преминава първата конференция, събрала католици и протестанти за установяване на контакти с юдеите. А през 1947 г. след провеждането на ред международни срещи със симпатизиращи му католически дейци Жюл Исак публикува меморандума „Поправяне на католическите учения, касаещи Израел“, главните положения, от който влизат в декларация от десет пункта, приета на създадената същата година конференция на християни и юдеи в Зеелисберг в Швейцария (тя е организирана от обществата за юдейско-християнска дружба, създадени още през 1028 г., и събрала 70 експерта от 17 страни на света — 28 юдеи, 23 протестанта, 9 католика и 2 православни).

Зеелисбергската декларация става програма за реформиране на християнството, произлизаща от необходимостта за признание на следните положения:

1) Във Вехтия и Новия Завети с нас говори един и същ Жив Бог.

2) Исус е роден от еврейска майка от рода на Давид и народа Израил, и неговата вечна любов и прошка се разпростират над неговия собствен народ и над целия свят.

3) Първите ученици на Христос, апостоли и мъченици са евреи.

4) Основната заповед на християнството, любов към Бога и към ближния, се съдържат още в Стария завет и се потвърждават от Исус, задължават християните и юдеите във всички човешки отношения, без изключение.

5) Трябва да се избягва принизяването на библейския и пост библейския юдаизъм с цел възвеличаване на християнството.

6) Да се избягва използуването на думата „юдей“ изключително в смисъл „враг на Исус“ или да се използва израза „врагове на Исус“ за еврейския народ като цяло.

7) Да се избягва представянето на Страстите Христови по такъв начин, че вината за смъртта на Исус да лежи на всички юдеи или само на юдеите. В действителност смъртта на Исус искат не всички юдеи. И не само юдеи носят отговорност за това, тъй като Кръстът, който нас всички спасява, свидетелства, че Христос е умрял за греховете на всички нас; да се напомни на всички християнски родители и възпитатели за онази тежка отговорност, която те носят за това, че представят Евангелието и особено разказа за Страстите по опростен начин.

8) Да се избягва излагането на библейските проклятия и вика на възбудената тълпа „Кръвта негова на нас и децата наши“, да не се напомня при това, че този вик не може да надделява над безкрайно по-силната молитва на Исус: „Отче! Прости им, понеже не знаят, какво правят“.

9) Да се избягва разпространението на кощунственото мнение, че народът юдейски е бил отвергнат, проклет и обречен на страдания.

10) Да се избягва такова представяне на юдеите, като че ли не са били първите, които са принадлежали на Църквата.^[6]

Трябва да отбележим, че декларацията е съставена достатъчно грамотно и хитро, доколкото, без да изисква радикално изменение на отношенията към юдеите и не провокирайки в тази връзка резки негативни реакции, позволява постепенно да се привлекат католиците към обсъждане на въпроса за юдейско-християнските отношения.

През 1948 г. с цел изпълнението на приетите решения Жюл Исак създава Асоциацията на юдейско-християнската дружба на Франция, ставайки неин почетен президент, а след това, установявайки контакти с римското духовенство и получавайки от него голяма поддръжка, постига кратка аудиенция у Пий XII, на когото предава „10-те пункта на Зеелисберг“. Тази среща, обаче, няма никакви последствия, но с идването на власт на Йоан XXIII положението се изменя.

