Олга Четверикова
Измяна във Ватикана (5) (Заговор на папите против християнството)

Пост съборната политика на Ватикана: Последствията на икуменическата отвореност

Обновителните решения на събора и последвалата ги практика имат за църквата най-сериозни последствия. Главният резултат от тях става утвърждаването на религиозния плурализъм и търпимостта, които довеждат до това, че католическото учение започва да придобива все по-размит характер, а сред част от католиците започва да се разпространява религиозен индиферентизъм. Опитите на църквата да се доближи до обществото, да се отвори към него и да стане по разбираема се обръщат за нея в загуба на авторитет и уважение от негова страна, намаляване на общото ѝ влияние.

Много се изострят вътрешно църковните разногласия, а също така се задълбочава поляризацията между прогресистите и традиционалистите както в областта на теологията, така и в областта на политиката. Много прогресисти разбират решенията на събора като скъсване с традициите, в това число и доктринално, и възможност да създават „нова църква“. В Латинска Америка и сред йезуитите с голяма популярност започва да се използва новата форма на християнския социализъм — „теология на освобождението“, която е повлияна от най-новите направления на социологическата и икономическата мисъл.

Друга част от вярващите, напротив, смятат, че църквата със своите реформи е отишла твърде далеч — така преценяват ситуацията около 40% от католиците^[1]. Много католици от църковното ръководство се опасяват, че ситуацията ще излезе извън контрол. Кардинал Йозеф Ратцингер (бъдещ папа Бенедикт XVI), който е на събора богословски консултант, в тази връзка пише: „Получените от събора резултати, както днес можем за това да преценим, жестоко излъгаха очакванията на всички… Папата и отците делегати на събора се надяваха да постигнат ново католическо единство, обаче вместо него започнаха конфликти, преминаващи, казано с думите на самия Павел VI, от самокритика към саморазрушение… Вместо очаквания пробив ние, напротив, имаме работа с процес на постепенен упадък…“^[2]. Наистина, Павел VI признава, че характерни явления стават: „смесване и нетърпимост на съзнанието, религиозно обедняване, недостатъчни нравствени бариери против настъплението на хедонизма“^[3]. Веднъж той даже казва за пост съборните безредици: „В храма на Бог през някаква пукнатина се промъкна сатанински дух“^[4].

Обаче главните идеолози на събора отказват да видят причините за подобно положение в самите реформи. Така, същият онзи Ратцингер, описвайки „лавината“ вреди, отбелязва: „Аз съм убеден, че вредата, която си навлякохме през тези двадесет години, дойде не от събора, а поради това, че вътре в църквата бяха отвързани скрити полемични центробежни сили, а вън от църквата поради това, че на Запад се извърши културна революция, успех, в която удържа върхушка от средната класа, новата буржоазия с нейната либерално радикална идеология на индивидуализъм, рационализъм и хедонизъм“^[5].

Заедно с това, сред католиците традиционалисти има и такива, които отказват да приемат решенията на събора. Радикалността на либералния преврат, извършен от събора, предизвиква у много от тях такова недоумение, че започват да наричат Павел VI еретик, разколник и отстъпник. Някои споделят даже мнението, че има двама папи: истинския понтифик държан в мазето на Ватикана, а другия — самозванец, двойник — управляващ във вреда на църквата. Накрая, съществува мнение, че Павел VI не отговаря за своите действия, понеже е заложник на обкръжението му.

Принципен противник на реформите и новия чин на месата, както вече писахме, е архиепископ Марсел Лефевр. През 1970 г. той основава Свещеническо братство св. Пий X и семинарията в Екон (Швейцария) за свещеници традиционалисти, започвайки открита борба с Ватикана за съхраняване на предишните устои. По-късно, когато Лефевр е ръкоположил за свещеници 12 свои семинариста, Ватиканът спира неговите религиозни пълномощия, забранявайки му да извършва богослужения и тайнства, обаче Лефевр продължава своята дейност, без да прекратява критиката на обновяването. Влиянието на Братството продължава да расте и то разпространява своето влияние в много страни, съхранявайки най-силни позиции във Франция^[6].

Във вече споменатата от нас книга Марсел Лефевр определя събора като „смут“ и „либерален преврат“, на който присъстващите на него папи не оказват съпротива. Той откровено посочва, че съборът, движен от либералния дух на отстъпничеството, „извършва измяна, подписвайки световно съглашение с всички врагове на Църквата“, че той „изразява «безгранично съчувствие» към мирския човек, към човека без Бога! Ако целта му беше да подбуди този паднал човек, да му отвори очите за неговите смъртоносни рани, да го изцели… Но не! Целта е да провъзгласи на миряните: както виждате, Църквата също изповядва култ към човека“^[7].

