Олга Четверикова
Измяна във Ватикана (9) (Заговор на папите против християнството)

Източната политика на Йоан Павел II — „Свещен съюз“ с Вашингтон

В началото на 80-те години, в условията на поетия от Запада курс на неолиберално преустройство и изключително изостряне на „студената война“, Ватиканът си поставя задачата да постигне възстановяване на своята международна политическа тежест и влияние за сметка на укрепване на позициите си в страните от Източна Европа. Доколкото и за Ватикана и за САЩ тези държави се превръщат в главна арена на геополитическо противоборство със СССР, техните стратегически интереси тук напълно съвпадат. Двете страни представляват една за друга съответния противник на комунизма: Ватикана — идейния, а Вашингтон — военнополитическия.

През 1985 г. в своята статия в списание „Трайелог“, Збигнев Бжезинский във връзка с това посочва: „Аз смятам, че всичко, което прави папа Йоан Павел II, има първостепенно историческо значение. Необходимо е да приключим с разделянето на Европа и да върнем великата и безсмъртната Русия в лоното на християнското общност и пазарната икономика“^[1]. Същата определяща роля на понтифика подчертава и М. Горбачов, заявявайки през март 1992 г. на страниците на туринския вестник „La Stampa“: „Сега можем да кажем, че всичко, което се случи в Източна Европа през последните години, би било невъзможно без папските огромни усилия и ролята, която той играе на световната арена. Аз мисля, че много значителни крачки, които ние предприехме в нашата страна, имаха значение в развитието на отношенията с Ватикана. Папа Йоан Павел II ще играе огромна политическа роля сега, когато в европейската история настъпиха дълбоки промени“.

Взаимните интереси на Ватикана и Вашингтон стават основа за съвместни действия в Източна Европа, в подготовката, на които една от главните роли играе „Опус Деи“. Орденът използва връзките си със северноамериканските кланове на италианската мафия, а също и близките отношения на личния секретар на папата и глава на „полската група“, контролираща понтифика, архиепископ Станислав Дзивич^[2] с американските членове на Тристранната комисия (една от най-важните сенчести структури на световното управление), и на първо място със Збигнев Бжезински, който е помощник на Дж. Картър по националната сигурност. В тази връзка е важно да отбележим, че някои изследователи, като, да речем например испанския свещеник Лопес Саес, считат, че въпросът за самото идване на Войтила на власт се решава през 70-те години в Белия дом и в бизнес кръговете на САЩ и че именно Бжезински, тясно свързан с Дзивич, и кардинала на Филаделфия Курол (също поляк) въвеждат бъдещия папа в кръга на хората, приближени на властта във Вашингтон^[3]. И същият З б. Бжезински, който редовно си пише с понтифика, а също Йозеф Томко, глава на Отдела за пропаганда на Ватикана, тогава глава на SP, разработват така наречената операция „Отворена книга“, целта, на която е да наводни с антикомунистическа литература страните от Източна Европа, Украйна и Прибалтика за дестабилизиране на ситуацията в СССР. Координират тази операция ЦРУ и Свещения Алианс чрез работещите на тези територии свещеници^[4].

Полша е решаващо звено в противопоставянето и именно тук през 1979 г. Йоан Павел II извършва своята първа източноевропейска визита, станала отправна точка за решителни промени. През август 1980 г. е подписано знаменитото „Гданско съглашение“, ратифицирало създаването на „Солидарност“ — първия независим профсъюз зад „желязната завеса“, оглавен от Лех Валенса, който става главен обект на внимание на Св. Престол. Както казва Йоан Павел II, „Валенса е изпратен от Провидението“. Ватиканът смята, че в случай на победа на профсъюза, взривната вълна ще достигне до Украйна, Прибалтика, Балканите и, възможно е, Чехословакия, което в крайна сметка ще доведе до пълен разпада на социалистическия лагер.