През юни 1969 г. със съдействието на френското посолство в Рим и лично на кардинал Беа Исак се среща с понтифика, когото се опитва да убеди в необходимостта на преразглеждането на „учението за презрението“, предавайки му съответстващия меморандум — „За необходимостта от реформи на християнското учение относно Израил“. Тази среща е важен жест на Йоан XXIII по отношение към Асоциацията за юдейско-християнска дружба, и неслучайно няколко месеца преди нея папата заповядва да се изчисти израза „Да се помолим също и за вероломните юдеи (pro perfidies Judaeis)“ и „Всемогъщи, вечни Боже, в милостта Своя не отхвърляй даже вероломните юдеи“, произнасяни в богослужението на Велики Петък. В една от своите бележки той написва по този повод следното: „От известно време Нас ни безпокои въпросът pro perfidies Judaeis в богослужението на Велики Петък. От надежден източник Ние знаем, че Нашият предшественик, блажена му памет Пий XII, вече е махал това прилагателно от личната молитва и се е задоволявал с произнасянето на «Да се помолим… и за юдеите». Имайки същите такива намерения, Ние решихме, че в предстоящата света неделя тези две положения (ще бъдат съкратени по същия начин)“.^[7] По това време е открита нова синагога в Кьолн, което трябва да символизира изменението на отношението към юдеите.

След срещата Йоан XXIII дава ясно да се разбере от членовете на курията, че от събора се очаква строго осъждане на „католическия антисемитизъм“^[8], а през есента на 1960 г. за първи път в историята на Ватикана папата приема 130 американски представителя на Обединения еврейски призив, които му предават благодарност за спасените по време на нацизма евреи. Потификът ги приветства с думите: „Ние сме деца на един Отец небесен… Аз — Йосиф, брат ваш“.

За разглеждане на предадените от Исак предложения Беа създава вътре в Секретариата по християнското единство специална работна група, която установява контакти с юдейския свят и неговите главни асоциации във Франция, Израел и САЩ — на първо място със Световния еврейски конгрес (СЕК), Американския еврейски комитет (АЕК) и Антидифамационната лига Бнай Брит. Съвместно те и разработват основните положения на отношението към юдаизма. Важна роля в това изиграва равина Абрахам-Джошуа Хешел, хасидски мислител, глава на Юдейския теологичен семинар Ню Йорк, който присъства след това на събора в качеството на официален представител на АЕК при кардинал Беа. Голямо внимание на папата оказва и главата на СЕК д-р Голдман.

В резултат на тази дейност е подготвен кратък проект на декрет De Judaies (За юдеите), който трябва да бъде представен на събора. Обаче поради протестите на арабските лидери в периода на подготовка на събора този текст временно е оставен настрана. Държавният секретар на Ватикана Чиконяни, който не е в курса с истинските планове на реформаторите, въобще отстранява документа от дневния ред на събора, доколкото при голямото напрежение в отношенията, съществуващи между Израел и арабските държави, всяка „отстъпка“ за евреите се разглежда като проява на враждебност към арабите и крачка към признаването от Ватикана на държавата Израел. Чиконяни въобще не разбира, защо е нужен този текст и на последното събрание на Централната комисия на секретариата казва: „Ако ние говорим за евреите, защо тогава не говорим и за мюсюлманите?… И евреите, и всички останали, намиращи се извън Църквата, са длъжни да знаят, ако те пожелаят да се обърнат към католическата вяра, Църквата ще ги приеме с велика любов“^[9]. Изключването от програмата на събора на дадената тема искат и представителите на Източните католически църкви, опасявайки се от сериозни последствия за християните в арабските държави, представляващи там малцинствено население. В крайна сметка, когато текста за юдеите е отново представен за разглеждане, той вече се разглежда не като самостоятелен документ, а като част от общата декларация за нехристиянските религии.

II Ватикански събор е открит през октомври 1962 г. и става най-многолюдното събрание в историята на Католическата църква — на него присъстват представители на 18 некатолически църкви. По случай смъртта на Йоан XXIII през юни 1963 г. работата на събора завършва вече при неговия приемник, какъвто става кардинал Джовани Батиста Монтини, един от най-високопоставените членове на курията, заемайки папския престол под името Павел VI (1963–1978). Решението за неговото избиране е прието няколко дена преди конклава на среща на кардиналите във Вила Гротаферата, принадлежаща на известния масон Умберто Ортолани, на когото Павел VI се отблагодарява за неговото гостоприемство като го назначава за „Рицар на Негово Светейшество“^[10]. Новият папа е последователен привърженик на „откритата църква“ и напълно продължава линията на Йоан XXIII на обновяване на вътрешно църковния живот и придвижване на делата на икуменизма. Той първи започва ревизия на историята на католицизма, обръща се с молба за опрощение, насочена към разединените братя през септември 1963 г., и поисква взаимна търпимост^[11]. Молби за опрощение и покаяние за исторически грехове ще излизат от устата на Павел VI неведнъж.

