Олга Четверикова
Измяна във Ватикана (16) (Заговор на папите против християнството)

Украинско и Белоруско направление на политиката на Ватикана

Патриарх Вартоломей играе важна роля не само в общата икуменическа политика на Ватикана, но и в плановете за поставяне под контрол на Украйна. Днес заедно с Украинската православна църква на Московската патриаршия (УПЦ МП — 10,5 хиляди енории) там действат разколнически църкви — Украинската православна църква на Киевския патриархат (УПЦ КП — 3,5 хиляди енории) и Украинската автокефална православна църква — „самосвяти“ (УАПЦ — 1000 енории), 80% от енориите са съсредоточени в Западна Украйна. Накрая, в Западна Украйна е най-силна Украинската гръко-католическата църква (УГКЦ с 3,5 хиляди енории), пряко подчиняваща се на Ватикана.

Украинската стратегия на Ватикана включва в себе си няколко направления, преследващи една главна цел — постигане на интеграция на православните и гръко-католическите църкви в единна църква за последващото ѝ „присъединяване“ към Рим. Затова Ватиканът се стреми да отдели Украинската православна църква МП от РПЦ и да я обедини с разколническите УПЦ КП и УАПЦ в Украинска поместна църква. Паралелно, започвайки от 2003 г., Ватиканът разглежда въпроса за даване на статут на патриархата на Украинската гръко-католическа църква, което да даде на последната определена административна независимост и да увеличи пълномощията на нейния глава. И ако с гръко-католиците Ватиканът работи самостоятелно, то в подготовката за отделянето на УПЦ от РПЦ главната роля се заделя за Константинополския патриарх.

Фенерът отдавна вече претендира за специални права за участие в църковните дела на Украйна, обосновавайки се с това, че отделянето на Киевската митрополия под юрисдикцията на Московския патриархат през 1686 г. е незаконно и че автокефалията на Руската православна църква действа само в границите на Московското царство от 1591 г. (времето на основаване на Московския патриархат). Прекрасно разбирайки нереалността на прехода на всички православни в Украйна под неговата юрисдикция, Константинополският патриарх залага на разколническите църкви. През 1995 г. Фенерът взема под юрисдикцията си „Украинската православна църква в САЩ“, отнасяща се към УАПЦ, а през март 2005 г. по време на срещата на главите на УПЦ в САЩ архиепископ Всеволод (Майдански) с В. Юшченко е уговорен сценарий за нова структура под ръководството на Майдански — „Украинска автокефална църква“, в която трябва да влязат УПЦ в САЩ и УПЦ КП. Планира се така, че патриарх Вартоломей да признае Украинската автокефална църква канонически. Въпросът за създаването в Украйна на едина поместна църква В. Юшченко подробно обсъжда още на срещата с патриарх Вартоломей по време на своята визита в Турция през юни 2007 г.

Изключителни надежди възлага Фенерът на участието в празненствата по случай 1020 години от Покръстването на Русия в Киев, състояли се през 2008 г., които патриарх Вартоломей се стреми да използва на първо място за утвърждаване на своя самопровъзгласен статут на „духовен вожд“ на православните. На намерилата място в навечерието на тържествата беседа с украински журналисти той потвърждава, че Фенерът се явява първия престол във всеправославния свят и като такъв има право и задължение да координира отношенията между православните църкви, да оглавява и провежда техните срещи, а също и да помага на сестринските църкви, когато в тях възникнат проблеми. Този статут, по негово мнение, му дава право да се изявява в качеството на висш арбитър и в отношенията между украинските църкви.

От някои изследователи тогава се изказват мнения, че по време на тържествата УПЦ МП (или част от нейния епископат) може да приеме декларация за подкрепа на идеята за украинска поместна църква. Ако ОВЦС на Московската Патриаршия заявява, че разглежда визитата на патриарх Вартоломей като недружелюбна постъпка, то ОВЦС на УПЦ МП го приветства и му поблагодари за това, че той откликва на поканата да посети Украйна. А Главата на ОВЦС УПЦ МП архимандрит Кирил (Говорун) допуска изтичане на информация, признавайки си, че между Константинополския патриарх, от една страна, и многосъставната украинска страна (президента В. Юшченко, УПЦ КП, УАПЦ и отделни епископи на УПЦ МП) — от друга страна, вече съществуват негласни договорености за това, че да приемат гореизброените представители на украинската страна под омофора на Партриах Вартоломей.

