Олга Четверикова
Измяна във Ватикана (3) (Заговор на папите против християнството)

От нацизма към атлантизма: мисията на Пий XII

През първото десетилетие на следвоенното развитие политиката на Католическата църква се определя от папа Пий XII, избран на престола през 1939 г. Той се отличава не само с дълбоко консервативните си възгледи, но и с умението тънко да съгласува своята линия на поведение с доминиращия курс на световната политика. Оттук и използваните по отношение на Пий XII характеристики като: „папа пангерманист“, „папата на Хитлер“, а след това „атлантическия папа“. Действително, в дейността на този понтифик се отразява цялата сложност на играта, която водят финансово и политически управляващите кръгове на Запада през предвоенните години и в периода на Втората световна война и в която Ватикана е въвлечен по най-активен начин, изпълнявайки ролята на свързващо звено между либералния и авторитарния лагери. Обаче до сега този период от историята на Католическата църква остава един от най-малко изучените поради това, че по-голямата част от касаещите го архивни документи е недостъпна — едни материали така и не са разсекретени, а други, както твърди Ватиканът, са практически напълно унищожени или разхвърляни по разни хранилища в резултат на пожари и по време на бомбардировките на Берлин.

След подписването от ръководството на Католическата църква през 1929 г. конкордата^[1] с Италия, възстановил държавата Ватикан, а през 1933 г. — с Германия (от страна на Ватикана го подписва тъкмо Пий XII, който тогава е още кардинал Пачелли, а от германска страна — вице канцлера Франц фон Папен), той активно сътрудничи с фашисткия и нацисткия режими, което се облекчава от това, че болшинството им лидери са римокатолици.

На Хитлер, Химлер, Гьобелс, Шеленберг и др. силно влияние оказват, по специално, йезуитите. В. Шеленберг, глава на службата за безопасност на СС, в своите мемоари, например, посочва: „Химлер има най-добрата и най-голямата колекция книги за ордена на йезуитите. Години наред той изучава нощем тази обширна литература. Затова организацията на СС той построява по принципите на ордена на йезуитите. При това той се опира на устава на ордена и трудовете на Игнатий Лойола — върховен закон е абсолютното послушание, безпрекословното изпълнение на всяка заповед. Самият Химлер като райхсфюрер на СС е генерал на ордена. Структурата на ръководството приличала на йерархичната система на католическата църква“^[2]. Неслучайно Хитлер казва за Химлер: „Аз виждам в него нашия Игнатий Лойола“. Що се касае до Франц фон Папен, наричайки себе си ревностен католик и явяващ се рицар на Малтийския орден^[3], то именно на него принадлежат думите: „Третият райх — това е първата държава в света, която въплъщава в живота принципите на папството“^[4].

От началото на войната Пий XII отказва да обяви Германия за агресор и, провъзгласявайки неутралитет, до самия край на военните действия не прави никакво изявление в полза на едната или другата страна. При това, както пише изследователят Карло Фалкони, който изучава архивни документи в Полша и Югославия, Ватиканът, явявайки се най-значителната разузнавателна агенция в света, е в курса на най-малките детайли, свързани с военните събития, така че Пий XII е прекрасно информиран за онези методи, които прилагат нацистите по отношение на своите жертви както в Централна и Източна Европа, така и в Съветския Съюз^[5]. Обаче католическите йерарси не само, че не се изказват в защита на преследваните, но и забраняват да се прави това.

С експанзията на нацистка Германия Св. Престол свързва своите големи надежди за окатоличването на източните славяни и възстановяването на своите позиции на западните територии на Съветска Русия. Св. Престол открито поддържа профашистките режими, установили се в Източна Европа, особено покровителство оказват на усташите и на Анте Павелич, глава на Независимата Държава Хърватия, създадена през април 1941 г. и намираща се под железния контрол на немските и италианските власти^[6]. НДХ е разглеждана от папа Пий XII като „велик авангард на християнството на Балканите“, а за Павелич папата говори като за „добър католик и добър човек“. На свой ред Павелич в пратено до папата писмо заявява, че именно на понтифика принадлежи честта за създаването на Независимата Държава Хърватия^[7].