Важно е да отбележим, че обявявайки събора за „пастирски“, тоест не догматически, двамата папи предварително се лишават от възможността да се намесват в хода на събитията със своя непогрешим авторитет, която би послужила за гаранция срещу грешки. По такъв начин папите като че ли свалят от себе си отговорността за произтичащото, предоставяйки свобода на решенията на събралите се. Между това, на събора веднага възниква остра дискусия между консерваторите и либералите, и макар и либералите да представляват малцинство, им се удава да заемат водещи позиции и да постигнат решаващо влияние над хода на събитията. Защо и как се случва това подробно описва в своята книга „Те Го предадоха. От либерализма към отстъпничество“ архиепископа Марсел Лефевр, който не приема решенията на събора и ги подлага на дълбока критика.^[12]

Разказвайки за механизмите на манипулиране и „неутрализация“ на участниците на събора, използвани от обновленците, Лефевр отделя три, както той пише, „ключови маневри“: първо, поставяне под пълен контрол на съборните комисии; второ, ефективна дейност на Института по документацията (ИДОС), подготвящ либерално модернистките материали за участниците в заседанията, в сравнение, с която активността на епископите консерватори не означавала нищо; трето, умело съставяне на съборните документи, противоречивост на формулировките, които позволяват да се скрие истинския им смисъл. Както посочва архиепископ Лефевр, те са написани „скучно и разбъркано, доколкото самите либерали практикуват следната система: едва ли не всяко заблуждение, двусмисленост или опасна тенденция се съпровождат, преди тях или веднага след тях, с обратните твърдения, призвани да успокоят делегатите консерватори“^[13]. Благодарение на използването на дадените методи изключително активно либералното малцинство бързо се превръща в болшинство, прокарвайки в живота нужните му решения така, че малцина от консервативно настроените участници могат да осъзнаят, че става дума за реален либерален преврат.

През декември 1965 г. съборът завършва своята работа, приемайки 16 документа, най-важните, от които догматическата конституция за Църквата, пастирската конституция за Църквата в съвременния свят, декрет за икуменизма, декларация за църковната свобода и за отношението на църквата към нехристиянските религии. Специални документи са посветени на литургиите, Библията, епископите, свещениците, монасите, апостолството на миряните, духовното образование, възпитанието, източните католически църкви, мисионерството, средствата на масова комуникация. Съдържанието на тези документи означава, че съборът се явява като разделителна граница в историята на католичеството. Като показва гъвкава приспособимост към този свят, той изменя самата същност на християнското учение, придавайки му икуменическа насоченост. При това трябва още веднъж да подчертая, че текстовете са съставени по такъв начин, че явните отстъпления не са прекалено очевидни. Оттам и волността на тълкуванията, които си позволяват в пост съборни времена много служители на култа.