В тази връзка главата на Свещения Алианс Поджи получава от папата заповед да внедри свои агенти в „Солидарност“ и да направи тази организация по-отворена, за да въвлече в нея прокатолически настроени представители на интелигенцията. Най-добрият агент на СА е полския свещеник йезуит Казимир Пржидатек, притежаващ широка мрежа от информатори в полските профсъюзи. Сред тях се откроява отец Янковский, стоящ начело на паството на църквата Света Бригита в Гданск, член, на което е Лех Валенса. Под влиянието на Пржидатек Валенса накрая вкарва в ръководството на профсъюза редактора на католическия вестник Wiez Мазовецки и историка католик Б. Геремек, след което стачното движение в Полша преминава под контрола на църквата. „Солидарност“, поддържан от Ватикана и получавайки финансови средства чрез СА през банка „Амброзиано“ от ИДР, започва да се разпространява по цялата територия на страната. По данни на изследването, представено в книгата на вече споменатия свещеник Лопес Саеса, на „Солидарност“ са предадени нелегално общо около 500 милиона долара^[5].

След избирането на президента Роналд Рейгън между него и Йоан Павел II се установяват отношения от стратегическо значение. Както пише изследователят Е. Лебек, „през първите години на управлението на Рейгън можело да се види появата на убедени католици на най-високите постове, което преди това в историята на САЩ никога не е било“^[6]. Активна роля в сътрудничеството с Ватикана играят директорът на ЦРУ Уйлям Кейси (бивш ръководител на избирателната кампания на Рейгън), неговият заместник Върнън Уолтърс, държавният секретар Александър Хейг и съветникът по националната безопасност Ричард Алън — всичките католици и (освен Алън) рицари на Малтийския орден. П. Швайцер, автор на книгата „Победа“, посветена на тайните операции на САЩ против СССР, пише за назначаването на У. Кейси: „В същия миг се родил най-влиятелният директор на ЦРУ в историята на Америка. Както официално, така и неофициално, той се оказал в центъра на външната политика. Съгласието на президента му гарантирало място в кабинета, също и членство в съвсем малобройния Съвет по национална сигурност. А най-важното било това, че той станал член на работната група по работите на националната безопасност… Тази група притежавала реална власт в областта на външната политика“^[7].

На 7 юни 1982 г. във Ватикана преминава първата среща между Йоан Павел II и Р. Рейгън, в резултат на която е сключено съглашение за провеждане на съвместна тайна кампания в Полша с цел разрушаване на „комунистическата империя“. Това съглашение, наречено „свещен съюз“, е обнародвано от журналиста Карл Бернщайн в списанието „Тайм“, получавайки информация от върховете на Ватикана и важни лица в американските управляващи кръгове. Както пише Д. Калич, разгласяването на този пакт по „цялото световно село“ има за цел да покаже на всички католици, че Ватиканът е на страната на новия световен ред и да им предложи да следват понтифика^[8].

Както твърди Ричард Алън, „отношенията с Ватикана представляват един от най-големите тайни съюзи в цялата история“^[9]. Именно след тази среща Рейгън изнася програмната си реч в Лондон, в която обявява „кръстоносен поход“ против „империята на злото“. През 1983 г. той обявява „година на Библията“, което е потвърдена на 18 април същата година на срещата на папата с членовете на Тристранната комисия, дошли във Ватикана в почти пълен състав^[10]. А през 1984 г. между Втикана и Вашингтон се установяват дипломатически отношения, и в САЩ се отварят не по-малко от петдесет центъра на „Опус Деи“ (макар и представителство на ордена в САЩ да съществува от 1949 г.). Членовете на ордена се появяват в Белия дом, в средните и висшите ешелони на Пентагона, и оттогава до ден-днешен влиянието на ордена не престава да расте.

