Олга Четверикова
Измяна във Ватикана (17) (Заговор на папите против християнството)

Ватиканът в диалог с исляма: „Стоманен юмрук в кадифена ръкавица“

Забележими изменения стават при Бенедикт XVI и в диалога на католицизма с исляма, по отношение, на който Ватиканът провежда все по-настъпателна линия. Същността ѝ се заключава в това, че да се постигне постепенно реформиране на исляма в направление на приемането на системата ценности на съвременното западно общество, принуждавайки ги да се откажат от онези фундаментални положения, които никак не се вписват в културата на търпимост. Става дума за това, че да трансформират исляма, като го направят отворен за просветителските идеи и възприемчив към интелектуалния и религиозен плурализъм. Както пише изследователят Ралф Петерс: „представете си, колко по-добре би се почувствал мюсюлманския свят, ако Мека и Медина се управляват от Представителен съвет, съставен от различни школи и течения на исляма вътре в свещената ислямска държава — нещо като мюсюлмански супер Ватикан — където за бъдещето на вярата всички дискутират, а не се налагат авторитарно“^[1].

Многозначително не споменавайки мюсюлманите в своята встъпителна реч при изброяването на трите конфесии, с които той има намерение да сътрудничи, в последвалите изказвания папата неведнъж говори за това, че на исляма ще му се наложи да се промени. Така, на срещата с бившите студенти богослови от университета Дева Мария в Неапол през септември 2005 г. той заявява, че демокрацията ще поиска от исляма „радикално преразглеждане на основните положения, което противоречи на духа на истините в Корана в неговото разбиране от мюсюлманите“. Той също така обяснява, че причината, която пречи на исляма да се приспособява към реалностите на променящия се свят, се заключава в това, че „в ислямската традиция словото, дадено от Бог на Мохамед, се явява върховно слово, а не словата на самия Мохамед“, докато „логиката на християнската Библия позволява интерпретиране на нейни положения в съответствие с настъпващите промени“^[2].

Провеждайки линия на „осъвременяване“ на исляма и изисквайки от мюсюлманите по-голяма търпимост, Ватиканът започва по-твърдо да отстоява и интересите на католиците в мюсюлманските страни. Вече по времето на свето първо пътуване в Кьолн през лятото на 2005 г. по време на срещите с представителите на исляма Бенедикт XVI ги призовава да се борят против тероризма и за религиозна свобода, имайки предвид онези държави, където е забранено покръстването. Отделни католически дейци в своите изказвания ясно дават да се разбере, че считат, че предишните методи на „тиха дипломация и успокоителна търпимост“ са се провалили. Така, през юни 2006 г. монсеньор Велсио де Паолис, секретар на върховния съд на Ватикана, заявява: „Западът взаимодейства с арабските страни вече половин век и не може да постигне дори и незначителен консенсус по въпросите за правата на човека“^[3]. Клириците с ранг по ниско при това се изказват още по-остро и определено. Например, сътрудникът на Фонда св. Варнава Патрик Сухдео заявява, че четиридесет милионната християнска общност в ислямските държави се намира днес в положение на „обсадено малцинство“, представителите, на което се сблъскват с дискриминация на образованието, получаването на работа, съдебните дела, което ги принуждава да напускат своите страни, в резултат на което броят им там рязко намалява. В Европа днес живеят добре организирани мюсюлмански общности наброяващи 20 милиона човека, а към 2050 г., по прогноза на учените мюсюлманите ще представляват 20% от населението в Европа^[4]. Тези усилващи се диспропорции стават предмет на специално внимание на Бенедикт XVI, който превръща придобиването от християните на същите права в мюсюлманския свят, каквито имат мюсюлманите в християнските страни, в един от ключовите моменти на своята дипломация.