Поставяйки пред себе си като една от централните задачи постигането на лидерство на католицизма в борбата за християнско единство, съборът формулира своя собствена икуменическа концепция, алтернативна на протестантския път, позволяваща му да се отвори за диалог с други религии, съхранявайки в неприкосновеност положението за властта на понтифика. В догматическата конституция за Църквата (Lumen gentium) се потвърждава, че Църквата Христова, „установена и уредена в този свят като общество, пребъдва в католическата Църква, управлявана от приемника на Петър и Епископите в общуване с него“, но сега се добавя, че и „извън нейния състав придобива много начала на просветление и истина, които, представлявайки дарове, свойствени на Църквата Христова, насърчават към католическо единство“^[14]. По такъв начин, съборът определя два основополагащи момента в отношенията с другите църкви. Той потвърждава, че „цялата пълнота на спасителните средства“ може да се получи само чрез Католическата църква, но заедно с това признава, че другите църковни общности, свързани с нея със силата на кръщението, „могат по различен начин, съобразно специфичното положение на всяка Църква или община, действително да пораждат благодат“ и „те са способни да открият достъп до спасителното общуване“. Макар последните да „страдат от някои недостатъци, въпреки това, те притежават значение и тежест в тайната на спасението“. Основният завой в икуменическото съзнание се съдържа в извода, че „онези, които вярват в Христа и по правилния начин приемат кръщението, се намират в известно общуване с Католическата Църква, макар и да е непълно, а пълното общуване е възможно само с признаването на приемника на Петър, тоест понтифика на Рим“.

Като не се ограничава със задачата за единение на християните, а стремейки се към осигуряване на своето духовно лидерство във вселенски мащаб, съборът в същата догматическа конституция за Църквата дава нова формулировка на Народа Божий (тоест на Всемирната Църква), която, допускайки различни тълкувания, позволявала на Католическата църква да оправдае своето активно общуване и с нехристиянските религии. В конституцията се признава, че към „католическото единство на Народа Божий, предвещаващо и укрепващо всеобщия мир, са призвани всички хора. Нему по различен начин принадлежат или са предназначени и верните католици, и другите вярващи в Христа, и, накрая, всички хора в тяхната съвкупност, призовани от Божията благодат към спасение“. Друго положение утвърждава, че „онези, които още не са приели Евангелието, са определени да принадлежат на Народа Божий по силата на различни причини. Преди всичко това е — онзи народ, комуто са дадени завети и обети, от който Христос e роден от плът… Но спасителният замисъл обхваща и онези, които признават Твореца, и сред тях преди всичко мюсюлманите, които, изповядвайки своята привързаност към Аврам, заедно с него се прекланят пред Бога единия, милосърдния, Който ще съди хората в последния ден. Но и от други, търсещи непознатия Бог чрез сенки и образи, Бог е близо, защото Той сам дарява всичко с живот и дихание и всичко останало…, и затова че Спасителя иска, всички хора да се спасят (ср. 1 Тим 2,4)“.

Това положение фактически изкривява истината за Народа Божий като Църква Христова, понеже позволява да се направи извод, че към него „по различен начин“ принадлежат и ония, които не са приели кръщението и изповядват друга вяра. Дадения извод, на свой ред, е възможен и поради новата оценка на значението на световната религия, включително анимистическите и други езически култове, която е дадена в декларацията „За отношението на Църквата към нехристиянските религии“ (Nostra Aetate). В нея се казва: „Католическата църква по никакъв начин не отрича това, което е истинно и свято в тези религии. Тя с уважение се отнася към този образ на жизнена дейност, към тези норми и доктрини, които, макар и доста различни от нейните собствени постулати и предписания, все пак носят в себе си лъча на онази Истина, която просвещава всички хора“^[15]. За необходимостта от уважаване на традициите на другите народи („в онзи мярка, в която те не противоречат на евангелските принципи“) се говори и в декрета „за мисионерската дейност на Църквата“ (Ad Gentes), в която мисионерите се призовават „с радост и уважение да разкриват заложените в тях семена на Словото“.

По-късно, обосновавайки съвместимостта на вярата в Христа с признание на „частична истинност“ на нехристиянските религии, Йоан Павел II в своята книга „Да престъпиш прага на надеждата“ пише, че в традициите на Католическата църква отдавна се е вкоренила представата „за така наричаните semini Verbi (семена на Словото). Тези Семена ги има във всяка религия“. Тоест във всички религии в една или друга степен присъства Исус Христос като Син Божий, Бог Слово (Логос). „Може да се каже — заявявал папата — че позицията на събора наистина е вдъхновена от грижа за всички. Църквата се ръководи от вярата, че Бог Създателя иска да спаси всички с Исус Христос, единствения Посредник между Бога и хората, доколкото Той (греховете на) всички изкупил“. „Светият Дух действа плодотворно и извън видимия организъм на Църквата. Действа Той, опирайки се именно на онези Semini Verbi, които образуват нещо като общ сотериологически (учение за спасението — бел.пр.) корен на всички религии“^[16].