В отговор на думите на Ратцингер: „Аз оправдавам Събора!“ — Лефевр пише: „Аз обвинявам Събора! Пояснявам: аз твърдя… че кризата на Църквата по своята същност се свежда до пост съборните реформи, произлизащи от височайшите официални власти на Църквата и предприети в изпълнение на доктрините и директивите на II Ватикански Събор. Затова в причините за случилата се след Събора катастрофа няма нищо странно и тайнствено. Няма да забравяме, че едни и същи хора, един и същи папа — Павел VI — са организирали Събора и след това с невъзможно по-голяма последователност и официалност, използвайки своето йерархическо положение, са осъществявали решенията“.

Принципно важната роля, изиграна от папите, Лефевр отделя специално. Описвайки предишни времена, предхождащи зараждането на модернизма в църквата, той посочва: „Проникването на либерализма в цялата църковна йерархия чак до папската курия, само преди две столетия нещо немислимо, е все пак замислено, предсказано и планирано в началото на миналия век от масоните. Достатъчно е да приведем документите, доказващи реалността на този заговор против Църквата, на това «висше покушение» на папството“.

Най-важен документ, който Лефевр представя, се явяват секретните книги (преписка) на ръководителите на „Върховната вента“ (висша масонска група) на италианските карбонари 1820–1846 г., попаднали в ръцете на папското правителство и публикувани от Кретино-Жюли в неговата книга „Римската църква и революцията“. Папата взема решение да ги огласи, за да могат вярващите да узнаят за този заговор, който готвят тайните общества, и да могат добре подготвени да посрещнат неговото възможно осъществяване. Ние даваме откъси от този текст, доколкото в него е изложен механизма на самоунищожение на църквата чрез самото висше нейно ръководство, който накрая е приложен по отношение на католичеството и може да се разглежда като най-ефективно възможно средство за подкопаване и на Православната църква.

„Папата, какъвто и да е той, никога няма да дойде в тайното общество; той сам трябва да направи първата крачка към Църквата, щото да подчини себе си и нея, и Папата… Ние не разчитаме да привлечем Папите към нашето дело, да ги обърнем в нашите принципи, да ги направим проповедници на нашите идеи… Ние сме длъжни да молим, ние сме длъжни да искаме, ние сме длъжни да чакаме, подобно на евреите в очакване на Месията, нужния нам Папа… Това най-сигурно ще ни доведе до завземането на Църквата, отколкото памфлетите на френските ни братя и даже от златото на Англия. Искате ли да знаете защо?… Ще имаме кутре въвлечено в заговор на наследника на светия Петър и това кутре ще струва в нашия кръстоносен поход по-скъпо от всички Урбани II и техните свети Бернарди на християнството… За да получим Папа с необходимите качества, ние трябва да подготвим за него — за този Папа — поколение, достойно за царството, за което ние мечтаем. Оставете настрана старците и хората на зряла възраст; обърнете се към младежта и, доколкото е възможно, към децата… сред тях на вас няма да ви е трудно да си създадете репутация на добри католици и патриоти. Тази репутация ще отвори на младите свещеници и монаси достъпа до нашите доктрини. За няколко години това младо духовенство постепенно ще вземе в свои ръце всички функции на Църквата; то ще ръководи, управлява, съди, то ще влезе в най-близкото обкръжение на властите и ще бъде призвано, с цел да избере новия Понтифик, който, подобно на болшинството негови съвременници, задължително ще бъде в една или друга степен привързан… към общочовешките принципи, принципи към разпространението, на които ние сега пристъпваме…“

„Ако искате да осъществите революция в Италия, търсете Папата, портрета, на който ние ви представихме по-горе. Ако вие искате да създадете царство на избраните на трона на Вавилонската блудница, то нека към вас да се присъедини Духовенство, убедено, че върви под знамето на апостолските ключове… хвърлете вашите мрежи по примера на Симона. Хвърлете ги… в ризници, семинарии и манастири и ако вие съберете достатъчно търпение, то ние ви обещаваме улов по-чудесен от улова на Симон… Вие ще проповядвате революция с тиара и расо, с кръст и хоругва в ръцете, и ще бъде достатъчно малко побутване, че тази революция да запали огън в четирите края на света“.