Ролята на един вид „детонатор“ в процеса на въвличане на исляма в дискусия за търпимостта изиграва нашумялата реч на папата пред студентите и преподавателите на Регенсбурския университет (Бавария) през септември 2006 г., в която той цитира живелият през XIV век византийски император Мануил II. Палеолог, който заявява в богословски спор с някакъв персиец: „Добре, покажи ми, какво ново е донесъл Мохамед, и ти ще намериш там само нещо зло и безчовечно, такова, като неговата заповед да разпространяват с меч вярата, която той проповядва“. И по-нататък: „Който желае да доведе някого към вярата, се нуждае от способност добре да говори и правилно да мисли, а не от умения да твори насилие и да заплашва“.

Трудно е да се каже, от какво се е ръководел папата, но в крайна сметка речта сработва изцяло в полза на Ватикана. От една страна, тя предизвиква бурна реакция в мюсюлманския свят: едни лидери ѝ отговарят с официални протести и призиви за обяснение, други искат да скъсат дипломатическите отношения, трети, най-радикалните, заплашват да „изтрият Ватикана от лицето на земята“ и да „унищожат кръста в сърцето на Европа“ или дори да рушат църкви в Светите земи — и действително, започват палежи на църкви в Палестина. Всичко това представя мюсюлманите в неприятна светлина, все едно че потвърждава цитираните от папата думи за исляма като „насилие и заплаха“. От друга страна, последвалите обяснения на Ватикана силно стимулират търсенето на съгласие с умереното крило на исляма чрез привличането му към „диалог със съвременния свят“. В своята неделна проповед на 17 септември в Рим папата признава, че е огорчен от посочената реакция и че само е цитирал средновековен текст, който не отразява личното му мнение, обяснявайки, че това е „покана за открит и честен диалог при пълно взаимно уважение“^[5].

Вече през ноември същата година Бенедикт XVI прави посещение в Турция (първата своя визита в мюсюлманска страна), където прави жестове, изразяващи дружба с мюсюлманите. Папата, по-конкретно, посещава Синята джамия, където той се моли, с обърнато към Мека лице. Но основният резултат от посещението става заявлението на папата за неговата подкрепа на стремежа на турците за влизане в обединена Европа при условие да прекратят дискриминацията на Константинополския патриархат, главата, на който, патриарх Вартоломей, през цялото време съпровождал понтифика по време на посещението. Естествено, никакви мерки от турска страна след това не последват, но папата укрепва своя авторитет и в очите на турския елит, и в очите на Константинополския патриархат.

Цяла година Ватиканът организира своите контакти с мюсюлманския свят, което завършва със сензационното събитие: през октомври 2007 г. 138 мюсюлмански богослови и обществени дейци поканват християни и Римския папа за диалог за борба с предизвикателството на секуларизацията и глобализацията, издавайки обръщението „Общо слово за нас и за вас“, в което в пълно съгласие с духа на времето се твърди, че „религиозната свобода — е най-важната част на любовта към ближния“. Като признава позицията на мюсюлманските богослови за интересна, папата инициира свой богословски диалог, поканвайки ги на официална среща във Ватикана. Към политиката на стимулиране на диалога е включен и Световния икуменически форум — в началото на 2008 г. при участието на контролирания от йезуитите Джорджтаунски университет той публикува отчет: „Ислям и Запад: ежегоден доклад за състоянието на диалога“, в който се посочва, че по-голямата част от световното общество не смята противоречията между Запада и ислямския свят за неразрешими. Там също така се казва, че мюсюлманите са уверени, че тяхното уважение към немюсюлманите „превишава“ аналогичното отношение на „западняците“ към тях.

След толкова интензивно привличане на вниманието на световната общественост към проблемите на исляма Бенедикт XVI предлага, накрая, през април 2008 г. да се създаде вече постоянен инструмент за пряк междуконфесионален диалог между католическите и мюсюлманските богослови и религиозни дейци под формата на „Католическо мюсюлмански форум“, призван да реши свръхзадачата: да се опита на основата на общите за двете религии положения да намери допирни точки на „границите на верите“ и осигури взаиморазбирателство на двете култури. Първата мюсюлманско католическа конференция преминава във Ватикана през ноември 2008 г. По такъв начин, е положено началото на „рационалната просвета“ на исляма и следващата среща е планирана да се проведе в Техеран през 2010 г.