Признавайки „частичната истинност“ и в другите религии, съборът отива и по-нататък, като заявява, че истината се явява въобще предмет на търсене: „истината следва да се търси… посредством… обмена и диалога, в който те откриват на другите истината, която те са намерили или смятат за намерена, по такъв начин помагайки един на друг в търсенето на истината“. „Търсенето на истината трябва да се осъществява със способ, подобаващ на човешката личност и нейната обществена природа, тоест по свободен начин…“ По такъв начин, призовават вярващите заедно с невярващите да търсят истината, а това означава отхвърляне на традиционните принципи на мисионерството, произлизащи от заповедта на Исус Христос: „Идете, прочее, научете всички народи…“ (Мат. 28,19).

Интересното е, че даденото положение, означаващо фактически призив към религиозен синкретизъм (тоест обединение на различни елементи в единна система), възпроизвеждат ключовата идея на неоплатонизма — религиозно-философското учение, изключително популярно сред образованите слоеве в Римската империя през III век след Р. Х. То се състои в това, че откровението на висшето Божество присъства във всички традиционни религии и че зад всички обреди и легенди се крие един дълбок тайнствен смисъл. Но ако при неоплатонците това откровение се явява философия, то в католицизма гарант за непогрешимостта на учението се явява папата. Затова, допускайки такава широка отвореност по отношение на другите религии, съборът заедно с това надеждно „се застрахова“, като ясно потвърждава в догматическата конституция за Църквата учението за непогрешимостта на папата — носител на пълната и универсална власт в Църквата, формулирано на I Ватикански събор. В нея се говори: „Това учение за създаването, непрекъснатостта, значението и смисъла на свещеното Първенство на Римския Понтифик и за неговото непогрешимо наставничество Свещеният Събор отново представя на всички вярващи, щото твърдо в него да вярват, и продължавайки това начинание постановява да изповядат и провъзгласят пред лицето на всички учението за Епископите, приемници на Апостолите, които с приемника на Петър, Наместника на Христа и зримия Глава на цялата Църква, управляват дома на Бога Живия“. На друго място пак така се твърди, че „колегията или състава на Епископите притежават власт само съвместно с Римския Понтифик, приемника на Петър, в качеството на неин Глава, при което в неприкосновеност остава първенството на неговата власт по отношение на всички: както пастирите, така и вярващите. Защото по силата на своята длъжност, тоест като Наместник на Христа и Пастир на цялата Църква, Римският Понтифик притежава в Църквата пълна, върховна и универсална власт, която той винаги е в правото си да осъществява свободно“^[17].

По такъв начин, неизменността на папската власт се гарантира на Католическата църква съхраняването на нейната идентичност, даже в случай на смесването ѝ в „частични истини“ на други култури, наистина тогава това вече ще бъде истинска световна църква на Римския понтифик.

Значително количество нови идеи в духа на „аджорнаменто“ съдържат конституциите „За религиозната свобода“ (Dignitas humanae) и „За Църквата в съвременния свят“ (Gaudium et Spes), в които се утвърждава правото на човека на безпрепятствено осъществяване на всяко избрано от него вероизповедание, ако само то не заплашва общественото спокойствие и морал, а и с това, е подкрепена класическата доктрина на търпимост и религиозен плурализъм.

Най-радикално преразглеждане на учението съборът допуска по отношение на юдаизма, при това юдейските организации изиграват решаваща роля във формулирането на основните положения по този въпрос.