Патриарх Вартоломей пристига в Украйна като на своя каноническа територия и възглавява съвместно с патриарх Алексей II тържествата в Киев. Обаче намислените от него съвместно с украинското ръководство планове за провъзгласяване на поместна украинска църква така и не се реализират.

Между другото въпросът за активизацията на контактите на Фенера с Украйна и интензификацията на диалога на всички нива с цел преодоляването на междуправославните противоречия и създаването в Украйна на единна Православна църква си остава една от основните грижи на Константинополския патриархат^[1]. Тази тема заема централно място по времето на посещението на Юшченко в Турция и неговата среща с патриарха през май 2009 г., на която е обсъждано откриването в Украйна на представителство под формата на църковен двор или културно-информационен център на Константинополския патриархат^[2]. За същото се водят и преговори по времето на срещата на представители на Фенера в Киев през октомври 2009 г. с митрополит Владимир, по време на която гостите заявяват, че целта на тяхното пребиваване в страната — е съдействие за преодоляването на разкола. На свой ред митрополит Владимир награждава гостите и присъстващия на срещата глава на обществената организация „За поместна Украйна“ Петр Юшченко с юбилейни ордени^[3].

По такъв начин, основните цели на Фенера не се изменят, но, както показва споменатото посещение на патриарх Вартоломей в Русия през май 2010 г., тактиката му се променя. Това е свързано с общото „рестартиране“ на руско-американските и руско-украинските отношения, означаващо преминаването на Запада към изключително гъвкави форми на вграждането на Русия в евроатлантическото пространство. Като изтънчен политик Константинополският патриарх реагира бързо на изменението на конюнктурата и заема също такава гъвкава позиция по отношение на Украйна. Той призовава украинските църковни разколници „да не се колебаят, а да се присъединят към каноническата Православна Църква, която се явява кораб на спасението“, обаче не уточнява, коя именно църква той има предвид. Както подчертава директора на Религиозно информационната служба на Украйна Тарас Антошевский, „говорейки за възвръщането към каноническата майка църква, Вартоломей не споменава Московската патриаршия. Заедно с това той неведнъж казва, че такава майчинска църква за украинското православие се явява Константинополската“^[4].

Един от наблюдателите на НГ във връзка с това пише: „Не трябва да забравяме, че Патриарх Вартоломей — е църковен политик от световна класа… Той е изкусен и с много опит, той има много политически лостове, а също и време за това, че да се занимава, по-конкретно, с политика. Той е способен да изчисли ходовете на «опонентите» предварително, затова да се разгадаят мотивите му понякога е трудно. Така и сега: изглежда, че Вселенският Патриарх води някаква тънка игра, но каква — не е ясно“^[5]. Ясно е едно — Фенерът се е отказал от открити претенции на специалните права в украинските църковни дела и е пожертвал разколниците, свързвайки, съдейки по всичко, реализирането на своя проект за автокефалия на Украинската православна църква с признаването от православния свят на неговия статут на „пръв сред равни“. Неслучайно в интервю, дадено за списанието „Русский ньюсуик“, въпроса за автокефалията и националистическите тенденции в православната диаспора той нарича основни проблемите в своите взаимоотношения с Московския патриархат. Това са ключови за него проблеми, от решаването, на които зависи утвърждаването на властта му в Православната църква.

Използвайки Фенера за упражняване на натиск на Украинската православна църква, Ватиканът заедно със забележимото активизиране на дейността на униатите, развива православно католическия диалог по такъв начин, че той на практика се обръща в монолог, постоянно разширяващ възможностите и полето на действие на католиците в Украйна. През август 2005 г. гръко-католиците пренасят центъра на своя патриархат в Киев. След това, през декември 2007 г. след визитата в Киев на кардинал Валтер Каспер (глава на Папския съвет по съдействие на християнското единство), който открива в украинската столица Център за икуменистически изследвания наречен на името на св. папа Климент Римски и осветява новата сграда на католическия институт Св. Тома Аквински, е създаден нов — Волински екзархат на УГКЦ, който вкарва под юрисдикцията на униатите традиционно православните Ровенска и Волинска области. Създаването на екзархата в региона, където униати практически няма, говори за това, че гръко-католиците имат намерение да се заемат тук с активна прозелитическа дейност (няколко години преди това подобен екзархат е открит в Одеса, където няма и никога не е имало униати). През януари 2008 г. между Националната радиокомпания на Украйна и Радио Ватикана е подписано съглашение, увеличило часовете на радиоразпръскване на католиците по каналите на Националната радиокомпания на Украйна. А през февруари същата година за първи път през последните 70 години се състои посещение на украински униатски епископи начело с кардинал Хусар във Ватикана, където се състои негова беседа с Бенедикт XVI, в хода, на която той се обръща към последния с молба да предостави на УГКЦ статут на патриархат.