Между другото, усташите с Павелич начело, признат за „хърватския Хитлер“, налагат един от най-жестоките терористични режими по онова време, който носи отговорност за масовото унищожаване на сърби, евреи и цигани. Истинската информация за геноцида старателно се прикрива и до днес, обаче по данни на сръбските историци и по признанията на бившия министър на вътрешните работи на НДХА. Артукович, направени по време на Загребския процес 1986 г., само в концлагера Ясеновац са унищожени около 700 хиляди човека^[8]. Този терор се осъществява с благословията на Пий XII и Загребския архиепископ Алоиз Степаница, глава на католическата църква в Хърватия, удостоен с висшата награда на усташката диктатура — ордена „Велеред“, и има подкрепата на преобладаващата част от католическото духовенство, явяващо се в качеството на негов вдъхновител. Особено се отличават при това братята францисканци, за дейността, на които довереното лице на Пий XII, експерт по Балканите кардинал Ежен Тисеран казва на представителя на правителството на Павелич във Ватикана: „На мен ми е известно, че францисканците, например отец Симич от Книна, са участвали в акциите против православното население, по време на които даже се разрушавали църкви, както това се случило в Баня Лука. На мен ми е известно, че действията на францисканците са били отвратителни, и това ме огорчава“^[9].

Свои сметки си прави и Ватиканът по отношение на Съветския Съюз. По замисъла на понтифика, католически мисии трябва да бъдат изпратени в Русия веднага след вермахта, за да внедрят свещеници в контролираните от германците зони. Както заявява същият този фон Папен в хода на разпита в Нюрнберг през октомври 1945 г., „реевангелизацията на Съветския Съюз е замислена във Ватикана и се осъществява или чрез неговия мисионерски отдел, или чрез неговите секретни служби“^[10].

Разузнавателните служби на Св. Престол тогава са (и остават до ден-днешен) представени от две структури — Свещения Алианс (СА) и департамента на папското контраразузнаване Sodalitium Pianum („Стипендия на Пий“ — SP). Свещения Алианс е създаден още през 1566 г. по заповед на папа Пий V, а Sodalitium Pianum — през 1909 г. при папа Пий X. И макар Ватикана никога да не е признавал съществуването на СА и службата на контраразузнаването, от момента на своето основаване тези неформални отделения действат паралелно с политическите органи, преследвайки общи цели, но използвайки различни методи. Според оценките на някои изследователи, те представляват едни от най-добрите и най-ефективните спецслужби в света^[11].

Именно СА въплъщават в живота схемата на специалната агентурна операция на съветска територия под името „План Тисен“, която се заключава във вербуване на свещеници за съпровождане на немските части, сражаващи се на Източния фронт, и събиране на информация в помощ на възстановяването на католицизма. Тази операция, обаче, няма особен успех, понеже не съответства на немските планове за германизация на източните области на Русия, за реализацията, на които отговаря Алфред Розенберг.

Напълно одобрявайки действията на Германия и нейните сателити, папата, в същото време, не забравя и за друго, атлантическото направление на своята политика. По време на цялата война той поддържа неофициални дипломатически отношения със САЩ, голяма роля, в които играят и личните му отношения с президента Ф. Рузвелт. Още като държавен секретар на Ватикана, Пий XII се ползва с определено внимание в САЩ, където е изпратен от Св. Престол през 1936 г., и има възможност да обиколи цялата страна. Това е първо посещение от такъв род в историята на Ватикана. Тук той получава докторска степен от три университета, среща се с президента Рузвелт, договаря се за възстановяване на представителството на САЩ при Св. Престол (а то е съществувало до 1867 г.), общува с крупни индустриалци и банкери, гостува на президента на „Юнайтед Стейтс Стиил“ М. Тейлор, рицаря на Малтийския орден, назначен в началото на войната от личния представител на Рузвелт при папата.