„На нашите плещи е поставена трудна задача… Ние трябва да подложим Църквата на аморално възпитание и с помощта на малки, точно отмерени, макар и доста неопределени засега средства да постигнем онова, щото Папата да ни доведе до триумфа на революционната идея. Сега ние само плахо пристъпваме към осъществяването на този план, зад който за мен винаги е прозирало свръхчовешко намерение…“^[8].

В резултат на започналите промени вече в края на 60-те години църквата изпада в състояние на вътрешна криза и огражданяване, които ускоряват дехристиянизацията на западното общество, обусловено от неговата икономическа модернизация и индустриализация. Това се проявява на първо място в такива показатели, като намаляване на броя на свещениците („криза на призванието“) и вярващите, а също така намаляване на религиозните практики. По такъв начин, в Италия броят на назначените свещеници намалява от 872 през 1961 г. до 388 през 1977 г. Числеността на организацията „Католическо действие“, която е гражданска опора на италианския католицизъм, намалява за същите години от 3 милиона до 650 хиляди човека. Вече в началото на 70-те години само по-малко от половината италианци редовно ходят на църква^[9]. Във Франция през 1972 г. броят на семинаристите намалява с една трета в сравнение с 1962 г., и поради остаряването на свещениците и намаляването на притока на младежи изключително остро се проявява проблема с недостига на духовенство. За да реши този проблем, в енориите започват да прибягват към нови практики — да възлагат управлението на групи миряни, които да се занимават не само с катехизацията, но и подготовката на вярващите за литургия и тайнствата. Но и това вече не може да спре угасването на енорийския живот, намаляването на неговата духовна същност и живата вяра, които постепенно се подменят с чисто външно следване на ритуалите и обрядите.

Най-опасно явление стават онези промени, които се извършват в теологическите размисли под влияние на утвърждаващата се религиозна търпимост, с провъзгласяването, на която църквата започва да допуска сериозни отстъпления от християнската вяра. На първо място това се проява в развитието на „диалога“ с юдаизма.

„Диалогът“ се превръща в по-нататъшни отстъпки от страна на католицизма, който под натиска на крайно настъпателната позиция на юдаизма започва да създава нова теология на юдейско католическите отношения, изискваща по-нататъшно преразглеждане на основополагащи положения на християнското учение. За това, все пак, какви методи се използват от определени кръгове за налагане на новия възглед за юдаизма, красноречиво свидетелства, в частност, историята с молитвата за юдеите, която, все едно че е съчинена от Йоан XXIII малко преди смъртта му.

Първата нейна версия на френски език е публикувана в швейцарското списание La Liberte на 9 септември 1966 г. В нея се казва:

„Милосърдни боже! Днес ние осъзнаваме, че в продължение на много векове нашите очи са били слепи и ние не бяхме в състояние да видим красотата на Твоя избран народ и да познаем в чертите на неговото лице нашите привилегировани братя. Ние разбираме, че клеймото на Каин е изписано на нашите чела. В продължение на векове нашият брат Авел е лежал в кръв и сълзи по наша вина, тъй като ние забравихме Твоята любов. Прости нам, че ние погрешно прибавяхме проклятие към името на Евреите. Прости нам, че ние за втори път Те разпнахме в тяхно лице, тъй като ние не знаехме, какво правим…“

На 2 октомври 1966 г. този текст напечатва и списанието La Documentation Catholique (№ 1479, кол. 1728), в което се твърди следното: „Ватикански кръгове потвърдиха на 7 ноември съществуването и истинността на молитвата, съчинена от Йоан XXIII няколко дни преди смъртта му, в която папата моли опрощение от Бога за всички страдания, причинени на евреите от Католическата църква. За съществуването на тази молитва, която в съответствие с намеренията на нейния автор, трябвало да бъде четена по всички църкви, съобщава неотдавна в своето изказване в Чикаго монсеньор Джон С. Куин, който е един от експертите на Ватиканския събор“. Обаче след месец същото списание публикува опровержение, позовавайки се на държавния секретар на Ватикана. По-късно се изяснява, че La Liberte препечатва част от молитвата от холандския вестник De Tide, който на свой ред, го взема от статията на някой си Ф.Е. Картус, публикувана в чикагското списание American Commentary (януари 1965 г.) — официален орган на Американския еврейски комитет (АЕК), и в която даже не е посочен никакъв източник. Обаче става известно, че под псевдонима Картус се крие ирландския йезуит Малаши Мартен, бивш личен секретар на кардинал Беа. По времето на II Ватикански събор той води двойна игра, работейки за АЕК и предавайки на нейния представител в Европа — Шустер секретна информация от секретариата. С това историята би трябвало да приключи, но в действителност и след официалното опровержение „молитва за юдеите“ неведнъж се появява в различни издания. За последен път това става през 2008 г., когато я публикува италианския вестник La Repubblica^[10].

