Олга Четверикова
Измяна във Ватикана (13) (Заговор на папите против християнството)

Бенедикт XVI — Курс към Световно правителство

Същността на процеса, който протича при Йоан Павел II може да изразим така: западното християнство отслабва духовно, но укрепва политически. Папата не спира процеса на дехристиянизация на западното общество, но достига значителни успехи в укрепването на позициите на Ватикана в качеството на най-важен играч на световната политическа арена. Тук Св. Престол си осигурява напълно определена ниша, здраво обвързвайки своята политика с американския финансов елит.

Бенедикт XVI, избран за папа през април 2005 г., бидейки, както се смята, най-предан на Йоан Павел II, остава верен на курса на своя предшественик, което напълно гарантира „войтилизъм без Войтила“. Измененията, внесени от него, се отнасят само до методите и способите за осъществяване на политиката: за разлика от Йоан Павел II, свикнал да работи открито и с масите, Бенедикт XVI действа по-скрито и внимателно, но заедно с това по-твърдо и настъпателно. Явявайки се представител на умерено консервативните кръгове на църквата и стремейки се към осигуряване на нейното активно присъствие във всички сфери на обществения живот на западното общество, той залага на интегристките католически организации, чиито потенциал придобива днес голямо значение, отчитайки, че броят на католическите свещеници неудържимо намалява (което е характерно даже за Полша). Показателно е, че през декември 2007 г. Конгрегацията по делата на духовенството с цел компенсиране на недостигащите свещеници публикува писмо, в което се обръща към всички диоцези на католическия свят с призив да създават „истински кръжоци“ „за подкрепа на вярващите по пътя към светостта“, в които последните ще прекарват „в дух на причастност към постоянното евхаристическо^[1] поклонение в продължение на 24 часа“.

Главна роля във формирането на „свети миряни“ принадлежи на все същия „Опус Деи“, с който Бенедикт XVI тясно е свързан и който, по данните на редица изследователи, способства неговото идване на власт. Както съобщава „Washington Post“ на 21 април 2005 г., кандидатурата на Ратцингер, отдавна и настойчиво се поддържа от трима влиятелни кардинала — члена на ордена Хулиан Еранс Касадо и близките до „Опус Деи“ Дарио Кастрийон Ойос и Алфонсо Лопес Трухильо. Неслучайно прелатът на ордена Хавиер Ечевария отбелязва, че в светлината на отношенията с „Опус Деи“ между Йоан Павел II и Бенедикт XVI разлика няма и че новият папа познава тази организация даже по-добре, отколкото неговия предшественик^[2]. През същата 2005 г. в декемврийския номер на бразилския вестник „O Globo“ с позоваване на признанията на анонимен бразилски кардинал, взел участие в конклава, се съобщава, че победата на Ратцингер става резултат на онази „голяма кампания“, която той лично води с помощта на най-важните кардинали на римската курия и групи за натиск на влиятелни движения в църквата, най-важната, от които „Опус Деи“^[3].

Интересно е, че първоначално, когато „Опус Деи“ току-що започва своя подем, Ратцингер смята за необходимо да ограничи неговата нарастваща власт, обаче след това, когато орденът значително укрепва своите позиции и се превръща във „финансова цитадела“ на църквата, кардиналът изменя своята позиция, като става негов последователен защитник. „Опус Деи“ неведнъж кани Ратцингер на своите конгреси и симпозиуми и даже го награждава с титлата honoris causa на Наварския университет. След като става папа, Ратцингер назначава за свой личен секретар немския прелат Генсвайн, преподаващ във факултета по теология на Римския университет на „Опус Деи“, и запазва през първата година на поста на главата на пресслужбата на Ватикана Хоакин Наваро-Валс. По негово време е издигната 5-метрова статуя на Ескрива на външната страна на храма Петър и Павел, тържественото откриване, на която се извършва в негово присъствие.

Заедно с „Опус Деи“ рязко активизира своята дейност в Европа и конгрегацията „Легионери на Христа“, традиционно концентрираща своите сили за работа в Латинска Америка. Както посочват изследователите, съюзът между Рим и легионерите, основан при Павел VI и задълбочен при Йоан Павел II, при днешния понтифик достига своя апогей. Папата е привлечен от тази организация поради извънредно настъпателния ѝ характер, позволяващ ѝ да противостои както на секуларизацията и догматическия релативизъм, така и на агресивната прозелитическа дейност на религиозните противници на католицизма и особено евангелистките секти. Конгрегацията наброява днес 500 свещеника, хиляди семинаристи и около 50 хиляди миряни, обединени в асоциацията Regnum Christi. Тя притежава богати училищни учреждения, петнадесет университета (два от тях в Рим) и множество семинарии и „хуманитарни центрове“^[4].