Действията на Рейгън и папата на полското направление са напълно съгласувани. Рейгън заявява на Кларк и Кейси: „Ние не можем да навлизаме в държавата и от името на народа да сваляме правителството“. Единственото, което трябва да направим — това е да се възползваме от „Солидарност“ като оръжие, за да постигнем успех^[11]. В крайна сметка, както свидетелства американският журналист Карл Бернщайн, американското посолство на САЩ във Варшава се превръща във водещ център на ЦРУ в социалистическия свят, а Кейси става „основен архитект“ по изготвяната в Полша политика^[12]. Зб. Бжезински запазва мястото си на свръзка между Белия дом и ватиканския Свещен Алианс, който действа в качеството на главен експерт и координатор на действията на тайните служби в страните от Източна Европа при провеждането на секретните операции.

Отговорник за съвместните операции на ЦРУ и СА е назначен главата на Полско-американския конгрес Ян Новак. Той се занимава със събирането на средства и прехвърлянето им в Полша за финансиране на нелегалните издания, арендата на типографии, препращане на фотокопия и др. Благодарение на внедрения в полското Министерство на отбраната агент Ришард Куклински, който е адютант на генерал Ярузелски, Свещеният Алианс получава важна информация, предавана във Вашингтон. Друг активен участник в операцията „Полша“ е представителят на папата във Вашингтон архиепископ Пио Лаги, с когото редовно се срещат Кейси и Кларк. Чрез тях, заобикаляйки нормалните канали на държавния департамент, преминава цялата информация, касаеща Полша.

Всички основни решения Рейгън, Кейси и Кларк приемат в тесен контакт с папата, с когото Вернън Ултърс от 1981 до 1988 г. се среща 7 пъти, а Кейси — 15. Представители на администрацията на Рейгън по-късно признават, че по нивото на осведоменост и анализа на ситуацията свещениците изпреварват американските разузнавачи и дипломати^[13]. Ето, Хейг заявява: „Извън всякакво съмнение, информацията, която доставяше Ватикана, абсолютно превъзхождаше нашата по всички параметри — и по качество, и по оперативност“. А архиепископ Лаги свидетелства: „Моята роля се състоеше в това, че да облекча връзката между Уолтърс и светия отец. Светият отец познаваше своите хора. Ситуацията беше извънредно сложна и беше нужно да се вземат решения, как да се настоява за правата на човека, как да се поддържа «Солидарност»… Аз казвах на Вернън: Слушайте светия отец, ние имаме 200-годишен опит в тези работи“^[14].

Осем години Ватиканът и Вашингтон водят своята „битка за Полша“. През април 1989 г. Лех Валенса и представители на полското правителство подписват накрая Съглашение за политически и икономически реформи, а през май Полската католическа църква получава статут, нямащ аналог в другите източноевропейски страни: връщат ѝ собствеността, конфискувана през 50-те години и ѝ разрешават да създава собствени учебни заведения. През юни същата година представителите на „Солидарност“ удържат победа на парламентарните избори, а неговият кандидат Тадеуш Мазовецки е избран за премиер-министър. През 1990 г. Лех Валенса става президент на страната и, което е характерно, желаейки да се избави от признаците на социалистическата система даже на нивото на символите, той получава своите пълномощия не от законния президент Ярузелски, а от президента на Полша в изгнание (в Лондон) Ришард Качоровски.

Изборите в Полша през 1989 г., спечелени от „Солидарност“, дават начало на верижна реакция, която довежда до падането на комунистическите режими в другите социалистически страни и завършва с разрушаването на Берлинската стена през декември 1989 г., така че ролята на „светия отец“ в тези деструктивни процеси в действителност се оказва в голяма степен определяща.

Значително влияние Ватиканът оказва и на събитията в Унгария и особено в Югославия, където негова задача е осигуряването на постигането на независимост от Словения и Хърватия като „католически бастиони“ на източния фланг на ЕС. Възпроизвеждайки опита от времето на Втората световна война, тук той действа вече в тясна връзка с Германия, играеща ключова роля в дезинтеграцията на Югославия. Националистическите кръгове на хърватския клир се опитват да представят Хърватия като „балканската Полша“, в която католическата вяра е призвана да стане главно направление за съпротива срещу „белградския комунистически сръбски режим“ и съответно всички сили тук са хвърлени за разгръщане на антисръбска информационна кампания, призвана да привлече европейското обществено мнение към угнетеното положение на католиците.