Също така активно се осъществява експанзия на католицизма в Белорусия, където тя се провежда под знака на исканията за „по-голяма отвореност“ на белоруското общество.

Понастоящем към католиците се причисляват около 14% от населението на републиката, обаче реалното идейно-политическо влияние на Ватикана тук е много по-голямо. Католиците в Белорусия не само водят широка благотворителна дейност, но и създават политически партии, различно професионални и други обществени организации, внедрявайки се на първо място в младежката и интелигентската среди. Тук те, основно, се опират на рицарските ордени, имащи откровена прозападна насоченост^[6]. За отбелязване е, че днешният Минско Могильовски митрополит архиепископ Тадеуш Кондрусевич през октомври 2009 г. е посветен в рицар на Малтийския орден с титла почетен конвентуален капелан.

Водещият церемонията по връчването посланика на ордена в Белорусия П. Ф. фон Фурхер отбелязва, че страната е станала „място за срещи между Изтока и Запада, земя, където великите християнски църкви — католическата и православната — братски съществуват и си сътрудничат“, и изразява надежда, че в Минск през 2010 г. ще дойде папа Бенедикт XVI^[7].

В последно време белоруското ръководство, по-рано отдаващо предпочитание на Руската православна църква пред другите конфесии, започва да провежда нов курс, твърдейки, че Белорусия се явява изконно многоконфесионална, в която към традиционните религии се отнасят православието, католицизма, евангелическо лютеранската църква, юдаизма и исляма. В духа на „новия подход“ на укрепването на авторитета на католическите кръгове започва да се отделя в Белорусия специално внимание, което се изразява, на първо място, в поддръжка на Гроненската и Пинската духовни семинарии на Римокатолическата църква. Официалният Минск препоръчва да се отделя постоянно внимание на взаимодействието с католическите организации в сферата на духовно нравственото възпитание на обществото и разширяване на тяхното участие в социалния живот на страната^[8]. Всичко това води до активизация на католическия прозелитизъм в сферата на образованието, което особено забележимо се проявява в дейността на Института по теология на Белоруския държавен университет и Фонда Св. Методи и Кирил, станали опорен център на католикофилите.

Свидетелство за това, че Ватиканът оценява по достойнство „новия подход“ на белоруското ръководство, става приемът на Римския папа през април 2009 г. на президента А. Г. Лукашенко. Това е първата официална визита на лидера на Белорусия в Европа от 1995 г., когато в европейските столици го включват в „черния списък“. А. Г. Лукашенко се среща също с Великия Магистър на Малтийския орден фра Матю Фестинг, с когото обсъжда нови форми и направления на взаимодействие с Белорусия с тази организация, които да позволят да се укрепят връзките на републиката със страните на Запада в политическата, търговско-икономическата и инвестиционната сфери. Всичко това, заедно със срещата с президента С. Берлускони и министъра на външните работи на Италия Ф. Фратини явно подчертават, че Ватиканът започва да разглежда Белорусия едва ли не като главен партньор в работата по изглаждането на отношенията с Европа. На свой ред Белорусия се разглежда от папата като „място за среща на основните християнски религии“ — именно на белоруска земя А. Г. Лукашенко предлага да се осъществи срещата на папата и Московския патриарх. Както се подчертава в белоруските СМИ, с това А. Г. Лукашенко решава проблема си за „репутацията и легитимизацията на режима, а Ватиканът — укрепването на своите позиции в Белорусия“^[9].