„Легионерите на Христа“ винаги са имали здрави структури в Испания, основани още по времето на франкизма, и подготвените от тях консервативни политици притежават там значително влияние (така, в правителството на Хосе Мария Аснара двама представителя на тази организация заемат постовете на министър на вътрешните работи и министър на правосъдието и подготвят законопроект за задължително религиозно обучение в началните училища). Обаче днес Легионерите се стараят да проникнат във висшите слоеве на икономическия елит и в други европейски страни. За тези цели още през 1997 г. от тях е създаден в Швейцария Фонд Гиле (Foundation Guile)^[5], организиращ семинари и срещи на представители на католическия бизнес елит за обсъждане на проблемите за развитие на предприемачеството, разработване на стратегии за съвместни действия и съгласуване на поведението в условията на глобализация. На тези срещи участват такива влиятелни фигури като: ерцхерцога Мишел Хабсбурски и Ото Хабсбургки, явяващи се привърженици на дяснорадикалните католически сили, Родриго де Рато и Фигаредо, бившия директор на МВФ, Жорж Блум, почетен президент на Сдружението на швейцарските банки, Жан-Лу Дерсе, бивш вицепрезидент на Световната банка, Жан-Филип Дуен, бивш глава на френския генерален щаб, член тогава на почетния комитет на фонда и др. Фонда участва в инициативи в рамките на Глобалния договор, насочен към достигане на „устойчиво развитие“ под егидата на ООН. Една такава инициатива става организирането на срещи на секретаря на ООН с 35 представителя на международни компании, състояла се през януари 2009 г. на световния форум в Давос.

„Легионерите на Христа“ се ползват с голям авторитет при Св. Престол, който високо оценява дейността на техните висши учебни заведения, в частност Европейско римския университет, който периодически се изявява в качеството на рупор на Ватикана. Важна роля играе също така създадената от тях през 1999 г. международна информационна агенция Zenit^[6], безплатно публикуваща в интернет информация за актуалните събития в света и Ватикана така, както се виждат от Рим. Публикуват се интервюта, обзори на публикуваните в СМИ информации за Св. Престол, а също така и изказвания и мнения на кардинали и епископи, които трябва да се оповестят по цялата църква. В близко бъдеще Св. Престол планира създаването наред с вече съществуващата C2TV втора телевизионна агенция H20 News, предназначена за 20 милиона зрителя, ръководството, на която да бъде възложено на легионера Исус Колин (при това Ватиканът бърза да увери, че тази агенция ще бъде независима от Легионерите)^[7].

Поради изключителната активност на организацията ръководството на Ватикана дълго време си затваря очите за двойствения живот, който води нейният основател и ръководител Марсял Масел Деголядо, чийто нравствен облик съвсем не съответства на християнските норми на поведение. Едва след смъртта му през февруари 2008 г. е огласено, че той е извършвал постъпки, несъвместими с католическия морал и Ватиканът започва разследване (апостолска визитация) на дейността на легионерите по целия свят, с изключение на Италия.

Освен водещите интегристки обединения Ватиканът притежава цяла мрежа неправителствени католически организации, които под формата на мисионерска дейност последователно отстояват интересите на Ватикана, осъществявайки в живота нужната му политика както в отделни държави, така и в международните организации.

С цел консолидация на всички консервативни сили Бенедикт XVI предприема стъпки и за сближаване със Свещеническото братство на св. Пий X, обединяващо днес хиляди верни католици и наброяващо 491 свещеника, 215 семинариста, 6 семинарии, 88 училища и 2 университета. Вече през лятото на 2005 г. папата приема Генералния настоятел на братството Бернар Феле^[8], след което последният заявява: „Ние постигнахме съгласие по въпроса за поетапното решаване на нашите проблеми“^[9]. Действия в тази посока наистина има, доколкото през 2007 г. Бенедикт XVI подписва указ за възможността свободно да се служи Тридентската меса, а през януари 2009 г. е заявено за отмяната на отлъчването на четиримата епископи на братството.

Опирайки се на консервативните организации, Бенедикт XVI започва да провежда обмислена религиозна политика, приоритетно направление, на която става концентрацията на усилията на Европейския континент, а основна тема — религиозно етическите основи на строящата се Единна Европа като модел на новия световен ред и консолидацията на европейския управляващ елит на обща идейна основа^[10].