През април 1991 г. Йоан Павел II изнася реч, в която заявява за необходимостта от политически промени в Югославия, посочвайки културните, историческите, религиозните и лингвистичните различия сред нейните народи^[15]. След като през юни 1991 г. Словения и Хърватия провъзгласяват едностранно своята независимост и провокират етно-гражданската война в Югославия, Ватиканът разгръща активна дейност, насочена към тяхното международно признаване. През ноември същата година кардинал Содано поканва посланиците на САЩ, Франция, Великобритания, Белгия, Италия, Германия и Австрия за запознаването им с позицията на Ватикана и настоява страните да признаят Словения и Хърватска в рамките на месец. Посланикът на САЩ Мелъди, описвайки тази среща, е убеден, че между Ватикана, Германия, Италия и Австрия вече съществуват предварителни договорки, понеже посланиците на тези страни с въодушевление подкрепят предложението на Св. Престол^[16]. На 13 януари 1992 г. Ватиканът втори след Германия (която прави това на 23 декември 1991 г.) признава отделилите се републики и едва на 15 януари независимостта на Хърватия и Словения признават останалите страни от Европейската общност (тогава още ЕИО).

Когато в Словения и Крайна неоусташите започват нов геноцид на сърбите, опитите на Югославската народна армия да ги защити са наречени от понтифика „агресия“ и той поисква от ЕС организиране на отпор на „интервенцията“, поддържайки кампанията на немските и австрийските СМИ по демонизацията на сърбите. В същото време се игнорират зверствата, които извършват неоусташите против сърбите, възстановявайки практиката от съществуването на Независимата Държава Хърватия 1941–1945 г. По-нататък, по време на бойните действия в Босна и Херцеговина, папата напълно подкрепя антисръбските акции на западните страни, одобрява бомбардировката от силите на НАТО на сръбските позиции. По времето на косовския конфликт Св. Престол поддържа албанските сепаратисти в Косово, а през 1998 г. е сред първите световни лидери поискали провеждане на енергични акции против Сърбия. Особено въпиещ факт става беатификацията от Йоан Павел II на Загребския архиепископ Алоизий Степинц, с благословението, на който се извършвал геноцида на православните сърби през годините на Втората световна война.

По такъв начин, Ватиканът се оказва активен съучастник на преустройствените процеси в Източна Европа, отстоявайки своите стратегически интереси с помощта на най-новите методи на религиозната геополитика. Стремейки се към обединяването на Европа, той открито поддържа експанзията на ЕС на изток, обаче програмата на Йоан Павел II включва в себе си не само възстановяването на влиянието на Ватикана в католическите страни от бившия соцлагер, но и утвърждаването ѝ в онези страни, които са загубени поради „великата схизма“, затова на Украйна, Белорусия и Русия папата отделя специално внимание.

Ватиканът изиграва незаменима роля в качеството на посредник в създаването на връзки на Запада със съветското ръководство и в процесите на перестройката в Украйна.

През 1988 г. на Горбачов в Москва чрез държавния секретар на Ватикана кардинал Агостино Казароли е предадено послание от Йоан Павел II, в резултат на което на 1 декември 1989 г. се състои среща между Горбачов и папата във Ватикана, на която те в продължение на 70 минути беседват насаме в библиотеката на понтифика. След завършване на беседата съветската делегация се отправя за Малта за среща с Дж. Буш старши.