Днес тези позиции толкова са укрепнали, че и в Белорусия започват да говорят за християнско юдейско сближаване. През ноември 2009 г. в Минск става уникално събитие — състои се международна научна конференция — „Християнско юдейски диалог: религиозните ценности като основа за взаимно уважение в гражданското общество в условията на глобална икономическа криза“, в рамките на която за първи път в историята на Белорусия на каноническата територия на Руската православна църква се срещат пълномощни представители на християнските и юдейските общини при участието на знакови европейски, израелски и белоруски експерти. Основна подкрепа в организирането на конференцията оказват представителите на Ватикана, свидетелство, за което става участието в нея на кардинал Валтер Каспер. Характерен детайл — сред участниците на кръглата маса, завършваща конференцията в Минск, има само един православен свещеник — игумен Филарет (Рябих), за сметка на това — три равина, няколко глави на юдейски общности и пет католически свещеника.

Както откровено отбелязва в тази връзка белоруският наблюдател А. Шуман, „възниква усещането, че белоруското православие, оставайки част от РПЦ, се променя, въпреки това, в по-европейско, по-либерално, ако го сравняваме, да речем, с православните московски кръгове или Санкт Петербург“^[10].

Плодовете на такава либерализация се проявяват веднага. Още през февруари 2010 г. в Белорусия идва Ариел де Ротшилд, управляващ директор на банковата група Rotschild, на която е доверена ролята на консултант при провеждане на приватизацията в републиката. А. Лукашенко предлага на госпожа Ротшилд да вземе участие в приватизацията на пет до седем държавни предприятия. А на 29 март А. Лукашенко провежда среща с представители на ред големи американски корпорации — „Ханивел“, „Майкрософт“, „Арвин Меритор“, „Ю Ес Интернешънъл Трейдинг Корпорейшън“, „ЕРС Инженеринг“, в хода, на които заявява, че на американските инвеститори в Белорусия ще бъдат предоставени „най-благоприятни условия“ и че американският бизнес би могъл да способства подобряването на отношенията между Белорусия и официален Вашингтон.

Важна роля за интеграцията на Белорусия в западната цивилизация играе Католическата църква на Полша. Днес тя активно взема участие в реализирането на програмата на полското ръководство по строителството на Четвърта Реч Посполита^[11]. Ключова задача за осъществяването на тази идея, провъзгласена още през 2006 г., се явява постигането на антируски исторически и геополитически реванш, резултат на който трябва да стане откъсването на Белорусия от Русия и здравото ѝ въвличане в своята сфера на влияние. Това трябва да бъде постигнато не само по пътя на глобалната консолидация на полската нация, но и чрез последователно формиране в местата на компактно живеещи полски малцинства (Гродненска, Брестка области и запада на Минска и Витебска области) на национално културна среда, наричана „Мала Полшизна“.

Заедно с другите организации (Полски институт в Минск, Съюза на поляците в Белорусия и др.) Полската католическа църква осигурява културно-религиозно и политическо влияние, прокарвайки полската култура и полското виждане на историята, подчертавайки общото културно наследство на Полша и Белорусия, насаждайки ѝ позитивна оценка на периода на първата и втората Реч Посполита. Фактически става дума за подмяна на цивилизационните и религиозни ориентири на белорусите, подкрепа на прозападния външно политически курс на белоруското ръководство и осигуряване на нарастването на влиянието на полското и прополското население във всички области на живота на обществото. В последно време рязко нараства активността на католическия клир по привличането на белоруски граждани в римокатолическото вероизповедание с последващо формиране у тях на полско национално самосъзнание, което се облекчава от това, че от 407 католически свещенослужителя в Белорусия 161 се явяват граждани на Република Полша. Католическото и полското религиозно културно и политическо влияние рязко ще се повиши в резултат на подписването на конкордата между Апостолската столица и Република Белорусия.

Водейки активна прозелитическа дейност и стремейки се към формиране на максимални позитивен образ на католицизма в очите на православната общественост, Полската католическа църква е заинтересувана в осигуряването на такова „историческо помирение“ с Православието, което да изтрие от нашата памет страшните трагически страници от миналото, свързани с насилствената католическа експанзия, гоненията и преследванията на великоруси, малоруси и белоруси.