Важен фактор в американо-ватиканското сближаване става това, че през 1936–1937 г. именно САЩ, както считат някои изследователи, се превръщат в главен източник за финансиране на Св. Престол, а през 1940 г. в американското хранилище Форт Нокс Ватиканът премества своя златен запас, който до тогава се пази в Лондон. Федералната резервна система на САЩ се явява главна международна банка на Ватикана по време на цялата война, което, безусловно, свидетелства за това, какво място заема последния в американската стратегия^[12]. Що се касае до причините за големия интерес на Вашингтон към Св. Престол, то една от главните е наличието у Ватикана на вече споменатата разклонена информационно разузнавателна мрежа възможностите, на която създават условия за сътрудничество на секретните служби на двете държави в края на войната.

Именно тогава се проявява с цялата си очевидност специалната, посредническа роля на Ватикана. Така и не осъдил фашисткия режим, Св. Престол става „най-голямата организация, причастна към нелегалните превози на емигриращи престъпници“ (така се казва в доклада на Винсент Ла Виста, спецагент на спецслужбите на американските въоръжени сили CIC^[13]). Това се осъществява в хода на операцията „Ватикански коридор“ или „Манастир“, в провеждането, на който, в частност, взема участие кардинал Монтини, бъдещ папа Павел VI (показателно е, че от началото на неговия понтификат архивите на Ватикана, отнасящи се до Независимата Държава Хърватска, разказващи за зверствата на усташите, са затворени)^[14].

При това каналите, през които минават нацистите, са свързани със структурите на шпионажа на САЩ и се прикриват от англо-американското разузнаване — кодовото им название е „Миши пътеки“ (Rat Lines). Те са създадени по-рано, още през 1943–1944 г. от помощника на Монтини, представител на Австрия при папския престол епископът Алоис Гудал и немеца Валтер Рауф, изобретателя на подвижните автомобилни газови камери за наказателните подразделения на СД и полицията за безопасност на райха. Заедно с Карл Волф, Рауф води известните сепаратистки преговори с Алан Дълес през март 1945 г.^[15]

Дадената операция се финансира за сметка на нацистките средства, изпирани на черния пазар, и за сметка на средства на Вашингтон, предавани чрез неговия представител в Рим Тейлор, а се осъществява под формата на дейност на Понтификалната комисия за съдействие на военнопленниците. Нацистите често се крият в католическите манастири на Италия и отпътуват преоблечени като католически свещеници. В крайна сметка Ватиканът помага да избягнат наказание на много немски, хърватски, австрийски, унгарски и др. военни престъпници, избягали в Испания, Португалия, Южна Америка, Австралия и Канада. Смята се, че с ватикански паспорти Европа напускат около 30 хиляди нациста^[16]. По същите канали се осъществява „трансфер“ на нацисткото злато, което също така курира Алоиз Гудал.

Крайно ефективна в този план се оказва дейността на хърватския свещеник Крунослав Драганович. По данни на американското разузнаване, за всеки прехвърлен от Европа престъпник той получава от американските спецслужби по 1300 долара. След прехвърлянето на нацистите и по-нататък се продължава използването на услугите на католическата организация, като например бившия министър на външните работи на НДХА. Артукович, наречен „министър на смъртта“, когото прикрива второто по големина католическо общество в САЩ „Рицари на Колумб“^[17]. Успява да избяга и самият Анте Павелич, първото убежище му е предоставено във Ватикана. Павелич почива в Мадрид на 26 декември 1954 г., приел причастие и лично благословия от Пий XII^[18]. Що се касае до Загребския архиепископ Алои Степаница, то той, след като излежава 16 години, е произведен от папа Пий XII в кардинал, става член на курията^[19], а през 1998 г. при папа Йоан Павел II него го беатифицират^[20].

