Олга Четверикова
Измяна във Ватикана (2) (Заговор на папите против християнството)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Измена в Ватикане или заговор пап против христианства, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1глас)

Информация

Издание:

Автор: Олга Четверикова

Заглавие: Измяна във Ватикана или заговор на папите против християнството

Преводач: tototed

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2019

Тип: документалистика

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8834

История

  1. —Добавяне

Утвърждаване на религиозния плурализъм в следвоенна Европа

Трябва да започнем нашия разказ с описание на онези изменения на религиозния живот в Западна Европа, които стават след Втората световна война.

Както е известно, в европейските държави националните религии традиционно се ползват с особен статут, осигуряващ им доминиращо положение в обществото. Църковно държавните отношения в една или друга държави са своеобразни поради особености в историческото развитие, различия в политическата култура и националната психология. Това предопределя водещата роля на католицизма в Италия и Испания, англиканството в Англия, лютеранството в Дания и т.н. Навсякъде съществуват свои форми на взаимни връзки между институтите държавата и религиозните обединения, гарантиращи на националната църква привилегировано положение, позволяващо съхраняване на традиционната система на ценности.

Обаче водещата позиция, заета от САЩ в следвоенния западен свят, довежда до налагането от тях на своето идейно културно влияние в Европа, изразяващо се в това число и в опита за налагане на американския модел на религиозно етнически плурализъм, признаващ абсолютно равни права за всички религиозни общности и църкви в едно или друго общество. Основа за този модел се явява положението за отделяне на църквата от държавата, закрепено в Първата поправка към Конституцията на САЩ, приета през 1791 г., в която се казва, че „Конгресът е длъжен да не издава закони, узаконяващи, която и да е религия или забраняващи нейното свободно вероизповедание, или ограничаващи свободата на словото и печата или правата на народа за мирни събрания и обръщения към Правителството с петиции за удовлетворяване на жалби“. При това, ако първоначално тази норма се отнася само за федералната власт (а отделните щати са можели да регулират отношенията си с църквата), то през 1947 г. е вече разпространено над законодателната дейност на щатите, в резултат на което в държавата се утвърждава пълно равноправие на религиите.

Обаче, доколкото този подход е чужд на европейските традиции, вместо равноправието на всички религии като основен принцип на светския живот започва да се разглежда положението за свободата на съвестта. Това понятие, тълкувано като свобода на морално-етическите възгледи, тоест право на свобода на религиозни и безрелигиозни възгледи, става фактически системообразуващо в следвоенните концепции за правата на човека. Като международен стандарт положението за свобода на съвестта е записано в параграф 18 на Общата декларация за правата на човека, провъзгласена с резолюция на ГА на ООН от 10.12.1948 г.[1], а като международна норма то е утвърдено в Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, подписана през ноември 1950 г. в Рим от страните членки на организацията Съвет на Европа (основана през май 1949 г.). Конвенцията създава и действащ механизъм за осигуряване на провъзгласяването на правата и свободите (включително до 1999 г. тази роля изпълнява Европейската комисия по правата на човека, а след това — Европейския съд по правата на човека, където може да се обръща всеки, считащ себе си ощетен в своите права). Също такава норма потвърждава параграф 18 на Международния пакт за гражданските и политическите права от 16 декември 1066 г.

На основата на тези международни правови актове се оформя „либералният стандарт“ на религиозна свобода, задължителен за утвърждаване в националните закони на онези страни, които се признават за „привърженици на демократичните ценности“.

Естествено, този стандарт предполага повсеместно нивелиране на отношенията между църквата и държавата, обаче европейската реалност се оказва много по-сложна, в резултат на което конкретните форми на взаимни връзки между държавните институти и религиозните обединения във всяка страна съхраняват своето своеобразие, обусловено от особеностите на историческото развитие, политическата култура и националната психология. И колкото и автономна да е държавата, нейната политика не може да не отразява онези мирогледни особености, които формират националното колективно съзнание на отделните европейски народи. Затова и при свободата на съвестта и светскостта в Европа се съхранява многообразието на форми на църковно държавни отношения, които са толкова индивидуални, че даже с образуването на Европейския Съюз неговото ръководство не започва да разработва никаква програма, насочена към тяхната унификация.