Към началото на XXI век окончателно става ясно, че опитите да се обоснове необходимостта от европейско единство с чисто светската идея за идентичността са влезли в задънена улица. При тези условия възможността да се придаде на този проект сакрално религиозен характер, свързвайки го с католицизма като традиционен символически ориентир, започва да придобива важно значение. И за Ватикана, оказал се пред лицето на дълбоката духовна криза на западното общество, това се явява единствена възможност да укрепи своите позиции като идеен лидер. В резултат се създава здрава основа за немислимото доскоро открито обединение на Католическата църква с върховете на европейското общество, които проговарят на езика на евангелските проповедници.

Още в своята първа енциклика „Deus Caritas Est“ папата заявява, че църквата не трябва да остава настрани от обществената дискусия, а през март 2006 г. по време на срещата с група депутати от Европарламента, представители на Европейската народна партия (обединение на консервативни и християнско демократически партии), той подчертава, че гласът на римския католицизъм е чут в политическите дискусии на континента. Вече става дума за християнските корени на Европа и за християнско европейското наследство като „ръководна етическа линия“ в търсенето на социален модел, също за отказ от отнасянето на религиозните убеждения към сферата на частния живот. Тези въпроси се превръщат в главни в процеса на обсъждане.

Пример в това отношение става римският конгрес на Епископалната комисия на ЕС (КЕКЕС)^[11] на тема: „Ценности и перспективи на утрешна Европа“, проведен през март 2007 г. и посветен на проблемите за усилване на ролята на религията в развитието на ЕС. В посланието, адресирано до участниците на конгреса от президента на Италия Джорджио Наполитано, се отбелязва: „Църквата и асоциациите с религиозен характер… са призвани да участват в подема на ЕС, свидетелствайки за най-дълбоките ценности, положени в основата на строителството на единна Европа“^[12]. На събранието е разгледан доклад, подготвен от „Комитета на мъдреците“, формиран от членовете на епископалните комисии, където влизат 25 човека, сред които вече известните Мишел Камдесю (сега вече почетен управител на Банка на Франция) и Питър Сътърланд, Пат Кокс (бивш председател на Европарламента), Лойола де Паласио (бивш вицепрезидент на Еврокомисията), Томас Галик (бивш съветник на Вацлав Хавел), (главата на съвета на директорите на Бритиш Петролеум и финансов съветник на Ватикана, бивш генерален директор на ГАТТ и ВОТ) и други важни политически фигури. А в заключителния документ, наречен „Римското послание“, се посочва: „Става все по-необходимо сближаването на гражданите с далечните и трудни за разбиране политически институции (ЕС. — О.Ч.). Изминатия път трябва срочно да се потвърди от ново обосноваване на ЕС. Това ще му позволи да възстанови своя първоначален динамизъм, щото все повече млади европейци да станат главното богатство на Европа…“^[13].

Този въпрос се обсъжда активно и на Берлинското събиране на държавните глави на Европа, проведено през същата година под председателството на Ангела Меркел по случай 50-годишнината на подписването на Римския договор. Романо Проди в навечерието на официалната церемония заявява, че той би желал църквите да получат ролята на консултанти и че във времената на интегризма „църквата се явява един от най-стабилните елементи на нашето общество“. А вицепрезидентът на Еврокомисията берлусконеца Франко Фратини подчертава, че „темата за християнските корени трябва да намери място в дневния ред на Европа, тъй като това означава възможност за утвърждаване и отстояване същността на нашата европейска идентичност в перспективата на религиозното пространство, което отново започва да се утвърждава“^[14]. Същата мисъл звучи в много изказвания, в частност Ангела Меркел, макар при всичко това най-често вместо за християнското наследство да се говори за „юдейско-християнските традиции“.

През 2008 г. след последната пленарна асамблея на епископите членове на КЕКЕС те публикуват комюнике, в което е предложено да се създаде вътре в бъдещата Европейска служба по външна политика специален подотдел, който в бъдеще да отговаря за „религиозните измерения на международните въпроси“^[15].