След тази среща започва активизация на католиците в Съветския съюз. На първо място се легализира дейността на униатите, на които са предоставени значителни привилегии в ущърб на Руската православна църква. В Западна Украйна започват управлявани от един център демонстрации на униатите против православните, погроми и завземане на храмовете им, съпровождани с побои и гаври със свещеници и миряни. В резултат в Галичин са разтурени три православни епархии — Тернополската, Ивано-Франковската и Лвовската. В последната от съществуващите там хиляда енории остават само 40. А през 1990 г. се извършва разкол в Украинската православна църква към Московския патриархат и се образуват Украинска православна църква към Киевския патриархат и Украинска автокефална православна църква. Възстановяват се католическите енории в западните земи на Украйна и Белорусия до състоянието от 1 септември 1939 г. Чрез частни покани започва мощно прехвърляне на мисионери, местните власти отделят значителни бюджетни средства за възстановяването на храмовете. В резултат ако през 1992 г. там има 92 католически енории, то през 1996 г. — вече са 651 и 22 действащи манастира, 193 неделни училища, две семинарии и Висш колеж св. Тома при Киевския университет.

През 1991 г. в Русия също са възстановени йерархическите структури на Католическата църква, престанали да съществуват през 20-те години и католиците преминават към активна прозелитическа дейност^[17]. Ако до революцията в Русия има 150 католически енории и 2 епархии (Могильовска и Тирасполска), то сега те са повече от 200 енории и 4 епархии, обединени в „църковната провинция“ на Римокатолическата църква оглавявана от митрополит. Това са епархията на север в европейската част на Русия с център в Москва, на юг в европейската час на Русия с център в Саратов, в западен Сибир с център Новосибирск и в източен Сибир с център в Иркутск. Католическата църква започва да изпълнява широка проповедническа и мисионерска работа на територия, която се явява „каноническа територия“ на православието, фактически поставяйки го под съмнение. През 1992 г. в Русия официално започва своята работа обществото на йезуитите, което открива свои филиали в Новосибирск, Калининград, Санкт Петербург и Москва.

Важно събитие става първото посещение на папата през юни 2001 г. в независима Украйна с така наречената „държавна визита“ по покана на тогавашния президент на Украйна Л. Кучма. То се състои въпреки многохилядните протести на православните вярващи. По време на тази визита папата не само пребивава в Киев и Лвов, но и провежда богослужения в тези градове, което явно излиза извън рамките на декларираната от властите „държавна визита“.

Такова активно участие на Ватикана в съюз с Вашингтон е призвано „духовно“ да узакони осъществяващата се в източноевропейските страни смяна на властта. Както пише сръбският изследовател Драгош Калич, папата е подтикнат към това от общия упадък на католицизма на Запад и горчивото осъзнаване, че последните огнища, пазещи пламъка на католическата вяра, достойно горят само в страните от Източна Европа, преди всичко в Полша и Хърватия. Може да заключим, че папата тръгва към съюз със стратезите на „новия световен ред“, като е убеден, че разрушаването на „комунистическата система“ ще освободи огромни количества енергия, а вече тя ще разпали угасналите огнища на вярата на Запад. От „Свещения Съюз“ Войтила очаква огромно обогатяване с нови стада от Изтока чрез Униите, обещани му от жреците на „мондиализма“. Войтила вярва, че гибелта на лявата половина на материалистическия свят и процесите по обединяването на Европа по проектите на „волните каменари“ от ЕИС ще помогнат да се възроди католичеството, тоест ще се случи обратното на плановете на инициаторите на „Свещения съюз“. Но, въпреки съпротивата на католическата църква, в страните от посткомунизма разпродажбата и разграбването на народното богатство… едновременно се съпровожда и от секуларизация на общественото съзнание, трагически ознаменувайки началото на новото, къде по-страшното настъпление срещу християнството… По негово време папа Войтила дава израз на своята радост: „Аз стоя сега на развалините на една от многото Вавилонски кули в човешката история“. Тогава той още не подозира, че като взема участие в разрушаването на комунистическата Вавилонска кула, той с това сам осигурява достъп до материалите за дострояването на една друга кула, къде по-висока от Вавилонската кула, наричана „нов световен ред“^[18].

