Олга Четверикова
Измяна във Ватикана (10) (Заговор на папите против християнството)

Папски проект „Свещена Римска Империя“

Обединението на Европа под егидата на църквата винаги е било ключова програма на Ватикана и основите на интеграцията полагат при неговото идейно участие. Обаче „златните шестдесет“ години толкова много затвърждават светския модел на политическото строителство, че църквата не може да претендира открито за идейно-политическо лидерство. Но във Ватикана и тогава продължава да доминира идеята, че общоевропейския съюз — това е само етап по пътя към световното обединение или крачка към световна общност на държавите, в която Католическата църква ще заеме своето почетно място^[1]. След въвеждането през 1962 г. на Обща селскостопанска политика списанието „Northwest Technocrat“ коментира събитието по следния начин: „… Римският договор ще бъде разпространен във всички сфери. И старата мечта за връщането на власт на Свещената Римска империя, която ще бъде направлявана от мнимите сили на западното християнство, не е умряла; обсъждат я в коридорите на всички европейски столици на западноевропейския континент, до такава степен лидерите на Общия пазар са настроени за реставрация на империята“^[2]. Както пише тогава вицепрезидентът на ЕИО италианският католик Карон, „идеята за обединяването на Европа отговаря на наставленията на Светия Учител“.

Но едва в началото на 90-те години, след падането на двуполюсния свят, Св. Престол, позовавайки се на заслугите на католицизма в разрушаването на социалистическия лагер, решително активизира усилията си, насочени към разширяване на своето присъствие в европейския интеграционен процес. Както пише лондонският Sundey Telegraph през 1991 г., „Ватиканът има вековни планове. Папа Йоан Павел II — това е най-политическият папа на съвременната епоха. По мнението на папата, федералистките планове на Общия пазар, перспективата за влизането в него на страните от Източна Европа и хаоса в бившия Съветски съюз дават на католицизма най-големите от времето на Наполеон или Реставрацията шансове да укрепят своята политическа роля. Самият Общ пазар е длъжник за своето създаване на усилията на католическите политици… Социалната харта на Европейския съюз и социализма на Жак Делор, председател на Европейската комисия, всичките са пропити с идеите на социалната доктрина на католицизма. Ако европейският федерализъм я осъществи, Европейският съюз ще се преобрази в империя. Но обаче вместо император тя ще има папата. Надали Войтила не осъзнава това“. „Папата спокойно се готви отново да надене мантията, която му принадлежи, бидейки тържествено убеден, че Божественото право му възлага мисията за разпространяване на своята власт като император на Свещената Римска империя от Атлантика до Урал“^[3].

Йоан Павел II неведнъж и настойчиво заявява, че верността на Европа на принципите на светскостта ще я доведе до загуба на своята „идентичност“, а отказа от признаването на християнското наследство ще завърши с крах на интеграционния проект. Но истинското християнство у него е въплътено именно в католицизма. Това е отново подчертано в енцикликата по декларацията на Конгрегацията по доктрината на вярата „Dominus Iesus“, издадена през 2000 г., в която се говори, че „съществува единствена Църква Христова, която пребъдва в Католическата Църква, ръководена от Приемника на св. Петър и епископите, намиращи се във връзка с него“. В другите църкви Христовата Църква не пребъдва, а присъства и действа — „на тях не им достига пълното общуване с Католическата църква и те не приемат учението за първовърховната власт, която по волята Божия притежава Епископа на Рим, и я осъществява в цялата Църква“. „Ние заявяваме, говорим, уточняваме и прокламираме на всяко човешко същество, — се казва в нея, — че относно неговото спасение то напълно зависи по необходимост от Римския Понтифик“^[4].

Както отбелязва във връзка с това представителят на протестантския лагер английският журналист от „The Spectator“ Андриан Хилтън, говорейки за молбите на папата и много известни католически политици и епископи да се въведе думата „Бог“ в новата европейска конституция, „когато Ватиканът говори за Бога, той сам себе си разглежда като несменяем управляващ заместник на Бога на земята, чрез който Бог Се изразява“^[5].

Подчертавайки онази уникална роля, която е призван да изиграе Ватиканът в обединена Европа, понтификът постоянно напомня, че именно католическата вяра създава европейското единство, в нея то се корени и не бива да се отстранява от публичните дискусии. Поради това той се домогва не само до признаване на правата на религията, но и признанието на някои извънредни права на католицизма. В своето Пост синодално апостолско обръщение „Ecclesia in Europa“ (юни 2003 г.)^[6], в което понтификът отново подчертава необходимостта от въвеждането в конституцията на ЕС позовавания на християнското наследство, той заявява: „Единствената и универсална присъстваща във всички поместни църкви Католическа църква може да внесе изключителен принос в строителството на Европа, открита към света. Именно от Църквата произлиза моделът на единството в многообразието на неговите културни изражения, съзнанието за принадлежност към универсалното общество, което се корени в местните общности, но не се изчерпва с тях… Поместните църкви не са обикновени общности или частни организации. В действителност те развиват своята дейност в специфично институционално измерение, което заслужава да бъде отделено в юридически план при пълното уважение към гражданския ред“. Тоест за осигуряване на „изключителния принос в строителството на Европа Св. Престол настоява за себе си за някакъв специален твърд легален статут“.