По същото време, то не предполага покаяние на католиците. Напротив, в качеството на базово условие за помиряването се издига признаването от Русия на своята историческа вина пред поляците за трагичните периоди, свързани с комунистическото минало, и на първо място за недоказаните престъпления в Катин, които, бидейки представяни като най-важна болна точка в полско-руските отношения и като най-страшното злодеяние на XX век, трябва да засенчи всички останали събития. Затова полската страна и Полската католическа църква никога не са поставяли и не поставят въпроса за признаване на вината на режима на Пилсудски за гибелта на 80 хиляди червеноармееца, оказали се в полски концлагери по време на войната от 1919 — 1920 г. Политическа коректност е задължена да проявява само Русия и, може би, това е дълговременна стратегия, насочена към това, че да насочи развитието на събитията по вече известния сценарий, в който на Катин се определя такава роля в създаването на комплекс за историческа вина, каквато изиграва холокостът по отношение на промяна на съзнанието на немския народ. Тоест Катин става най-важно звено в информационно психологическата война против Русия.

През септември 2009 г. се състои безпрецедентна визита в Полша на делегация на РПЦ от седем свещеника от манастира Осташков (недалеч от това място, където се намирали затворени полските офицери), която преминава в необичайно топла атмосфера и, според мнението на полските епископи, е призвана да положи началото на сътрудничеството между Полската католическа и Руската православна църкви. В хода на визитата е засегната темата за съвместно обръщение — възвание за уважаване на историческата истина и призив за помиряване на поляците и руснаците, по примера на полските епископи към немците от 1965 г., носещ названието „Прощаваме и молим прошка“, а също заявления на главите на епископиите на Полша и Германия, направено през август 2009 г., в което се говори за необходимостта от това „да престанат да използват големите моменти в историята за своите сегашни сблъсъци“. За необходимостта от подписването на такъв документ заявяват още в края на август председателят на Конференцията на полските епископи архиепископ Юзеф Михалик и бившият секретар на Йоан Павел II Краковският архиепископ Станислав Азивич, поддържащ, както вече сме споменавали, близки отношения със Зб. Бжезински и други американски членове на Тристранната комисия.

Полските епископи оценяват тази визита като „предвестник на следващи стъпки към полско-руското помиряване“, заявявайки, че РПЦ се явява „най-добрият партньор на поляците в този диалог, понеже тя не зачитайки държавната линия осъжда престъпленията на сталинизма“. Както заявява генералният секретар на Конференцията на полските епископи Станислав Будзик, „Йоан Павел II мечтае за това, щото църквата да диша с двата си бели дроба, западната и източната традиции. Аз мисля, че ние направихме първото дълбоко вдишване“. Той също така подчертава, че свързва с тази визита „големи икуменически надежди“, доколкото църквите са призвани да изиграят решаваща роля в подобряването на отношенията между руския и полския народи. Полският коментатор Ян Турнау още по-откровено нарича тази визита „великолепен икуменически жест“.

Продължение на този жест става посещението във Варшава на делегация на Отдела за външно църковни връзки на Московския Патриархат, състояло се на 25 и 26 февруари 2010 г. Членовете на делегацията вземат участие в заседанието на Междуконфесионалния съвет на Църквите на Полша, който в началото на същата година излиза с инициативата за провеждане на диалог с Руската Православна Църква по въпросите на историческото минало и изграждане на добри отношения между народите на Беларус, Полша, Русия и Украйна. В хода на преговорите на делегацията на ОВЦВ на Московския Патриархат с полската делегация е прието решение за създаване на работна група по въпросите на съвместния документ за помиряването на народите и отбелязва историческото значение на тази инициатива и проведените преговори. Както е посочено в комюникето, те самите представляват „първа и много важна крачка по пътя на сближаването на нашите Поместни Църкви и помиряването на нашите народи“.

Основен израз в началото на „помиряването“ става признаването от руското ръководство на полско-немската версия за катинската трагедия в качеството на официална, което е, с цел да се затвори дадената тема. Обаче за поляците това е признание, че Катин се явява престъпление на сталинизма и то е само първа крачка в процеса на покаяние на Русия. Както показва проведеното наскоро допитване, 57% от поляците както по-рано искат, Русия да се извини пред Полша за катинския разстрел. В Полша чакат признание на това, че тези масови убийства са били политически репресии и геноцид по отношение на поляците, след което трябва да последва реабилитация на жертвите с последваща парична компенсация. В Европейския съд по правата на човека в Страсбург се намират вече 12 иска по „катинското дело“ против Русия и представители на ищците твърдят, че това е само началото. Пари роднините на загиналите засега не искат, освен символичната компенсация от 1 евро за всеки убит, обаче съдът може да назначи компенсация по своя инициатива и нейния размер може да се равнява на 100 хиляди евро за всеки ищец, което може накрая да се обърне в многомилионни загуби за руския бюджет.