При това е показателно, че най-ярко завоят в отношението към църквата се проявява в дейността на най-проамерикански настроеният от всички европейски политици Н. Саркози, който, бидейки прагматик, сполучливо приспособява католицизма към своите политически цели. Неговата предизборна кампания преминава под знака на възвръщане на християнството в качеството на най-важна съставяща на френската национална идентичност. Заявявайки в нейния ход, че отказа от включване на положения за християнските корени на Европа в конституцията на ЕС би било грешка, той потвърждава същото и в началото на 2008 г. на партийната конференция в присъствието на А. Меркел, подчертавайки: „Ако ние отхвърлим своето минало, то няма да се подготвим за бъдещето“. Освен това, в своята книга „Република, религии, надежда“, написана в съавторство с Т. Колен, член на Фонда за социална политика, близък до „Опус Деи“, Саркози изказва идеята за възможността за изменение на закона от 1905 г., узаконяващ отделянето на църквата от държавата и явяващ се опора на френската светскост, което много хора оценяват като невиждано покушение на самите основи на политическата култура на Франция. Още по-показателна става визитата му във Ватикана в края на декември 2007 г., по време на която той произнася реч, издържана в духа на опусдеиското разбиране на света. В частност, сравнявайки своята дейност с мисията на папата, той заявява: „Знайте, че ние имаме, най-малкото, едно общо нещо — това е призванието. Ние не можем да бъдем свещеници наполовина, ние се явяваме такива във всички проявления на нашия живот. Знайте, че не може да бъдеш президент наполовина. Аз разбирам, какво вие жертвате, за да отговаряте на Вашето призвание, така както аз зная, какво аз съм направил, за да реализирам моето призвание“^[16]. Както отбелязва един от френските наблюдатели, Н. Саркози „за нас създава религия по американски, придавайки фундаменталистки и непримирим вид на католицизма в своето отношение към света“.

Този подход, възпроизвеждащ фактически американския фундаменталистичен възглед за света, се проявява и в това, че Н. Саркози, много умело и тънко реагирайки на психологическите настройки на френското общество, започва с апокалиптически термини да описва „сблъсъка на цивилизациите“. Тази идея за първи път е изложена през лятото на 2007 г. в речта пред посланиците, в която той заявява, че едно от главните предизвикателства, на които трябва да се противопостави Франция, се състои в това, „как да предотврати сблъсъка между исляма и Запада“^[17]. В същия дух са издържани и неговите монолози по време на приемите на премиер-министрите на Ирландия и Швеция през септември и октомври същата година, които журналистите оценяват като антимюсюлманска тирада. В навечерието на подписването на Лисабонския договор от страните на Евросъюза (декември 2007 г.), Н. Саркози прави всичко, за да получи подкрепата за общоевропейския проект от страна на френското общество, силно настроена против влизането на Турция в ЕС. Обаче за истинското отношение на президента към исляма, и особено към радикалния ислям, свидетелства неговата най-активна подкрепа на самопровъзгласилата се криминална държава в Косово^[18].

Що се касае до проекта Единна Европа, то, както посочихме, той винаги се разглежда от Ватикана в контекста на общата глобална перспектива. И днес, когато светът се оказва въвлечен в управляема всеобхватна криза и управляващите елити вече открито започват да говорят за необходимостта от въвеждането на световно наднационално управление, Св. Престол се превръща в най-важен участник в информационно пропагандната кампания, насочена към обосноваване на новите световни органи за наднационален контрол чрез потребностите от религиозно етически характер.

В преддверието на срещата на Г8 в Аквил, състояла се през юли 2009 г., Бенедикт XVI публикува енцикликата Caritas In Veritate^[19], в която се говори за необходимостта от бързото установяване на истинска „световна политическа власт“, която трябва да се признава от всички и да се ползва с реални пълномощия за осигуряване на безопасност, уважение на правата на всеки, да е способна да постига признаването от различните страни както на своите решения, така и онези мерки, които съгласувано се приемат от различните международни форуми. На страните от целия свят е предложено да се реформира ООН и други международни организации, щото те да могат да станат основа за създаването на „едно семейство на народите“ и да поеме решаването на въпросите по разоръжаването, продоволствената безопасност и имиграционната политика. Извежда се на по-преден план необходимостта от реформиране на световните финансови институции и икономически системи в перспективата за ориентирането им към спазване на моралните принципи.

Между другото, говорейки за онези сериозни проблеми, които носи със себе си глобализацията, енцикликата не се спира на истинските им причини и не назовава конкретни виновници. Макар и в нея да се говори за нарушаване на нравствените основи на капиталистическата система като главна причина за днешната криза, самата същност на тази система, в основата, на която лежи властта на лихвата и стремежа за получаване на печалба, не се критикува. В нея само става дума за необходимостта от по-справедливо разпределение в съответствие с принципите на милосърдието в условията на запазване на дълговия характер на икономиката. Затова, въпреки че е пропито от патоса за справедливост и грижа за човечеството, но предлагайки нова система на управление на базата на днес съществуващите и „етически коригирани“ бизнес структури, това многостранно папско послание придава нравствена легитимност на транснационалната власт на онези същите финансови кланове, по чиято вина човечеството е въвлечено днес в най-дълбока криза.