Междувременно, макар че утвърждаването на религиозния плурализъм не довежда до радикална промяна на правовия статут на традиционните религии, неговите последици се проявяват в друга сфера — в сферата на религиозното съзнание, което започва да преминава в стадий на ерозия като следствие на настойчивото изместване на традиционните религиозни ценности като норма на взаимоотношения от обществената сфера. Обществото на „масовото производство и потребление“ на 50-60-те години създава техническата база за утвърждаване на новата икономическа идеология, призвана да обоснове ценностите на обществото на „всеобщото благоденствие“, в което преобладава новият тип гражданин. Той е носител на чисто потребителски светски морал, необременен с ограничителните религиозни норми и принципи. Тъй като неговите ценности и стандарти са несъвместими с изискванията на християнския морал.

Характерна и решаваща черта на разпространяващата се „масова култура“ е пазарният манталитет, разглеждащ почти всичко само като предмет за потребление, подчинен на икономически съображения. И формиращото се на това разбиране масово съзнание измества към периферията всичко, което не се вписва в неговите стереотипи и което не може да се постави на търговска основа. Съответно, по този начин започват да се отнасят не само към науката и изкуството, но и към религията. На свой ред, като протест на този техницизъм, дехуманизация на обществените отношения и отчужденост на личността от обществото започва да се развива „младежка контра култура“, отклоняваща се към невъзприемане на реалността и дори до пълно отрицание на традиционните ценности, борейки се за пълното освобождаване на личността от всякакви нравствени ограничения, пречещи на свободната проява на нейните инстинкти.

В новите условия църквата, за да запази своето влияние, тръгва по пътя на приспособяването към либералния стандарт на съвременното общество, като започва да пренастройва теологията към изискванията на духовния избор на младото поколение европейци. Този процес на „комерсиализация“ на религията е подробно описан от американския изследовател Питър Бергер в края на 60-те години. Той констатира, че религиозното разнообразие означава фактически формиране на свободен „пазар на религии“, в който плурализмът се разпростира и над съдържанието на вероучението, тоест над стоката, продавана от субектите на религиозния пазар… Докато религиозните учреждения заемат в обществото положение на монополисти, съдържанието на религията се определя в съответствие с онази теологическа традиция, която изглежда по-убедителна и/или уместна на религиозното ръководство. Религията винаги е била подложена на всякакви светски въздействия… обаче ситуацията с плурализма поражда нова форма на светско въздействие, може би по-мощно по своето влияние на съдържанието на религията, отколкото такива по-древни форми, като желанието на краля или класовите интереси — динамиката на предпочитанията на потребителя.[2]

В най-голяма степен това се проявява в еволюцията на протестантската теология, която с течение на времето получава радикален характер, концентрирайки се върху разработката на такива концепции, като „секуларната[3] теология“, „безрелигиозно“ християнство, „теология на смъртта на Бога“ и т.н. Все повече отстъпвайки от правилата, протестантизмът толкова надълбоко усвоява секуларния хуманизъм и либералното разбиране за правата и свободите на човека, че става съвършено безопасен за светската култура, напълно се вписва в отстоявания от нея мирогледен плурализъм. С особена сила този чисто прагматичен подход към религията се проявява в успехите на „икуменическия проект“, който започват да разработват още от края на XIX век. Намирайки се под силното влияние на английското масонство, икуменизмът не представлява истинско църковно движение, а преследва политически цели, призвани да осигурят доминиране на протестантското направление[4].