Теорията за „сблъсъка на цивилизациите“ или „световния ислямски заговор“ е издигната през 90-те години в качеството на концепция заместител след разпада на социалистическия блок, и става основание за борбата на САЩ против неудобните им режими в арабския Изток, препятстващи реализирането на американските планове по контрол на енергийните ресурси и общата политическа ситуация в региона. Основни нейни създатели стават английският изследовател на изтока Бернар Лавис и американският стратег Самюел Хантингтън. Обаче, ако Хантингтън е добре известен у нас, то за ролята на Левис са осведомени малко хора. През годините на Втората световна война той служи във военното разузнаване на Великобритания и в арабското бюро на Министерството на външните работи, а през 60-те години става експерт на Кралския институт по международни отношения. През 1974 г. той се преселва в САЩ, става професор в Принстънския университет и сътрудничи със Зб. Бжезински, който тогава е съветник по националната безопасност в администрацията на Дж. Картър. Те заедно разработват концепцията „дъга на нестабилността“ и проекта за дестабилизация на демократичния режим в Афганистан^[6].

Именно Б. Левис употребява за първи път израза „сблъсък на цивилизациите“ в своята статия „Корени на мюсюлманската злоба“, в която ислямът е описан в изключително негативна светлина, като реакционна, неподдаваща се на модернизация религия, традиционализъм и архаичност, които подхранват ненавистта на мюсюлманите към Запада, ценностите, на който са изразени в юдео християнството, представено като единна цивилизация. Тази оценка на исляма се основава както на израелските представи за положението на Близкия Изток, така и на заключенията, произтичащи от учението на християнския (евангелистки) ционизъм, самият той представляващ най-мощното в идейно и организационно отношение движение в САЩ, с което са свързани повечето от представителите на американския политически елит.

Християнският ционизъм, съществуващ в рамките на протестантския фундаментализъм или консервативния евангелизъм, изхожда от това, че сключения с Бог договор с израелския народ за владение от него на обетованата земя остава в сила и държавата Израел трябва да бъде възстановена в границите на царството на Давид, което ще се изпълни към края на времената, преди второто пришествие на Христа. Христос ще се яви на земята и християните, които вече са го признали, и евреите, за да ги обърне в християнство, и Неговото връщане ще стане само тогава, когато всички евреи се върнат на Светата земя и възстановят в Йерусалим своя храм. По такъв начин, за да приближат последните времена, е необходимо да способстват възсъздаването на древната Израилска държава и осигурят нейната победа над противника.

Това обяснява, защо американските евангелисти оказват на Израел безусловна подкрепа, оценявайки всички негови действия като законни и оправдани от неговата Божествена мисия. Съответно, и шест дневната война от 1967 г., и всяка израелска победа се разглежда от тях като пореден етап по пътя към изпълняване на пророчеството за последните времена. Доколкото цялата територия на библейския Велик Израил принадлежи на евреите, това изключва самата възможност за създаването на Палестинска държава, а живеещите на окупираните територии и в сектора Газа палестинци трябва да напуснат тази земя. Както е заявено на Третия международен конгрес на християнските ционисти през 1996 г., „земята, която Бог обещава на Своя Народ не трябва да бъде разделена… Народите, готови да признаят Палестинската държава на земята на Израел, могат да извършат сериозна грешка“^[7].

По такъв начин, учението на християнския ционизъм поставя здрави теологически основи за съюза между израелското ръководство и американския фундаментализъм, определил точно произраелската посока на съвременния външнополитически курс на САЩ^[8]. Както пише през 2006 г. Мишел Френд, директор на връзките при Бенжамин Нетеняху, „ще сме благодарни Богу за християнските ционисти. Независимо дали ни харесва или не, но бъдещите израелско-американски отношения зависят, навярно, в по-малка степен от американските евреи, отколкото от християните“^[9].