Важно символическо значение в смисъла на същата морална подкрепа на утвърждавания нов ред има и състоялата се в дните на сбирката на Голямата осмица среща на Бенедикт XVI с американския президент Обама, въплътила в себе си надеждите в очите на световната общественост за успешно изграждане на „пост кризисния свят“. По време на 40-минутната беседа Обама обсъжда с папата въпроси, свързани с решаването на световни проблеми и, макар възгледите на американския президент по въпросите за морала и нравствеността (абортите, еднополовите бракове и т.н.) категорично да се разминават с възгледите на Католическата църква, папата остава, по думите на представителя на Ватикана, „дълбоко удовлетворен“ от нея.

Енцикликата Caritas In Veritate се подготвя от Ватикана в продължение на две години, обаче нейните най-важни идеи са много съзвучни с онези положения, които се съдържат във вече цитирания документ от 2001 г. „Световното управление: наша отговорност за това, че глобализацията да стане шанс за всички“. Изглежда, изложените в нея идеи от Групата за глобално управление (GGG) започват да се въплъщават в живота. Както е известно, на срещата на Г20, състояла се в Питсбърг през септември 2009 г., премиер-министъра на Великобритания Гордон Браун заявява, че Голямата двадесетица от днес се превръща в основен международен механизъм за управление на световната икономика, призван да се бори с икономическите кризи и осигуряващ най-добрата подготовка на света към бъдещите икономически трудности. Интересно е, че освен ръководителите на 19-те най-големи икономики на света и председателя на Еврокомисията на срещата също така присъстват представители на Холандия, Испания, Сингапур и Швеция — страни, председателстващи в ЕС (всичко 24 ръководителя), а също главите на международни финансови и икономически организации, включително генералният секретар на ООН. Така че двадесетицата се превръща в GGG, а папската екциклика подготвя общественото мнение към „отговорна глобализация“ и „морална икономика“. Поради това „избраният“ от Билдербергския клуб на поста президент на ЕС през ноември 2009 г. правоверен католик Ван Ромпой с пълно основание може да заяви на своята първа пресконференция, че 2009 г. става „първата година на глобалното управление“.

Що се касае до „изграждането на Европа“, то с влизането в сила през декември 2009 г. на Лисабонския договор ръководството на ЕС започва да оказва на религията подчертано внимание, още повече че 17-ти параграф от документа признава „особения принос“ на религията в живота на обществото и, както заявява президента на Европарламента Ежи Бузек, редовният диалог с църквата се превръща в законодателно задължение за ЕС. Сега вече Европарламентът има свой вицепрезидент, отговарящ за религиозния диалог и подготвя създаването на специална служба по този въпрос.

Наистина, в процеса на прилагане в живота на плана за изграждане на наднационална система за глобално управление с нейните разрушителни социални последици „анестезиращото“ въздействие на официалните религиозни проповеди придобива нарастващо значение. Сега, когато ЕС е разработил новата „Европейска стратегия 2020“, насочена към борба с бедността, представителите на църквите се превръщат в изключително важни партньори на Евросъюза. Както подчертава Ж. М. Барозо на срещата на ръководството на ЕС с религиозни дейци на Европа в Брюксел през юни 2010 г., посветена на борбата с бедността, „църквата и религиозните общности носят активна социална служба в страните членки на ЕС и ако ЕС иска ефективно да се бори с бедността и социалната незащитеност, то е изключително важно да се извлече полза от техния дългогодишен и всеобхватен опит“^[20].

Тази среща става шеста по ред в поредицата ежегодни срещи, провеждани от Барозо започвайки от 2005 г. На нея присъстват повече от 20 представителя на християнството, юдаизма, исляма и други традиционни религии от 14 страни на Евросъюза. Тук е и и.д. представител на Московския Патриархат към европейските международни организации протойерей Антоний Ильин, който заявява в своето изказване, че ако Европа действително претендира за това, че да се превърне в съюз на ценностите и „меката сила“ в днешния свят, един вид бъдещ сценарий за глобално управление, реализирано на регионално равнище, то тя трябва да стане, преди всичко, диалогова общност основана на мрежово взаимодействие на наднационалните институти с важни публични актьори, преди всичко Църквите и традиционните религии. Той също така отбелязва, че успехът на дадената инициатива може да стане пример и възможен сценарий за бъдещ диалог на Църквите с международните организации и на глобално ниво^[21].