Още преди откриването на събора през февруари 1962 г. Световният еврейски конгрес представя на кардинал Беа декларация, в която отделя в качеството на основна задача борбата с антисемитизма, и именно тази мисъл, но с други думи, изразява меморандума на Беа, адресиран до папа Йоан XXIII през декември 1962 г. В него се говори за необходимостта от признаване на греха на християнския антисемитизъм, за отговорността на църквата за неговото разпространение посредством учението и пасторската практика, а с това и за онези преследвания, на които са подложени евреите, и за необходимостта отделно да се разгледа тази тема. Отговорът на Йоан XXIII е положителен и дадения въпрос е внесен в дневния ред.

Юдейските лидери настойчиво се домогват до отстраняване от католическото учение твърденията за юдеите като за богоубийци, лишени от своето избраничество, а от литурните текстове — всички неодобрителни по отношение на тях думи. Обаче обсъждането на тези въпроси предизвиква остри дискусии, в хода, на които верните на християнските традиции участници на събора, разбирайки опасността на случващото се (макар те да не били толкова много на брой), правят всичко възможно, щото да не допуснат приемането на дадените положения. Това заставя ръководителите на еврейските организации да активизират своите усилия по оказване на натиск върху ръководството на църквата.

За тези задкулисни преговори, които те водят с тази цел в Ню Йорк и Рим с кардинал Беа, представителите на секретариата и със самия папа Павел VI, подробно се разказва в статията на Джозеф Роди „Как юдеите изменили католическото мислене“, публикувана в януарския номер на списанието Look от 25 януари 1966 г.^[18] Работата е там, че ръководството на списанието поддържа тесни отношения с Бнай Брит и АЕК, представители, на които му предават материали за публикацията. По-конкретно, там се говори, че през март 1963 г. в Ню Йорк ръководителите на АЕК в дълбока тайна се срещат с кардинал Беа, след това е организирана среща на папа Павел VI с представителя на ООН Артур Голдберг (съдия на Върховния съд), получил предварително съответните инструкции от равина Хешел, а известно време след това папата приема и самия Хешел съпроводен от Захарий Шустер (АЕК), при условие че за тази среща никой няма да узнае.^[19]

Още тогава, през 1963 г. с цел оказване на психологически натиск върху католиците немският драматург Ролф Хохут представя на публиката театралната постановка „Викарий“ в която е изобразен папа Пий XII, страхливо мълчащ пред лицето на масовото унищожаване на евреи. Издадена като книга, драмата е съпроводена от коментари, представени като исторически труд. Пиесата е толкова тенденциозна, че предизвиква протести даже от страна на самите евреи. Така, членът на асоциацията „Антидифамационна лига“ Йосиф Лихтен написва памфлет в защита на папата („Пий XII и евреите“), а генералния консул в Милано еврейския дипломат Емилио Лапиде публикува статия, в която твърди, че папата е спасил от смърт от 700 до 850 хиляди евреи. Въпреки това, именно тази пиеса и съпровождащите я коментари поставят началото на устойчивата представа, господстваща в наше време в юдейската среда за Пий XII като папа, враждебен на евреите.^[20]

Първият вариант на текста на декларацията за нехристиянските религии, в който главата за юдаизма се явявала основна, е поставена на гласуване през септември 1964 г. и получава одобрение. Обаче положенията за юдаизма са толкова революционни и опасни, че даже такъв либерален понтифик, като Павел VI, не се решава да утвърди дадения вариант и пренася неговото обсъждане за следващото заседание. Текстът напълно отрича отговорността на юдейските лидери за смъртта на Христа, отхвърля израза „народ богоубиец“, обвинява Църквата в антисемитизъм, поставя под въпрос достоверността на писанията на евангелистите (особено на св. Йоан и св. Матей), дискредитира ученията на отците на Църквата и големите католически теолози. Документът в края на краищата е пренаписан вече с по внимателни изрази и, макар неговото обсъждане да не престава да предизвиква остри дискусии, на 15 октомври 1965 г. за него гласуват болшинството от представителите на събора, а на 28 октомври той е утвърден.