Основната концепция на икуменизма, става синтез на протестантското учение за Църквата и идеите на масонския универсализъм, са формулирани от Ламбетските конференции на Англиканската църква през 1888 и 1897 г. Тя изхожда от така наречената „теория на клоните“, в съответствие, с която всички християнски църкви са равни и всяка по отделно, притежавайки само частично истината, в несъвършен вид представлява самата тя само различна проява на единствената Църква. За да „реконструира“ единствената истина и утвърди единствената Църква е необходимо по пътя на диалога да се приведат всички съществуващи богословски учения към някакъв общ знаменател, в качеството, на какъвто се предлага определен „догматичен минимализъм“. Той произлиза от признаването на сходни положения в богословските учения, към които се отнася Свещеното Писание, апостолските символи в Хикео-Цариградския Символ на вярата, двете тайнства (кръщаването и причастието) и приемане на епископата[5] като исторически факт. По същество, става дума за утвърждаване на принципа на толерантност по отношение на ученията на другите църкви и достигане чрез политика на компромиси чисто външно единство на християнските конфесии (изповедания — бел.пр.). Терминът „икуменизъм“, разбиран в този смисъл, е въведен от члена на методистката църква на САЩ масонът Джон Мотт (1856–1955)[6], председател на Световната мисионерска конференция на протестантските църкви, състояла се в Единбург през 1920 г., на която и е основано това движение.

Организационното оформяне на икуменическото движение завършва през първите следвоенни години. През август — септември 1948 г., в Амстердам представители на 47 църкви от 44 държави вземат решение за официално създаване на Световен съвет на църквите (ССЦ) с щабквартира в Женева. Участниците в движението не започват да разглеждат Съвета като суперцърква, но заявяват, че негова цел се явява търсенето на обединяване, а главните му задачи — да съдейства на увеличаването на икуменическото съзнание сред членовете на отделните църкви, да свиква световни конференции и да провежда общи събрания на всеки 5 години. Местата в събранията се разпределят по следния начин: 110 — за църквите от континентална Европа, 90 — за църквите в САЩ и Канада, 85 — за всички православни църкви, 60 — за църквите във Великобритания и Ирландия и 50 — за църквите в Африка, Азия и Латинска Америка. Една трета трябва да бъде представлявана от миряните. Начело на Съвета застават пет съпредседателя (Кентърбърийският архиепископ Космо Ланг, д-р Джон Мотт, д-р Марк Багнер, президентът на Федерацията на протестантските църкви във Франция и Фиатирскийят митрополит Германос) и генерален секретар — холандецът д-р Виссерт Хуфт.

По онова време да влезе в движението предлагат и на Руската православна църква, която се отнася към това отрицателно, давайки оценка на икуменизма на проведеното през юли 1948 г. Съвещание на главите и представителите на автокефалните православни църкви, посветено на 500-ната годишнина от провъзгласяването на автокефалията на РПЦ. Позицията на църквата, изказана в доклада на протойерея Григорий Разумовски и в изказването на архиепископа Серафим (Соболев), се свежда до това, че ССЦ се явява псевдорелигиозна организация, която си поставя за цел „създаването на наднационална икуменическа църква за придобиване на международно влияние над мирския, в частност икономическия, живот на народите“. Тоест става дума за създаването на нова псевдоцърква, която да замени Църквата Христова и да стане влиятелна международна сила за духовното овладяване на света. Както подчертава Разумовский, „в нашите разбирания за политическата съвременност икуменическата църква иска да стане ни повече, ни по-малко обществен орган, паралелен на ООН… Съвсем скоро «Икуменическият съвет» утвърждава положение за своето представителство в ООН“. За утвърждаване на новия подход в практиката започват да въвеждат нови понятия и термини — „свят без граници“, „защита на правата на човека“, „единно икономическо пространство“ и др.

Давайки оценка на извършващия се обединителен процес, Разумовский завършва: „Като възнамеряваме да създадем икуменическа църква, ние сме в правото си да се запитаме: какви плодове тя ще ни даде и какви са признаците за тяхната готовност… Да кажем направо, икуменическата църква може да бъде корпоративно единна и по външно устройство — вселенска, но Свята и Апостолска тя няма да бъде. Нямаме общ път с такава църква“. В съответствие с това в доклада е направен извод, че Руската православна църква не може да се съгласи на участие в икуменическото движение в тази негова ориентация, която намира място след 1937 г. и сега, тъй като се убеждава в: „1) в коренното противоречие на икуменическите доводи с учението на Православната църква по разбирането на висшите цели на Християнската Църква; 2) в липсата на осигуряване (догматическо и вероучително) на съединяването на църквите с път и средства за придвижване; 3) в близкото сходство на икуменическата дейност с други съвременни нецърковни, политически, понякога тайни, международни движения. Нашата Църква не желае, не може и не е длъжна да бъде под влиянието на нецърковни организации. Ние ще пазим своята духовна свобода, като неоценимо съкровище“. Тези положения залягат в основата на резолюцията „Икуменическото движение и Православната Църква“, която излага мнението на всички присъстващи на Събора на поместните църкви.