Така, приравнявайки към вехтозаветната религия съвременния юдаизъм, Ватиканът започва последователно да провежда политика на сближаване с принципно различни възгледи и етически норми, осъществявайки едностранна ревизия на Новия Завет и историята на християнството в угода на представителите на талмудическия юдаизъм, за който единствено приемливо християнство се явява християнството без Христа Сина Божий. Както пише активната участничка в юдейско католическия „диалог“ и съставителка на съответните христоматии Хелен Фрай, „юдаизмът може да мине прекрасно и без Исус: съществува богата юдейско равинистична традиция, която се развива паралелно с християнството и свидетелства за възможността на друго, нехристиянско използване на библейското наследство. Но заедно с това юдеите могат да приемат и приемат Исус като човек, чрез който езичниците познали Бога на Израил“^[11].

Започвайки от 1971 г. срещите на ниво представителите на двете конфесии приемат формата на ежегодни събрания на Международния комитет по връзките (или просто Комитета по връзките) между Католическата църква и Международния юдейски комитет по междурелигиозни консултации^[12]. Една от главните негови задачи става формирането на католическа „теология след Освиенцим“ (както я нарекъл нейния католически деец Йохан Баптист Мет), която се стреми да избягва всякакви антиюдейски формулировки и е призвана „да обогати християнското мислене с помощта на най-доброто разбиране на значението на един или друг термин или други реалности в юдаизма“^[13]. Двете страни отначало се договарят, че новото разбиране на отношенията между юдеите и християните трябва да бъде отразено в основите на катехизиса и догматическото образование в университетите. Както пише изследователят на юдейско католическите отношения А. Вал, в идеалния вариант „образованието трябва да бъде такова, че евреите да могат да присъстват в него, без да се чувстват лошо разбрани“^[14].

Естествено, формирането на нова теология се осъществява поетапно, постепенно подготвяйки католиците към приемането на положенията не съответстващи на църковното учение. Първото, което трябва да направят — това е да постигнат по-ясно признание на това, че Стария Завет се запазва в пълна сила и че юдеите остават избрания народ.

И ето през април 1973 г. френската Епископална конференция, позовавайки се на Nostra Aetate, публикува революционен документ — декларацията „Отношението на християните към юдаизма“ (или „Пастирски наставления по случай еврейската пасха“), подготвена от Епископалния комитет за отношенията с юдаизма. Тук вече ясно е заявено, че „не трябва да се вади от Новия Завет заключение, че юдейския народ е лишен от своето избраничество“, че „първия Завет… не се отменя от Новият“, че доктрината на фарисеите не е противоположна на християнството и се утвърждава неизменното призвание на юдейския народ, който и днес се явява „благословение за всички народи на земята“.

Още повече, твърди се, че юдейският народ има световна мисия по отношение на народите, в същото време, собствената мисия на църквата може само да влиза в този „световен план за спасение“. В тази връзка авторите на документа задават такъв риторичен въпрос, който фактически обединява християните и юдеите в очакване на месията: „Макар и юдеите и християните да изпълняват своето призвание, вървейки по различни пътища, то техните пътища постоянно се пресичат. Техният общ интерес не се ли отнася до месиянските времена?“^[15]

Накрая признавайки, че „историческата отговорност за смъртта на Исус е поделена между някои юдейски и римски власти“, документа категорично осъжда „обвинението на юдеите в богоубийство“, което може да се тълкува като отказ да се признае Христос за Бог. Както пишат по този повод архим. Серафим (Алексеев) и архим. Сергей (Язаджиев), „тук е скрита кощунствена хитрост, равносилна на отричането на Христа като Богочовек: веднъж признават историческия факт, че евреите са убийците на Христа, но в същото време отричат, че те са БОГОубийци, което е равносилно на отричане на Божественото достойнство на Спасителя от страна на френския епископат в пълно съгласие с равините!“^[16]. Относно това „проговаря“ и вече цитираната от нас Хелен Фрай, която пише във въведението към съставената от нея христоматия по юдейско католическия диалог: „През 1965 г. Католическата църква снела от юдеите обвинението в «богоубийство» — преди това се считало, че извършвайки убийството на Исус юдеите са убили самия Бог“^[17].