Американско израелското сътрудничество, особено укрепнало по времето на Р. Рейгън и затвърдено при Б. Клинтън, навлиза в качествено нов етап с идването на власт на администрацията на Дж. Буш младши, изразяващ интересите на неоконсервативното крило на американските власти, извънредно тясно свързани с евангелистите. Събитията от 11 септември 2001 г., представени от фундаменталистите като първа битка на „войната на цивилизациите“, поставят началото на тотална борба с „ислямския тероризъм“, дълбоко пропита с религиозна символика — започвайки с проповядване на „кръстоносен поход“ на силите на Доброто (западната цивилизация) против силите на злото („мюсюлманските орди“) и завършвайки с пророчествата, че войната в Иран ще стане последната битка на Армагедон, след която ще дойде второто пришествие на Христа.

На днешния президент на САЩ Барак Обама му е чужда дясно фундаменталистката риторика, но в изразяването на своите произраелски чувства той изпревари даже Дж. Буш. В своето изказване на 4 юни 2008 г. на ежегодната конференция на най-влиятелната организация на произраелското лоби — Американско Израелския комитет за обществени връзки (АЙПАК) в качеството на кандидат-президент, Обама се нарича „истински приятел на Израел“ и напълно потвърждава своето разбиране на ционистката идея и своята отдаденост на политиката на защита на Израел. Подчертавайки, че Израел — това е мъничка страна, намираща се в обкръжение на врагове — ХАМАС, „Хизбула“ и Иран — и че подразделението „Ал Кудс“ на Революционната гвардия на Иран се разглежда като терористична организация, Обама заявява: „Ние не можем да си позволим да се размекваме, ние не можем да отпуснем ръце и като президент аз никога няма да отида на компромис по въпросите за безопасността на Израел… Безопасността на Израел се явява неприкосновена. Тя не подлежи на обсъждане“^[10].

Обама обещава да усили своята помощ за Израел, като похарчи в близките 10 години 30 милиарда долара за неговата безопасност. Той също така потвърждава, че Йерусалим остава единствена и неделима столица на израелската държава, заявявайки по такъв начин своето съгласие със закона, приет от Конгреса на САЩ през 1995 г., обявяващ този град за израелска столица и изискващ преместването там на американското посолство (през юни 2007 г. конгресмените на САЩ отново единодушно гласуват за признаването на Йерусалим за официална столица на Израел и се обръщат към другите държави с искане да последват техния пример).

Представяйки се пред световната общественост в качеството си на носител на идеите за „глобалното добро“ и „Америка с човешко лице“, Обама сдържано реагира на военната операция на Израел против сектора Газа през януари 2009 г., но тъкмо тя става увертюра на неговата политическо появяване на международната арена, призвано да осигури приемственост на антиислямския курс на предишните американски ръководства. Администрацията на Обама с не по-малка енергия, отколкото предишната, пристъпва към подготовка на последната битка на „войната на цивилизациите“, мобилизирайки световната общественост за противопоставяне на уж враждебния ѝ Иран.

Накрая, именно в резултат на нагнетяването на напрежение в ислямския Изток и демонизацията на „радикалния ислям“ — тази рожба на западните спецслужби, а също така вследствие на локалните войни и конфликти, станали вече тук постоянно явление, и настъпва влошаване на положението на местните християни. Както пише за тях изследователят Гай Бехор, „в миналото техен защитник бил арабският национализъм и те били най-ревностни поборници и лидери на панарабизма. Но днес, когато основният фактор на живота е религиозен или политико-религиозен, животът на християните става непоносим“^[11].

Днес в страните от Близкия изток и Северна Африка живеят около 20 милиона християни (28 християнски конфесии), при това три четвърти в Ливан, Сирия, Йордания и Египет. В процентно отношение най-много християнско население има в Ливан (34,2%) и Сирия (16,7%). Християните там живеят предимно компактно, основно на различни етнически групи, сред които много араби, турци и перси. Влошаването на положението в резултат от последствията от американската агресивна политика засяга всички тях.