Мащабът на ватиканския проект ясно се вижда и в усилията по създаването на общоевропейска конституция през 2005 г. Макар и религиозните обединения да не са поканени за участие в подготовката на този документ, те, въпреки това, постигнат вграждането в конституцията на два важни принципа: признаване в преамбюла „религиозното наследство на Европа“ и положението за това, че църквите се явяват „партньори“ на европейските институти (макар и тези нововъведения да предизвикали опозицията на европейските депутати и да разделят правителствата на страните членки)^[7].

За своята бъдеща роля Ватиканът подготвя европейското съзнание, въздействайки му чрез своите символи. Характерно е, че главният духовен символ на ЕС, вграден в неговото знаме и представян като въплъщение на „съвършенство и пълнота“, в действителност има религиозен произход. В глава 12 на Откровения на Св. Йоан е казано: „И голямо знамение се яви на небето — жена, облечена със слънцето, с луната под нозете ѝ и на главата ѝ корона от дванадесет звезди.“. За католиците жената символизира Дева Мария, и именно така — на син фон и в ореола на дванадесет звезди — тя е изобразена на много икони. Това е римокатолически идеал, и е показателно, че най-известното изображение на Дева Мария в този образ е представено във витража на централната църква на Страсбург — града, където заседава Европейският парламент. Символично е и това, че конституцията на ЕС, както и договорът за създаването ЕИО през 1957 г., са подписани във „вечния град“ — Рим.

Що се касае до непосредствените отношения на Ватикана с ЕС, то той се задоволява с ролята на наблюдател в ЕС, понеже членството в съюза би го задължило да отиде на недопустими компромиси. Но Св. Престол притежава различни механизми за въздействие при приемането на нужните му решения. Главна опора при отстояването на интересите му в ЕС става създаденият още през 1980 г. Съвет на европейските епископални конференции (СЕЕК), който формира своеобразно политическо бюро — Комисия на епископалните конференции на ЕС (КЕКЕС) (за нейната роля ще говорим по-късно). Друга влиятелна структура се явява Бюрото на европейските политически съветници (БЕПС), историята, на което започва през 1992 г., когато Жак Делор, тогавашният председател на Еврокомисията, създава неформална група консултанти (Forward Studies Unit), на единия от които му е поръчано да се занимава с религиозните въпроси. През годините на президентите Жак Сантер и Романо Проди тази група се превръща в Група на политическите съветници (ГПС). Понеже Проди смята, че религията играе изключително важна роля в развитието на Съюза, болшинството членове в тази група са и практикуващи католици. Сега тази група е преобразувана в БЕПС и се явява важен център по подготовка на политическите решения, в рамките на който се води диалог с религиите.

Сред отстояващите интересите на църквата в ЕС организации трябва да отбележим също така „Европейското католическо огнище“ (ЕКО), което е основано още през 1963 г. от католически функционери на Европейската икономическа общност. То представлява духовен център, управляван от йезуитите, където се събират представители на различни изследователски групи, занимаващи се с решаването на икономически и политически проблеми на ЕС. Ежегодно на събранието на всички организации, свързани с ЕКО, присъства папския нунций при европейските институти (въпреки че официално такава длъжност няма), който има възможност по такъв начин да събира необходимата информация за дейността на католическото лоби и назначава свои представители за участие в различни програми.

С ускоряването през 90-те години на процеса на европейска интеграция, строителството на „общоевропейския дом“ става приоритетно направление и за „Опус Деи“, който със своята идея за „светите миряни“ се оказва незаменим в работата по осигуряване на постепенното, но настойчиво извеждане на Св. Престол на водещи идейни позиции. Неслучайно, когато през 1993 г. официалния представител на римския център Джузепе Кориджлиано е запитан, получил ли е от Св. Престол „Опус Деи“ някаква особена мисия, той отговоря: „Европа!“

През 1994 г. Хавиер Ечевария, днешният прелат на ордена, решително призовава неговите членове да „изградят линия Мажино“ против настъплението на „хедонизма“ в Западна Европа, след което орденът изведнъж активизира усилията си, насочени към претворяване в живота на своите идеи на общоевропейско ниво. „Опус Деи“ разпространява своите възгледи в ЕС чрез цяла мрежа от организации и асоциации за помощ и развитие, които провеждат многобройни конференции, посветени на проекти, по-голямата част от които се финансират от ЕС. Средствата постъпват чрез фондовете Лимат (Швеция), Рейн-Дунав (Германия) и Италиански институт за университетско сътрудничество (ИУУС), които са тясно свързани помежду си и си сътрудничат на международната арена. ИУУС се явява основен фонд, осигуряващ финансирането на университетите на „Опус Деи“ и организиращ или спонсориращ ежегодните конгреси на учениците и студентите, на които орденът набира нови членове, които после изпраща на обучение в Рим. Той има свои представителства в Рим, Брюксел, Бейрут, Хонконг и Манила и заедно с фондовете Рейн-Дунав и Лимат поддържа Университета Азия и Тихи океан, създаден през 1993 г. на Филипините (също и субсидиран от ЕС)^[8]. ЕС финансира не само непосредствените мероприятия на ордена, но и националните проекти, разработвани от близки на него организации.