Трябва да подчертаем, че равината на Франция високо оценява посочената декларация, посочвайки, че „Пастирските наставления“ на френския епископат съвпадат с учението на най-великите юдейски богослови, съгласно които произлезлите от юдаизма религии имат мисия да подготвят човечеството към настъпването на месиянската ера, оповестена от Библията. Най-ярък образец на изпълнението на тази мисия става дейността на Парижкия архиепископ Жан-Мари Люстиже, назначен на тази длъжност през 1981 г. (през 1983 г. става кардинал). Израелското радио, коментирайки това събитие, откровено заявява: „Новият Парижки архиепископ, който не скрива своя еврейски произход, се явява юдаист, който ще осъществява юдаизъм в християнството“. Самият Люстиже се изказва достатъчно определено: „Аз — съм евреин. По мое мнение, тези две религии (юдаизма и християнството), по своята същност, се явяват едно цяло, а затова аз не съм предавал своите предци“. „От гледна точка на евреите, християнството — това е преждевременно явление. Затова еврейството притежава един вид «властен контрол» над християнството“. „Аз съм убеден, призванието на Израел е в това, че да носи светлина на гоите. Това е моята надежда, и аз смятам, че християнството се явява най-добрият начин за постигане на това. Аз мисля, че аз влизам в този проект на Бога като частично осъществено намерение“^[18].

Характерно е, че юдейските богослови не си позволяват по този въпрос никакво двусмислие. Както пише духовния лидер на юдаизма Джошуа Йехуда в своята книга „Антисемитизмът — огледало на света“, „християнството претендира за това, че то да носи на света «истинския» месианизъм. То се стреми да убеди всички езичници, включително и юдеите. Но докато съществува монотеистичния месианизъм на Израел, който присъства даже не проявявайки се открито… християнският месианизъм представлява онова, което е той всъщност — само имитация, която изчезва при светлината на истинския месианизъм“. Тъкмо той твърди: „Вашият монотеизъм се явява лъжлив монотеизъм; това е съпътстваща имитация и фалшифицирана версия на единствения истински монотеизъм, какъвто се явява еврейският монотеизъм, и дори християнството да се върне към своите еврейски корени, то ще бъде окончателно осъдено“^[19].

През октомври 1974 г. при Секретариата по делата на единството на християните е създадена нова структура — Комисия по международните отношения с юдаизма, която започва да отговаря за развитието на връзките и сътрудничеството между католиците и юдеите във всички сфери в изпълнение на решенията на II Ватикански събор. Именно от нея е подготвен известния документ „Наставления и допълнения за прилагането на Декларацията Nostra Aetate“, публикуван във Ватикана по случай 10-годишнината на тази декларация през януари 1975 г. Той потвърждава новия подход към юдаизма и става един вид харта на диалога между католиците и юдеите, набелязали вече практически стъпки за неговото реализиране. В него се говори за необходимостта от „уважение към партньора такъв, какъвто е“, което дава възможност за постигане на богатството на другата религиозна традиция и да се стигне до предложението „за съвместна среща пред Бога в молитвата и мълчаливо съзерцание там, където това е възможно“. Документът специално посочва ценността на юдаизма, изброявайки обединяващите двете религии положения (вярата в единия Бог, юдейската Библия и др.) и подчертавайки необходимостта да се проповядва на света Христа предпазливо: „Че със своите думи да не оскърбят юдеите, католиците, изповядвайки в живота си и разпространявайки християнската вяра, са длъжни с пределно уважение да се отнасят към религиозната свобода… Те също така са длъжни да се постараят да разберат, колко трудно за душата на евреина — в която по най-верен начин се е вкоренила необикновено възвишената и чиста божествена трансценденталност — да възприеме тайната на въплътеното Слово“^[20].

Специално внимание в документа е отделено на значението на съответстващото преподаване и подготовка на богословите, които вече поновому са длъжни да представят историята на отношенията между католиците и юдеите. Именно след това в много университети започват да се създават катедри по юдаистика, а юдаизмът влиза в програмите на религиозното обучение в училищата и семинариите. Започва самоорганизиране на юдейските общности, създавайки свои институти и учреждения, включително организации за постоянно обучение, отворени и за християни, които могат да се възползват от тази възможност и задълбочат своите познания в областта на юдаизма.