В Ирак християните се оказват в най-тежко положение след свалянето на режима на Садам Хюсеин — и сунитите, и шиитите започват да ги изтласкват от страната, наричайки ги „кръстоносци, предани на войските на САЩ“. При Хюсеин християнската общност заема здрави позиции в иракското общество, но в тази анархия, която се възцарява след идването на американците, насилията и убийствата стават повсеместно явление. Възстановяват и данъка джизие — специален налог на християните, отменен преди повече от сто години. Главата на Англиканската църква в Ирак обвинява Лондон и Вашингтон в провеждането на „недалновиден курс“ по отношение на Ирак, който, по неговите думи, създава заплаха за „самото съществуване на християнските общности в района“. По данни на местната Християнска мирна асоциация, ако до американската операция християни има 800 хиляди човека, то след нея — 450 хиляди^[12]. Голяма вълна на гонения на християните се надига през септември 2006 г. в отговор на провокационната Регенсбургска реч на Бенедикт XVI — най-малко 60% от църквите в Багдад затварят поради заплахата от атаки на екстремисти, (а багдадската градска християнска общност до войната е най-голямата в целия Близък Изток).

Християни напускат и Ливан, дехристиянизацията засяга и Сирия. Но изключително тежка е ситуацията в Израел и в Палестинската автономна област. В резултат на непоносимите условия, предизвикани от непрекъснатия арабско-израелски конфликт, икономическите трудности, безработицата и политическите притеснения от страна на Израел, числеността на местното християнско население катастрофално намалява. Ако в края на Втората световна война християните съставят 15% от населението на Палестина (включително сектора Газа), то сега от тях остават 1,5%. В Йерусалим, където през 1940 г. живеят 45 хиляди християни, сега те са 15 хиляди — 2% от населението на града. Витлеем и Назарет също не се явяват вече като градове с преобладаващо християнско население. Това изтичане на християни е наричано „тих трансфер“.

Израел обвинява за това самите палестинци, твърдейки, че увеличението на ислямския екстремизъм и победата на ХАМАС на изборите са поставили християните в опасност, макар да мълчи относно факта, че процентното съотношение на християните намалява в продължение вече на десетилетия. Съгласно доводите на Израел, решението на християните да напуснат земята, където са живели техните предци — това е реакция на „сблъсъка на цивилизациите“, където фанатичния ислям противостои на юдео-християнския Запад и че само с борба срещу джихадистите може да се подобри участта на преследваните християни. При все това се премълчава онзи факт, че християнското малцинство на палестинците, живяло столетия на Светата Земя, продължава да играе водеща роля в определянето на палестинския национализъм и съпротивата срещу израелската окупация, разобличавайки, по такъв начин, концепцията на Хантигтън-Левис, демонстрирайки, че става дума не за война на религиите, а за борба между коренните жители и западните колонизатори. Неслучайно в самия Израел християните съставят ядрото на комунистическата партия — единствената не ционистка партия, разрешена в Израел в продължение на десетилетия. Християните съставят и ядрото на широкото светско национално движение на палестинците, помагайки за идентифицирането му в борбата. Именно затова Израел и е заинтересуван в изтичането на християни от Палестина, обвинявайки мюсюлманите в сплашване и насилие^[13].

В действителност намаляването на броя на християните се обяснява и с по-ниското ниво на прираста на населението и потискането от Израел на палестинците както вътре в страната, така и на окупираните територии. Тази политика се провежда тихомълком десетки години, но през последните години, с изграждането на преградните стени и многобройните пропускателни пунктове, тя рязко се усилва. Заминаването на християни е изгодно за Израел, понеже без тях е по-лесно да убедят световната общественост, че тази държава е заплашена само от един враг — фанатичния ислям, а палестинската национална борба — това е само прикритие на джихада и отклоняване от сблъсъка на цивилизациите, в който Израел играе ролята на бастион на Запада.

Показателно е и това, че поощрявайки усиленото изтичане на местно християнско население, израелските власти не възпрепятстват навлизането в Израел на американски евангелисти. Тяхното преселение и колонизацията на земи се финансира от такива организации на движението на християнския ционизъм като: „Християни за Израел“, „Християнско посолство в Йерусалим“ и др.