Характерно е, че през първите следвоенни години, въпреки такъв съчувстващ на нацистите неутралитет на Св. Престол, никой не повдига въпроса за „публичното мълчание“ на папата по повод преследването на евреите. Още повече, много еврейски съюзи изразяват тогава на Римския понтифик своята благодарност за тайната помощ на жертвите на нацизма. Така, Наум Голдман, президент на Световния еврейски конгрес (СЕК), заделил през 1945 г. за благотворителни цели на Ватикана 20 хиляди долара, пише за Пий XII: „Със специална признателност ние си спомняме всичко, което е направено от него за преследваните евреи в един от най-трудните периоди в тяхната история“. В същия дух пише за него и Голда Меир, първи премиер-министър на Израел: „През десетте години на нацистки терор, когато нашият народ търпи ужасите на мъченичеството, папата се изказва осъдително за угнетителите и изразява солидарност с техните жертви“.^[21] Ярък пример за благодарността на евреите става обръщането в католичество на главния равин на Рим Исраел Золер, предизвикало голям скандал в юдейските среди.

Напълно оправдава поведението на Св. Престол в годините на войната и ръководството на САЩ, представителят, на което на Нюрнбергския процес Кемпнер заявява: „Всеки опит за пропаганда от страна на Църквата против райха и Хитлер би била не само провокирано самоубийство…, но би усилила репресиите против юдеите и свещениците“.

Тази позиция на американците е напълно обяснима. Ватиканът се вгражда в създаващия се тогава на Запад нов, вече „американски“ ред. Католиците представляват повече от половината население на Европа (тогава още я наричат „Ватиканска Европа“), и управляващите кръгове на Запад правят основен залог на християнско демократическите партии и движения^[22]. Така че в условията на разпалваната от САЩ „студена война“ те не могат да допуснат каквато и да е дискредитация на лидера на католическия свят и са заинтересувани от укрепването на неговия разклатен в очите на антифашистите авторитет, политическа тежест и влияние в международните дела. Св. Престол трябва да стане важен символ на идейното сплотяване на Европа пред лицето на комунистическия лагер. В свое писмо от 6 август 1947 г., адресирано до Пий XII, американският президент Х. Труман призовава последния към тясно сътрудничество с „всички морални сили, представящи интересите на свободния свят“, подчертавайки, че трайния мир може да се основава само на принципите на християнството.

На свой ред, папата в отговор на президента, отдавайки дължимото на сплотяването в световен мащаб под лидерството на САЩ на сили, борещи се против „несправедливостта и лъжата“, заявява, че президента ще намери „в Божията църква пълен с радост, искреност и готов към сътрудничество партньор“. Призовавайки открито към нов „кръстоносен поход“ против комунизма, папата ясно формулира своята позиция в международните дела, заявявайки, че той е против делението на света на фашисти и антифашисти, противопоставяйки на това деление своята формула: „За или против Христа“. В своето рождественско послание през 1947 г. той обявява за „дезертьор и предател всеки, който окаже материална поддръжка, предостави своите услуги и способности, помощ и глас на партиите или властите, не признаващи Бога“^[23].

През 1949 г., със завършването на формирането на двете световни системи и с образуването на НАТО, папата открито застава на страната на военния блок, обявявайки във февруарската си реч „освободителната война“ против социалистическите страни за справедливо деяние. Връх на политиката на „студената война“, провеждана от Католическата църква, се явява приемането от Конгрегацията на Свещената канцелария през юли 1949 г. на декрет, осъждащ комунизма. Под заплаха от отлъчване от църквата се забранява: да се встъпва в комунистическата партия и да ѝ се симпатизира, да се разпространяват, четат или публикуват книги, вестници, списания или листовки, излагащи теорията и практиката на комунизма. Комунистическите ръководители, даже ако те не възразяват срещу религията, и теоретически, и практически се явяват врагове на Бога и църквата Христова. Пий XII активно поддържа католическите църкви в Източна Европа, а през 1952 г. публикува апостолско послание към народите на Русия, в което ги призовава да се отрекат от комунизма и се обърнат към католическата вяра.