По-рано сайтът „Церква.info“ вече е обнародвал мнението на главата на Информационното управление на Киевската патриаршия епископа Евстатий по повод публикациите на някои СМИ на откъси от интервюто на Вселенския Патриарх Вартоломей за канал „Россия 24“. В тези публикации се съобщава, като че все едно Патриарх Вартоломей призовава „украинските разколници да се върнат в каноническата Църква“.

Какво в действителност е казал Патриарх Вартоломей в интервюто?

Частично да се разбере това дава възможност видеозаписът, публикуван на сайта „Вести“. От този запис е видно, че ясно и разбрано звучат само въпросите на водещия на руски език. От отговорите на Патриарха се чуват само откъси от думи на гръцки език, напълно препокрити от четящият руския текст диктор.

Съдейки по превода, дикторът не е съвсем запознат с църковната терминология. Така, той говори за „въпроса за диплики“ (6:34), а в действителност термина звучи като „диптих“, и означава реда на списъка на Поместните Църкви и техните Предстоятели. По точно такъв начин дикторът говори за някакъв „икономически ред“ — макар че не се разбира дали Патриархът има предвид „канонически“, тоест законен ред или „икономически ред“, тоест реда на вътрешното управление или подхода към разрешаване на разни въпроси от позицията на снизхождение и милост.

След изречението за съвместното честване на деня на Кирил и Методий следва очевидно смислово прекъсване и видими следи от монтаж. Смисълът на последната част на отговора на въпроса за украинската ситуация в изложението на диктора въобще е мъгляв. Напълно е възможно в своя отговор Патриархът да е искал да каже, че Константинополската Църква — е Майка и за Руската Църква и за Украинската.

Заслужава да обърнем внимание и на това, че въпросът е поставен некоректно и, ако знаем позицията на Константинопол, объркано ако не и манипулативно. Никакви фактически потвърждения на това, че „многото отпаднали намират път в лоното на Майката-Църква“ няма — за мащаба на Украйна само единични бройки, не дори десетки, свещеници преминават от Киевския Патриархат в Московския. А ако отчетем, че Майката-Църква за Украйна Константинопол счита себе си, а не Московския Патриархат, то и въпросът, и отговорът на него звучат доста двусмислено.

Следва също да отбележим, че интервюто явно е монтирано (не се чуват нито превода на въпросите, нито превода на отговорите за участниците в интервюто). И не трябва също така да се забравя, че каналът „Россия 24“, както и сайтът „Вести“ — са държавни руски структури, явно заинтересувани в това, че да поддържат митовете на московската пропаганда по отношение на църковната ситуация в Украйна.

И така — разшифрования текст:

(8:26) Кор.: Дайте да се върнем на територията на Руската Православна Църква. В Украйна Църквата много години страда от разкол, но в последно време много от отпадналите намират път към лоното на Майката-Църква. Някои засега се съмняват. С какви думи Вие бихте се обърнали към тези хора?

(8:44) Патриарх Вартоломей: Нека те не се колебаят, а се присъединят към каноническата Църква, която се явява кораб на спасението. Днес по време на обяда аз пожелах на владиката Най-блажения митрополит Владимир Киевски, щото той още приживе да се удостои да види решението на украинския проблем и щото разколът да прекрати своето съществуване.

Затова ние не можехме да останем безучастни и онова, което прави нашата Църква, тя го върши с уважение към действащия икономически (така превежда дикторът — Церква.info) ред. Ние винаги се молим както за руския, така и за украинския народ, защото двата тези народа се явяват духовни части на Константинополската Църква.

В понеделник ние празнувахме заедно със Светия Патриарх Кирил в неговата Църква паметта на светите равноапостоли братята Кирил и Методий… (очевидно прекъсване в текста. — Церква.info) за това, за да посветим, обърнем в християнство славянските племена. Създаването на нашите православни славянски братя, благородството на Константинополската Църква винаги силна и никога не объркана, защото това е действително голям дар, който дава Константинополската Църква на славянските народи. (09:49)