Едностранните отстъпки, основани на фалшифицирани данни, не само не могат да способстват нормализацията на отношенията между народите, но, напротив, само усилват антируските настроения в Полша, давайки възможност на католицизма да утвърждава своята историческа правота. Така, полският историк Аджей Кунерт в навечерието на мероприятията в Катин заявява: „Някой някога казал, че това е било най-голямото престъпление в Европа за 20 века. В продължение на 50 години официално убийци на полските офицери наричали немците, а в ПНР думите за това, че убийството е извършено от съветските съюзници, можело да се обърне в затвор. Именно затова на децата на жертвите е така трудно да гледат на руснаците по друг начин, освен като на деца на палачите“. Насаждайки у нас на комплекс за вина за неизвършени престъпления, пред които трябва да помръкнат всички исторически престъпления на полския елит, западните идеолози получават в своите ръце прекрасен инструмент за натиск, с помощта, на който те и в бъдеще ще ни изнудват да отстъпваме пред техните откровени лъжи. Само последователното отстояване на историческата истина и, на първо място, истината за същинската роля на Римокатолическата църква и в миналото, и в съвременния живот на нашия народ може да спре този унищожителен маховик на пропагандистката индустрия — „холокост по полски“.

След кратко обобщаване, следва да подчертаем, че днешната политика на Ватикана в православния Изток се явява добре премислена, последователна и настъпателна. В основата ѝ лежи трезва политическа преценка и прагматични планове, напълно съгласувани с геополитическата стратегия на запада по отношение на историческа Русия. Ключово събитие, призвано да символизира завършването на сближаването между православието и католицизма при условията на последния, трябва да стане срещата на Римския папа с Московския патриарх, към необходимостта и неизбежността, на която с усилени темпове подготвят православната общественост. Въпросът за това събитие, още съвсем неотдавна просто немислим (нито един Московски патриарх нито веднъж в историята на патриаршията не се е срещал с еретическата църква) вече става „ритуален“ за всяка пресконференция с участието на висши йерарси. При това се преследва една цел — да постигнат това, че самият въпрос за недопустимостта на това събитие въобще да бъде снет. Така митрополит Иларион, главен протагонист на православно католическото сближаване, през ноември 2010 г., например, заявява: „С всеки ден ние се приближаваме с един ден към тази среща между папата и патриарха. Ние сега не сме готови да назовем срокове, не водим конкретна работа по подготовката на срещата, но, безусловно, ние към нея се приближаваме. Това е календарен и исторически факт“^[12].

Митрополит Иларион постоянно подчертава, че основно препятствие за нея се явява нерешеният въпрос за гръко-католиците в Западна Украйна, при това богословските различия и, най-главното, ереста на папизма, обосноваваща претенциите на папата за власт в Христовата Църква, остават някак си зад кадър. По същия начин, при подчертаване на „идентичната позиция“ в нравствената област, не знам защо се игнорира дълбоката „инкорпорираност“ на Католическата църква в такива съвсем не нравствени сфери, като спекулативни финанси, разузнавателни операции, политически и дипломатически интриги, манипулиране на държавни и обществени дейци и, накрая, открито участие в строителството от най-големите финансови кланове на света на система за „глобално управление“.

Както твърди митрополит Иларион, „ние трябва, без да чакаме решаването на всички проблеми, да се научим да действаме като едно цяло, като единна структура, без да бъдем административно една структура, да преминем от отношения на съперничество към отношения на съюз“^[13]. Последно постижение в намирането на практически пътища в това направление става срещата в Москва през юли 2010 г. на заместник-началника на ОВЦВ РПЦ МП игумен Филип (Рябих) с генералния настоятел на ордена на йезуитите Алфонсо Ноколас, на която в качеството на възможна област на сътрудничество е спомената сферата на религиозното образование, в която работа йезуитите имат голям опит. Изключително внимание при това е отделено на въпроса за това, как да преодолеят исторически създалата се сред православните вярващи на Русия негативна представа за йезуитите^[14].