Стремейки се да създаде противовес на социалистическите страни и осигури своето духовно водачество в Западна Европа, Ватиканът активно съдейства на европейската интеграция, прекрасно разбирайки, какви възможности предоставя „историческото помирение“ на Франция и Германия и обединяването на европейските държави на основата на франко германско католическото ядро^[24]. През 1948 г. папата приема в Рим втория конгрес на Европейския съюз на федералистите, създаден със съдействието на американския Съвет по международни отношения и лично А. Дълес (работещ в ЦРУ, което оглавява през 1953 г.), за мобилизация на общественото мнение на европейците за ускоряване на интеграцията. Онези обществени и политически дейци, които стоят до източниците, се явяват убедени католици, свързани с Ватикана и едновременно се придържат строго към атлантическата линия. Жан Моне, Пол-Анри Спак, Робер Шуман и Конрад Аденауер, които изиграват главната роля в подготовката на договора за създаване на Европейското обединение на въглищата и стоманата (ЕОВС) през 1951 г., са ревностни католици и техният проект е в хармония с идеята за „католически интернационал“. К. Аденауер, както и Р. Шуман, е близък до „Опус Деи“ (за ордена погледнете по-долу), дружи с папата още от довоенни времена и фактически представлява интересите на Ватикана в Европа. Показателно е, че и договорите за Европейската икономическа общност (ЕИО) и Европейската общност на атомната енергия (ЕОАЕ) 1957 г. са подписани в Рим.

Във вътрешната политика Пий XII се придържа към строго консервативни възгледи и твърда интегристка линия, изказвайки се против всякаква проява на модернизма, реформаторството, осъждайки научните концепции, противоречащи на католическите църковни доктрини. Що се касае до отношението към православието, то от времето на Тридентския събор (1545–1563) в католическото богословие се счита, че истинската църква Христова пребъдва изключително в Католическата църква и всички тайнства, извършвани извън попечителството на папата, са незаконни. Това положение Пий XII подчертава с особена сила в своята енциклика от 1943 г. Mystici Corporis и потвърждава още веднъж в свое изявление от 12 август 1950 г., в което се казва, че „тайнственото Тяло Христово и Римската Католическа Църква — са едно и също“^[25]. Фактически това е неговият отговор на оформилото се тогава икуменическо движение.

Поради твърдата и непреклонна позиция на Пий XII църквата се възприема от вярващите като крепост на традиционната католическа духовност, въплътена в папата. Някои прелати от обкръжението на понтифика утвърждават, че той даже лелее идеята да застави кардиналите да го провъзгласят за светец още приживе^[26]. От този консерватизъм се определят отношенията му със Западна Европа. Той внимателно общува с американските католически йерарси, които счита за потенциални модернисти и не ги допуска до ключови постове в църковния апарат.

Обаче едината и монолитна църква се изявява само на повърхността. В условията на най-острия период на „студената война“ тя трябва да осигури сплотеност на западното общество пред лицето на външния противник, което изключва всякакви дискусии за нововъведения. Тайно вътре в църквата върви интересен процес на подготовка на модернистко либерален преврат с цел приспособяването ѝ към променящите се потребности на новия живот. Най-благоприятна атмосфера за това се създава във Френската църква. Един от първите предтечи на промените става Жак Маритен (1882–1973), който се опитва да интегрира философията на Тома Аквински в съвременната мисъл. Като автор на концепциите „теоцентрически хуманизъм“ и „персоналистическа демокрация“, той се застъпва за религиозния плурализъм, за еманципацията на църквата и отказ от покровителството от страна на светската власт. Всичко това, както признава той, неизбежно се съпровожда с отделянето на светското общество от църквата, еманципация на мирския ред от духовния и обществения живот да стане по-мирски. Доста се разпространяват възгледите на представителя на „новата теология“ френския теолог Ив Конгар (1904–1995), който подготвя благодатна почва за извършването на обновителната работа вътре в църквата. При Пий XII неговите книги са подложени на цензура, а той самият е сменен от професорската катедра.