От какво при тези условия се определя политиката на Ватикана? Видимо, най-съществения фактор тук се явява това, че утвърденият в резултат на развитието на „диалога“ с юдеите католически възглед за Израел по същество възпроизвежда подхода на християнския ционизъм. След като католиците признават неизменната избраност на юдеите и вечността на Израил като „исторически факт и предзнаменование в Божествен план“, то те не могат да осъждат курса на израелското правителство за възстановяване на неговата държава в границите на Древен Израил. Но в същото време Ватиканът не може да си позволи и открито да поддържа завоевателната политика на израилтяните, водеща до изтичането на християни от Близкия Изток. От тук идва непоследователността и неопределеността на позицията на понтифика и заедно с това и двойния стандарт в оценката — никога открито да не критикува Израел, Ватиканът концентрира своето внимание изключително върху нетолерантността на мюсюлманите. Само след операцията „Отлято олово“ (бомбардировката от Израел на сектора Газа) Ватиканът чрез устата на главата на Съвета по въпросите на мира и правосъдието кардинал Ренато Мартино си позволява да даде критична оценка на политиката на Израел, наричайки сектора Газа „голям концентрационен лагер“, което веднага предизвиква недоволството на представителя на израелското МВнР Палмор, който обвинява съветника на папата за „използване на лексиката на пропагандистите на ХАМАС“.

Двойният стандарт е присъщ на Ватикана и в оценката на политиката на самите ислямски държави — напомняйки за необходимостта от уважение на правата на християните в арабските страни, той нито веднъж не защитава православните сърби в Косово и не осъжда онези актове на насилие, които са извършвали и продължават да извършват ислямските екстремисти косовари, като изгонване на християните и разрушаване на стотици православни исторически паметници, църкви и манастири. След самопровъзгласяването на независимостта на областта Св. Престол призовава политиците и на Косово, и на Сърбия „към предпазливост и умереност, като поисква «да се вземат мерки против екстремистките реакции и потапяне в насилие», без да изяснява въпроса за това, чии действия преценява като екстремистки“.

Това поведение на Ватикана, необезпокоено от ислямизацията на Косово и Метохия — от тази историческа православна люлка на Сърбия, е обусловено от общите стратегически планове по отношение на Балканите, напълно вписващи се в проекта на САЩ и Евросъюза, предвиждащ създаването там на аморфна Балканска федерация на православните страни, намираща се под контрола на Запада. Както посочват аналитиците, „в рамките на осъществяването на този проект се планира да се измени конфесиалната ситуация на Балканите, осигурявайки значителен относителен брой на католиците в новата федерация — в частност, за сметка на окатоличването, платено с пари от Запада, на мюсюлманското население на Албания и Босна и Херцоговина. Що се отнася до Албания, предвижда се 70% от населението на тази страна да започне да изповядва католицизма, но формално тя ще влиза във федерацията, осигурявайки ѝ изход на Адриатика“^[14].

Известно е, че Св. Престол официално не огласява своите прозелитически планове, но за тях често разказват техните непосредствени изпълнители и в дадения случай за тях става известно от главния католически епископ на Косово Доде Дерди, изказал се през 2008 г. в Брюксел пред представители на демократическата партия на Европа. Той заявява, че косовските мюсюлмани — това са „ислямизирани католици, насилствено обърнати някога в мюсюлманство“, завършвайки по такъв начин религиозната обосновка на тезиса за „уникалността“ на района и неговите духовни връзки с Европа. Така че „културното покръстване“ на Косово — неговата католицизация — трябва да послужи на Прищина за „входен билет за Европа“. Както отбелязва изследователят А. Воробьов, „Балканите и Косово — са добра възможност за Ватикана да продемонстрира своята «професионална пригодност» за западната цивилизация и осигури перспективен плацдарм за по-нататъшна експанзия — сега вече към Русия“^[15].