Ще напомним, че става дума за организация, създадена в самия разгар на Реформацията фактически за спасяването на папската власт и отличаваща се от другите ордени с това, че освен обичайните три монашески обета нейните членове дават обет за безпрекословно послушание и вярно служене на папата. Орденът винаги се е отличавал с най-строга дисциплина, съвършена система на управление и безпрекословно подчинение на началството, основните прояви, на който са описани от основателя на ордена Игнатий Лойола в неговите „Духовни упражнения“. Те са много актуални днес, в периода на построяване на глобална система за тотален контрол на личността: йезуитът „е длъжен да се подчинява на по-старшия, като труп, който може да се преобръща във всички направления, като палка, която се подчинява на всяко движение, като топка от восък, която може да моделираш във всички направления“. Именно тази йезуитска техника за достигане на пълно подчинение на личността предизвиква, както сме казвали, най-голям интерес у ръководителите на нацистка Германия.

Друга особеност на ордена се явява това, че той в своята мисионерска практика е разработил уникален метод за културна адаптация и мимикрия, превърнал неговите членове в най-добрите мисионери не само в Европа, но и в други части на света. И, накрая, трябва да си припомним знаменития йезуитски морал, изхождащ от приспособителната теология, позволяваща приспособяване към възгледите и нравите на хората по всяко време и място и да оправдават всяка безнравствена постъпка, ако само това не се явява главната цел — принципа известен като „целта оправдава средствата“. Именно в системата на „нравственото богословие“ йезуитите, възпитаващи цели поколения представители на европейския католически елит, може да се намерят изворите на онзи „двоен морал“, който става един от ключовите принципи на западната дипломация и удобно оръжие за отстояване на интересите на западните управляващи кръгове в световната политика. Също така активно йезуитите участват в този процес и днес, прокарвайки свои хора на ключови постове в държавните структури не само в Европа, но и в САЩ. Достатъчно е да напомним, че йезуитските частни учебни заведения са завършили бившите ръководители на ЦРУ У. Кейси (Фордхемския университет), Д. Тенет (Джорджтаунския университет), Р. Гейтс (Джорждтаунския университет) и днешния ѝ началник Л. Панета (университета Св. Клара).

Характерно е, че преди подготвящата се среща на папата с Московския патриарх Ватиканът все по-активно привлича в качеството на посредник в процеса на сближаване на двете църкви и друга католическа структура — суверенния Малтийски орден, когото посещава митрополит Иларион по време на неговото пребиваване в Италия по случай провеждането на Дните на руската духовна култура. Както отбелязва тогава Великия Магистър на ордена Фра Матю Фестинг, „Малтийският орден винаги се е изказвал за икуменически диалог и е готов да откликне на всяка инициатива, която служи за обединение и братско разбирателство между двата клона на християнството“^[15]. Действително, както ние имахме възможност да се убедим, високопоставени членове на Малтийския орден са присъствали на ключови събития, определящи развитието на отношенията на Запада с Русия.

В качеството на друг ефективен посредник в диалога Ватиканът в последно време разглежда Кипърската православна църква, главата, на която архиепископ Хризостом II споделя линията на патриарх Вартоломей и се явява убеден привърженик на задълбочаването на икуменическия диалог^[16]. Неслучайно предпоследното заседание на Международната комисия по богословски диалог между православни и католици се състои на Кипър. Във връзка с това все по-често се изказва предположението, че тази държава може да стане „трета територия“, подходяща за среща на папата и Московския патриарх. Още по време на своята среща в Рим с Бенедикт XVI през юни 2007 г. архиепископ Хризостом II заявява готовност да предложи своите услуги в решаването на въпроса за срещата на предстоятеля на РПЦ МП с Римския папа. В навечерието на първото в историята посещение на Римския папа на Кипър през юни 2010 г. архиепископ Хризостом II потвърждава своята увереност в това, че срещата между папата и Московския патриарх ще се състои. Пристигането на понтифика на Кипър е оценено от ръководството на Кипърската православна църква като „пробив“ в диалога между православни и католици, който укрепва водещата роля на тази църквата, наречена от Бенедикт XVI „мост между Изтока и Запада“. Архиепископ Хризостом II нарича несъгласните с посещението: „нищожно малцинство“ и „екстремисти“.