Игнорирайки различията между религията на Древния Израил и съвременния талмудически юдаизъм, авторите на декларацията, изкривявайки текстовете на Евангелието, отиват към отричане на лишаването на юдеите от Царството Небесно („идеята за изгнанието“ по юдейската терминология) и на признаване за Истински Бог нетриипостасния бог Йехова^[21], комуто се кланят съвременните юдеи, утвърждавайки с това духовното родство на последните с християните.

В документите се казва: „Макар юдейските власти и техните привърженици да настояват за смъртта на Христа, обаче онова, което е извършено по време на Неговите страсти, не може да бъде необмислено вменено във вина нито на всички живеещи тогава юдеи, нито на съвременните юдеи. Макар Църквата и да е Народа Божий, обаче юдеите не следва да се представят нито като отхвърлени от Бога, нито като проклети, като че ли това произлиза от Светото Писание“. „Юдеите в по-голямата си част не приемат Евангелието, а много от тях даже се възпротивяват на неговото разпространение (виж Рим 11,28). Въпреки това, съгласно Апостола, заради своите отци юдеите до днес остават възлюбени от Бога: Защото даровете и признанието от Бога са неотменими (Рим 11, 28, 29)“.

Дадения откъс е типичен пример за манипулация на съзнанието, доколкото думите на апостол Павел, на които се позовава авторът, са извадени от контекста на неговото послание, а в него се казва: „Обаче, не че е пропаднало божието слово; защото не всички ония са Израил, които са от Израиля; и не всички са чада, понеже са Аврамово потомство… не чадата, родени от плът, са Божии чада; но чадата, родени според обещанието се считат за потомство“ (Рим. 9,6–8), и по-нататък, с позоваване на пророка Осия: „Ще нарека мои люде ония, които не бяха мои люде, И тази възлюбена, която не беше възлюбена… Не сте мои люде, Там ще се нарекат чеда на живия Бог“ (Рим. 9,25–26). Св. Павел говори не толкова за това, че езичниците са станали наследници на Аврам по обещание, но и това, не вярващите в Христа юдеи са се лишили от Царството Божие: „ако някои клони са били отрязани, и ти, бидейки дива маслина, си бил присаден между тях… поради неверие те се отрязаха, а ти поради вяра стоиш…“ (Рим. 11, 17, 20).

По-нататък в документа на събора се говори: „Църквата вярва, че Христос, мир наш, помирил юдеите и езичниците на кръста, и от тях сътворил едно“, и че „заедно с Пророците и с онези Апостоли на църквата чака деня, знаен само от Бог, когато всички народи заедно ще призоват Господа и ще служат само Нему единодушно“. Между другото в посланието към Ефесяните (Еф. 2, 14–15) апостол Павел говори, че Христос е помирил на кръста с Плътта си и Кръвта си вярващите в Него езичници и юдеи, тоест всички християни, а за помирение на невярващите няма и дума.

Фалшифицирайки по такъв начин същността на Евангелието и Божественото откровение като цяло, дадените положения фактически отричат учението за Църквата Христова. Християнството учи, че избраничеството на древния еврейски народ се състои в това, че да запази истинското Единобожие, да дочака Месията, а след това да понесе Благата Вест за пристигането на Месията по всички народи по земята, което и извършват по-късно апостолите. Но, отхвърляйки Месията — Христа Спасителя, за което свидетелства Моисей и пророците, юдейския народ завършва периода на своето избраничество, предадено на апостолите и на онези християнски общности, които стават основата на новия богоизбран народ — Църквата Христова, където вече няма „ни елини, ни юдеи“. И ако, съгласно апостолите, Църквата Христова има „… сте избран род… свят народ, люде, които Бог придоби“ (1 Петрово 2, 9), то всякакви твърдения за продължаваща, някаква, богоизбраност на целия еврейски народ се явяват богословски несъстоятелности^[22].