Друго следствие на новата политика на отвореност на католицизма става диалогът с християнските църкви и участието в икуменическото движение. Обаче, ако в случая с юдаизма диалогът означава фактически едностранни отстъпки от страна на католицизма, то междухристиянското сближаване, напротив, е замислено от Ватикана в съответствие с решенията на събора като процес на вливане на всички други църкви в лоното на Католическата църква. Не приемайки диалога като равни с другите християнски конфесии, Римокатолическата църква не влиза в Световния съвет на църквите, а само изпраща свои наблюдатели и взема участие в работата на отделните му комисии.

Най-активно сътрудничество Ватиканът установява с Константинополската православна църква и нейния глава — патриарх Атинагор, известен със своите проикуменически и прокатолически възгледи. Ставайки патриарх през 1949 г., той незабавно изпраща Американския архиепископ Иаков да засвидетелства устно своето почитание на папа Йоан XXIII, когото той нарича „втория предтеча“. В своята икуменическа теология „единството на църквата“ той изхожда от това, че между различните християнски църкви няма съществена разлика и затова не съществуват препятствия за обединяването на католиците и православните^[21]. Обаче посочената „теология на примирението“ изисква сериозна ревизия на православното учение, особено неговата еклесиология (учение за Църквата), изключваща признаването на видимия глава на църквата на земята, какъвто се е провъзгласил Римския понтифик.

През 1964 г. в Ерусалим се състои първата за изминалите 526 години среща на главите на Рим и Цариград (ако не се смята срещата на патриарха Йосиф II и папа Евгений IV във Фераре през 1438 г.), в хода, на която патриарх Атинагор прочита съвместно с Павел VI молитвата „Отче наш“ и си разменят с него целувки на мира. А на 7 декември 1965 г. едновременно в Рим и Фенер се състои церемония на подписването на отмяна на анатемата от 1054 г., след което Римокатолическата църква е провъзгласена „сестринска“ (понятието „Църкви-сестри“ въвежда Павел VI).

Важно е да се подчертае, че снемането на анатемата е направено зад гърба на цялата Православна църква. Само с малка телеграма главите на поместните Православни църкви са уведомени за извършения факт. Патриарх Атинагор представлява само 1% от православните вярващи така, че извършеният от него акт е неканоничен и не задължава православните да го приемат. За неговата не каноничност и незаконност тогава се изказват всички видни богослови, канонисти и йерарси. Абсолютно всички подчертават, че свалянето на анатемата от 1054 г. би било възможно само след отказа на Рим от своите заблуждения и само на Вселенски Православен Събор. Но тези две задължителни условия не са изпълнени. Най-твърдата и принципна позиция сред православните по онова време е взета от Атинския Архиепископ Хризостом II, който нарича действията на патриарха Атинагор дръзко предизвикателство към православието. Не признава тази стъпка и Светейшият Московски Патриарх Алексей (Симанский), който в своя ответна телеграма до предстоятеля на Еладската Църква посочва невъзможността даже да се говори за някакво съединяване с Рим по причина на многобройните догматически отстъпления на католицизма^[22].

През 1967 г. се състои нова среща на папата с патриарха в Истанбул, в хода, на която те взаимно се признават един други, а през октомври 1967 г. Атинагор посещава Рим, където провежда съвместна служба с Павел VI. В икуменическите кръгове патриарх Атинагор го наричат: „пророк на новото време“, „духовен отец на православния ренесанс“. Така че именно на него и на неговите приемници Ватиканът възлага големи надежди в стремежа да постигне реформиране на Православните църкви на Изток и признание от тях приматството на Римския понтифик.

За достигането на тези цели е сериозно активизирана понтификалната дипломация в Източна Европа. Развивайки започнатата от Йоан XXIII Източна политика, Павел VI започва да създава контакти с ръководителите на източноевропейските страни и СССР, поканвайки през 1967 г. във Ватикана В. П. Подгорни, А. А. Громико, маршал Й. Б. Тито, Я. Кадър и Е. Герек. Важна роля в създаването на контакти с Православните църкви играе заместник държавния секретар на Ватикана Агостино Казароли, участник през 1975 г. в Конференцията по безопасност и сътрудничество в Европа (Хелзинки) за „внасяне на католическата лепта в постигането на уважение на фундаменталните права на човека, включително религиозната свобода“^[23].