Обаче с течение на времето под натиска на политическите обстоятелства позициите на Православните поместни църкви се изменят. През 1954 г. Константинополският патриарх Атинагор, известен със своите проикуменически възгледи, издава енциклика[7], която призовава главите на всички поместни Православни църкви да се присъединят към ССЦ за решаване на „глобалните проблеми на съвременността“, и вече през 1955 г. константинополският патриарх изпраща свои представители в Женева. През 1959 г. Централния комитет на ССЦ организира на Родос среща с представители на всички Православни църкви, а от 1961 г. православните икуменисти свикват конференции с цел реализация на икуменическите идеи.

Със смяната на властта в СССР под натиска на партийното ръководство през 1961 г. на заседание на Свещения Синод по доклада на известния икуменист митрополит Никодим (Ротов) е взето решение за встъпване в ССЦ, одобрено на най-близкия Архиерейски Събор. При това не се повдига въпроса: А как е възможно от каноническа гледна точка членството на Едина, Съборна, Апостолска Църква, която е Тялото Христово, не само в ССЦ, но въобще, в каквато и да е организация? Макар и отговор да е даден на Всеправославното съвещание през 1948 г. от Патриарх Алекси I (Симански), който заявява: „Православната Църква няма административно обединяване даже с поместните Църкви. Защо тя ще взема участие в административно обединение с другомислещи християнски организации и няма ли такова участие да означава, че ние жертваме съкровището на нашата вяра в името на някакво призрачно, лъжовно единство“. Следвайки примера на Руската православна църква своето членство в ССЦ започват да установяват и другите православни църкви — участници в Съвещанието през 1948 г.

Както и протестантизма, Католическата църква не устоява на натиска на модернизма и извършва икуменическа революция, но този процес върви по по-сложен път.

Бележки

[1] Параграф 18 твърди: „Всеки човек има право на свобода на мислите, на съвестта и религията; това включва свободата да сменяш своята религия или убеждения и свободата да изповядваш своята религия или убеждения както еднолично, така и заедно с другите, в публичен или частен ред, в учението, богослужението и изпълняване на религиозните и ритуални изисквания“. Религия и закон. М., 1996 С. 8.

[2] Бергер П. Секуляризация и проблема убедительности. Ц. 5 http: //www.jder.narod.ru /library/ nz 2.2.htm.

[3] Секуларизъм е концепцията, че политическото управление, институции и прочее трябва да стоят и да действат, независимо от религията и/или религиозните вярвания. „Секуларна държава“ е тази, в която религиите са отделени от държавата и свободни от нейното влияние, респективно и обратното. — Бел.пр.

[4] См. Доклад прот. И. Г. Разумовского „Экуменическое движение и Православная Церковь“ www.krotov.info/histori/20/1940/1948 07.htm.

[5] Висшето ръководство на църквата чрез епископи. Титлите „папа“, „патриарх“, „митрополит“, „архиепископ“ са именно титли, и техните носители са именно епископи. — Бел.пр.

[6] Д. Мотт стоял начело на Християнската асоциация на младежта (YMCA) и Световната федерация на християнските студенти. Тясно сътрудничел и бил близък приятел на Джон Д. Рокфелер младши, явяващ се през 20–30 години един от лидерите на евангелистите. За финансирането от фонда на Рокфелер на екуменическото движение вижте: The Wycliffe Bible Translators, John Mott & Rockefeller Connections http: //www.seekgod.ca/mott.htm.

[7] Папско послание до всички католици. В случая патриаршеско послание до всички православни. — Бел.пр.