В същия дух „Опус Деи“ работи и в протестантските страни на Северна Европа и Балтика. Така, през 1998 г., година след появата на ордена във Финландия, той основава там образователен център — Interculture European Training Center, който още тогава получава 10 хиляди екю по програмата на ЕС „Душа за Европа“ за финансиране на семинара по етическите и духовните ценности на европейската интеграция. Вдъхновител на програмата е супернумерария на ордена монсеньор Филип Журдан, комуто е възложено да развие темата „духовните корени на ЕС“.

След провеждането на значителна подготвителна работа, Католическата църква предприема, накрая, през 2001 г. първата решителна крачка, насочена към това, че открито да се обяви за идеен лидер не само в процеса на европейското строителство, но и в реализацията на стратегии от световен мащаб. В същата година от специална група на КЕКЕС по световно управление е публикуван доклад с характерното заглавие: „Световното управление — наша отговорност за това, че глобализацията да стане шанс за всички“^[9].

Този документ явно символизира духовното единение на църквата с европейския бизнес елит, доколкото в работната група, освен представители на епископалните конференции и генералния секретар на КЕКЕС, влизат такива делови люде, като Мишел Камдесю (председател на групата), Питър Сътерланд (глава на съвета на директорите на Бритиш Петролеум и финансов съветник на Ватикана, бивш генерален директор на ГАТТ и ВОТ), Ото Рудинг (вицепрезидент на Ситибанк и бивш министър на финансите на Холандия), Рудолф Долцер (професор по международно право бивш директор на немската федерална канцелария), Мишел Хансен (бивш генерален директор на МОТ) и др.

Докладът се състои от три части: 1. „Да живеем във взаимнозависим свят“, 2. „Съвкупност от ключови ценности и принципи, правещи възможно световното управление“ и 3. „Конкретни етапи по пътя към управлението“. В него се предлага такава реорганизация на международните институти, която би ги превърнала в органи на наднационално политическо управление на света, „хармонизирайки“ с това политическата и икономическата сфери на глобализацията. ЕС при това се предлага в качеството на модел или опорна структура на новата система.

В предговора се казва: „Ключовият извод, съдържащ се в текста, се заключава в това, че ЕС, отчитайки неговия генезис, архитектура и онова, как той самият се възприема, а също неговата отговорност в такива политически сфери като търговия, конкуренция и сътрудничество в развитието, е призван да изиграе решаваща роля в превръщането на съществуващия международен ред в система на световно управление. Ние считаме, че ЕС се явява новаторски модел на регионална интеграция и че той служи като пример за бъдещото управление на други региони в света, въпреки недостатъчния опит в някои области на политиката“. В самия доклад се казва: „Без волята на държавите да отворят икономиките си те няма да станат отворени и в политически план. В света, белязан от растящата взаимозависимост, ЕС се явява уникален и убедителен пример за система на управление, основана на наднационално и многостранно политическо сътрудничество. Но политическата воля за построяване и съхраняване на системата за световно управление трябва да бъде подкрепена с твърди убеждения и ценности“.

Вдъхновявайки се от глобалното виждане на папа Йоан XXIII, изразено в енцикликата от 1963 г. Pacem in Terris, утвърждаваща „необходимостта от публична власт с висока компетентност“, авторите на доклада се борят за създаване на Група за световно управление (GGG — Global Gouvernance Group), която би могла да се състои от 24 глави на правителства, а също Генералния секретар на ООН и ръководителите на МВФ, Световната банка, СТО, МОТ и новопредлаганата структура — Световна организация по околната среда (такава, очевидно, ще бъде създадена във връзка с проблемите на „глобалното затопляне на климата“), облягащи се, на свой ред, на изпълнителните директори на административните съвети.

Изключително внимание в доклада се отделя на подготовката на съответното обществено мнение, което трябва да притежава „по-универсални възгледи“ и да формира „приемано в световен мащаб“ поведение. И тук църквата е призвана да изиграе важна роля. Както се посочва в доклада, „църквата и другите религии могат да се информират взаимно и да информират вярващите за глобалните предизвикателства и ги призовават към отговорност. Проблемите на световното управление трябва да бъдат включени в програмата за образование и катехизиса. Църквите биха могли да превърнат темата за световното управление в сюжет за икуменически и междурелигиозен диалог“.

От анализа на документа може да се направи извода, че той се явява програмен и явно разчетен на сериозни промени в бъдеще, при които Ватиканът ще изпълнява ролята на някакъв световен гуру, твърдо контролиращ всяка крачка на човечеството. Възможно е, именно кризата от 2008 г. да е станала началото на прехода към „новата ера“.