Самият Христос, проповядвайки в храма и отговаряйки „на пристъпилите към Него първосвещеници и старейшини на народа“, им казва: „Затова ви казвам, че Божието царство ще се отнеме от вас, и ще се даде на народ, който принася плодовете му“ (Матей 21, 43). И Той предрича: „Но казвам ви, че мнозина ще дойдат от изток и запад, и ще насядат с Авраама, Исаака и Якова в небесното царство; а чадата на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби“ (Матей 8, 11–12). Положенията на декрета игнорират тези думи, така както и думите на самите юдеи: „И целия народ в отговор рече: Кръвта Му да бъде на нас и на децата ни“ (Матей 27, 25).

Значението на декларацията Nostra Aetate е трудно да се надцени. Един от юдейските автори я нарича „теологическо земетресение“, довело до появата на новия свят^[23]. Както пише членът на Световния еврейски конгрес Жан Галперин, тя „действително отваря път към нов диалог и поставя началото на новия поглед на Католическата църква към идеите на юдаизма, като продемонстрира нейната готовност да замени учението на презрение с учение на уважение“^[24]. Приглася му юдейския изследовател Пол Гиневский, който заявява в своята книга „Християнски антиюдаизъм. Мутация“: „Схемата за юдеите, която би могло да се разглежда като край, напротив, много бързо се оказа начало на нов стадий в успешното развитие на юдейско-християнските отношения“^[25]. Вратата за юдеите е отворена, и сега вече е възможно да се премине към „пречистване на християнското пространство“.

В Nostra Aetate се говори и за духовната близост в отношенията с мюсюлманите, които, както посочва съборът, „с нас се покланят на Бога единия, милосърдния, Който ще съди хората в последния ден“, макар мюсюлманите, покланящи се на Аллах, да отричат Триединия Истински Бог и Исус Христос като Бог, разглеждайки Го в качеството на пророк. Не са забравени и езичниците: признавайки, че някои от тях могат „да достигнат най-висше озарение със собствени сили или с помощ Свише“, съборът приравнява въздействието на техните божества с благодатта на Светия Дух.

Важно значение има приемането на декрета „За икуменизма“, който не само положително оценява икуменическото движение, но и, признавайки спасителното значение на другите християнски общности, разрешава на католиците сътрудничество с тях и даже общуване в тайнствата (обединяване с тях в молитвите).

Развитието на икуменизма предлага модернизация на всички страни на църковния живот и „непрестанно преобразуване“, важна роля, в което е призвано да изиграе апостолството на миряните. За утвърждаването му е призована да способства точка 10 от декрета за службата и живота на презвитерите „Presbyterorum ordinis“, в който се казва, че за осъществяване на „специалните форми на пастирските начинания в полза на различни социални групи в пределите на коя да е област, страна или част от света“ освен другите организации могат да се създават и специални епархии или персонални прелатури. Това създава възможност за формиране на ново юридическо лице, което, бидейки много гъвкава структура, може да внесе важен принос в разпространяването на католическото учение. По-късно през 1966 г. папа Павел VI със специален документ потвърждава възможността за обединяване на миряните в персонални прелатури чрез двустранен договор между желаещите и прелатурата.

В резултат на решенията на събора са внесени изменения в процеса на богослужението, в литургията, които по замисъла на реформаторите трябва да ги направят по-съвременни и да привлекат хората към по-активно участие в службата. На свещениците е практически забранено да отслужват Тридентската меса, вместо което се въвежда „нов чин“ (novos ordo) на националните езици (което е фактически изискване на Реформацията). Новата меса се отличава и по стил на извършване на службата: ако по-рано свещеника стои с лице към олтара и с гръб към паството, като да възглавява общността в молитвата, то сега той застава с лице към вярващите, и в същото време, понеже олтар в старата му представа въобще няма — вместо него се използва преносна масичка. Старият и новия обреди се различават също и по текста на молитвите и песнопенията и движението на свещеника. Тридентската меса може да се служи сега само с личното разрешение на епископа.